Archive for the 'Мая Филкова' Category

февр. 05 2013

Филкови пътуват: Перу (8): Кондорите в каньона Колка

Днес ще завършим пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузкобяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро и Мачу Пикчуа за последно се качихме до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Днес отиваме на до Арекипа и каондорите в каньона Колка

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част осма

Кондорите в каньона Колка

 

Пътят до Арекипа се оказа мноооого дълъг! Пристигнахме чак в 8 вечерта – след 6 часа лашкане в пълен НЕ-ТУРИСТИЧЕСКИ автобус, редовна класа и въпреки че ‘нашият’ човек ни беше обещал да сме първа в ‘Круз дел Сур’! Добрата новина е, че тоя път имаше филми – единият беше с испански субтитри, така че си слушаме английската реч, а Десперадо беше озвучен на испански, но там пък няма кой знае колко реплики.

На автогарата в

Арекипа

ни чакаха 2-ма младежи, които май се оказаха синове на собственичката на Tambo Viejo / www.tamboviejo.com / Към 9 вечерта бяхме свалили пластовете мръсотия от последните 2 дни /припомнете си, че сме с едни и същи дрехи и обувки още от тура към Мачу Пикчу/ и с наслада запалихме по цигара във вътрешната градина на хотела:

Арекипа, Перу

 

 

Тая градина имаше силен европейски полъх – дървена люлка, малки гномчета, намятани из тревата, гъска тук, свещ там – оказва се, че сестрата на собственичката е омъжена за белгиец и на това явно се дължи горевидяното. Жената ни предупреди, че турът до Колка каньон стратира в 8.30 /струва 24 солес – 2 дни с едно преспиване в Чивай. Отделно се плаща туристически билет на стойност 32 солес/, така че закуската щеше да ни чака в 8.

Посрещнахме сутринта в Арекипа отново с ранно ставане в 6 часа. И по-добре, че сме толкоз ранобудни, защото извън ранните сутрешни часове нямаше кога по друго време да разгледаме града. Така че бързо се метнахме на едно такси и за 2.5 солес шофьорът ни остави на поредния Плаца де Армас с поредната катедрала.

Интересното на тоя град е белият камък, от който са построени сградите на самия център. Камъкът е вулканичен и е добит от множеството вулкани, заобикалящи долината на Арекипа. Знаем, че цялата държава е буквално натъпкана с вулкани. Май бяха над 60 общо. Четири от вулканите са активни, като 2 от активните вулкани /единият е Мисти – 5,700 m, а другият е висок 6,400 m и е най-значителният по ръст и големина/ се намираха именно около Арекипа. Става ясно, вярвам, откъде перуанците са взели белия вулканичен камък.

Сутрин рано

Арекипа изглеждаше тихо, кротко и спокойно местенце

Градът спеше и още нямаше туристи, крещящи продавачи и бутащи се туристически агенти, предлагащи услугите си. Хубаво е, но се налага да се връщаме, за да не изтървем каньона Колка, горещите извори и кондорите. Градът:

Арекипа, ПеруАрекипа, Перу

 

 

Групата за тоя двудневен тур беше от 14 човека. Всички бяхме натоварени в малък бус, а гидът ни този път беше дребен младеж на около 25-30, говорещ приличен английски. Турът е от онези типичните, които вече сме преживели – дето спират на всяко по-интересно място. Първата спирка е в края на града – за ВЦ, като младежът ни препоръча да си купим бонбони от кока – малки зелени неща за смучене с отвратителен вкус. Предупреждава ни също да гаврътнем по едно хапче против височинна болест, защото престои изкачване на 4,900 m надморска височина. За 1 час, т.е. много бързо, предстои да се изкачим от 3,400 m надморска височина /Арекипа/ до 4,900 метра.

Бусът се движеше

през Андите

по криволичещ път, който отново /както в Мачу Пикчу/ беше напълно необезопасен. Нов, гладък път, без нито една бабуна или кръпка, но и без нито една мантинела. Шофьорът обаче изглежда печен. Пуснаха ни перуанска музика, която нашият водач понякога и за кратко намаляше, колкото да разкаже по нещо интересно за околностите или да сподели малко туристическа информация. Обърна ни внимание как

от определена височина натам Андите вече не бяха зелени

Изгледът на пейзажа беше много далеч от джунглите на Мачу Пикчу. Не само че няма растителност, но и всичко наоколо беше се обърнало в камънак. Някъде около 3те хиляди метра все още се намираше тук-таме по някоя тревичка, така че виждахме овчари /ламари?/, пасящи лами, но качвайки се по-на високо и те изчезнаха. Младежът обясни, че ламите се чувстват добре на височина от 2 500 до 5 хиляди метра, но най-щастливи били на около 3 – 3 500. На тази височина все още се намираше х 10-20 санта висока тревичка за кльопане. Някои от ламите бяха накипрени с пискюли по ушите. Младежът разказа, че само най-красивите лами/овце имат правото да бъдат нагиздени с такива украшения. За да бъдат така нагласени, очевидно ушите на бедните животни са били продупчени на 1-2 места. Това само потвърди изначалното ми мнение, че не е добре задължително и на всяка цена да си най-красив представител от своя вид.

 

Бусът спря на 4 хиляди и 900 метра височина за снимка, или за да напазаруваме още малко багажи от поредното импровизирано пазарче. Както вече споделих, на почти всяко място, на което спирахме – дори да е само уширение на пътя и туристите да имат едва х 3-4 минути, колкото да щракнат някой връх или долина, имаше поне х 3-4 нагиздени лелки перуанки, продаващи каквото там продават. Това беше най-високата точка на нашето пътуване, но този път с Филков нямахме никакви проблеми с височината. Вече се чувствахме толкова добре сред орлите, че докато почивахме дори палнах цигара.

И ето го най-високото място, на което Филкови са стъпвали до момента:

Андите, Перу

 

 

Спряхме за кратко и в резервата, през който минаваше по пътя ни, за да снимаме викуня-си – животни, които са смесица от лама, вълк и сърна:

Викуня – Андите, Перу

 

 

 

Въпросните животинки живеят във въпросната котловина, която пресичахме, защото именно там се стича вода от Андите и поради това има мъничко тревичка за ядене. Не вярвам на слуха си, когато младежът сподели, че кило викуняско месо струвало 6-700 $! Младежът обаче повтаря цифрата. Или той се е объркал генерално, или цената наистина е такава!

Малко по-натам по пътя виждаме животни /май ги нарекоха викочи…/, които не знам как се казват. Аз ги нарекох катерици-каменояди, защото приличат на катерица и заек едновременно, но са с големи опашки, а живеят в разни дупки в камъните и скалите. Същото такова същество видяхме и по руините на Мачу Пикчу, но бях твърде бавна, за да снимам. Снимки от спирките и пейзажите по пътя,:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

 

а и 1-2 нещица, които ме трогнаха:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

Пристигнахме в

Чивай

около 1 по обед. Вече бяхме освирепели от глад и гидът ни заведе в местно ресторантче за обяд. Цената на обяда беше 20 солес на човек, което не е малко за местния стандарт и за забитото място, в което се намираме, но пък за бг стандарти си е направо нищожно. Манджата беше отново натоварена на блок-маса, беше в огромно количество и вкусна. Тук най-сетне се присетихме, че не сме опитвали чича, така че дойде ред да опитаме и това местно питие. Чичата, която ни сервираха, явно беше от ягодовия вид, защото е червена. Напитката е лека, сладка и газирана. На първо четене дори не усетих алкохол. Явно щом дори аз, която не пия, не усещам алкохолът, то значи градусът е повече от нищожен.

Програмата продължи с

настаняване в хотел Hostal Cezar

Не е нужно да търсите това в нет-а, защото няма да го намерите – мястото се оказа къща на местни хора, които отдават стаи-пристройки под наем. Вътре не беше хич зле – нормални стаи, чиста и подържана баня, приятно бельо и т.н., но отвън къщата си беше оплескана с кирпич, а мизерията извън къщата /всъщност не е мизерия – хората просто живеят по тоя начин, а това, че ние се преподобваме по цивилизацията, това си е наше тесногръдие/ беше умопомрачителна. Следобедните часове предстоеше да се топнем в басейн с гореща вода, подгрявана от вулкана в близост. Използвахме времето не за да си починем и поспим, а за да разгледаме центъра на селцето. Пак площадче, но надали това вече е Плаца де армас – твърде малко и невзрачно беше това градче, за да нарече така центъра си, считам аз. Има малка църквичка и малко пазарче. Ток се сетих, че не ми стигат още 2 пуловерчета за подаръци, така че награбих поредните дрешки от ламска вълна като дар за приятелски дечица /цената на всяко плетено от ламска вълна пуловерче, тип суетшърт, беше 7 лева, шапка ушанка – 3 лева, мъжки суетшърт – 8 лева и прочие умопомрачителни цени/. От тук купихме и плик със свежа кока. Канехме се да подъвчем театрално кока пред камерата докато се киснем в топлия басейн, а остатъка бяхме решили да занесем в дар на нашия близък приятел и кумец Заро, който на по-високичко ниво в полицията се бори срещу дрогата, наркоманите и лошите пороци.

Край басейна стигнахме към 4. Отделеното време за почивка там е 2 часа. Наоколо силно миришеше на сярата – все пак водата се подгрява от вулканичната активност. Категорично имаше бълбукаща вода – видяхме я с очите си. Излизаше от земята с Т от 86 градуса и изкуствено се охлаждаше, за да достигне Т от 35-40 градуса в басейна.

Комплексът обемаше 3 басейна –

2 външни и 1 вътрешен. Навсякъде беше еднакво разплуващо и приятно, имайки предвид факта, че Т навън е около 10-12 градуса. По някое време дори заваля дъжд. Голям е кеф да се киснеш на топло и миризливо докато около теб се издигат Андите и вали студен дъжд. /Горещо препоръчвам, ако отидете в Перу, да не пропускате точно този трип. Всъщност, не пропускайте нито един трип. Всички си струват да бъдат преживени!/ Ето още малко снимки на басейните, на нас, плацикащи се на топло, на нас, зъзнещи в поле в студа, и на малко природа от околностите. Снимките във вътрешни басейн са замазани заради ефекта на сауната, който се получава. А, забравих да кажа, че в същото място има и сауна. Там не влязох, защото сауните не ми понасят. Ето снимките най-накрая:

Басейн в хотела – Андите, ПеруБасейн в хотела – Андите, Перу

Басейн в хотела – Андите, Перу

Андите, Перу

 

 

Вечерта хапнахме в голям ресторант, където група музиканти ни веселеше с перуански ритми, а 2-ма младежи танцуваха традиционни перуански танци. Две девойки бразилки, които бяха част от нашата група, ни светнаха, че обикновено на първа страница на всяко меню в ресторант има меню за деня. То включва избор измежду 2-3 супи, няколко ястия, салати и десерт. Ако избереш храна, която е включена в това меню, то цялата вечеря щеше да излезе колкото е обявено от ресторанта, а в тоя случай – 18 солес на човек. Ако обаче човек не знаеше тази тънкост и поръчаше нещо от общото меню, което често се препокриваше с храната от менюто за деня, то човекът с изненада откриваше, че цената само на основното ястие беше над 20 солес. Това всичкото вероятно го пише някъде, но не и на английски, а нашият гид не считаше за необходимо да сподели тия тънкости с подопечните си. Естествено, ние постъпихме по умния начин. Поръчахме си освен конкретни неща от менюто за деня, така и местното питие писко, за което бразилките твърдяха, че е много силно. И понеже Филко пие с удоволствие само домашна ракия с градуси над 50, то мислех, че ще се наложи той да гаврътне и моята напитка. Е, оказа се, че писко-то е много пивко за мен и съответно супер слабо за него.

Сутринта за пореден път станахме буквално по тъмно – в 5 часа; последва бърза закуска и турът ни продължи към следващите цели. В 6 спряхме в

поредното селище за поредната обиколка на поредния площад с поредната катедрала

Е там вече се удивихме на местните порядки и обичаи – група от 20-тина девойки и жени на средна възраст танцуваха и се въртяха с идеята туристите да им дадат някое и друго соло:

Танци – Андите, Перу

 

 

 

Ние лично интерес към даване на пари вече нямахме. Премного хора последните дни искаха и получаваха от нас пари. А и това да танцуваш като улав в центъра на някакво село в 6!!!! часа сутринта изобщо не ми се струваше редно за поощряване посредством пари.

Малко след 6 групата беше отново събрана в буса и най-накрая отпътувахме към

каньона Колка в търсене на кондорите

И понеже ние вече бяхме видели един жив, пляскащ с крила на 2-3 мета от нас, то честно казано, аз нямах особен интерес към кондорите и към тяхното оперение – информацията, която Филков ми даваше, какъв цвят били като млади и какъв като по-големи, хич не ме вълнуваше.

Colca, Арекипа, Перу

 

 

Филков обаче беше превъзбуден – човекът през цялото пътуване чакаше да види основно 2 неща – Мачу Пикчу и кондорите над Колка. Е, видяхме 15-тина птици високо над нас. Аз лично не видях особено добре, защото съм силно късогледа. Цветът им по шията пък, който показвал млад екземпляр ли е или е по-възрастен, още по-малко видях. Е, снимах няколко пъти, докато Филков почти не отдели камерата от себе си:

Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Това, което ме впечатли, беше самият каньон и природата. Ето да се впечатлите и вие:

В началото на каньона:

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

При кондорите:

Кондори – Каньон Колка – Андите, ПеруКондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Последва пак

връщане в Чивай,

обяд в друга кръчма отново тип блок-маса с цена от 20 солес на калпак и прибиране в Арекипа към 4 следобед. И някъде по пътя към Арекипа спряхме, за да разгледаме поредното градче и поредния пазар, но този път се изненадахме от предлаганата атракция, та даже платихме 1 соло, за да стане Филков част от нея:

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Вечерта отново се засилихме към центъра на Арекипа, за да купим подарък за гореспоменатия Заро, който имаше РД наскоро. Само че бяхме забравили факта, че сме насред Страстната седмица преди Великден. Отново имаше тълпи и купища местни. Всъщност ‘имаше’ не е точно казано, защото освен навалица, манджи и скари не се и виждаше дори сантиметър от повърхността на площада. Идеята да хапнем нещо в центъра доби неприятен вид за нас, така че бързо се ориентирахме към хотела /на разстояние 4-5 блока от центъра/ и се набутахме в кръчма-тип бърза закуска на ъгъла до нашия дом. Там хапнахме по порция половин пиле, купчина пържени картофи и инка кола за сума от 13 солес /6,50 лева/.

 

Предстоеше борбата по опаковане на багажите

Всичко трябваше да бъде така натикано и пакетирано, че всички сувенири, дрехи, шапки и каквото още там бяхме купили, трябваше да се наврат в 2те ни чанти ръчен багаж, така че дори да загубим куфарите си по време на вътрешния полет до Лима, да останем с килата закупени съкровища. Филков ме убеди да зарежем пакета свежа кока, за да не се сблъскаме с потенциални проблеми. Аз помрънках вдуха на ‘ама това е най-важнотоооо’, но все пак се съгласих да зарежа листата и тяхното потенциално разтълкуване като дрога в името на спокойното ни и сигурно прибиране у дома. Справих се успешно с пакетажа и тъпкането на багажите по куфарите. Или поне така си мислех, докато на бг земя не открих, че в тая суматоха по тикане и блъскане на багаж в куфарите съм забравила любимите си разкошни кафяви, ортопедични кецове от естествена кожа на Марко Поло, а  също и контейнерчетата с лещите.

 

Полетът към Лима

беше приятен. Е, да, помотахме се 2-3 часа на зазоряване летището в Арекипа /бяхме там в 5, а полетът беше в 7.35/, но за тия 2 часа купих 2 разкошни комплекта сребърни обеци с вградени полу-скъпоценни камъни. Едната обеца от комплекта беше /и е все още/ с формата на слънце, а другата – с форма на луна. Подарихме двата комплекта на 2 млади дами, с които се намираме в близка роднинска връзка, така че ако някой ден срещнете красавици с такива емблематични бижута, спокойно можете да ги попитате какво чинят по настоящем семейство Филкови.

 

Този път, когато кацнахме в Лима, Виктор беше наличен. Отново ни закара в добре познатия ни хотел с тераса на покрива, ние пак се разплухме от слънцето в компанията на животните от малкия хотелски зоопарк и докато се чудехме какво можем да правим в град, който вече с нищо не ни впечатляваше, се сетихме, че още не сме стигнали до

Мирафлорес

Срещу 10 солес на отиване и още 15 за връщане, дадени на таксиметраджия, направихме 3-часова обиколка на новия квартал на Лима. Е там вече нямаше нищо общо с мизерията, която бяхме свикнали да цари наоколо. Даже толкова бяхме свикнали, че вече дори не наричаме това, което виждаме, мизерия. То си Е част от Перу – не е мизерия, а обичаен местен живот, който просто тече на едно по-близко природно ниво. Направихме 1-2 снимки на ‘плажа’ – тясна камениста ивица земя, по която плътно бяха налягали разголени хора:

Лима, Перу

Лима, Перу

 

 

хапнахме по нещичко в Макдоналдс, купихме си по студена бира и вода от голям квартален магазин, и след това се върнахме в колоритния център на града.

Е там вече се поразвихрих в Бата и Хъш Пъпис. Общото количество купени чифтове обувки, маратонки и сандали за мен и за децата, наброяваше 11 кутии или общо 22 броя обувки. Идея нямах как аджеба ще ги събера и тях в ръчния багаж, но знаех, сигурна бях, че ще го направя!

Вечеряхме насред лудата обстановка на масовите всенародни фиести по случай Разпети петък. Хапнахме от прословутите черва /някакви/ на скара, отново пиле, пак инка кола, обичайната купчина пържени картофи и всичко това в съвсем местно кръчме, пълно до козирката с черен мургав народ, едновременно миришещо на вкусно, но и задушаващо с миризмата си.

 

Последните 2 дни и туровете, които преживяхме на финала, бяха белязани с

нетърпението ни да се приберем у дома

Вече нямахме търпение да се приберем при децата. Липсват ни, мъчно ни е и като резултат, в последните 1-2 дни вече трудно /да не кажа изобщо не/ се изненадвахме от каквото и да е. Не ни свърташе по кафетата, бирариите и кръчмите за повече от 15-тина минути, не ни беше интересно да четем табелите или да гледаме смяната на караула пред сградата на правителството, всъщност нямаме търпение да се приберем у дома. Хубаво е по света, но у нас, в жк-то Илинден, пред камината, седнали на люлеещи се столове и накачулени от 2 малки врещящи терминаторчета, си е най-добре. Единствено онзи, който не  вкусил от семейния уют, може да твърди обратното!

 

Сутринта на съботата на Страстната седмица запрашихме с нашия Викор към летището.

Предстоеше ни дългият полет към дома

На безмитна зона забодох едни златни обеци и изсипах всички останали пари, които имам – перуански солес и американски долари, на един щанд за продажба на сувенири, направени от деца, които живеят на улицата. Парите са на по-голяма стойност, отколкото струват 2те свещи, направени от кокосови орехи, които купих, но нали отиват за децата. А и не планираме да се връщаме в Перу в близките години. Не дневен ред сега са други континенти.

Полетът към Мадрид

беше по-къс от онзи, с които стигнахме до Ю Америка – беше ок. 11 часа. Не можахме, обаче, да се отпуснем и да поспим – уж бяхме грохнали, а блеехме в екраните на седалките пред нас и гледахме тъпи филми по 2-3 пъти. Кацнахме в 4 часа мадридско време. До 6 измъквахме куфари, проверявахме обратни полети до Букурещ и т.н. След това си избрахме си най-тайните места – за информация това са местата на първия етаж в ляво като се застане с гръб към вратите на изхода, опнахме крака върху куфарите, и поспахме доволно до към 10. последва лежерно понасяне към центъра, за да хапнем нещо различно от полуфабрикатите, които ни предлагаха на борда на самолета.

 

Билетите за

полета Букурещ – Мадрид

бяха купени по интернет от www.easyJet.com като цената за двама ни беше 55 Е. Полетът имаше почти 3 часа закъснение, но с тая смешна цена просто нямахме право на каквото и да е мрънкане. Още повече, че идеше реч за забавяне поради повреда на самолета. Все пак излетяхме. В един момент яко се разлашкахме и стюардите получиха нареждане от пилота да се изстрелят към места си. Видяхме как тутакси се експедираха в посока към седалките си и се овързаха. Няма как това, в комбинация с повредата на самолета, да не ни притесни сериозно. Имаше и един луд чичка, който реши да пуши в кенефа на самолета, и с това предизвика както активирането на противопожарната аларма, така и стреснатото суетене на стюардите. Същият този мъж получи компания униформена полиция, когато слезе от борда на самолета.

Е, кацнахме благополучно

Дори куфарите ни не бяха изчезнали. Така че оставаше да минем няколко метра до изхода, където Цецо /таксито от първия ден на нашето пътуване/ ни чакаше. И точно 4 крачки преди да влезем в залата с посрещачите, митническият контрол ни привика в стаята за преджобване. Опипаха всеки мръсен чифт гащи, бикини, несесери и лекарства, подозрително огледаха от всички страни маратонките на децата, които купих от Бата и в тоя миг ми мина мисълта, че тия идиоти ще разпорят подметките, за да се убедят, че не носим дрога. В един момент момчетата видяха пакета с чай от кока, който купихме още в началото от Лима. Беше предназначен за подарък, но тъй като разпориха опаковката, за да видят, че вътре има обработени листа, вече не ставаше за подарък. /Сега разсипвам по пликчета и раздавам на приятели от него./ Искрено си благодарих, че послушах Филков, когато настояваше да оставим пакета  с пресни листа от кока. Не знам какво реално щеше да се случи, но надали щеше да е добро. След 20-30 минутно преджобване митничарите се убедиха, че сме просто едни туристи, нищо че печатите ни от Перу явно са хранили надежди у тях за голям удар и ни пуснаха.

Прибирането към Русе беше бързо и спокойно – към 1и половина вече бяхме у дома и на пръсти и умилено минахме през 2те стаи, за да видим малките спящи маймунчета. Хубаво е да си си у дома, особено когато се прибираш!

Е, все пак е добре понякога да мръдваш в страни.

Край

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ! 🙂

4 коментара

ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

Older Entries »