Пътуване до...

Към Аляска с мотор (трети и четвърти ден): Отново Канада

Стойчо — Thu, 17 May 2012 10:48:34 +0000

Продължаваме с мотоциклетноъо пътуване на Александър от Монтана към Аляска. Вече влязохме в Британска Колумбия, а днес ще продължим през тази канадска провинция. Приятно четене:

Към Аляска с мотор

трети и четвъри ден

Отново Канада

На другата сутрин станахме, набързо проверих дали мечката не е отмыкнала нещо от мен. Мечката не се интересуваше, но комарите не пропуснаха. За този ден плана беше да стигнем до знаменития

Alaska Highway

– започва в Dawson Creek, British Columbia, и продължава чак до брега на Тихия Океан. По пътя минахме през Grand Prairie, където живееха Kathy и Mitch. Като че ли нямаше време да им се обадим, макар че много ми се искаше. Накратко, заредихме, и гледахме да се измъкнем. Града се оказа голям, с много движение, а и беше адски горещо, поне около 90-100F (32º C - 37º C). A по същото време обратно в Монтана вали сняг!!! 8-) Както и да е, успяхме да се измъкнем, макар че отне завинаги... Когато стигнахме до Dawson Creek, спряхме за снимки пред

знаменитата миля Нула:

По това време един човек с мини ван (БГ???) (и на български е миниван - бел.Ст.) спира до нас, умирайки от желание да си поговорим. Ей к'во съвпадение – и той е моторист!!! :) Запознахме се, той се чуди как сме се наели да пътуваме от толкова далеч, и ни даде някои напътствия, едното от кои да се отбием и да видим историческия Alaska Highway, където е най-дългият изкривен дървен мост в света. Еми ще го видим, шом е препоръка на местен, пък и е по пътя...

Почнахме да се вдетинясваме:

И аз имам такава снимка, ама не съм я качил... Почнахме да се оглеждаме за ядене, че не бяхме спрели цял ден. Така и

спряхме във Fort St.John

по пътя след Dawson Creek. Аз разбира се като българин, се заех да се погрижа за наличието на най-важното – алкохола. $7 за кутийка бира, ебаси!! Питах любезната гозпожа зад тезгяха къде би препоръчала за двама гладни, мръсни и жадни мотористи място за вечеря. Tony Roma's – намърдахме се с нормалните хора дето излизат за вечеря по специален случай. Абе карай, а и сервитьорката беше като кукла и само въртеше очи... Нейна снимка нямам, но още я помня...

После тръгнахме да търсим място за нощуване, и така

стигнахме до Wonowon

след доста лутане – дори се обърнахме назад. Беше някакъв крайпътен лагер за камионджии – фургони, които минаваха за хотел. Мръсни и изморени, на нас ни се стори като рай. Един пич излиза и заявява – момчета (???), вие сте на мотори, за вас половин цена, храна 24 часа, колкото можете да ядете и носите, щото утре затваряме и всичко ще се хвърля... Освен това баня и WiFi. Кво повече да иска човек. Всичко за $40 на парче:

Ето и някои данни от този ден:

Wonowon – Liard Hot Springs

ден 4 Денят започна бавно и с бутане от моя страна както винаги, но завърши като празник... Първо по време на закуска аз срещнах Дъг и Джули (приятелката му). Дъг беше невероятен разказвач. Както обикновено, стана на въпрос как така сме се решили на такова пътешествие, какво ни води в Канада. Като споменах Джек Лондон, той каза че навемето е търсил злато в Доусън, и започна да разправя истории. Има още 500 унции злато в къщи оттогава. Разправяше как са стреляли гризлита когато имали неочаквани срещи в лагера и т.н. и т.н...

На тръгване ни поканиха да вземаме каквото можем за ядене и пиене...Ъъъъ, ще взема сандвич? Че ние сме на мотори :) Тръгнахме, леко преваляваше. След 70 мили спряхме за гориво, в някакъв пущинак. Така и се запознахме с Джо, който дърпаше лодка с камиона си. На това място се заговорих с човека който работеше на бензиностанцията – пита ни дали ни е студено и т.н. Аз му казах, че в Монтана караме дори когато е 20 градуса. Той ме погледна странно и нищо не каза. По-късно по пътя се досетих че той е мисли в Целзий :D Както и да е, продължихме в мокрото, и по едно време спряхме да щракнем снимки на мама и бебе лос. Колега на Harley с номер от Алабама спира до нас и ни пита дали сме ОК. Моят приятел посочи лосовете, aлабамецyt се засмя и каза, че вижда лос за първи път. Ето го и Дики, прякор Captain Coonass, че и лосовете от другата страна на пътя:

Скоро дъжда спря. Докато

стигнахме до Форт Нелсън,

беше вече слънчево. Там докато зареждахме, срещнахме Джо отново (човека с лодката). После Дики дойде, заговорихме се и с него. После местен човек спира с камиона си, и той имал такъв мотор, само че го продал вчера сутринта... Общо взето, не можахме да се измъкнем, лафихме си с хора около 2-3 часа:

Джо изхвърча напред – каза че и той искал да спре на къмпинга на Liard Hot Springs, и ще ни чака там. Той замина, ние лафихме още... Цяло чудо е, че

продължихме към Toad River:

По едно време спряхме отново да снимаме Dall sheep (тънкорог овен – бел.Ст.) (http://en.wikipedia.org/wiki/Dall_sheep), а те почнаха да излизат на пътя, дори по едно време си помислих че ще тръгнат да ме газят:

Стоманени мостове, доста са опасни, особено когато вали. Оставих мотора сам да си намери пътя:

Стигнахме до

Toad River,

отново спряхме да заредим, вдетинясвахме се около изрязаните шпертплати:

Не мина много а вече дойде и Дики:

Зарадвахме му се, решихме караме заедно и пак продължихме...

Muncho Lake беше невероятно,

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] макар и да беше замръзнало: [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="езерото Мунчо ;)"][/caption] Ако някой тук си е загубил ключовете – аз ги намерих и мога да кажа къде съм ги оставил:

Ден 4: Wonowon – Liard Hot Springs

Bighorn Sheep, (снежен или дебелорог овен – бел.Ст.) имаме ги и в Монтана, те слизат до пътя за да ближат солта:

Това направо си пасе, к'во ти близане:

Накратко казано гледките и природата навсякъде бяха невероятни а и се порадвахме на завоите по пътя.

Стигнахме до горещите извори.

Още при спирането касиерката (германка) ни пита: – Вие знаете ли един човек с лодка? – Ми да, Джо. Тя каза: – Той ви чака, всичко ви е платено... Ей, какъв човек!!! Отиваме да го търсим, а нас ни чака Джо с бири:

Та при горещите извори... вече се настаних:

Дики носеше голям нож – как не са го спипали на границата,не знам... Знам за случаи, когато са връщали хора и за намерена ножка:

Дики имаше и shotgun (BG???) (пушка – бел.Ст.), и патрони за слон, правени по поръчка... Тия южняци наистина си мислят че на север е краят на света :D Тръгнахме да се поокъпем в горещите извори, това беше гледката по пътеката:

Кеф... С момиченца в басейна е още по-кеф: [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="„С дивойки в жакузиту“ * ;)"][/caption] Те бяха англичанки, близначки.

Дики остана при палатките, той тъкмеше огъня. Джо му показа как се прави огън като се върнахме:

Товара на Джо:

Оказа се че той освен пилот е и гид по риболов в Аляска. Очите ми светнаха и почнах да го питам. За съжаление той само караше лодката до Аляска и се връщаше обратно в Калифорния, но ни даде информацията на негов приятел в Солдотна. Той и Дики си поговориха на дълго и на широко, Дики също е пилот. След каране, къпане и бири, заспахме бързо. Така приключи 4-тия ден :) * по думите на известния Митю Пищова – бел.Ст. Очаквайте продължението Автор: Александър Петков Снимки: авторът Други разкази, свързани сКанада – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Африка пеша (12): Нигер

Стойчо — Wed, 16 May 2012 06:00:53 +0000

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал, после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. За последно бяхме в Бенин при вуду. Днес отиваме и ще откриваме Нигер Имайте търпение да се зареди – снимките са много Приятно четене:

Африка пеша

дванайсета част

Нигер

В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи... ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.

Първата нощ в Нигер

прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия

град Гая

Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.

Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион

по ужасния път към Досо

и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.

На другата сутрин отново ни качи туарезко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко [caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="С туарезите"][/caption]

Tуарезкият беше единственият африкански език, който имаше писменост

от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост. Туарезите ни оставиха в

едно село на разклона за Маради

и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона.

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си. След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво. Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали. Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до

Маради

и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.

[caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="Тези къщички не са за хора, а за складиране на зърнени култури (хамбари)"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="533" caption="На селската помпа"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="На помпата"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="не е лесно да се пътува така...особено по път с много дупки"][/caption]

Спахме в Маради и на другия ден

стигнахме границата с Нигерия.

Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия. Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата. След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме. Най-накрая в 12 часа

бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано.

Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме

Кано

навреме и без проблеми. [caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="С Маянк и част от неговите приятели"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="Чистене на сусам в Нигерия"][/caption] Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун! Очаквайте продължението

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:

Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night

iaia — Tue, 15 May 2012 06:00:46 +0000

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после се разходжхаме из Гюлхане и Фенер, а днес ще отидем до един от изворите на турските сериали в Ташхан Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част трета

Ташхан и Istanbul by night

След пет минутки сме пред

Ташхан

На входа Анджи се вторачва в надписа: Сторико антико базар, е? - Кимвам. [caption id="attachment_31618" align="aligncenter" width="645" caption="Пред входа на Ташхан"][/caption] Влизаме, движим се по един дълъг и по-скоро мрачен коридор с магазинчета. Той се заглежда, спира при някои манекени край стените, мърмори: хмм... меркато векио, страчи модерни... /стар пазар, парцали модерни / [caption id="attachment_31619" align="aligncenter" width="645" caption="В Ташхан"][/caption] – Хайде бе, дарлинг, няма да правим шопинг. Върви! Излизаме във вътрешния двор и Анджи изведнъж се заковава, събира вежди, развърта се, оглежда, и обявява: Това ми е познато! – Ха! И откъде, моля? – Вдига рамене. [caption id="attachment_31620" align="aligncenter" width="645" caption="Ташхан - дворът с фонтанчето"][/caption] Цъквам две-три снимки и му разправям, че от това тук място имаше кадри в първия турски сериал, който гледах по телевизията преди няколко години, и че всичко много ме беше впечатлило тогава. Той изведнъж изстрелва: Е джусто! Шехеразаде! Ле милле е уна нотте е титоло! /точно! "1001 нощ" е заглавието/ Зяпвам от изненада: Амаа... ти откъде знаеш, бе?! Е, оказва се, че филмът е имал много голям успех и в Италия преди две години. А по италианската Мега Тв с още по-огромен успех после (май и в момента) вървели "Забраненият плод" и "Любов и наказание". [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info] Пък Анджело запомнил двора с фонтанчето в Ташхан (но не знаел, че така се казва), защото като бил веднъж при майка си в Салерно и ще-не ще, изгледал цяла една серия, докато вечеряли, като през цялото време току подпитвал: тази красавица сега коя е; а този кой е - лош ли е или е от добрите; ама този защо се държи така с хубавата жена; ами тази коя е; а за какво изобщо става дума... е, мамма, е? ... И по някое време мамма за малко щяла да го набие, задето с бърборенето си й пречел на съпреживяването :D - Ама, ооо, толкова много серии, абсурд да гледам толкова дълъг филм, абсурд! - казва. Та, точно в тази серия, която бил гледал, имало кадри от магазина в Ташхан. А всъщност, когато Анджи ме попита одеве дали ще го заведа да гледа "бели денс", ми мина през ума да го доведа в Ташхан - хем да вечеряме, хем да изгледаме и програмата, "две в едно", демек. И ето ни в ресторанта: Буюрум.. буюрум! /заповядайте/ Обаче, първо, неясно защо, но нещо не ни допада в обстановката, и второ, точно тия танци започвали чак към 23 ч. - така казва един сервитьор. Ее, сорри, късно ни идва, значи отиваме другаде. На излизане пак минаваме по онзи тъмен коридор, но на едно място Анджело мерва подаръка, който си е пожелала щерка му - истинско турско шалче - ярко червено с блестящи дрънкулки по него - за танцуване на бели денс (ориенталски танци). Аз също го одобрявам - познавам Аличе и мисля, че ще й отива този цвят. И, зор да купи и на мен - застава до мен, снижава глас: - Айде де, дай да видя как ти стои, мия кара - почва да ми връзва едно черно със "златни" дрънкалки по него - Виж, турчинът казва, щял да ни направи отстъпка, ако вземем две. Ооо, гледай, гледай.. белло, си, белло... супер, супер... хайде да ти го взема, а? Той казва, за две - намаление! - Ееми, вземи си и на теб едно тогава бе!... И ще ми врътнеш после един танц - гаднярски се хиля насреща му. - Ще ти врътна, ще ти врътна... ах, само да се върнем веднъж в хотела... - обещава заканително аморето ;) Малко по-натам по пътя ни, това е

вече в квартал Лалели,

си харесваме един не голям ресторант и решаваме тук да се гощаваме. Избираме си печена риба и зелена салата. В добавка и някакъв подлютен сос, който много добре си пасва с рибите. И, разбира се, "Ефес". Когато съм в Турция, винаги предпочитам тази бира. И на Анджи му харесва, та с две бири си полива рибата ;) Сервитьорчето е бърборливо, ултра любезно и много любопитно момче - откъде сме, за колко време сме тук, какво видяхме, какво още искаме да видим, в кой хотел сме отседнали, харесва ли ни хотела, а Истанбул харесва ли ни и т.н... Охоо, "номера" от сутринта в парка - само че това момче е студент, вечер работи по няколко часа в ресторанта и не пропуска случай да си упражнява английския :) Наядени, напити и доволно уморени сме. А какво правят нормалните хора при това положение? Отиват си в хотела и лягат да спят, нали? Мдаа... А ние? Ми и ние... мислим така ;) Ама така ни е размързяло, та две не виждаме. На две спирки сме от хотела, но... Анджи вдига ръка на едно такси. Подскачам край него да му дърпам ръката: Стига бе, за две спирки! Ще вземе да ни врътка из сокаците сега... Ей го трамвая, давай на него. Е, то и таксито се оказва заето. Качваме се на трамвая, че и сядаме на една седалка. Анджи се озърта напред-назад и си спомня, как от години не се е возил толкова много на трамвай - цели два пъти днес! - все с маккина ходи /с кола/, а куесто е нон еколоджикал - размахва назидателно пръст... /не било екологично/ И, както си маа ръце, докато ми се обяснява, а аз му следя мъдрата мисъл, си изпускаме спиркатаа... Светвам се чак след Гюлхане, че сме я пропуснали. Скачам, но Анджи много го мързи явно: Еее... ва бене - вика, дърпа ме - стой де, чакай.. Дай да се повозим още, тогава. Ще идем до края и ще се върнем. Далече ли е? - Еемии... зависи дали е до Кабаташ или само до Еминюню, не погледнах какво пише на табелата му. Излезе, че е до Еминюню. (Кабаташ е по-далечната последна спирка) Е, айде пък да слезем, да се разходим леко по

моста Галата

и да позяпаме рибарите какво хващат. О'кей, става. Докато пресичаме пътя, виждаме как в това време тъкмо едно корабче се гласи да спре до кея. Споглеждаме се (ах, как се разбираме без думи понякога!) - на деесно(!) и майната му на моста - бързо вадя картата от джоба: пиу-пиу.. пиу-пиу - маркираме се и айде на корабчето. До Юскюдар било. Ееми хубаво, до там ще идем (към 20 мин. се пътува) И, естествено, като всички чужденци и ние се качваме горе, на откритата палуба - да се насладим на вечерен Истанбул. [caption id="attachment_31622" align="aligncenter" width="645" caption="Мостът Галата и кула Галата"][/caption] [caption id="attachment_31623" align="aligncenter" width="645" caption="Кула Галата, докарана по-наблизичко ;)"][/caption] [caption id="attachment_31624" align="aligncenter" width="645" caption="Мостът Боазичи (Босфорският мост) над Босфора"][/caption] [caption id="attachment_31625" align="aligncenter" width="645" caption="Отпред е Йени джами, вдясно е джамията Сюлеймание"][/caption] Да, ама се оказва, че това бил последен курс и - айде, веднага наобратно с корабчето! Дори не слизаме от него. Както си зяпаме у тъмното към светлините по брега, изведнъж се сещам: Хийй... Анджи, баклавите! Забравихме ги в онзи ресторант! Аууу... Да се върнем ли да си ги търсим, да не се ли връщаме... струва ли си... Анджело решава да ги зарежем - да му е сладко, на който ги яде, пък утре ще си купим нови, даже ще са по-пресни, вика. Ааайде сега, 27 евро къде не отишли, все едно за такси съм ги дал, казва (А ние, като не видели, бяхме купили 3 кила баклави от един магазин във Фатих - едно кило за мен и две за него - да почерпи родата в Наполи) :) ...Бе, аз така бързо не бих се отказала да си търся баклавата, ама... нали той ги плати, та както каже. Заключава: Ее, хайде, хайде, давай да се прибираме и да си лягаме най-после, че утре нали пак ще ми вадиш душата цял ден по улиците ;)

Влизаме в хотела,

минавайки покрай рецепцията, аз кимвам на дежурния, Анджи му махва с ръка и "чао, коме?" /здрасти, как е/, при което онзи се провиква: Моменто, синьор, ун моменто! Анджи се връща към рецепцията, "е коза е проблема?", а в това време човекът вади от един шкаф нашата торба с трите кутии баклави: Ваши са, нали? Хаа-хааа! - Можете да си представите изумлението и на двама ни, нали? :) В стаята Анджи още се чуди на чудодейното пристигане на баклавите. Ами да, благодарение на ученолюбивото и любопитно сервитьорче от ресторанта, баклавите си намериха собствениците :) – Виж го ти, а аз в един момент щях да го отрежа онова хлапе, че много пита... - клати глава - Искаш ли, рагаца мия, по баклавичка, че нощта е пред нас, а? - И за нула време сам излапва три - ... Ммм, белло! - примлясква сладко - оттимо пер а турчи, брааво! /добри са (в това) турците, браво/ На сутринта, още не отворил очи - пак бърка в кутията: Ммм, брааво, турчи, брааво! Ееми, следобеда после купи ново кило от Кадъкьой :D Следва. И малко лаленца за ценителите: [caption id="attachment_31626" align="aligncenter" width="645" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="attachment_31627" align="aligncenter" width="645" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="attachment_31628" align="aligncenter" width="645" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="attachment_31629" align="aligncenter" width="645" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="attachment_31630" align="aligncenter" width="619" caption="Не само в парковете - цял Истанбул е в лалета!"][/caption]

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело

Други разкази свързани с Истанбул – на картата: УВЕЛИЧЕТЕ МАЩАБА, за да видите подробно

По пътя към края на света (Сантяго и Валпарайсо)

Стойчо — Mon, 14 May 2012 06:00:47 +0000

Днешният пътепис ще ни води до края на света. Почти де :) Ще стигнем пристанището на Валпарайсо в Чили, за да се качим на едно параходче ;) Какво се случва по пътя до там?

Приятно четене:

По пътя към края на света (Сантяго и Валпарайсо)

– Вие не сте бразилци? Бих се заклела, че вие приличате на истинска бразилка! - Момичето на чек-ин гишето на летището в Рио ме извисява с поне 5 см над земята. – България?

– Да, родината на таткото на вашия президент.

– О, наистина ли? - леко отнасяне на погледа на около 30 градуса наляво, упорито печелейки време за досещане кой ни беше президентът

– О, колко интересно! Вие всички ли сте такива бели там или имате и тъмнокожи? Защото много приличате на бразилци :) Да, приличам на бразилка след 12 часов преход из Рио, станала съм в 5,00 ч., изчакала съм 2 часа паспортната проверка на кораба, едната еспадрила вече е скъсана, предстои ми 12 - часов полет обратно до Европа... и съм щастлива по своему.

Така завърши пътуването ни, а как започна? Започна с два полета, продължили общо около 20 часа, до Рио. Пристигаме късно вечерта, след кратък анонс и опит за пазарлък хващаме такси, което да ни закара до хотела. Февруари в Рио де Жанейро преминава под надслов - "Карнавал година храни", и въпреки шестмесечните ми опити да намеря поносима хотелска цена, не успявам. За краткия ни престой там на път за Чили/само 10 часа/ накрая успявам да резервирам един тризвезден на около 7 -8 км от летището. Хотелите на Ипанема и Копакабана са на около 22-25 км оттам. За този курс таксиджията поисква 75 долара. Нито повече, нито по- малко, все пак е февруари. Понеже сме изстискани като портокалови фрешчета, решаваме да се възползваме от удобството да изпием по бира на басейна, разположен на покрива. Тук снимките не са ясни, но поне бирата беше балсам за тялото и душата.

[caption id="" align="aligncenter" width="553" caption="Рио де Жанейро нощем"][/caption] На следващата сутрин хващаме отново такси до летището.

Това на снимката по- горе е медицински център в Рио.

Предстои ни полет до Сантяго с прекачване в Монтевидео

с нискотарифната уругвайска Pluna.com. В 7 ч. сутринта вече има 2-километрови задръствания, а в участъците от магистралите, където още не са се образували, шофьорът ни кара със 160 /час. Леко одраскахме нечия броня, няколко клаксона и половин час по-късно сме на летището. В Монтевидео намираме кафенето с терасата за пушачи, там бирата и кафе-лате са 7 долара, мисля, че е по-евтино от софийското. [caption id="" align="aligncenter" width="553" caption="Андите"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="553" caption="Да остържем дъното на самолета..."][/caption] След още 3 часов полет над равна Аржентина , самолетът се плъзга между върховете на Андите и много бързо снишава над [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Сантяго

Паспортните проверки минават светкавично в сравнение с бразилските, а в залата за получаване на багажа ни посреща изненада- митничар със свободно разхождащо се куче. Нещо като голдън ретривър. Обикаля бавно, оглежда, помирисва отминава...е , невинаги, защото на един човечец се залепи за ръчната чанта и не мръдна, докато „господарят“ му не сложи една дебела жълта лепенка върху сака и създаде половин час работа на колегите си от скенера , ситуирани по-навътре. Предполагам, че и в багажните отделения също се разхождат такива мили кученца.

От летището се мятаме на градки автобус, който след 10-ина спирки и 20 минути ни оставя на една метростанция, откъдето пък взимаме метрото за 17 спирки до Los Leones,където е хотелът ни. В метрото няма ескалатори и/или асансьори или поне ние не видяхме, ползвайки го 8 пъти, та не знам как се справят инвалидите. Др. Беров с куфарите обаче се справи отлично! Оставяме багажа и почти веднага тръгваме на разходка из центъра, няма време за лиготии като бира и други благинки. Тук другарчето ми изригва: – А бе, Маро! Хората ни подаряват уелкъм - питие, ти закъде се разбърза? Ден голям, още е светло!

Прав е! Идваме малко на себе си и тръгваме да търсим Ла Монеда. По пътя си разказваме спомени от революцията и преврата, Алиенде, Пиночет и стадиона. Сантяго е град на 80-те, няма излишен лукс, няма показност, хората са мили, добронамерени и английско-неговорящи, което изобщо не ни пречи на нас, основно български-говорящите. Разходки, снимки, бира и "официална" вечеря в ресторанта на хотела ни, която е изключително вкусна. Ура! Дотук - добре, пристигнахме благополучно и всичко стана по план. В момента, в който изричам тези думи, фотоапаратът ми блокира, дисплеят му почернява навеки и аз оставам в 18 ч. вечерта толкова безпомощна и объркана, че ми иде да се прибера при мама. Тръгнала съм на експедиция из Южна Америка без фотоапарат...

Преспиваме в хотела, който е "со бритиш", а на сутринта тръгваме да търсим магазин за фотоапарати. В Сантяго обаче всичко започва работа след 10ч. Кратка обиколка на района, кафепитие и откриваме магазин на Кодак. Моят спътник, до болка познатият вам др. Беров, изхъмква „Тия фалираха, ама хайде да проверим все пак.“ Влизаме, оглеждаме промоциите, и на въпроса на продавача какъв апарат търсим, смело и дръзновено отговарям – Онзи, червеничкият!

Продължавам да щракам с новата придобивка наоколо и в този момент другарчето казва- "Я, ето офис на твоята автобусна фирма, чиито автобуси пътуват до Валпарайсо!" Добре,де! Шест месеца съм изучавала Сантяго с автобусните и метро лините, знам, че билети за междуградските автобуси се купуват на самата автогара, но пък нищо не пречи да си ги купим и от центъра на града. И добре, че го направихме. Два часа по-късно на автогарата преживяхме истински шок, откривайки, че опашките за билети са от средно 800 човека , а навън на стоянките за автобусите има вече наредени, наблъскани още 8000, очакващи своя автобус. Багажи, деца, сергии, пек, др. Беров с два куфара легна пред един автобус, скара се с двама други шофьори, и след 40 -минутно закъснение този, за който имахме закупени билети, най-накрая ни взе.

Пътуването от Сантяго до Валпарайсо е около 1:40 часа. Магистралите са хубави, има пътни такси и обширни пейзажи на лозя, овощни градини и малки китни селца. Слизаме на автогарата във

Валпарайсо,

която се оказва същата, но в по-умален мащаб като тази в столицата. Др. Беров незлобливо и почти умолително прекъсва фотосниманията ми с прошепнато: -" Такси?! " Как такси, аз всичко знам. Една пряка наляво, до първия светофар, след това още три преки и сме на пристанището. След първата пряка попадаме в съботния битак. Не "на" , а буквално "В" него. Стискаме зъби, той от умора заради носените 2 куфара и пътна чанта, аз заради непоправимия си инат и прекосяваме това "кратко" разстояние за около 15-ина минути, за да се озовем пред естакада и под нея жп линия, без никакви указателни табели накъде е пристанището. В този момент съзираме притичващи хора с познати баджове... Хелоу, ние сме за вашия кораб, как да стигнем до него? - О, наблизо сте, през жп- линията и после наляво стотина метра, там сме!

[caption id="" align="aligncenter" width="587" caption="Валпарайсо"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="587" caption="Валпарайсо от кораба"][/caption] Следва още по-силно стискане на съзъбието, малко повече от необходимото охкане и вече сме на терминала. Пред него долитат автобуси, микробуси, таксита...тия ми правят скомина, какво се лигавят, като ей го-на къде е близко пристанището... Опитвам се да допълзя до разтегателна масичка с три момчета, които подават червени панделки за закачване на куфара. Така и не разбрах, защо трябваше на всички куфари да се закачат точно тези еднакви червени панделки, но закачих нашите, оставихме куфарите за проверка и скениране, запалихме по една цигара, поехме дъх и влязохме в залата за чекиране. 20- ина гишета и една виеща се опашка от около 500 човека...Хм, тази няма да я бъде! Изваждам си бордната карта,предварително получена по пощата. Насочвам се към едно въженце- с надпис "Приорити чек-ин" , поставям най-очарователната и обезоръжаваща усмивка и показвам картата на момичето до въженцето. –Уелкъм он борд, лейди! Вие сте следващата на гишето. Толкова победоносни 3 метра отдавна не бях пристъпвала. Формалностите са оправени и ние сме отново на борда. Следват 14 дни пълен релакс, глезотии, сън и здрава храна и обиколка на половин Южна Америка. To be continued.... *Малко инфо за колегите пътешественици: -билет за метро в Сантяго- 660 песо, което е около 1,1 евро /1,5 щ.дол. -билет за автобус от летището до метрото-1600 песо билет за автобус Сантяго- Валпарайсо- 8 долара -вечеря в 5 звезден хотел за двама с алкохол - около 65 долара *Авторът носи цялата отговорност за допуснати неточности в пътеписите си. За точности , моля, обръщайте се към Гугъл, Уикипедия, Большая советская, Уебстър, Енциклопедия Британика и прочие скучности. Автор: Мария Найденова Снимки: авторът Други разкази свързани с Чили – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ

До Лондон и обратно в един ден

kalinzlatkov — Fri, 11 May 2012 07:39:25 +0000

Днес ще си направим една бърза разходка до Лондон – отдавна не бяхме ходили натам. Приятно четене и се пазете от конете!

До Лондон и обратно в един ден

Тук и там бърз пътеводител

Самолетът закъсня. Естествено... Нискотарифен БГ полет. Излитането беше нормално, след три часа на летището най-накрая „отлепихме“ и вече бяхме на няколко километра височина. Не съобщиха, както по принцип се очаква, нито с колко километра в час летим,нито на каква височина или температурата - това е, пестят и от говорене /или от електричеството, което комутаторът ще изхаби/. В един момент се загледах през люка и установих, че сме като детска играчка в ръцете на нещо много по-голямо от нас. Усещането беше много странно и същевременно успокояващо. Представете си как малко дете тича със самолетче в ръка и прави „завойчета“, а сега си представете, че сте в това самолетче... Захватът на детската ръка е сигурен, но в същото време всичко се тресе и не си много сигурен накъде ще поеме в следващия момент. Кацането не беше непоносимо, всички ръкопляскаха и заслужено, тези хора пилотите направо не са хора! Благодаря на всички пилоти и им пожелавам все така да са живи и здрави и със железни нерви! Спряхме точно пред входа и всичките сто и петдесет човека се изстреляхме от седалките, все едно бягахме от Годзила. Не знаех какво да очаквам от летището, хората, обстановката, но някак си имах цел и бях настроен да не се губя още в началото на това пътешествие. Поведоха ни като добитък, насочиха ни към изхода по едни тунели, стълби и коридори и няма и пет минути и минахме секюрити чека. Всичко е много уредено, надписано, указано и заградено. Преди изхода едно момиченце, леко задъхано ме посрещна и ми връчи брошурка и целуфаново пликче със сим карта на местен оператор, без такси, без договори, директно активираш на безплатен номер, пълниш сметката с колкото пари са ти на сърце и говориш с цял свят. Целият свят обаче не включва България и Македония, защото ти излиза солено. С другите страни в Европа говориш на около 1 до 5 пенита на минута, а с България и Македония на 28 – 30 пенита... Ако искаш! Бях много притеснен дали ще намеря спирка номер 10 на рейсовете за Лондон, за превоза вече си бях платил през интернет. Чудех се дали няма да ми откажат да пътувам с този билет след като полетът беше закъснял с повече от час... Естествено в момента, в който излязох от централната врата на летището, видях моя автобус отсреща, на около 30 метра от входа. Имаше указателни табелки, двама стюарди качваха багаж на други пътници, всичко беше перфектно. Попитах дали има проблем с това, че съм закъснял а те дори се поочудиха, сканираха билета, прибраха го и ми дадоха една лентичка, като ми казаха да си я пазя за връщането. Имах време и да се огледам, въпреки, че валеше и духаше доста неприятно. Миришеше на чисто!

Отново изненада – рейсът е чист,

с плюшени седалки, не мирише на застояло. Тръгна и след няколко странни завоя в „насрещното“ се озовахме на магистрала с пет платна в едната посока! Изгря и слънце, черните облаци изчезнаха и се появиха малки, бели, пухкави облачета. Полетата около магистралата засияха в жълто, така и не разбрах с какво са засяти, но беше красиво. Пътят от летище Лутън до центъра на Лондон е час и десет минути, прекрасен път без дупки и нахални „състезатели“. На влизане в Лондон заизкачаха тези малки, еднакви, ниски и тесни къщички. Много трафик, много таксита и двуетажни червени автобуси от тези по филмите, но няма задръствания, чака се тук и там по минута и продължаваш.

Спирката на рейсовете е на една минута пеша от Виктория стейшън – една от големите гари в Лондон. Ъндърграундът има спирка точно до спирката на автобусите при Виктория, където на още минута пеша в другата посока е и автогарата Виктория... Много удобно някак си. Всичко е описано по табелите, на всяка спирка има карта и разписание.

Стигам

гара Виктория,

пред централния вход има нещо като кафе-машина с плакати отпред и много брошури от двете страни, като се загледах, това били гайдове с карти на района – безплатни, и една девойка, която ще ви упъти с удоволствие и усмивка. На няколко масички пак има брошури, пак с карти на региона, на организаторите на автобусни обиколки на Лондон. Трябва да внимавате, когато избирате на кой да се качите, някой са просто обиколка без спирки, но други имат опцията HOP ON – HOP OFF – демек, можеш да слезнеш, да се разходиш, да поснимаш отблизо и да се качиш на следващия автобус на същата фирма – билетите са дневни. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Хотел "Шерлок Холмс" на Бейкър стрийт :P"][/caption]

Относно храната, няма страшно, има кафенета и магазини на всяка крачка, каквото се сетите, от Старбъкс и Коста до местни и неизвестни. Прет а Манже ми направи добро впечатление и сандвичът за близо два паунда си заслужаваше, страхотен вкус, микс от сирена, рукола, пилешко филенце и разни сосчета... Кафето е около два паунда и то, но имайте предвид, че на повечето места стандартното е 500мл кофа. Сейнсбъри локал е чудесен магазин, цените са поносими, има готови супи, сандвичи, сокове, вода, карти и т.н. подходящи неща за един турист.

На спирките на рейсовете има стюарди, които могат да ви помогнат с багажа или да ви упътят, полицаите не са рядкост и са доста любезни, все пак това е Лондон. Влаковете спазват разписанието изключително точно, тъй че, ако ще пътувате с влак в Лондон или навън, бъдете много точни. Влаковете на Southern Trains са много луксозни, удобни и направо безшумни. Във всеки вагон има информационно табло, на което се изписват спирките, на които спира, вагонът, в който се намирате – това е важно, защото понякога тези влакове се разделят и трябва да следите коя част на композицията къде отива. Аз си купих билет онлайн и го взех на Виктория от автомат на самообслужване. Трябва да внимавате да не купите билет отново, а да натиснете бутончето за Retrieve prepaid,машините са с големи екрани, всичко е доста ясно, само трябва да се внимава. Също така, трябва да използвате същата карта с която сте платили онлайн за потвърждение на място. Купуване онлайн на билет за влак или рейс има и други предимства, освен цената, имате време да разгледате маршрутите и разписанията, има значение дали взимате билет в час пик или оф-пик, цените са много различни! Един испанец, с когото пътувах до Саутхямптън, се беше объркал на автомата в бързината и беше платил билет с близо 15 паунда повече за същия влак като моя, а това си е сериозна разлика.

Ако ще оставате в Лондон за разходка,

добре е да си купите карта на града и метрото

(вече има доста карти на метрото за смартфони, безплатни и без нужда от интернет връзка). Аз си бях свалил карти от Гугъл мапс – да вече и това става – много удобно, когато нямаш интернет.

[geo_mashup_map zoom="10"]

[geo_mashup_location_info]

Естествено, като един типичен турист, аз се насочих право към

Бъкингамския дворец

по Бъкингам роуд, още като слязох от автобуса. Ветровито, дъждовно, но няма връщане назад! Магазинчетата за сувенири са от двете страни на улицата, няма страшно, подаръци ще има за всички от сърце. Внимавайте, когато трябва да пресичате, няма светофари и пешеходни пътеки като при нас, но пък има стълбове с бутонче, натискаш и чакаш или по англииски, оглеждаш се и ако няма много трафик, се затичваш... Опасно, но те така си правят. Пълно е с туристи, всички са любезни, но забързани. Ето, че стигнах оградата на двореца, официалния магазин за сувенири на кралския двор го подминах, без дори да погледна. Може и да сгреших и ви предлагам да го огледате за пет минути. Ето я и

кралската галерия,

има плакат за изложба на Леонардо, но разбира се започва на 4-ти май. И това го пропуснах... Красиво! Дворецът не е огромен, но е изключително красив. Орнаментите по оградата, стените, арките на вратите са уникални. Фонтанът със статуята на Нике е страхотно място за почивка, бърза закуска и снимки. Не се стряскайте от хеликоптерите, нормално е, пък и чух, че може да е самата кралица, която обикаляла над Лондон, за да е „в час“. Площадът пред двореца е доста голям, има още няколко парадни врати към парка с изключително красиви златни орнаменти. Всичко е заобиколено от страхотна градина с невероятно красиви цветя. Просто греят, дори и в мрачен дъждовен ден. Пак изгря слънце, дъждът спря. Дано се задържи така (Не стана, само пожелания...).

След няколко бързи снимки и видео-клипчета се изстрелях към Биг Бен, няма време. Най-лесният път към Биг Бен е отдясно на парка St. James's Park - част от всеизвестният Hide Park, покрай Музея на гвардията по Birdcage walk.

Вървейки покрай парка видях няколко сиви, пухкави катерички с доста загладен косъм в интерес на истината. Оказа се, че нямат никакъв страх от туристите и ако им хвърлите храна ще дойдат пред вас и ще направят цяло „представление“. Стигнах до средата на улицата и на хоризонта се показа

всеизвестният часовник!

Разходката не е повече от пет минути, но ако спирате да снимате парка, цветята и животните, спокойно може да ви отнеме половин час.

На всеки ъгъл и вход на парка има информационни табели с карта и указано точното място, на което се намирате в момента, както и един кръг, описващ забележителностите, които са на не повече от пет минути пеша. Много удобно и полезно. Ето го и дворецът в цялото му величие, стотици туристи дори в това не особено приятно време, вече отново валеше и духаше. Отдясно е абатството, в което Кейт и Уилиам се бракуваха... Много яко. Изведнъж някакви статуи се изпречиха пред очите ми, приличат на Квазимодо от Нотр-Дам. Вгледах се и се оказа, че това естествено е Чърчил. Продължаваше да вее и ситни дъждец, обективът на камерата беше в капки, но аз снимах и вървях напред.

Темза се оказа една доста сериозна и бурна река

по това време на годината, но въпреки всичко гледката си заслужаваше. Отляво на моста има стълби към кея, на който може да си купите билет за круиз по Темза в онези готини лодки с панорамни прозорци. Отсреща се извисява „Окото“ - огромно колело с модерни кабини, пак с големи панорамни прозорци за да не изпуснеш нещо от Лондонския пейзаж. Ако продължите по моста ще се озовете на

другата голяма гара в Лондон – Ватерло (Waterloo).

Оттук изборът на посока е голям, накъдето и да тръгнеш има какво да видиш, но тъй като разполагах само с няколко часа – вече преполовени – се насочих по Уайтхол за да видя Даунинг стрийт 10 и Музея на кралската кавалерия. Освен все още странното усещане от обратното движение по улиците и това, че не знаеш на къде да погледнеш, когато пресичаш, ме изуми и широката улица с монументите по средата на платното. Тук генерал на кон, там пилон със знаме, паметници и един метален правоъгълен блок, който се оказа

Мемориал на жените от Втората световна война.

Стигнах Даунинг стриит 10 и се озовах пред огромна, сигурно четири метра висока ограда, пред която се бяха насъбрали туристи и се снимаха като полудели. Отпред двама полицай с електрически пистолети, повечето са с такива, а зад оградата двама с бронирани жилетки и автомати. Реших, че е по-разумно като съм сам, макар и типичен турист, да не ги снимам, че да не си изпусна полета в някое полицейско, пишейки обяснения. Продължих напред, към

Музея на кавалерията

На входа стояха на пост конници в парадни униформи, под специално построени арки, а от лявата страна на едната арка забелязах интересна табела: „Конете хапят и ритат. Благодаря!“ Интересно беше, в двора един от караулите изигра представление за децата и всички се втурнаха да се снимат с него. Излязох през другия вход към манежа, но за съжаление прибираха седалките и явно бях изпуснал каквото и събитие да се беше състояло. Насочих се към парка след няколко снимки, защото времето си напредваше, а от авиокомпанията ми бяха пратили съобщение да се явя три часа по-рано, защото летищата били претоварени. Реших да обиколя парка от другата страна по известната улица The Mall.Поредната катеричка ме нападна, но след като не й подхвърлих храна, се зае да преследва други туристи. Тръгнах обратно към двореца и направих няколко снимки на Адмиралтейската арка в далечината, там е и Трафалгар скуеър, с колоната на Нелсън, до която така и не стигнах. Другия път специално на разходка за няколко дни! Пак двореца, още една обиколка на прекрасните градини около площада и обратно към гара Виктория. Рейсовете са през 20 минути, точно! Няма проблеми, взех една кофа кафе от някаква будка за изпът, но ети ти изненада, не може с кафето в автобуса. „Спокойно, има време, изпийте си кафето отвън“, е мерси. Отново през Лондон, лъскави магазини за коли, туристи, арките и паметниците, странната конска глава в една градинка... Магистралата с многото платна и на летище Лутън. Валеше доста силно и не можах да снимам от автобуса.

Естествено на летището всичко беше спокойно, нямаше опашки на чекинга, претоварено било на летищата в Лондон, не тук... Нискотарифни полети... След почивка на пейките тръгнах да обикалям магазините на летището, но не издържах и реших да мина секюритито, да не би наистина да има много хора. Приготвих багажа надлежно, според инструкциите на една холограмна машина и се качих по стълбите. Минах без проблем, дори паспорта не погледнаха. И отново чакане, единственият закъсняващ полет беше моят.

Поздрави, и приятно изкарване накъдето и да сте се запътили!

28.04.2012

София – Лондон - София

Самолет, автобус

Източници на информация за пътуването:

Самолети

http://bit.ly/KyG1NE http://bit.ly/KyG0td

Влакове

http://bit.ly/KyG3oX

Автобуси

http://bit.ly/KyGhMF

Време

http://bit.ly/KyGyz3 http://bit.ly/KyGzTO

Карти

http://bit.ly/KyGCz5

Как да свалите карта за разлеждане без интернет през гугъл мапс за андроид

http://bit.ly/KyGKOP

Програми за андроид телефони

booking.com: http://bit.ly/KyHjIH

london: http://bit.ly/KyHxiN

route66: http://bit.ly/KyHBiC

london underground: http://bit.ly/KyHeVj

Това са източници, които аз използвах за моето пътуване, не твърдя, че те са най-добрият избор или дават най-ниски цени. Предлагам ги като опция, която да ви улесни, но при всички положения е най-добре да направите собствено проучване. Най-полезни съвети могат да ви дадат ваши близки или приятели които са пътували, но имайте предвид, че всеки има свое виждане, съберете максимално много мнения и отсейте най-важното, пригответе се това което знаете и очаквате, всъщност да се окаже съвсем различно изживяване! Автор: Калин Златков Снимки: авторът Разказкът и снимките за с лиценз: Всички права запазени! Други разкази от Лондон – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

С влак до Португалия (2): От Ница по Лазурния бряг

Krum Bozhikov — Thu, 10 May 2012 06:00:11 +0000

Железопътните приключения на Крум из Европа продължаваме с Лазурния бряг, а го започнахме с пътя от Сърбия до Италия :) Приятно четене:

С влак до Португалия

част втора

От Ница по Лазурния бряг

След като се насладихме на прекрасната Вентимилия, се отправихме към Ница. Взехме си влака, минахме през небезизвестните Кан и Монако, както и някои по-малки гари и след около 40 минути бяхме с целия багаж на гарата в

Ница

Още от България, бяхме резервирали хотел и внимателно бях проучил маршрута до него. Така че когато слязохме от влака, лесно се ориентирахме в обстановката. Петя за първи път беше във Франция, а аз за втори в Ница. Наистина ни идваше повече от отлично тази почивка, след като тръгнахме преди около 40 часа от България, а и нощувка в хотел щеше да ни се отрази прекрасно. След като намерихме хотела и се настанихме, направихме най-важното нещо за следващия ден и си резервирахме места за TGV-то (това са френските високоскоростни влакове). Резервацията беше задължителна. Свършили тази задължителна работа, вече се отдадохме на разглеждане на града. Ница е един от многото красиви градове по южното крайбрежие на Франция, а и въпреки големия си брой население, в тази част на годината беше доста спокойно. Това е едно от нещата, които най-много ценя на градовете и местата, които посещавам, а именно спокойствието и липсата на тълпи туристи, от които не можеш да се насладиш изцяло на мястото. Видяхме местната катедрала Нотр Дам и се отправихме към центъра. [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Ница"][/caption] В Ница се намира

най-дългият крайбрежен булевард в Европа – Promenade des anglais

Разбира се, е трудно да се разходим по нея от край до край, но все пак минахме някакво кратко разстояние, като почти нямаше хора и беше много хубаво, големите и стари хотели от една страна и морето от другата. Като стана въпрос за хотелите по улицата, пълно е с такива и голяма част от тях са от най-известните вериги в света. Разбира се, освен тази улица, имаше и други интересни места в града. Минахме покрай един университет, който с интересната архитектура и средиземноморската си растителност пред сградата изглеждаше като ексозтична ботаническа градина. В града има и замък, но ние отидохме прекалено късно и беше затворен. На някои места, където минаваше трамвайната линия, релсите бяха сред трева, но не обрасли, а просто трасето беше озеленено с екологична цел. Е имаше и някои по-неприятни картини, като клошарите, които си бяха направили цял лагер, на един площад в центъра на града. Гледка, която аз не съм виждал в центровете на българските греадове, но пък съм засичал в далеч по-комерсиални туристически дестинации като Будапеща и Флоренция. Иначе след хубавата коледна украса в Загреб и тук тя беше на много добро ниво, като определено се усещаха наближаващите празници. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Ница"][/caption] Вечерта мина доста приятно, но научихме и един неприятен урок. За съжаление не се продава никакъв алкохол в магазините след 22.00 часа, а още по-неприятно е да разбереш това в 22.01 ч. Добре че има китайски магазини, в които пренебрегват това правило. След като си взехме бира, се прибрахме в хотела и заспахме веднага, уморени от предните дни без почивка. На следващия ден ни предстоеше ранно ставане. Планът беше да прекосим цяла Южна Франция и от Ница да стигнем до Жирона в Каталуня, Испания. Първият влак, който трябваше да вземем, беше

TGV до Авиньон

[caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Френската ривиера"][/caption] Минахме и през Марсилия и Монпелие с него, но не видяхме много от градовете. Все пак се забелязваше медитеранската архитектура и красивата природа. В Авиньон имахме трансфер с автобус до друга гара. Странно как сайтът на немските железници показва дори автобусите от градския транспорт във френски град, за да улесни трансфера между влаковете. Интересно на гарата в Авиньон, беше една синя статуя на говедо. Със сигурност, подходящо съвпадение за българския футболен фолклор. Качихме се на автобуса до другата гара и вътре шофьора беше момче на около 24, слушаше си някакъв хардкор и се различаваше доста от шофьорите в България. След Авиньон имаше прекачване в Ним и от там, до Перпинян. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Из Южна Франция"][/caption] Пътят беше много красив, като влаковата линия минаваше по крайбрежието, на някои места пресичаше езера, блата. Някои градове в югозападната част на Франция имаха множество канали, които напомняха донякъде на Венеция, а и все по-топлото и хубаво време с наближаване на Испания, правеха пътуването все по-приятно. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Из Южна Франция"][/caption] Във влака имаше и контакти при седалките, като тяхното наличие ни даде възможност да разгледаме снимките от предните дни, на лаптопа, а също да попрегледаме и някои други неща. Когато, на територията на Франция, видяхме в едно от градчетата арена за кориди с испански надпис на нея, разбрахме че наближаваме иберийската страна, за която беше характерен този традиционен спорт- бикоборство. И така след приятното пътуване по средиземноморското крайбрежие стигнахме Перпинян. Оттам се качихме на влака до

Портбо – първото градче в Испания, след френската граница

[caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Портбо"][/caption] При преминаването на границата испанските гранични полицаи доста се учудиха защо личните ни карти са различни. На Петя е по-нова с безцветна снимка и по-различен дизайн от моята. Питаха ни дали България е в ЕС. Странно все съм мислил, че като си на такава позиция, трябва да можеш да запомниш 27 държави, но какво да се прави дори в пълната с българи Испания, не знаят че сме в съюза. (на мен обаче ми прави впечатление, че има граничен контрол на вътрешно-шенгенска граница!!! – бел.Ст.) И така позабавихме се малко на границата и изпуснахме влака до Жирона за 2-3 минутки. Следващият влак беше след около час и половина, а това разбира се значеше, че ще се поразходим малко из градчето (а може би беше селце, след като го видяхме). [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info] Иначе Портбо е много готино местенце със супер тесни и стръмни улички. Разположено е в едно заливче, много скалисто и стръмно. Има готина катедрала, която беше затворена, а липсата на всякакви туристи и почти никакви хора ни се отрази още по-добре. Влизаме в Испания и се разхождаме из някакви празни улички все едно сме сами. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Портбо"][/caption] Очаквайте продължението Автор: Крум Божиков Снимки: авторът Други разкази с обиколка на Европа – на картата: КЛЕИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!!!

Германия: Кьолн и Бон. 67 години по-късно.

Стойчо — Wed, 09 May 2012 06:00:16 +0000

На днешния Ден на Европа някъде ще организират банкети, другаде – паради. Ние обаче днес ще видим, какво прави днешна Германия – 67 години по-късно. И ако се чудите защо имат успехи, ето защо: „Среди всех отменно трудолюбивы были немцы. Всех бесповоротнее они отрубили свою прошлую жизнь... Они стали устраиваться не до первой амнистии, не до первой царской милости, а — навсегда. Сосланные в 41-м году наголй, но рачительные и неутомимые, они не упали духом, а принялись и здесь так же методично, разумно трудиться. Где на земле такая пустыня, которую немцы не могли бы превратить в цветущий край? Не зря говорили в прежней России: немец что верба, куда ни ткни, тут и принялся. На шахтах ли, в МТС, в совхозах не могли начальники нахвалиться немцами — лучших работников у них не было. К 50-м годам у немцев были — среди остальных ссыльных, а часто и местных — самые прочные, просторные и чистые дома; самые крупные свиньи; самые молочные коровы. А дочери их росли завидными невестами не только по достатку родителей, но — среди распущенности прилагерного мира — по чистоте и строгости нравов.“ (Солженицин, Архипелаг Гулаг) А сега, приятно четене:

Германия: Кьолн и Бон.

67 години по-късно.

Когато за първи път кацнах на летище Кьолн/Бон, започнах мисля за двата града като за един. Вярно е, че те са много близо един до друг, но все пак са си различни. И не, както ми казаха, че Кьолн бил много красив, а в Бон нямало какво толкова да е види. Може би настина да липсват много забележителности, но и той си има своето очарование и то не по-малко от Кьолн. Преди месец имах възможността да се разходя из двата града и да ги усетя, макар и малко. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Парк в Бон"][/caption] Първият ден от краткия ми престой моята приятелка ме заведе в

Кьолн

на разходка и разбира се да видя

катедралата Св. Св. Петър и Мария

Преди 4 години беше затворена, но сега успях да я разгледам и от вътре – огромна и просторна, тя е втората по височина в света и най- високата в Европа. Иначе – катедрала като катедрала, има 2 много големи органа, място където се палят свещи (от тези чаенитие, по които си падат католиците), олтар и всичко, както си му е реда. Обаче най- много се изкефих на катеренето в една от кулите. Стигнахме почти върха след 533 стъпала! Вътре тясно, стъпалата също, слизащите едвам се разминават с качващитесе. И така завой след завой, след завой, да ти се завие свят, а и аз каквато съм клаустрофобична.... Добре че имаше малки тераски за почивка от време на време. Както каза Ина: „ Всеки път, когато идвам тук, то е предимно заради адреналина в кулата и чак после заради гледката”. А гледката си заслужава – целият град, Рейн, мостовете, все едно гледам Пловдив от Небет тепе! (стига бе! В Пловдив няма железопътен мост ;) – бел.Ст.) [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Кьолнската катедралата и мостът Хоенцолерн"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Кьолн – гледката от върха на катедралата"][/caption] Преди да стигнем до катедралата минахме по моста на любовта Всъщност това е железопътният мост, но по решетките отстрани са закачени любовни катинари – малки, големи, цветни. Влюбените са си изписали имената, както и датата на тяхната сватба, запознанство или пък деня, в който са „заключили любовта си”. Дори имаше младоженци, които се снимаха пред множеството катинари. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Катинарите"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Усмихнати младоженци"][/caption] Та след любовните и височинни емоции се разходихме по централните търговски улички на Кьолн. Имаше тълпа навсякъде – и в магазините и по улиците. Не пропуснахме да си хапнем от традиционните картофки с горчица, както и да се подсладим в една френска сладкарница. Сладкарница, ама сладкарница – то не бяха торти, пайове, кремове, да се чудиш какво да избереш! И като за финал на чудесния ден срещнахме

група момичета, които очевидно празнуваха моминско парти

Едната, булката, имаше воал на главата и кошница в ръка. В Германия имат интересна традиция – приятелките на булката купуват разни джунджурии – дъвки, бонбони, близалки, дрънкулки, презервативи и още куп други дреболии и ги дават на младоженката да ги продава, после отиват и изпиват парите в някой бар. И така, докато се опитвах да снимам момичетата, едната ме забеляза и се насочи срещу мен, крещейки нещо на немски. Аз чак се стресирах, викам си сега сигурно мрънка, че ги снимам и взех да хълцам, а тя искала да си купя нещо. И така след малко пазарлък се сдобих с кондом за едно евро. И те доволни и аз. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Schildergasse или търговската улица"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Не може без улични музиканти"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Девойките вече са ме фокусирали"][/caption] Следващия ден прекарахме в

Бон,

столицата на „Федерална Република Германия”. Почти нищо не е останало в града след като столицата се връща в Берлин, освен централата на ООН и Дойче пост. Но въпреки всичко градът е красив и една от причините е, разбира се, Рейн, нещо което не може да бъде променено. Сутринта се разходихме из центъра,старите сгради, Общината, църквата Мюнстер и едноименният площад, в чиито център се намира статуята на Бетовен. Всички местни са много горди, защото въпреки, че е живял във Виена,

Бетовен е роден в Бон

Минахме покрай ботаническата градина и чудния парк около нея, както и дворецът Попелсдорф, където се организрат множество концерти. Това което ми направи много силно впчеатление беше една стъклена кабина на една от централните алеи, която беше пълна с книги. Не е заключена и спокойно можеш да си вземеш книга, да я прочетеш и след това да я върнеш. И си стоеше така, непокътната – няма счупени стъкла, няма ограбени книги, нещо което не виждам как би оцеляло у нас. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Малката библиотека в парка"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="578" caption="Из центъра на Бон"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Паметникът на Бетовен"][/caption] Целия следобед изкарахме на колелото, не ми се беше случвало от години. И въпреки, че задните части ме боляха от седемчасовия престой на седалката, това беше един прекрасен слънчев ден в приятна компания, свобода и релакс. Ина ме прекара през огромния парк на Рейн, където ядохме сладолед и разгледахме японската градина. И така покрай реката, покрай реката стигнахме до градчето Кьонингсвинтер. Само за две минути пресякохме реката с един ферибот и после пеша се изкачихме до близкия замък.

Замъкът Драхенбург

е построен в края на 19 –ти век от богат барон, който обаче никога не е живял в него. Мястото е много красиво с гледка към Бон, има и ресторант и могат да се организират сватбени тържества. На слизане видяхме, че има фуникуляр, който води надолу към града и решихме да се повозим. Добре, обаче, момчето вика 7 евро на калпак. Ха, не си познал, бе момко – 15 минути пеш надолу срещу седем евро. И аха да си ходим и той вика: „Хайде, качвайте се без пари!” и ни намига. Е как да откаже човек на такава оферта! [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info] И така, след този екстремен за мен ден завършихме с навиване на суши – много приятно занимание. [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Японската градина"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Замъкът Драхенбург"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="гледка от замъка към Бон"][/caption] Радвам се, че спонтанно реших да направя този двудневен трип и благодаря на Ина за това! За първи път не бях подготвена за забележителности и се чувстрвах като истински пътешественик с един чудесен гид. Ето и още малко снимки от скромното пътуване. [caption id="" align="aligncenter" width="613" caption="Един от прозорците на катедралата"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Още една група момичета на моминско парти"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Бон, дворецът Попелсдорф"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Интересно изкуство в центъра на Бон"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Ето тук се возихме безплатно!"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Уличка в градчето Koenigswinter"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Край реката"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="И все пак - суши-творението!"][/caption] Автор: Мира Зрънчева Снимки: авторът Други разкази свързани с Другата Германия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер

iaia — Tue, 08 May 2012 06:00:54 +0000

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, днес ще видим къде могат да ви „изненадат“ в Истанбул :) (Позволих малко повече от обичайното да добавя мои коментари и уточнения в текста – докато Турция все още ми е прясна в главата :), надявам се авторът да не се сърди :) – бел Ст.) Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част втора

Гюлхане, Златният рог и Фенер

Мехмед се захилва просто до ушите, сочи ми къде да допра картата и отривисто клати глава: Си, си... евет! - след което с жест дава "о'кей", връцва се и като някой призрак се разтваря в приглушеното осветление на етажа. Гледайки малко недоумяващо след него, отварям полека вратата и влизам. Полумрак. Завесите на прозореца изглежда са доста плътни. Пускам чантата на пода. Понечвам да пъхна картата, за да ми тръгне тока, но в същия момент виждам през открехната врата на банята, че вътре свети... о, ама то има карта! Хий, сбъркала съм стаята! Грабвам си чантата, посягам към дръжката на вратата с намерение тихичко да се изсухля преди да са ме усетили, и в този миг някой ми дръпва и пуска чантата, и едновременно с това ме сграбчва изотзад. Боже! Затиска ми устата с длан, задърпвам се паникьосана... ама егати железните ръце има тоя мъж... определено е мъж... И май е гол!... Ама, че късмет! Божичко, ми сега?! Дърпам се неистово... к'ъв е тоя, културист ли ня'къв... съжалявам, извинявам се, не е нарочно - ама, защо не си маха ръката от устата ми, за да му го кажа?!... Ама, какво.. какво, по дяволите, иска тоя?!... Не мога да повярвам - нали хотела не е някой долнопробен, та евентуално, нали... и не мога да се обърна, мамка му... как ме е стиснал само... В един миг разбирам, че той всъщност май нищо не ми прави, просто ме е притиснал здраво към себе си и с длан ми е запушил устата... Хийй... ама... ама какво прави тоя бе?! - целува ме по косата?!?... това тяло... и... хм... да... ухае... лееко... познато... Е, ми мъж, к'во! - да не би само едно куче да се казва Шаро... Не... не може да бъде, няма как да се телепортира... нали вчера се чухме... в колко... да, 19:15-19:20 ч. снощи... Но ТОЙ трябва да пристигне довечера! О, има нещо гнило... Притихвам и мъжът отпуска хватката. Рязко се извъртам и прицелвам едно коляно в гордостта на мъжете - хак ти е, копеле гадно!! Ооо!... - свива се - Ма ке коза фай, пер дио! /ма какво правиш, за бога/... Мадонна!

Хаа!.. Анджело!

Анджи?! Ами ти какво правиш тука бе? Кога дойде? Защо не ми каза? Защо траеш и ме стискаш така? Акъла ми изкара, бе! - Пляс по китарата - Нá ти сорпреза на тебе сега! Ами, станало така, че за днес (петък) нямал нищо особено важно за правене, и нали си пада по сорпрезите, направил резервацията за от четвъртък. Знаеше, че ще пристигна в петък сутринта. Самолетът му излетял в 19:35 снощи. (И ми се обади минути, преди да излети - как си миличко, кога тръгваш, липсваш ми... ала-бала). Пристигнал към 23ч. в хотела, наспал се, и вече бил буден, когато чул, че отварям вратата. Е, да, ама втората част от изненадата му му излезе през носа - не бил предвидил коляно в чатала :D Закуска, кафе с дъра-бъра за около час и нещо, и ааа без, няма тън-мън - прокурора е наказан, задето така зловещо ми изкара акъла - никакви цуни-гуни, веднага тръгваме из Истанбул :) Тъй като Анджело не е бил преди в Истанбул, няма никакви предпочитания къде да ходим. Казва да се съобразявам със себе си, а не с него - където и да е, всичко ще му е ново и интересно. Ами, аз искам да ходим най-вече из парковете, заради лалетата, но пътьом ще решаваме къде да спрем. Качваме се на трамвая за две спирки. Апропо, с картата Истанбул пас могат да пътуват едновременно и двама души, просто двамата се маркират последователно. И ние също така пътувахме. Според моя план, ще му покажа набързо и ще му кажа по няколко думи за Хиподрума, Синята джамия, обелиска, фонтана, Св.София и Топ Капъ, и после ще се спуснем по бившата уличка на VIP-персоните на империята, за да влезем в Гюлхане парк. [caption id="attachment_31597" align="aligncenter" width="619" caption="Архитектурният шедьовър Света София"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Египетският обелиск на Хиподрума - специален подарък за владетеля, докаран от Карнак."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Из стария град, Синята джамия на заден план"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Куполите на Синята джамия отвътре"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="VIP-уличката край стените на Топ Капъ - по време на империята на нея са били къщите на някои везири и чуждестранни дипломати. Днес красивите кокетни къщи нагоре по уличката (но от тук не се виждат) са собственост (пак) на богати хора."][/caption]

В парка Гюлхане

– ура, няма лудница! :) Може би защото все още е сутрин. Има много малко разхождащи се хора, и ние спокойно се наслаждаваме на феерията от лалета и теменужки, и въобще на всичко. Ооо, красиво... красивооо... Душиците ни звънтят от удоволствие... Златни им ръце на турските озеленители! (паркът Гюлхане е „задния двор“ на двореца Тап Капъ – бел.Ст.) [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Паркът Гюлхане"][/caption] По едно време отнякъде нахлуват групички, момичета най-вече, от горните класове. Паркът се оглася и от смехове (не само от птичките)... Направихме си поредната фотосесия, седим на една пейка, отмаряме и бърборим небрежно. Една групичка от 5-6 момичета - хоп, спира при нас: Хелоу!... Хау ар ю?... И започват да ни разпитват откъде сме, колко време ще сме в Истанбул, харесва ли ни града, идвали ли сме друг път... А! Ама как, защо аз казвам, че съм от България, той - от Италия, а говорим на английски? - недоумява най-отворката и явно най-знаещата английския. В този момент Анджело се ухилва и ѝ задава въпроса дали смята да става следовател като завърши училище, щом така разпитва. И всички шумно се разсмиваме. Момичето, а и останалите, ни обясняват, че правели този "номер" да се заприказват с чужденци, с единствената цел да си тренират английския. След малко си пожелаваме разни хубави неща и те продължават нататък по алеята. Ние също тръгваме, но към терасата над Босфора, разсъждавайки, че тези деца постъпват находчиво с тези си случайни разговори. (Паркът Гюлхане е едно от наистина малкото места в Истанбул и вероятно – Турция, където по пейките седят влюбени двойки. По улиците, извън космополитните части на Истанбул, е изключителна рядкост да срещнете гаджета. Така че Гюлхане е като мостовете на Сена :) – бел.Ст.) [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Апропо, да спомена - от есента насам Анджи изкара 6-месечен курс по английски и на 30 март успешно взе сертификат за ниво. Ако не го размързи, може тази есен да продължи. Но аз малко се съмнявам, понеже сега се разбираме съвсем добре и може да реши, че и това му е достатъчно. Освен това, той знае вече и към 50 български думи и изрази. (Казвам го, защото познавам и чужденци, от 5-6 години женени за българки и знаещи само 5-6 български думички).

Точно по обед влизаме в Йени джами

на площада с гълъбите пред моста Галата (или по-скоро джамията пред Египетския пазар :) – бел.Ст.) [caption id="" align="aligncenter" width="526" caption="Йени джамия"][/caption] Анджи за втори път днес зяпва от възхищение пред ислямското изкуство. Ееми, нали е италианец и си има гени за изкуство. А и определено си пада естет :) За който не е влизал все още вътре - тази джамия, подобно на Синята, е изцяло изписана отвътре, но нюансите са по в зеленкаво. Макар да е строена през 1600 и някои си години, наричат я "Йени" /нова/, защото е последната, строена по маниера на прочутия архитект Синан, който е построил Сюлеймание (в Истанбул) и Селимие (в Одрин) (а така също – софийската джамия Баня Баши, както и черквата Свети Седмочисленици – бел.Ст.) Джамията е направена за валиде-ханъм, т.е. майката на султана. Но поради липса на достатъчно средства са я строили близо сто години. Вътрешното разкрасяване е направено под наблюдението и ръководството на няколко валидета. Може би затова е така красива, защото са участвали и жени ;)... Е, аз я намирам за красива. [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Йени джами отвътре"][/caption]

Молитвата тъкмо започва. Един чичо подканва чужденците да излязат навън,

докато трае намазът. Аз бързо дръпвам Анджи да седнем на килима пред лявата колона - там сякаш пó не се вижда от входа, и хем да си починем малко, хем да погледаме. Между другото, килимите в джамиите им са страхотни - дебели, чисти, меки и топли - направо може да си дремнеш там ;) [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Йени джами – ходжата вече вика отвън, вярващите започват да заемат позиции, ние се скатаваме до колоната - ако не ни изхващат и изгонят, ще погледаме малко как правят връзката с Аллах ;)"][/caption] Следващата точка от плана ми е да дръпнем един тегел през

Египетския пазар

Той също е там, на минута-две от тази джамия. Убеждавам Анджи да не купуваме нищо - тук хем е по-скъпо, хем да не го мъкнем после цял следобед из града. - Може да се върнем в хотела да го оставим, пък после пак може да излезем.. А? - Не може, скъпи - не се хващам на тая въдица ;) Забрави сега за хотела, връщаме се чак по тъмно, след вечеря. - Но не ти ли се спи, цяла нощ си пътувала, мия белла? Къде ще ходим още? - Споко, не ме мисли, спах. Сега отиваме да пием кафе в Пиер Лоти. Хайде на корабчето. [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Египетски пазар"][/caption]

Египетският пазар, Пазарът на подправките или Мисир Чаршъ - един пазар с три имена*. А пък как ухаее там... непознато, екзотично и наистина мнооого приятно ;)

[caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Минарето отзад е на Йени джами, а тези китки са като островче, точно по средата между платната на булеварда пред моста Галата."][/caption] Да, ама се оказва, че корабчето скоро е заминало, а следващият курс е след около час и половина. Инфо: Фериботът, който циркулира по Златния рог, е всъщност едно корабче, което изпълнява всички курсове. Началната му спирка се намира отляво на моста Галата и вляво от стоянката на TurYol Още - от спирката на TurYol тръгват и корабчетата за Босфор-тур, т.е. разходката по Босфора, която трае 1,5 ч. и струва само 12 турски лири, ако си я направите самостоятелно. Или 25 и нагоре евро, ако сте с тур-оператор. (потвърждавам и искрено препоръчвам – бел.Ст.) До крайната спирка Еюп пътуването трае около 50-60 мин. Там корабчето стои няколко минутки и тръгва наобратно, пак 50-60 мин. Ферито се движи на зиг-заг, според спирките по бреговете на Златния рог. Така че примерно, срещу само 2 лири /защото е градски транспорт/, човек може цял час да си седи на палубата, да пие чай и да си почива, разглеждайки (и снимайки ;) ) разни неща по бреговете на Златния рог. Какво да снима ли? Ами, има интересни сгради, крайбрежен парк, желязната църква Св. Стефан, която обаче сега (най-после!) е опакована и й правят ремонт, Гръцкият ортодоксален лицей сред къщите на баира отляво, Патриаршията, джамии, мостовете, под които минава корабчето, 2-3 от спирките имат интересни сгради в отомански стил... [caption id="attachment_31598" align="aligncenter" width="516" caption="Край Златния рог"][/caption] [caption id="attachment_31599" align="aligncenter" width="516" caption="Край Златния рог"][/caption] [caption id="attachment_31600" align="aligncenter" width="516" caption="Край Златния рог - желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей (снимката е с голямо увеличение, снимала съм от корабчето)"][/caption] Аз бих препоръчала тази разходка да се направи така, че да хване и момента на залез слънце - тогава става ясно защо се нарича "Златният рог" - наистина всичко наоколо става почти като "златно" докато слънцето залязва. Такава е легендата за произхода на името, а и аз го видях почти така преди около година и половина. [caption id="attachment_31601" align="aligncenter" width="516" caption="Златният рог по залез слънце (Снимките от Златния рог са от септември 2010 г.)"][/caption] В нашия случай, обаче, поради липса на време, не дочакваме следващия курс на ферито, качваме се на автобус 92А и след 6-7 спирки благополучно слизаме на джамията Еюп.

Мамма мия!... И през ум не ни беше минало какво ще видим сега!

Попадаме на едно от Светите места за мюсюлманите в Истанбул, където петъчната молитва е нещо като стълпотворението пред Каабата в Мека. Хората са толкова много, че са препълнили джамията и двора й, и са постлали килимчетата си на площада отпред. Да, май „Аллах е велик“ наистина, щом може да накара толкова народ да зареже всичко и да дойде да му се поклони насред Истанбул! Всеки петък! Колко поклонници сте видели да правят нещо подобно в православните храмове всяка неделя, освен евентуално на Великден? И като казвам това, нямам предвид конкретна религия, а просто смисъла, вярата в НЕЩО, както и да се нарича то. [caption id="" align="aligncenter" width="568" caption="Еюп джамия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="604" caption="Отпред се нареждат мъжете..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="605" caption="...зад тях са жените..."][/caption] Над главите ни се носи гласът на ходжата. Анджело стои плътно зад мен, шепне ми: Колко грозно са омотани от главата до петите... тц-тц-тц... И са разделени, виж, не се молят заедно като нас... В този миг, изведнъж като по команда, всички падат на земята и се надупват. Поглеждам към Анджи - той изумено е вдигнал вежди, поклаща леко глава, и хоп - се усмихва: Аааа... яяснооо... ако жените са отпред, при тази позиция мъжете ще дават "накъсо" и връзката с Аллах ще се разпада... Умно... Брааво... Брависимо... Аллах е велик, вярно! (А мъжът си е мъж - обобщавам аз ;) ) (просто мъжките задници не се водят сексуален обект в мохамеданството, иначе всичко щеше да е на два етажа ;) – бел.Ст.) [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Без коментар... е, Анджело го направи ;)"][/caption] Никога не съм попадала в Истанбул на подобно зрелище и затова съм впечатлена не по-малко от Анджи. И двамата определяме видяното като подобие на онова, което сме виждали по телевизията на хадж. Може и да не е така, но ние сме лаици по отношение на религиите - и двамата вярваме в НЕЩО, което е универсално за света, но не сме точно религиозни. Нищо, че Анджи често споменава Дио и Мадонна мия. Особено като се нерви за нещо ;) Всъщност, идеята ми беше да видим набързичко и между другото и тази известна джамия, но очевидно в този момент е невъзможно. Ееми, друг път. Наоколо гъмжи от народ, магазинчета и заведения работят на макс. Сядаме на табуретките на едно "капанче" и хапваме набързо по едно пиде с кайма и айрян. Още след първата хапка Анджи на бърза ръка го прекръсти на „мини-пица ала турка“ :) После и по една дондурма излизваме /сладолед/, докато изминем алеята към лифта. Лифтът е на около 150-200 метра от площада с джамията. Може и пеша

да се качим на хълма с кафенето,

но ние избираме да се повозим, а на връщане да слезем по алеята. Има доста хора, но двете кабинки качват едновременно по 16 човека, разстоянието е кратко и става сравнително бързо. На терасата си щракваме няколко снимки и после веднага се трапосваме край парапета над гробищата над Златния рог, на една от масичките с карирани червени покривчици. Отначало ни беше малко странно, някак чоглаво, но само след две-три минути гробищата не ни оказват вече никакво въздействие. Приемаме ги по-скоро като някакви паметници, макар по някои гробове да има прясна пръст и свежи цветя. (не знам защо, но в мохамеданските страни наистина често се срещат гробища насред града. В Босна и Херцеговина „турски гробища“ например има в централните градинки или до джамиите – бел.Ст.) Отказваме се да пием кафе. Вместо това, шегувайки се, решаваме да се „потурчим“ за малко, и затова ще пием турски черен чай в ония характерни стъклени чашчета като лаленце, и ще хапнем по едно татлъ (турски сладкиш). [caption id="" align="aligncenter" width="579" caption="Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="При кафене Пиер Лоти. Май във всички турски сериали има кадри от това място ;)"][/caption] Докато се наслаждаваме на този си наш благ отвсякъде момент, си приказваме за разни неща. Става дума и за мюсюлманите въобще, и за турците в частност, за историята, за настоящето. Анджи казва, че не е знаел всъщност какво точно да очаква от Истанбул, имал много бледа и то по-скоро случайна информация. Не е ровил из нет-а или другаде за нещо повече, разчитал е на мен, понеже знае, че съм била в Истанбул не веднъж и че ми харесва много. И на него всичко до момента му е много интересно и определено му е екзотично. Особено интересни му се видяха младите жени в черно долу на площада пред Еюп. - Сигурно така се обличат заради молитвата, нали? - казва. - О, не, Анджи, те така си ходят изобщо, защото са ортодоксални мюсюлманки. Ще ги видиш, защото съм намислила да се приберем в хотела като минем после пеша последователно през кварталите Фенер и Фатих. В първия се намира Православната Патриаршия, българската църква Св. Стефан и Гръцкият лицей. Там живеят и повечето от християните в Истанбул, а вторият е населен точно с такива ортодоксални мюсюлмани. Той е много характерен ислямски квартал... И, не знам, но на мен по нещо малко ми напомня неаполския Спаньоли. Не, не е същия, никак не е същия, и все пак има нещо общо, има някаква прилика. В Наполи жените, нали, не се крият зад фередже, даже там видях и две на улицата с ролки по главите, италианките в Спаньоли си ходят деколтирани, червисани... А тук това е невъзможно, сигурно за тях това би било просто гавра с Аллах.. И, нали знаеш, според техните си ислямски закони, може и да ги убият с камъни в такъв случай (Не и в Истанбул. Минимални шансове за подобно престъпление има в Източна Турция, но и там да се случи, ще го показват по телевизията като диващина. Турция НЕ Е Иран– бел.Ст.) [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Из квартал Фенер"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Из квартал Фатих"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Из квартал Фатих"][/caption] Около три часа по-късно, минавайки покрай един

магазин за дамско облекло, с наредени на витрината бурки, фереджета

или както там им казват на тия дрехи, Анджело спира, гледа, гледа... и вика: Искаш ли да влезем вътре да ти купя една такава дрешка? ;) - Поглеждам го скептично и въпросително - хм, нещо се задява пак това диване... Не успява да се удържи и се ухилва до ушите: А за отдолу ще ти купя от ония шалчета за ханша, с бляскавите неща по тях, дето мацките танцуват бели денс с тях... И ще ми врътнеш един танц после... Ихаа... (премрежва очи) ... Белло, е? - кима: Дакордо? :D /съгласна ли си/ - Дакордо да, аха!... Ш' тъ убия, бе италианецо!... Какви фантазии те връхлитат по никое време... че и баш тука бе! А вече зрял мъж бил ужким! ;) :D С хахa-хихи минаваме покрай джамията Фатих, която също се оказва, че е в ремонт и няма какво да видим от нея. Затова пък заглеждаме любопитно една групичка дядковци в градинката там, насядали на ниски столчета и с чашки чай в ръце, на своеобразен турнир по табла. Няколко котки се щурат измежду тях и току им "удрят четки" по краката... Стигаме до

Акведукта

към залез слънце. [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Аквадукта"][/caption] Тук е и

джамията Шехзаде

с красив парк около нея. Построена е по желание на Сюлейман Великолепни в памет на починалия му по-малък син. [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Джамията Шехзаде на заден план."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Джамията Шехзаде - куполът отвътре. Тази снимка я направих, като легнах върху килима на пода точно под купола, леко зумнах и... и май стана добра, а? (щот' циганката 'зе, та умре ;) )"][/caption] Хайде да седнем за малко на една пейка в парка да отдъхнем. Леелее... направо вече ни се подбиха краката от ходене. Събувам си обувките и протягам крака. - Дай ги тук - Анджи ми вдига краката в скута си, разтрива ми стъпалата и се смее: Еей, ама голям маратонец си ми била ти, брааво, брааво, рагаца мия!... Значи мога да те опъна да изкачим Везувий пеша като дойдеш след две седмици в Наполи, нали? :D - Ааа, да бе, пеша! ;) ... Мани това, после Наполи, сега кажи ми как е, харесва ли ти Истанбул? - О, даа... Харесва ми, мия белла, много даже... Ама, слушай, Вили, ами те тук са като нас! - Вдигам вежди: Турците ли? Щоо? - Ами как, ето и тук всеки кара като луд, никой не спазва пътните знаци, всички масово минават на червено!... Говорят високо, мъжете те поглеждат "мазно"... /Да бе! Не съм видяла. Казваш го, за да ме дразниш! - смее се/... А в този квартал преди малко, ти си права, някои улички наистина са тесни като в Спаньоли, прането виси над улицата, мръсничко и порутено е тук-там, а цените наистина са по-ниски, отколкото там, където ни е хотела (от Фатих си купихме баклава по 9 лири килото, а при Египетския пазар беше от 33 до 49 лири за килограм!!)... Анджи се усмихва: Само "пингвинчетата" (има предвид жените в черните им дрехи) ми напомняха, че съм в ислямски град... А в азиатската част на Истанбул как е? Ще отидем ли там, рагаца мия? :) - Утре. Утре сме там, дарлинг. Хайде сега да ходим да ядем някъде, че ми е вече гладно. - А "бели денс" ще гледам ли, мия белла, ще ме заведеш ли? Ама с красиви танцьорки, нали! :D - Оф... Гладна съм бее... Хм, бели денс му се дощяло... И си наказан! - Ама аз няма да пипам.. е, соло л'ьокки ;) /само с очи/ - Офф, Анджии... (ама сто процентов мъж си бе, нема лъжа!)... Андиамо дарлинг, андаре а манджаре... давай да ходим да ядем, после ще видим. Обувам си обувките и тръгваме. Хмм... а дали пък да влезем в Ташхан? Ей го къде е, на две крачки... Следва. Още няколко снимчици: [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Хайде, черпя по баклавичка - сладка и златна, вземайте! /Който зумне снимката, ще разбере защо е "златна" ;) /..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="...или рахат локумец, който предпочита :)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Сега малко из стръмните улички на квартал Фенер"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Да видим и Гръцкия православен лицей по-отблизо - е, колкото се показва над дувара :)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Яяя... "Фатих мейдан бюфе" или квартално кафененце на площад във Фатих. Е, ама аз предпочитам като пия кафенце да седя на по-меко и да се облегна удобно ;)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Централна улица в квартал Фатих - в този квартал някои от снимките с хора ги правя тайно - придържам фотоапарата отпреде си, приказвам си с Анджи или се оглеждам разсеяно с пръст върху индикатора, за да не видят присветването му докато ги снимам."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="619" caption="Из уличките на Сиркеджи (всъщност това е страничният изход на Египетския пазар. Горещо препоръчвам магазина за кафе в лявата част на снимката – продават мляно кафе за турско и е най-доброто в града. Тествано от редакцията поне 15 пъти :), а ми беше препорърчано първоначално и от местен жител – бел.Ст.)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="619" caption="Нова сграда в стар стил или обратното? "][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="619" caption="Още малко от парк Гюлхане..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="619" caption="... и още малко от парк Гюлхане..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="619" caption="... и още една от парк Гюлхане. Другия път лалетата ще са от други паркове ;)"][/caption] Автор: Вили Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело ;) * Имената на този пазар съпоставено с името на другия известен истанбулски пазар – Покрития пазар (Капалъ чаршъ) са едно от основанията да не приемам днешната постановка географските имена да „не се превеждат“. Тази постановка беше приета само, за да бъдат облекчени неграмотните преводачи от английски и е неприложима като абсолютно правило – бел.Ст. Други разкази свързани с Истанбул – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

Стойчо — Mon, 07 May 2012 06:00:24 +0000

Предупреждение: който е гнуслив, да не чете! Иначе днес ще вземем автобуса от Пном Пен и ще тръгнем към Сием Реп, заедно с Жени и Стефан :) В столицата Пном Пен вече ходихме :) Приятно четене:

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

29 януари , 2012, сл.Хр., ден 9-ти от пътуването из ЮИ Азия ( За този ден ще разкаже Стефан – моя спътник в пътуването и живота, щото някой неща са…. мааалко смущаващи) За пътя до

Сием Реп,

градът известен повече със близкия Анкор, сме избрали да пътуваме с автобус, купили сме билети и по наш си навик сме на „автогарата” поне 30-40 мин по-рано (водя епична борба да намаля това време с 10-20 мин). Още щом влизаме и си показваме билетите, усмихната камбоджанка, облечена в бяла ризка, ни чекираха (в буквалния смисъл) и с усмивка подвиква да ни поемат багажа директно от тук-тука. Който е пътувал скоро по нашенските междуградски автобуси, ще разбере разликата. Всъщност автогарата е двора на Меконг експрес, една от безбройните автобусни фирми, натъпкан с прилични автобуси. Дори под опънат брезент си имат и заведение за хранене. Кухнята за готвене е един шкаф с котлони, върху който са наредени всякакви странно изглеждащи неща, огромен казан със супа, голяма купа с фиде. Все още не сме се престрашили да ядем по такива места, затова след няколкоминутни обяснения на менюто, си поръчвам обикновено черно кафе. Сервират ми го в чаша с големината на кофичка от кисело мляко. Горд че един бледолик е рискувал да седне при него, собственика с огромна усмивка ни сервира и някакви домашно направени курабии като бонус. Жени пак започва да се притеснява че ще изтървем транспорта заради мераците ми да пробвам всичко. В автобуса се забелязват и туристи, решили като нас да рискуват с обикновените автобуси. 5 минути след потеглянето същата дама, явно играеща ролята на стюардеса, започва дъъълга тирада с обяснение що за фирма сме си избрали, що за град е столицата им и закъде пътува автобуса. На три езика – камбоджански, английски и виетнамски. Докато тя бърбори ни раздават мокри кърпички , бутилка вода и сандвич в картонена опаковка. От лекция, изнесена на странен английски, успяваме да хванем само „ Сием Реп” което ни действа отпускащо, че все пак не сме объркали посоките в бързината да се изнесем от този град. Следва баавно и мъчително напускане на града по все още празните улици.Часът е едва 7.30. Пътят не е лош, като се има предвид че есента отново са имали проливни мусони и страхотни наводнения. Но не може да се движим с кой знае каква скорост поради многото претъпкани пикапи и безброините моторчета, затрупани със всякаква стока. Примиряваме се някакси че ще е едно дълго, дълго пътуване. Чакат ни 320 км и поне 5 часа път.

Постепенно край пътя започват да се появяват къщички. С огромни ровове пред тях, сигурно да събират вода през дъждовния сезон. Дървени двуетажни къщи, със дървени или сламени покриви. Вдигнати на колове. Голяма част са дори и без прозорци и врати. Първия етаж не е застроен и явно се ползва за склад или като дневна- тук-там се виждат местни , седнали на сянка в сумрака около масата или просто излегнали се в опънатите хамаци. Покрай пътя са подредени електрическите стълбове, но към много малко къщи има жици. Повечето живеят без ток, без вода, без врати и прозорци дори. Е това е бедност! Истинска. Сещам се за нашите си тревоги и мрънкания, че сме много , ама много бедни. Нищо че всеки има мобилен телефон, цветен телевизор, кабелна, пералня... Извинявам се за отклонението. Това е друга тема.

Пред повечето е ужасна мръсотия, всеки си е хвърлял боклука направо през „прозорците” на втория етаж. Е, пред някоя си е чисто и изметено. Но пред повечето е мръсно. Да им се чудиш на мързела. Или на отчаянието и непукизма, Все повече и повече започва да се набива мизерията и бедността на камбоджанците. Като се сещам предния ден какво беше в Пном Пен, няма как да очакваме нещо коренно различно по селата. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] След 2 часа и половина правим половинчасова почивка в място наречено

Кампун Том

Градче, център на провинция Kampong Tom. Спрели сме в центъра, пред

местния пазар

Само че докато слизаме, стюардесата ни стряска, просъсквайки „Не яжте тук!”. Озадачени, тръгваме след нея за да видим Тя къде ще яде. Никъде. Момичето си купува цигари от една от многото сергии. А сега, де. Бях решил да рискувам и да пробвам крайпътната кухня. Всякакви плодове, храни по сергиите. Кръчмички с маси и покривки дори. Само че ние гледаме отстрани това „ опасно” място (не че на някой друг му пука). Докато не виждаме това което всеки се е питал- Наистина ли има такива неща и дали наистина се ядат! [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Огромни тави с пържени бубулечки –хлебарки , скакалци, скорпиони..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="... гарнирани със ситно нарязани люти чушлета и поправки"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="мммм, вкуснооооо :)"][/caption] Зяпаме като омагьосани… Верно е, има и такива неща! А щом се продават, значи някой ги купува. А щом се купуват, значи наистина се ядът. След няколко минутно пулене, заобиколени от останалите също невярващи на очите си чужденци, не устоявам на изкушението и на продължителните подканяния на продавачката.След кратко колебание решавам да опитам от „ ееей тия, мадам” А, то било скакалци! На вкус е като пържена скарида. Нищо особено. Само дето са се увлекли с подправките и олиото. Не така мислят останалите бледолики, които невярващи на очите си че някой с техния цвят на кожата е дръзнал да си хапне пържени пълзящи твари, изчаквайки ме да приключа с дегустацията, любопитстват –

„ Мистър, Вие… откъде сте?” „От Румъния !!!”

отсичам доволен, че съм забил още един пирон в ковчега на северните ни съседи, дето ни пречат да влезем в така мечтания Шенген. Не че до тук някой знаеше какво и къде е Бун-га-рия. Трябваше да им кажа че съм руснак. За тях братушките и без това са странни. Така ,де. Няма да излагаме родината,я! Храната на бедните, много протеини- опитвам се да обясня аз на онемелите бледоликите. Възмутени, обръщат ми гръб и продължават с гледането по сергиите. Е, после в автобуса ме гледат със скрито любопитство дали няма да ми стане нещо... Следващата част от пътуването преминава в дрямка или снимки на крайпътната камбоджанска действителност, която не само не се променя а и се влошава от към хигиенно-битовите условия на живот. Айде,бе, няма стигане тоя Сием Реп! В края на всяко едно продължително пътуване ни налягат съмненията дали сме избрали правилния начин за придвижване „Скръндза, за някой и друг долар се друсаме като бедни кхмери” или започват въпросите помежду ни „Ти що не даде по-добро предложение”. Разбираме че наближаваме, когато къщите вече са с врати и прозорци, дворовете са по-чисти, по-подредени. Дори и Лендкруизъри се виждат пред някоя сламена колиба. А, и тук-туци с бели в тях се пречкат на автобуса. Автогарата си е типична соц автогара, само че извън града. Умно. Така щем-нещем наемаме някакво превозно средство и оставяме по още някой долар. Примирявам се че ще трябва да гледам доволната физиономия на някой бакшиш, след като сме се убедили от картата че избрания гестхаус наистина, ама наистина, е дооста далеко. Следва изненада! От прозореца на автобуса виждам мьничък черничък камбоджанец, с бял лист пред гърдите си на който с големи букви пише “Mr.RUSEV”. Любезния тук-тукаджия от Пном Пен е пратил някой негов роднина, доволен от 1$ бакшиш който получи. Гордо слизаме от автобуса и демонстративно, напук на възмутените бледолики дето все още не искат да комуникират с нас, показваме на хлапето кой е нашия багаж.Часът е 15:30 и обявените 5 часа пътуване са станали 8.

Гестхауза се оказва страхотно малко хотелче! След като поне два пъти сме се уверили че точно това е “Mom’s guesthouse” ( да не се бърка с mummy’s guesthouse), събуваме сандалите пред входа и пристъпваме по хладния излъскан мрамор. Ееее, тия ще ме довършат! След всичката мизерия и бедност по пътя, кръчмата-хотел от снощи, Руския пазар в Пном Пен, това тук си е направо Шератон. Че и басейн си има в задния двор! Докато оправяме регистрирането на рецепцията (истинска рецепция с усмихнат до разчекване камбоджанец, не барплот с пиян брадясъл австралиец)! Младо семейство бели, и руси, с малко детенце ни гледат любопитно.” Мацката ме хареса” шегувам се със Жени и я оглеждам безсрамно. Докато не проговаря и тя. А, братушки. -Що дирите тук пък Вие? И то с това малко дете? Ааа, само на една годинка ли е? Какво, от четири месеца обикаляте и се радвате на азиатската култура? Чудя се на обясненията на руснака, убеждавайки се защо всички ги мислят за друго разклонение на Хомо Сапиенс, докато съпругата му любезно плаща със златна Visa! Коля любезно ни информира за техния маршрут, който в общи линии се състои в „тук една седмица, там една седмица”. В сравнение с тяхната скорост на гледане и придвижване, ние сме като болид от Формула 1. - Довечера, след посещението на Апсара шоу с танци и много ядене, смятаме да отидем на Пъбстрийт за да пием Ankorbeer. - Каквооо, какъв пъбстрийт в тая джунгла,бе, товарищ? - О, там са всички хубави заведения, дорогой! – невъзмутимо ме осведомява братушката, което съвсем ме озадачава. И се оказва много прав! Дори повече. В централната част, където са съсредоточени почти всички заведения е съвсем друг свят. Много светлина, много западна музика, много храна и ... много момичета. Света на нощния живот! Едно място, което средностатистическия камбоджанец не само не е виждал, но и не предполага че съществува. Въобще не се връзва с общата картина на Камбоджа - все едно сме си в наш курорт. Всяко заведение се опитва да заглуши съседното, мислейки си че ще привлече повече бели като издъни тонколоните. Червената светлина дори започва да дразни очите на ококорените и оглушали чуждоземци. Задръстено е от туристи, много туристи. И всякакви атракции и изкушения в неистов напън да те освободят от някой и друг долар. Подсъзнателно се сещам за библейските Содом и Гомор. Бяхме тръгнали за джунглата, повечето познати се притесняваха да не изскочи някой кхмер с калашник и червена превръзка на главата и да ни отвлече, последните 36 часа горе-долу оправдаваха опасенията, докато накрая вместо в град, скрит в джунглата, а попаднахме на камбоджанския Слънчев бряг!!! [caption id="" align="aligncenter" width="592" caption="В камбоджанския Слънчев бряг"][/caption] Автори: Жени Русева и Стефан Русев Снимки: авторът Други разкази свързани с Камбоджа – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА за подробности :)

Гватемала

Стойчо — Fri, 04 May 2012 06:00:57 +0000

Кротко и полека започваме едно околосветско пътешествие :) И ако досега, тези пътешествия на нашия сайт завършваха в Америките, то настоящето започва от там. Иван и приятелката му отркиват една нова за сайта страна – Гватемала.

Приятно четене и не забравяйте, че не всичко, което ви казват местните е вярно :)

Гватемала

Гватемала, един от центровете на майската цивилизация, е отправната ни точка в нашето пътуване. В последно време постоянно се говори за техния календар и предстоящия апокалипсис, затова решихме че ще ни е интересно да се запознаем с част от тяхната култура.

Започнахме със

столицата град Гватемала

след 13 часа полет от Лондон. Нужно е известно време за аклиматизация, защото града е разположен на 1500 метра надморска височина. Преди да се започне, каквото и да е описание на местните нрави, трябва да се знаят няколко неща за тази държава. От 1944г. до 1996г. страната е в гражданска война. По време на този период са организирани масови чистки от правителствата срещу студенти, борци за граждански права и етнически представители на маите. За съжаление, всички тези безчинства са били тайно подкрепяни от САЩ. Все пак, през 1999г., Бил Клинтън официално се извинява за подкрепата си към местните военни главорези, но вече

Гватемала има една от най-лошите репутации в света. И има защо.

Има няколко начина да се придвижваш в столицата и всичките са относително безопасни. Такситата са една от опциите, но трябва да се внимава на какво се качваш. Местните се придвижват с така наречените "chicken bus"- стари училищни автобуси използвани в САЩ. Автобусите са частна собственост, а не на общината. Шофьорите са господарите там, и ако искаш да опиташ подобно преживяване е хубаво да се договориш директно с него, преди да си оставиш багажа на покрива. Това са и най-атакуваните превозни средства от местните банди. На година се убиват по 100 шофьора, отказвайки да плащат такса на бандите. Логично пешеходците липсват, особено вечер. Повечето туристи се придвижват с малки бусчета, които ги взимат от хотела и ги превозват до избраната дестинация, съответно това беше и нашият подход.

Град Гватемала

е град, в който няма какво да се види и трябва да се използва само за транспортна връзка. Никакви забележителности, висока престъпност, хаотично застрояване и ужасяващ трафик.

Пътят от Гватемала Сити до Антигуа е около 2 часа, но все едно се пренасяш на друга планета. Забележителният колониален град

Антигуа

е основан през 16-ти век. В миналото е служил двеста години като испанска колониална столица за цяла централна Америка. Испанците започват експедициите си до тук, в началото на 15 век, и след няколко такива, заразяват местното население с епидемии.За тях този район не е бил важен, поради липсващите залежи на злато и сребро, които са били на разположение по това време в Мексико и Перу.

Настанихме се в хостел на много добра локация - за сносни пари. Града се обикаля пеша за около един час във всички посоки. Разхождайки се, направихме асоциация с калдаръмените улички на стария град в Пловдив. Почти всяка една къща е боядисана в различен цвят и е накичена с разнообразни цветя. Както всяка бивша колония на Испания,

основната забележителност е Катедралата.

Боядисана е в жълто и е най-масивната постройка в града. Тук-таме се забелязват развалините от разрушителното земетресение през 18-ти век, при което целият град е сринат до основи. Това е и основната причина за преместването на столицата в град Гватемала. Въпреки това се забелязва старението на всички, града да изглежда подновен и реставриран.

За разлика от град Гватемала, сигурността е на много по-високо ниво - на всеки ъгъл се забелязва местната туристическа полиция, чието присъствие кара туристите да се чувстват по-сигурни. Както може да се очаква, по такива места се предлагат всякакви видове сувенири, претендирайки автентичност. Понякога продавачите са досадни, но не са от най-тежките случаи.

Изборът на

място за хапване

стана след консултация с местен гид, който в последствие се оказа много интересна личност. Изпрати ни в местно ресторантче, където менюто се състоеше от двайсетина гърнета пълни с всякакви вкусотийки, където просто посочваш от кое искаш да ти сипят. Имаше няколко сервитьора за цвят, които трябваше да ти сервират питие и евентуално да ти донесат сметката, но при нас това се оказа трудно начинание, понеже всички чинно гледаха сериала и явно имаше важен момент :). Махахме, подвиквахме около 10 минути, но решихме да ги оставим да си догледат кулминацията...

На другия ден решихме да се възползваме от услугите на новия ни местен приятел за еднодневен тур до

един от многото вулкани - Пакая

Със своите 3 активни и много различни вулкани - Пакая, Фуего и Сантягито, разположени по продължението на малко повече от 200 км. земя и множество впечатляваща конични върхове между тях, Гватемала има най-високата плътност на активни вулкани на цялата планета.

Както обикновенно по тези ширини,

пътуването до там си беше истинско изпитание.

Досега си мислехме, че сме видяли доста камикадзета, но местните убедително водят челното място. Основното правило при всички е газ до дупка с постоянно лавиране между платната. Някакси стигнахме до стартовата точка, което приличаше на нашите цигански катуни. Местните разбира се държаха бизнеса с превоза с коне до върха - наричаха го такси, както и наема на тояжки. Доста бяха дразнещи, но момента, в който потеглихме, останаха на здравословна дистанция от нас. Пътят до върха е лесен и без големи препятствия, с изключение на прахта, която се издига при всяка твоя стъпка. Този вулкан почти винаги е в състояние на изригване и посетителите могат да се възхитят на врящата лава. Ние обаче не бяхме от "щастливците", понеже в този ден липсваха изригвания и съответно вряща лава нямаше, само много пушек. Въпреки това гледката си заслужаваше - приличаше на лунен пейзаж с безбройните обгорени дървета наоколо. От върха ни показаха местната електроцентрала, произвеждаща ток от геотермалната енергия на вулкана. Последното голямо изригване е било на 10 март 2010г. Интересен е парадокса, как местните се издържат предимно от разходките до вулкана, но при всяко изригване са принудени да започнат живота си отначало.

След като прекарахме два дена в Антигуа се отправихме към

езерото Атитлан

Самият регион е известен като най-красивият в страната, именно заради идеално синьото езеро, отразяващо три вулкана. Самото то е рухнал вулканичен конус. Езерото е свързано от древни времена с историята и културата на маите, като и до днес то е известно като "вълшебното шаманско езеро". Счита се за най-дълбокото езеро в Централна Америка.

Пътуването мина по стандартния начин - газ до дупка :) Пристигнахме в град

Панахачел,

който е запазил нещо от дните на хипи разцвета си през 70-те години на 20-ти век. Той все още е най-добрата изходна база за посещаване на други, по-традиционни крайезерни градове по западния и южния бряг, чиито местен чар остава непокътнат въпреки десетилетия туризъм. Трябваше да се възползваме от местния транспорт с лодка, за да достигнем до избраното от нас място. Както може да се очаква, натоварването на лодката с хора и багажи, минаваше всякакви норми. Местенцето ни грабна от пръв поглед, въпреки че е хостел. Беше много уютно и чаровно, със страхотна градина и виеща се пътека към отделните къщички. Изгледа към трите вулкана беше уникален и можеше да му се наслаждаваш отвсякъде. Не на последно място трябва да се отбележи невероятната им кухня. Освен за хапване и пийване, използвахме времето и за разходка до близките села. Нямаше как да не попаднем на поредния търговец, опитващ се да ни продаде нещо, в този случай - одеяла и килими. Обясняваше, че ги разменя за всякакви дрехи и пари, или електроника, която представляваше голям култ за тях. Не че можеха да я използват, просто идеята, че притежават нещо такова ги радваше. Явно беше добър търговец, защото извади iPhone от един чорап, освен това притежаваше и iPod. Разказа че украсите по одеялата, всъщност представляват майския календар, за завършека на света, но като разбра, че не ни грабва с тази теория, обясни че всъщност нямат в предвид край като завършек, а по скоро като цялостна промяна, включително и в мисленето на хората. Тази интерпретация повече ни допадна, но не ни накара да си купим килим от него. Вече сме опитни след преживяванията ни в Турция... :)

Рано на другия ден потеглихме обратно към Антигуа, от където трябваше да хванем автобус до Гватемала сити и от там още един до Флорес.

В Антигуа ни очакваше изненада

Докато чакахме да дойде време за поредния автобус, се оказа, че е първата неделя от 40-те дни преди Великден и съответно местните отбелязват всяка неделя до Великден с процесии. Всяка следваща седмица процесиите стават все по-колоритни и големи и така до кулминацията на Великден. Самата процесия пресъздава разпъването на Христос, както е описано в Библията. Съответно постилат килими от цветя и минават през тях. Това не попречи на участниците, докато минаваха тържествено - да пият кола, да похапват или просто да си бъркат в носа. Но имаше и други такива, които мъкнеха тежките статуи и се превиваха под тежестта, а процесията продължава с часове... Наоколо наистина цари празнична атмосфера. Хората са радостни, пременени, а амбулантната търговия процъфтява. Около катедралата цвърчат наденици, пържоли и изобщо всяка баба демонстрира домакински умения, в комбинация с желанието да изкара някой и друг quetzal. Мила и родна картинка от неделния пазар, в повечето села в България.

В крайна сметка стигнахме до град Гватемала и преди да се качим

в автобуса за Флорес,

ни накараха да минаваме през метални детектори. В самия автобус вече рязко пролича проблема с езиковата ни бариера. Не си е работа да обикаляш испанско говорящи държави, без една дума испански. Имаше някакви инспекции, хигиенизации по пътя. Не ни стана ясно кога се спира за тоалетна и кога за другите неща, нито защо изобщо ги правят. Накрая просто ни изсипаха на нещо като гара, без да ни обеснят къде сме, а навън си беше още тъмно. В крайна сметка явно местният ни приятел от Антигуа, си беше свършил работата, защото след около час и половина дойдоха да ни вземат. И така хвърлихме багажа и потеглихме към най-загадъчния град на маите - Тикал.

Град Тикал

датира от около 400 г. пр. Хр, като се е превърнал в един от най-големите и мощни градове на маите в периода от 200-900г. сл. Хр. Между градовете в региона често е имало сблъсъци, като в крайна сметка Тикал е бил победен в 562 г. сл. Хр. Предишната му слава се възвръща около век по-късно, и такадо общия спад на цивилизацията на маите, в около 900г. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Докато се разхождахме в джунглата, нямаше как да не направим асоциация с Анкор Ват в Камбоджа. Джунглата поглъща по идентичен начин и двата града до състояние, в което единственото което виждаш е поредния хълм. И двата града след като достигат разцвета на тогавашната цивилизация, биват изоставени поради не ясна причина и тънат в забвение няколко века или това поне е официалната версия. Оказа се, че Тикал всъщност никога не е бил забряван от местните, които са продължавали да го посещават и да извършват религиозни ритуали, както и да ловуват в него. Когато един от местните, очевидно по - прозорлив, е искал да започне разкопки, за да открият града на останалия свят, местната общност, както и самото правителство не са били съгласни. Официалната теория, наложена в западния свят за края на цивилизацията на маите, е засушаването на района, поради изсичането на дърветата, последвалата ерозия, както и не рационалното използване на почвата при отглеждането на различни култури. Така споделена пред местния ни гид теория, предизвика неговата усмивка. Според него земята е използвана много рационално и причината по - скоро се корени в постоянната миграция на маите. А и е факт, че те са живяли по този начин векове наред и още живеят така. Официалната западна теория бива осмивана* и с това, че варта, която се твърди, че се е произвеждала от изгарянето на дърветата, за да се използва за строителни цели, всъщност е била добивана от различни екстракти от джунглата. Дано времето да покаже каква е била истинската причина за техния край...

Гватемала е доста интересно местенце,

където има какво да се види, стига да се спазват определени правила на безопастност. Ако попаднеш на правилните хора, местните всъщност са доста приветливи и симпатични. На път сме към Мексико, минавайки транзитно през Белиз... Автор: Иван Иванов Снимки: авторът *Когато осмиваме някоя днешна западна теория, не забравяйте, че тя обикновено е най-щадящата самочувствието на местните жители – бел.Ст. Други разкази, свързани с Централна Америка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!