Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Днес завършваме разказа на Атанас за Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и...
Продължаваме с шестия и седми ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия...
Продължаваме с петия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене...
Продължаваме с четвъртия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, а днес ще идем...
Продължаваме с третия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , а днес ще идем на плажен волейбол и вдигане...
Продължаваме с втория ден от Олимпиадата в Лондон 2012. Ето първия ден, а днес ще мернем някой и друг принц и принцеса 😉 Приятно четене с ден втори: Девет олимпийски дни в Лондон 2012...
В навечерието на Зимните олимпийски игри в Сочи, ще започнем един разказ за последните летни Игри – Олимпиадата в Лондон 2012. Наш спортен водач и коментатор ще бъде Атанас. Приятно четене: Девет олимпийски дни...
Продължаваме с разказа на Атанас за похожденията му на мачовета на Борусия Дормунд – тазгодишен (2013) финалист в Шампионската лига. Предишната серия “гледахме” мача на Борусия с Шалке 04, а днес наред са срещите с Арсенал и Фрайбург 🙂
Приятно четене:
част втора
Второ посещение: септември 2011 г.,
В крайна сметка, Борусия стана шампион на Германия за 2011-та и придоби право да играе в Шампионската лига. Така се зароди идеята да посетя мач от най-силния европейски клубен турнир. В края на август изтеглиха жребия за груповата фаза и Бе Фау Бе се падна с английския Арсенал, гръцкия Олимпиакос и френския Олимпик Марсилия. Избрах първия мач – с Арсенал в Дортмунд, който беше само след две седмици и трябваше да се действа бързо. Георги – мой приятел, който е фен на Арсенал, изяви готовност да дойде с мен. Този път реших да се пробвам да купя билети от официалния сайт на отбора и в обявените дата и час за начало на продажбите бях в готовност пред компютъра. Нищо обаче не се получи. Борусия се завръщаше в Шампионската лига след осем години отсъствие от турнира и феновете в Дортмунд бяха наточили брадви за билети за мача. От многото заявки сайтът падна, а след час и половина непрестанно опресняване, се появи съобщение, че всички билети за мача с Арсенал са продадени. Наложи се да прибегнем до услугите отново на сайтовете за продажба на билети на вторичния пазар. Така, за едни от най-лошите седалки на стадиона платихме, колкото бихме дали за супер централни места от официалния сайт.
който дава възможност на всички фенове да гледат мачовете на отбора. Затова и продължава да държи ниски цени на билетите, въпреки, че спокойно може да ги увеличи при наличието на такъв огромен интерес към тима. Най-евтините места на „Сигнал Идуна Парк“ могат да бъдат купени с абонамент срещу около 200 евро за целия сезон, а най-евтините билети за мач от Бундеслигата са едва 20 евро. За справка, в Англия трудно се намира билет за мач от Висшата лига под 30-ина паунда, а абонаментите на топ клубовете за целия сезон обикновено започват от 600 паунда и нагоре.
След като платихме пропуските за мача, ни отанаха самолетните билети (тъй като ги взехме кажи-речи в последния момент, не излязоха много евтино) и резервация на хотел (същият, в който отседнах при предишното ми посещение). Две седмици по-късно, отпътувахме за Дортмунд в деня на мача. Тъй като пристигнахме доста рано сутрин, имахме много време до чек-ин времето за хотела. От летището хванахме п ознатиятавтобус 440 (този път си носех дребни, за да платя „цвай-драйсих“ за билет), но вместо на последната спирка, слязохме доста по-рано. Показах на Жорката Ромберг парк и Вестфален парк. За разлика от февруари, този път времето беше слънчево и приятно, направо си ставаше за къс ръкав. От парковете продължихме към най-голямата зала в Дортмунд – Вестфаленхален. Представлява огромно хале, в което се провеждат изложения, концерти и други масови прояви. Аз го свързвам и като място за провеждане на един от най-силните шахматни турнири в света, в който нееднократен участник е бил и нашият Веселин Топалов.
Разходихме се и до
Разширих малко кръгозора си, като освен Reinoldkirche и Alter markt, видях отвън и огромната градска Опера.
Стана обаче следобед и беше време да се отправяме към хотела. Този път на рецепцията не говореха английски, но за късмет бях с Жорката, който няма никакъв проблем с немския. И двамата се учудихме, че нямаше нищо за нас на рецепцията, тъй като очаквахме билетите ни за мача вече да ни чакат в хотела. Наложи се да звъня на компанията, от която ги купихме и ме увериха, че пратката е на път. След близо два часа чакане, когато с Жоро вече започнахме да си мислим да не са ни измамили, се почука на вратата на стаята ни и женица от персонала на хотела ни връчи плик.
Качихме се на Stadtbahn-а и слязохме от влака на станция Мьолербрюке, а оттам поехме с морето от хора в жълто-черни фланелки към „Сигнал Идуна Парк“. С приближаването към стадиона забелязох нещо, което по-рано през годината ми беше убягнало в тъмнината на мача с Шалке. По пътя бяха вградени бронзови звезди на земята, нещо като
(точно така се и казваше –BVB Walk of Fame), като бяха отделени плочки само за хора и събития, оставили следа в историята на тима. При самия стадион имаше и плочка с посвещението: „Für die besten Fans der Welt“/“За най-добрите фенове на света“. Страхотно уважение към привържениците! Успях да видя само някои от плочките и си обещах следващия път като дойда да ги разгледам по-подробно.
Звездата, посветена на “Най-добрите фенове в света”
Около стадиона естествено беше пълно с народ. Видяхме човек с табелка „I need a ticket”/”Трябва ми билет“. Имаше и доста фенове на Арсенал, дошли от Лондон, за да подкрепят любимия си отбор. Попаднахме на своеобразно надпяване между двете агитки пред стадиона. Фенове на Борусия и Арсенал бяха застанали едни срещу други и пееха с пълно гърло клубните си песни. Но само толкова. Без физически сблъсъци, въпреки че исторически германци и англичани не се обичат особено. Използвах момента да си направя една приятелска снимка с фен на Арсенал за спомен.
Приятелска снимка с фен на Арсенал
Според билетите ни трябваше да си правим компания с гълъбите на буквално
И оттам се виждаше добре, но като се сетя, че за същите пари от официалния сайт можехме да си вземем много по-добри места, ми стана малко тъпо. В близост до нас имаше групичка японски фенки на футболиста на Борусия Шинджи Кагава. И с тях си направих снимка за спомен, като ги накарах вместо „Зеле“ или английското „Cheese”, да кажат „Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия“ 🙂
“Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия”
Следваше отново изпълнение от целия стадион на „You`ll never walk alone”. Този път и аз пях, тъй като бях подготвен. При излизането на отборите, феновете на Борусия от Южната трибуна направиха страхотна хореография – огромна корона на жълто-черен фон и надпис “Zurück in der Königsklasse”/“Обратно в Кралската класа“, заради завръщането на Бе Фау Бе в Шампионската лига след осем години отсъствие. Ето и видео от обявяването на състава на Борусия:
<iframe src=”https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239115930067″ width=”1280″ height=”720″ frameborder=”0”></iframe>
След химна на Шампионската лига
Почти през цялото първо полувреме Борусия натискаше съперника си, като Левандовски, Марио Гьотце и Шинджи Кагава бяха постоянна заплаха за вратата на гостите. Феновете на лондончани обаче изригнаха в 40-ата минута, когато звездата им Робин ван Перси откри резултата. Жоро обаче си траеше. Май се притесняваше от реакцията на запалянковците на Борусия около нас, ако се беше зарадвал на гола. Ето и малко атмосфера от трибуните по време на двубоя:
Embed link:
<iframe src=”https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239169611409″ width=”1280″ height=”720″ frameborder=”0″></iframe>
но трябваше да чака до 80-ата минута, когато резервата Иван Перишич изравни със страхотно воле от границата на наказателното поле. Стадионът буквално изригна, а дикторът обяви: „Минутата е 80-та, Борусия Дортмунд – Арсенал 1:1, Голмайстор: Ива-а-а-ан….“. Останалата част довърши публикатас мощен възглас: „ПЕ-РИ-ШИЧ“. В самия край Роберт Левандовски имаше шанс да донесе победата на Борусия, но вратарят на Арсенал Шчесни спаси удара му и двубоят завърши без победител – 1:1.
Архитектът на успеха на Борусия – Юрген Клоп
С Георги след мача с Арсенал
Въпреки, че станаха шампиони на Германия, играчите на Борусия все още бяха неопитни в най-силния европейски клубен турнир (повечето бяха на по 23-24 години) и два месеца и половина по-късно отпаднаха, оставайки на последно място в групата си. Това обаче само им даде допълнителна амбиция – на тях и на треньора Юрген Клоп, за да изненадат следващия сезон цяла Европа, вероятно дори и себе си, достигайки до големия финал на „Уембли“!
Второто посещение на Дортмунд беше кратко – само за един ден, и на сутринта с Жорката хванахме влака за Амстердам. Холандското пътешествие обаче е обект на друг пътепис, който може би ще напиша по-нататък.
Westfalenstadion, Strobelallee 50, 44139 Дортмунд, ГерманияТрето посещение: май 2012 г.
След отпадането си от Шампионската лига, Борусия имаше възможност да се съсредоточи изцяло върху изявите си в Германия. Отборът изоставаше с много от Байерн Мюнхен през първата част от сезона, но успя да навакса благодарение на добри игри и грешки на съперника. Няколко кръга преди края водеше с две точки пред баварците и всичко трябваше да се реши в прекия сблъсък с Байерн в Дортмунд. Много ми се искаше да отида на този мач, но нямаше как да се освободя от работа и затова го пропуснах. А в него Борусия би драматично с 1:0, като малко преди края Ариен Робен от Байерн изпусна дузпа, с която можеше да изравни. Победата на практика гарантира втора поредна шампионска титла за Дортмунд и реших поне да отида на последния мач за сезона срещу Фрайбург, за да видя връчването на Сребърната салатиера на Германия. Отново се обърнах към сайтовете за препродажба на билети и намерих пропуск за Северната трибуна на стадиона. Хотелът, в който бях отсядал преди обаче беше напълно зает и трябваше да търся алтернатива за нощувките. Този път щях да остана за три нощи, като за първата и третата намерих хостел на поносима цена в центъра на града. За втората вечер, в която беше и мачът, обаче всичко се оказа заето (имаше места само в топ хотелите, в които цените бяха прекалено високи). Затова намерих алтернативно решение с хотел в университетското градче Витен, до което се стигаше само за 20 минути с влак.
а в самолета – изненада. Много ми се спеше и първо помислих, че ми се привижда, но после гледам – Ради – колежка, с която бяхме в един курс в университета. Знаех, че е част от кабинния екипаж на Wizz, но нямах представа, че ще се засечем. Много съм й благодарен, тъй като ме накара да се чувствам специален – поговорихме си, донесе ми лично кафе и ми позволи да заема седалка с повече място за краката. Благодаря,Ради! Винаги е приятно да срещнеш стар познат, особено във въздуха.
Неочаквана среща с колежката ми от университета Ради
Кацнах в Дортмунд рано сутрин, а за следобед имах уговорка да се видим с Пламен (няма нищо общо с Пламен от първото ми посещение) – сънародник, живеещ в града, с когото споделяхме две страсти – към английския футболен клуб Нюкасъл и към Борусия. Щяхме да ходим на тур на „Сигнал Идуна Парк“, за да разгледаме стадиона отвътре – нещо, което не успях да направя предишните два пъти. До следобед обаче имаше доста време, което трябваше да убия и реших да посетя
Центърът се помещаваше в бившата сграда на местната пивоварна „Dortmunder Union”, а на върха й продължаваше да се мъдри, както някога петолъчката на Партийния дом, огромна буква „U”. На четвъртия и петия етаж
за който си взех билет (5 евро). В него има картини, скулптури, предмети, фотографии и инсталации, създадени след 50-те години на миналия век. Тук изгубих час и половина от живота си, които никой няма да ми върне! Вероятно не разбирам много, но за мен истинско изкуство е това, което съм виждал в мадридския „Прадо“, галерия „Уфици“ във Флоренция и Rijksmuseum в Амстердам. А тук имаше просто шантави инсталации и „картини“, създадени с изливане на няколко кофи с различна боя върху бяло платно. Вероятно бяха „рисувани“ от някого на микс от крек и ЛСД. Кулминацията на посещението ми беше, когато германска леличка ми даде в ръката стар овехтял куфар и ми посочи коридор, по който да мина. От двете страни на коридора имаше бодлива тел и стъпвах върху вилици и лъжици, с които бе застлан целият под. За капак, в куфара явно имаше нещо, което непрекъснато издаваше тракащи и стържещи звуци. Май цялата идея беше да се пресъздаде концлагер от Втората Световна война, но нещо не се получи.
Освен, ако не сте ултра-мега-гига-хипер фен на модерното изкуство, препоръката ми е: разгледайте „Dortmunder U” само отвън.
“Dortmunder U” – не ходете там, ако не сте луди фенове на модерното изкуство
Време беше
за срещата с Пламен. На път за там отново видях част от звездите на „Алеята на славата“ на Борусия. Оказа се, че са точно 100, пръснати са из целия град и, ако ги следваш, стигаш точно до „Сигнал Идуна Парк“, където са последните звезди с номера от 95 до 100. Докато чаках Пламен, влязох да поседна малко в стария стадион на Борусия – „Роте Ерде“(„Червената земя“), който приема домакинствата на тима до 1974 година. Някога е бил с капацитет 42 000 зрители и е видял доста славни мачове, в това число и успех с 5:0 над Бенфика през 63-та. Днес, „Роте Ерде“ се използва предимно като атлетически стадион и е буквално залепен за Западната трибуна, лежейки в сянката на сегашния стадион.
Срещнахме се с Пламен, който каза, че още няколко негови колеги от работа ще дойдат за тура. Дойдоха четирима и така се събрахме общо шест човека в доста интернационален българо-мексикано-португалско-руски състав. Най-много ми допадна Жоао от Португалия, който постоянно пускаше майтапи. Докато пихме бира, пичовете споделиха, че и на тях им е трудно да си намерят билети за мачовете на Борусия, въпреки че живеят в Дортмунд. За тура се събраха сигурно към 80-90 човека. Имаше гид, което показваше уважение и лично отношение към феновете и беше още една причина да харесвам Борусия. Бил съм на турове и на други стадиона в Европа – „Олд Трафорд“ в Манчестър, „Бернабеу“ в Мадрид, „Ноу Камп“ в Барселона, но там се чувстваш по-скоро като клиент. Гледат да ти вземат парите за билет и те пускат да се оправяш сам без никой да те развежда или разказва нещо. Освен това, обикновено ти искат баснословни суми от порядъка на 20 паунда или евро за фото с някоя купа.
С Пламен, който е голям пич, на тур из стадиона
“Echte liebe”/”Истинска любов” e мотото на Борусия
който май никой от малката ни компания не говореше добре (пичовете бяха част от международна фирма, в която комуникацията е на английски). Въпреки това се забавлявахме искрено (поне аз със сигурност). Показаха ни съблекалнята за гостуващите отбори, която беше съвсем обикновена. Предполагам, че тази на Борусия е доста по-луксозна. Минахме през тунела, през който футболистите излизат за мач, усетихме какво е чувството да стоиш на треньорската скамейка. Навсякъде из коридорите на стадиона се мъдреше
както и снимки на бивши величия на клуба – Ади Прайслер, Лотар Емерих, Андреас Мьолер, Михаел Цорк, Щефан Ройтер, Томаш Росицки, Ларс Рикен и др. Въобще, интересно си беше да се погледне зад кулисите на стадиона.
Флаш интервю с Жоао от Португалия из коридорите на стадиона
Тунелът на “Вестфаленщадион”, от който играчите излизат за мачовете
Както вече споменах, той е най-големият в Германия с 80 000 места. Въпреки огромния интерес към мачовете на отбора, ръководството не предвижда ново повишаване на капацитета в близко бъдеще. Съоръжението е построено специално да Световното първенство през 1974 година, като през 2006 година отново беше домакин на срещи от шампионата на планетата. До 2005 година носеше гордото име „Вестфаленщадион“. Заради угрозата от фалит, обаче клубът продаде правата върху името на застрахователната компания Сигнал Идуна и, съгласно действащия договор,
до 2021 година. Почти изцяло е покрит (на 80 %), има четири видеостени, отопление под тревата (позволяващо да се играят мачове през зимата), а седалките му, разбира се, са в цветовете на Борусия – жълто и черно.
След тура се разделихме с колегите на Пламен, а ние двамата
Там пък, не щеш ли, срещнахме пак сънародник на съседната маса на заведението – Дейзи (какво хубаво българско име, а? 🙂 ), която учеше в Манхайм. Беше дошла в Дортмунд при приятеля си Момчил, който по-късно се присъедини към нас. След сладката раздумка на по бира беше време да оставя новите си познати, за да се отправя към хостела за почивка преди следващия ден, който обещаваше да бъде изпълнен с емоции. Този път билетът за мача ме чакаше на рецепцията и не се налагаше да чакам до последно, както миналия път.
Беше ситен, но пък постоянен и досаден дъждец. Напуснах хостела, в който щях да се върна на следващата вечер, и хванах влак от намиращата се съвсем наблизо жп гара, за да стигна до градчето Витен, което си е като предградие на Дортмунд. Лесно намерих хотела, а с няколко базови израза на немски успях да се разбера с човека, който ме посрещна и да се настаня. След това, малко почивка и обратно с влака до Дортмунд. Пред жп гарата
Имаше около пет часа до мача и реших, че сега е време да разгледам„Алеята на славата“. Проектът със 100-те бронзови звезди, вградени в асфалта и разказващи историята на клуба с най-важните дати, събития и хора, е осъществен по случай стогодишнината на клуба през 2009-та. Първата звезда се намира на Борсигплац, който по-късно разбрах, че е мястото на основаването на клуба, а последната е при „Сигнал Идуна Парк“. Всеки от играчите, спечелили вече несъществуващата Купа на носителите на купи през 1966-та година и Шампионската лига през 1997-ма си имаше отделна плочка, посветена на него. Плочка имаше и за всяка титла и купа на Германия, спечелени от Борусия, както и за Междуконтиненталната купа, извоювана през 97-ма.
Тъкмо се бях разсеял с разглеждането на звездите на славата, когато пред мен мина открит автобус с фенове на Борусия, които вече подгряваха за големия празник и връчването на Салатиерата по-късно. Това ми напомни, че е
Можех спокойно да отида пеш, но реших да си спестя ходене и се отправих към жп гарата, където имаше станция на Stadtbahn. Огромна грешка! Попаднах в такова море от хора, че ми трябваше около час, докато се добера до платформата с влаковете. Но пък всичко беше по германски организирано – хората бяха пускани до платформата на порции и феновете търпеливо чакаха своя ред, пеейки песни на Борусия. Пред стадиона видях двама човека да размахват сезонните си карти, предлагайки ги срещу заплащане на някой, който иска да гледа мача. Явно не държаха да видят награждаването на любимия си отбор, а предпочитаха да изкарат малко пари.
Взех си картонено копие на Шампионската салатиера от една каравана за сувенири пред стадиона и влязох.
около мен, но нямаше напрежение, всички се забавляваха. Пред мен размахваха японския флаг в чест на Шинджи Кагава, което ме накара да се замисля, че тук можеше да се развява и нашето знаме. За съжаление, нито Димитър Рангелов, нито Михаил Александров успяха да се наложат в селекцията на Юрген Клоп. Рангелов подписа четиригодишен договор с Борусия през 2009-та, но беше преотстъпен след само един сезон на „Сигнал Идуна Парк“. Мишо Александров пък беше взет във втория състав като обещаващ млад играч през 2007-ма година, но така и не успя да пробие до първия отбор и беше освободен след изтичане на контракта му през 2010-та. Така, никой от двамата българи не успя да стане част от възраждането на Борусия.
Знамената на фенклубовете на Борусия се веят на терена преди всеки мач
Фенове на Дортмунд и Фрайбург в един сектор – никакъв проблем!
През първото полувреме четири пъти трябваше да ставаме, за да викаме…“ Тор!“, както се казва след попадение по германските стадиони. Аз, разбира се, не бях свикнал и си виках по нашенски „Гол“! През втората част Борусия реши да не унижава съперника си и намали оборотите, поради което нямаше повече „торове“ и мачът завърши 4:0 с по две попадения на поляците Куба и Левандовски.
Куба се радва на един от головете си срещу Фрайбург
“Тооор!”… или просто “Гол!”
Когато наближи края на двубоя пуснаха по видеостената молба към феновете да не прескачат оградите, тъй като след титлата предишната година, публиката масово нахлу на терена. Това, разбира се, въобще не спря ултрасите от Южната трибуна, които започнаха да се катерят по загражденията още преди последния съдийски сигнал.
Стюарди са направили кордон пред “Жълтата стена”
Още преди края на мача феновете се покатериха по оградите
Докато играчите се качваха към официалната ложа, за да получат шампионския трофей и медалите си, феновете пробиха двойния кордон от стюарди. Хиляди нахлуха през една от счупените огради на Южната трибуна. В ложата, капитанът на Борусия Себастиян Кел взе в ръцете си Сребърната слатиера, наричана на немски „Die Schale”, a през това време феновете купонясваха долу на терена.
Ултрасите от Южната трибуна нахлуват на терена
В официалната ложа играчите ликуват. Борусия е шампион!
Феновете празнуват на терена на “Вестфаленщадион”
Скоро и запалянковци от другите сектори на стадиона се включиха в инвазията. Да си призная, и на мен ми се искаше, но мястото ми беше твърде високо и нямаше как стигна долу до терена. Ето и видео от шампионските празненства:
Embed link:
<iframe src=”https://www.facebook.com/video/embed?video_id=3497273863229″ width=”1280″ height=”720″ frameborder=”0″></iframe>
Със Сребърната салатиера… от картон
След като празненствата позатихнаха се изтеглих от стадиона. Във влакчето един от феновете носеше кофичка, а в нея – част от тревата на „Сигнал Идуна Парк“. Изкопал си я за спомен човека 🙂
При Стария пазар беше пълно с народ, имаше специална сцена с музика на живо, всички празнуваха. Имаше жени и мъже, хора от всякакви възрасти. Попразнувах и аз с тях, след което се прибрах до хотела във Витен за заслужена почивка.
Шампионски тържества при Alter markt
сутринта кафенце с позната българка, която дойде специално от Кьолн, за да се видим, а следобед – излизане на по бира с Пламен, Дейзи и Момчил. Година по-рано, на следващия ден след спечелването на титлата, имаше шампионски парад с отбора, показващ Салатиерата от открит автобус. Над половината от населението на града – между 300 000 и 400 000 души, излязоха по улиците на Дортмунд, за да празнуват тогава. Надявах се на същото и този път, но празненствата бяха отложени за следващата неделя, тъй като на Борусия предстоеше финал за Купата на Германия срещу Байерн Мюнхен. Мачът беше спечелен с категоричното 5:2 и седмица по-късно парад имаше и то с два трофея – с осмата Шампионска салатиера и третата Купа на Германия в историята на Дортмунд.
достигане до финала на най-силния европейски клубен турнир – Шампионската лига. А там съперникът е до болка познат – Байерн Мюнхен. Мачът е на стадион „Уембли“ в Лондон, а за него се говори, че ще е битка „Германия срещу Байерн“, тъй като феновете на всички отбори, освен, разбира се тези на баварците и Шалке 04, ще подкрепят Борусия. Още един факт за популярността и любовта към Бе Фау Бе в Дортмунд – при население на града от 580 000 души, за финала в Лондон постъпиха 502 000 заявки за 24 000 билета, отпуснати на отбора. Поне няколко десетки хиляди души ще отидат в английската столица без пропуск за мача само и само да са близо до тима. Искаше ми се и на мен да съм там и пуснах заявка за билети на официалния сайт на УЕФА, но нямах късмет при жребия. Затова, в един от най-важните мачове в историята на клуба, ще стискам палци за Борусия само от разстояние. Наскоро обаче открих, че имам и други съмишленици в България по отношение на любовта към Бе Фау Бе. Живот и здраве, догодина може и да развеем българското знаме на някой мач на „Сигнал Идуна Парк“.
Автор: Атанас Стратиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Германия– на картата:
Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности 🙂
В навечерието на най-важния и интересен футболен мач на годината, когато все пак поне един немски отбор ще бъде победен на Уембли, Атанас ще ни представи единия от двата участника в този вътрешно-германски финал: Борусия Дормунд. Разбира се днешното посещение на автора на Вестфаленщадион, няма да е единственото, а само първото в тази поредица пътеписи за Борусия от градчето Дортмунд 🙂
Т.к.редакцията има лични пристрастия към град Дортмунд (ех, а бяхме млади, а французойките говореха немски ;)* , но също и чисто естетски към града на другия финалист – Мюнхен, очаквам и фенове на Байерн да напишат пътепис и да го пратят 🙂
Хайде наш’те!!!
(ЦСКА и Левски, седнете си, не се отнася за вас!)
Борусия Дортмунд е шампион на Германия за втори пореден път! Капитанът Себастиян Кел получава Сребърната салатиера в официалната ложа на „Сигнал Идуна Парк“, а част от публиката прескача предпазните заграждения и теренът е буквално наводнен с хора. На трибуните съм и аз – един българин, който е впечатлен от традициите, феновете и историята на отбора преди 16-17 години и оттогава Борусия неизменно има място в сърцето му. Със следващия пътепис за трите ми посещения в Дортмунд ще се опитам да разкажа как цял един град е луд по футболния си отбор, който е неговата най-голяма гордост.
Първо посещение: февруари 2011 г.,
През януари 2011-та съвсем спонтанно реших да отида до Дортмунд да гледам най-после на живо любимия си германски футболен отбор, който се представяше страхотно този сезон и водеше убедително в Бундеслигата след първия полусезон. Изборът ми падна върху дербито на Рур срещу най-големия съперник на „жълто-черните“ – Шалке 04. Беше трдуно да се намерят билети, както за всички домакински срещи на Борусия. Единственият ми шанс беше да се възползвам от услугите на онлайн агенция за продажба на билети за спортни събития, което и направих. Следваше резервация на хотел и покупка на самолетен билет. Wizz Air имат удобни и изгодни директни полети София – Дортмунд, така че се спрях на тях.
Мачът беше изтеглен и щеше се играе в петък вечер (4 февруари), вместо през уикенда. В същия ден по обед трябвашеи да летя за Германия. Взех само една раница ръчен багаж, тъй като нямах нужда от много неща за три дни. Освен това се спестяват пари (знаете – всеки допълнителен куфар при лоу-кост компаниите се заплаща допълнително) и време (нямаше да ми се налага да чакам куфара си на лентата с багажа след кацането). Излитането се забави с около час, но в ранния следобед вече бях на летището в Дортмунд. Посрещна ме сиво, мрачно и студено време, гарнирано със силен вятър. Всъщност, за три дни в Дортмунд така и не видях слънце, но нормално – все пак бях през зимата в северната част на Германия. Даже се учудих, че няма сняг.
Знамената на Борусия са из цял Дортмунд
Още на автобусната спирка пред летището зърнах първите знамена на Борусия, които после щях да виждам из целия град. Шофьорът, който също беше омотал жълто-черно шалче около врата си, каза, че билетът е „цвай-драйсих“, но поклати глава, че няма да ми върне, след като му подадох банкнота от 100 евро. Доста наивно от моя страна да не взема никакви дребни от България, но това беше първото ми самостоятелно излизане зад граница, малко на принципа „Юруш!“, и нямах опит в организацията на пътуване. Наложи се да се върна обратно в терминала, за да купя шоколадче за евро. Продавачката ме изгледа сърдито, като й подадох голямата банкнота, но все пак ми развали парите.
Върнах се на спирката, но автобусът (линия номер 440) беше заминал и се наложи да чакам следващия с чувството, че вятърът ще ме издуха от спирката. И съдба – в следващото возило виждам Пламен, мой познат от България. Пътуваше също за мача с Лъчо Паланков – един от организаторите на минифутбола (т. нар. футзал) в България. Разбрахме се по-късно да се видим пред стадиона, тъй като двамата бяха само за няколко спирки, а аз трябваше да продължа до последната. Още по пътя си личеше колко много Дортмунд обича футболния си отбор. На много къщи, вместо флагът на Германия, се вееха жълто-черни знамена на Борусия. Другото, което ми направи впечатление беше ниското строителство. Виждаш само къщи, къщи и къщи. И тук-там някое ниско три-четири етажно блокче. Затова и градът е разпростян на голяма площ. Иначе населението е 580 000 души, нареждайки Дортмунд на осмо място в Германия и на първо в Рурската област.
След повече от час с автобуса стигнах до хотела, който беше в покрайнините на Дортмунд, но с удобна връзка с центъра чрез градската железница Stadtbahn. Билетите за нея също за 2,30 евро, както за автобуса, и се купуват от автомати на самите станции. Между другото, за трите ми посещения в града и един куп пътувания с Stadtbahn, имаше една-единствена проверка от кондуктор, но винаги съм се возил с билет. Но и вие, ако ходите до Дортмунд, по-добре не рискувайте на принципа „Ах, к`во ще им купувам билет на тия, нали не проверяват?“. Един път може да ви хванат, но хем ще берете срам, хем ще ви одрусат със солена глоба.
“Вестфаленщадион” е оригиналното име на “Сигнал Идуна Парк”
На рецецията вече ме чакаше плик с билет за мача, за който платих няколко пъти над реалната му себестойност, но това беше единственият ми шанс да присъствам на Рурското дерби. В Дортмунд наистина са луди по Борусия и е изключително трудно човек да се добере до билети, особено за топ мачовете – например с Шалке 04 и Байерн Мюнхен. За да разберете за какъв интерес става въпрос ще цитирам някои цифри.
Westfalenstadion, Strobelallee 50, 44139 Дортмунд, Германия
е най-големият в Германия с капацитет от 80 000 места (за справка „Алианц Арена“ в Мюнхен е със 71 000 места, „Олимпиащадион“ в Берлин – със 74 000) и е разпродаден напълно за всеки мач. Излиза, че при население на града от близо 600 000 души, всеки осми жител е на стадиона, когато има мач.
Разбира се, не е точно така, тъй като любовта към Борусия се разпростира извън границите на Дортмунд из цялата област Нордрайн-Вестфалия. Има хора от Бохум, Дюселфорд, Кьолн, които си пътуват редовно, за да наблюдават на живо домакинските срещи на Бе Фау Бе (BVB на немски), както повечето хора в Германия наричат тима, съкратено от Ballspielverein Borussia (BVB). „Сигнал Идуна Парк“ се пълни до дупка дори за двубои с по-неатрактивни съперници от рода на Аугсбург, Фрайбург, Хофенхайм и т.н., а Борусия е отборът с най-висока средна посещаемост в цяла Европа с повече души средно на мач от Реал Мадрид и Барселона, въпреки че техните стадиони са по-големи. Регулярно над 50 000 души си купуват абонаментни карти за сезона и в свободна продажба остават по-малко от половината места на стадиона. Още по-трудно е да се намери място за мач от европейските турнири, тъй като за международни срещи капацитета се намалява до 67 000 места. Поради всичко това се наложи да платя скъпо и прескъпо, за да присъствам на дербито с Шалке.
Слава богу, на рецепцията на хотела говореха английски и успях бързо да се настаня (на немски знам буквално само няколко израза). Дадоха ми и карта на градската железница и ми обясниха как да стигна до стадиона. Нямах много време за почивка, затова оставих багажа си и поех с Stadtbahn-a към „Сигнал Идуна Парк“, за да се срещна с Пламен и Лъчо Паланков. Когато слязох от влака за пръв път чух феновете, запътили се към стадиона да пеят култовия рефрен:
„Wer wird Deutscher Meister?/Кой е шампион на Германия?
BVB – Borussia!/Бе Фау Бе – Борусия!
Wer wird Deutscher Meister? /Кой е шампион на Германия?
Borussia – BVB!/Борусия – Бе Фау Бе!“
Можете да чуете как точно звучи това в следващото видео:
http://youtu.be/Ib92u4l8B5k
Мелодията всъщност е от Пипи Дългото Чорапче, но феновете са изобретателни и са направили аранжимент за собствено ползване.
Ето линк към оригинала от Пипи:
http://youtu.be/mYFnBBAm6eU
С пчеличката Емма (кой знае кой се е намъкнал в този костюм?) в Борусеума – Дортмунд, Германия
Видяхме се с Пламен и Паланков пред главния вход на стадиона и първо хапнахме и пийнахме задължителните за мач в Германия вурстчета и бира. След това директно им предложих да отидем да разгледаме клубният музей, носещ името
Още с влизането се втурна да ни прегръща талисманът на Борусия – пчеличката Емма (или поне на външен вид е пчеличка, иначе кой знае какъв лунгур може да е облякъл този костюм :)). В Борусеума играхме джаги (човечетата бяха естествено жълти и черни – цветовете на отбора), снимахме се с купите – Шампионската салатиера и Купата на Германия, Купата на Европейските шампиони (спечелена през 97-ма година след победа над Ювентус с 3:1 и уникален гол на Ларс Рикен), Междуконтиненталната купа (влязла във витрината след успех с 2:0 над бразилския Крузейро пак през 97-ма) и вече несъществуващата Купа на носителите на купи през 66-та (победа във финала с 2:1 срещу Ливърпул след продължения), разгледахме снимки и видео, разказващи за историята на клуба. Преди мача минахме и през клубния магазин на тима, където беше пълно с хора, купуващи фланелки, шалчета, анцузи, чаши,плакати, запалки, ключодържатели и въобще всичко, което ви хрумне с емблемата на BVB. Търговията кипеше с пълна сила и феновете с кеф харчеха пари, които щяха да влязат в касата на любимия им клуб.
С Лъчо Паланков и Пламен в Борусеума
Купата на Европейските шампиони
Наложи се да се разделим с Пламен и Паланков, тъй като билетите ни бяха за различни сектори. Поканиха ме на другия ден да ходя с тях до Кьолн да гледаме мача ФК Кьолн срещу Байерн Мюнхен, но отказах, тъй като не съм фен на никой от двата отбора и бях решил да разгледам Дортмунд. Освен това, и двамата бяха без билети за мача в Кьолн и нямаше гаранция, че ще успеят да си намерят на място.
Влизайки ми направи впечатление колко стръмни и близко до терена са трибуните. Стадионът няма лекоатлетическа писта, а това допринася за още по-автентично усещане, приближавайки феновете съвсем близо до любимците им. На терена вече се вееха жълто-черни знамена на различните фенклубове на Борусия от региона – традиция преди мачовете. Хвърлих поглед към съседната Südtribüne/Южна трибуна, известна като Gelbe Wand или „Жълтата стена“ на български. Това е най-голямата трибуна на стадион в Европа. Побира 24 500 души и представлява огромен отвес, който изглежда непрекъснат и не се виждат отделни нива или тераси. На нея се настаняват най-запалените фенове на Дортмунд. Почти е невъзможно да се намери билет за Южната трибуна, тъй като тук всички са с абонаментни карти.
Няколко думи и за
което е най-голямото футболно съперничество в Германия. Наричат го още Ревиер дерби от немското „Revier”, което означава територия или област, тъй като двата тима спорят за това, кой е по-силен в областта Рур. (Revier се ползва и като „ловен район“ – бел.Ст.) Съперничеството датира от 1925 година, когато е първият сблъсък между Дортмунд и Шалке. През годините се редуват периоди на надмощие на единия или другия отбор, като към днешна дата са изиграни 127 мача. Шалке има леко предимство с 50 победи срещу 44 за Борусия, останалото са 33 равенства. Омразата между двата града – Дортмунд и Гелзенкирхен, които са само на 40 минути с влак един от друг, достига дотам, че феновете на Шалке никога не казват Дортмунд. Вместо това, използват „Забраненият град“ и наричат феновете на Борусия „насекомите“, заради жълто-черните фланелки. Последните, от своя страна, вместо Шалке 04 наричат съперника си „Шайзе 04“ и обичат да им се подиграват за липсата на шампионска титла във витрината от 1958 година. През 2008 година дори част от фен фракциите на Дортмунд организираха тържества по случай 50 години, откакто Шалке не са ставали шампиони. Година по-рано, именно Дортмунд беше спрял Шалке по пътя към титлата, побеждавайки го с 2:0 два кръга преди края на сезона.
Момент от дербито Борусия – Шалке
Преди дербито по уредбата звучаха клубните песни на Борусия, които се пееха от всички на стадиона. Част от репертоара беше и „You`ll never walk alone”, която феновете на английския Ливърпул имат за свой химн (песента е от мюзикъла „Карусел“ от 1945 година). Парчето се пуска обаче и преди мачовете на много други отбори по света – на шотландския Селтик, холандския Фейенорд, белгийския Брюж, още няколко германски клуба и дори преди срещите на японския ФК Токио. Можете да чуете “You`ll never walk alone” в изпълнение на феновете на Борусия преди мача с Шалке в следващото видео (извинявам се за неособено доброто качество, но тогава все още бях с доста допотопен фотоапарат):
Дикторът обяви стартовите единадесет на двата отбора, като за състава на Борусия казваше само първото име, а цялата публика викаше в един глас фамилията на играча. Беше много надъхващо! След това още една традиция на „Сигнал Идуна Парк“ – двата отбора излизат на терена под звуците на „Thunderstruck” на AC/DC.
Мачът премина общо взето под диктовката на Борусия, които направиха един куп пропуски. На два пъти гредите спасяваха Шалке 04 от гол, а и вратарят им Мануел Нойер (който сега пази за Байерн Мюнхен) отразяваше удари на Марио Гьотце и Лукас Бариос. „Кралскосините“, както са известни гостите от Гелзенкирхен, също удариха греда и имаха няколко положения чрез Раул (който беше дошъл от Реал Мадрид, за да приключи кариерата си в Германия) и холандеца Клаас Ян Хунтелаар, но в крайна сметка дербито завърши без голове – 0:0. Естествено, като на дерби имаше закачки с различни песни между двете агитки, от които разбрах само тази на BVB, в която се пееше:
“Ale, ale, ale
Scheisse Null-Vier”.
Null-Vier (Нула-Четири) казват накратко на Шалке в Германия, а “scheisse” мисля, че няма нужда от превод.
Между другото, на полувремето исках да си взема нещо за хапване и пийване, но нямаше как. На стадиона не приемаха кеш и продаваха храна само, ако имаш специална карта, в която предварително си вкарал пари. С допиране до сканиращо устройство от картата автоматично се изваждаше дължимата сума. Съгласен съм, това много улесняваше работата на продавачите, но чак пък да откажат да ми приемат пари в брой… А иначе по германските стадиони, свободно си се продава бира.
След мача се озовах пред стадиона, заедно с други фенове на Борусия, сред привърженици на Шалке. Нямаше обаче побоища или безредици, като на някои дербита по нашите географски ширини, а само словесни закачки. Културна и възпитана работа. Типично по германски.
“Тооор!”… или просто “Гоооол!”
В крайна сметка, Борусия направи уникално силен сезон под ръководството на треньора Юрген Клоп и триумфира като шампион с най-младия състав в историята на Бундеслигата. Клоп буквално възроди тима, който беше пред фалит през 2005-та, когато беше затънал в дългове, заради играчи, купени за баснословни трансферни суми. Благодарение на огромната маса от фенове, изкупили рекорден брой абонаменти карти и на ръководството, поело оздравителен курс с налагане на млади играчи от школата (Марио Гьотце, Кевин Гроскройц) и купуване на евтини такива (като поляците Куба, Пичшек и Левандовски, японецът Кагава), Борусия отново стъпи на краката си и днес е един от най-стабилните във финансово естество клубове в цяла Европа. Благодарение на задружния футбол, който заигра отбора, лишен от примадони и звезди, успехите на терена също не закъсняха.
На другия ден след мача излязох, за да разгледам
Макар и в миналото да е бил обект на активна миньорска и стоманодобивна дейност, днес Дортмунд е известен като „Зеленият метрополис“ на Вестфалия. Почти половината от прилежащата му територия е заета от канали и водни пътища, гори, зелени площи и паркове като Ромберг парк и Вестфален парк. Ромберг парк е прекрасно място за разходки с езерца, алеи, Ботаническа градина и Зоопарк.
Посетих Ботаническата градина (входът беше 1,50 евро), в която имаше гигантски кактуси, морски костенурки и зловеща статуя на велосираптор (ако се сещате за малките и пъргави хищници от Джурасик парк, значи знаете какво е). След това минах и през
(7,50 евро за вход). Най-забавно беше при жирафите, които, заради студа, бяха затворени в специална къща, наречена Giraffen-haus. Много са любопитни и постоянно се навеждаха през оградата, мъчейки се да докоснат хората с муцуна. В Зоопарка открих и някакво странно животно, което така и не разбрах какво представлява (приличаше на нещо средно между мравояд и прасе), до което имаше табела да се внимава, тъй като пръска… вижте табелата на снимката и сами ще разберете какво точно пръска 🙂 Интересно беше в зоната, посветена на Амазония. Влизаш в едно хале, в което е постигната симулация на амазонския климат, и дрехите ти буквално залепват за тялото от влага. Естествено, в тази част имаше предимно каймани, пирани, змии, гущери.
Един от любопитните жирафи
Странното и опасно животно, приличащо на кръстоска между прасе и мравояд
(на картинката е изобразен тапир – най-близкият родственик на жирафа в животинското царство – бел.Ст.)
След Ромберг парк се отправих към Вестфален парк, в който се намира най-високото нещо в Дортмунд –
Телевизионната кула е построена през 1959-ма година и някога е била най-високата в Европа. Днес е 14-ата най-висока структура в Германия и от нея се излъчва сигналът на много германски телевизионни канали, в това число Eurosport, ARD, ZDF, RTL, Sat 1, ProSieben и др. Кулата се издига на 208.5 метра височина и има площадка за наблюдение, от която се открива гледка към река Рур и цял Дортмунд. Платих няколко евро, за да се кача с асансьора до върха. Почти съм убеден, че това е едно от местата, на което са снимали „Отнесени от вихъра“. Вятърът беше невероятно силен и трябва да се държиш за нещо стабилно, ако не искаш да бъдеш издухан. Иначе гледката наистина е страхотна и си заслужава. Вижда се всичко на 360 градуса околовръст.
Кулата Флориан във Вестфален парк
Катедралата Reinoldkirche е най-старата църква в Дортмунд
Остана ми време да се разходя и до центъра на Дортмунд. Чисто и подредено е (както предполагам във всеки германски град), но няма нещо кой знае колко впечатляващо. Сърцето на града е около катедралата Reinoldkirche и Стария пазар – Alter markt.
е най-старата църква в Дортмунд, а Alter Markt представлява площад с фонтани, заведения и място, на което феоновете на Борусия се събират, за да празнуват победите на тима.
Старият пазар – Alter markt
На другия ден станах рано-рано, за да хвана автобуса за летището. Таксиметрови шофьори, които стояха на спирката обаче ми казаха, че линия 440 не работи в неделя. Макар да не знаех немски, нито те – английски, успяхме да се разберем и ми обясниха как да стигна до летището без автобус. Вместо него взех градската железница до Hauptbahnhof – Централната жп гара. Оттам имаше експресен автобус директно за аеропорта. Стигнах на време, за да хвана самолета и с това приключи първото ми посещение на Дортмунд.
*Винаги съм се чудел на какъв език си говорят хората в смесени бракове, когато нито един от двамат говори родния език на другия – бел.Ст.
Очаквайте продължението
Автор: Атанас Стратиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Германия – на картата:
Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ за подроности 🙂
Днес с разказа на Атанас за Гибралтар и околностите му – вече се качихме на Скалата, после обиколихме самия Гибралтар и близката Ла Линея, отидохме до испанската Марбея, а днес ще отскочим до другия бряг на пролива – в Танжер, Мароко.
Приятно четене:
Част 4 на разказа:
Щеше да е срамота да съм толкова близо до Африка (само на 24 км по море) и да не си направя екскурзия до там. Затова си заплюх една седмица през октомври, в която ми се събраха три поредни почивни дни – четвъртък, петък и събота. Планът беше
За съжаление, времето точно тогава се развали и се отказах да пътувам в първите два дни, защото валеше като из ведро. Все пак, в петък, реших, че не трябва да пропилявам почивката си в стоене вкъщи и на другия ден, каквото и да става, заминавам за Танжер. Естествено, проучих и прогнозата за времето. Предвиждаха се само кратки превалявания, което не беше страшно.
В петък по обед бях онлайн, за да си резервирам хотел и купя билет (43 евро отиване и връщане с компания FRS – www.frs.es) за ферибота от Алхесирас до товарното пристанище Танжер-Мед, което е на 40 км от Танжер. В цената на билета се включваше и превоз с автобус от пристанището до града. Иначе, от Алхесирас има и втора опция за ферибот – до Сеута, който е автономен испански град на африканския бряг. Известен е като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. От Сеута също можеше да се пътува с автобус до Танжер, но повече ми хареса първия вариант.
Пристанището на Алхесирас е едно от най-големите в Европа
След като пороят в Гибралтар не спря цял ден, трябваше все пак да си подам носа навън, за да принтирам билета и да купя марокански дирхами (курсът беше десет дирхама към едно евро). Няма такъв дъжд! Бях с чадър, но пак целият подгизнах. Поне свърших работа и се прибрах в квартирата на сухо с надежда за по-хубаво време на следващия ден. Проучих още в Интернет и си набелязах няколко неща в Танжер – Пещерата на Херкулес, Медината (Стария град) и да пояздя камила на брега на океана.
за да приготвя малко багаж и храна за из път. Нарамих раницата и поех пеш към автогарата в Ла Линея. Пак валеше, но съвсем лек дъжд, който по-късно съвсем спря. Въпреки това, времето си оставаше навъсено и сиво. След като пристигна автобусът за Алхесирас се изви една огромна опашка от ученици пред него и возилото се напълни до дупка. Имаше и няколко правостоящи, каквито принципно не би трябвало да се допускат, но това все пак е Испания – много по-близо до нашенския манталитет, околкото до подредените Англия или Германия. На излизане от Ла Линея имаше междинна спирка, от която чакаха да се качат хора за Алхесирас. Заради претъпкания автобус, обаче шофьорът даже не намали и последваха средни пръсти и „благословии“ от хората на спирката.
За около час пристигнахме в
Пристанището, от което трябваше да отпътувам за Мароко, е най-голямото в Испания и осмо по големина в Евросъюза с над 55 милиона тона годишно преминали товари. Тук научих нова дума – „пекеня“, която добавих към бедния ми испански речник. Влязох в едно барче да си взема минерална вода. Казвам: „Уна агуа минераль, пор фабор“, но барманът решава да ме мъчи и ми показва голяма и малка бутилка, за да избера. Не знаех как е „малък“ на испански, затова казвам „Поко, поко“ на италиански, а жената до мен ме поправя: „Пекеня“.
Поглед към Гибралтар от Алхесирас
С „пекенята“ в ръце се отправих към фериботния терминал, за да не изпусна кораба, но напразно си давах зор да бързам. По времето, в което трябваше да тръгнем още товареха карго и заминаването закъсня с над половин час. По график тръгването беше в 12:00 и трябваше да пристигнем в Танжер-Мед в 12:30 ч., въпреки, че самото пътуване е час и половина.
въпреки че двете страни се намират на една и съща географска дължина. В общото помещение на ферибота някои четяха книга, други играеха карти, а трети спяха, докато траеше пътуването. По някое време се появи марокански граничен полицай и се наредихме на опашка за проверка на документите. За Мароко няма визи за българи, така че бях само с международен паспорт, в който ми удариха печат.
След час и половина плавно клатушкане през Гибралтарския проток, стъпих за пръв път на африканска земя, а навън пак бе започнало да вали.
Пристигаме в Мароко. Посрещат ни огромни, издълбани в скалата, арабски надписи
Първото, което съзирам е мароканския флаг – зелена звезда на червен фон.
обявява независимост през 1956 година след дълъг период на испански и френски протекторат. Днес, страната е конституционна монархия с избираем парламент като кралят има върховната изпълнителна и законодателна власт, в това число и правото да разпусне парламента. Територията е 446 хил кв. км, а населението – 32 милиона души. Това е по официални данни, а иначе мароканците си броят и окупираната Западна Сахара (допълнителни 266 хил. кв. км и 500 хиляди души) , чието съществуване не признават като самостоятелна държава. Последното е и причината, поради която, Мароко е единствената африканска държава, която не е член на Африканския съюз.
Мароканският флаг е първото, което виждам при акостирането в Танжер-Мед
Пред автобуса, който трябваше да ни закара до фериботния терминал, чакаше граничен полицай, който искаше да провери дали всеки има печат в паспорта. От терминала трябваше да хвана автобуса до Танжер. Контрольорът обаче беше супер неразбран и, въпреки че му показах фериботния си билет (благодарение, на който трябваше да се возя безплатно на автобуса), не искаше да ме пусне да се кача. На въпроса ми „Какъв е проблема?“, вместо да ми обясни като човек за какво става въпрос, само клатеше глава, повтаряше като робот „Не, не“ и показваше да мина встрани. Добре, че някакъв човечец каза, че трябва да си принтирам билета на терминала и даже ме заведе до магазин, в който имаха принтер. Фотокопието оставих в ръцете на неразбрания контрольор, който този път ме пусна да се кача без проблеми.
Танжер, Мароко
За час път до
дъждът спря. Градът не е никак малък и със своите 700 000 души население се нарежда на пето място по численост в Мароко. Заради кръстопътното си положение между Европа и Африка, е повлиян от различни култури. Най-силно, разбира се, е френското влияние, заради дългите години на френски протекторат. Три езика са най-вървежни – френски, испански и арабски.
беше супер объркващо. Бях си принтирал предварително карта на околността, но нямах представа накъде да поема, за да стигна до булевард „Мохамед Пети“, на който се намираше хотелът ми. Попитах някакво момче, което се оказа, че знае английски. Каза, че е студент в Дубай и на драго сърце се нае да ми помогне с посоките. Посочи ми широка улица, по която трябваше да вървя, за да стигна до „Мохамед Пети“. Оказа се, че помощта не е проява просто на добра воля. На прощаване ми поиска пари, че нямал за билет до Казабланка. Казах, че не мога да му помогна, и моментално се врътна на 180 градуса без дори да каже „чао“. Принципно, такива неща (за пари и т.н.) се казват предварително. В крайна сметка, намирам за напълно нормално да помогнеш на непознат с посоките, без да му искаш пари за това.
Наречен е на първия крал на Мароко, който обявява независимостта на страната през 1956-та година. Мохамед Пети е дядо на сегашния крал Мохамед Шести, а свързващото звено между тях е крал Хасан Втори – съответно син на Мохамед Пети и баща на Мохамед Шести. Хотелът ми носеше артистичното име „Рембранд“ и представляваше старо здание от гранит и мрамор. На рецепцията попитах за транспорт до
и обещаха да ми намерят. Малко след като се качих в стаята, звъннаха да ми кажат, че след час ще ме чака кола, която ще ме закара и върне от пещерата срещу 250 дирхама. В уречения час бях долу и видях ретро мерцедес от 80-те, а вътре – ухилен до уши шофьор на име Абдул. Заради откъслечния му английски, трудно се разбирахме, но все пак хващах отделни думи.
При Пещерата на Херкулес
Пещерата се намира на 14 км от града, а на път към нея минахме покрай бедняшки гета и тузарски затворени комплекси, състоящи се от красиви бели жилищни сгради. Не знам каква им беше далаверата с Абдул, но по пътя имаше и „помагачи“, които сочеха с пръст посоката, в която трябваше да кара колата (за момент даже ми мина мисълта „Абе, тия да не ме отвличат?“, но се оказа, че всичко е наред). Две-три думи за шофьорите в Танжер. Накратко – ужасни са! Карат като бесни по някакви тесни улички, колите се разминават буквално на няколко сантиметра, а на пешеходни пътеки въобще не намалят скоростта. Така, че, ако ходите там, пазете се!
Нос Спартел
В покрайнините на Танжер минахме и покрай
Беше опасана с високи стени, около които се разхождаха войници с автомати и оглеждаха подозрително всеки преминаващ автомобил. Доколкото разбрах от Абдул зад стените има красиви градини и частен плаж. Преди пещерата, спряхме за няколко бързи снимки при
При Танжер се срещат водите на Атлантика и Средиземно море. Вижте различния цвят на водата.
След като стигнахме до пещерата, оставихме очукания мерцедес на паркинга и влязохме вътре. Входът беше десет дирхама (1 евро) за мен и безплатно за Абдул (той все пак им водеше турист).
Около входа й е пълно с продавачи на всякакви джунджурии. Имаше собственик на маймунка, който искаше пари за снимка с нея. Не беше пропуснат и култът към вожда под формата на огромен портрет на сегашния крал – Мохамед Шести, заедно с жена му. Пещерата е отчасти творение на природата и отчасти дело на човешка дейност. В нея, водите на океана се разбиват, нахлувайки през другия й отвор. Самият процеп, погледнат под определен ъгъл, напомня на контурите на Африка.
Отворът, който трябва да напомня за очертанията на африканския континент
Името на пещерата идва от легендата, че в нея обичал да си почива Херкулес след извършването на 12-те подвига. Името й е тясно свързано и с рок групата Деф Лепърд и книгата на Гинес. През 1995 година британската банда влиза в рекордите като първата в историята с три концерта за три дни на три различни континента. Първият е в Африка – при Пещерата на Херкулес, а в следващите два дни следват изпълнения на живо в Лондон и Ванкувър.
Камилите стоят кротко на брега на океана
На връщане от пещерата накарах Абдул да спрем на океанския бряг, където
Веднага се появи собственикът им – любезен и усмихнат мароканец,който ме попита какъв език говоря. Казах му руски и английски и той си реши, че съм руснак. Почна да повтаря „Ah, Moscow, Moscow” („A, Москва, Москва“) и трябваше да му обяснявам, че всъщност съм от България. По празния му поглед усетих, че не знае къде е това, въпреки, че клатеше разбиращо глава. След като се разбрахме за цената (1 евро) се качих за пръв път на камила. Животното изрева и отърка глава в крака ми. Като цяло обаче беше кротко и покорно ми позволи да направя едно кръгче, качен на гърба му. Бях много доволен от Абдул, който освен като шофьор и гид, ми служеше и като личен фотограф. Затова, с кеф му дадох 300 дирхама, вместо предварително уговорените 250, след като ме върна в хотела.
Камилите стоят кротко на брега на океана
Банкнота от 200 марокански дирхама (приблизително 20 евро)
Беше късен следобед, но все още имах
Взех една карта на града от рецепцията и се отправих към
(на арабски „медина“ означава град). Преди да вляза в Медината се озовах пред малко пазарче. Минах между сергиите да разгледам и имах чувството, че съм попаднал в някаква ужасна версия на Женския пазар. Влизаш в нещо като коридор, широк не повече от два метра, в който хората едва се разминават. Газиш в кал, а отляво и отдясно висят дрехи, храна и вехтории. Не посмях да си извадя фотоапарата, за да снимам от страх да не ми го грабне някой, че беше пълно със съмнителни физиономии.
Карта на “Лабиринта” (Медината на Танжер)
В Медината се влиза през няколко порти, които носят различни имена. Аз минах през най-южната – Баб Мерикан, и почти веднага се озовах пред първата ми цел в Стария град –
Сградата на бившата дипломатическа мисия на САЩ в Мароко (функционирала като такава между 1821 и 1956 г.) е единствената американска историческа забележителност, намираща се извън пределите на Щатите. Именно Мароко е първата държава, която признава Съединените щати като независима страна. След края на Френския протекторат (1956 г.), всички чуждестранни посолства се местят в столицата Рабат, но Американската легация продължава да функционира като музей и свидетелства за силните дипломатически връзки между САЩ и Мароко.
Сградата на Американската легация
За съжаление пристигнах късно и беше затворено, затова не успях да разгледам отвътре. Бях чел в Интернет коментари на туристи за легацията и един се оплакваше, че тук бил нападнат от двама местни, които се опитали да го оберат. Затова направих няколко бързи снимки и побързах да се отдалеча.
Имената на улиците са изписани на арабски и френски
Другата ми цел в Стария град беше да стигна до най-северната точка –
в рамките на която се намира стария дворец на султана и се открива красива гледка към океана. Трябваше да вървя само нагоре, тъй като, освен най-северна, Касбах е и най-високата точка на Медината. Да, но е по-лесно да се каже, отколкото да стигнеш до там. Медината е истински лабиринт, в който, дори и с карта, е лесно човек да се загуби. Точно това се случи и с мен. Съвсем се обърках, лутайки се по широките едва няколко метра улички, а на няколко пъти стигнах и до задънени такива. Проблемът в Медината е, че стените на къщите са много високи и няма какво да ви послужи за ориентир. Поглеждайки нагоре, виждате единствено небето. Пак в Интернет бях чел, че в Стария град има деца, които дебнат за заблудени туристи като мен и им искат по едно-две евро, за да ги изведат навън. Ако бях попаднал на някое такова сигурно щях да му дам, тъй като чувството на дезориентация не е никак приятно. След известно лутане обаче се оказа, че неусетно съм излязъл зад пределите на Стария град, тъй като се озовах на голям площад. Едва по-късно разбрах, че той така се и казва –
и има важно историческо значение не само за Танжер, но и за цялата страна. Тук, на 9 април 1947 година, бъдещият крал Мохамед Пети произнася прословутата си реч, призоваваща за независимост на Мароко.
Grand Socco – Големият площад
Реших да пробвам оскъдния си френски с един минувач, но на въпроса ми: „Excusez-moi, ou se trouve Le Kasbah?” („Извинете, къде се намира Касбахa?“), последва само едно тъпо „А?“ от негова страна, което ме наведе на мисълта, че не всички мароканци говорят френски. В крайна сметка се разходих малко извън Медината. Стигнах до
което не ме изненада особено. Не очаквах обаче в непосредствена близост до джамията да открия католическа църква! Оказа се, че в града има малки християнска и еврейска общности.
Джамията Мохамед Пети
Катедралата, която се намира в непосредствена близост до джамията
Върнах се до Големия площад и влязох
Този път се намери млада двойка, които любезно ми посочиха пътя за Касбаха. Минавайки през още една голяма порта влязох в крепостта, а зад стените й се разкри чудна гледка към Гибралтарския проток. Полюбувах й се малко, но полека-лека започна да се стъмва и реших, че е време да си тръгвам.
Портата, водеща към Касбаха в Стария град
Изглед от Касбаха – най-високата точка на Медината
На излизане от Стария град на много места живописно бяха запалени фенери. Искаше ми се, преди да се прибера в хотела, да си направя една разходка до градския плаж и затова се насочих към крайбрежния булевард „Мохамед Шести“. Алеята покрай плажа е осеяна с палми и беше много добре осветена. Свалих маратонките, за да се разтъпча по пясъка като местните, които бяха излезли на вечерна разходка, след което поех обратно към хотела.
имах леко странна случка. При пресичането на една улица трябваше да се размина с жена с дете. По средата на улицата обаче жената се обърна и пое след мен, протягайки ръка, очевидно искаше да й дам някой и друг дирхам. За пръв път ми се случва да ми просят пари по средата на улица, даже не беше на пешеходна пътека. Иначе
Имаше много с ислямски носии, но не видях нито една, на която да се виждат само очите. Единствено се стремяха да си покрият косите. Имаше и млади момичета, които си се разхождаха свободно по дънки, блуза и даже с грим. Като брой, разбира се, мъжете бяха преобладаващи на обществените места, но Танжер е близо до Стария континент и европейското влияние определено се усеща.
В хотела си хапнах хубаво и се настаних пред лап топа, за да гледам по нета боксовия мач между Кубрат Пулев и руснака Александър Устинов. Wi-Fi-то накъсваше, но все пак успях да видя 17-ата поредна победа на Кобрата в профибокса. Ама ме е яд, че нещо го излъгаха нашия. Уж трябваше с тази победа да стане претендент номер едно за световната титла, а се оказа, че трябва да победи още един-двама, за да стигне до мач с Кличко.
След Кобрата имах голямо желание на следващата сутрин да видя и истинск кобра. Питах на рецепцията и ми казаха, че има укротители, които изнасят представления при Касбаха в Медината. Бях си нагласил алармата за осем, но сутринта въобще не ми се ставаше и си отспах до десет часа. Така, кобрите отпаднаха, тъй като в един и половина следобед имах да гоня ферибот за Алхесирас.
По улиците на Стария град
Колежка от старата работа (Мерси за инфото, Славче!) ми препоръча докато съм в Мароко
градче на 80 км на юг от Танжер. Забележителното при него е, че всички къщи в Медината са оцветени в различни оттенъци на синьото и изглежда доста живописно на снимки. На драго сърце щях да отида и до там, ако имах още един ден. Кой знае, може би следващия път?
Първият е с автобус, който пътува три пъти дневно от Танжер – в 10:00, 12:15 и 20:00 ч. Цената е 40-50 дирхама (4-5 евро) на посока, като времето за пътуване е четири часа. Другата опция са т.нар. Гранд таксита – сини ретро мерцедеси, които могат да се видят на различни места в града, например около автогарата. Готиното при тях е че се намалява времето за пътуване на около три часа в посока. Може да ви излезе даже по-евтино, отколкото с автобуса (зависи колко човека ще пътуват в таксито), но трябва да се пазарите с шофьора. Недостатъкът е, че може да се наложи да чакате докато се напълни колата, тъй като пътниците си разделят тарифата. Ако сте група от трима-четирима, разбира се, чакането отпада и може да наемете направо цялото такси.
Арабска Кока-Кола
Билетът ми за
не ми даваше право на безплатно пътуване от Танжер до пристанището, затова платих 25 дирхама на връщане. И после като падна едно чакане… Вместо в 13:30, ферибота тръгна в 15:30 ч. следобед. Страшно се изнервих, тъй като мароканците въобще не изглеждаха притеснени от „лекото“ закъснение, а аз бях от осем вечерта на работа. Вместо в четири, пристигнаме в Алхесирас в шест часа и трябваше да бързам за автобуса за Ла Линея. В крайна сметка закъснях за работа само с около 15-20 минути и нямаше проблем.
Казвам най-после, тъй като по предварителни планове трябваше да съм в Гибралтар само четири седмици, но се наложи да остана месец и половина. Полетът ми от Малага беше рано сутринта и превозът ми за летището дойде да ме вземе посреднощ. Този път шофьорът не беше Чарли, а негов колега – бивш военен. Пътят мина неусетно в разговори за мисиите му зад граница, за концертите на Бон Джоуви и Джеси Джей под Скалата, за Мис Гибралтар и за „работохолизма“ на испанците в Ла Линея.
Имах и предложение да се преместя да живея и работя в Гибралтар, но отказах. Повече си падам по живота в големите градове, където има достатъчно забавления и занимания за убиване на времето. Иначе за тези, които предпочитат спокойствието (хора над 40 години и семейства) условията за живот са перфектни. На този етап обаче, поне за мен,
Ако млад човек се засели там бързо ще му омръзне и стане скучно. С тези лични размишления слагам край на този скромен пътепис. Надявам се да Ви е харесала разходката!
Автор: Атанас Стратиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мароко – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Последни коментари