Archive for април, 2009

апр. 29 2009

Перу(1): Лима и Куско

Отново ще отскочим до Южна Америка. Нашият колумбийски кореспондент се вълзползва от престоя си там, за да се разходи из Перу. Приятно четене:

Перу

част първа

Лима

Намирам се на международното летище в Лима, Перу. Как ли?

След края на стажа в моя университет в Меделин, Колумбия, реших да опозная и няколко други латиноамерикански държави. След дълго консултиране с познати и приятели, четене на форуми, както и не на последно място разпределяне на наличните финансови ресурси се спрях на Перу и Еквадор. Планът ми за Перу включва 4 дневен поход до Мачу Пикчу, посещение на езерото Титикака, разглеждане на свещената долина на инките, пътуване със влак от Титикака до Куско в трета класа с местните хора. Поради ограниченото време (8 дни в Перу) всеки ден и нощ съм ги разчел до най-малкия детайл, за да мога да побера всичко планувано. Оставащите 7 дни в Еквадор съм обмислил вече като спокойна почивка на брега на Тихия океан в едно сърфистко селце, за което се носят легенди от уста на уста като едно от местата, където купона е постоянен, а атмосферата е незабравима — казва се Монтанита. Да обобщя — 5 полета (Меделин — Лима, Лима — Куско, Куско — Лима, Лима — Кито, Кито — Меделин), 15 дни, 2 държави.

Стоя на

летището в Лима

и си говоря със сервитьора на единствения ресторант тук, където се продава бира, а пушачите са отделени в един задимен аквариум.

Преди малко се бях паникьосал, че при полета се е загубил багажа ми — раницата, в която нося всичко. Оказа се, че чакам на друга лента…

One response so far

апр. 28 2009

Хайдерабад, Индия

Днешният пътепис ще ни отведе мъъъничко на Изток към страната, в която има10-милионни градове и за които в България не се е чувало никога нищо. Хайдерабад (за където се отнася днешния пътепис) все пак е известен като име, а днес ще го разгледаме по-подробно.

„Индия не е за новаци“ казва авторът на този пътепис. Че ние „новаци“ ли сме?:-)

Затова, приятно четене:

Хайдерабад, Индия


Индия не е за новаци.

При първото ти посещение, независисмо колко дълго, си новак, заек. Плаши те трафика, не смееш да се возиш на рикша, не знаеш къде се продава бира, хигиената ти е странна (макар, че всичко си е ОК).

Предполагам, че така се случва с всички европейци при първото им посещение в Африка, Южна Америка… Сигурно вторият път е по-спокойно и познато.

Полетът

Повече от 8 часа си е натоварващо, но минава сравнително добре. (Марина не мисли така, защото е седяла до непрекъснато повръщаща възрастна индиийка). За пръв път летя с толкова голям Еърбъс… разликата е, че просто побира повече хора, а бизнес класата е по-луксозна. Луфтханза има 22 радиостанции (!) — 2 за класическа музика, 2 за световна музика, 2 само за японска, за рок, за техно, за какво ли не… Пускат ни 2 филма, първият от които — My Bollywood Bride e не само доста забавен, но подготвя за изненадките на Индия. Вторият е някаква мелодрама на хинди, на която почти целия самолет реши да подремне.

Летището е доста занемарено. Всъщност късното пристигане (след полунощ местно време) ни спестява малко от културния шок. Някои от куфарите, вкл. моя, се маркират с тебешир преди да се пуснат на пътечката за багажа — оказва се, че така отбелязват тези, в които има неща, потенциално интересни за митницата. В моя случай това е камера.

Посрещат ни двама души — един от хотела и един от такси компанията на Айвикомптек. Пътуваме с първия, а втория се опитва да изкрънка някакви пари за паркинга. Сори, нямаме рупии. Както Юнуз отбелязва, употребата на клаксона е не по-малко важна част от управлението на автомобил в Индия от натискането на педалите или въртенето на волана.

Клишетата:

Индия е шумна, мръсна, шарена, пренаселена.

Трафикът в Хайдерабад е кошмарен

— автомобили, моторикши, мотопеди, мотори, пешеходци в невъобразим хаос; и никой от тях не спазва правилата, убеден съм. Ако някой се интересува дали има крави по шосетата — да, има.

В Хайдерабад има много мюсюлмани, освен индуистите разбира се. Говори се местния език телугу, същo хинди и урду, при това всеки от тях на уникален местен диалект. Той е втория по големина IT център на Индия след Бангалор, тук и съперникът на Боливуд — Толивуд.

Населението на Хайдерабад и Секундерабад

(на практика слети градове, хотелът ни например е в Секундерабад) е някъде м/у 6 и 7 милиона. Има хора с точки и без точки, традиционно облечени или костюмирани, от бледи до почти черни. Повечето са учтиви. За сметка на това английският им звучи като… ми като индийски;-)

Четете по-нататък>>>

6 коментара

апр. 27 2009

Малта: меден месец или медена лазаня

Отдавна не бяхме ходили до Малта. Днес Лора ще ни разведе из мястото, в което се срещат Арабия, Британия и Италия, Европа и Африка и мястото, където келнерите връщат повече, когато нямат дребни да ви върнат точно.

Приятно четене:

Меден месец или меденa лазаня?

Малта

Избрахме Малта без дори да подозираме, че ще попаднем на райско място сгушено на границата на Европа с Африка. Изборът ни се базираше основно на желанието ни хем да бъдем на остров, хем да е непознат за нас хем да не е много далече от БГ. Малта, за тези които не са съвсем „на ти“ с географията, е разположена точно „под“ остров Сицилия, т. е. са ви нужни не повече от 2 часа с директен полет от София и сте там.

Много се колебаехме между Канарските острови и Малта, но

любопитството ни поведе към Малта

— как така, аджеба, на миниатюрен архипелаг от 7 острова, само 3 от които населени, с население 410 000 души, има цели 2 официални езика — английски и малтийски (смесица между италиански и арабски)?

Приготовленията бяха доста набързо, защото не очаквахме, че наистина ще успеем да се организираме. Но стана.

Номинираната авиокомпания (и единствената директна до Малта) беше Air Malta — дааааа, малкото архипелагче и авиокомпания си имаше с цели 36 дестинации из Европа и Африка. Билетите излезнаха скъпички за ЕС дестинация — по около 260 евро на човек при положение, че пътувахме извън сезона — началото на март.

Но Air Malta си заслужи всеки евроцент. Обслужването просто беше на ниво Lufthansa. Самолетът беше чисто нов, Airbus, и странно, но беше почти пълен. Е, да, идваше от Истанбул (полетьт София-Малта започваше в Истанбул — един вид комбинираха 2 в 1 и попълваха всички места).

Гледката при пристигане е неописуема — минута преди да кацне самолетът успяхме най-сетне да зърнем Малта — зелена, подредена, спокойна, красива. До последния момент смятахме с мьжа ми, че тоя малтийски пилот,първоначално наречен от нас „идиот“, въобще не знае къде лети и сигурно ще иска да ни приводни… За момент наистина се притеснихме — по високоговорителя ни казаха да се приготвим за кацане, а земя — yok. Разгеле появи се за секунди тая ми ти красота и тъкмо щракнах 2 снимки и ето ни приземени. Егати бързото стана. По-неочаквано и бързо кацане не съм имала.

Летището отвън носеше духа на арабска държава.

Дори ни пуснаха да си изтичаме от самолета до паспортния контрол. Но вече като влезнахме в самото летище външния арабски облик избледня и отстъпи място на 100% европейски интериор — с много реклами, с ескалатори, с хубави тоалетни и доста чисто. Сигурно звуча инфантилно, но преди да посетя Малта през ум не ми е минавало, че такава държава-джудже може да е толкова по-по-най-…от нас! Както и да е.

Възхищението ми от Малта малко се попари, когато се наложи да ползваме местните таксита — повечето (но не всички!) са много стари Мерцедеси, от 80-те години. Прибавете към това и че се кара с десен волан „в насрещното“ и ще получите като резултат основателния ми страх за живота ми докато бесния черничък шофьор караше.

Четете по-нататък>>>

12 коментара

апр. 24 2009

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

Наскоро отговарях на една анкета за ролята на блоговете в днешното общество. Една от тезите ми беше, че блоговете са преди всичко писане, а какво техническото средство за достигане до читателите е по-маловажен въпрос (дали е печатница или интернет — важното е писането и свободния дух). Та волно или неволно всички блогове, хеле пък всички пътеписи, се сравняват с вероятно първите български блогъри Захари Стоянов и Алеко. Пък за сайт за пътеписи — Алеко е вечната мерна единица.

Горното дървено-философско разсъждение трябва да ни въведе в днешния разказ на Сандо за Ниагара. Разказът може да се нарече и „Ниагара — 120 години по-късно“, защото… абе, ще разберете защо. Приятно четене:

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

От малък мечтая да видя Ниагара — онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми — Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!

И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим

до канадската страна на Ниагара,

където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване — бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече… Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.

Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т. е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.

Четете по-нататък>>>

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version