Къде ще ходим днес? На Малдивитеееее 🙂 Заедно с Диана 🙂 Приятно четене: Непознатите Малдиви Всички сме виждали невероятните красиви снимки от Малдивите, които се въртят из интернет – прозрачното синьо море, белия ситен пясък и полегналата палма над водата. Предполагам, че всеки попаднал на такава снимка, започва да въздиша и мечтае, да отиде там […]

Tags: Cocoa Island, Gulhi, Sand Bank, Маафуши, Малдиви, Малдивски острови, Мале, остров Maafushi, плаж, Хулхуле, Хулхумале

С голяма мъка (и черна завист 😉 Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :).

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Спа-зоната в дъждовната гора

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

• Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
• второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
• трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
• Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

На бензиностанцията

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Една малка част от багажите

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Последни карибски слънчеви лъчи

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

Отново на летището 🙁 Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:
http://youtu.be/VbvYy88xILk

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия 😉 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Карибските острови – на картата:
За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

Tags: карибски острови, Карибско море, катамаран, Марина, Мартиника, плаване, Суфриер, хотел, яхти

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а после продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро.

Днес ще приключим с остров Меро и ще се прехвърлим на неуспялата в социалистическото стрителство Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част трета

Гренада: о. Гренада, о.Кариаку и Пясъчния остров (Sandy Island)

Mayreau, Grenada, Carriacou, Sandy Island

Ден 6:

На следващия ден имахме уговорка да тръгнем преди обяд за следващия остров. Но аз бях видяла на едни картички, че на тукашния остров има невероятен плаж, с много тънка пясъчна ивица, по която има няколко палми и морето се разбива от двете страни на плажа. Успях да убедя няколко ентусиаста, да станем в 7 сутринта и отидем, да видим това място. За което после всички ми благодаряха.

Плажът беше нереален

От едната му страна водата беше супер плитка, гладка, прозрачна и отново с онзи невероятен син цвят. Палмите бяха надвиснали над водата и буквално можехме да ходим по стъблата им. От другата страна беше каменисто, а морето мастилено синьо и неспокойно.

В края на плажната ивица островът отново се разширяваше и се превръщаше във високо хълмче с малка гора. С едно от момичетата отидохме да разгледаме и да погледнем този нереален плаж от високото. А гледката беше зашеметяваща – уж едно и също море, пък една тънка ивица плаж разделяше все едно два свята. От дясно морето беше кристално чисто, равно, прозрачно и синьо-зелено. От ляво беше бурно, зловещо и черно.

Толкова малка плажна ивица, а сякаш разделя два различни свята

 Направихме малко плаж, снимахме се с палмите и тръгнахме обратно към лодката. И потеглихме за един доста дълъг преход към един по-голям

остров Гренада,

и то за южната му част. Пътувахме цял ден, за щастие нямаше вълни и всички изпоналягахме по палубата да се печем. Естествено и изгоряхме. Морето отново беше пълно с летящи риби. Излитаха на ята от водата, летяха по 3-4 метра и се забиваха обратно във водата.

Остров Гренада

Остров Гренада

По тъмно пристигнахме в

Сейнт Джордж (St.Georges), столицата на Гренада

Докато плавахме, по крайбрежието отвсякъде се носеше музика, усещаше се как животът там на сушата кипи. Неописуемо усещане. Влязохме в заливчето и за първи път пристанахме на марина. Най-накрая малко цивилизация.

За тези, които не знаят какво е марина, това си е пристанище, където можеш, да заредиш с вода, ток, има бани и тоалетни, ресторантчета и всичко, което би било необходимо на плаващите туристи. Вече не беше нужно всеки да се съобразява с още 4-5 човека, за да свалят дингито, за да се отиде на сушата. Можехме да се изкъпем в истинска баня, а не да се блъскаме в стените на нашата половинметрова баня. Можехме да изразходим колкото си искаме количество вода, а не да се притесняваме, че ще изхабим водата на лодката. Можехме да си заредим телефоните и фотоапаратите на спокойствие, защото на лодката това беше адски трудно, особено имайки в предвид, че сме 11 човека и всеки има да зарежда минимум по един телефон и един фотоапарат, а единствения ток на лодката сами си го произвеждахме със соларни панели.

Забравих да спомена, че

в тази част на света контактите са като в Англия

(или Америка, не разбрах точно). И трябваше да се ползва адаптер за контактите, ако искахме да заредим в някое заведение на сушата. Ние имахме само един, но капитанът предвидливо беше взел и разклонител. И така с един адаптер успявахме да зареждаме по 3 устройства на веднъж. Бяхме супер смешни, как отивахме в някое заведение и молехме за ток. И след това изваждахме от една торба куп кабели, разклонител, лаптопи, телефони и т.н. На хората им ставаше лошо направо.

St. Georges по тъмно

Отново си направихме барбекю с някаква невероятна риба-тон, която беше купена сутринта, докато ние бяхме на плаж и после тръгнахме, да обиколим малко града. Оказа се, че на следващия ден

ще се празнува денят на независимостта и ще има карнавал,

а хората няма да са на работа. Целият град беше украсен с шарени знаменца, хората бяха излязли на главната улица и от всякъде се чуваше музика. Къде си я пускаха, къде направо си свиреха на живо, хора танцуваха по улиците. Беше невероятно!

Ден 7:

На другата сутрин бяхме решили, да си тръгнем в 10 сутринта от острова и за това няколко човека се разбрахме, да станем в 6, за да разгледаме града и на светло. Три момичета успяхме да станем в 7 и тръгнахме на разходка. Слънцето вече беше изгряло, но градът още спеше. Нямаше никакви хора по улиците, но всичко беше много цветно и интересно.

Заведение на марината

St. Georges по светло

St. Georges по светло

За съжаление бързахме, да се върнем до 8, заради уговорката да тръгнем рано сутринта и успяхме, да видим много малко от града. Но за наша изненада всички в лодката все още спяха.

След като капитанът стана, каза, че трябва да направим митница и не можем, да си тръгнем преди това. Една група тръгна да търси митницата, а останалите седнахме в барчето на марината, да чакаме, което много ни изнерви. Чакахме до обяд, когато след единодушно гласуване решихме да останем още 4-5 часа на острова.

Имахме няколко опции – да се разхождаме в града, да ходим на плаж или да си вземем екскурзия до дъждовната гора и някакви водопади. По-голямата част от групата предпочетохме

дъждовната гора

Тук е добре да спомена, че по тези острови хората работят всичко, за което ги помолиш; ако имаш нужда от нещо, хващаш първия срещнат и той ще ти помогне. И така, намерихме един човек, който ни качи всички в един бус и тръгнахме.

Първо минахме през града, за да го разгледаме на бързо, след това покрай стадиона и оттам навлязохме в гората. Шофьорът ни разказваше най-различни интересни неща. Оказа се, че населението се издържа предимно от подправки и туризъм. Но ураганите често нанасят сериозни поражения на насажденията и съсипват реколтата. По пътя ни показа къщи, които са били пострадали от ураганите и още не са възстановени.

Въпреки че карахме от доста време в планината, навсякъде имаше къщи, а хората бяха излязли в дворовете си и празнуваха Деня на независимостта. Имаше барбекюта дори на самия път, чуваше се музика, а хората празнуваха. На едно място бяха изкарали две огромни тонколони, обърнати към пътя, и някакви хора пееха на микрофон и се забавляваха. Дори ни поздравиха, докато минавахме покрай тях. По пътя шофьорът ни спираше от време на време, да ни показва различни дървета, като какао, индийско орехче, мангово дърво, евкалипт, бамбук и много други.

Във вътрешността на острова

Във вътрешността на острова

Забравих да спомена, че

движението на островите е обратно

на нашето, а улиците са страшно тесни и на места безумно стръмни. А по завоите шофьорите си сигнализираха за всеки случай, за да избегнат сблъсък. След около 2 часа стигнахме едно място, което беше

отправна точка за дъждовната гора и водопадите „Seven Sisters”

Предупредиха ни да си вземем пръчки, защото било много кално и хлъзгаво. Първоначално си мислехме, че ни взимат за префърцунени туристи, но след като навлязохме в гората установихме, че без пръчки нямаше да се справим. Това си беше реално истинска джунгла, с гигантски дървета и растения, много кал, а шумът на гората имаше съвсем различно звучене от тези в България – птиците бяха различни, дори потракването на клоните беше различно. Малко хора успяха да изминат разстоянието до водопадите, без да паднат поне един път.

В дъждовната гора

В крайна сметка след 30-40 мин борба с джунглата, успяхме да стигнем водопадите, целите покрити в кал. А там ни чакаше поредната шокираща картинка:

беше пълно с народ –

местни хора, празнуващи деня на независимостта. Имаше барбекюта, палатки, варяха се странни манджи в едни огромни тенджери, момичета месеха тесто, ей така – направо на камъните. А по водопада се катереха момчета и се мятаха от 20 метра височина. След като се окопитихме в ситуацията, влязохме да се изкъпем под водопадите и тръгнахме на обратно.

Водопадите Seven Sisters

В дъждовната гора. Това отсреща е бамбук

Шофьорът ни чакаше и ни закара на едно място, където можеше да видим много маймуни. Там по принцип водеха туристи и маймуните си знаеха, че могат, да се докопат до храна и не ги беше страх от хората. Беше страхотно да се докоснем в буквалния смисъл до маймуни в естествената им среда.

Маймуните идваха спокойно при хората, да чакат, някой да им хвърли нещо за хапване

Знаменцата за деня на независимостта, с които беше украсен целия град, та дори и извън него

След това се върнахме в града. Помолихме да спрем само за 5 мин някъде, за да си купим нещо за хапване, преди да се върнем на лодката. И тогава на улицата изведнъж се появи

парад

– групи от хора с различни военни униформи, строени по групи и маршируващи в колона. Всяка рота си имаше специфична униформа, а накрая имаше дори и деца. И всичко това се случи на улицата, където случайно спряхме за 5 мин. Невероятен късмет.

Военния парад

Вече ставаше 6ч., а ние отдавна трябваше да се връщаме на лодката, за да потеглим към следващата дестинация. Гренада беше последният ни остров в посока юг, и сега за първи път тръгвахме на север. Т.е. обърнахме посоката, което означаваше, че вече се връщаме.

Последваха 6 часа плаване на мотор, защото нямаше никакъв вятър и късно през нощта стигнахме на

остров Кариаку

Ден 8:

Сутринта решихме, че ни е време най-накрая, да направим един ден плаж, ама истински, на сушата, с пясък и т.н. Тръгнахме с катамарана да търсим плаж на остров Кариаку. За наша изненада

попаднахме на най-страхотния мини остров

Много е трудно да се опише, но беше дълъг около 500 метра примерно, и широк не повече от 50.

Sandy Island

Преди време там е имало само пясък и за това са го кръстили

Пясъчния остров (Sandy Island)

Островът бил застрашен от безвъзвратно заливане от океана и за това била направена нещо като дига от корали и камъни от едната страна. И така сега по дължината на острова от едната страна е каменисто, а от другата е бял ситен като брашно пясък с много плитко море. На самия остров се бяха образували като мини басейнчета/езерца, заради водата, която прехвърля натрупаните камъни, но не и целия остров. Едното басейнче ставаше за къпане, беше супер плитко и водата много по-топла, отколкото в морето.

От ляво е море, от дясно е мини езерце и от зад е пак море

Самият остров даже се беше раззеленил, имаше много палми и храсти, които правеха така необходимата сянка. Ние обаче не се възползвахме и всички пак изгоряхме.

Малка пауза за позьорски снимки 🙂 Сигурно имаме снимки с всички палми по островите. Всеки път им се радвахме все едно виждаме за първи път

Късния следобед си тръгнахме от това райско местенце, което беше като извадено от картичка. Пристанахме

отново на остров Кариаку,

при едно селце.

Остров Кариаку

В този ден започваше карнавалът на острова

Мисля, че до сега не съм споменала, че бяхме нацелили такъв период от годината, когато по всички острови в региона се провеждаше годишния карнавал, който продължава по няколко дни. Ние съвсем неволно бяхме хванали точно този период, страхотен късмет. Улиците бяха пълни с хора, супер шарени и с интересни коси. Харесахме си едно ресторантче с гледка към морето и хапнахме риба там.

Карибски долари

Аз отново бях взела чантата със зарядните, удължителя, фотоапарати, телефони… На човека в ресторанта му стана лошо, като ме видя. След като заредихме всички батерии и хапнахме и пийнахме, потеглихме към стадиона, където трябваше да се проведе карнавалът.

Но преди това се разходихме по малките улички и баровете там. Пред едно от заведенията срещнахме двама маскирани, които носеха странно куфарче. Изведнъж от него извадиха жива змия, размахаха я, всички се разпищяхме и пак си я прибраха. След това видяхме на улицата едни жени, които плетяха косите на разни мъже и жени на ситни негърски плитки. Аз и още едно момиче се престрашихме да си направим и си намерихме по една местна „фризьорка“ на улицата.

И като се започна едно скубане, едно дърпане, страшни болки и то насред улицата в прахта и пясъка. Това продължи близо час, след което оцелелите ходихме да пробваме

местния специалитет „свинска опашка“

на скара. Около стадиона беше пълно със скари, които предлагаха главно пилешки бутчета и пържени картофки.

Картинката е същата както в България, с разликата че в БГ се пекат кебапчета и кюфтета, а тук –  пиле и свински опашки. След като се смесихме с тълпата и хапнахме, се запътихме към входа на стадиона

да видим карнавала

А това, което видяхме там, не може да се сравни с нищо, което съм виждала до сега из моите пътешествия. Хората бяха страшно весели и всички развяваха някакви странни дълги знамена. Имаше изготвена програма за цялата нощ, но това, на което ние попаднахме, беше малко от концерта, на който изпълнителките бяха огромни и в същото време много разголени.

След това започна конкурсът „Мис Кариаку“

на който участваха 5-6 момичета, като всички без една бяха от категорията на гореспоменатата певица. Но това не им пречеше да са със страхотно самочувствие и да излъчват увереност и лъчезарност.

Конкурс за Мис Кариаку

Усещането на стадиона беше невероятно, супер приповдигнато и весело, хората танцуваха, викаха, радваха се.

Още един уникален карибски ден.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Карибско море – на картата:

 За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

Tags: Carriacou, Genada, Grenada, Mayrou, Sandy Island, Гренада, Кариаку, Остров Меро, Пясъчния остров, Сейнт Джордж

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а днес продължаваме с рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро от Сейнт Винсент и Гренадини 🙂 (идея си нямате колко ми е доволна физиономията, докато пиша името С-Е–Й–Н–Т    В-И-Н-С-Е-Н-Т   И   Г-Р-Е-Н-А-Д-И-Н-И 🙂 🙂 🙂

Приятно четене:

С катамаран из Карибско море

част втора

Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро

(Tobago Cays, Union Island и Mayreau)

Ден 4:

Цяла сутрин ни досаждаха тукашните welcome boys, които вече не ни бяха толкова интересни, както в началото. Но все пак трябваше, да ги изтърпим, докато зареждахме вода от един катамаран.

Ананас, манго и един плод, който никой не запомни как се казва

Живот на лодка :)

След това потеглихме към нашата най-желана цел –

райския резерват Tobago Cays

Това са пет много малки островчета без никакви постройки, но с много костенурки, игуани, птици и коралов риф. По пътя минахме покрай други по-големи острови, един от които е милиардерският

остров Мустик (Mustique) –

на този остров си почиват само супер богаташи, светски и известни личности. На острова има стотина сгради и има забрана за строене на още. Таксата да пристанеш е много висока, с цел да се избегнат любопитни гости, търсещи, да срещнат някоя звезда.

Милиардерският остров Mustique

Колкото повече приближавахме резервата, толкова морето ставаше по-светло и яркосиньо, въпреки че под нас имаше десетки метри дълбочина. Почнаха да се виждат палмите и белия пясък, чуваха се птиците. Веднага щом се хванахме за мъртва котва, всички изпонаскачахме в най-страхотната вода, която съм виждала.

После решихме да обиколим най-близкия остров, до който бяхме спрели.

На преден план на снимката, във водата се виждат едни шамандури, които ние първоначално решихме, че държат мрежа, за предпазване на костенурките. Бяхме се качили в дингито пет жени и брат ми, който управляваше. Когато забелязахме шамандурите, всички почнахме да пищим една през друга и да му даваме акъл: „карай на ляво“, друга вика „карай на дясно“, а трета пищеше „ще се удавим“. Горкият, никак не му беше лесно с толкова много жени 🙂 Все пак мрежа нямаше.
В далечината, в ляво на снимката се вижда една скала – кръстили са я „Краят на света“ :)

Успяхме да видим огромни игуани, които просто се припичаха на слънце и не се страхуваха от хората. Имаше и страшно много птици, сякаш се надпреварваха, коя пее по-силно. От върха на островчето се откриваше невероятна гледка към резервата, околните острови и кораловия риф, където вълните се разбиваха, сякаш две морета се блъскат едно в друго в продължение на много дълга ивица. Успяхме да хванем и най-страхотния залез между две палми на плажа, след което се върнахме на лодката.

Тук се вижда кораловият риф, точно където свършва светло-синьото, там се разбиват вълните

Тук също се вижда кораловият риф

Игуана

Поради големия брой туристи може би скоро резерватът ще бъде затворен за посещение.

Междувременно някой беше успял, да уговори, да ни направят

вечеря на един от островите с карибски специалитети

И така в 7 ч. дойде една малка лодка да ни вземе и закара на вечеря. Вече беше тъмно и нямахме осветление на лодката, но за човека това не беше никакъв проблем. Плажът, на който слязохме, вече имаше наредени маси и хора, вечерящи там. За осветление бяха опънали едни жици, от които висяха обикновени цветни крушки. Навсякъде цареше страшна тишина.

Настаниха ни на една от масите, покрита с обикновена мушама и започнаха да носят подносите. Имаше печени банани, ориз, зеленчуци, пълнени картофи, манджа от рапани, риба тон, омари. За десерт донесоха микс от всякакви плодове, половината ги виждах за първи път, и кекс от кокос. Всичко беше страшно вкусно и останахме много доволни.

Манджа от рапани и печени картофи покрити с разни неща

Ден 5:

Отново страхотен слънчев ден. Излизаш от лодката, чието клатене вече отдавна не забелязваш и гледаш бели плажове, палми и птички пеят. Истински рай.

Това стана част от ежедневието ни, което всъщност започваше много смешно. Свързано е с това,

как функционират тоалетните на една лодка

Всичко е нормално до момента, в който трябва да пуснеш водата – нямаш копче, което да натиснеш и да си приключил с работата. Всъщност тогава започваше сериозната работа –  има една ръчка, която излиза от пода, с която трябва да изпомпиш всичко налично в тоалетната. След това превключваш на „втора предавка“, за да започнеш да помпаш чиста вода в тоалетната. И така, представете си 11 човека, 4 тоалетни, какво помпане наставаше всяка сутрин. Нашата тоалетна на всичкото отгоре беше развалена и ни се падаше 3 пъти повече труд от на другите. Брат ми се бъзикаше, че сме отбора по „синхронно помпане“ 🙂 Накрая бяхме направили и мускули.

Къпането също не беше лесно

Не стига, че разполагахме с половин квадратен метър, а и водата, която се събира на пода, не се изтича веднага, а се събира. За това от време на време се натиска едно копче на стената, което задейства друга помпа, която издърпва водата от пода.

Но стига за тези премеждия и да се върна на пътеписа.

Тази сутрин до като закусвахме на палубата, по едно време покрай нас премина някаква странна яхтичка, зелена и със знаме приличащо на Британското, ама не точно. Минаха на 5 метра от нас и чак след като ни подминаха, капитанът ни осведоми, че това знаме се слага само, когато на лодката има представител на кралското семейство. Но вече беше прекалено късно и нямаше шанс да видим, кой точно се вози там. Няколко дни по-късно разбрахме, че принц Уилям и Кейт са били на почивка на по-рано споменатия милиардерски остров Mustique по същото време, когато и ние бяхме в района. Та така се оказа, че сме били на 5 метра разстояние от едни от най-известните личности в света, а ние не разбрахме :).

Лодката на Уилям и Кейт

По едно време капитанът каза, че трябвало да правим митница и понеже се намираме в резерват от безлюдни островчета, трябваше да отидем до един по-голям и обитаем наблизо – Union Island. Вдигнахме платната и хайде към

о.Юниън (Union Island)

По пътя видяхме един частен остров Palm Island, на който не пускаха външни посетители. Беше застроен с къщички на някакъв много скъп хотел, т.е. самият остров беше един хотел. Водата навсякъде отново беше с всички възможни нюанси на синьото.

Union Island

Когато стигнахме Union, естествено всички поискахме да слезем на сушата да разгледаме. Слязохме с дингито на два пъти и първата група попаднахме на някакъв плаж, затрупан с планини от рапани, ама от най-големите, супер красиви, розови, гигантски.

Рапани

Бяхме като ударени с мокър парцал. Всеки се оглеждаше мълчалив и захилен, все едно бяхме попаднали на планина от златно съкровище. Всички се втурнахме като обезумели, да си избираме рапани, да си ги мием и приготвим, да си вземем с нас. Събрахме си по 5-6 броя, докато не осъзнахме, че това е просто невъзможно, да се пренесе, всеки рапан беше голям колкото баскетболна топка и тежеше поне 2 килограма. Тогава почнахме, да търсим малки рапани, но такива почти нямаше.

По-късно разбрахме, че хората ловуват рапани за местния специалитет – манджата, която ядохме предната вечер на Tobago Cays. Колкото по-големи, толкова повече месо. Съответно идваха тук да вадят месото и изхвърляха черупките и се получаваха буквално малки планини от рапани. В крайна сметка аз си заделих три от огромните и два от малките, без да съм на ясно, как ще ги пренеса, понеже щяха да заемат всичкото пространство в сака ми. След което тръгнахме на разходка из острова.

Това беше някакъв хотел

Излишно е да споменавам белия пясък и палмите, които са неизменна част от плажовете по тези острови.

Първо минахме покрай местното летище – супер малко и само много малки самолети кацаха тук. Имаше табела, която гласеше, че летището не отговаря на никакви стандарти, не поема отговорност за безопасността на пътниците и не гарантира тяхното безпроблемно излитане/кацане.

След това влязохме в малко магазинче да си купим нещо. С брат ми си взехме различни дъвки, чипс и малко картички. По пътя имаше много кози и кучета, които са доста срещани по островите. Направи ни впечатление, че всички са много дребни (и козите и кучетата) – там възрастната коза е голяма колкото едно яре в България.

Неусетно навлязохме в по-цивилизована част с къщички, магазинчета, та дори и зеленчуков пазар. Всичко беше много мъничко, но супер цветно и шарено. Имаше миниатюрни кафенца, с по 2-3 маси, но навсякъде предлагаха безплатен интернет. По-късно установихме, че по всички островчета, където може да има и само 20 къщи, но има интернет!

На зеленчуковия пазар

Седнахме на едно заведение, което се оказа, че го държи жената на човека, който ни заведе на вечеря предната вечер. Още едно нещо, което ни направи впечатление – тук по тези острови, независимо, че някои се водят като отделни държави, всички непрекъснато щъкаха от един остров на друг, всички се познаваха. Един човек го видяхме на три различни острова, беше ни запомнил и ни поздравяваше всеки път.

Стандартна гледка по островите

Докато се разхождахме аз реших да опитам дъвките, които си купих от малкото магазинче. Оказа се, че съм попаднала на един вкус, който брат ми издирва от години. Бил ял такива преди много време в Щатите и от тогава всеки път когато пътувам в чужбина му изкупувам цял асортимент дъвки, с цел да намерим неговите. Но вече толкова години не успявах. До този ден. Беше невероятна радост – там, на сред нищото в океана, на някакъв малък остров от третия свят, в някакъв магазин извън населеното място, аз случайно бях попаднала на дъвките, които с брат ми издирвахме къде ли не от години. Естествено, на връщане минахме през същото магазинче, за да се купи едно по-крупно количество дъвки.

И тогава се случи още едно малко чудо –

оказа се, че някой от групата бил забравил радиостанцията на капитана в магазина – много скъпа радиостанция, без която нямаше да имаме връзка с катамарана. А там по тези безлюдни острови, където не винаги има обхват и групата от 11 човека често се дели, си беше жизнено необходима. Та значи, ако не бях взела случайно от тези дъвки, които после ако не бях опитала, преди да си тръгнем от острова, щяхме да останем и без радиостанция.

Върнахме се на катамарана, като преди това си взехме рапаните и потеглихме

обратно за Tobago Cays

БАР :)

Отново Tobago Cays. Вижда се и кораловият риф пред островите

Целта ни беше

най-малкото и най-райско островче от петте – Petit Tabac.

Той беше отделен от останалите с кораловия риф и водата беше супер плитка и отново – невероятно синя. На този остров е снимана сцена от филма Карибски пирати.

Petit Tabac

Petit Tabac

За съжаление водата наистина беше прекалено плитка, а отвсякъде бяхме заобиколени от кораловия риф и не успяхме да намерим безопасно място, за да хвърлим котва.

И за огромно съжаление на всички се отправихме към един по-голям, населен

остров Меро (Mayreau)

Mayreau

Още под влияние на адреналина от невероятните гледки, които съм виждала само по картички и съм си мислела, че са фотошоп, веднага щом се закачихме за мъртва котва, изпонаскачахме в морето и стигнахме до брега с плуване. Някои видяха костенурки и морски звезди във водата.

На острова се оказа, че има само едно малко селце. Информираха ни, че щяло да има страхотно парти вечерта и ние решихме, че ще ходим. След това обиколихме острова, намерихме езеро по средата на този малък остров, пълен с малки пиленца. А от другата му страна имаше друг голям плаж, но покрит само и единствено от корали. Нямаше никакъв пясък, а само изпочупени корали изхвърлени от морето и бурите. Може би тук е удобно да вметна, че по Карибите има сезони, когато вилнеят страшни урагани, които съсипват всичко след себе си. Изпочупват къщи, дървета, съсипват насажденията и нанасят поражения дори на подводния свят.

Вечерта си направихме страхотно барбекю на лодката и после с дингито се върнахме на сушата да търсим бара.

За наше учудване, в селцето всичко отдавна спеше, нямаше жива душа по улиците. Дори и кучетата ги нямаше. Но имаше улично осветление. Там на малкия остров с 50 къщи, имаше нощно улично осветление. И интернет имаше 🙂

Намерихме един стълб, от който се хващаше много добър сигнал и насядахме по земята да проверяваме фейсбука естествено. По едно време се появи от някъде един местен, който ни попита дали търсим бар. Много се изненадахме, защото навсякъде цареше тишина и попитахме дали има отворен такъв. Човекът каза, че няма, но щял да отвори за нас. Ние естествено отказахме, все пак искахме да се смесим с местните, да видим как те се забавляват. Проверихме фейсбука и айде обратно на катамарана.

 *Интересно е името на генерал-губернатора на Сейнт Винсент и Гренадини – сър Фредерик Балънтайн 🙂 – бел.Ст.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Карибско море – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Tags: Mayreau, Mustique, Petit Tabac, Tobago Cays, Union Island, Кариби, карибски специалитети, Карибско море, катамаран, Меро, Мустик, Остров Меро, плаване, резерват, риф, Сейнт Винсент и Гренадини, Тобаго, Юниън