Archive for декември 5th, 2008

Дек. 05 2008

Как си докарах мотора до София с влак

Мисля, че съм ви споменавал, че съвсем до скоро имах сериозни предразсъдъци към мотористите – карат на дълги, въртят се наоколо и се пречкат, никога не знаеш от къде ще се появят и кога ще изчезнат – изобщо – дразнители по пътя. Но пък покрай сайта се запознах (засега само онлайн) с доста от тях и установих, че пишат страхотни разкази. Днешният е един от тях. Приятно четене и се надявам и вие като мен да се излекувате от предразсъдъците си (каквито и са те):

Как си докарах мотора до София с влак

Една истинска история

Първа част (увод)

Която разказва защо, по дяволите, не ми беше в София моторът

От края на лятото насам, прекарах няколко месеца в нещо като самоналожено отшелничество с цел творческо усамотение – знам, че усамотение може да звучи малко перверзно, но честно, не е това, което си мислите – просто имах нужда да се махна за малко от големия град с всичките му предимства и недостатъци, и да се концентрирам върху работата си. Прекарах въпросното време в Созопол – градът, където имах щастието да израстна*.

Въпреки, че често се намираше кой да наруши усамотението ми, като цяло прекарах едно голяма и доста спокойна почивка само с мотора си, компютъра и Интернет (въпреки, че това последното е малко преувеличено – в малките градове провайдърите са малко по-особени и всичко се измерва в байтове на час).

Малко след като настъпи есен, и зимата не закъсня – въобще, стана твърде студено, за да мога да се прибера с мотора – а сутринта, когато бях решил да го кача на влака от Бургас, взе, че на всичко отгоре заваля. Не, че не ме е валяло на мотора и преди (приятелите ми не ме наричат „Бога на дъжда“ напразно), но никога през зимата – а ако съдим по това, какво е чувството през лятото, особено ако не си носиш резервни чорапи, реших че този път ще пропусна това удоволствие и ще си хвана автобус. Моторът остана да презимува в един гараж на морето, а остатъка от сезона прекарах в София – сняг заваля само веднъж, и докато се наканя да стана от леглото по обяд, вече се беше почти разтопил. И без това не обичам сняг. Твърде е бял и студен – напомня ми за едно бивше гадже, финландка.

Месеците се изнизаха неусетно, като по терлици – януари, февруари, половината от март… и хоп – слънце. И то не от зимния, а от този тип, дето фотоните си рикушират жизнерадостно наоколо, и всичко придобива един такъв здравословен цвят (с изключение може би на финландките).

През последните няколко дена стана ясно, че пролетта категорично е решила да дойде – официално и хронологично този път, съвсем независимо от всякакви глобални загрявания, затопляния или както там се нарича глобалната екологична катастрофа, висяща като дамоклев меч над главите на всички ни. В пълно неведение относно мрачните перспективи, грозящи планетата, сякаш всички мотори в София са изпълзяли от зимните си леговища, бръмчат си по улицата и ме дразнят с прекрасните, захласващи звуци от ауспусите, блясъка на току що измитите си калници/спойлери/хромирани детайли, и начина по който, все едно подхвърлят съвсем между другото, профучавайки покрай мен –

Абе братле, къде ти е мотора? А, на морето викаш… Гадно ти е? Кара ти се? Ами сорри…Кофти. Съчувствам ти, наистина. Аре че ский кво е времето, отивам да врътна… ВРРРУУУ-врууууум!„.

13 коментара

Switch to mobile version