Archive for януари, 2009

ян. 30 2009

Франция, каквато я познавам (1)

В петъчния ден отново е ред за рубриката ни „Ретро“, в която разказваме спомените си от по-стари пътешествия. Росица ще ни разкажа за Франция от 90 те години на XX век. Приятно четене:

Франция, каквато я познавам

част първа

ПАРИЖ

1992 г. март

Тези събития приличат повече на приказка, отколкото на действителност. Съдбата си прави странни закачки с нас, но както не веднъж съм казвала, тя винаги ни изпраща на подходящото място. Докато следвах, започнах кореспонденция с преподаватели от няколко френски университета. Вече бях на финалната права, когато получих покана за участие в конгрес в Ница. В допълнение авторът на поканата ми предлагаше да остана още две седмици за лек, импровизиран стаж. Ако не ме притеснявало да живея в стаята за гости на родителите му, то нямало проблем да ме приютят във Вила „Сувенир“. Ница. Лазурен бряг… ФРАНЦИЯ!

Учех френски език от първи клас и нали знаете, с езика идва и познаването за културата и историята, предпочитанието към книги, музика, кино. Никой от близките ми не вярваше, че ще излезе нещо реално от тази покана. Аз бях повече стресната, отколкото зарадвана. Имаше огромни проблеми, свързани с получаването на виза, с гаранциите и пр. неща, които няма да описвам тук. Запънах се и тръгнах по мъките. Организации-спонсори, заеми, дрешки като за пред хората от приятелки. Нещата придобиваха оптимистичен вид и си казах, че като ще ходя във Франция /може никога повече да не отида!/, ще е глупаво да не поостана в Париж поне за два-три дни. Имах съученичка, омъжена там, и с помощта на майките ни, които бяха приятелки, направихме контакт и се разбрахме да й гостувам. Купих си самолетен билет София-Париж-София и билет за влак Париж-Ница-Париж. Когато разбрах, че разстоянието между Париж и Ница е над 900 км., направих зверска физиономия пред консултантката от бюро „Рила“. Тя се усмихна и каза: „Е, това не са българските железници. Ще пристигнете за около пет часа и половина.“

Щастлива от покупката на билетите се обадих на майка ми, за да съобщя данните за полета, които трябваше да достигнат до Париж. Майка ми се разплака и каза, че М. е починала… И до днес не знам как момиче на 25 години „си отива ей така“, с годините научих какви ли не версии, но това не я върна между нас. Аз преживявах скръбта от загубата й и едновременно с това се самосъжалявах, защото нямах пари за хотели в Париж, а според билетите трябваше да направя там два престоя — три дни преди и два дни след Ница. Оставаха ми четири дни до заминаването.

Овесила нос и с очи като цепки за касички от реването се появих в университета, където трябваше да довърша текста на започнат проект. Един от асистентите обяви, че днес нямало да работим, защото има гост от… Франция — „Ето го, това е Ж., запознайте се, ти нали говориш френски, хайде да пием кафе…“. На „Шипка“ 6 пием кафе, аз съм си глътнала езика. Французинът ме пита защо не съм бъбрива като всяка жена, аз с мънкане разказвам историята, като си мисля „кой ще ти повярва, че цялата работа е толкова драматична и завързана“. „Няма проблеми да останеш в моето студио. Аз си заминавам след два дни с влак, защото обожавам влаковете. От летището вземи еди-кой си автобус, после метро и слез на спирката ‚Гар дьо Лион‘. Някъде оттам ще ми звъннеш, а може и от летището. Ще те посрещна и така нататък…“ Е, това просто не е вярно! Вечерта се обадих на семейството, всички в един глас ревнаха колко трябва да внимавам, че светът е…, а хора — всякакви. Приех риска, денят дойде. За мизерията в България по онова време нищо не разказвам — който е съвременник, той знае. Отгоре на цялата мизерия обаче си позволих лукса да изпитам следните две чувства: едното е снобско и е свързано с въпроса дали няма, моля ви се, да се разочаровам от Париж, нали съм учила във френска гимназия и знам повече от французите /ох, мамо мила, колко е глупава и самонадеяна младостта!/; второто чувсто е изненада и за самата мен — законен резултат от соцпропагандата — колко ли ще са студени и надменни капиталистите?!

12 коментара

ян. 29 2009

За моето корфуанско приключение, Павката и други животни (1)

Днес отново ще се разходим до топлите места — до неповторимия остров Корфу. Освен всичко друго ще разберем защо кучетата на Корфу не лаят:-)Приятно четене:

За моето корфуанско приключение*, Павката** и други животни***

(да ме прощава Джералд Даръл)

* — по името на о. Корфу; оттук нататък корфуанци ще наричам местните жители — няма нищо общо с марсианци, поне в повечето случаи

** — съпругът ми; от няколко дена с изтекла гаранция

*** — става въпрос предимно за комари, кучета и кудкудякащи кокошки

част първа

Остров Корфу, покрай книгите на Джералд Даръл, беше моя детска мечта.

Не мислех, че ще я осъществя, а то се оказа от просто, по-просто — решаваш и тръгваш. Разрових се в Internet, избрах си туроператор, дните за пътуване и готово.

Десет дни преди отпътуването ми съобщиха, че сменят хотела ни с по-добър. Рекох си: „Божичко, какви късметлии сме!“. Обадиха се отново два дена преди датата на тръгване, за да ме информират, че ще пътуваме с чисто нов автобус VOLVO, рег. № М…. АМ и че променят часът на тръгване от 21.00 на 19.00, за да хванем по-ранен ферибот от Игуменица. Като водач ще ни придружава Весето — колега от ИЧС.

Ден 1: Отпътуването

В 18.30 с Павката чинно се строяваме на уреченото място пред „Св. Александър Невски“. Тук вече чакат няколко човека. Ето я след малко и Весето — изглежда малко напрегната. Как не, група непознати хора, път, отговорност си е. Мобилният ѝ телефон звъни. Гледам как лицето й се променя. „Какво става?“ „Ами, в последния момемт са сменили шофьорите с двама, които не познавам“. Неприятно е, особено когато не знаеш дали познават пътя.

Ето го и автобусът и съответно първата изненада: От всичко, казано за автобуса, вярна се оказа само регистрацията му. Нито е VOLVO, още по-малко е нов. От него се измъкват двама господа (шофьорите), говорещи диалект, който не мога да определя от коя част на BG е. Нейсе! С нас ще пътува и още един по-малък автобус.

Натоварваме се криво-ляво и потегляме. Вторият автобус закъснява — както после се оказва, никой не си е дал труда да информира две дами от групата, че часът на тръгване е изместен. Весето ни пожелава една незабравима ваканция. Не знам дали подозира, колко права ще се окаже впоследствие.

Отправяме се към западния изход от София — през Владая. Петък е, 19.00, сещате се, нали? Пъплим едва-едва и 20-те километра до Перник ни отнемат 1 час и 40 минути. Оттам нататък нещата потръгват. Само дето климатикът в задната част на автобуса не работи, докато ние отпред (пак късметлии!) умираме от студ и става все по-ясно, че нещо със седалките не е в ред – Имат странна форма, която никак не отговаря на моята анатомия (доста пищна!) и коленете ми опират в предната седалка. Май че не е въпрос на анатомия, защото и Павката се върти насам-натам и не може да си намери място.

Спираме за почивка в Кресна — за по една чорба, защото утрото е далеч. Границата минаваме бързо — никой не ни и поглежда. Почти целият автобус вече спи. Аз се опитвам да държа под око шофьора, обаче накрая се предавам и задремвам. В просъница виждам светлините на Солун и след това заизкачваме

планината Пиндос

Проходът се нарича Катара — от гръцката дума за проклятие. Най-високият връх тук е около 2630 метра. Завои, завои, слава богу никой не повръща. Спираме за почивка край Мецово — нещо като нашите стари етнографски селища. Не го виждаме, само набързо кафенце и нещо за хапване.

Кучи студ! Аз съм по блузка без ръкави. Егати топлата Гърция! Ще умра от студ, преди да съм видяла Корфу. Скачаме в автобуса.

Йоанина — град край езеро,

основан от император Юстиниан. През 1878 год. Али паша го завзема и го прави главен град на своята област, като по този начин се отделя от султана. В града живяла една кирия Ефросина. Хубава била жената, млада, мъжът й — търговец — не се прибирал по шест месеца в годината. За разлика от другите жени, тя излизала, видял я синът на пашата и се влюбил в нея. Жена му помолила Али паша да направи нещо и той заповядал да я удавят в езорото. После съжалил и заповядал да хвърлят в езорото много захар, но кирията вече я нямало. Йоанина изглежда добре, ама в момента хич не ми е до възторгване от красоти.

Четете по-нататък>>>

11 коментара

ян. 28 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м. – част трета

Днес ще продължим с пътешествието на Владимир из Непал и Хималаите. Проследихме как стигна до Непал и го оставихме на 4350 мнв, после видяхме успешното му изкачване на Мера пик – 6476 мнв.Ще продължим с първата половина от пътя му назад, като трябва да стигнем до Ташинго на 3450 мнв в подстъпите на Намче Базар – столицата на шерпите. Приятно четене:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.

– част трета

От Хунку до Ташинго

08.10 сряда 13-ти ден.

И тази нощ студът беше ужасен. Палатката тропаше, като ламарина и всичко беше покрито със скреж. Забелязал съм, че щом се качим над 5500 м нещата стават доста по-сериозни. Към 6 часа сутринта на изгрев слънце успях да се унеса и тъкмо сънувах, че малките мургави хора, шерпите с дружни усилия бутат град Пазарджик към Хималаите от вън се развикаха да ставаме. Днес трябваше да минем през

Ампу Лапча 5780 м нмв.

Натъпкахме в раниците височинните обувки, котките, пикелите, алпийските обвръзки и устройства. Раниците ни станаха по 15 кила, но това е положението. Тръгнахме. Пътеката вървеше почти право нагоре на съвсем къси S-ки, което е нещо характерно за големите изкачвания тук.

Тези стъпала са превалът Ампу Лапча 5780 м.

След близо час и половина стигнахме снега. Сложихме височинните обувки, котките, катерачните седалки, жумари, осигуровки, пикели, всичко там, каквото е нужно и захапахме снега и стъпалата на превала. Някои стъпала подсичахме, други катерехме под наклон, а имаше и вертикални участъци, където Дауа се катереше пред нас и фиксираше въжето, а ние се изтегляхме с жумарите, и после помагахме на носачите. Багажът вдигахме отделно. Работата беше много сериозна.

One response so far

ян. 27 2009

Мароко през зимата (1): Казабланка и Маракеш

Започваме един хубав пътепис от Мароко. Пътуването е след напълно импровизирана и самостоятелна подготовка по интернет. Знам, че сте фенове – и ще се радвам да ви хареса. Започваме с Казабланка и Маракеш – където щъркелите зимуват. Приятно четене:

Мароко през зимата

част първа

Казабланка

Това е разказ за едно 18-дневно пътешествие до Мароко, организирано и реализирано от двама души (аз и приятелят ми Пламен) – без туристически групи и задължителна програма. С помощта на карта и няколкодневно ровене в интернет купихме билети и резервирахме хотели в Казабланка, Маракеш и Уарзазат за първите 9 дни, а останалата част от периода се разви според настроението ни и моментните ни хрумвания.

В Казабланка взехме кола под наем и на третият ден след пристигането си се впуснахме да кръстосваме и и изследваме Мароко, с идеята да видим и посетим колкото е възможно повече места. От окена към планината Атлас, до пустинята и пак през планината и долината на 1000-те казби и на юг – крайбрежието на Атлантическия океан и обратно в Казабланка, където завърши това африканско приключение. Толкова много емоции и гледки, попити с очите и сърцето, че ми отне месеци, за да систематизирам спомените, които улягаха, наместваха се, но не избледняха… В няколко поредни постинга ще се опитам да предам с малко думи и повече снимки есенцията на едно незабравимо пътуване, започнало в един минусов февруарски ден в София и завършило навръх националния ни празник – 3 март.

Всичко започна от влажна и дъждовна Казабланка, с широки улици, колониални сгради, нови лъскави хотели, палмови паркове, кална медина. И все пак в Казабланка пихме първия си невероятен ментов чай, сервиран в малки чайничета и стъклени чашки, както и портокаловия фреш, на който няма насищане!

Изглед към пристанището на Казабланка

„Женският пазар“ в медината на Казабланка

Пирамиди от подправки

Сутрешен преглед на печата (горе)

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version