Archive for the 'Кристина Домозетова' Category

мар. 01 2013

Емен

Днес Кристина ще ни води до Емен. Да сте виждали каньон насред равнини? Е, няма да го видите, защото няма снимки, но ще прочетете за него 😉

Приятно четене:

На Емен

 

Реших, че ще изпрося свободен уикенд за русенската

експедиция на Емен –

друг непознат за мен район. Нямах някаква конкретна цел, но напоследък съм особено активна и се лепвам на думата ‘организирано ходене’ като дъвка на нов панталон. Започнах да обработвам този-онзи да дойдат и Светльо пръв поддаде – оказа се, че и Даката вече му е пуснал мухата. Иво и Таня доста бързо се ентусиазираха от идеята и така напълнихме колата.

Петък едвам дочаках да свърша работа, бях събрана като чувал с картофи от спирката и стоварена пред нас да си взема багажа. Не мина без обичайното туткане и пазаруване в магазина. За пореден път се убеждавам, че Т-маркет са толкова икономична верига, че практически са като времепространствен мост към годинита на соц-а. В крайна сметка взехме някаква съмнителна руска салата и разни други мърши и

Потеглихме

Колкото и ремотирано да е Околовръстното, все още се движиш като орбитална станция. Все пак добутахме до магистрала Хемус и отлепихме към Емен. Пътуването мина спокойно – трудно ми е да повярвам, но прекарахме около два часа в непрекъснат разговор за автомобили. Аз, барабар Петко с мъжете, давах почти адекватни мнения, базирани на повтаряне на думите на предишния човек и дочути оттам-отсам компетентни изказвания. Методът работи безотказно. Важното е, че изпитвах искрен интерес и удоволствие от разговора.

На Ловеч спряхме

да ядем в похвалената от Таня скара, където донесоха огромни домашно изпечени питки, истински пържени картофи, студена биричка и сочни кюфтаци. Хапнахме с много густо и пак потеглихме, в лека бързина и разсеяност. За момент щяхме да подминем отбивката по пътя, но Светльо я позна и набързо изманеврира. Минахме през едно доста благоустроено село, с добре поддържани и барнати къщи, а после продължихме по пътя.

В село Емен

се влиза през мостче над реката, минава се през мегдана с кръчмата и хоремага, продължава се направо през „кръговото“ и така се излиза от района и след лек офроуд се стига до лагера. Той всъщност е скътан в една широколистна гора, в която палатките са нацвъкани като шарени гъбки, а в единия край има мини-поляна, на която е огнището. Ние стигнахме бая по тъмно, така че нямахме много време да се запознаваме с района, а набързо се заехме да се разтоварваме и да опъваме палатки. Като приключихме деловата част от настаняването се упътихме към огъня да се омешаме с „местното“ население. Аз подходих сравнително плахо отпървом, но скоро се поотпуснах и започнах да участвам дейно в разните околоогънни дискусии. Накрая останахме трима-четирима човека, които упорито продължихме да клечим край огъня, да подпийваме бира и да си приказваме по разни и други теми. Накрая сметнах, че повече просто не е редно да стоя и кротко се упътих към палатката.

 

На сутринта се будих неколкократно –

първо ме събуди повикът на природата, породен от големите количества изпита бира, та ми се наложи да се пощурам боса из храстите за известно време. След това някакъв телефон започна да напомня за себе си, докато собственикът му не го заглуши, а накрая разни звуци от дивото като например падащи листа и досадни гарги ме доразсъниха напълно. В крайна сметка просто се примирих и станах да посрещна новия ден.

Тъй като палатката беше сравнително далече от „центъра“ на лагера не бях осъзнала, че доста хора всъщност са будни и активни. Вече на светло, любопитно се заоглеждахме с домакините и се поздравявахме с интерес. Тъй като те бяха престояли няколко дни повече, вече се бяха устроили с разни луксове на цивилизацията като бидон с вода, шатра, маси и газов котлон. Развъртяха се кафе, чай, мляко, мед, специалната баница с лук от жената на Цеко, сладките и локумките на Лора и Елица и други благини. Докато закусвахме, Сашо кротко обясняваше на различни групи хора кой с какво може да се занимава през този ден. Аз влачех със себе си неопрен, джаджи и прочее инвентар и имах желание да вляза в „Русе“, но здравето ми реши, че не е сега момента и инатливо ми попречи. Наложи се името ми в тефтера с проявите да се задраска на два пъти, защото се записах първо за Еменска, а пък после проявих интерес към някакъв обект за къртене. В крайна сметка реших да ходя на Еменска и да оставя едни много ентусиазирани и по-мощни от мен младежи да отидат да вършат тежката работа.

5065 Емен, България

 

Ние се натоварихме на джипа и заминахме към

каньона на река Негованка,

където се намира дупката. Решихме да пообиколим каньона, който приютява поредната чаровна еко-пътека. Пътят те кара да се чувстваш малко като Индиана Джоунс, заради разни стръмни стълбички и дървени мостчета над реката и камъните. Данчо остана да ни чака, за да не подлага своя тригодишен Инди на излишни препядствия, а пък аз, Светльо, Марта и Ангел заприпкахме към водопада. Светльо уместно питаше туристите, с които се разминавахме дали водопадът работи – е, оказа се, че не.

Водопадът църцореше едва-едва,

в летния сезон явно е така. Все пак, там има доста симпатично езерце, в което плуват прилично големи рибоци. Имаше разни т.нар. „турски русалки“ – в ролите им бяха голи чичаци, дето впечатляваха пъстра група от колеги-туристи с желязната си кожа. Докато туристическата група си пийне виното (от стъклени чаши!) ние свенливо се навъртахме и правехме жабки във водата, но като групата замина аз и Светльо веднага пробвахме водата. Аз загребах до средата на езерцето и след това заплувах бързичко към брега, преди мускулите ми да са атрофирали от студ. Оказа се, че водата е доста хладна на дълбокото и аз скоростно се увих в дрехите си. Все пак се освежих и почувствах доста ободрена. Марта и Ангел ни гледаха недоверчиво от брега и набързо заформихме диспут за и против къпането в хладни водоеми. Улисани в аргументите си се върнахме до паркинга, където Данчо и Хриси стоически ни чакаха.

Опаковахме в пещерните дисаги – кой по-бързо, кой по-бавно, за да ходим към дупката, която се оказа директно над паркинга. Направихме лека инвентаризация –на Ангел май му липсва каска, а ботушите на Марта са масивни кожени, с катарами, че даже и с лека подметка.

Пещерата

всъщност не плаши с вода или пък разни особени терени, но за сметка на това е абсолютна кална баня. Преди години, както обясни Светльо, е била ползвана от военните и в привходните части на дупката си личи по бетоновия под, стари и прогнили лампи и дори един асансьор към казармите отгоре. Всичко това е останало в руини и ръжда, които в момента се обитават прилепи.

По принцип пещерата е един от обектите, където се следи развитие и популация на колонията, а това на нормален език всъщност значи, че отвсякъде те заобикалят крила и ципи, а подът смърди на гуано. Аз се размечтах как ще правя тор и наркотици от него и ще изкарам милиони, и докато се усетя се бяхме намъкнали в по-необработената част на дупката. Там нивото на калта се надигна заплашително и започна любовно да обгръща ботушите ми. Вадех крак след крак с мазен плясък и звук на развалена канализация. За щастие, поне за това проникване имах акъла да взема ръкавици, което ми даде по-нататъшен достъп до лицето ми, без да ми е необходимо да избърша три тона глина и кал преди да се пипна. Истината е, че дупката не представлява нещо прекалено впечатляващо, освен дето калта е наистина изумително лепкава.

Ние с Ангел галопирахме напред, а Светльо кавалерски чакаше Марта, която беше леко респектирана от кочинката наоколо. Аз бях заета с други кахъри, защото в най-гъстата кал открих един прилеп, който береше душа и не можеше да се измъкне. Докато се чудех какво да го правя, групата напредна и аз компромисно го оставих на по-сухо място уж да реанимира там. Нататък по галериите не стигнахме до нещо, което да ни събуди интереса, че даже и

почнахме да се задъхваме

Досега не съм попадала на газ и се чудех защо пухтя като влак, а то просто кислородът не достигал. Усещането е меко казано неприятно, защото чувстваш дробовете си твърде малки за количеството въздух, който си поемаш. Скоро и главата ти става прекалено малка за иначе скромния мозъки започва да наболява леко и изобщо – майката си трака, лош начин да си отидеш. Поради тази причина с Ангел походихме още малко напред, до едно разклонение наляво и надясно и решихме, че вече ще се връщаме обратно. Разстоянието на връщане го взехме набързо и без много вопли. На връщане аз отново се ангажирах с калния прилеп и започнах да се тюхкам какво да го правя. Накрая го изкарах до входа, където го оставих на по-закътано място, пък барем да си изтрие крилата и да успее да литне пак.

Докато се натуткам с природозащитническита ми дейност, другите се бяха смъкнали на реката и бяха започнали да перат дрехи и инвентар. Аз бях доволна, защото пещеризона ми отдавна имаше нужда от едно по-продължително пране. Е, остана малко тиня от реката, но това са дребни подробности, които не заслужават внимание. Докато затлачвахме реката с кал привлякохме компания и към нас се присъедини един мъж, който се представи като Люси от Приста-Русе. Със Светльо започнаха да играят своеобразната игра „колко общи познати имаме“ и аз ги позагледах с интерес, докато те си прехвърляха имена на пещерняци от различни краища на България. В крайна сметка всички заедно се упътихме към паркинга и потеглихме пеша по пътя за селото.

Заварихме Данчо да ни чака на кръчмата, а ние набързо я окупирахме и като същински митничари иззехме бирата, че даже и обрулихме местния орех. Пийвахме и хрупахме орехи, Марта се опитваше да се изкъпе на селската чешма, а междувременно Сашо Попов и Венци добръмчаха отнякъде и го ударихме на лаф-моабед. Все пак, след време се опаковахме и се върнахме в лагера, за да можем да готвим  и ядем по светло. Аз разгърнах личните си запаси и извадих една замразена свинска плешка, както и неизменните кисели краставички. След един паметен случай, при който си взех корнишончета в буркан в Кресна, този продукт неизменно присъства в моето лично палатково меню. В интерес на истината, почти всички присъстващи оцениха култът ми към краставичките и бурканът се разменяше насам натам като лула на мира. Аз щастливо се щурах между шатрата и огъня, подпивах на хората ракията и черпех с вино, месо и каквото още носех.

Безсрамно си

бях поставила за цел да се понапия

и започнах уверено да напредвам към идеята. За съжаление, точно в такива моменти организмът ми предателски взима черен дроб назаем от Русия и инатливо отказва да бъде напит. Бялото вино, което си носех направо ми беше като аперитив, а домашната ракия, с която ме почерпиха само дето още повече ми изостри апетита приказки и забавления. Аз се почувствах във вихъра си и като истински социален хищник приказвах с всички за всичко.

Вечерта беше приятна и топла и седяхме боси и по тениски край огъня и дори леко препръскващия дъждец не ни разгони. В един момент дори седнахме да играем покер със залози от зърна леща. По ирония на съдбата в единствените случаи, когато аз печеля не се играе с пари или някакви смислени залози. Така стана и този път и в един момент спокойно можех да си събера зрънца като за чорбица. В един момент все пак се поразсеях и някой от младежите успя да ошмули всичкото ми имане. Философски понесох загубата на варивото си и седнах при Коко и Люси да слушам разкази от отминали пещерни времена. Накрая все пак дрямката ме пребори и се прибрах в палатката, за да се свия в топлия пашкул на чувала си.

 

Както всеки път, когато е настанал последния ден от експедицията, се събудих от дъжда, който трополеше по палатката. Въпреки, че се оплаквам от дъждовното време при заминаване, то всъщност ни е от помощ

да организираме оборката и да си тръгнем по-бързо.

Когато трябва да си събереш всичките партакеши, които си зарязал на предния ден, нищо не те прави по-експедитивен от дъждеца, който бавно, но сигурно напоява всичките ти вещи и разкалва пътя.

Последното определено даде мотивация на всички шофьори да отидат да преместят колите до селото – така поне избегнахме буксуването в коловози и тегленето на върволица автомобили с джипа. Докато те се върнат, останалите заличавахме следите от присъствието ни.

Някой непредпазливо даде мачетето си на Светльо, който в сутрешен пристъп на активност започна да вършее по полянката и – по негови думи – да разчиства за догодина, за да е по-широко мястото. Постепенно се събра кръгче от респектирана публика, която му се възхищаваше от безопасно разстояние. Накрая, очевидно постигнал целта си – макар и неясна за повечето – той остави инструментът и, доволен от себе си, заюрка мен, Таня и Иво да ходим към колите.

Опаковахме лагера в чували и кашони, натъпахме го в джипа с триста зора и се занизахме през полето като стадо добитък. Веселата дружина достигна до селото в разбъркан строй, където всеки направи опит да познае своята част от общия багаж. Нашата компания действаше по-експедитивно и скоро заминахме до кръчмата да чакаме народа там.

Местните кротко си хортуваха на площата, без да подозират, че скоро

тридесет маймуни ще се изсипят на мегдана, за да опоскат хоремага и пивницата.

Когато се събрахме направихме задължителната обща снимка край чешмата, напрегръщахме се и разменяхме координати и благодарности. В крайна сметка, аз поне изкарах чудесно тези два дни и това, в голяма степен, се дължи на чудесните хора, с които се запознах.

Синът на Данчо, Хриси, ни поспеши да си тръгваме. За разлика от възрастните хора и пещерняци, които сме дебелокожи като носорози, горката душица все още е с нежна кожица и нещо се беше изприщил. Нищо не дава зор така както недоволно дете, така че в съпровода на помрънкване ние дадохме газ за Павликени. Там ни чакаше бабата на Ангел, която беше приготвила такава трапеза, каквато може да приготви само баба, която чака внучето си и е сигурна, че то е гладувало през времето, когато не са се виждали. Още от вратата ни посрещна миризма на хрупкави пържени картофи, заради която почти се удавих в собствената си слюнка. Освен картофите, ни бяха поднесени домашна супа-топчета, домашно заешко, домашна салата (чушки, доматки, а у), домашна ракия и други, предизвикващи сълзи в очите домашни благини. Аз се освиних като истинско прасе и за пореден път установих, че пълният с вкусна храна стомах означава усмивка и спокойно настроение. Компанията явно споделяше чревоугодническите ми разсъждения, защото всички придобиха особено благ вид след като обядваха. За съжаление, най-младият (тригодишен) член на колектива все още се измъчваше от разни болки и Данчо пришпори Ангел и Марта да си заминават. Нашата кола нямаше спешни ангажименти и решихме, че спокойно можем да минем покрай

Крушуна

на връщане.

Когато стигнахме, Иво реши, че ще остане да дреме в колата, а ние със Светльо и Таня се изсипахме на пътеката и тръгнахме да разглеждаме. Всъщност, аз бях единствената, която не е посещавала мястото преди това и затова ми беше доста интересно да ми обясняват за характеристиката на скалите, водата, местните пещери.

Заради жегата и термо бельото се бях разпищолила по бански и смело наджапах под водопада, за да се охладя допълнително.

Определено се очаровах от мястото –

красиви скали, между които реката се спуска на прагчета и водопади. Водата е в много характерен млечно-син цвят, сякаш в нея има разтворено мляко. Аз си обещах, че ще се върна за повечко време, за да имам възможност да вляза и в пещерата и изобщо – да се насладя напълно на чудесната природа на местността. На тръгване минахме през къщата на Таня, за да потърсим моя безследно изчезнал на последния купон челник. Бледите ми надежди, че може да ме чака скрит някъде из стаите се изпариха скоропостижно и примирено запалихме колата да си вървим. Същата беше съдбата на двата броя от „Моето пътуване“, които Таня запиля в една кръчма на идване. Спряхме да попитаме за тях, но ни разочароваха, че някой вече си ги е познал.

По пътя наобратно ни валя много дъжд и заварихме София в неизменното лошо време. C’est la vie..

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

No responses yet

февр. 22 2013

Бански Суходол (Пирин)

Днес сме на балкан – т.е.на Пирин, по-точно. Кристина ще ни води 🙂

Приятно четене:

 

Бански Суходол (Пирин)

 

Август, жега, отпускарски сезон.  Народът все още не се е върнал от морета, чужбини – София опустя, задръствания няма, работници сриват подземна София бавно, но сигурно…

Аз на море вече ходих и честно казано малко исках да сменя обстановката, затова когато разбрах, че ще имам три почивни дни един след друг (ползата от работата на смени) веднага почнах трескаво да мисля как мога да използвам намалението. Дали от желание да разнообразя пейзажа или от някакъв неясен вътрешен подтик реших, че ми се ходи на планина. То това е нормално за повечето хора, но не и за мен, защото съм всеизвестно мрънкало по баири. Нейсе, явно се бях прежалила и почнах

да си организирам преходче.

Тази работа също не е лесна, щото ми се искаше да отида на

Бански Суходол,

оттам на Вихрен, Кончето и ако може хижа Иван Вазов и Мальовица пътьом… Е, човек трябва да избира, така че като почнах ентусиазирано да дудна на Таня за Кончета и Пирини и едвам я навих след три реплики да каже, че и тя идва. Всички дипломатично решиха да ми спестят спора, че не е лесно да се стигне от лагера на експедицията до Кончето, благодаря им за което, аз и сама видях 🙂

И така, понеделник сутрин, 06:45 на автогара Овча Купел, трескаво разгръщане на карта на Пирин в последния момент, указания от Пъпеша, „Айде, и умната!“. Така започва всеки планинарски път, после продължава с три часа дремане и приказки в автобуса – така ни се пада, като си чупим колите когато не трябва. По тая причина се помотахме из

Банско,

щото явно сме свикнали все по царския път да ходим до ски зоната…

Попаднахме на най-скъпия магазин в целия град, но аз като истинско дете на капитализма си купих напук кутийка кола за 1,50 лв. Зачудихме се дали да хванем пистата или асфалта, явно и двете имахме надежда, че може да спестим някой и друг километър с автостоп. Е, не би… изкачихме си го догоре, подминавани от мрачните подозрителни погледи на шофьорите. „Какви хора сте вие?“, чудех се аз, докато ядно си го изкарвах на асфалта.

Стигнахме до

местност Пещерите,

напоихме се с вода, поседяхме да съберем кураж и запрашихме по пътеката за лагера. По пътя има маркери – някои се виждат, други са малко стеснителни и се крият зад завоя, та имаш време да се почудиш дали си на правилната пътека. Аз ходя за пръв път по тая пътека и бях заета да дишам, гледам и вървя правилно, за да не показвам колко ми е тежко всъщност и как не обичам да ходя по чукар. За мое утешение на едно място имаше

полянка с диви ягоди –

изобилие и Манна Небесна. Алчно няма да издам къде точно по пътя се намират, ходете и търсете сами 😉 . Сигурно можехме и там да си останем, толкова урожай имаше. Идеално място за влюбена двойка, която да се въргаля в тревата и да се храни с даровете на природата. И после да ги изядат вълци и да си вадят борови иглички от всички отверстия.. но да не убиваме романтиката.

След лирическото отклонение и похапването поехме пак нагоре, където ме дебнеше моя голям планински враг – клекът. Не знам, честно.. на някой може и да му приятно да се катери по сипей с хапеща краката растителност, в крайна сметка всеки си има вкус.

Докато денивелирахме* с пълна сила, Таня разправяше забавни истории за бутане, теглене и падане на коне по пътеката. Личеше си, че бая зор са видели животните, добре бяха „маркирали“ местността. Чудех се от катерене и напъване дали и аз няма да измаркирам накрая, но се въздържах – големи хора сме вече, уж. А и в един момент тоя Пирин като ми се опна над главата, забравих и зор, и пътека и всичко. Много хора са писали, песни са пели, снимки са правили.. лично на мен траен и дълбок отпечатък ми остави. Малко съм безмълвна на тая тема, то това е достатъчно красноречиво само по себе си.

Аз още съзерцавах пейзажа и ах-ках и Таня изведнъж ме изненада, че той, лагерът, ей тук някъде зад хълма бил. Поизлъга ме преди това малко, аз мислех, че още два часа ще ходим, ама се изненадах приятно.

Пристигахме в лагера,

там Тони и Иво нещо битуваха и слушаха радио Тесалоники или друга гръцка х**ня. Нарушихме им хубавото ежедневие и веднага се организира вечеря, чай, снимки и разходки из района. Имаше някои кулинарни изненади, присъстващи в менюто – но с повече импровизация салатата „краставици и моркови“ се гарнира с ябълки и беше посрещната с всеобщо одобрение.

Много работи могат да се кажат за менюто – примерно „защо чушки със зеле?“ беше един постоянно витаещ във въздуха въпрос.. Нямаше драма, обаче, всеки яде всичко, освен Ники (Профи) – той не яде салам, щото в салама има пилешко. Ти си мислиш, че копита и рога ти слагат, а те – пиле *авторът свива рамене*.

Докато се върнат повечето хора отгоре, вече бяхме подпомогнали вечерята и поседнахме да хапваме. Аз почнах да установявам колко студено е всъщност и до края на вечерта заприличах на зелка – сигурно бях навлякла към 4-5 ката горни дрехи. Накрая се пъхнах до печката и изгоних студа – сигурно защото почнах да му мириша. За отмъщение ми се приспа злокобно, така че след малко време и 2 чашки ракия се разнежих и си опнах чувала в щабната палатка. Таня до мен заспа на десетата секунда, аз покашлях, повъртях се, накрая ми стана скучно и заспах. Както бързо се наспива човек уж на планина, така си отнесох 8 часа .. щях да кажа „без да ми мигне окото“, ама малко оскиморон би било. З

а „добро утро“ Калинка услужливо ми предложи да измия една голяма тенджера, което аз приех с огромен ентусиазъм, щото студувах, а водата в тенджерата беше гореща. Пошетахме из лагера, както каза Коста с усмивка: „Ти дойде тука да пооправиш къщата и си тръгваш..“. Видяхме за половин час Професора и Павката, които бяха се прибрали отгоре някъде в ранни зори. На оперативката (или както мойте бачкатори му викат shift briefing) гледахме карти и аз се опитвах да не изглеждам невежа.

До пещерата не остана време да се качим, щото – както навсякъде, дето ти е хубаво – сутринта се изтърколи в обяд като пияница в канавка. С натежало сърце се опаковахме, снимахме се за довиждане и потеглихме по същия път надолу.

Бански суходол, Национален парк „Пирин", 2770, България

 

Тук е мястото да припомня, че първоначалният ми план беше друг – Вихрен, Кончето, трето, пето. Още с пристигането си видях, че идеята ми да се качим до Кончето и да се върнем в София още същия ден е малко като Авгиевите обори на Херкулес – не е невъзможна, ама не е и да плеснеш с ръце и да се засмееш, докато я правиш. Освен това, беше ми девственото посещение на Бански Суходол и не очаквах, че така бързо ще ме увлече това място и няма да искам да си ходя. Те другите знаеха и се подсмихваха под мустак, коса и шапка. Нищо, така се зарибяват хора. „Догодина“, си мисля с фанатичен блясък..

С такива и други мисли, опаковани в раницата си заминахме надолу – с бърз ход и по-малко ягоди стигнахме на гарата точно пет минути преди да дойде последният автобус за София.

 

 

С благодарности на Таня за компанията и водачеството, че иначе нямаше да се замъкна дотам. На лагеруващите в момента – Коста, Павка, Мишо, Ники, Калинка, Тони, Иво, Ицо, Зизи, Цецо, Васко и Иво – и тези, които ще се качат после – успех! Иска ми се да съм там.И с извинения за липсата на детайли за пещерната гледна точка. Има си хора и за нея, ще ви кажат повече 🙂 . Аз бих смутила  и без това дългото си повествование.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Пирин – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

Пирин

One response so far

ян. 31 2013

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Я, да си направим една разходка до Гърция. Кристина ще ни води леко и забавно до интересно местенце в Гърция. Всъщност, за да не останете разочаровани: тя ще кара джипа 🙂 И ще си живее живота 🙂
Да видим ние какво прави жена, оставена сама с джип и палатка 😉

Приятно четене:

Kaньонът Горгопотамос (Гърция)

Закъснял пътепис за ходенето ни в Гърция

То си минаха десетина дни, откакто ходихме до Гърция, така че за радоста на читателите може да пропусна някой и друг детайл, но ще дам всичко от себе си да се напъна и да си спомня важните моменти на това пътуване.

Ден първи

Поредната неделя, в която в малоумно ранен час се налага да станеш и да отидеш някъде на г*за на географията. Нормалните хора през това време си спят до десет, после ходят на мол и си правят спортен полуден, щъкайки по магазините и заведенията за бързо хранене като малки мравчици.. Както е известно, ние обаче нормални не сме, хора – тоже. По тази причина аз сравнително безропотно станах към седем, когато Коце каза, че идват да ме вземат с колата.

План-програмата включваше ходене в Гърция – Коце и Светльо да се борят с най-големия каньон на южната ни съседка.. аз нямах толкова с какво да се боря, освен придобитата си неприязън към гърците, но отидох все пак – на принципа „да ми види седалището път“. Въпреки, че ми се обадиха половин час по-късно от предвиденото, като станах, имах чувството, че ченето ми ще се разчекне от прозявки. Запреплитах крака да си събера продоволствията и да нарамвам раницата, целунах Ина, която спеше сладко като малък пъстър пор, и се гмурнах в софийското утро.

Разбира се, указанията къде да ме чакат с колата бяха безцеремонно пренебрегнати, така че ми се лонгурках из квартал Лозенец известно време. Странно е как нямам нищо против (добре де, нямам много против) да бъхтам часове наред с тежка раница по баир, но когато трябва да помъкна същата тази раница дори за триста метра из София, изведнъж започвам да киселея. Все пак не го приех лично, а и се поразсъних.

Заварих спътниците си въоръжени с карта на Гърция и пирожки. След като оставиха достатъчно мазни отпечатъци по картографираните елински земи се натоварихме във всъдехода (Мицубиши Pajero, за испаноговорящите Montero) и се емнахме по пътя.

Когато стигнахме Перник ни се наложи да се повъртим като обрани евреи из района, заради строежа на новата магистрала. Някой ден, когато бъде завършена, тя ще свърже двата панелни колоса на Софийския регион – Перник* и Люлин – едно несъмнено добро дело, с цел културен и интелектуален обмен. Поцъкахме с език над това чудо на пътното строителство и прелетяхме през Перник като през малката гара, която е.

Пътуването до границата не предложи някакви изумителни случки, нито самото минаване в чужди земи. За сметка на това, в близост до границата локаторите ми засякоха джипът на Пещерният спасителен отряд, около който обикаляха няколко легендарни личности – Пелтек, Трънката, Гогата и самият Петър Берон. В последвалият разговор за пореден път установих един от плюсовете на женския пол – чаровната усмивка замества нуждата от дейно участие в диалога и капацитет по някои теми. Аз се поусмихвах пет минути, „всичконайдобро“-сахме се и се натоварихме всеки по своя джип. Пътьом установихме, че наровете все още не са узряли за ядене.

Следващите няколко часа прекарахме в път през район, в който пейзажът не се отличава драстично от нашенския. Няколко неща си струва да се отбележат, все пак:- По магистралата има табелки „Полиция, камери, т.н.“. Надписът изглежда ето така: έλεγχος. На мен подозрително ми заприлича на „елеухос“, което автоматично преименува гръцките полицаи на „елеушев“ или „елински ушати“. Всъщност май се чете „еленчос“ и означава „контрол“, но аз няма да оставя на досадни лингвистични детайли да ми развалят насладата от каламбура.-

Броят на прегазените животни намалява с отдалечаването от българската граница. Вариантите са три:

  1. гръцките животни са по-предпазливи и умни;
  2. шофьорите в Гърция внимават повече;
  3. магистралите се чистят по-често.

Първите два варианта отпадат като нелогични.

На пътя, също така:

–          няма много дупки;

–          има цветя между двете платна на магистралата;

–          има и малки симпатични будки, които успяват ловко да ти измъкнат двайсетина евро от джоба и да го нарекат „такса път“. Аз го наричам пладнешки обир.

На места, когато вляво се мяркаше морето, аз изпадах в зле прикрита еуфория. Гледката е особено чудесна в района на Олимп – в това отношение трябва да призная, че гърците са по-близко до една моя отдавнашна мечта. Винаги ме е блазнела идеята за ски-курорт, където караш цял ден, а после отиваш на плаж. Не им се е получило напълно, но все пак стрелят близко до целта, като слагат планината в удобна близост до морския бряг.

Също така ми направи впечатление, че на хората там очевидно им е забранено да излизат навън в Неделя. Когато минавахме през някое населено място си личеше, че има условия за живот, но не и хора, които да ги ползват. В Ламия – последният голям град, през който минахме – все пак намерихме оцелели, както и един супермаркет, от който се снабдихме с пилешки крилца и пъпеш. В този момент аз отбелязах, че нося неизпечени кюфтета.

След като излязохме от Ламия трябваше да намерим крайната и начална точка на

Каньона

 Търсенето започна с противоречиви резултати – почти веднага успяхме да хванем грешна отбивка, но пък там намерихме една зряла круша, която безжалостно обрулихме. Както си седяхме, изядохме по една круша и пак поехме да търсим правилния път.

Горгопотамос 351 00, Гърция

Не след дълго намерихме нужното място – след минаване на

село Гьоргопотамос

 и кандилкане по серпентини, се отклонихме от главния път и след кратък off-road попаднахме на края на каньона.

Посрещнаха ни две констенурки от класически сухоземен тип, само дето бяха изключително големи, и имаха нещо като спойлери на черупките. Снимахме ги, докато те ни съскаха сърдито и слязохме до края на пътеката.

Там заварихме малко райско кътче с бистра рекичка, кристални вирове и краят на каньона, който изглеждаше обещаващо прекрасен. Аз леко завидях на младежите за приключението, което им предстои, но те ме успокоиха, че цял ден ще си пека трътката край вировете. Със Светльо дори направихме проба на температурата на водата. Аз намерих един клон непосредствено над водата, който ми позволи да се натопя няколко пъти като кесия с билки в чаена чаша.

Освежени и изпълнени с оптимизъм заминахме да търсим началото на каньона. Тук беше моментът, в който ми повериха кормилото на джипа, с цел да свикна да го карам, за да мога на следващият ден да го транспортирам от точка Алфа до точка Омега, докато двамата юнаци преодоляват каньона по вода.

Тук започна истинската епопея на пътуването ни – прекарахме около четири часа в търсене на горната начална точка на каньона. Логистиката ни куцаше, защото се координирахме по поетичното описание от някакъв пътеводител. Разстоянието, което трябваше да изминем не беше повече от петдесет километра, но на три(десет) пъти се наложи да връщаме джипа от разни задънени пътечки. В описанието пишеше, че търсим „красиво място за лагеруване, до черквата на местност Агио Пневма, близо до няколко колиби“. Е, намерихме колибите и дори каравана, но тъй като вече се беше стъмнило не успяхме да открием черквата. Това обърка напълно по-нататъшните ни планове, защото изведнъж в тъмното започна да има прекалено малко ориентири и прекалено много дървета и разклонения на главния път – който и да беше той.

Накрая успяхме да се завъртим пълен кръг на местността и дори да намерим необозначен на картата път. Аз заплаших, че ще сляза до града, ще си купя пушка и ще избия картографите. Независимо от очевидното ни отчаяние, Константин беше устремен като кръстоносец и решен да намери тази митична черква, въпреки вялите протести на Светльо и моята умора. Накрая се примири, че е по-добре да лагеруваме и да се осланяме на мъдростта на утрото.

Близо до колибите и караваната имаше една от онези крайпътни макетчета на истински черкви, които гърците намират за тъй шикозни. Технически погледнато, обясних аз, и това е църква. В крайна сметка, знам ли ги какви точно ориентири ползват по чужбината. За мое щастие, обяснението ми мина между капките и не се наложи да виждам за трети път укорителния поглед на една горска „ушата“ сова, която ни наблюдаваше със зле прикрито неодобрение, докато трамбовахме по пътеките.

Захванахме се да разпъваме стана, а аз мимоходом споменах, че нося кюфтета. Местността явно се ползва често от местните ловджии, защото беше напълно оборудвана с маса, навес, барака, препарат за миене на съдове и куче. Ние се разпънахме господарски и започнахме делово да приготвяме вечеря и постеля. Кулминацията беше прибирането на месото от жарта, след което аз подадох своята паничка с кайма на Коце, който, очевидно изненадан, каза:

– А, ама ти носиш кюфтета!

Остатъкът от денонощието не ни предложи други изненади и след кроткото похапване всеки се довлачи до постелята си и заспа като пън.

Ден втори

Събудих се от възмутения глас на Светльо, който коментираше нещо.. с изненада. Оказа се, че черквата, която се убихме да търсим предната нощ, е била на едно баирче малко по-нагоре, прикрита в булото на нощта по-добре от афро-американец в гето на Ню Йорк. Това ни обнадежди, че все пак сме на правилното място и след като посъбрахме лагера потеглихме да дирим каньона. Почти без усилия намерихме реката, от която беше началната точка на каньонинга.

Светльо и Коце почнаха да се опаковат в неопрените си – аз седнах да наблюдавам този сеир, защото когато някой облича неопрен, изглежда сякаш нахлузва два пъти по-малка кожа. След като се натъкмиха им щракнах една снимка на изпроводяк. Аз нямах фотоапарат, пък те имаха два, та затова сега има двойно снимки на каньон и един прост разказ за цялата останала Гърция.

Аз походих с тях, помахах и се надявах всичко да мина добре.. После се обърнах и нападнах най-близкия къпинак с настървение. Оттук нататък разполагах с поне дванадесет часа за губене и джип, пълен с багаж. Успях да задвижа mp3-ката и колата и изпаднах в пълен приключенски екстаз. Без да има нещо съществено за гледане или някакви предизвикателства, просто се насладих на усещането да си жена, която самичка си щъка с голям джип из планинска местност. Много хора, особено някои по-възрастни такива, ще цъкат неодобрително, но то си е поредният адреналин.

И така, подкарах наобратно по пътя, като реших първо да спра в

черквата на Агио Пневма,

 която си стана легендарно място. Всъщност я надценявам като й казвам черква, защото всъщност беше четвъртита постройка три на четири метра. Все пак, колкото и да беше малка, беше сравнително поддържана – олтарче, свещи, масла, тамян, икони. Не можеше да не ми направи впечатление и кутийката с помощи, в която си имаше прилично количество недокоснати пари. Вярно, че мястото очевидно беше изключително рядко посещавано, но е приятно като видиш, че хората могат и да не взимат всички пари и желязо, които видят. Аз запалих свещичка, не толкова с религиозна умисъл, ами така, за добрата традиция.

Когато свърших с пилигримството, щастливо отидох към джипа и още по-щастливо го подкарах по черния път надолу.

Слязох до едно горско кътче,

което си бях заплюла от предния ден – с пейки и масички, чешма, люлки и стари и красиви чинари. След като прострях палатката да съхне, го ударих на мързел, четене на книга и лека закуска. За разлика от предния мрачен ден, в този се прокрадваше малко слънчева светлина, която допълнително разнежи положението.

В един момент реших, че може малко да разнообразя и започнах да облазвам дърветата. Въпреки, че изглеждаха удобни, се оказаха удивително непригодни за катерене.

Изпълнена с решимост, мярнах някакви скали наблизо и реших да си го изкарам на тях. Оказа се, че те всъщност се качват доста нагоре по хълма и стават малко по-стръмни. Аз нещо се амбицирах и започнах да се издигам настоятелно („Само още ей до онази тераска..“).

В крайна сметка, стигнах до една площадка, от която за пръв път се откри изглед към тази част на Гърция, която оставихме под себе си. Между гънките на възвишението се разливаше предморската долина – отначало скромно, а после пищно се разстилаше до морския бряг. Самото море се белееше близо до хоризонта и подмамваше моето жадно око. Не ми се беше случвало да видя

това море и ме изненада леко.

Навикът на черноморското око е да вижда бряг и вода от край до край, докато в Гърция морето крие в себе си острови, брегове, полуострови и прочие пейзаж, което много начупва хоризонта.

Улисана в такива мисли се бях изпружила на скалата и явно си въобразявах, че съм като гръцката версия на бразилския Исус. След като постоях се сурнах по обратния път надолу и припалих джипа, за да сляза на ‘по-долно ниво’.

Стигнах до селото Дио Вуна-или-нещо-такова

 и постоях още малко, загледана в далечния морски бряг. Горе долу по това време в мен започна да се заражда коварната идея да отвлека джипа и да го заведа на море. На няколко пъти по пътя се спирах, разглеждах карти, смятах бензин, километри и като цяло – затъвах в чудене.

Накрая предпазливостта и, може би, мозъка надделяха и реших, че не е уместно да карам в чужбина чужда кола без да съм много наясно къде са й документите. За да се утеша, реших просто да се повъртя по серпентините, с плахата надежда, че може пак да се натъкна на крушовото дърво, което да полазя като майски бръмбар. Вместо това слязох до самия

Георгопотамос,

 където отбих още на първия завой. Там местните са превърнали една голяма канара в нещо като гигантски алпинеум, с включена фонтанна система.

Цялата забележителност всъщност е приятно място за разхлаждане и почивка, а аз го оцених още повече, защото докато го обикалях случайно срещнах една смокиня. На мен този плод доста ми харесва, може би щото е по-недостъпен в България и след по-малко от двадесет минути вече бях с лилави пръсти от плюскане, а най-вероятно и уста. Самите смокини бяха толкова узрели, че изглеждаха като натежали кожени торбички.. или като нещо друго, подобно. Имаше толкова много, че дори успях да набера допълнително за момчетата, за да ги зарадвам с местен деликатес след дългото мокрене.

Освен смокинята, друга забележителност в района беше един железопътен масивен мост, който явно наистина е известен, щото сега гледам в Google e пълно с негови снимки. Мост като мост – впечатляващ е, но ние впечатляващи постройки не ядем.

С такива умозаключения, подкарах колата обратно нагоре, че времето беше започнало да напредва. Стигнах до края на каньона и започнах да се приготвям за лагеруване.

Като все още млад къмпингар аз приех задълженията си с въодушевление и ентусиазирано опъвах палатки, подреждах багажник, направих огнище и събрах дърва за огън.

Докато се ангажирах с тези задачи, един стършел напористо обикаляше около мен и се опитваше да ме стресне. Аз се правех на много хладнокръвна, но всъщност бая потърчах около джипа, докато накрая не се въоръжих с лопата и при една от засилките му към мен го изпратих в храстите като истински бейзболист. С чувство за добре свършена работа метнах бирата на гръб и отидох да изстудявам себе си и нея в реката.

С усилия на волята и стискане на зъби се метнах и се поплациках в хладната вода. Тъй като все още съм нормален човек и притежавам рецептори за студ се изкатерих на брега сравнително бързо и се увих в кърпи и дрехи, под които се накокошиних като сова.

Запраших обратно към лагера, за да започна да правя салата по светло. Всеки готвач – ако ще и само на пържени яйца – знае за традицията този, който готви, да се нахрани преди да стане готово яденето. Аз поне клъввам оттук-оттам, пробвам туй-онуй.. и накрая се наяждам преди да си сипя в чинията. Така се оказах с няколко пълни чинии, студена бира, смокини за десерт.. и никой, който да се възползва от тези благини.

Когато минаха обявените дванайсет часа храбро си помислих, че ще си дойдат, когато си дойдат, пък аз няма да изпадам в кокоша паника. Трезво реших да прогоня евентуалните притеснения и успях да си запаля огън. Да си призная, досега винаги се е случвало някой друг да пали огън наоколо и това беше първото си мое огнище, което определено ме настрои много Прометейски към него. Всъщност толкова се отпуснах, че накрая позаспах, докато се топлех до пламъците.

Когато се събудих към един през нощта изобщо нямаше признаци Коце и Светльо да са се появявали. За да не се тормозя излишно се прибрах в палатката. Паркингът беше до едно оградено пространство с малки акациеви дръвчета. Защо беше с ограда – не знам – но разбира се я прекрачих, за да опъна палатките вътре в ограденото.

Докато си лежах в тъмното си мислех как уж постоянно изискваме свобода, пък все гледаме да сложим някакви огради извън и вътре в себе си. Успокоявах се (напразно), че в случая става въпрос за собствената ми сигурност.. знае ли човек откъде ще изкочи някоя мечка, глиган или ловец по тези чужди земи. Все пак се чувствах по-закътано зад ограда и в палатка, омотана в спалния чувал и скоро заспах пак.

По законите на Мърфи, в момента, в който се примирих, че ще заваря сутринта сама, бях събудена от мъжко боботене, подвиквания и паукания. Излязох от палатката, наметната с одеалце, за да видя прибирането на двамата най-мокри мъже на света. Видимо не изглеждаха толкова наквасени, но поведението им издаваше, че се чувстват като сюнгери и имат нужда от изцеждане. Светльо всъщност се разхождаше с фанатичен блясък насам-натам, нетипично изпълнен с енергия в толкова късен час. Коце изглеждаше по-унил, но скоро след като хапна и се стопли на огън живна. Очевидно минаването на каньона беше минало успешно, а и много приятно, защото въпреки умората си, личеше задоволството. Лично аз бях щастлива, че всичко е минало добре, както и се заразих много от ентусиазма им. След хапването, биричката и откъслечни разкази и снимки легнахме по палатките с чувството за един добре изживян ден.

Ден трети

Този ден си беше чиста надпревара с времето. Без много да се мотаем станахме да закусим и да съберем лагера, а после делово потеглихме обратно към къщи. Тъй като вече бяхме минали по пътя – неведнъж – почти не ни се наложи да се лутаме и поехме по магистралата рано-рано. Моята въжделена мечта да спрем на морето беше изпълнена на един

малък непретенциозен гръцки плаж

 За мое щастие се разминах с известни гръцки морски таралежи, но успях да бъда изненадана от солеността на морето. На влизане от брега, безрасъдно се метнах с главата напред и бързо-бързо излязох, плюейки и кашляйки. Честно, във водата има толкова сол, че направо не можеш да гледаш, докато плуваш. Или пък можеш да си сготвиш яхния, докато плуваш..

Все пак водата беше много чиста и аз се отпуснах да й се наслаждавам с кеф. Успях дори да науча някои нови неща – че шалтетата могат да плуват доста добре и да те носят като дюшек и че не винаги, когато ядеш миди ще .. хм, ти се разтрои коремът.

За да утоли поне малко вълчия ни глад, Коце посъбра малко миди от една скала и ги свари. Водата, както вече казах, нямаше нужда от допълнително посоляване, така че се получи приятно хапване. Прекалено бях улисана да чегъртам мидите, за да се замисля, че черната мида, на която така уверено викаме „черноморска“ се плоди като луда и в Гърция. Големи сме националисти, ех..

И тъй, наложи се скоро пак да потегляме и да останем със сол, полепена по целите тела за спомен по пътя. Вероятно колата миришеше на китоловен кораб, но на нас си ни харесваше. Нататък из пътя кротко се редувахме да спим и да шофираме, като истински ценители на женската хубост (еле па я) обсъждахме каките по пропусквателните пунктове и си приказвахме за живота, хората и секса.

И те така, в шеги и закачки си мина пътя, а аз за пореден път се курдисах директно на работа с все раница и морска сол по тялото. Как издържах до шест сутринта там беше една друга история, която обаче не помрачи по никакъв начин чудесната ми почивка. Друг път пак 🙂 .

* Перник, в голямата си част, е проектиран от Коце и поради това е устойчив на земетресение, вулкан, цунами и дъжд от жаби. Също така Ина е родом от този район. Това са двете хубави неща, които мога да кажа за това място.

 

Автор: Кристина Домозетова

 

Други разкази свързани с Континенална Гърция – на картата:

КЛИКАЙТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

5 коментара

Switch to mobile version