Archive for март 19th, 2009

мар. 19 2009

Из катакомбите на Колизеума

Къде си помислихте, че отиваме? В Италия? Неее… Става дума за Тунис. Забелязвам, че тази страна предизвиква литературното вдъхновение на нашите авторки, което ме радва много. Мда, и още нещо: редакцията не препоръчва и се разграничава от „пушенето“, „дърпането“ и т. н., но четете до края, за да разберете за какво става дума. Приятно четене:

Из катакомбите на Колизеума

Тунис

Беше горещ априлски ден в Тунис, Североизточна Африка.

Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки- и се носеха на юг към пустинята. Бяха преживели десет дена, които като нищо могат да се определят като „неочаквани“ и също „необикновени“.

За пръв път в арабска държава, и тримата бяха натрупали впечатления, които се различаваха от всичко, познато досега. Най- леко изглeждаше да ги понася най-млaдия, Филип, скоро абитуриент, избягал от училище, за да дойде на тази гореща и пустинна арабска ваканция.

Филип не казваше на двамата си нови приятели защо беше избягал от училище (а сигурно и от вкъщи), и въпреки любопитните погледи, младата двойка запазваше, засега, учтиво мълчание по въпроса. Вера и Антон бяха студенти пред завършване, случайно попаднали на някаква опияняващо евтина оферта за почивка в Тунис. С един поглед се бяха разбрали, че дори те могат да си я позволят, и с пламнали бузи, още преди да го обмислят, си бяха купили билетите на касата в евтиното магазинче. Съмненията и опасениятa, които последваха, не бяха достатъчни да затъмнят детската радост и треска, обзела и двамата. За пръв път извън Европа!!

И ето ги, след Вериния страх в малкия самолет и изтощителното пътуване с автобус до курортa, ето ги в едно прекрасно и чисто хотелче на брега на Средиземно море. Скоро, съвсем скоро щяха да открият, че хотелчето е като оазис в пустинята от мръсотия, мизерия и нещо, което за тях изглеждаше като цяло ново измерение в просенето на пари… Последваха мъчителни първи дни, в които суровата и непреклонна красота на Африка оставаше незабелязана заради тълпите хора, които ги обграждаха от момента, в който стъпеха на паважа. Млади и стари протягха към тях ръце, всеки уж нещо продаващ, дори току-що откъснати крайпътни цветя. Вера изтръпваше пред алчните погледи на мъжете, обземаше я почти ужас. „Не гледат като нашите, и не гледат като испанците“- зъзнеше тя наум и се гyшеше в Антон- „Не те гледат с възхищение или с желание, тези са като вълци. Ако ти се метнат, ще те ръфат къс по къс, но не за да е готино, а за да ти е гадно.“

3 коментара

Switch to mobile version