Archive for the 'Мая Филкова' Category

ян. 15 2013

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко.

Днес ще тръгнем към Писак, Олантайтамбо и Чинчиро.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

 

Денят на тура до Свещената долина на инките започна рано за нас – пак станахме в 6, независимо че набедените дразнители, сиреч децата, не бяха край нас. Закуската се яви чак към 8, когато вече бях умряла от глад – нали предходходната вечер ‘умирах’ заради надморската височина, така че не бях яла от доста време. Хапнахме пищно и вкусно – пържени яйца, масло, сладко, вкусни хлебчета с по-забележителна големина от онези от предходната вечер, кафе, мляко, мате де кока и плодова салата. Доволно сити, двамата с Филков отново се подредихме на добре познатото ни площадче пред стълбите, водещи до хотела, за да чакаме автобуса. Турът до Свещената долина на инките щеше да продължи цял ден – щяха ни върнат около 7 вечерта. Цената му беше 12 $ на човек.

В този ден гид ни беше една бойна мацка-лелка, която в процеса на пътуване ни разказва, че е родена и е отраснала в малко селце в Андите и че в ранните си детски години е говорила само на кечуа. Заключихме, че най-вероятно е или чиста инданка, или поне половин – същият ден минахме покрай родното й селце и се оказа, че там чисти наследници на испанците няма. Произходът й по никакъв начин не й пречеше в днешни дни да изглежда съвременно и спортно-модерна – къса рошава коса, френски маникюр, много добър английски /въпреки акцента/, забавно чувство за хумор – изобщо нямаше нищо общо с местните каки с носии, мъкнещи в денкове деца и лами. Жената обясни маршрута, по който щяхме минем, като уточни, че независимо от официалните спирки, автобусът ще спира на всяко място, на което си струва туристите да слязат и да снимат природата, вулканите, Андите, гледката или каквото там има в настоящия момент. Предупреди, че на всяка платформа-отбивка, на която щяхме да спираме, ще има местни хора, нагиздени с шарените одежди и предлагащи купища джунджурии, текстилни платна и покривчици, шапки-ушанки и още стотици шарени нещица, заради привличат туристите като мухи на мед. От тези хора можехме да купуваме каквото си поискаме, но дамата ни светна, че има определени спирки, където бихме могли да купим изгодно различни неща – от едно място щеше да е изгодно да купим текстил, от друго – керамика, от трето – сувенири. Естествено, предупреди ни, че можем да снимаме всичко и всеки, ако искаме това, но ако желанието ни е и ние да присъстваме на снимката до съответния местен човек, то е редно да платим някаква сума, започваща от 50 сентимос или 1 соло и стигаща до 1 $.

Поредното изкачване в Андите предизвиква лек тласък на болката в главата ми. Водачът на групата препоръча в случай на световъртеж или замайване да останем в автобуса и да не слизаме на всяка спирка на автобуса. Добави, че ако все пак неразположението не премине, просто трябва да й кажем и тя щеше да се погрижи да ни помогне. За себе си бях решила, че няма смисъл да продължавам да пия нашите бг хапове и на 2рата спирка, след като главоболието ми наистина осезателно се беше засилило, просто й поисках от нейните медикаменти. Оказа се, че лекът, който жената предлага, не е под формата на лекарства, а е под формата на индиански масаж на главата. Тогава чак ми стана ясно за какво е идело реч предишния ден, когато из центъра на Кузко местни индианки ни подръпваха за ръката и предлагаха ‘масаж, масаж’. Леко се стъписах, защото аз наистина не очаквах масаж, а хапчета, и даже дадох назад като настойчиво добавих, че в никакъв случай не искам да предизвиквам неудобство. Жената обаче ме успокои, че по никакъв начин не я затруднявам и че ежедневно се налага да помага на различни туристи от групите, които ‘води’.

Масажът беше кратък – продължи не повече от 4-5 минути. Всъщност, не идеше реч точно за масаж. Жената извади един ширит – дълга лента, с дебелина около 2 cm, който от едната си страна беше гъсто обшит с дребни стъклени мъниста. Тоя ширит наложи през челото ми, обрамчи цялата глава и много стегнато завърза отзад на темето. Усетих как главата ми започна да пулсира заради здравото стягане. Не стига това, ами и другото – прилагайки силен натиск, жената започна да натиска темето на главата, попадащо над лентата, с меката част на пръстите си. И бая силничко натискаше. Та, това се оказа въпросният индиански масаж. Не знам от това ли или от факта, че след тая спирка за поредно снимане автобусът вече започна да слиза надолу, но главоболието ми поотшумя.

Първото място, на което спряхме, беше

Писак

В неделен ден там се провежда голям пазар, на който туристите и местните хора могат да се снабдят с всичко, което поискат. Съвсем по план ние се озоваваме там именно в неделя. Още в автобуса гидът ни казва, че пазарът е разделен на 2 части – за сувенири или с други думи за туристи:

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

и на

пазар за хранителни продукти

Жената разказа, че в различните краища на Перу се отглеждат различни хранителни припаси – по ниското едно, по високото – друго, а в джунглите – съвсем различно. И затова неделният ден /а също и четвъртъците, но тогава в много по- малък мащаб/ събира всички на пазара, от където именно хората от различните краища на Андите могат се снабдят с това, което липсва по техния край. Гидът разказа, че много често снабдяването ставало не посредством покупка, а с размяна, като  негласно правило било, че това, което можеш да държиш в 1 ръка, тежи една мерна единици /например 1 кг./, а ако нещото обема двете ти ръце, значи е 2 мерни единици.

В тази част видяхме типични индиански лица и физиономии:

Индианци – Пазар в Писак, Перу

Индианци

 

 

и схванахме какво ни е обяснявала нашата водачка. Иде реч за шапките – бомбета, които се подвизават на главите на местните индианки. Цветът на бомбето указва качеството на човека – ако е един цвят /кафяв май/, то значи човекът е чист индианец, ако е друг, значи кръвта е смесена с испанска, а ако бомбето е бяло на цвят, то значи жената е собственичка на много земи, т.е. има пари.

От частта на пазара за хранителни стоки си купихме и по кочан царевица с огромни месести зърна, който посолихме обилно, но за изумление на продавачката отказахме да вземем и безплатно предлаганото парче /вероятно/ сирене. И това беше вкусно. Но пък и  ние бяхме гладни.

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

От този пазар се сдобихме с кукли-сувенири,

магнитчета под формата на малки ръчно-правени човечета, керамични ръчно-рисувани свирки, с ‘дрънкалки’, направени от кратунки, които също бяха ръчно изографисани, с накити, шапки-ушанки и още куп други сувенири за раздаване. В тоя ден осъзнахме, че много бяхме сбъркали, когато оставяхме основния пазар на подаръци и сувенири за този ден. Първо, защото цените тук бяха по-високи от цените, които видяхме в Паракас, например. Второ, защото нещата, които видяхме там, бяха един вид шир-потреба – много накачулени джунджурии, които обаче именно понеже са толкова много, загубват стойност и ценност.

Много време ми трябваше, за да се ‘полу-настървя’ за покупки. В Паракас /помните – Балестовите острови, океана, пустинята – иде реч за тура от първите дни/, например,  видяхме бижута, които по красота бяха като бижутата в Писак, но водеха с много, много точки, защото бяха продавани от индианки, които ги правеха пред нас! Жените там ги редяха пред нас или просто докато си ходеха по улицата и крайбрежието. Тамошните бижута бяха направени от морски материали, земеделски семена, изсушени плодове на неизвестни за нас растения и всички тия неща прецизно се нижеха в шантав порядък и след това се лъскаха с някакво полиращо нещо. Т.е. готовият продукт, който продаваха, добиваше вече съвсем друго значение, защото ние виждахме как всъщност от природни боклуци става нещо уникално и красиво. От Паракас, например, купих колан от естествени материали, изсушени морски красоти и семена, а също и гердани, които струваха х 10 солес всяко /или 5 бг. лева/. Всъщност, истината е, че струваха повече, но нали пазаренето е част от процеса на купуване, та на финала давахме по толкова.

За тия, които планират да ходят в Перу –

свалянето на цената от минимум 20% е напълно нормално и закономерно.

В началото се чувствах като измамник – не стига, че е толкова евтино дори във вида, в който хората си предлагат стоката, ами аз искам да изкрънкам и съвсем да подбия цената. Но Филков в съвсем типичен за него бизнес тон ми припомни репликата на нашия гид, че ‘Колкото по-добър е купувачът, толкова по-добра цена ще получи.’ Това съвсем разми смущенията ми. Все пак постигнахме семейна сделка да не се пънем за повече от 20% спад в цената – толкова, колкото си беше очаквания старт при пазарлъка за крайната цена. Т.е. нашият пазар протичаше по следния начин: Ние питаме ‘Куанто солес’, отговаряха ни с чукване на цифра на калкулатора, ние чуквахме цифра, която беше с 20 % по-ниска от първо-показаната и продавачът тутакси казваше ‘ОК’. Така бяхме доволни, че все пак сме намалили цената, но в същото време бяхме сигурни, че не вземахме от хляба на бедните перуански дечица, които гладни, голи и боси чакаха отрудената си майка у дома. В същото време, търговците бяха доволни, че не се налагаше да ни умоляват да купим стоката им на по-висока цена.

И тук да включа едно събитие от Кузко от предишния ден. Тогава на майтап и без всъщност да искам да пазарувам наистина, казах на продавачката на дискове с типична перуанска музика цена, която ни предлагаше стоката си, та казах й цена, която беше с 40% по-ниска от нейната. А тя, милата, ме погледна с големи черни тъжни очи и каза: ‘Сеньора, плийз, фифтиин /15/ солес’. Е толкова глупаво не бях се чувствала никога – не стига, че всъщност не исках да купувам дискове точно от там и точно в тоя момент, не стига, че всъщност иде реч за 7 и 50 български лева, а се и пазаря и за по-ниска цена като последен простак и просто заради спорта! Купих от жената дискове за сумата, която тя поиска. Но при все това, и тогава, та и сега още, продължавам да се усещам засрамена от самата себе си.

Забравих до къде бях стигнала. Чакайте да прочета и да продължа смислово.

Да, идеше реч за пазара в Писак

На кратко –по-скъпо, по-натруфено, по-неистинско, по-туристическо и като цяло – не беше това, което очаквах и се надявах да бъде. Не че не пазарувах – напротив, но все пак усещането, че съм недоволна си го имаше. Да не говорим, че именно от там бях решила да купя голям дървен резбован къс /какъвто видяхме в Паракас, но решихме, че няма да вземем, за да не го мъкнем, а и защото на неделния пазар ще е по-евтино/ с местни мотиви, с идеята да го метна в хола до или около камината, а такова нещо не видяхме.

След около 2 часа мотане из пазара, групата най-накрая се събра в автобуса, и продължихме натам по пътя. Вече беше станало обедно време, така че нашата кака ни обясни, че ще минем през селце, в което ще спрем за обяд. Имахме 4 опции за обяда. Жената изброи кое място какво е, направи сравнение на цените и каза, че тя самата би препоръчала първия ресторант, в който ще спрем, независимо че самата тя ще отиде в друг, като призна, че там, където заведе най-много хора, ще обядва безплатно.

Ресторантът имаше европейски вид –

маси с бели покривки, сервитьори с черни панталони и дълги бели престилки, шатри, осигуряващи сянка. Абсолютна противоположност на вида на туристите, които нагъваха с настървение манджата – всички бяхме с туристически дрехи, маратонки или поне кецове, комбатки, шапки с козирки, раници, потни и червени, мръсни и смачкани. А на такова място трябва да си по-така спретнат. Усещането за цивилизация ‘се разваляше’ от групата музиканти, облечени в традиционни дрехи, които свириха местна типична музика. В най-голямата шатра в центъра беше разположена основната блок-маса с различни ястия. Опитах, и мисля че успях, да пробвам от почти всичко. Филков си насипа огромна паница зрял фасул и с настървение се нахвърли над нея. Питах го защо не опита нещо местно, а той каза ‘Че това е местно – я виж к’ъв голям боб.’ Шантав ми е мъжът…

След час и малко време за обяда продължихме по пътя си. Все така често спирахме тук и там за снимка. Група тъпи американци искаха да снимат как местен селянин оре с рало, теглено от вол. Предишният ден пък бяхме чули от една американска тьотка култовата реплика: ‘Какво е това животно’, като това животно беше чиста проба магаре. Да, малко по-космато магаре, наистина, но в планина сме все пак – нали трябва да му е топло на животното. Следващата спирка щеше да бъде

Олантайтамбо – археологически град-комплекс

Пред този комплекс гидът съвсем сериозно заяви, че тъй като предстои голямо изкачване на стълби, всеки, който се почувства изморен, или усети замайване, е редно да спре с геройствата, и ако все така продължи да се чувства зле, е редно да се запъти към автобуса на паркинга. ‘Светва’ ни, че до върха на Олантайтамбо се стига до 5 хиляди стъпала, така че шеговито казва, че след това изкачване Мачу Пикчу съвсем няма да ни затрудни, защото там стъпалата били едва 3 хиляди. Жената разказа накратко историята на Перу от последното столетие преди испанската колонизация и до окончателното смазване на инките – част от фактите ние вече бяхме научили от трилогията за Перу, която бяхме помъкнали от България.

Пред Олантайтабо виждаме напоителни канали от времето на инките, които все още се използваха и в наши дни. Ето за това говоря:

Напоителни канали – Олантайтамбо, Перу

 

 

Филков се включва:

При нашествието на испанците империята на Инките /Империята на четирите посоки/ все още е много млада – едва 500 годишна. Индиански градове е имало около езерото Титихаха още 5-6000 години преди Христа, а държавата, която днес знаем като Перу, е била населявана от много и различни племена. Явно инките са били по-организирани и са подчинили останалите много бързо. Сериозен завоевател е бил Пачакута Инка, а най-успешен – Уайна Капак. Това е и владетелят, по чието време за първи път акостират испански кораби по крайбрежието на Перу. Инките са били земеделци и са живеели при сложна система на взаимопомощ и нещо като „бригадирски труд”. Разменяли са стоки на принцип, колко от един продукт се побира в човешка длан. Много впечатляват огромните каменни блокове, които са полирали и местели за астрономическите си обсерватории и храмове. Да не забравяме, че не са имали впрегатни животни, а една лама едва ли може да вдигне повече от 30 килограма. Били са много добри астрономи, не и без благодарение на факта, че през зимния сезон небето е кристално чисто и безоблачно. За тях има Първи Бог – Виракоча, чиито деца са земята, слънцето и луната. А владетелите /Инките/, са синове на слънцето. Столицата е била Куско, но поради големите разстояния е имало и много други административни и религиозни центрове. Гидовете се опитаха да ни убедят, че жертвоприношенията /предимно на първородно чедо от женски пол/ при тях не са били ежедневие и не са се извършвали с нож, а с дим от кока или посредством смъркане а кока, което води до задушаване, но на мен не ми се вярва.  

Както и да е. Сега сме на ОЛАНТАЙТАМБО – резиденцията за почивка. Това място е интересен кръстопът. Духа силен вятър, който по някакъв начин е свързан с океанските течения, и има клисури в ляво и в дясно, които са водили към инкски градове. Последният владетел на инките – Инка Манко, вдига революция срещу испанците, и именно тук губи поредна финална битка. Твърди се, че той се оттегля в джунглите, като поема по пътя, минаващ през клисурата на ляво, към последната столица на Инките /чието име не помним/, като по този начин запазил в тайна пътя на дясно, водещ до Мачу Пикчу.

Ollantaytambo, Перу

 

Пак аз:

Този комплекс също е датиран от пред-инскско време. Терасите и сградите в ниското са били ‘направени’ от индианци, живеещи много преди времето на  инките. Къщичките по ниската част на комплексът са служели за съхранение на хранителни продукти. Това селище завладяват и наследяват инките, и после го дооформят по свое виждане и усмотрение. Разбираме, че по времето на инките, колкото по-високо по склона е живеел някой инка, толкова по-знатен значи е бил той.

Отново видяхме огромни и не толкова огромни каменни блокове, поставени в изряден порядък и образуващи изрядна права линия. За първи път именно тук видяхме /и изкачихме/ прословутите инкски тераси, които едно време са служели за отглеждане на посеви. Показаха ни остатъци от храмове на Слънцето, на Луната, на Водата и на бог знае още какво, като жената пак натърти, че всеки от тях е свързан освен с религията и с астрономията. В един момент /след около час и нещо лекции/ яко ми писна от разкази и история, и от там насетне фокусирах внимание единствено към това да се скатая на сянка под някоя голяма скала като изобщо не ме интересуваше дали скалата е от инкско или от пред-инкско време. За разнообразие се опитах да хвана в кадър някаква част от тоя комплекс, която да не е ужасно много пренаселена с туристи. Това последното се оказа много трудна задача. Все пак, ето малко снимки от там:

Олантайтамбо, Перу

 

 

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, ПеруОлантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

 

 

 

… и съзвучието на Андите и малките хора:

Индианци – Олантайтамбо, Перу

 

 

Последната официална спирка за тоя ден беше градчето

Чинчиро

Това е мястото, за което сме предупредени още рано сутринта, когато тръгнахме от Кузко – там беше най-удачното средоточие за покупки на текстилни продукти. Знаехме, че от там можем да си купим пончо, шапка, дреха, пуловер, покривка за легло, одеяло или каквото там решим текстилно да си вземем.

Цените там бяха с около 30 % по-ниски от пазара в Писак, защото нещата се предлагаха директно от производителите. Още в началото, когато влязохме в селцето, местни възрастни жени поканиха цялата група в една от къщите. Оказа се, че тук можехме да видим как се преде ламската вълна, как се тъче едно местно пончо или одеяло, и какви са техниките за багрен е:

Чинчиро, Перу

 

 

 

Селцето е малко. В централната част на площада видяхме типичната за всяко селище църква-катедралка. Именно на този площад, насядали на опънати платнища, продаваха своите продукти местните производители на тъкани. От тук награбихме още някое и друго пешкирче, няколко шала за мен, малко текстил под формата на картини за стена и след 30-тина минути щуране насам-натам из площада, групата най-накрая се натика в автобуса.

Връщането в Кузко беше в 7 вечерта. Беше изминал един чудесен ден, изпълнен с чудесни преживявания, който подхранваше чудесни надежди за чудесен утрешен ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

2 коментара

ян. 08 2013

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко

За много години, мили наши читатели и автори! Пожелавам ви много здраве, щастие и кураж през Новата 2013 година 🙂

А днес продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас,  а за последно бяхме на платото Наска. Днес ще тръгнем към Кузко.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Кузко

 

Нощта след посления ден в Лима завърши за нас в 2 часа след полунощ. В 5 и малко на ранина беше полетът ни към Кузко /може и със ‘С’ да се пише, но на мен лично повече ми харесва звучното ‘З’/. Аз отново изкрънках места до прозореца и Филков отново бля и гледа докато аз дремах. Летяхме с ТАСА / www.taca.com / с полет за 149.90$ общо. В 7 часа вече бяхме в Кузко.

Но преди това 2 неща, които е редно да се споменат:

  1. На всичи летища в Перу, преди полета, се плаща такса. Таксата на Лимското летище е по-висока от тази на другите места. За вътрешни полети е 6 $, а за международни – 30 $ на човек. А това го казвам в случай, че някой реши да думне всичките си пари преди някой полет – не го правете – оставете си поне 30$ на калпак.
  2. В нета пише, а и Виктор изрично ни предупреди, да не се пънем в Кузко първите дни, защото надморската височина ще ни претрепе.

За информация на несведующите, Кузко е на 3,700 метра надморска височина.

За привикване с нея се препоръчва повечко лежане и по-малко движение първите ден – два. Височинната болест се изразява в главоболие, позиви за повръщане, недостиг на въздух, а в леките случаи – бързо уморяване или всички тези усещания на куп, но в лек вариант и изява. По описание, би следвало тия симптоми да отминат за 3-4 дни, ако човек ги има в някоя от формите им, но ако това не се случи, алпинистите препоръчват бързо слизане на по-ниска надморска височина. Лошото в нашата ситуация беше, че ние имахме общо 3 дни за Кузко – денят на пристигането ни щяхме да направим сити-тур, на следващия /неделя/ – тур в Свещената долина на инките + посещение на неделен пазар + още други места, и последният 3-ти ден, който беше отделен за тура до Мачу Пикчу. Всички тия неща бяха предплатени месеци по-рано и програмата ни беше нагласена по начин, който не позволяваше да се мотаме заради някаква си височинна болест. И а хапове си бяхме взели от България, така че наистина вярвах, че целият тоя драматизъм със симптомите и тра-ла-ли-ли е една супер пре-експонирана истерия, целяща да впечатли слабоумните туристи. Да, ама се оказа, че не е точно така!

Още в ръкава, придвижвайки се от самолета към летището, усетихме как краката ни натежават. През дупките на ръкава влизаше студен и свеж въздух, така че нямаше начин да сме си въобразили. Първото усещане беше за леко замайване и мъъъничка тъпа болка в главата – отзад към тила. Нищо обезпокоително на тоя етап, а и все още ни беше интересно какви симптоми бихме проявили и дали изобщо ще получим някакви. Взирахме се в сигналите на телата си и един на друг споделяхме какво усещаме, за да уточним дали си въобразяваме или наистина има нещо. В общи линии, към онзи момент идеше реч за дребни неразположенийца, които не даваха вид, че ще пречат на туровете ни.

Заети да гледаме в себе си и да се чудим добре ли сме или не, и дали си измисляме това, което лекинко усещахме, ръкавът, по който се движихме, изненадващо за нас свърши.

Връхлетя ни шум от звучна перуанска музика –

от оная, дето сте я виждали и чували от перуанците пред НДК, глъчка от възбудени туристи, свеж въздух, шарени цветове на перуанците-музиканти и много, много емоции. Усещането, че си в ПЕРУ вече не можеше да се сбърка! Точно така си го бяхме представяли – шумно, цветно и емоционално. Чакайки за куфарите си, видяхме, че на стилаж в залата на летището безплатно се предлагат флакони с кислород. Развеселихме се. Чак пък толкоз – то че е високо, високо е, ама и кислород да дават на хората – лиготия!

Подхилихме се под мустак, взехме куфарите и излязохме от летището. И там зад огражденията видяхме табелата с имената ни. Тук организацията беше повече от стройна и очевидно хората бачкаха в името на удоволствието и почивката на Туриста. Две бойни мацки ни поеха и в нова-новеничка кола ни метнаха до хотела / www.hosteriadeanita.com  /, който е част от веригата на Амару хостАл / http://www.cusco.net/amaru/ /. Това беше поредното прецизно избрано място за нощувка – хем не скъпо /28 $ на нощ/, хем местно, хем хубаво. Колата спря на малък паркинг, от който започваха стъпала, водещи до хотела ни. Е тия 40-тина стъпала тотално ни изтощиха. Усетихме как букално изплезваме езици и започваме да пръхтим все едно сме участвали в маратон. Недостигът на въздух вече стана осезаем.

Инак

Кузко има някакъв лек /в последствие се оказа, че не е чак така/ повей към Балканите –

стари къщи, изписани балкони, чардаци, хоросан по стените, нашенски турски керемиди по покривите, каменни или кирпичени зидове, ограждащи дворовете – съвсем като у нас. Или почти съвсем .

Филков добавя:

Оказа се, че това е била испанската архитектура през 16 век

Пак съм аз:

Основите на къщите, обаче, бяха от старите инкски времена, над въпросните зидове виждахме върховете на Андите, а лицата на хората съвсем не бяха балкански, а чиста проба перуанско-индиански – дори само тия 3 неща бяха достатъчни, за да не се объркаме с Балканска действителност.

Вече в хотела ни и докато чакахме настаняването, получихме кана с мате де кока – чай от кока. Пихме го във вътрешната градина на хостериата:

Чай от кока – Кузко, Перу

 

 

Знаехме и от книгите, и от нет-а, и от Виктор, че чаят ще помогне за височинната адаптация.

Не си мислете глупости от сорта, че чаят е направен от наркотик

Нищо такова! Вероятно при някаква обработка на листата би се получило наркотик, но в тоя си вид чаят не помогна дори за минаване на лекото замайване, та какво ли да говорим за постигане на ефект на надрусване. Чаят беше зелен на цвят и доста гаден, но овкусен с подходящо количество захар, ставаше за пиене. След кратко суетене по регистрацията и напомнянето, че сме платили гореспоменатите 3 тура, получихме информация кога, с какво и на къде щяхме да тръгнем. Решихме лееекичко да се отпуснем в стаята – само колкото да отморим, защото наистина се чувствахме като пребити. А беше едва 8 часа!

От хотела очаквах повече, но за това не са виновни снимките в сайта на хотела, а въображението ми. В никакъв случай стаята не беше зле – отново огромно старинно и дърворезбовано легло, голям гардероб на поне 100-тина години, прозорци към вътрешен двор – абе направо си беше хубаво! Ама аз съм си глезла и мрънкалница по душа, така че е редно да спомена, че градината на къщата не беше това, което си представях. Всъщност, и да беше, градината на покрива на хотела в Лима пак щеше да обере точките.

[geo_mashup_location)info]

 

След час сепнато се събудихме и се метнахме към автогарата. Имахме щурия план вместо директен нощен автобус от Кузко до Арекипа да намерим нещо подходящо, което да ни придвижи до Пуно и езерото Титихаха /изговаря се с ‘Х’, а не с ‘К’/, и там, ако имахме късмет, щяхме да направим разходка из езерото до изкуствено-направените тръстикови острови, на които живеят индианците урос. Първоначалният ни бг план беше съвсем друг – трябваше просто да преминем през Пуно и да стигнем до Арекипа, където вече бяхме платили и хотел, и трип до каньона Колка. Решихме да опитаме да напънем късмета си и да видим дали щяхме да успеем да добавим още едно приключение в списъка.

Така че, съвсем загърбвайки всичко, което сме чели в нет-а, а също и препоръките на Виктор, а също и тези на рецепционистката, се

юрнахме да търсим местната автогара,

за да насосаме времево нощния преход с автобус до Пуно и да осъществим тая си авантюра. Отне ни немного време /но бая физически усилия/ да купим билети до Пуно за автобус първа класа /20 солес на калпак/. Автобусът не беше на фирмата Круз дел Сур, но се надявахме, че първата класа ще компенсира недостатъците, ако има такива. Надявахме се и че няма да имаме проблеми предвид факта, че в същия тоя ден, в който тръгвахме към Титихаха, щяхме да се върнем от Мачу Пикчу. По план трябваше да се завърнем от Мачу Пикчу в 8.30, така че искрено се надявахме, че нямаше да отървем нощния автобус до Пуно, който тръгваше в 10. Лошото беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали някое свлачище в Андите няма да предизвика закъснение по отношение на часа на пристигане в Кузко.

Още на излизане от хотела, питайки се кога адажеба ще видим лама – нали сме в Андите, видяхме това:

Перуанка – Кузко, Перу

Перуанка

 

 

За тези, които не виждат какво точно сме снимали – тая женичка ‘носи’ 2 торби. В торбата на гърба й е натикано бебе-перуанче, а в торбата, която виси отпред на тялото й, има малка ламичка. Първият ни ден в Андите просто не можеше да започне по-добре! Снимахме се с жената и й дадохме 1 соло:

Перуанка – Кузко, Перу

 

 

 

По-късно през деня осъзнахме, че местните каки/лелки масово ходят нагиздени с шарените си носии и носеха я дете, я малка лама на гърба си, а често водеха на въже и голяма лама, или пък просто си пасяха стадото лами, чакайки някой турист да метне някое соло срещу снимане. При такава странност, нямаше как да не щракам като луда. А местната практика повелява, когато се снимаш с тия хора, да плащаш. И в това няма нищо лошо – все пак това е техният начин да изкарат пари за насъщния си. Ако не се снимаш с тях и ако просто ги снимаш от разстояние, тогава е приемливо и да не плащаш. След няколко часа настървено снимане по подобни циркаджии започнах да си давам трезва сметка, че това е просто един супер атрактивен туристо-капан.

Все по-интересно ми стана тайно да снимам истинските хора

Онези, които си ходят с носии, но не заради снимките на туристите, а защото това е техният начин на живот и обличане. След още няколко часа пък започнах да се впечатлявам от самите носии, а не от шаренията на цветовете им – чатнах, че истинските местни перуанки-индианки вЕрно са си облечени с носии, обаче дрехите вече са избелели от слънцето. Онези, дето бяха с ярките и шарени носии, навярно вечер обличаха нормални модерни дрехи, а денем се маскираха като перуанки-селянки. Започнах да се впечатлявам и от различни детайли по самите хора и лица – черните дълги плитки – 2 или 4 на брой, завършващи с пискюли /по-натам ще се види/ за постигане на повече гиздавост; малките бомбета, кацнали на главите на старите перуанки и други такива дребнички неща, които именно украсяваха пътуването ни с моите прошушвания към Филков /сякаш някой там, на края на света, ще разбере българските ми бръщолевения/ ‘я виж тая жена’, ‘глей, глей’, ‘виждаш ли плитката’, ‘олееее’ и т.н.

Връщането от автогарата беше мъчение.

Температурата се покачи и от около 5-6 градуса сутринта при пристигането ни, към 11 по обед, когато на връщане от автогарата се пънахме по баира и стъпалата нагоре към хостериата, вече беше над 20 градуса. Само се чудех на кой стълб да се подпра и как по най-щадящ силите начин да се завлека до хотела. Главоболието ми се беше засилило предполагам от жегата и поради количеството навлечени дрехи, с които тръгнахме на ранина. Кой да знае, че ще е толкоз топло – по проверени в нета прогнози за времето, темпаратурата трябваше да е максимално 16 градуса и да ни вали дъжд, защото март в Андите е времето на дъждовния сезон. Съвсем смачкани и претоплени се явихме в хотела, където девойката на рецепцията изключително учудена, че ни вижда, тактично намекна, че е по-добре до края на деня да се скатаем в стаята или поне да го даваме малко по-спокойно. Ние отговорихме, че няма как – ще правим сити тур след час-два време, на което мацката отговори единствено с повдигане на веждите. В края на деня стана ясно колко много сме се надценили и защо точно се препоръчва да полежиш и почиваш, когато се озовеш на 3 хиляди и 700 метра надморска височина в Андите.

Обиколката на града

стартира в 13.30. По описание трябваше да продължи до 6 и половина вечерта. Цената й беше 12 $, като извън тази цифра всеки трябваше да си купи туристически билети. Големият туристически билет струваше 70 солес и всъщност той беше вход за няколко археологически комплекса, които щяхме да посетим същия и следващия ден. Извън тая цифра, се плащаха още 2 входа – на Катедралата в центъра на Кузко /50 солес/, което ние не платихме и не посетихме, защото имахме лошия опит от скуката, която ни обзе в катедралата в Лима, и още 10 солес вход за Храма на слънцето. Използвахме времето, в което групата беше натикана в църквата /около 40-50 минути/, за да разгледаме центъра на града – все пак друго време за това начинание нямаше да имаме – на следващия ден бяхме на тур извън града, а на по-следващия предстоеше МП.

Градът видимо беше много по-богат от Лима,

от Наска и от всяко място, което до момента бяхме видели/посетили. И няма как да е другояче – нали това е първата спирка на всеки турист на път към Мачу Пикчу. Хората изглеждаха по-спокойни и съвсем не мърляви като жителите на равнините. Плюс това, усещането за страх от местните вече липсваше при нас – в Кузко бяхме малко по-навлечени и дрехите кат’че’ли лично на мен ми даваха по-голяма сигурност. Някак личното ми пространство отново си беше станало съвсем мое – ония презрамки по жегите и пустините в низините ме караха да се чувствам некомфортно спрямо набезите на търговците и изобщо намесата от страна на местните нахалници. Мизерия имаше и в Кузко, разбира се, но тук тя беше като атракция на общия фон на благоденствие – не ме караше да се чувствам зле, както беше в Лима, а ме предизвикваше да снимам и това шарено пространство като контраст на другото, повечето, по-хубавото:

Кузко, ПеруКузко, Перу

 

 

Красота, Анди, музика, шарен и пъстър свят от всички страни, търговци, които те преследват докато не си купиш нещо от тях.

Кузко като че ли пееше – всичко беше зелено и живо. И слънце – напук на прогнозата за времето – това беше и си остава впечатлението ми от Кузко.

Кузко, ПеруКузко, ПеруКузко, Перу

В този първи ден си дадохме и сметка, че дъждовният сезон носи както дъждове и вода, така и цвят и живост за Андите. Ако Мачу Пикчу е част от нечий летен замисъл, то да, планината няма да е толкова студена и влажна, но няма и да е толкова зелена! Така че, Туристе, моля, обърни внимание на това, и внимателно прецени дали ще поемеш риска да те навали дъжд и да те одуха вятър, но да видиш планинско Перу в най-величествения му вид, или предпочиташ да си стоплен от слънцето, но да не видиш реките на Андите, пълни с вода, нито пък всевъзможните нюанси на зеленото, които Онзи горе е създал без дори ние да подозираме, че ги има.

Храмът на слънцето

беше първият ни реален сблъсък с древната инкска архитектура. Гидът разясняваше, че в тоя храм могат да се видят 3 архитектурни пласта – от пред-инкско време, от времето на същинските инки, и от времето на испанското завоевание. Отвън все още съществуваха древните извори, ‘прихванати’ в коловоз още от времето на пред-инките. Нагоре сградата продължавше с градеж от черен базалтов /май/ камък от времето на инките, образуващ нещо като полу-кръг на стената. Разясниха ни, че тоя овал следвал движението на слънцето по небето:

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

Нагоре следваше стена от бял камък, изправяща овала в типичната за испанците квадратна форма. Самите инки построили храм-обсерватория в чест на боговете на Слънцето и Луната, разказа гидът, а испанците преформатирали тоя храм в катедрала, което наложило изправянето на стените. И всички тия смисли съществуваха в едната постройка, която виждахме – тя ги носеше, съдържаше и пазеше. Изуми ни начинът на спояване на камъка. Т.е. по-скоро, нямаше такова спояване. Камъните бяха издялкани толкова перфектно, че прилягаха плътно един до друг в изрядно права линия. Нямаше луфтове, нямаше пункатини, нямаше криволичения. И тая линия продължаваше от едната зала в другата, после в третета и натам в поразително успоредна на пода посока. Гидът обясни, че всички повърхности, които виждахме във вътрешността на храма, преди стотици години са били покрити със злато, сребро и камъни, а в нишите на стените стоели скулптури на инкските божества. Ествествено, всичко гореизброено е било чинно и сръчно изчагъркано от испанците. А това го казвам, за да стане ясно, че инките са подреждали в идеален порядък камъни, като тоя изряден порядък изобщо не се е виждал, защото отгоре е имало златни и сребърни плочи. Евала вам, инки!

 

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

По същото време жегата се усилваше, а моето главоболие си стоеше упорито и засилващо се въпреки 4-я прием на хап против височинната болест. Филков все така твърдеше, че се чувства ок и че усеща единствено леко напрежение в главата, но той си е планинско чедо – не съм и очаквала да е другояче.

Следващият археологически комплекс, който посетихме, беше извън Кузко. Пътувахме около 30-тина минути, за да стигнем до

комплекс, наречен ‘Главата на пумата’

/пояснение – пумата е била свещено животно за инките/. Отново видяхме изумително /вече започнах да се повтарям с това ‘изумително’, ама като си е такова, как другояче да го нарека…/ инкско архитектурно майсторство. Този път то беше под формата на огромни несиметрични камъни, които обаче пак стояха здраво стъпили един върху друг без луфт или каквато и да е халтавост между тях. Не мога дори да си представя колко време е било нужно, за да се намери идеалният камък, който да бъде положен върху основата, после по него да се открие друг идеален камък, който по форма да отговаря на предишните 2, и така много, много повтарящи се пъти, докато се изгради комплексът. А за да се направи това, са били нужни наситина страхотно много хора и много, ама  много време, усилия и мисъл. Интересното в цялата тая работа е фактът, че инките не са имали робство. Тогава съвсем резонен е въпросът ‘Кой, аджеба, е строил?’ И тук идва най-интересното! Трябва обаче да вмъкна малко история, за да стане ясно за каква мисъл иде реч.

Инките са живели като свободни хора. Не е имало робство.

Не е имало и бедност. Всички са били еднакво сити и напоени, така да се каже. Лишения от какъвто и да е физически вид просто не е имало. Разбира се, една част от инките са били аристократите, които са стоели много над другите. Вероятно те са хапвали и пийвали по-пищно от масата, но не за тях иде реч сега. В случая говоря именно за ‘другите’, т.е. за хората, попадащи под общото понятие ‘инки’. Та, тия ми ти инки, са получавали всичко необходимо от своите божества – Виракоча /всевшния бог/, Пачамама /майката земя/, бога Слънце и бога Луна, явяващи се на обикновения човек в лицето на инката-владетел. Иначе казано, държавата се е грижила нейните граждани да бъдат доволни и щастливи от факта, че са инки. В замяна на това, през определен период от време, всяко инкско семейство, та дори цели фамилии, са бивали ‘командировани’ по различни места в държавата за по 6-12 месеца, за да върнат с дела и действия услугите и благата, които са получавали от боговете. Т.е. именно редовият инка е строил светилищата като това, за което сега разказвам. Всеки е давал своя принос по начина, по който е можел – едни са дялкали камъни, други са багрили платовете, с които всички са се обличали, трети са шиели и тъкали, четвърти – обработвали терасите, където се отглеждала храната – всеки е правил това, което умее. И така докато се построи съответното нещо или изтече времето на ‘командироването’. Не само интересно, а и умно измислено!

Филков каза:

От градежа са останали само най-големите камъни. Другите испанците са смъкнали за катедралите и сградите.

Пак аз:

Та, ето снимки на въпросния градеж:

комплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перу

 

 

Междувременно установихме, че гидът носи в ръка нещо нагънато и смачкано. На въпроса на групата какво е това, той отговори ‘Пластик пончо /сиреч дъждобран/’. Той поясни, че човек никога не знае в какъв вид ще решат Андите да се представят пред хората. Много беше прав! По пътя за следващия храм – този на водата, небето бързо се нагорочи. Едва стигайки до самия храм, заваля дъжд с едри, големи, студени капки. Т падна поне с 10 градуса. Главоболието ми остро се обади заради комбинацията от височината, захлаждането и поредната смяна на налягането. Очевидно стана, че бях взела разходката в Андите за леко приключение и не съм се подготвила както трябва дори по отношение на облеклото. За сметка на това, освен гидът и семейство Филкови, нито един друг турист от автобуса нямаше дъждобран, което ни кара да се гордеем с поне частично проявената си прозорливост.

С първите капки на дъжда всички се спешихме обратно към автобуса /който ни изчакваше на 10-тина минути път пеша от самия храм/. Едва се качихме в автобуса и заваля град. Ето за това променливо време явно говореше нашият водач!

Първо слънце и жега, 10 минути по-късно просто леко захлаждане, идващо от падащия здрач, още 10 минути по-късно – дъжд и град, комбинирани с вледеняващ вятър, а още 15 минути по-късно – пълна и тотална тъмнина на нощта. Вечерта в Андите дойде много бързо и неочаквано за мен, а не трябвше да се изнендавам – колкото по-високо в планината е човек, толкова по-бързо връхлита нощта.

Прибирането ни в Кузко стана малко по-рано от предвиденото време заради дъжда и в името на сухотата и комфорта на Туриста – пропуснахме последната архитектурна забележителност от сити тура. Вече дори не помня коя беше.

На връщане към хотела започна да ме втриса от студ, а главата ми буквално беше започнала да пулсира. Все пак исках да хапнем в местно ресторантче. Харесахме си едно, намиращо се съвсем близо до хостериата. Вътре беше топло и навяваше идея за уют. Стените и там бяха стъпили върху основи от инкско време: много добре се виждаше разделението на пластовете камъни. Беше точно както го опиват по учебниците, а и 1: 1 към разказа на нашия гид. При така ясно разделение на словевете, пластовете бяха несбъркаеми. Докато поръчвахме вечерята, аз започнах да проявявам всички от гореописаните признаци на височинната болест – задух, главоболие, имах и позиви за повръщане, тресеше ме и се чувствах ужасно безсилна от умора. Едва дочаках Филков да нагъне вечерята – имаше не-повече от 10 минути за това, и преревах, че умирам и че трябва незабавно да се скатая в стаята ни и в легнало положение. /Вечерята ни струваше 65 солес, което за местните стандарти е астрономическа цифра. Изобщо не бях доволна от храната и цифрата, която сме дали за нея – за тази сума би трябвало да са ни заринали от храна, а место това бяхме получили скроми порцийки супа /8 солес/, пиле с нещо по местен тертип /23 солес/ и порция картофи, която всъщност се оказа един-единствен картоф, метнат в жар /14 солес/, малко хлебчета с размери на миниатюрни пърленки и нещо леко за пиене. На фона на пищната вечеря в ценъра на Лима, която ни струваше едва 30 солес, тук цените бяха направо обирджийски./

Следващият ден бях все така изморена, но жива. Все още главата леко ми тежеше, но реших да се пимиря, че явно на тая височина усещанията ще бъдат такива. Филков неколкократно ме поглеждаше изпитателно и ме питаше загрижено как съм. На поредният път просто се сопнах в своя си типичен стил и той сподели, че предишната вечер почти е повярвал, че ще мра – изглеждала съм ужасно зле и очевидно неподправено съм страдала .

Вторият ни ден в Кузко започна със свежо студено време – също като предишния ден, но всичко ни говореше, че стане топло и слънчево. Искрено се надявахме да е такова, защото ни предстоеше тур до Свещената долина на инките. Естествено, отново сложихме дъждобраните в чантите си – предходният ден ни беше научил на респект и смирение пред Андите.

 

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

12 коментара

дек. 17 2012

Филкови пътуват. Перу. (3): Платото Наска

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, бяхме в Пискo и пустинята Паракас, а днес на ред е платото Наска.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част трета

Платото Наска

 

В 6 часа сутринта на това затънтено място насред нищото, сиреч пустинята, не работеше нищо друго, освен едно кафенце, отстоящо в непосредствена близост до кея с лодките. Пихме кафета /общо 6 солес = 3 лв./ и след това се върнахме, за да закусим. С изненада установихме, че цялото хотелче все още спи, така че се наложи да събудим младежа, който беше отговорен за закуската ни. Хапнахме смесица от континентална и европейска закуска – пържени яйца, хлебчета, мармалад, масло, кафе, мляко и сок, който не е от кутия – това би обидило Туриста. Соковете в Перу са само фрешове от миксирани някакви местни плодове. И това беше вкусно!

И изобщо, тук е времето да кажа, че цялата държава ухаеше на нещо неопределено, но вкусно. Навсякъде из градовете ухаше прекрасно. Разни хора продаваха подобия на пирожки, нарязани на шайби ананаси, кокосови орехи със сламки, пържеха се меса, приготвяха се сандвичи, а хлебарниците им са с напълно отворени двери. То всъщност и врати няма поради топлия климат, та всичко е изложено хем в магазин, хем цялата предна витрина на помещението обичайно липсваше. И от уханието на тия вкусотии стомасите ни даваха разни сигнали в съвсем необичайни за тях времена. Жалко е, много е жалко, че не трябваше да ядем и пием местни неща, грабнати от улицата…

Автобусът за Наска

тръгваше в 10.30. Истинският ‘наш’ човек пак се появи от нищото и махна на бибипкаща кола, минаваща през шосето, и поредният тротилясник спря. Сега чак си дадохме сметка, че всчки тия свирчовци, които бибипкаха с профучаващите си коли насам-натам, всъщност са местни таксита! Минавайки покрай гражданин, стоящ или вървящ си на пътя, шофьорите свиркаха и така даваха индикация, че са готови да закарат въпросния гражданин където и да поиска. Та, натоварихме се на това такси като нашият човек каза на шофьора нещо на испански, от което аз разбах само ‘солес’ – явно му казваше колко ще плати, когато колата се върне пак при него, т.е. плащането щеше да стане след като чичката ни закара на автогарата. Така и стана. Човекът ни метна до автогарата, с жестове ни обясни да чакаме там и си замина без да ни поиска пари. Вече започнахме да вярваме, че Анакс е бил напълно прав, когато е давал индикации, че в тия 167 $ влиза ВСИЧКО.

Сега за автогарата!!! Лъжете се, ако си мислите, че мястото, на което спряхме, имаше нещо общо с автогара! Нищо подобно! Въпросното място си беше чиста проба заградено пространство с пръст и почва по земята – точно както летището – нито асфалт, нито чакъл дори, а местна червеникаво-кафява почва, наподобяваща пустините цветове. Автобусът, който пристигна, обаче, нямаше нищо общо с предишното превозно средство от масов тип. Това си беше голям двуетажен климатизиран автобус, с достатъчно пространство между седалките и поставка за уморени крака. Фирмата беше Круз дел Сур – казвам го в случай, че някой се двуоми на кой тип автобус да се качи – тия са добри! В последствие установихме, че тази фирма е за туристите. Оказа се, че в Перу всяка услуга е двойно налична – една и съща дейност/услуга/храна се предлагат с 2 качества – едното е за местните, а другото е за туристите. Така че всичко е удвоено – има по два вида обществени тоалетни, ресторанти, кръчми, автобуси – тодос! Цената за туристите, естествено, е по-висока от тази за местните, но все така е ниска за нас. Билетът ни струваше 17 солес /ок. 7-8 лв,/, като предполагам, че цифрата за превозното средство за местните ще да е била около 7-10 солес. И наистина, в автобуса бяхме само чужденици-туристи.

Аз отново изпаднах в летаргия, но се поразбудих от един остър завой и с изненада установих, че се движим в пустинята:

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

 

 

Гледката беше величествена. Хълмове, равнини, леки възвишения и всичко без стръкче дори тревичка. И така часове!

За наша огромна изненада, в 2.20, когато пристихнахме на автогарата в Наска,

този път ни чакаше човек с табелка с имената ни

Оставихме багажа във фирмата, посредничеща за полета над линиите на Наска, и веднага се метнахме в едно такси в посока към летището. По пътя видяхме табели, които показваха задраскани цени на полета – т.е. ако букнеш полета на място, цената не е 50-60 $, а 40 $. Усетихме, че Анакс все пак леко ни е прецакал, но кво пък – нали сме там, а и 10-15 $ не са цифра, поради която да се ронят сълзи. Кат’ сме тръгнали на майната си, сме си правили сметка, че ще харчим купища пари за купища услуги, нали така? След 7-8 минути път, които струваха едва 1-2 солес по отношение на таксито!!! /тук започнахме да вдяваме колко евтин всъщност е животът в Перу!/, стигнахме до летището. Видяхме множество подредени малки самолетчета – едното току-що излиташе, а другото пък кацаше. Вече силно развълнувана и притеснена стопирах мислите си  за финансовото ни прецакване и се вторачих в малките нещица, някое от които трябваше да ни вдигне в небето, да ни повози 40 минути и после да ни приземи безопасно и в цял вид. Страх ме беше. Всъщност, ужасно много ме беше страх!

И така до момента, в който ‘нашият’ човек /оня, който ни придружаваше в таксито/ ни даде билета за самолета и видях цифрата от 10 СОЛЕС!!! Е тук вече побеснях! Услуга, която струва 5 ЛЕВА, ни се предлагаше като за 90! Оправданото ми възмущението се изля върху Филков, защото ‘нашият’ човек тактически беше духнал с таксито. Бях ядосана, крива и супер разочарована от Анакс. Както казваше баба ми: ‘Той изглеждаше толкова добро момче!’. Видяхме, че с нас чакат 3-ма японци, така че ни стана ясно, че ще летим 5-мата ол тугедър. Преди полета ни дадоха карта на маршрута,

Плато Наска, Перу

 

 

която да ни показва до къде сме стигнали, какво сме видели и кое още остава да видим. Качихме се на ето това нещенце:

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

 
и коремът ми веднага се сви на топка. Забравих Анакс, забравих мрънкане и просто си стиснах ръцете в скута, като /наистина/ отправих молитва след 40 минути да се приземем цели.

Това, което видяхме от горе, наистина е впечатляващо, но освен тая дума, аз лично не бих използвала по-силна, от сорта например на ‘изумително’, за да го опиша. Да, линии и форми имаше, но като че ли очаквах да са по-внушителни и видими. Някои бяха по-добре изписани, но пък по-малки, и затова на места самолетът летеше наистина много ниско, други пък бяха големи и разляти, а имаше и такива, които се налагаше да търсим с поглед – уж пилотът ни е посочил над коя сме, а аз нищо не я виждах.

Nazca, Перу

 

Самолетчето се държеше невъзможно –

правеше виражи – накланяше се ту на ляво, ту на дясно, уж за да се осигури видимост към фигурите. Стана ми много, много лошо! Самолетът танцуваше така, че вдигаше стомаха ми в не в гърлото, а чак до зъбите. Не можех да удържа фотоапратата и да фиксирам фигурата в рамката, за да щракна каквото и да било. Плюс това, затворът щракаше прекалено бавно за бързото движение на самолета. Не знам колко време летяхме, но от средата някъде натам просто престанах да обръщам глава в посоката, в която ни сочеше пилотът. Беше ми толкова лошо, че едва се самонасилвах да щракна барем фигурата, която се намираше от моята страна на прозореца и кажи-речи под носа ми. Филков изглеждаше здрав и в добро настроение, накланяше се заедно със самолета и понякога залягаше над мен, за да хване с камерата някоя уж много ценна линия, намираща се от моята страна. Не мога да не отбележа, че 35-40 минути полет са повече от достатъчни! Повече би било самоубийство за хора с очевидни проблеми с вестибуларния апарат, каквато се оказа, че съм аз.

Ето снимки от чудесата инкски, а и малко фотоси от горе:

Плато Наска, Перу

Плато Наска, Перу

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

Плато Наска, Перу

Плато Наска

 

 

Който иска, може да пусне чичко гугъл и да види снимки на всички линии, направени от професионалисти. Както стана ясно, аз бях заета да усещам колко ми е зле и как ще повърна, и поради таз причина нямаме много и качествени снимки.

И сега малко за линиите, копнато от нета, че ме мързи да разказвам същото:

‘На 22 юни 1941 година историкът от Нюйоркския университет „Лонг Айлънд“ Пол Косък насочва своя самолет над платото Наска. Внезапно той забелязва под крилото на самолета фигура на птица, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, както обичат да рисуват децата, без да повдигат молива от листа.

Фигурата е с размери почти на жилищен квартал – тя е многократно прекосявана от хората долу, през нея дори е прокарано шосе – Панамерикана, чиито строители не са предполагали през какви вълшебни места копяат, но кой отдолу би могъл да предположи, че улеите в платото, каквито има навсякъде, са елементи от гигантска, различима само от небето рисунка. За жалост, точно това шосе прпеминава през опашката на гущера – най-дългата от всички фигури – 180 метра.

Недалече от птицата Косък различил фигурата на паяк, на маймуна с навита на спирала опашка, край тях се устремява нагоре огромна писта за излитане, на скалата отсреща е отпечатан космонавт в скафандър…

Отначало с тайнствените рисунки се занимава самият Косък. После – после на сцената излиза крехката немска математичка Мария Райхе, която отдава целия си живот на платото загадка. Тя виси на въже от хеликоптерите, за да направлява фотокамерите, посипва контурите с тебеширен прах, закупен с джобните й пари, за да засили видимостта им и стъпка по стъпка създава чрез хонорарите от книгите си могъщата фондация „Райхе“, благодарение на която продължава търсенето на ключа.

Полетите й продължават през различните части на деня, за да може да се намери най-добрата светлина за безценните снимки. Ерих фон Деникен прави това предизвикателство достояние на целия свят чрез книгата си и филма „Спомени от бъдещето“.

Има поне сто теории за произхода на тази най-загадъчна книжка с картинки в историята на света, но те почти всички са свързани с Посещението! Един от „опърничавите“, който игнорира извънземните, едва не си счупва врата, опитвайки се да докаже, че древният художник е направлявал изпълнителите долу, качен на балон, изплетен от тръстика…

Едва ли някога на бял свят ще излезе какъв е точно произходът на линиите, “по-реалистичните” и земни теории (между които и на Мария Райхе) ги свързат с културите Паракас и Наска, но в доста широк времеви диапазон – от IX век пр.Хр. до VI век след – цели 1500 години, с добавъчното участие на високопланинците от културата Вари.

До своята смърт през 1998 година Мария Райхе е твърдяла, че линиите са свързани с астрономическия календар, използван за селскостопански цели.

Пак съм аз:

Струва ми се, че

хората, които твърдят, че линиите на Наска служели за напояване, не са прави

Не са чак толкоз големи, за да вършат тая работа. Да не кажа, че са съвсем малки. Подозирам, че ако линиите са били повече, но времето ги е разрушило, тогава тази теория би могла и да бъде вярна, но в този им вид – кой знае…

Наска е малък град,

за който навсякъде четохме, че е силно безинтересен. Така че от самия град не снимахме нищо, с изключение на тия 2 снимки, не-свързани с градската архитектура или забележителности:

Наска, ПеруНаска, Перу

 

 

Малко след 4 се метнахме

на автобус до Лима

Струва ми се, че дори направихме едно прехвърляне нейде, но както вече се знае, аз влизам в подобие на зимен съм, за което време изобщо не съм контактна. Помня, че малко преди да заспя с Филков си говорихме колко странен е животът в Перу и как цял самолет лети за общата сума от 25 лева…

Пътуването беше много, много дълго. След 7 часа в не-туристически автобус, почти в полунощ стигнахме в Лима. Анакс и Виктор ни чакаха. Скатахме се в нашата стая на върха на хотела и с поглед към терасата, и това като че ли отбеляза края на Лимската ера. Повече от тоя град май нямаше какво да се види. Или поне така си мислехме по това време…

Следващият ден беше отделен за почивка. Изкарахме го на терасата на хотела, в пиене на фрешове, цитронади и бири, в четене на дебели книги за древен Перу и в леки обиколки из центъра. Натикахме се в Катедралата на центалния площад, за което платихме 10 солес на човек, и което можехме и да си спестим – да, красиви дърворезби, но вече бяхме видели подобни по балконите. Посетихме и пазара за местните хора, но не се осмелихме да влезем вътре – все още местните леко ни притесняваха, въпреки че чувството за страх отдавна вече ни беше напуснало. Стигнахме до портите на Китайския квартал, но така и не влязохме вътре – навалицата беше твърде голяма за нашата настройка за кротък и спокоен ден. И това е май за тоя ден. Прекарахме последния ден преди пътуването за Кузко наистина основно на терасата и в размисли колко различна държава е Перу.

Не мога да не споделя следните изводи и факти:

 

  • Кредитните карти са добре приети кажи-речи във всеки магазин, колкото и мизерен да изглежда отвън. Или поне така твърдяха стикерите по ‘витрините’.
  • Хранителните стоки, които посетихме, бяха по-добре подредени и заредени от нашенските. Разнообрзието от плодове, включително и не-виждани от нас, значително подминаваше нашенското!
  • Купихме 1 кило чай от кока – да имаме какво да раздаваме. /След малко ще стигна до коката и чая ‘мате де кока’ – чай от кока, и обяснението кога и за какво се използва. А на финала ще разкажа и за полицията в Букурещ и коката/.
  • Пътищата на държавата са чудесни. Нови, гладки, което наистина води до наслаждаване от пътуването. Като се замисля, нормално е да е така. Има райони, до които не може да се стигне нито с влак, нито със самолет – автобусът е единственият начин. Ако пътищата са кофти, това ще доведе до поне частичен отлив на туристи. А Перу е основно туристическа държава.
  • Като говорим за пътища, редно е да спомена и какво е отношението на шофьорите към коланите, а именно – повече от положително. Pлод на възпитание ли е, на глоби ли, не знам, но хората си караха с колани дори когато се придвижваха с таратайки от рода на Викторовата и по малки и забутани пътища като Паракаското.
  • И гсм-ите – това също ни впечатли. Хората говореха по странен начин по мобилните си телефони. Когато ответната страна говори, слушалката стоеше на ухото на човека, който наблюдаваме. А когато пък човекът говореше, поставяше телефона пред устата си – все едно е с радиостанция. Шантаво! На места видяхме хора и с гсм-и, и с уоки-токита – например, връзката между хотела ни в Кузко и туристическата агенция, която използваха, ставаше с радиостанции – предполагам, че така пестят пари от телефонни разговори. Не ми хрумва поради що инак ще го правят.

Оф, айде стига за Лима, че вече и на мен ми писна.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

Перу

 

6 коментара

« Newer Entries - Older Entries »