Archive for the 'Мая Филкова' Category

февр. 05 2013

Филкови пътуват: Перу (8): Кондорите в каньона Колка

Днес ще завършим пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузкобяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро и Мачу Пикчуа за последно се качихме до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Днес отиваме на до Арекипа и каондорите в каньона Колка

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част осма

Кондорите в каньона Колка

 

Пътят до Арекипа се оказа мноооого дълъг! Пристигнахме чак в 8 вечерта – след 6 часа лашкане в пълен НЕ-ТУРИСТИЧЕСКИ автобус, редовна класа и въпреки че ‘нашият’ човек ни беше обещал да сме първа в ‘Круз дел Сур’! Добрата новина е, че тоя път имаше филми – единият беше с испански субтитри, така че си слушаме английската реч, а Десперадо беше озвучен на испански, но там пък няма кой знае колко реплики.

На автогарата в

Арекипа

ни чакаха 2-ма младежи, които май се оказаха синове на собственичката на Tambo Viejo / www.tamboviejo.com / Към 9 вечерта бяхме свалили пластовете мръсотия от последните 2 дни /припомнете си, че сме с едни и същи дрехи и обувки още от тура към Мачу Пикчу/ и с наслада запалихме по цигара във вътрешната градина на хотела:

Арекипа, Перу

 

 

Тая градина имаше силен европейски полъх – дървена люлка, малки гномчета, намятани из тревата, гъска тук, свещ там – оказва се, че сестрата на собственичката е омъжена за белгиец и на това явно се дължи горевидяното. Жената ни предупреди, че турът до Колка каньон стратира в 8.30 /струва 24 солес – 2 дни с едно преспиване в Чивай. Отделно се плаща туристически билет на стойност 32 солес/, така че закуската щеше да ни чака в 8.

Посрещнахме сутринта в Арекипа отново с ранно ставане в 6 часа. И по-добре, че сме толкоз ранобудни, защото извън ранните сутрешни часове нямаше кога по друго време да разгледаме града. Така че бързо се метнахме на едно такси и за 2.5 солес шофьорът ни остави на поредния Плаца де Армас с поредната катедрала.

Интересното на тоя град е белият камък, от който са построени сградите на самия център. Камъкът е вулканичен и е добит от множеството вулкани, заобикалящи долината на Арекипа. Знаем, че цялата държава е буквално натъпкана с вулкани. Май бяха над 60 общо. Четири от вулканите са активни, като 2 от активните вулкани /единият е Мисти – 5,700 m, а другият е висок 6,400 m и е най-значителният по ръст и големина/ се намираха именно около Арекипа. Става ясно, вярвам, откъде перуанците са взели белия вулканичен камък.

Сутрин рано

Арекипа изглеждаше тихо, кротко и спокойно местенце

Градът спеше и още нямаше туристи, крещящи продавачи и бутащи се туристически агенти, предлагащи услугите си. Хубаво е, но се налага да се връщаме, за да не изтървем каньона Колка, горещите извори и кондорите. Градът:

Арекипа, ПеруАрекипа, Перу

 

 

Групата за тоя двудневен тур беше от 14 човека. Всички бяхме натоварени в малък бус, а гидът ни този път беше дребен младеж на около 25-30, говорещ приличен английски. Турът е от онези типичните, които вече сме преживели – дето спират на всяко по-интересно място. Първата спирка е в края на града – за ВЦ, като младежът ни препоръча да си купим бонбони от кока – малки зелени неща за смучене с отвратителен вкус. Предупреждава ни също да гаврътнем по едно хапче против височинна болест, защото престои изкачване на 4,900 m надморска височина. За 1 час, т.е. много бързо, предстои да се изкачим от 3,400 m надморска височина /Арекипа/ до 4,900 метра.

Бусът се движеше

през Андите

по криволичещ път, който отново /както в Мачу Пикчу/ беше напълно необезопасен. Нов, гладък път, без нито една бабуна или кръпка, но и без нито една мантинела. Шофьорът обаче изглежда печен. Пуснаха ни перуанска музика, която нашият водач понякога и за кратко намаляше, колкото да разкаже по нещо интересно за околностите или да сподели малко туристическа информация. Обърна ни внимание как

от определена височина натам Андите вече не бяха зелени

Изгледът на пейзажа беше много далеч от джунглите на Мачу Пикчу. Не само че няма растителност, но и всичко наоколо беше се обърнало в камънак. Някъде около 3те хиляди метра все още се намираше тук-таме по някоя тревичка, така че виждахме овчари /ламари?/, пасящи лами, но качвайки се по-на високо и те изчезнаха. Младежът обясни, че ламите се чувстват добре на височина от 2 500 до 5 хиляди метра, но най-щастливи били на около 3 – 3 500. На тази височина все още се намираше х 10-20 санта висока тревичка за кльопане. Някои от ламите бяха накипрени с пискюли по ушите. Младежът разказа, че само най-красивите лами/овце имат правото да бъдат нагиздени с такива украшения. За да бъдат така нагласени, очевидно ушите на бедните животни са били продупчени на 1-2 места. Това само потвърди изначалното ми мнение, че не е добре задължително и на всяка цена да си най-красив представител от своя вид.

 

Бусът спря на 4 хиляди и 900 метра височина за снимка, или за да напазаруваме още малко багажи от поредното импровизирано пазарче. Както вече споделих, на почти всяко място, на което спирахме – дори да е само уширение на пътя и туристите да имат едва х 3-4 минути, колкото да щракнат някой връх или долина, имаше поне х 3-4 нагиздени лелки перуанки, продаващи каквото там продават. Това беше най-високата точка на нашето пътуване, но този път с Филков нямахме никакви проблеми с височината. Вече се чувствахме толкова добре сред орлите, че докато почивахме дори палнах цигара.

И ето го най-високото място, на което Филкови са стъпвали до момента:

Андите, Перу

 

 

Спряхме за кратко и в резервата, през който минаваше по пътя ни, за да снимаме викуня-си – животни, които са смесица от лама, вълк и сърна:

Викуня – Андите, Перу

 

 

 

Въпросните животинки живеят във въпросната котловина, която пресичахме, защото именно там се стича вода от Андите и поради това има мъничко тревичка за ядене. Не вярвам на слуха си, когато младежът сподели, че кило викуняско месо струвало 6-700 $! Младежът обаче повтаря цифрата. Или той се е объркал генерално, или цената наистина е такава!

Малко по-натам по пътя виждаме животни /май ги нарекоха викочи…/, които не знам как се казват. Аз ги нарекох катерици-каменояди, защото приличат на катерица и заек едновременно, но са с големи опашки, а живеят в разни дупки в камъните и скалите. Същото такова същество видяхме и по руините на Мачу Пикчу, но бях твърде бавна, за да снимам. Снимки от спирките и пейзажите по пътя,:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

 

а и 1-2 нещица, които ме трогнаха:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

Пристигнахме в

Чивай

около 1 по обед. Вече бяхме освирепели от глад и гидът ни заведе в местно ресторантче за обяд. Цената на обяда беше 20 солес на човек, което не е малко за местния стандарт и за забитото място, в което се намираме, но пък за бг стандарти си е направо нищожно. Манджата беше отново натоварена на блок-маса, беше в огромно количество и вкусна. Тук най-сетне се присетихме, че не сме опитвали чича, така че дойде ред да опитаме и това местно питие. Чичата, която ни сервираха, явно беше от ягодовия вид, защото е червена. Напитката е лека, сладка и газирана. На първо четене дори не усетих алкохол. Явно щом дори аз, която не пия, не усещам алкохолът, то значи градусът е повече от нищожен.

Програмата продължи с

настаняване в хотел Hostal Cezar

Не е нужно да търсите това в нет-а, защото няма да го намерите – мястото се оказа къща на местни хора, които отдават стаи-пристройки под наем. Вътре не беше хич зле – нормални стаи, чиста и подържана баня, приятно бельо и т.н., но отвън къщата си беше оплескана с кирпич, а мизерията извън къщата /всъщност не е мизерия – хората просто живеят по тоя начин, а това, че ние се преподобваме по цивилизацията, това си е наше тесногръдие/ беше умопомрачителна. Следобедните часове предстоеше да се топнем в басейн с гореща вода, подгрявана от вулкана в близост. Използвахме времето не за да си починем и поспим, а за да разгледаме центъра на селцето. Пак площадче, но надали това вече е Плаца де армас – твърде малко и невзрачно беше това градче, за да нарече така центъра си, считам аз. Има малка църквичка и малко пазарче. Ток се сетих, че не ми стигат още 2 пуловерчета за подаръци, така че награбих поредните дрешки от ламска вълна като дар за приятелски дечица /цената на всяко плетено от ламска вълна пуловерче, тип суетшърт, беше 7 лева, шапка ушанка – 3 лева, мъжки суетшърт – 8 лева и прочие умопомрачителни цени/. От тук купихме и плик със свежа кока. Канехме се да подъвчем театрално кока пред камерата докато се киснем в топлия басейн, а остатъка бяхме решили да занесем в дар на нашия близък приятел и кумец Заро, който на по-високичко ниво в полицията се бори срещу дрогата, наркоманите и лошите пороци.

Край басейна стигнахме към 4. Отделеното време за почивка там е 2 часа. Наоколо силно миришеше на сярата – все пак водата се подгрява от вулканичната активност. Категорично имаше бълбукаща вода – видяхме я с очите си. Излизаше от земята с Т от 86 градуса и изкуствено се охлаждаше, за да достигне Т от 35-40 градуса в басейна.

Комплексът обемаше 3 басейна –

2 външни и 1 вътрешен. Навсякъде беше еднакво разплуващо и приятно, имайки предвид факта, че Т навън е около 10-12 градуса. По някое време дори заваля дъжд. Голям е кеф да се киснеш на топло и миризливо докато около теб се издигат Андите и вали студен дъжд. /Горещо препоръчвам, ако отидете в Перу, да не пропускате точно този трип. Всъщност, не пропускайте нито един трип. Всички си струват да бъдат преживени!/ Ето още малко снимки на басейните, на нас, плацикащи се на топло, на нас, зъзнещи в поле в студа, и на малко природа от околностите. Снимките във вътрешни басейн са замазани заради ефекта на сауната, който се получава. А, забравих да кажа, че в същото място има и сауна. Там не влязох, защото сауните не ми понасят. Ето снимките най-накрая:

Басейн в хотела – Андите, ПеруБасейн в хотела – Андите, Перу

Басейн в хотела – Андите, Перу

Андите, Перу

 

 

Вечерта хапнахме в голям ресторант, където група музиканти ни веселеше с перуански ритми, а 2-ма младежи танцуваха традиционни перуански танци. Две девойки бразилки, които бяха част от нашата група, ни светнаха, че обикновено на първа страница на всяко меню в ресторант има меню за деня. То включва избор измежду 2-3 супи, няколко ястия, салати и десерт. Ако избереш храна, която е включена в това меню, то цялата вечеря щеше да излезе колкото е обявено от ресторанта, а в тоя случай – 18 солес на човек. Ако обаче човек не знаеше тази тънкост и поръчаше нещо от общото меню, което често се препокриваше с храната от менюто за деня, то човекът с изненада откриваше, че цената само на основното ястие беше над 20 солес. Това всичкото вероятно го пише някъде, но не и на английски, а нашият гид не считаше за необходимо да сподели тия тънкости с подопечните си. Естествено, ние постъпихме по умния начин. Поръчахме си освен конкретни неща от менюто за деня, така и местното питие писко, за което бразилките твърдяха, че е много силно. И понеже Филко пие с удоволствие само домашна ракия с градуси над 50, то мислех, че ще се наложи той да гаврътне и моята напитка. Е, оказа се, че писко-то е много пивко за мен и съответно супер слабо за него.

Сутринта за пореден път станахме буквално по тъмно – в 5 часа; последва бърза закуска и турът ни продължи към следващите цели. В 6 спряхме в

поредното селище за поредната обиколка на поредния площад с поредната катедрала

Е там вече се удивихме на местните порядки и обичаи – група от 20-тина девойки и жени на средна възраст танцуваха и се въртяха с идеята туристите да им дадат някое и друго соло:

Танци – Андите, Перу

 

 

 

Ние лично интерес към даване на пари вече нямахме. Премного хора последните дни искаха и получаваха от нас пари. А и това да танцуваш като улав в центъра на някакво село в 6!!!! часа сутринта изобщо не ми се струваше редно за поощряване посредством пари.

Малко след 6 групата беше отново събрана в буса и най-накрая отпътувахме към

каньона Колка в търсене на кондорите

И понеже ние вече бяхме видели един жив, пляскащ с крила на 2-3 мета от нас, то честно казано, аз нямах особен интерес към кондорите и към тяхното оперение – информацията, която Филков ми даваше, какъв цвят били като млади и какъв като по-големи, хич не ме вълнуваше.

Colca, Арекипа, Перу

 

 

Филков обаче беше превъзбуден – човекът през цялото пътуване чакаше да види основно 2 неща – Мачу Пикчу и кондорите над Колка. Е, видяхме 15-тина птици високо над нас. Аз лично не видях особено добре, защото съм силно късогледа. Цветът им по шията пък, който показвал млад екземпляр ли е или е по-възрастен, още по-малко видях. Е, снимах няколко пъти, докато Филков почти не отдели камерата от себе си:

Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Това, което ме впечатли, беше самият каньон и природата. Ето да се впечатлите и вие:

В началото на каньона:

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

При кондорите:

Кондори – Каньон Колка – Андите, ПеруКондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Последва пак

връщане в Чивай,

обяд в друга кръчма отново тип блок-маса с цена от 20 солес на калпак и прибиране в Арекипа към 4 следобед. И някъде по пътя към Арекипа спряхме, за да разгледаме поредното градче и поредния пазар, но този път се изненадахме от предлаганата атракция, та даже платихме 1 соло, за да стане Филков част от нея:

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Вечерта отново се засилихме към центъра на Арекипа, за да купим подарък за гореспоменатия Заро, който имаше РД наскоро. Само че бяхме забравили факта, че сме насред Страстната седмица преди Великден. Отново имаше тълпи и купища местни. Всъщност ‘имаше’ не е точно казано, защото освен навалица, манджи и скари не се и виждаше дори сантиметър от повърхността на площада. Идеята да хапнем нещо в центъра доби неприятен вид за нас, така че бързо се ориентирахме към хотела /на разстояние 4-5 блока от центъра/ и се набутахме в кръчма-тип бърза закуска на ъгъла до нашия дом. Там хапнахме по порция половин пиле, купчина пържени картофи и инка кола за сума от 13 солес /6,50 лева/.

 

Предстоеше борбата по опаковане на багажите

Всичко трябваше да бъде така натикано и пакетирано, че всички сувенири, дрехи, шапки и каквото още там бяхме купили, трябваше да се наврат в 2те ни чанти ръчен багаж, така че дори да загубим куфарите си по време на вътрешния полет до Лима, да останем с килата закупени съкровища. Филков ме убеди да зарежем пакета свежа кока, за да не се сблъскаме с потенциални проблеми. Аз помрънках вдуха на ‘ама това е най-важнотоооо’, но все пак се съгласих да зарежа листата и тяхното потенциално разтълкуване като дрога в името на спокойното ни и сигурно прибиране у дома. Справих се успешно с пакетажа и тъпкането на багажите по куфарите. Или поне така си мислех, докато на бг земя не открих, че в тая суматоха по тикане и блъскане на багаж в куфарите съм забравила любимите си разкошни кафяви, ортопедични кецове от естествена кожа на Марко Поло, а  също и контейнерчетата с лещите.

 

Полетът към Лима

беше приятен. Е, да, помотахме се 2-3 часа на зазоряване летището в Арекипа /бяхме там в 5, а полетът беше в 7.35/, но за тия 2 часа купих 2 разкошни комплекта сребърни обеци с вградени полу-скъпоценни камъни. Едната обеца от комплекта беше /и е все още/ с формата на слънце, а другата – с форма на луна. Подарихме двата комплекта на 2 млади дами, с които се намираме в близка роднинска връзка, така че ако някой ден срещнете красавици с такива емблематични бижута, спокойно можете да ги попитате какво чинят по настоящем семейство Филкови.

 

Този път, когато кацнахме в Лима, Виктор беше наличен. Отново ни закара в добре познатия ни хотел с тераса на покрива, ние пак се разплухме от слънцето в компанията на животните от малкия хотелски зоопарк и докато се чудехме какво можем да правим в град, който вече с нищо не ни впечатляваше, се сетихме, че още не сме стигнали до

Мирафлорес

Срещу 10 солес на отиване и още 15 за връщане, дадени на таксиметраджия, направихме 3-часова обиколка на новия квартал на Лима. Е там вече нямаше нищо общо с мизерията, която бяхме свикнали да цари наоколо. Даже толкова бяхме свикнали, че вече дори не наричаме това, което виждаме, мизерия. То си Е част от Перу – не е мизерия, а обичаен местен живот, който просто тече на едно по-близко природно ниво. Направихме 1-2 снимки на ‘плажа’ – тясна камениста ивица земя, по която плътно бяха налягали разголени хора:

Лима, Перу

Лима, Перу

 

 

хапнахме по нещичко в Макдоналдс, купихме си по студена бира и вода от голям квартален магазин, и след това се върнахме в колоритния център на града.

Е там вече се поразвихрих в Бата и Хъш Пъпис. Общото количество купени чифтове обувки, маратонки и сандали за мен и за децата, наброяваше 11 кутии или общо 22 броя обувки. Идея нямах как аджеба ще ги събера и тях в ръчния багаж, но знаех, сигурна бях, че ще го направя!

Вечеряхме насред лудата обстановка на масовите всенародни фиести по случай Разпети петък. Хапнахме от прословутите черва /някакви/ на скара, отново пиле, пак инка кола, обичайната купчина пържени картофи и всичко това в съвсем местно кръчме, пълно до козирката с черен мургав народ, едновременно миришещо на вкусно, но и задушаващо с миризмата си.

 

Последните 2 дни и туровете, които преживяхме на финала, бяха белязани с

нетърпението ни да се приберем у дома

Вече нямахме търпение да се приберем при децата. Липсват ни, мъчно ни е и като резултат, в последните 1-2 дни вече трудно /да не кажа изобщо не/ се изненадвахме от каквото и да е. Не ни свърташе по кафетата, бирариите и кръчмите за повече от 15-тина минути, не ни беше интересно да четем табелите или да гледаме смяната на караула пред сградата на правителството, всъщност нямаме търпение да се приберем у дома. Хубаво е по света, но у нас, в жк-то Илинден, пред камината, седнали на люлеещи се столове и накачулени от 2 малки врещящи терминаторчета, си е най-добре. Единствено онзи, който не  вкусил от семейния уют, може да твърди обратното!

 

Сутринта на съботата на Страстната седмица запрашихме с нашия Викор към летището.

Предстоеше ни дългият полет към дома

На безмитна зона забодох едни златни обеци и изсипах всички останали пари, които имам – перуански солес и американски долари, на един щанд за продажба на сувенири, направени от деца, които живеят на улицата. Парите са на по-голяма стойност, отколкото струват 2те свещи, направени от кокосови орехи, които купих, но нали отиват за децата. А и не планираме да се връщаме в Перу в близките години. Не дневен ред сега са други континенти.

Полетът към Мадрид

беше по-къс от онзи, с които стигнахме до Ю Америка – беше ок. 11 часа. Не можахме, обаче, да се отпуснем и да поспим – уж бяхме грохнали, а блеехме в екраните на седалките пред нас и гледахме тъпи филми по 2-3 пъти. Кацнахме в 4 часа мадридско време. До 6 измъквахме куфари, проверявахме обратни полети до Букурещ и т.н. След това си избрахме си най-тайните места – за информация това са местата на първия етаж в ляво като се застане с гръб към вратите на изхода, опнахме крака върху куфарите, и поспахме доволно до към 10. последва лежерно понасяне към центъра, за да хапнем нещо различно от полуфабрикатите, които ни предлагаха на борда на самолета.

 

Билетите за

полета Букурещ – Мадрид

бяха купени по интернет от www.easyJet.com като цената за двама ни беше 55 Е. Полетът имаше почти 3 часа закъснение, но с тая смешна цена просто нямахме право на каквото и да е мрънкане. Още повече, че идеше реч за забавяне поради повреда на самолета. Все пак излетяхме. В един момент яко се разлашкахме и стюардите получиха нареждане от пилота да се изстрелят към места си. Видяхме как тутакси се експедираха в посока към седалките си и се овързаха. Няма как това, в комбинация с повредата на самолета, да не ни притесни сериозно. Имаше и един луд чичка, който реши да пуши в кенефа на самолета, и с това предизвика както активирането на противопожарната аларма, така и стреснатото суетене на стюардите. Същият този мъж получи компания униформена полиция, когато слезе от борда на самолета.

Е, кацнахме благополучно

Дори куфарите ни не бяха изчезнали. Така че оставаше да минем няколко метра до изхода, където Цецо /таксито от първия ден на нашето пътуване/ ни чакаше. И точно 4 крачки преди да влезем в залата с посрещачите, митническият контрол ни привика в стаята за преджобване. Опипаха всеки мръсен чифт гащи, бикини, несесери и лекарства, подозрително огледаха от всички страни маратонките на децата, които купих от Бата и в тоя миг ми мина мисълта, че тия идиоти ще разпорят подметките, за да се убедят, че не носим дрога. В един момент момчетата видяха пакета с чай от кока, който купихме още в началото от Лима. Беше предназначен за подарък, но тъй като разпориха опаковката, за да видят, че вътре има обработени листа, вече не ставаше за подарък. /Сега разсипвам по пликчета и раздавам на приятели от него./ Искрено си благодарих, че послушах Филков, когато настояваше да оставим пакета  с пресни листа от кока. Не знам какво реално щеше да се случи, но надали щеше да е добро. След 20-30 минутно преджобване митничарите се убедиха, че сме просто едни туристи, нищо че печатите ни от Перу явно са хранили надежди у тях за голям удар и ни пуснаха.

Прибирането към Русе беше бързо и спокойно – към 1и половина вече бяхме у дома и на пръсти и умилено минахме през 2те стаи, за да видим малките спящи маймунчета. Хубаво е да си си у дома, особено когато се прибираш!

Е, все пак е добре понякога да мръдваш в страни.

Край

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ! 🙂

4 коментара

ян. 28 2013

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

ян. 21 2013

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузкоа за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам)

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре.

Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу.

В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

На път за Мачу Пикчу, Перу

На път за Мачу Пикчу

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте – градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

 

 

Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си.

Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти.

Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите.

Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници.

В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/.

Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст.

[geo_mashup-location_info]

 

Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира!

Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка:

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу

 

И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу.

В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи.

Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса.

Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно.

Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям.

Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки – синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове.

Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно – Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира.

Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия – вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала.

Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко – царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен.

Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока.

След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, ПеруМачу Пикчу, Перу

 

 

Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина!

Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното:

В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите – самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място.

Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” – каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци – едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’

И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас.

Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’

 

Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много!

Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно.

Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите:

Билет за влак – 82 $

Билет за автобус – 12 $

Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $

Общо – 137 $

Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.

 

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.

 

Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак…

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу] – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

No responses yet

ян. 15 2013

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко.

Днес ще тръгнем към Писак, Олантайтамбо и Чинчиро.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

 

Денят на тура до Свещената долина на инките започна рано за нас – пак станахме в 6, независимо че набедените дразнители, сиреч децата, не бяха край нас. Закуската се яви чак към 8, когато вече бях умряла от глад – нали предходходната вечер ‘умирах’ заради надморската височина, така че не бях яла от доста време. Хапнахме пищно и вкусно – пържени яйца, масло, сладко, вкусни хлебчета с по-забележителна големина от онези от предходната вечер, кафе, мляко, мате де кока и плодова салата. Доволно сити, двамата с Филков отново се подредихме на добре познатото ни площадче пред стълбите, водещи до хотела, за да чакаме автобуса. Турът до Свещената долина на инките щеше да продължи цял ден – щяха ни върнат около 7 вечерта. Цената му беше 12 $ на човек.

В този ден гид ни беше една бойна мацка-лелка, която в процеса на пътуване ни разказва, че е родена и е отраснала в малко селце в Андите и че в ранните си детски години е говорила само на кечуа. Заключихме, че най-вероятно е или чиста инданка, или поне половин – същият ден минахме покрай родното й селце и се оказа, че там чисти наследници на испанците няма. Произходът й по никакъв начин не й пречеше в днешни дни да изглежда съвременно и спортно-модерна – къса рошава коса, френски маникюр, много добър английски /въпреки акцента/, забавно чувство за хумор – изобщо нямаше нищо общо с местните каки с носии, мъкнещи в денкове деца и лами. Жената обясни маршрута, по който щяхме минем, като уточни, че независимо от официалните спирки, автобусът ще спира на всяко място, на което си струва туристите да слязат и да снимат природата, вулканите, Андите, гледката или каквото там има в настоящия момент. Предупреди, че на всяка платформа-отбивка, на която щяхме да спираме, ще има местни хора, нагиздени с шарените одежди и предлагащи купища джунджурии, текстилни платна и покривчици, шапки-ушанки и още стотици шарени нещица, заради привличат туристите като мухи на мед. От тези хора можехме да купуваме каквото си поискаме, но дамата ни светна, че има определени спирки, където бихме могли да купим изгодно различни неща – от едно място щеше да е изгодно да купим текстил, от друго – керамика, от трето – сувенири. Естествено, предупреди ни, че можем да снимаме всичко и всеки, ако искаме това, но ако желанието ни е и ние да присъстваме на снимката до съответния местен човек, то е редно да платим някаква сума, започваща от 50 сентимос или 1 соло и стигаща до 1 $.

Поредното изкачване в Андите предизвиква лек тласък на болката в главата ми. Водачът на групата препоръча в случай на световъртеж или замайване да останем в автобуса и да не слизаме на всяка спирка на автобуса. Добави, че ако все пак неразположението не премине, просто трябва да й кажем и тя щеше да се погрижи да ни помогне. За себе си бях решила, че няма смисъл да продължавам да пия нашите бг хапове и на 2рата спирка, след като главоболието ми наистина осезателно се беше засилило, просто й поисках от нейните медикаменти. Оказа се, че лекът, който жената предлага, не е под формата на лекарства, а е под формата на индиански масаж на главата. Тогава чак ми стана ясно за какво е идело реч предишния ден, когато из центъра на Кузко местни индианки ни подръпваха за ръката и предлагаха ‘масаж, масаж’. Леко се стъписах, защото аз наистина не очаквах масаж, а хапчета, и даже дадох назад като настойчиво добавих, че в никакъв случай не искам да предизвиквам неудобство. Жената обаче ме успокои, че по никакъв начин не я затруднявам и че ежедневно се налага да помага на различни туристи от групите, които ‘води’.

Масажът беше кратък – продължи не повече от 4-5 минути. Всъщност, не идеше реч точно за масаж. Жената извади един ширит – дълга лента, с дебелина около 2 cm, който от едната си страна беше гъсто обшит с дребни стъклени мъниста. Тоя ширит наложи през челото ми, обрамчи цялата глава и много стегнато завърза отзад на темето. Усетих как главата ми започна да пулсира заради здравото стягане. Не стига това, ами и другото – прилагайки силен натиск, жената започна да натиска темето на главата, попадащо над лентата, с меката част на пръстите си. И бая силничко натискаше. Та, това се оказа въпросният индиански масаж. Не знам от това ли или от факта, че след тая спирка за поредно снимане автобусът вече започна да слиза надолу, но главоболието ми поотшумя.

Първото място, на което спряхме, беше

Писак

В неделен ден там се провежда голям пазар, на който туристите и местните хора могат да се снабдят с всичко, което поискат. Съвсем по план ние се озоваваме там именно в неделя. Още в автобуса гидът ни казва, че пазарът е разделен на 2 части – за сувенири или с други думи за туристи:

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

и на

пазар за хранителни продукти

Жената разказа, че в различните краища на Перу се отглеждат различни хранителни припаси – по ниското едно, по високото – друго, а в джунглите – съвсем различно. И затова неделният ден /а също и четвъртъците, но тогава в много по- малък мащаб/ събира всички на пазара, от където именно хората от различните краища на Андите могат се снабдят с това, което липсва по техния край. Гидът разказа, че много често снабдяването ставало не посредством покупка, а с размяна, като  негласно правило било, че това, което можеш да държиш в 1 ръка, тежи една мерна единици /например 1 кг./, а ако нещото обема двете ти ръце, значи е 2 мерни единици.

В тази част видяхме типични индиански лица и физиономии:

Индианци – Пазар в Писак, Перу

Индианци

 

 

и схванахме какво ни е обяснявала нашата водачка. Иде реч за шапките – бомбета, които се подвизават на главите на местните индианки. Цветът на бомбето указва качеството на човека – ако е един цвят /кафяв май/, то значи човекът е чист индианец, ако е друг, значи кръвта е смесена с испанска, а ако бомбето е бяло на цвят, то значи жената е собственичка на много земи, т.е. има пари.

От частта на пазара за хранителни стоки си купихме и по кочан царевица с огромни месести зърна, който посолихме обилно, но за изумление на продавачката отказахме да вземем и безплатно предлаганото парче /вероятно/ сирене. И това беше вкусно. Но пък и  ние бяхме гладни.

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

От този пазар се сдобихме с кукли-сувенири,

магнитчета под формата на малки ръчно-правени човечета, керамични ръчно-рисувани свирки, с ‘дрънкалки’, направени от кратунки, които също бяха ръчно изографисани, с накити, шапки-ушанки и още куп други сувенири за раздаване. В тоя ден осъзнахме, че много бяхме сбъркали, когато оставяхме основния пазар на подаръци и сувенири за този ден. Първо, защото цените тук бяха по-високи от цените, които видяхме в Паракас, например. Второ, защото нещата, които видяхме там, бяха един вид шир-потреба – много накачулени джунджурии, които обаче именно понеже са толкова много, загубват стойност и ценност.

Много време ми трябваше, за да се ‘полу-настървя’ за покупки. В Паракас /помните – Балестовите острови, океана, пустинята – иде реч за тура от първите дни/, например,  видяхме бижута, които по красота бяха като бижутата в Писак, но водеха с много, много точки, защото бяха продавани от индианки, които ги правеха пред нас! Жените там ги редяха пред нас или просто докато си ходеха по улицата и крайбрежието. Тамошните бижута бяха направени от морски материали, земеделски семена, изсушени плодове на неизвестни за нас растения и всички тия неща прецизно се нижеха в шантав порядък и след това се лъскаха с някакво полиращо нещо. Т.е. готовият продукт, който продаваха, добиваше вече съвсем друго значение, защото ние виждахме как всъщност от природни боклуци става нещо уникално и красиво. От Паракас, например, купих колан от естествени материали, изсушени морски красоти и семена, а също и гердани, които струваха х 10 солес всяко /или 5 бг. лева/. Всъщност, истината е, че струваха повече, но нали пазаренето е част от процеса на купуване, та на финала давахме по толкова.

За тия, които планират да ходят в Перу –

свалянето на цената от минимум 20% е напълно нормално и закономерно.

В началото се чувствах като измамник – не стига, че е толкова евтино дори във вида, в който хората си предлагат стоката, ами аз искам да изкрънкам и съвсем да подбия цената. Но Филков в съвсем типичен за него бизнес тон ми припомни репликата на нашия гид, че ‘Колкото по-добър е купувачът, толкова по-добра цена ще получи.’ Това съвсем разми смущенията ми. Все пак постигнахме семейна сделка да не се пънем за повече от 20% спад в цената – толкова, колкото си беше очаквания старт при пазарлъка за крайната цена. Т.е. нашият пазар протичаше по следния начин: Ние питаме ‘Куанто солес’, отговаряха ни с чукване на цифра на калкулатора, ние чуквахме цифра, която беше с 20 % по-ниска от първо-показаната и продавачът тутакси казваше ‘ОК’. Така бяхме доволни, че все пак сме намалили цената, но в същото време бяхме сигурни, че не вземахме от хляба на бедните перуански дечица, които гладни, голи и боси чакаха отрудената си майка у дома. В същото време, търговците бяха доволни, че не се налагаше да ни умоляват да купим стоката им на по-висока цена.

И тук да включа едно събитие от Кузко от предишния ден. Тогава на майтап и без всъщност да искам да пазарувам наистина, казах на продавачката на дискове с типична перуанска музика цена, която ни предлагаше стоката си, та казах й цена, която беше с 40% по-ниска от нейната. А тя, милата, ме погледна с големи черни тъжни очи и каза: ‘Сеньора, плийз, фифтиин /15/ солес’. Е толкова глупаво не бях се чувствала никога – не стига, че всъщност не исках да купувам дискове точно от там и точно в тоя момент, не стига, че всъщност иде реч за 7 и 50 български лева, а се и пазаря и за по-ниска цена като последен простак и просто заради спорта! Купих от жената дискове за сумата, която тя поиска. Но при все това, и тогава, та и сега още, продължавам да се усещам засрамена от самата себе си.

Забравих до къде бях стигнала. Чакайте да прочета и да продължа смислово.

Да, идеше реч за пазара в Писак

На кратко –по-скъпо, по-натруфено, по-неистинско, по-туристическо и като цяло – не беше това, което очаквах и се надявах да бъде. Не че не пазарувах – напротив, но все пак усещането, че съм недоволна си го имаше. Да не говорим, че именно от там бях решила да купя голям дървен резбован къс /какъвто видяхме в Паракас, но решихме, че няма да вземем, за да не го мъкнем, а и защото на неделния пазар ще е по-евтино/ с местни мотиви, с идеята да го метна в хола до или около камината, а такова нещо не видяхме.

След около 2 часа мотане из пазара, групата най-накрая се събра в автобуса, и продължихме натам по пътя. Вече беше станало обедно време, така че нашата кака ни обясни, че ще минем през селце, в което ще спрем за обяд. Имахме 4 опции за обяда. Жената изброи кое място какво е, направи сравнение на цените и каза, че тя самата би препоръчала първия ресторант, в който ще спрем, независимо че самата тя ще отиде в друг, като призна, че там, където заведе най-много хора, ще обядва безплатно.

Ресторантът имаше европейски вид –

маси с бели покривки, сервитьори с черни панталони и дълги бели престилки, шатри, осигуряващи сянка. Абсолютна противоположност на вида на туристите, които нагъваха с настървение манджата – всички бяхме с туристически дрехи, маратонки или поне кецове, комбатки, шапки с козирки, раници, потни и червени, мръсни и смачкани. А на такова място трябва да си по-така спретнат. Усещането за цивилизация ‘се разваляше’ от групата музиканти, облечени в традиционни дрехи, които свириха местна типична музика. В най-голямата шатра в центъра беше разположена основната блок-маса с различни ястия. Опитах, и мисля че успях, да пробвам от почти всичко. Филков си насипа огромна паница зрял фасул и с настървение се нахвърли над нея. Питах го защо не опита нещо местно, а той каза ‘Че това е местно – я виж к’ъв голям боб.’ Шантав ми е мъжът…

След час и малко време за обяда продължихме по пътя си. Все така често спирахме тук и там за снимка. Група тъпи американци искаха да снимат как местен селянин оре с рало, теглено от вол. Предишният ден пък бяхме чули от една американска тьотка култовата реплика: ‘Какво е това животно’, като това животно беше чиста проба магаре. Да, малко по-космато магаре, наистина, но в планина сме все пак – нали трябва да му е топло на животното. Следващата спирка щеше да бъде

Олантайтамбо – археологически град-комплекс

Пред този комплекс гидът съвсем сериозно заяви, че тъй като предстои голямо изкачване на стълби, всеки, който се почувства изморен, или усети замайване, е редно да спре с геройствата, и ако все така продължи да се чувства зле, е редно да се запъти към автобуса на паркинга. ‘Светва’ ни, че до върха на Олантайтамбо се стига до 5 хиляди стъпала, така че шеговито казва, че след това изкачване Мачу Пикчу съвсем няма да ни затрудни, защото там стъпалата били едва 3 хиляди. Жената разказа накратко историята на Перу от последното столетие преди испанската колонизация и до окончателното смазване на инките – част от фактите ние вече бяхме научили от трилогията за Перу, която бяхме помъкнали от България.

Пред Олантайтабо виждаме напоителни канали от времето на инките, които все още се използваха и в наши дни. Ето за това говоря:

Напоителни канали – Олантайтамбо, Перу

 

 

Филков се включва:

При нашествието на испанците империята на Инките /Империята на четирите посоки/ все още е много млада – едва 500 годишна. Индиански градове е имало около езерото Титихаха още 5-6000 години преди Христа, а държавата, която днес знаем като Перу, е била населявана от много и различни племена. Явно инките са били по-организирани и са подчинили останалите много бързо. Сериозен завоевател е бил Пачакута Инка, а най-успешен – Уайна Капак. Това е и владетелят, по чието време за първи път акостират испански кораби по крайбрежието на Перу. Инките са били земеделци и са живеели при сложна система на взаимопомощ и нещо като „бригадирски труд”. Разменяли са стоки на принцип, колко от един продукт се побира в човешка длан. Много впечатляват огромните каменни блокове, които са полирали и местели за астрономическите си обсерватории и храмове. Да не забравяме, че не са имали впрегатни животни, а една лама едва ли може да вдигне повече от 30 килограма. Били са много добри астрономи, не и без благодарение на факта, че през зимния сезон небето е кристално чисто и безоблачно. За тях има Първи Бог – Виракоча, чиито деца са земята, слънцето и луната. А владетелите /Инките/, са синове на слънцето. Столицата е била Куско, но поради големите разстояния е имало и много други административни и религиозни центрове. Гидовете се опитаха да ни убедят, че жертвоприношенията /предимно на първородно чедо от женски пол/ при тях не са били ежедневие и не са се извършвали с нож, а с дим от кока или посредством смъркане а кока, което води до задушаване, но на мен не ми се вярва.  

Както и да е. Сега сме на ОЛАНТАЙТАМБО – резиденцията за почивка. Това място е интересен кръстопът. Духа силен вятър, който по някакъв начин е свързан с океанските течения, и има клисури в ляво и в дясно, които са водили към инкски градове. Последният владетел на инките – Инка Манко, вдига революция срещу испанците, и именно тук губи поредна финална битка. Твърди се, че той се оттегля в джунглите, като поема по пътя, минаващ през клисурата на ляво, към последната столица на Инките /чието име не помним/, като по този начин запазил в тайна пътя на дясно, водещ до Мачу Пикчу.

Ollantaytambo, Перу

 

Пак аз:

Този комплекс също е датиран от пред-инскско време. Терасите и сградите в ниското са били ‘направени’ от индианци, живеещи много преди времето на  инките. Къщичките по ниската част на комплексът са служели за съхранение на хранителни продукти. Това селище завладяват и наследяват инките, и после го дооформят по свое виждане и усмотрение. Разбираме, че по времето на инките, колкото по-високо по склона е живеел някой инка, толкова по-знатен значи е бил той.

Отново видяхме огромни и не толкова огромни каменни блокове, поставени в изряден порядък и образуващи изрядна права линия. За първи път именно тук видяхме /и изкачихме/ прословутите инкски тераси, които едно време са служели за отглеждане на посеви. Показаха ни остатъци от храмове на Слънцето, на Луната, на Водата и на бог знае още какво, като жената пак натърти, че всеки от тях е свързан освен с религията и с астрономията. В един момент /след около час и нещо лекции/ яко ми писна от разкази и история, и от там насетне фокусирах внимание единствено към това да се скатая на сянка под някоя голяма скала като изобщо не ме интересуваше дали скалата е от инкско или от пред-инкско време. За разнообразие се опитах да хвана в кадър някаква част от тоя комплекс, която да не е ужасно много пренаселена с туристи. Това последното се оказа много трудна задача. Все пак, ето малко снимки от там:

Олантайтамбо, Перу

 

 

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, ПеруОлантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

 

 

 

… и съзвучието на Андите и малките хора:

Индианци – Олантайтамбо, Перу

 

 

Последната официална спирка за тоя ден беше градчето

Чинчиро

Това е мястото, за което сме предупредени още рано сутринта, когато тръгнахме от Кузко – там беше най-удачното средоточие за покупки на текстилни продукти. Знаехме, че от там можем да си купим пончо, шапка, дреха, пуловер, покривка за легло, одеяло или каквото там решим текстилно да си вземем.

Цените там бяха с около 30 % по-ниски от пазара в Писак, защото нещата се предлагаха директно от производителите. Още в началото, когато влязохме в селцето, местни възрастни жени поканиха цялата група в една от къщите. Оказа се, че тук можехме да видим как се преде ламската вълна, как се тъче едно местно пончо или одеяло, и какви са техниките за багрен е:

Чинчиро, Перу

 

 

 

Селцето е малко. В централната част на площада видяхме типичната за всяко селище църква-катедралка. Именно на този площад, насядали на опънати платнища, продаваха своите продукти местните производители на тъкани. От тук награбихме още някое и друго пешкирче, няколко шала за мен, малко текстил под формата на картини за стена и след 30-тина минути щуране насам-натам из площада, групата най-накрая се натика в автобуса.

Връщането в Кузко беше в 7 вечерта. Беше изминал един чудесен ден, изпълнен с чудесни преживявания, който подхранваше чудесни надежди за чудесен утрешен ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

2 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version