Archive for февруари 10th, 2009

февр. 10 2009

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (1)

Днешният пътепис ще ни прати в една нова за нашия сайт страна — Южно-африканската република. След дълга раздяла авторката отива на гости на дългогодишна приятелка. Приятно четене:

15 години по късно или по Нова година в Йоханебург

част първа

С Десислава бяхме най-добрите приятелки в гимназията. Hадушихме ce наистина бързо, въпреки че бяхме в различни паралелки. Деси, практична каквато си е била още тогава, учеше икономика. Мен родителски амбиции ме бяха пратили да уча химия и биология- да ставам доктор- което след година, като ме изхвърлиха за неприсъствие, доказа че не е било прaвилната схема за мен.

С Десислава бяхме най-лудите женички в тая гимназия. Определно нямаше много други, които да ни издържат на темпото, с което вършехме глупости, и липсата на всякакви задръжки. Е, при Деси- почти всякакви, тя е по-интегрирана от мен. Беше малко преди да падне комунизма тогава, пънкарските прически бяха „върха“ на модата за нас (това беше голям лаф навремето, „върха“, помниш ли:):) Tоновете грим, тупираната коса и изкуствените бемки бяха лелеяни отличителни знаци на младите момичета. Дългите металски „кичари“ (още един лаф от тогава) бяха ревнива гордост на момчетата, поне на яките.

Както казах, с Десислава станахме най-добри приятелки. И двете бяхме деца на разведени родители, и това сближава като нищо друго от пръв поглед. Всъщност, нашите тогава още не бяха разведени, но ежедневните скандали и побоища вкъщи ме правеха същия аутсайдер като повечето такива децa в провинциалните градчета по това време.

Изкарвахме си страхотно. Преди училище сутрин се срещахме за бърза цигара, криене на опашчиците от пънкарските ни прически под униформата и груби шегички, неразделими от тая възраст. След голямото междучасие въобще не се връщахме- купувахме си с общи пари кутия цигари „Феникс“ и се забивахме на сладък мохабет по Ловния Дом- баирите на Рила, които обкръжават Благоевград. В девети клас, на втората ни и последна бригада, се пропихме. Тревата, заедно с паркизана, нямаше да се появят още поне година. На бригадата трябваше един месец да берем грозде в Петрич и после да го консервираме. Спяхме в нещо много подобно на виетнамски общежития. Будеха ни в 5 сутринта, бяхме на работа до 3 следобед. Тъй като, много ясно, изобщо не спяхме, всяка събота и неделя се прибирахме в Благоевград мъртви. На моите родители това не им пречеше, тъкмо нямаше да се занимават и с мен. Десислава имаше проблеми с майка й, която искаше да знае защо се прибира такъв труп и какво точно сме правили на тая бригада. Какво правехме, ех…пиехме вино при момчетата, спяхме с тях на едно легло (каква тръпка е това, като си на 15!), пушехме цигари по цял нощ (изключиха някои от най-добрите „художници“ заради пушене тогава, на тая последна бригада- един месец преди 10 ноември).

3 коментара

Switch to mobile version