Archive for април 16th, 2009

апр. 16 2009

Манастирът на капуцините в Палермо (Сицилия) – една зловеща забележителност

Да започнем с едно предупреждение: Пътеписът по-долу не е предназначен за хора със слаби нерви, малки деца, хора със сърдечни проблеми или силно впечатлителни. Оригиналният разказ е без снимки, но признавам си докато го четях фантазията ми работеше като че ли в още по-зловеща посока, за това добавих и малко снимки от Википедия (снимките са със сътветния GNU лиценз на Wikipedia). Снимките като че ли (поне на мен) свалят малко посоката на зловещо фантазиране, но въпреки всичко, ако наистина се впечатлявате от страшни сценки, по-добре недейте да четете нататък. На останалите пожелавам приятно четене:

Манастирът на капуцините в Палермо (Сицилия)

една зловеща забележителност

Дълго след като другите спомени от посещението ми в Палермо вече ще са избледнели, най-вероятно все още ще си спомням онова, което видях в катакомбите на Капуцинския манастир на ул. „Пиндемонте“. Там безспорно е най-необичайната и най-зловеща забележителност в града.

В центъра на Палермо има множество манастири, приютени зад стените на сгради с изключително внущителни фасади. За разлика от тях обаче

Капуцинският манастир с нищо не се набива на очи

Дори не се намира в центъра на града, а е разположен в един доста страничен от туристическите пътища квартал. За да стигна до него тръгнах пеш от Норманския дворец и вървях повече от километър по една тясна еднопосочна улица. Единственият сигурен признак, че съм на прав път бяха монасите от ордена на капуцините, с които се разминавах по пътя. Когато най-сетне излязох на един малък площад, скромната и ниска постройка на отсрещния тротоар с нищо не загатваше, че това е мястото, за където бях тръгнал.

11 коментара

апр. 16 2009

Разходка в Бостън

Днес ще отскочим до Америка, за да разгледаме града на известното чаепитие, Али Макбийл бар „Наздраве“, а един от най-великите университети (Харвард) и със сигурност най-великото МЕИ в света. Александътр ще бъде наш водач. Приятно четене:

Разходка в Бостън

Пристигнахме в Америка няколко часа по-рано от предвиденото. Всъщност минахме границата в… Ирландия — на летището в Шанън. Оказа се, че американските имиграционни служби проверяват пътуващите още преди да са стигнали до САЩ. И затова самолетът от Дъблин се приземи пак на ирландска земя преди да поеме отново — и този път за щастие без спирка — през океана и чак до страната на чичо Сам.

Това беше и първата ми среща с мерките за сигурност, приети след атенатите от 11 септември 2001. Беше ми се вече случвало да търпя критика заради забравена в ръчния багаж бутилчица вода или нокторезачка, а сега комай щеше да е по-сериозно.

Провериха ни един по един, разпитаха ни кой какъв е, какво работим, защо отиваме в Щатите и т. н. Признавам, че в началото гледах с недоумение и леко подигравателно на подобен тип разпити, очаквайки да ме зарадват с наивни въпроси от рода на „познавате ли лицето Осама Бин Ладен“, „участвал ли сте в атентати и други пъклени мероприятия“, „одобрявате ли масовото изтребление на мирни граждани“ и прочие, но в крайна сметка самият аз се почувствах глупак, когато госпожата насреща откри в базата данни бащиното ми име — при положение, че по разбираеми причини не пътувам с български паспорт, ами с чужд, в който няма и помен от бащино име. Но нали съм бил пионерче и съм играл на карти с Big Brother, та затова не се уплаших особено, ами си спомних за Алеко Константинов и за неговия разговор с представител на американските власти.
Единственото ми притеснение беше свързано с наличието на кутия кюфтета в ръчния багаж, а на някаква табелка изрично беше написано, че храните и напитките са забранени…
След това ни качиха пак на същия самолет и пътуването продължи.
По времето на Щастливеца имиграционните агенти са били доста по-зле осведомени и направо не са знаели за съществуването на българската държавица. Освен това тогава хората са пътували през океана с параходи, което им е коствало цяла седмица клатушкане и морска болест сред водната пустош. В наши дни пътешествието е лишено от всякаква романтика и човек не може да почувства някогашната саможертва на поклонението пред срещата с Новия свят и Американската мечта. За седем часа пасажерът няма време да се занимава с кой знае какво, но не може и да се отегчи дотолкова, че да побеснее и да го удари на поезия или нумизматика. Така че след едно хапване, лека дрямка, две-три серии от англо-саксонски комедии и няколко напитки самолетът вече ви е завел от другата страна на планетата.

5 коментара

Switch to mobile version