Категория: Мая Филкова

Филкови пътуват: Перу (8): Кондорите в каньона Колка 4

Филкови пътуват: Перу (8): Кондорите в каньона Колка

Днес ще завършим пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузкобяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро и Мачу Пикчуа за последно се качихме до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Днес отиваме на до Арекипа и каондорите в каньона Колка

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част осма

Кондорите в каньона Колка

 

Пътят до Арекипа се оказа мноооого дълъг! Пристигнахме чак в 8 вечерта – след 6 часа лашкане в пълен НЕ-ТУРИСТИЧЕСКИ автобус, редовна класа и въпреки че ‘нашият’ човек ни беше обещал да сме първа в ‘Круз дел Сур’! Добрата новина е, че тоя път имаше филми – единият беше с испански субтитри, така че си слушаме английската реч, а Десперадо беше озвучен на испански, но там пък няма кой знае колко реплики.

На автогарата в

Арекипа

ни чакаха 2-ма младежи, които май се оказаха синове на собственичката на Tambo Viejo / www.tamboviejo.com / Към 9 вечерта бяхме свалили пластовете мръсотия от последните 2 дни /припомнете си, че сме с едни и същи дрехи и обувки още от тура към Мачу Пикчу/ и с наслада запалихме по цигара във вътрешната градина на хотела:

Арекипа, Перу

 

 

Тая градина имаше силен европейски полъх – дървена люлка, малки гномчета, намятани из тревата, гъска тук, свещ там – оказва се, че сестрата на собственичката е омъжена за белгиец и на това явно се дължи горевидяното. Жената ни предупреди, че турът до Колка каньон стратира в 8.30 /струва 24 солес – 2 дни с едно преспиване в Чивай. Отделно се плаща туристически билет на стойност 32 солес/, така че закуската щеше да ни чака в 8.

Посрещнахме сутринта в Арекипа отново с ранно ставане в 6 часа. И по-добре, че сме толкоз ранобудни, защото извън ранните сутрешни часове нямаше кога по друго време да разгледаме града. Така че бързо се метнахме на едно такси и за 2.5 солес шофьорът ни остави на поредния Плаца де Армас с поредната катедрала.

Интересното на тоя град е белият камък, от който са построени сградите на самия център. Камъкът е вулканичен и е добит от множеството вулкани, заобикалящи долината на Арекипа. Знаем, че цялата държава е буквално натъпкана с вулкани. Май бяха над 60 общо. Четири от вулканите са активни, като 2 от активните вулкани /единият е Мисти – 5,700 m, а другият е висок 6,400 m и е най-значителният по ръст и големина/ се намираха именно около Арекипа. Става ясно, вярвам, откъде перуанците са взели белия вулканичен камък.

Сутрин рано

Арекипа изглеждаше тихо, кротко и спокойно местенце

Градът спеше и още нямаше туристи, крещящи продавачи и бутащи се туристически агенти, предлагащи услугите си. Хубаво е, но се налага да се връщаме, за да не изтървем каньона Колка, горещите извори и кондорите. Градът:

Арекипа, ПеруАрекипа, Перу

 

 

Групата за тоя двудневен тур беше от 14 човека. Всички бяхме натоварени в малък бус, а гидът ни този път беше дребен младеж на около 25-30, говорещ приличен английски. Турът е от онези типичните, които вече сме преживели – дето спират на всяко по-интересно място. Първата спирка е в края на града – за ВЦ, като младежът ни препоръча да си купим бонбони от кока – малки зелени неща за смучене с отвратителен вкус. Предупреждава ни също да гаврътнем по едно хапче против височинна болест, защото престои изкачване на 4,900 m надморска височина. За 1 час, т.е. много бързо, предстои да се изкачим от 3,400 m надморска височина /Арекипа/ до 4,900 метра.

Бусът се движеше

през Андите

по криволичещ път, който отново /както в Мачу Пикчу/ беше напълно необезопасен. Нов, гладък път, без нито една бабуна или кръпка, но и без нито една мантинела. Шофьорът обаче изглежда печен. Пуснаха ни перуанска музика, която нашият водач понякога и за кратко намаляше, колкото да разкаже по нещо интересно за околностите или да сподели малко туристическа информация. Обърна ни внимание как

от определена височина натам Андите вече не бяха зелени

Изгледът на пейзажа беше много далеч от джунглите на Мачу Пикчу. Не само че няма растителност, но и всичко наоколо беше се обърнало в камънак. Някъде около 3те хиляди метра все още се намираше тук-таме по някоя тревичка, така че виждахме овчари /ламари?/, пасящи лами, но качвайки се по-на високо и те изчезнаха. Младежът обясни, че ламите се чувстват добре на височина от 2 500 до 5 хиляди метра, но най-щастливи били на около 3 – 3 500. На тази височина все още се намираше х 10-20 санта висока тревичка за кльопане. Някои от ламите бяха накипрени с пискюли по ушите. Младежът разказа, че само най-красивите лами/овце имат правото да бъдат нагиздени с такива украшения. За да бъдат така нагласени, очевидно ушите на бедните животни са били продупчени на 1-2 места. Това само потвърди изначалното ми мнение, че не е добре задължително и на всяка цена да си най-красив представител от своя вид.

 

Бусът спря на 4 хиляди и 900 метра височина за снимка, или за да напазаруваме още малко багажи от поредното импровизирано пазарче. Както вече споделих, на почти всяко място, на което спирахме – дори да е само уширение на пътя и туристите да имат едва х 3-4 минути, колкото да щракнат някой връх или долина, имаше поне х 3-4 нагиздени лелки перуанки, продаващи каквото там продават. Това беше най-високата точка на нашето пътуване, но този път с Филков нямахме никакви проблеми с височината. Вече се чувствахме толкова добре сред орлите, че докато почивахме дори палнах цигара.

И ето го най-високото място, на което Филкови са стъпвали до момента:

Андите, Перу

 

 

Спряхме за кратко и в резервата, през който минаваше по пътя ни, за да снимаме викуня-си – животни, които са смесица от лама, вълк и сърна:

Викуня – Андите, Перу

 

 

 

Въпросните животинки живеят във въпросната котловина, която пресичахме, защото именно там се стича вода от Андите и поради това има мъничко тревичка за ядене. Не вярвам на слуха си, когато младежът сподели, че кило викуняско месо струвало 6-700 $! Младежът обаче повтаря цифрата. Или той се е объркал генерално, или цената наистина е такава!

Малко по-натам по пътя виждаме животни /май ги нарекоха викочи…/, които не знам как се казват. Аз ги нарекох катерици-каменояди, защото приличат на катерица и заек едновременно, но са с големи опашки, а живеят в разни дупки в камъните и скалите. Същото такова същество видяхме и по руините на Мачу Пикчу, но бях твърде бавна, за да снимам. Снимки от спирките и пейзажите по пътя,:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

 

а и 1-2 нещица, които ме трогнаха:

Андите, ПеруАндите, Перу

 

 

Пристигнахме в

Чивай

около 1 по обед. Вече бяхме освирепели от глад и гидът ни заведе в местно ресторантче за обяд. Цената на обяда беше 20 солес на човек, което не е малко за местния стандарт и за забитото място, в което се намираме, но пък за бг стандарти си е направо нищожно. Манджата беше отново натоварена на блок-маса, беше в огромно количество и вкусна. Тук най-сетне се присетихме, че не сме опитвали чича, така че дойде ред да опитаме и това местно питие. Чичата, която ни сервираха, явно беше от ягодовия вид, защото е червена. Напитката е лека, сладка и газирана. На първо четене дори не усетих алкохол. Явно щом дори аз, която не пия, не усещам алкохолът, то значи градусът е повече от нищожен.

Програмата продължи с

настаняване в хотел Hostal Cezar

Не е нужно да търсите това в нет-а, защото няма да го намерите – мястото се оказа къща на местни хора, които отдават стаи-пристройки под наем. Вътре не беше хич зле – нормални стаи, чиста и подържана баня, приятно бельо и т.н., но отвън къщата си беше оплескана с кирпич, а мизерията извън къщата /всъщност не е мизерия – хората просто живеят по тоя начин, а това, че ние се преподобваме по цивилизацията, това си е наше тесногръдие/ беше умопомрачителна. Следобедните часове предстоеше да се топнем в басейн с гореща вода, подгрявана от вулкана в близост. Използвахме времето не за да си починем и поспим, а за да разгледаме центъра на селцето. Пак площадче, но надали това вече е Плаца де армас – твърде малко и невзрачно беше това градче, за да нарече така центъра си, считам аз. Има малка църквичка и малко пазарче. Ток се сетих, че не ми стигат още 2 пуловерчета за подаръци, така че награбих поредните дрешки от ламска вълна като дар за приятелски дечица /цената на всяко плетено от ламска вълна пуловерче, тип суетшърт, беше 7 лева, шапка ушанка – 3 лева, мъжки суетшърт – 8 лева и прочие умопомрачителни цени/. От тук купихме и плик със свежа кока. Канехме се да подъвчем театрално кока пред камерата докато се киснем в топлия басейн, а остатъка бяхме решили да занесем в дар на нашия близък приятел и кумец Заро, който на по-високичко ниво в полицията се бори срещу дрогата, наркоманите и лошите пороци.

Край басейна стигнахме към 4. Отделеното време за почивка там е 2 часа. Наоколо силно миришеше на сярата – все пак водата се подгрява от вулканичната активност. Категорично имаше бълбукаща вода – видяхме я с очите си. Излизаше от земята с Т от 86 градуса и изкуствено се охлаждаше, за да достигне Т от 35-40 градуса в басейна.

Комплексът обемаше 3 басейна –

2 външни и 1 вътрешен. Навсякъде беше еднакво разплуващо и приятно, имайки предвид факта, че Т навън е около 10-12 градуса. По някое време дори заваля дъжд. Голям е кеф да се киснеш на топло и миризливо докато около теб се издигат Андите и вали студен дъжд. /Горещо препоръчвам, ако отидете в Перу, да не пропускате точно този трип. Всъщност, не пропускайте нито един трип. Всички си струват да бъдат преживени!/ Ето още малко снимки на басейните, на нас, плацикащи се на топло, на нас, зъзнещи в поле в студа, и на малко природа от околностите. Снимките във вътрешни басейн са замазани заради ефекта на сауната, който се получава. А, забравих да кажа, че в същото място има и сауна. Там не влязох, защото сауните не ми понасят. Ето снимките най-накрая:

Басейн в хотела – Андите, ПеруБасейн в хотела – Андите, Перу

Басейн в хотела – Андите, Перу

Андите, Перу

 

 

Вечерта хапнахме в голям ресторант, където група музиканти ни веселеше с перуански ритми, а 2-ма младежи танцуваха традиционни перуански танци. Две девойки бразилки, които бяха част от нашата група, ни светнаха, че обикновено на първа страница на всяко меню в ресторант има меню за деня. То включва избор измежду 2-3 супи, няколко ястия, салати и десерт. Ако избереш храна, която е включена в това меню, то цялата вечеря щеше да излезе колкото е обявено от ресторанта, а в тоя случай – 18 солес на човек. Ако обаче човек не знаеше тази тънкост и поръчаше нещо от общото меню, което често се препокриваше с храната от менюто за деня, то човекът с изненада откриваше, че цената само на основното ястие беше над 20 солес. Това всичкото вероятно го пише някъде, но не и на английски, а нашият гид не считаше за необходимо да сподели тия тънкости с подопечните си. Естествено, ние постъпихме по умния начин. Поръчахме си освен конкретни неща от менюто за деня, така и местното питие писко, за което бразилките твърдяха, че е много силно. И понеже Филко пие с удоволствие само домашна ракия с градуси над 50, то мислех, че ще се наложи той да гаврътне и моята напитка. Е, оказа се, че писко-то е много пивко за мен и съответно супер слабо за него.

Сутринта за пореден път станахме буквално по тъмно – в 5 часа; последва бърза закуска и турът ни продължи към следващите цели. В 6 спряхме в

поредното селище за поредната обиколка на поредния площад с поредната катедрала

Е там вече се удивихме на местните порядки и обичаи – група от 20-тина девойки и жени на средна възраст танцуваха и се въртяха с идеята туристите да им дадат някое и друго соло:

Танци – Андите, Перу

 

 

 

Ние лично интерес към даване на пари вече нямахме. Премного хора последните дни искаха и получаваха от нас пари. А и това да танцуваш като улав в центъра на някакво село в 6!!!! часа сутринта изобщо не ми се струваше редно за поощряване посредством пари.

Малко след 6 групата беше отново събрана в буса и най-накрая отпътувахме към

каньона Колка в търсене на кондорите

И понеже ние вече бяхме видели един жив, пляскащ с крила на 2-3 мета от нас, то честно казано, аз нямах особен интерес към кондорите и към тяхното оперение – информацията, която Филков ми даваше, какъв цвят били като млади и какъв като по-големи, хич не ме вълнуваше.

Colca, Арекипа, Перу

 

 

Филков обаче беше превъзбуден – човекът през цялото пътуване чакаше да види основно 2 неща – Мачу Пикчу и кондорите над Колка. Е, видяхме 15-тина птици високо над нас. Аз лично не видях особено добре, защото съм силно късогледа. Цветът им по шията пък, който показвал млад екземпляр ли е или е по-възрастен, още по-малко видях. Е, снимах няколко пъти, докато Филков почти не отдели камерата от себе си:

Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Това, което ме впечатли, беше самият каньон и природата. Ето да се впечатлите и вие:

В началото на каньона:

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондор – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

При кондорите:

Кондори – Каньон Колка – Андите, ПеруКондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Последва пак

връщане в Чивай,

обяд в друга кръчма отново тип блок-маса с цена от 20 солес на калпак и прибиране в Арекипа към 4 следобед. И някъде по пътя към Арекипа спряхме, за да разгледаме поредното градче и поредния пазар, но този път се изненадахме от предлаганата атракция, та даже платихме 1 соло, за да стане Филков част от нея:

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

Кондори – Каньон Колка – Андите, Перу

 

 

Вечерта отново се засилихме към центъра на Арекипа, за да купим подарък за гореспоменатия Заро, който имаше РД наскоро. Само че бяхме забравили факта, че сме насред Страстната седмица преди Великден. Отново имаше тълпи и купища местни. Всъщност ‘имаше’ не е точно казано, защото освен навалица, манджи и скари не се и виждаше дори сантиметър от повърхността на площада. Идеята да хапнем нещо в центъра доби неприятен вид за нас, така че бързо се ориентирахме към хотела /на разстояние 4-5 блока от центъра/ и се набутахме в кръчма-тип бърза закуска на ъгъла до нашия дом. Там хапнахме по порция половин пиле, купчина пържени картофи и инка кола за сума от 13 солес /6,50 лева/.

 

Предстоеше борбата по опаковане на багажите

Всичко трябваше да бъде така натикано и пакетирано, че всички сувенири, дрехи, шапки и каквото още там бяхме купили, трябваше да се наврат в 2те ни чанти ръчен багаж, така че дори да загубим куфарите си по време на вътрешния полет до Лима, да останем с килата закупени съкровища. Филков ме убеди да зарежем пакета свежа кока, за да не се сблъскаме с потенциални проблеми. Аз помрънках вдуха на ‘ама това е най-важнотоооо’, но все пак се съгласих да зарежа листата и тяхното потенциално разтълкуване като дрога в името на спокойното ни и сигурно прибиране у дома. Справих се успешно с пакетажа и тъпкането на багажите по куфарите. Или поне така си мислех, докато на бг земя не открих, че в тая суматоха по тикане и блъскане на багаж в куфарите съм забравила любимите си разкошни кафяви, ортопедични кецове от естествена кожа на Марко Поло, а  също и контейнерчетата с лещите.

 

Полетът към Лима

беше приятен. Е, да, помотахме се 2-3 часа на зазоряване летището в Арекипа /бяхме там в 5, а полетът беше в 7.35/, но за тия 2 часа купих 2 разкошни комплекта сребърни обеци с вградени полу-скъпоценни камъни. Едната обеца от комплекта беше /и е все още/ с формата на слънце, а другата – с форма на луна. Подарихме двата комплекта на 2 млади дами, с които се намираме в близка роднинска връзка, така че ако някой ден срещнете красавици с такива емблематични бижута, спокойно можете да ги попитате какво чинят по настоящем семейство Филкови.

 

Този път, когато кацнахме в Лима, Виктор беше наличен. Отново ни закара в добре познатия ни хотел с тераса на покрива, ние пак се разплухме от слънцето в компанията на животните от малкия хотелски зоопарк и докато се чудехме какво можем да правим в град, който вече с нищо не ни впечатляваше, се сетихме, че още не сме стигнали до

Мирафлорес

Срещу 10 солес на отиване и още 15 за връщане, дадени на таксиметраджия, направихме 3-часова обиколка на новия квартал на Лима. Е там вече нямаше нищо общо с мизерията, която бяхме свикнали да цари наоколо. Даже толкова бяхме свикнали, че вече дори не наричаме това, което виждаме, мизерия. То си Е част от Перу – не е мизерия, а обичаен местен живот, който просто тече на едно по-близко природно ниво. Направихме 1-2 снимки на ‘плажа’ – тясна камениста ивица земя, по която плътно бяха налягали разголени хора:

Лима, Перу

Лима, Перу

 

 

хапнахме по нещичко в Макдоналдс, купихме си по студена бира и вода от голям квартален магазин, и след това се върнахме в колоритния център на града.

Е там вече се поразвихрих в Бата и Хъш Пъпис. Общото количество купени чифтове обувки, маратонки и сандали за мен и за децата, наброяваше 11 кутии или общо 22 броя обувки. Идея нямах как аджеба ще ги събера и тях в ръчния багаж, но знаех, сигурна бях, че ще го направя!

Вечеряхме насред лудата обстановка на масовите всенародни фиести по случай Разпети петък. Хапнахме от прословутите черва /някакви/ на скара, отново пиле, пак инка кола, обичайната купчина пържени картофи и всичко това в съвсем местно кръчме, пълно до козирката с черен мургав народ, едновременно миришещо на вкусно, но и задушаващо с миризмата си.

 

Последните 2 дни и туровете, които преживяхме на финала, бяха белязани с

нетърпението ни да се приберем у дома

Вече нямахме търпение да се приберем при децата. Липсват ни, мъчно ни е и като резултат, в последните 1-2 дни вече трудно /да не кажа изобщо не/ се изненадвахме от каквото и да е. Не ни свърташе по кафетата, бирариите и кръчмите за повече от 15-тина минути, не ни беше интересно да четем табелите или да гледаме смяната на караула пред сградата на правителството, всъщност нямаме търпение да се приберем у дома. Хубаво е по света, но у нас, в жк-то Илинден, пред камината, седнали на люлеещи се столове и накачулени от 2 малки врещящи терминаторчета, си е най-добре. Единствено онзи, който не  вкусил от семейния уют, може да твърди обратното!

 

Сутринта на съботата на Страстната седмица запрашихме с нашия Викор към летището.

Предстоеше ни дългият полет към дома

На безмитна зона забодох едни златни обеци и изсипах всички останали пари, които имам – перуански солес и американски долари, на един щанд за продажба на сувенири, направени от деца, които живеят на улицата. Парите са на по-голяма стойност, отколкото струват 2те свещи, направени от кокосови орехи, които купих, но нали отиват за децата. А и не планираме да се връщаме в Перу в близките години. Не дневен ред сега са други континенти.

Полетът към Мадрид

беше по-къс от онзи, с които стигнахме до Ю Америка – беше ок. 11 часа. Не можахме, обаче, да се отпуснем и да поспим – уж бяхме грохнали, а блеехме в екраните на седалките пред нас и гледахме тъпи филми по 2-3 пъти. Кацнахме в 4 часа мадридско време. До 6 измъквахме куфари, проверявахме обратни полети до Букурещ и т.н. След това си избрахме си най-тайните места – за информация това са местата на първия етаж в ляво като се застане с гръб към вратите на изхода, опнахме крака върху куфарите, и поспахме доволно до към 10. последва лежерно понасяне към центъра, за да хапнем нещо различно от полуфабрикатите, които ни предлагаха на борда на самолета.

 

Билетите за

полета Букурещ – Мадрид

бяха купени по интернет от www.easyJet.com като цената за двама ни беше 55 Е. Полетът имаше почти 3 часа закъснение, но с тая смешна цена просто нямахме право на каквото и да е мрънкане. Още повече, че идеше реч за забавяне поради повреда на самолета. Все пак излетяхме. В един момент яко се разлашкахме и стюардите получиха нареждане от пилота да се изстрелят към места си. Видяхме как тутакси се експедираха в посока към седалките си и се овързаха. Няма как това, в комбинация с повредата на самолета, да не ни притесни сериозно. Имаше и един луд чичка, който реши да пуши в кенефа на самолета, и с това предизвика както активирането на противопожарната аларма, така и стреснатото суетене на стюардите. Същият този мъж получи компания униформена полиция, когато слезе от борда на самолета.

Е, кацнахме благополучно

Дори куфарите ни не бяха изчезнали. Така че оставаше да минем няколко метра до изхода, където Цецо /таксито от първия ден на нашето пътуване/ ни чакаше. И точно 4 крачки преди да влезем в залата с посрещачите, митническият контрол ни привика в стаята за преджобване. Опипаха всеки мръсен чифт гащи, бикини, несесери и лекарства, подозрително огледаха от всички страни маратонките на децата, които купих от Бата и в тоя миг ми мина мисълта, че тия идиоти ще разпорят подметките, за да се убедят, че не носим дрога. В един момент момчетата видяха пакета с чай от кока, който купихме още в началото от Лима. Беше предназначен за подарък, но тъй като разпориха опаковката, за да видят, че вътре има обработени листа, вече не ставаше за подарък. /Сега разсипвам по пликчета и раздавам на приятели от него./ Искрено си благодарих, че послушах Филков, когато настояваше да оставим пакета  с пресни листа от кока. Не знам какво реално щеше да се случи, но надали щеше да е добро. След 20-30 минутно преджобване митничарите се убедиха, че сме просто едни туристи, нищо че печатите ни от Перу явно са хранили надежди у тях за голям удар и ни пуснаха.

Прибирането към Русе беше бързо и спокойно – към 1и половина вече бяхме у дома и на пръсти и умилено минахме през 2те стаи, за да видим малките спящи маймунчета. Хубаво е да си си у дома, особено когато се прибираш!

Е, все пак е добре понякога да мръдваш в страни.

Край

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ! 🙂

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака 1

Филкови пътуват: Перу (7): Титикака

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, отидохме в Кузко, бяхме после в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро, а за последно се качихме до Мачу Пикчу

Днес отиваме на до най-високо разположеното езеро в света – Титикака

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част седма

Титикака

Кристалният шанс да хванем автобуса за Пуно започва да помътнява лекичко при влизането ни в Кузко. Часът е около 9 вечерта, но градът е осветен и шумен като че е ден. Сетихме се, че е понеделникът на Страстната седмица преди католическия Великден. От тук нататък, до деня на тръгването ни към Европа, всяка вечер щяхме да се дивим на перуанските фиести. През тоя понеделнишки ден е имало шествие из града – статуята на Дева Мария от Катедралата /в която не влязохме – оная, дето входът ѝ беше 50 солес/ е обиколила града, носена от местните хора и от жители на околните селища в Андите.

По това вечерно време и точно тая вечер, в която ние трябваше да сме особено експедитивни, се оказа, че улиците на града се просто блокирани от тълпи празнуващи хора. Онзи вкусен аромат на Лима, за който говорих в началото, сега беше добил чудовищни размери. Целият град се беше превърнал в едно вкусно блюдо – пържеха се меса, разливаше се чича /местна лека алкохолна напитка, подобна на бира, но много по-лека. 1 чаша чича струва 50 сентимос, а една бира – 4-5-6 солес, така че местните предпочитат да се наливат с чича – по-евтино е, а по мой вкус – и по-приятно. Чичата е 2 вида – жълта, направена от царевица, и розовееща или червена – със смес и от ягода/, деца мятат захарен памук, захаросани ябълки на клечка и шарени близалки те срещаха и мамеха на всеки ъгъл, пържени картофи и всякакъв вид храна буквално са покрили платното на улицата. Изобщо, изобилие от чревоугодничество в чест на христовото разпятие, се изливаше по улиците на Кузко, а и в цяло Перу.

В чест на тия фиести познатите ни улици бяха затворени за движение и направо блокирани. У мен се загнезди мисълта, че може и да не успеем да хванем такси – първо защото улиците са затворени, и второ, защото в тоя празничен ден и местните хора отпускат кесиите и се возят като ‘бели хора’. 15-тинаминутното чакане на така добре познатото ни площадче на стълбите пред хостеиата ни най-накрая се увенча с успех. В 10 без 15 успешно се настанихме в първа класа в автобуса за Пуно. Дори по тази късна доба жегата е все така силна, или може би ние бяхме твърде запъхтени от бързането, така че вече поуспокоени и настанени на нашите места се поразсъблякохме и натъпкахме в поза, подходяща за нощен сън.

Автобусите и класовото разделение

Автобусът беше двуетажен. Първоначално тръгнах по стълбите нагоре – все пак към Назка сме пътували в страхотни условия и сме били именно горе. Очаквах и тук да е така. Едва показвайки главата си горе, още докато съм на стъпалата, аз съвсем искрено се потресох от това, което видях. Горе беше буквално натъпкано с местни хора. Всички са пре-мургави и във всяко свободно пространство около хората имаше купища, не кубици, денкове. Шарени и пъстри денкове, натъпкани със стърчащи от тях парцали, дрехи, деца и не знам още какво. Страшна работа! И ние явно щяхме да пътуваме в тая обстановка! Оказва се, че вторият етаж на автобуса беше обикновената категория на превозване.

Първа класа

се намираше в ляво от вратата и точно срещу стъпалата за втория етаж. Първата класа беше заградено пространство с места за около 10-тина човека; отново между седалките имаше достатъчно пространство, а също имаше и помощни подпори за краката. Пътуването започна да добива не-лош изглед, въпреки че зад нас се настани младо семейство с малко бебе.

Филков се включва:

Неясно защо човек от автобусната компания влезе с камера и направи няколко секунди запис на пътниците, като задържа фокус върху всяко лице!?

Пак аз:

Тръгнахме точно в 10 часа. След около час започнахме да се понамятаме с разсъблечените дрехи. Първо облякохме блузите, които сме съблекли, а съвсем скоро дори якетата не ни стигат. Автобусът се заизкачва и криволичи нагоре-надолу из Андите, за да стигнем до Пуно и езерото Титикака, намиращо се на 3 800 метра надморска височина. Изобщо не се бяхме досетили, че нощите в Андите са студени и вледеняващи. Стани ни ясно защо хората на 2-я етаж са омотани в пончота и ушанки – тия неща не са просто аксесоар. Дори и 2мата японски туристи, седнали до нас в първа класа, се бяха предвидливо снабдили с перуанско одеяло, явно купено от някой пазар. Ние бяхме единствените, които очевидно не бяхме използвали мозъците си по предназначение, и не само не бяхме си осигурили нещо за завиване, а дори не ни беше хрумнало да се навлечем с няколко ката дрехи. Автобусът, досещате се, не беше климатизиран или поне отоплението не беше пуснато, Т навън навярно беше паднала под 0 градуса, а вътре в автобуса надали беше повече от 10 градуса. Студ ви казвам, неописуем. А ние мислихме, че ще поспим – о, блажено невежество!

Пристигнахме в Пуно

по-рано, отколкото очаквахме. В 4 и половина вече бяхме извадили и навлекли всички възможни полари от куфарите. Синият цвят от бузите ни лека-полека се оттегли и започнахме мъничко да се постопляме. Решихме докато влезем в човешкия час на деня да поразпитаме за видовете автобуси до Арекипа – нали същия ден щяхме да продължим за там. На най-близкото гише за продажба на автобусни билети установихме, че има автобуси на всеки час и че цените на билетите до Арекипа са межди 17 и 30 солес. Опитаме се да разберем от продавача какви са триповете из езерото и колко време продължават, за да решим след това какъв билет да си купим, но човекът разбира се, не знаеше английски. Изведнъж продавачът се разкрещя ‘АДВЕНТОР, АДВЕНТОР’ и до нас се материализира дебел мургав чичка, който съвсем адекватно се включа по темата за тура из езерото със своята оферта. Шашнахме се, когато установихме, че това е туристически агент, който кибичи на автогарата в 4 и половина-5 сутринта! Тия хора явно не спяха. Или пък просто бяха тръгнали на нощен риболов за заблудени туристи. Както и да е – спазарихме се турът да ни струва 25 солес на човек /а първата цифра беше 30 солес/. Доволни бяхме от пазарлъка и до към 7 часа се отдадохме на пиенето на кафе. Вече на място в офиса на новия наш човек, намиращ в център на града, се договорихме той да ни купи и билетите за автобуса, като настояваме да вземе първа класа в малко по-така автобус – например Круз дел Сур; и той ни обещава да го направи. Обяснява ни къде има закусвалня, къде е центърът и казва малко преди 9 да се явим при него в офиса. До 9 се отдадохме на шляене, пиене на кафета, ядене на кроасани и местни тестени закуски /струват между 15 и 30 сентавос/, звънене по телефоните и писане на мейли. Към 9 тръгнахме с бус към брега на езерото. За

Титикака

мога да каже няколко детайлчета, колкото всеки да знае по нещичко:

Езерото се намира на малко над 3,800 m надморска височина. Разположено е в падина между източните и западни части на Андите, така че на северозапад водите му стигат перуански брегове, а на югоизток стигат боливийските. Поради огромната си площ, на места високата планинска верига, която го заобикаля, остава зад хоризонта и имаме усещането, че езерото не е езеро, а море.

езеро Титикака

От статии знам, че езерото е толкова високо, че местните жители са с различни физиологични данни (по-големи бели дробове, сърце и далак), отколкото хората, обитаващи по-ниска надморска височина.

Първата ни среща с езерото беше ето такава:

Езеро Титикака, Перу

 

 

Първоначално реших, че лодките са изкарани на брега, но, заглеждайки се, установих, че ‘брегът’ се движи – оказа се, че цялата горна повърхност на езерото Титикака е покрита с някаква зеленикава блатиста растителност. Влизайки с лодка навътре установихме, че зелените боклуци са се разкарали и вече наоколо стърчат стебла на тотора – вид тръстика, която служи за храна на добитъка, за строителство на жилища, за строеж на острови /вж. по-долу/ и изящни плавателни съдове и за направа на сувенири.

Гидът разказа, че тук, край бреговете на това езеро, някога е било първоначалото на инките. Обясни, че предстои да отидем на гости на индианци от племето урос, които живеят на изкуствено направени острови от тотора, плаващи /?всъщност не знам дали плават?/ в езерото. Предупреди ни да очакваме среща единствено с жени и малки деца, защото по това време на деня мъжете са или на работа в Пуно, или ловят риба, а по-отхвръкналите деца ходели на училище. След около 15-20 минути доближихме първите острови и гидът ни посочи сградите на училището и болницата – и двете се намират на острови, а не на сушата, както съм очаквала. Човекът изясни, че към момента не е ясно точно колко са островите, защото на всеки остров живеела общност от 10-15 семейства. И когато хората, обитаващи острова, станели твърде много за неговата площ, уросите просто разрязвали острова на две и така обособявали ново място за живеене. Струва ми се, че спомена брой около 45, но не съм сигурна в цифрата.

 

На първия остров, който посетихме, показаха

техниката на ‘строеж’ на острова

Тръстиката тотора, която растеше наоколо из езерото, се оказа растение с много здрава коренова система. Показаха ни, че под водата корените са яко заплетени един в друг. От тази плътна маса тръстика, за да направят своя остров, индианците трябва да изрежат малки ‘кубове’ с рамер 40 на 40 cm., като тръстиката, стърчаща над водата, се изрязва. Така именно корените стават основа на острова.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

В средата на тоя ‘куб’ се забива колче. И така, всеки куб се овързва към другия посредством въже, омотано около тия колчета. Върху тая основа именно се нарежда на дебел пласт отрязаната тръстика – оная, дето стърчи над водата.

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

И отгоре вече се строяха къщите.

Ето тук

Остров от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

 

се вижда трион, подпрян на кубовете – с това нещо именно се разрязва островът, когато се пренасели.

Интересно е там.

На всеки остров има множество къщички, дребни домашни животни –

кокошки, патки, та даже има и живарник – в центъра на острова има оставена дупка, в която се пуска жива риба -явно е за кльопане във време, в което ги мързи да я ловят от брега. Освен това, всяка общност има радио и поне 1 телевизор, захранвани от акумулатор или слънчеви батерии. Не са чак в индианската ера, останали. С Филков коментирахме, че вероятно перуанското правителство им дава някакви кинти, за да ги зариби да си останат по островите. Инак не виждахме смисъл да се живее в такава мизерия. Даже се шегувахме, че нищо чудно сутрин рано да нахлузват шаренките дрехи и всъщност да се окаже, че не живеят на островите, а работят там.

От тук накупихме поредната доза сувенири, този път направени от тръстика. Ето малко нагледни снимки от островите и бита:

Лодка от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Филкови – Езеро Титикака, Перу

 

 

Къща от тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

Риба – Езеро Титикака, Перу

 

 

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тук най-накрая успях да снимам и плитките на местните жени, завършващи с пискюли:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

и

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

На втория остров

вече тотално бяхме загубили интерес към лекцията на нашия гид и само се чудехме къде да полегнем и да си починем мъничко превид изтощителната и отвратителна нощ /която не искам никога повече да ми се случва/.

Езеро Титикака, Перу

 

 

Тръстика – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Случайно хващам и няколко не-нагласени снимки и пози:

Плитки – Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Лодка – Езеро Титикака, Перу

 

 

Перуанка – Езеро Титикака, Перу

 

 

В един момент думата ‘кондор’ и суетнята, настанала наоколо, ни накараха да се пораздвижим. Видяхме как един чичка-индианец на средна възраст се шмугна в една от тръстиковите къщички и изважда на слънце КОНДОР!!! Да, оказа се, че

насред езерото Титикака индианците уроси си отглеждаха като домашно животно – едногодишно кондорче

‘Малката’ птичка ни впечатли с размаха на ‘малките’ си криле – вероятно достигаха диаметър от 2-3 метра. А че беше малка по възраст птичка, то стана ясно от неуспешните й опити да прелети от едно колче до друго. Просто се разпляска с крила и нищо не успя да направи направи, милото малко лешоядно животинче. Разбрахме, че на ден малкото птиче яде по 2 кила месо сутрин и вечер. Навярно наистина държавата плащаше на уросите, за да отгледат кондора – друго обяснение лично аз не мога да дам за видяното от нас. Ето ви малко птиченце за разтуха:

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

Кондор – Езеро Титикака, Перу

 

 

 

Турът приключи в 12:30 Използвахме времето до 2, за да натоварим още малко сувенири – малки детски пуловерчета и ушанчици, а също и разкошна зелена шаечна шапка, която силно искам да нося следващата зима.

А, забравих да споделя колко реално струва трипът и билетите за автобуса:

Трип – 10 солес на човек

Билети до Арекипа – 17 солес

Общо 27 солес на човек. А ние платихме х 55! Не че е скъпо, но очевидно местните търгаши-агенти считаха туристите за пълни идиоти. Не, че не се показахме като такива…

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу– на картата:

[КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу 0

Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузкоа за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам)

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре.

Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу.

В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

На път за Мачу Пикчу, Перу

На път за Мачу Пикчу

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте – градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

 

 

Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си.

Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти.

Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите.

Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници.

В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/.

Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст.

[geo_mashup-location_info]

 

Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира!

Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка:

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу

 

И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу.

В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи.

Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса.

Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно.

Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям.

Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки – синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове.

Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно – Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира.

Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия – вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала.

Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко – царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен.

Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока.

След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, Перу

Мачу Пикчу, ПеруМачу Пикчу, Перу

 

 

Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина!

Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

Мачу Пикчу, Перу

 

 

 

Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното:

В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите – самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място.

Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” – каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци – едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’

И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас.

Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’

 

Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много!

Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно.

Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите:

Билет за влак – 82 $

Билет за автобус – 12 $

Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $

Общо – 137 $

Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.

 

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.

 

Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак…

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу] – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро 2

Филкови пътуват: Перу (5): Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска, а за последно отидохме в Кузко.

Днес ще тръгнем към Писак, Олантайтамбо и Чинчиро.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Писак, Олантайтамбо и Чинчиро

 

Денят на тура до Свещената долина на инките започна рано за нас – пак станахме в 6, независимо че набедените дразнители, сиреч децата, не бяха край нас. Закуската се яви чак към 8, когато вече бях умряла от глад – нали предходходната вечер ‘умирах’ заради надморската височина, така че не бях яла от доста време. Хапнахме пищно и вкусно – пържени яйца, масло, сладко, вкусни хлебчета с по-забележителна големина от онези от предходната вечер, кафе, мляко, мате де кока и плодова салата. Доволно сити, двамата с Филков отново се подредихме на добре познатото ни площадче пред стълбите, водещи до хотела, за да чакаме автобуса. Турът до Свещената долина на инките щеше да продължи цял ден – щяха ни върнат около 7 вечерта. Цената му беше 12 $ на човек.

В този ден гид ни беше една бойна мацка-лелка, която в процеса на пътуване ни разказва, че е родена и е отраснала в малко селце в Андите и че в ранните си детски години е говорила само на кечуа. Заключихме, че най-вероятно е или чиста инданка, или поне половин – същият ден минахме покрай родното й селце и се оказа, че там чисти наследници на испанците няма. Произходът й по никакъв начин не й пречеше в днешни дни да изглежда съвременно и спортно-модерна – къса рошава коса, френски маникюр, много добър английски /въпреки акцента/, забавно чувство за хумор – изобщо нямаше нищо общо с местните каки с носии, мъкнещи в денкове деца и лами. Жената обясни маршрута, по който щяхме минем, като уточни, че независимо от официалните спирки, автобусът ще спира на всяко място, на което си струва туристите да слязат и да снимат природата, вулканите, Андите, гледката или каквото там има в настоящия момент. Предупреди, че на всяка платформа-отбивка, на която щяхме да спираме, ще има местни хора, нагиздени с шарените одежди и предлагащи купища джунджурии, текстилни платна и покривчици, шапки-ушанки и още стотици шарени нещица, заради привличат туристите като мухи на мед. От тези хора можехме да купуваме каквото си поискаме, но дамата ни светна, че има определени спирки, където бихме могли да купим изгодно различни неща – от едно място щеше да е изгодно да купим текстил, от друго – керамика, от трето – сувенири. Естествено, предупреди ни, че можем да снимаме всичко и всеки, ако искаме това, но ако желанието ни е и ние да присъстваме на снимката до съответния местен човек, то е редно да платим някаква сума, започваща от 50 сентимос или 1 соло и стигаща до 1 $.

Поредното изкачване в Андите предизвиква лек тласък на болката в главата ми. Водачът на групата препоръча в случай на световъртеж или замайване да останем в автобуса и да не слизаме на всяка спирка на автобуса. Добави, че ако все пак неразположението не премине, просто трябва да й кажем и тя щеше да се погрижи да ни помогне. За себе си бях решила, че няма смисъл да продължавам да пия нашите бг хапове и на 2рата спирка, след като главоболието ми наистина осезателно се беше засилило, просто й поисках от нейните медикаменти. Оказа се, че лекът, който жената предлага, не е под формата на лекарства, а е под формата на индиански масаж на главата. Тогава чак ми стана ясно за какво е идело реч предишния ден, когато из центъра на Кузко местни индианки ни подръпваха за ръката и предлагаха ‘масаж, масаж’. Леко се стъписах, защото аз наистина не очаквах масаж, а хапчета, и даже дадох назад като настойчиво добавих, че в никакъв случай не искам да предизвиквам неудобство. Жената обаче ме успокои, че по никакъв начин не я затруднявам и че ежедневно се налага да помага на различни туристи от групите, които ‘води’.

Масажът беше кратък – продължи не повече от 4-5 минути. Всъщност, не идеше реч точно за масаж. Жената извади един ширит – дълга лента, с дебелина около 2 cm, който от едната си страна беше гъсто обшит с дребни стъклени мъниста. Тоя ширит наложи през челото ми, обрамчи цялата глава и много стегнато завърза отзад на темето. Усетих как главата ми започна да пулсира заради здравото стягане. Не стига това, ами и другото – прилагайки силен натиск, жената започна да натиска темето на главата, попадащо над лентата, с меката част на пръстите си. И бая силничко натискаше. Та, това се оказа въпросният индиански масаж. Не знам от това ли или от факта, че след тая спирка за поредно снимане автобусът вече започна да слиза надолу, но главоболието ми поотшумя.

Първото място, на което спряхме, беше

Писак

В неделен ден там се провежда голям пазар, на който туристите и местните хора могат да се снабдят с всичко, което поискат. Съвсем по план ние се озоваваме там именно в неделя. Още в автобуса гидът ни казва, че пазарът е разделен на 2 части – за сувенири или с други думи за туристи:

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

и на

пазар за хранителни продукти

Жената разказа, че в различните краища на Перу се отглеждат различни хранителни припаси – по ниското едно, по високото – друго, а в джунглите – съвсем различно. И затова неделният ден /а също и четвъртъците, но тогава в много по- малък мащаб/ събира всички на пазара, от където именно хората от различните краища на Андите могат се снабдят с това, което липсва по техния край. Гидът разказа, че много често снабдяването ставало не посредством покупка, а с размяна, като  негласно правило било, че това, което можеш да държиш в 1 ръка, тежи една мерна единици /например 1 кг./, а ако нещото обема двете ти ръце, значи е 2 мерни единици.

В тази част видяхме типични индиански лица и физиономии:

Индианци – Пазар в Писак, Перу

Индианци

 

 

и схванахме какво ни е обяснявала нашата водачка. Иде реч за шапките – бомбета, които се подвизават на главите на местните индианки. Цветът на бомбето указва качеството на човека – ако е един цвят /кафяв май/, то значи човекът е чист индианец, ако е друг, значи кръвта е смесена с испанска, а ако бомбето е бяло на цвят, то значи жената е собственичка на много земи, т.е. има пари.

От частта на пазара за хранителни стоки си купихме и по кочан царевица с огромни месести зърна, който посолихме обилно, но за изумление на продавачката отказахме да вземем и безплатно предлаганото парче /вероятно/ сирене. И това беше вкусно. Но пък и  ние бяхме гладни.

Пазар в Писак, Перу

 

 

 

От този пазар се сдобихме с кукли-сувенири,

магнитчета под формата на малки ръчно-правени човечета, керамични ръчно-рисувани свирки, с ‘дрънкалки’, направени от кратунки, които също бяха ръчно изографисани, с накити, шапки-ушанки и още куп други сувенири за раздаване. В тоя ден осъзнахме, че много бяхме сбъркали, когато оставяхме основния пазар на подаръци и сувенири за този ден. Първо, защото цените тук бяха по-високи от цените, които видяхме в Паракас, например. Второ, защото нещата, които видяхме там, бяха един вид шир-потреба – много накачулени джунджурии, които обаче именно понеже са толкова много, загубват стойност и ценност.

Много време ми трябваше, за да се ‘полу-настървя’ за покупки. В Паракас /помните – Балестовите острови, океана, пустинята – иде реч за тура от първите дни/, например,  видяхме бижута, които по красота бяха като бижутата в Писак, но водеха с много, много точки, защото бяха продавани от индианки, които ги правеха пред нас! Жените там ги редяха пред нас или просто докато си ходеха по улицата и крайбрежието. Тамошните бижута бяха направени от морски материали, земеделски семена, изсушени плодове на неизвестни за нас растения и всички тия неща прецизно се нижеха в шантав порядък и след това се лъскаха с някакво полиращо нещо. Т.е. готовият продукт, който продаваха, добиваше вече съвсем друго значение, защото ние виждахме как всъщност от природни боклуци става нещо уникално и красиво. От Паракас, например, купих колан от естествени материали, изсушени морски красоти и семена, а също и гердани, които струваха х 10 солес всяко /или 5 бг. лева/. Всъщност, истината е, че струваха повече, но нали пазаренето е част от процеса на купуване, та на финала давахме по толкова.

За тия, които планират да ходят в Перу –

свалянето на цената от минимум 20% е напълно нормално и закономерно.

В началото се чувствах като измамник – не стига, че е толкова евтино дори във вида, в който хората си предлагат стоката, ами аз искам да изкрънкам и съвсем да подбия цената. Но Филков в съвсем типичен за него бизнес тон ми припомни репликата на нашия гид, че ‘Колкото по-добър е купувачът, толкова по-добра цена ще получи.’ Това съвсем разми смущенията ми. Все пак постигнахме семейна сделка да не се пънем за повече от 20% спад в цената – толкова, колкото си беше очаквания старт при пазарлъка за крайната цена. Т.е. нашият пазар протичаше по следния начин: Ние питаме ‘Куанто солес’, отговаряха ни с чукване на цифра на калкулатора, ние чуквахме цифра, която беше с 20 % по-ниска от първо-показаната и продавачът тутакси казваше ‘ОК’. Така бяхме доволни, че все пак сме намалили цената, но в същото време бяхме сигурни, че не вземахме от хляба на бедните перуански дечица, които гладни, голи и боси чакаха отрудената си майка у дома. В същото време, търговците бяха доволни, че не се налагаше да ни умоляват да купим стоката им на по-висока цена.

И тук да включа едно събитие от Кузко от предишния ден. Тогава на майтап и без всъщност да искам да пазарувам наистина, казах на продавачката на дискове с типична перуанска музика цена, която ни предлагаше стоката си, та казах й цена, която беше с 40% по-ниска от нейната. А тя, милата, ме погледна с големи черни тъжни очи и каза: ‘Сеньора, плийз, фифтиин /15/ солес’. Е толкова глупаво не бях се чувствала никога – не стига, че всъщност не исках да купувам дискове точно от там и точно в тоя момент, не стига, че всъщност иде реч за 7 и 50 български лева, а се и пазаря и за по-ниска цена като последен простак и просто заради спорта! Купих от жената дискове за сумата, която тя поиска. Но при все това, и тогава, та и сега още, продължавам да се усещам засрамена от самата себе си.

Забравих до къде бях стигнала. Чакайте да прочета и да продължа смислово.

Да, идеше реч за пазара в Писак

На кратко –по-скъпо, по-натруфено, по-неистинско, по-туристическо и като цяло – не беше това, което очаквах и се надявах да бъде. Не че не пазарувах – напротив, но все пак усещането, че съм недоволна си го имаше. Да не говорим, че именно от там бях решила да купя голям дървен резбован къс /какъвто видяхме в Паракас, но решихме, че няма да вземем, за да не го мъкнем, а и защото на неделния пазар ще е по-евтино/ с местни мотиви, с идеята да го метна в хола до или около камината, а такова нещо не видяхме.

След около 2 часа мотане из пазара, групата най-накрая се събра в автобуса, и продължихме натам по пътя. Вече беше станало обедно време, така че нашата кака ни обясни, че ще минем през селце, в което ще спрем за обяд. Имахме 4 опции за обяда. Жената изброи кое място какво е, направи сравнение на цените и каза, че тя самата би препоръчала първия ресторант, в който ще спрем, независимо че самата тя ще отиде в друг, като призна, че там, където заведе най-много хора, ще обядва безплатно.

Ресторантът имаше европейски вид –

маси с бели покривки, сервитьори с черни панталони и дълги бели престилки, шатри, осигуряващи сянка. Абсолютна противоположност на вида на туристите, които нагъваха с настървение манджата – всички бяхме с туристически дрехи, маратонки или поне кецове, комбатки, шапки с козирки, раници, потни и червени, мръсни и смачкани. А на такова място трябва да си по-така спретнат. Усещането за цивилизация ‘се разваляше’ от групата музиканти, облечени в традиционни дрехи, които свириха местна типична музика. В най-голямата шатра в центъра беше разположена основната блок-маса с различни ястия. Опитах, и мисля че успях, да пробвам от почти всичко. Филков си насипа огромна паница зрял фасул и с настървение се нахвърли над нея. Питах го защо не опита нещо местно, а той каза ‘Че това е местно – я виж к’ъв голям боб.’ Шантав ми е мъжът…

След час и малко време за обяда продължихме по пътя си. Все така често спирахме тук и там за снимка. Група тъпи американци искаха да снимат как местен селянин оре с рало, теглено от вол. Предишният ден пък бяхме чули от една американска тьотка култовата реплика: ‘Какво е това животно’, като това животно беше чиста проба магаре. Да, малко по-космато магаре, наистина, но в планина сме все пак – нали трябва да му е топло на животното. Следващата спирка щеше да бъде

Олантайтамбо – археологически град-комплекс

Пред този комплекс гидът съвсем сериозно заяви, че тъй като предстои голямо изкачване на стълби, всеки, който се почувства изморен, или усети замайване, е редно да спре с геройствата, и ако все така продължи да се чувства зле, е редно да се запъти към автобуса на паркинга. ‘Светва’ ни, че до върха на Олантайтамбо се стига до 5 хиляди стъпала, така че шеговито казва, че след това изкачване Мачу Пикчу съвсем няма да ни затрудни, защото там стъпалата били едва 3 хиляди. Жената разказа накратко историята на Перу от последното столетие преди испанската колонизация и до окончателното смазване на инките – част от фактите ние вече бяхме научили от трилогията за Перу, която бяхме помъкнали от България.

Пред Олантайтабо виждаме напоителни канали от времето на инките, които все още се използваха и в наши дни. Ето за това говоря:

Напоителни канали – Олантайтамбо, Перу

 

 

Филков се включва:

При нашествието на испанците империята на Инките /Империята на четирите посоки/ все още е много млада – едва 500 годишна. Индиански градове е имало около езерото Титихаха още 5-6000 години преди Христа, а държавата, която днес знаем като Перу, е била населявана от много и различни племена. Явно инките са били по-организирани и са подчинили останалите много бързо. Сериозен завоевател е бил Пачакута Инка, а най-успешен – Уайна Капак. Това е и владетелят, по чието време за първи път акостират испански кораби по крайбрежието на Перу. Инките са били земеделци и са живеели при сложна система на взаимопомощ и нещо като „бригадирски труд”. Разменяли са стоки на принцип, колко от един продукт се побира в човешка длан. Много впечатляват огромните каменни блокове, които са полирали и местели за астрономическите си обсерватории и храмове. Да не забравяме, че не са имали впрегатни животни, а една лама едва ли може да вдигне повече от 30 килограма. Били са много добри астрономи, не и без благодарение на факта, че през зимния сезон небето е кристално чисто и безоблачно. За тях има Първи Бог – Виракоча, чиито деца са земята, слънцето и луната. А владетелите /Инките/, са синове на слънцето. Столицата е била Куско, но поради големите разстояния е имало и много други административни и религиозни центрове. Гидовете се опитаха да ни убедят, че жертвоприношенията /предимно на първородно чедо от женски пол/ при тях не са били ежедневие и не са се извършвали с нож, а с дим от кока или посредством смъркане а кока, което води до задушаване, но на мен не ми се вярва.  

Както и да е. Сега сме на ОЛАНТАЙТАМБО – резиденцията за почивка. Това място е интересен кръстопът. Духа силен вятър, който по някакъв начин е свързан с океанските течения, и има клисури в ляво и в дясно, които са водили към инкски градове. Последният владетел на инките – Инка Манко, вдига революция срещу испанците, и именно тук губи поредна финална битка. Твърди се, че той се оттегля в джунглите, като поема по пътя, минаващ през клисурата на ляво, към последната столица на Инките /чието име не помним/, като по този начин запазил в тайна пътя на дясно, водещ до Мачу Пикчу.

Ollantaytambo, Перу

 

Пак аз:

Този комплекс също е датиран от пред-инскско време. Терасите и сградите в ниското са били ‘направени’ от индианци, живеещи много преди времето на  инките. Къщичките по ниската част на комплексът са служели за съхранение на хранителни продукти. Това селище завладяват и наследяват инките, и после го дооформят по свое виждане и усмотрение. Разбираме, че по времето на инките, колкото по-високо по склона е живеел някой инка, толкова по-знатен значи е бил той.

Отново видяхме огромни и не толкова огромни каменни блокове, поставени в изряден порядък и образуващи изрядна права линия. За първи път именно тук видяхме /и изкачихме/ прословутите инкски тераси, които едно време са служели за отглеждане на посеви. Показаха ни остатъци от храмове на Слънцето, на Луната, на Водата и на бог знае още какво, като жената пак натърти, че всеки от тях е свързан освен с религията и с астрономията. В един момент /след около час и нещо лекции/ яко ми писна от разкази и история, и от там насетне фокусирах внимание единствено към това да се скатая на сянка под някоя голяма скала като изобщо не ме интересуваше дали скалата е от инкско или от пред-инкско време. За разнообразие се опитах да хвана в кадър някаква част от тоя комплекс, която да не е ужасно много пренаселена с туристи. Това последното се оказа много трудна задача. Все пак, ето малко снимки от там:

Олантайтамбо, Перу

 

 

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, ПеруОлантайтамбо, Перу

Олантайтамбо, Перу

 

 

 

… и съзвучието на Андите и малките хора:

Индианци – Олантайтамбо, Перу

 

 

Последната официална спирка за тоя ден беше градчето

Чинчиро

Това е мястото, за което сме предупредени още рано сутринта, когато тръгнахме от Кузко – там беше най-удачното средоточие за покупки на текстилни продукти. Знаехме, че от там можем да си купим пончо, шапка, дреха, пуловер, покривка за легло, одеяло или каквото там решим текстилно да си вземем.

Цените там бяха с около 30 % по-ниски от пазара в Писак, защото нещата се предлагаха директно от производителите. Още в началото, когато влязохме в селцето, местни възрастни жени поканиха цялата група в една от къщите. Оказа се, че тук можехме да видим как се преде ламската вълна, как се тъче едно местно пончо или одеяло, и какви са техниките за багрен е:

Чинчиро, Перу

 

 

 

Селцето е малко. В централната част на площада видяхме типичната за всяко селище църква-катедралка. Именно на този площад, насядали на опънати платнища, продаваха своите продукти местните производители на тъкани. От тук награбихме още някое и друго пешкирче, няколко шала за мен, малко текстил под формата на картини за стена и след 30-тина минути щуране насам-натам из площада, групата най-накрая се натика в автобуса.

Връщането в Кузко беше в 7 вечерта. Беше изминал един чудесен ден, изпълнен с чудесни преживявания, който подхранваше чудесни надежди за чудесен утрешен ден.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко 12

Филкови пътуват. Перу. (4): Кузко

За много години, мили наши читатели и автори! Пожелавам ви много здраве, щастие и кураж през Новата 2013 година 🙂

А днес продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас,  а за последно бяхме на платото Наска. Днес ще тръгнем към Кузко.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част четвърта

Кузко

 

Нощта след посления ден в Лима завърши за нас в 2 часа след полунощ. В 5 и малко на ранина беше полетът ни към Кузко /може и със ‘С’ да се пише, но на мен лично повече ми харесва звучното ‘З’/. Аз отново изкрънках места до прозореца и Филков отново бля и гледа докато аз дремах. Летяхме с ТАСА / www.taca.com / с полет за 149.90$ общо. В 7 часа вече бяхме в Кузко.

Но преди това 2 неща, които е редно да се споменат:

  1. На всичи летища в Перу, преди полета, се плаща такса. Таксата на Лимското летище е по-висока от тази на другите места. За вътрешни полети е 6 $, а за международни – 30 $ на човек. А това го казвам в случай, че някой реши да думне всичките си пари преди някой полет – не го правете – оставете си поне 30$ на калпак.
  2. В нета пише, а и Виктор изрично ни предупреди, да не се пънем в Кузко първите дни, защото надморската височина ще ни претрепе.

За информация на несведующите, Кузко е на 3,700 метра надморска височина.

За привикване с нея се препоръчва повечко лежане и по-малко движение първите ден – два. Височинната болест се изразява в главоболие, позиви за повръщане, недостиг на въздух, а в леките случаи – бързо уморяване или всички тези усещания на куп, но в лек вариант и изява. По описание, би следвало тия симптоми да отминат за 3-4 дни, ако човек ги има в някоя от формите им, но ако това не се случи, алпинистите препоръчват бързо слизане на по-ниска надморска височина. Лошото в нашата ситуация беше, че ние имахме общо 3 дни за Кузко – денят на пристигането ни щяхме да направим сити-тур, на следващия /неделя/ – тур в Свещената долина на инките + посещение на неделен пазар + още други места, и последният 3-ти ден, който беше отделен за тура до Мачу Пикчу. Всички тия неща бяха предплатени месеци по-рано и програмата ни беше нагласена по начин, който не позволяваше да се мотаме заради някаква си височинна болест. И а хапове си бяхме взели от България, така че наистина вярвах, че целият тоя драматизъм със симптомите и тра-ла-ли-ли е една супер пре-експонирана истерия, целяща да впечатли слабоумните туристи. Да, ама се оказа, че не е точно така!

Още в ръкава, придвижвайки се от самолета към летището, усетихме как краката ни натежават. През дупките на ръкава влизаше студен и свеж въздух, така че нямаше начин да сме си въобразили. Първото усещане беше за леко замайване и мъъъничка тъпа болка в главата – отзад към тила. Нищо обезпокоително на тоя етап, а и все още ни беше интересно какви симптоми бихме проявили и дали изобщо ще получим някакви. Взирахме се в сигналите на телата си и един на друг споделяхме какво усещаме, за да уточним дали си въобразяваме или наистина има нещо. В общи линии, към онзи момент идеше реч за дребни неразположенийца, които не даваха вид, че ще пречат на туровете ни.

Заети да гледаме в себе си и да се чудим добре ли сме или не, и дали си измисляме това, което лекинко усещахме, ръкавът, по който се движихме, изненадващо за нас свърши.

Връхлетя ни шум от звучна перуанска музика –

от оная, дето сте я виждали и чували от перуанците пред НДК, глъчка от възбудени туристи, свеж въздух, шарени цветове на перуанците-музиканти и много, много емоции. Усещането, че си в ПЕРУ вече не можеше да се сбърка! Точно така си го бяхме представяли – шумно, цветно и емоционално. Чакайки за куфарите си, видяхме, че на стилаж в залата на летището безплатно се предлагат флакони с кислород. Развеселихме се. Чак пък толкоз – то че е високо, високо е, ама и кислород да дават на хората – лиготия!

Подхилихме се под мустак, взехме куфарите и излязохме от летището. И там зад огражденията видяхме табелата с имената ни. Тук организацията беше повече от стройна и очевидно хората бачкаха в името на удоволствието и почивката на Туриста. Две бойни мацки ни поеха и в нова-новеничка кола ни метнаха до хотела / www.hosteriadeanita.com  /, който е част от веригата на Амару хостАл / http://www.cusco.net/amaru/ /. Това беше поредното прецизно избрано място за нощувка – хем не скъпо /28 $ на нощ/, хем местно, хем хубаво. Колата спря на малък паркинг, от който започваха стъпала, водещи до хотела ни. Е тия 40-тина стъпала тотално ни изтощиха. Усетихме как букално изплезваме езици и започваме да пръхтим все едно сме участвали в маратон. Недостигът на въздух вече стана осезаем.

Инак

Кузко има някакъв лек /в последствие се оказа, че не е чак така/ повей към Балканите –

стари къщи, изписани балкони, чардаци, хоросан по стените, нашенски турски керемиди по покривите, каменни или кирпичени зидове, ограждащи дворовете – съвсем като у нас. Или почти съвсем .

Филков добавя:

Оказа се, че това е била испанската архитектура през 16 век

Пак съм аз:

Основите на къщите, обаче, бяха от старите инкски времена, над въпросните зидове виждахме върховете на Андите, а лицата на хората съвсем не бяха балкански, а чиста проба перуанско-индиански – дори само тия 3 неща бяха достатъчни, за да не се объркаме с Балканска действителност.

Вече в хотела ни и докато чакахме настаняването, получихме кана с мате де кока – чай от кока. Пихме го във вътрешната градина на хостериата:

Чай от кока – Кузко, Перу

 

 

Знаехме и от книгите, и от нет-а, и от Виктор, че чаят ще помогне за височинната адаптация.

Не си мислете глупости от сорта, че чаят е направен от наркотик

Нищо такова! Вероятно при някаква обработка на листата би се получило наркотик, но в тоя си вид чаят не помогна дори за минаване на лекото замайване, та какво ли да говорим за постигане на ефект на надрусване. Чаят беше зелен на цвят и доста гаден, но овкусен с подходящо количество захар, ставаше за пиене. След кратко суетене по регистрацията и напомнянето, че сме платили гореспоменатите 3 тура, получихме информация кога, с какво и на къде щяхме да тръгнем. Решихме лееекичко да се отпуснем в стаята – само колкото да отморим, защото наистина се чувствахме като пребити. А беше едва 8 часа!

От хотела очаквах повече, но за това не са виновни снимките в сайта на хотела, а въображението ми. В никакъв случай стаята не беше зле – отново огромно старинно и дърворезбовано легло, голям гардероб на поне 100-тина години, прозорци към вътрешен двор – абе направо си беше хубаво! Ама аз съм си глезла и мрънкалница по душа, така че е редно да спомена, че градината на къщата не беше това, което си представях. Всъщност, и да беше, градината на покрива на хотела в Лима пак щеше да обере точките.

[geo_mashup_location)info]

 

След час сепнато се събудихме и се метнахме към автогарата. Имахме щурия план вместо директен нощен автобус от Кузко до Арекипа да намерим нещо подходящо, което да ни придвижи до Пуно и езерото Титихаха /изговаря се с ‘Х’, а не с ‘К’/, и там, ако имахме късмет, щяхме да направим разходка из езерото до изкуствено-направените тръстикови острови, на които живеят индианците урос. Първоначалният ни бг план беше съвсем друг – трябваше просто да преминем през Пуно и да стигнем до Арекипа, където вече бяхме платили и хотел, и трип до каньона Колка. Решихме да опитаме да напънем късмета си и да видим дали щяхме да успеем да добавим още едно приключение в списъка.

Така че, съвсем загърбвайки всичко, което сме чели в нет-а, а също и препоръките на Виктор, а също и тези на рецепционистката, се

юрнахме да търсим местната автогара,

за да насосаме времево нощния преход с автобус до Пуно и да осъществим тая си авантюра. Отне ни немного време /но бая физически усилия/ да купим билети до Пуно за автобус първа класа /20 солес на калпак/. Автобусът не беше на фирмата Круз дел Сур, но се надявахме, че първата класа ще компенсира недостатъците, ако има такива. Надявахме се и че няма да имаме проблеми предвид факта, че в същия тоя ден, в който тръгвахме към Титихаха, щяхме да се върнем от Мачу Пикчу. По план трябваше да се завърнем от Мачу Пикчу в 8.30, така че искрено се надявахме, че нямаше да отървем нощния автобус до Пуно, който тръгваше в 10. Лошото беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали някое свлачище в Андите няма да предизвика закъснение по отношение на часа на пристигане в Кузко.

Още на излизане от хотела, питайки се кога адажеба ще видим лама – нали сме в Андите, видяхме това:

Перуанка – Кузко, Перу

Перуанка

 

 

За тези, които не виждат какво точно сме снимали – тая женичка ‘носи’ 2 торби. В торбата на гърба й е натикано бебе-перуанче, а в торбата, която виси отпред на тялото й, има малка ламичка. Първият ни ден в Андите просто не можеше да започне по-добре! Снимахме се с жената и й дадохме 1 соло:

Перуанка – Кузко, Перу

 

 

 

По-късно през деня осъзнахме, че местните каки/лелки масово ходят нагиздени с шарените си носии и носеха я дете, я малка лама на гърба си, а често водеха на въже и голяма лама, или пък просто си пасяха стадото лами, чакайки някой турист да метне някое соло срещу снимане. При такава странност, нямаше как да не щракам като луда. А местната практика повелява, когато се снимаш с тия хора, да плащаш. И в това няма нищо лошо – все пак това е техният начин да изкарат пари за насъщния си. Ако не се снимаш с тях и ако просто ги снимаш от разстояние, тогава е приемливо и да не плащаш. След няколко часа настървено снимане по подобни циркаджии започнах да си давам трезва сметка, че това е просто един супер атрактивен туристо-капан.

Все по-интересно ми стана тайно да снимам истинските хора

Онези, които си ходят с носии, но не заради снимките на туристите, а защото това е техният начин на живот и обличане. След още няколко часа пък започнах да се впечатлявам от самите носии, а не от шаренията на цветовете им – чатнах, че истинските местни перуанки-индианки вЕрно са си облечени с носии, обаче дрехите вече са избелели от слънцето. Онези, дето бяха с ярките и шарени носии, навярно вечер обличаха нормални модерни дрехи, а денем се маскираха като перуанки-селянки. Започнах да се впечатлявам и от различни детайли по самите хора и лица – черните дълги плитки – 2 или 4 на брой, завършващи с пискюли /по-натам ще се види/ за постигане на повече гиздавост; малките бомбета, кацнали на главите на старите перуанки и други такива дребнички неща, които именно украсяваха пътуването ни с моите прошушвания към Филков /сякаш някой там, на края на света, ще разбере българските ми бръщолевения/ ‘я виж тая жена’, ‘глей, глей’, ‘виждаш ли плитката’, ‘олееее’ и т.н.

Връщането от автогарата беше мъчение.

Температурата се покачи и от около 5-6 градуса сутринта при пристигането ни, към 11 по обед, когато на връщане от автогарата се пънахме по баира и стъпалата нагоре към хостериата, вече беше над 20 градуса. Само се чудех на кой стълб да се подпра и как по най-щадящ силите начин да се завлека до хотела. Главоболието ми се беше засилило предполагам от жегата и поради количеството навлечени дрехи, с които тръгнахме на ранина. Кой да знае, че ще е толкоз топло – по проверени в нета прогнози за времето, темпаратурата трябваше да е максимално 16 градуса и да ни вали дъжд, защото март в Андите е времето на дъждовния сезон. Съвсем смачкани и претоплени се явихме в хотела, където девойката на рецепцията изключително учудена, че ни вижда, тактично намекна, че е по-добре до края на деня да се скатаем в стаята или поне да го даваме малко по-спокойно. Ние отговорихме, че няма как – ще правим сити тур след час-два време, на което мацката отговори единствено с повдигане на веждите. В края на деня стана ясно колко много сме се надценили и защо точно се препоръчва да полежиш и почиваш, когато се озовеш на 3 хиляди и 700 метра надморска височина в Андите.

Обиколката на града

стартира в 13.30. По описание трябваше да продължи до 6 и половина вечерта. Цената й беше 12 $, като извън тази цифра всеки трябваше да си купи туристически билети. Големият туристически билет струваше 70 солес и всъщност той беше вход за няколко археологически комплекса, които щяхме да посетим същия и следващия ден. Извън тая цифра, се плащаха още 2 входа – на Катедралата в центъра на Кузко /50 солес/, което ние не платихме и не посетихме, защото имахме лошия опит от скуката, която ни обзе в катедралата в Лима, и още 10 солес вход за Храма на слънцето. Използвахме времето, в което групата беше натикана в църквата /около 40-50 минути/, за да разгледаме центъра на града – все пак друго време за това начинание нямаше да имаме – на следващия ден бяхме на тур извън града, а на по-следващия предстоеше МП.

Градът видимо беше много по-богат от Лима,

от Наска и от всяко място, което до момента бяхме видели/посетили. И няма как да е другояче – нали това е първата спирка на всеки турист на път към Мачу Пикчу. Хората изглеждаха по-спокойни и съвсем не мърляви като жителите на равнините. Плюс това, усещането за страх от местните вече липсваше при нас – в Кузко бяхме малко по-навлечени и дрехите кат’че’ли лично на мен ми даваха по-голяма сигурност. Някак личното ми пространство отново си беше станало съвсем мое – ония презрамки по жегите и пустините в низините ме караха да се чувствам некомфортно спрямо набезите на търговците и изобщо намесата от страна на местните нахалници. Мизерия имаше и в Кузко, разбира се, но тук тя беше като атракция на общия фон на благоденствие – не ме караше да се чувствам зле, както беше в Лима, а ме предизвикваше да снимам и това шарено пространство като контраст на другото, повечето, по-хубавото:

Кузко, ПеруКузко, Перу

 

 

Красота, Анди, музика, шарен и пъстър свят от всички страни, търговци, които те преследват докато не си купиш нещо от тях.

Кузко като че ли пееше – всичко беше зелено и живо. И слънце – напук на прогнозата за времето – това беше и си остава впечатлението ми от Кузко.

Кузко, ПеруКузко, ПеруКузко, Перу

В този първи ден си дадохме и сметка, че дъждовният сезон носи както дъждове и вода, така и цвят и живост за Андите. Ако Мачу Пикчу е част от нечий летен замисъл, то да, планината няма да е толкова студена и влажна, но няма и да е толкова зелена! Така че, Туристе, моля, обърни внимание на това, и внимателно прецени дали ще поемеш риска да те навали дъжд и да те одуха вятър, но да видиш планинско Перу в най-величествения му вид, или предпочиташ да си стоплен от слънцето, но да не видиш реките на Андите, пълни с вода, нито пък всевъзможните нюанси на зеленото, които Онзи горе е създал без дори ние да подозираме, че ги има.

Храмът на слънцето

беше първият ни реален сблъсък с древната инкска архитектура. Гидът разясняваше, че в тоя храм могат да се видят 3 архитектурни пласта – от пред-инкско време, от времето на същинските инки, и от времето на испанското завоевание. Отвън все още съществуваха древните извори, ‘прихванати’ в коловоз още от времето на пред-инките. Нагоре сградата продължавше с градеж от черен базалтов /май/ камък от времето на инките, образуващ нещо като полу-кръг на стената. Разясниха ни, че тоя овал следвал движението на слънцето по небето:

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

Нагоре следваше стена от бял камък, изправяща овала в типичната за испанците квадратна форма. Самите инки построили храм-обсерватория в чест на боговете на Слънцето и Луната, разказа гидът, а испанците преформатирали тоя храм в катедрала, което наложило изправянето на стените. И всички тия смисли съществуваха в едната постройка, която виждахме – тя ги носеше, съдържаше и пазеше. Изуми ни начинът на спояване на камъка. Т.е. по-скоро, нямаше такова спояване. Камъните бяха издялкани толкова перфектно, че прилягаха плътно един до друг в изрядно права линия. Нямаше луфтове, нямаше пункатини, нямаше криволичения. И тая линия продължаваше от едната зала в другата, после в третета и натам в поразително успоредна на пода посока. Гидът обясни, че всички повърхности, които виждахме във вътрешността на храма, преди стотици години са били покрити със злато, сребро и камъни, а в нишите на стените стоели скулптури на инкските божества. Ествествено, всичко гореизброено е било чинно и сръчно изчагъркано от испанците. А това го казвам, за да стане ясно, че инките са подреждали в идеален порядък камъни, като тоя изряден порядък изобщо не се е виждал, защото отгоре е имало златни и сребърни плочи. Евала вам, инки!

 

Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 Храмът на Слънцето – Кузко, Перу

 

По същото време жегата се усилваше, а моето главоболие си стоеше упорито и засилващо се въпреки 4-я прием на хап против височинната болест. Филков все така твърдеше, че се чувства ок и че усеща единствено леко напрежение в главата, но той си е планинско чедо – не съм и очаквала да е другояче.

Следващият археологически комплекс, който посетихме, беше извън Кузко. Пътувахме около 30-тина минути, за да стигнем до

комплекс, наречен ‘Главата на пумата’

/пояснение – пумата е била свещено животно за инките/. Отново видяхме изумително /вече започнах да се повтарям с това ‘изумително’, ама като си е такова, как другояче да го нарека…/ инкско архитектурно майсторство. Този път то беше под формата на огромни несиметрични камъни, които обаче пак стояха здраво стъпили един върху друг без луфт или каквато и да е халтавост между тях. Не мога дори да си представя колко време е било нужно, за да се намери идеалният камък, който да бъде положен върху основата, после по него да се открие друг идеален камък, който по форма да отговаря на предишните 2, и така много, много повтарящи се пъти, докато се изгради комплексът. А за да се направи това, са били нужни наситина страхотно много хора и много, ама  много време, усилия и мисъл. Интересното в цялата тая работа е фактът, че инките не са имали робство. Тогава съвсем резонен е въпросът ‘Кой, аджеба, е строил?’ И тук идва най-интересното! Трябва обаче да вмъкна малко история, за да стане ясно за каква мисъл иде реч.

Инките са живели като свободни хора. Не е имало робство.

Не е имало и бедност. Всички са били еднакво сити и напоени, така да се каже. Лишения от какъвто и да е физически вид просто не е имало. Разбира се, една част от инките са били аристократите, които са стоели много над другите. Вероятно те са хапвали и пийвали по-пищно от масата, но не за тях иде реч сега. В случая говоря именно за ‘другите’, т.е. за хората, попадащи под общото понятие ‘инки’. Та, тия ми ти инки, са получавали всичко необходимо от своите божества – Виракоча /всевшния бог/, Пачамама /майката земя/, бога Слънце и бога Луна, явяващи се на обикновения човек в лицето на инката-владетел. Иначе казано, държавата се е грижила нейните граждани да бъдат доволни и щастливи от факта, че са инки. В замяна на това, през определен период от време, всяко инкско семейство, та дори цели фамилии, са бивали ‘командировани’ по различни места в държавата за по 6-12 месеца, за да върнат с дела и действия услугите и благата, които са получавали от боговете. Т.е. именно редовият инка е строил светилищата като това, за което сега разказвам. Всеки е давал своя принос по начина, по който е можел – едни са дялкали камъни, други са багрили платовете, с които всички са се обличали, трети са шиели и тъкали, четвърти – обработвали терасите, където се отглеждала храната – всеки е правил това, което умее. И така докато се построи съответното нещо или изтече времето на ‘командироването’. Не само интересно, а и умно измислено!

Филков каза:

От градежа са останали само най-големите камъни. Другите испанците са смъкнали за катедралите и сградите.

Пак аз:

Та, ето снимки на въпросния градеж:

комплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перукомплекс Главата на пумата – Кузко, Перу

 

 

Междувременно установихме, че гидът носи в ръка нещо нагънато и смачкано. На въпроса на групата какво е това, той отговори ‘Пластик пончо /сиреч дъждобран/’. Той поясни, че човек никога не знае в какъв вид ще решат Андите да се представят пред хората. Много беше прав! По пътя за следващия храм – този на водата, небето бързо се нагорочи. Едва стигайки до самия храм, заваля дъжд с едри, големи, студени капки. Т падна поне с 10 градуса. Главоболието ми остро се обади заради комбинацията от височината, захлаждането и поредната смяна на налягането. Очевидно стана, че бях взела разходката в Андите за леко приключение и не съм се подготвила както трябва дори по отношение на облеклото. За сметка на това, освен гидът и семейство Филкови, нито един друг турист от автобуса нямаше дъждобран, което ни кара да се гордеем с поне частично проявената си прозорливост.

С първите капки на дъжда всички се спешихме обратно към автобуса /който ни изчакваше на 10-тина минути път пеша от самия храм/. Едва се качихме в автобуса и заваля град. Ето за това променливо време явно говореше нашият водач!

Първо слънце и жега, 10 минути по-късно просто леко захлаждане, идващо от падащия здрач, още 10 минути по-късно – дъжд и град, комбинирани с вледеняващ вятър, а още 15 минути по-късно – пълна и тотална тъмнина на нощта. Вечерта в Андите дойде много бързо и неочаквано за мен, а не трябвше да се изнендавам – колкото по-високо в планината е човек, толкова по-бързо връхлита нощта.

Прибирането ни в Кузко стана малко по-рано от предвиденото време заради дъжда и в името на сухотата и комфорта на Туриста – пропуснахме последната архитектурна забележителност от сити тура. Вече дори не помня коя беше.

На връщане към хотела започна да ме втриса от студ, а главата ми буквално беше започнала да пулсира. Все пак исках да хапнем в местно ресторантче. Харесахме си едно, намиращо се съвсем близо до хостериата. Вътре беше топло и навяваше идея за уют. Стените и там бяха стъпили върху основи от инкско време: много добре се виждаше разделението на пластовете камъни. Беше точно както го опиват по учебниците, а и 1: 1 към разказа на нашия гид. При така ясно разделение на словевете, пластовете бяха несбъркаеми. Докато поръчвахме вечерята, аз започнах да проявявам всички от гореописаните признаци на височинната болест – задух, главоболие, имах и позиви за повръщане, тресеше ме и се чувствах ужасно безсилна от умора. Едва дочаках Филков да нагъне вечерята – имаше не-повече от 10 минути за това, и преревах, че умирам и че трябва незабавно да се скатая в стаята ни и в легнало положение. /Вечерята ни струваше 65 солес, което за местните стандарти е астрономическа цифра. Изобщо не бях доволна от храната и цифрата, която сме дали за нея – за тази сума би трябвало да са ни заринали от храна, а место това бяхме получили скроми порцийки супа /8 солес/, пиле с нещо по местен тертип /23 солес/ и порция картофи, която всъщност се оказа един-единствен картоф, метнат в жар /14 солес/, малко хлебчета с размери на миниатюрни пърленки и нещо леко за пиене. На фона на пищната вечеря в ценъра на Лима, която ни струваше едва 30 солес, тук цените бяха направо обирджийски./

Следващият ден бях все така изморена, но жива. Все още главата леко ми тежеше, но реших да се пимиря, че явно на тая височина усещанията ще бъдат такива. Филков неколкократно ме поглеждаше изпитателно и ме питаше загрижено как съм. На поредният път просто се сопнах в своя си типичен стил и той сподели, че предишната вечер почти е повярвал, че ще мра – изглеждала съм ужасно зле и очевидно неподправено съм страдала .

Вторият ни ден в Кузко започна със свежо студено време – също като предишния ден, но всичко ни говореше, че стане топло и слънчево. Искрено се надявахме да е такова, защото ни предстоеше тур до Свещената долина на инките. Естествено, отново сложихме дъждобраните в чантите си – предходният ден ни беше научил на респект и смирение пред Андите.

 

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Филкови пътуват. Перу. (3): Платото Наска 6

Филкови пътуват. Перу. (3): Платото Наска

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, бяхме в Пискo и пустинята Паракас, а днес на ред е платото Наска.

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част трета

Платото Наска

 

В 6 часа сутринта на това затънтено място насред нищото, сиреч пустинята, не работеше нищо друго, освен едно кафенце, отстоящо в непосредствена близост до кея с лодките. Пихме кафета /общо 6 солес = 3 лв./ и след това се върнахме, за да закусим. С изненада установихме, че цялото хотелче все още спи, така че се наложи да събудим младежа, който беше отговорен за закуската ни. Хапнахме смесица от континентална и европейска закуска – пържени яйца, хлебчета, мармалад, масло, кафе, мляко и сок, който не е от кутия – това би обидило Туриста. Соковете в Перу са само фрешове от миксирани някакви местни плодове. И това беше вкусно!

И изобщо, тук е времето да кажа, че цялата държава ухаеше на нещо неопределено, но вкусно. Навсякъде из градовете ухаше прекрасно. Разни хора продаваха подобия на пирожки, нарязани на шайби ананаси, кокосови орехи със сламки, пържеха се меса, приготвяха се сандвичи, а хлебарниците им са с напълно отворени двери. То всъщност и врати няма поради топлия климат, та всичко е изложено хем в магазин, хем цялата предна витрина на помещението обичайно липсваше. И от уханието на тия вкусотии стомасите ни даваха разни сигнали в съвсем необичайни за тях времена. Жалко е, много е жалко, че не трябваше да ядем и пием местни неща, грабнати от улицата…

Автобусът за Наска

тръгваше в 10.30. Истинският ‘наш’ човек пак се появи от нищото и махна на бибипкаща кола, минаваща през шосето, и поредният тротилясник спря. Сега чак си дадохме сметка, че всчки тия свирчовци, които бибипкаха с профучаващите си коли насам-натам, всъщност са местни таксита! Минавайки покрай гражданин, стоящ или вървящ си на пътя, шофьорите свиркаха и така даваха индикация, че са готови да закарат въпросния гражданин където и да поиска. Та, натоварихме се на това такси като нашият човек каза на шофьора нещо на испански, от което аз разбах само ‘солес’ – явно му казваше колко ще плати, когато колата се върне пак при него, т.е. плащането щеше да стане след като чичката ни закара на автогарата. Така и стана. Човекът ни метна до автогарата, с жестове ни обясни да чакаме там и си замина без да ни поиска пари. Вече започнахме да вярваме, че Анакс е бил напълно прав, когато е давал индикации, че в тия 167 $ влиза ВСИЧКО.

Сега за автогарата!!! Лъжете се, ако си мислите, че мястото, на което спряхме, имаше нещо общо с автогара! Нищо подобно! Въпросното място си беше чиста проба заградено пространство с пръст и почва по земята – точно както летището – нито асфалт, нито чакъл дори, а местна червеникаво-кафява почва, наподобяваща пустините цветове. Автобусът, който пристигна, обаче, нямаше нищо общо с предишното превозно средство от масов тип. Това си беше голям двуетажен климатизиран автобус, с достатъчно пространство между седалките и поставка за уморени крака. Фирмата беше Круз дел Сур – казвам го в случай, че някой се двуоми на кой тип автобус да се качи – тия са добри! В последствие установихме, че тази фирма е за туристите. Оказа се, че в Перу всяка услуга е двойно налична – една и съща дейност/услуга/храна се предлагат с 2 качества – едното е за местните, а другото е за туристите. Така че всичко е удвоено – има по два вида обществени тоалетни, ресторанти, кръчми, автобуси – тодос! Цената за туристите, естествено, е по-висока от тази за местните, но все така е ниска за нас. Билетът ни струваше 17 солес /ок. 7-8 лв,/, като предполагам, че цифрата за превозното средство за местните ще да е била около 7-10 солес. И наистина, в автобуса бяхме само чужденици-туристи.

Аз отново изпаднах в летаргия, но се поразбудих от един остър завой и с изненада установих, че се движим в пустинята:

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

 

 

Гледката беше величествена. Хълмове, равнини, леки възвишения и всичко без стръкче дори тревичка. И така часове!

За наша огромна изненада, в 2.20, когато пристихнахме на автогарата в Наска,

този път ни чакаше човек с табелка с имената ни

Оставихме багажа във фирмата, посредничеща за полета над линиите на Наска, и веднага се метнахме в едно такси в посока към летището. По пътя видяхме табели, които показваха задраскани цени на полета – т.е. ако букнеш полета на място, цената не е 50-60 $, а 40 $. Усетихме, че Анакс все пак леко ни е прецакал, но кво пък – нали сме там, а и 10-15 $ не са цифра, поради която да се ронят сълзи. Кат’ сме тръгнали на майната си, сме си правили сметка, че ще харчим купища пари за купища услуги, нали така? След 7-8 минути път, които струваха едва 1-2 солес по отношение на таксито!!! /тук започнахме да вдяваме колко евтин всъщност е животът в Перу!/, стигнахме до летището. Видяхме множество подредени малки самолетчета – едното току-що излиташе, а другото пък кацаше. Вече силно развълнувана и притеснена стопирах мислите си  за финансовото ни прецакване и се вторачих в малките нещица, някое от които трябваше да ни вдигне в небето, да ни повози 40 минути и после да ни приземи безопасно и в цял вид. Страх ме беше. Всъщност, ужасно много ме беше страх!

И така до момента, в който ‘нашият’ човек /оня, който ни придружаваше в таксито/ ни даде билета за самолета и видях цифрата от 10 СОЛЕС!!! Е тук вече побеснях! Услуга, която струва 5 ЛЕВА, ни се предлагаше като за 90! Оправданото ми възмущението се изля върху Филков, защото ‘нашият’ човек тактически беше духнал с таксито. Бях ядосана, крива и супер разочарована от Анакс. Както казваше баба ми: ‘Той изглеждаше толкова добро момче!’. Видяхме, че с нас чакат 3-ма японци, така че ни стана ясно, че ще летим 5-мата ол тугедър. Преди полета ни дадоха карта на маршрута,

Плато Наска, Перу

 

 

която да ни показва до къде сме стигнали, какво сме видели и кое още остава да видим. Качихме се на ето това нещенце:

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

 
и коремът ми веднага се сви на топка. Забравих Анакс, забравих мрънкане и просто си стиснах ръцете в скута, като /наистина/ отправих молитва след 40 минути да се приземем цели.

Това, което видяхме от горе, наистина е впечатляващо, но освен тая дума, аз лично не бих използвала по-силна, от сорта например на ‘изумително’, за да го опиша. Да, линии и форми имаше, но като че ли очаквах да са по-внушителни и видими. Някои бяха по-добре изписани, но пък по-малки, и затова на места самолетът летеше наистина много ниско, други пък бяха големи и разляти, а имаше и такива, които се налагаше да търсим с поглед – уж пилотът ни е посочил над коя сме, а аз нищо не я виждах.

Nazca, Перу

 

Самолетчето се държеше невъзможно –

правеше виражи – накланяше се ту на ляво, ту на дясно, уж за да се осигури видимост към фигурите. Стана ми много, много лошо! Самолетът танцуваше така, че вдигаше стомаха ми в не в гърлото, а чак до зъбите. Не можех да удържа фотоапратата и да фиксирам фигурата в рамката, за да щракна каквото и да било. Плюс това, затворът щракаше прекалено бавно за бързото движение на самолета. Не знам колко време летяхме, но от средата някъде натам просто престанах да обръщам глава в посоката, в която ни сочеше пилотът. Беше ми толкова лошо, че едва се самонасилвах да щракна барем фигурата, която се намираше от моята страна на прозореца и кажи-речи под носа ми. Филков изглеждаше здрав и в добро настроение, накланяше се заедно със самолета и понякога залягаше над мен, за да хване с камерата някоя уж много ценна линия, намираща се от моята страна. Не мога да не отбележа, че 35-40 минути полет са повече от достатъчни! Повече би било самоубийство за хора с очевидни проблеми с вестибуларния апарат, каквато се оказа, че съм аз.

Ето снимки от чудесата инкски, а и малко фотоси от горе:

Плато Наска, Перу

Плато Наска, Перу

Плато Наска, ПеруПлато Наска, Перу

Плато Наска, Перу

Плато Наска

 

 

Който иска, може да пусне чичко гугъл и да види снимки на всички линии, направени от професионалисти. Както стана ясно, аз бях заета да усещам колко ми е зле и как ще повърна, и поради таз причина нямаме много и качествени снимки.

И сега малко за линиите, копнато от нета, че ме мързи да разказвам същото:

‘На 22 юни 1941 година историкът от Нюйоркския университет “Лонг Айлънд” Пол Косък насочва своя самолет над платото Наска. Внезапно той забелязва под крилото на самолета фигура на птица, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, както обичат да рисуват децата, без да повдигат молива от листа.

Фигурата е с размери почти на жилищен квартал – тя е многократно прекосявана от хората долу, през нея дори е прокарано шосе – Панамерикана, чиито строители не са предполагали през какви вълшебни места копяат, но кой отдолу би могъл да предположи, че улеите в платото, каквито има навсякъде, са елементи от гигантска, различима само от небето рисунка. За жалост, точно това шосе прпеминава през опашката на гущера – най-дългата от всички фигури – 180 метра.

Недалече от птицата Косък различил фигурата на паяк, на маймуна с навита на спирала опашка, край тях се устремява нагоре огромна писта за излитане, на скалата отсреща е отпечатан космонавт в скафандър…

Отначало с тайнствените рисунки се занимава самият Косък. После – после на сцената излиза крехката немска математичка Мария Райхе, която отдава целия си живот на платото загадка. Тя виси на въже от хеликоптерите, за да направлява фотокамерите, посипва контурите с тебеширен прах, закупен с джобните й пари, за да засили видимостта им и стъпка по стъпка създава чрез хонорарите от книгите си могъщата фондация “Райхе”, благодарение на която продължава търсенето на ключа.

Полетите й продължават през различните части на деня, за да може да се намери най-добрата светлина за безценните снимки. Ерих фон Деникен прави това предизвикателство достояние на целия свят чрез книгата си и филма “Спомени от бъдещето”.

Има поне сто теории за произхода на тази най-загадъчна книжка с картинки в историята на света, но те почти всички са свързани с Посещението! Един от “опърничавите”, който игнорира извънземните, едва не си счупва врата, опитвайки се да докаже, че древният художник е направлявал изпълнителите долу, качен на балон, изплетен от тръстика…

Едва ли някога на бял свят ще излезе какъв е точно произходът на линиите, “по-реалистичните” и земни теории (между които и на Мария Райхе) ги свързат с културите Паракас и Наска, но в доста широк времеви диапазон – от IX век пр.Хр. до VI век след – цели 1500 години, с добавъчното участие на високопланинците от културата Вари.

До своята смърт през 1998 година Мария Райхе е твърдяла, че линиите са свързани с астрономическия календар, използван за селскостопански цели.

Пак съм аз:

Струва ми се, че

хората, които твърдят, че линиите на Наска служели за напояване, не са прави

Не са чак толкоз големи, за да вършат тая работа. Да не кажа, че са съвсем малки. Подозирам, че ако линиите са били повече, но времето ги е разрушило, тогава тази теория би могла и да бъде вярна, но в този им вид – кой знае…

Наска е малък град,

за който навсякъде четохме, че е силно безинтересен. Така че от самия град не снимахме нищо, с изключение на тия 2 снимки, не-свързани с градската архитектура или забележителности:

Наска, ПеруНаска, Перу

 

 

Малко след 4 се метнахме

на автобус до Лима

Струва ми се, че дори направихме едно прехвърляне нейде, но както вече се знае, аз влизам в подобие на зимен съм, за което време изобщо не съм контактна. Помня, че малко преди да заспя с Филков си говорихме колко странен е животът в Перу и как цял самолет лети за общата сума от 25 лева…

Пътуването беше много, много дълго. След 7 часа в не-туристически автобус, почти в полунощ стигнахме в Лима. Анакс и Виктор ни чакаха. Скатахме се в нашата стая на върха на хотела и с поглед към терасата, и това като че ли отбеляза края на Лимската ера. Повече от тоя град май нямаше какво да се види. Или поне така си мислехме по това време…

Следващият ден беше отделен за почивка. Изкарахме го на терасата на хотела, в пиене на фрешове, цитронади и бири, в четене на дебели книги за древен Перу и в леки обиколки из центъра. Натикахме се в Катедралата на центалния площад, за което платихме 10 солес на човек, и което можехме и да си спестим – да, красиви дърворезби, но вече бяхме видели подобни по балконите. Посетихме и пазара за местните хора, но не се осмелихме да влезем вътре – все още местните леко ни притесняваха, въпреки че чувството за страх отдавна вече ни беше напуснало. Стигнахме до портите на Китайския квартал, но така и не влязохме вътре – навалицата беше твърде голяма за нашата настройка за кротък и спокоен ден. И това е май за тоя ден. Прекарахме последния ден преди пътуването за Кузко наистина основно на терасата и в размисли колко различна държава е Перу.

Не мога да не споделя следните изводи и факти:

 

  • Кредитните карти са добре приети кажи-речи във всеки магазин, колкото и мизерен да изглежда отвън. Или поне така твърдяха стикерите по ‘витрините’.
  • Хранителните стоки, които посетихме, бяха по-добре подредени и заредени от нашенските. Разнообрзието от плодове, включително и не-виждани от нас, значително подминаваше нашенското!
  • Купихме 1 кило чай от кока – да имаме какво да раздаваме. /След малко ще стигна до коката и чая ‘мате де кока’ – чай от кока, и обяснението кога и за какво се използва. А на финала ще разкажа и за полицията в Букурещ и коката/.
  • Пътищата на държавата са чудесни. Нови, гладки, което наистина води до наслаждаване от пътуването. Като се замисля, нормално е да е така. Има райони, до които не може да се стигне нито с влак, нито със самолет – автобусът е единственият начин. Ако пътищата са кофти, това ще доведе до поне частичен отлив на туристи. А Перу е основно туристическа държава.
  • Като говорим за пътища, редно е да спомена и какво е отношението на шофьорите към коланите, а именно – повече от положително. Pлод на възпитание ли е, на глоби ли, не знам, но хората си караха с колани дори когато се придвижваха с таратайки от рода на Викторовата и по малки и забутани пътища като Паракаското.
  • И гсм-ите – това също ни впечатли. Хората говореха по странен начин по мобилните си телефони. Когато ответната страна говори, слушалката стоеше на ухото на човека, който наблюдаваме. А когато пък човекът говореше, поставяше телефона пред устата си – все едно е с радиостанция. Шантаво! На места видяхме хора и с гсм-и, и с уоки-токита – например, връзката между хотела ни в Кузко и туристическата агенция, която използваха, ставаше с радиостанции – предполагам, че така пестят пари от телефонни разговори. Не ми хрумва поради що инак ще го правят.

Оф, айде стига за Лима, че вече и на мен ми писна.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

Перу

 

Филкови пътуват. Перу. (2): Лима, Писко, Балестови острови и Паракас 13

Филкови пътуват. Перу. (2): Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, а днес освен Лима ще посетим Пискo и пустинята Паракас

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част втора

Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

 

Полетът беше мноооого дълъг. Добрата новина е, че моя милост има способността винаги, когато пътува, да изпада в летаргия. И няма значение колко време пътувам или с какво се придвижвам. Ако нямам дразнители, сиреч деца, мога да си проспя живота или поне голяма част от него /което ме навява на мисълта, че поговорката ‘сън спомен не прави’ не е много вярна. Цял живот ще си спомням 13-те часа непробуден сън в Писко. Но за това – по-късно!/. Та, изкарах 13-те часа полет дремейки или направо спейки. Странно как успях да го направя – местата ни бяха точно пред кенефите и щракането на заключалката на вратата току ме сепваше. Филков прекара по-голямата част от полета блеейки през прозореца /като една обичлива и нахакана съпруга някак успявах да изкрънкам места до прозореца за повечето полети/. Самолетът беше голям, но не ме питайте какъв модел – хабер си нямам, и супер неудобен – таквиз големи хора като нас просто нямаше къде да си скатаят краката. Но и за това не си и помислям да се оплаквам – човек е готов да изтърпи много несгоди, за да стигне до мечатаната дестинация, която е символ на ПОЧИВКАТА.

В 8.30 местно време /7 часа назад спрямо българското/ благополучно

кацнахме на перуанска земя

Това, което видяхме от горе малко преди да кацнем, мъничко ме потресе – от самолета се виждаха малки, едноетажни постройки, много от тях и без покрив, пейзажът беше в сивите към кафевите тонове, а за капак, кацнахме и в нещо като неразорана нива. Имаше някаква писта, но извън нея, не асфалт, не бетон, не трева дори, а земя – пръст ли, кирпич ли, не знам какво беше, но си беше чиста проба почва. Странна работа. И притеснителна, освен това!
Влязохме в голямо, светло, климатизирано летище, с много, много обслужващ персонал – буквално на всеки ъгъл стоеше девойка в бойна готовност да окаже помощ, ако случайно изпиташ затруднения в попълването на местната туристическата деклaрация. /Страната няма визов режим. На влизане се попълва декларация, която се пази до излизането от страната/ Лицата бяха дружелюбни, но вече имаха характерния тъмен тен, широк нос, чевъртита челюст и черни коси. След необходимото технологично време за пеминаване през ВЦ-то, опашките, вземането на куфарите и т.н., най-накрая видяхме изходната врата.

Излязохме и ни лъхна ЖЕГАта!

В 8.30-9 сутрината Т вече беше 30-32 градуса, а влажността беше неописуема. В тоя същия момент усетихме и колко нелепо бяхме облечени – с 2 ката дрехи с дълги ръкави и за капак – върху им яке. Тогава ни просветна защо мамата в самолета преобличаше детето си с рокличка с презрамки и вместо ботуши му нахлузи джапанки. Излишно е да казвам, че всичко залепна към телата ни още в първите 5 минути. Ситуацията стана още по-напечена, така да се каже, когато никъде не видяхме човек, който да държи табела с имената ни. А трябваше да има! От хотела бяха обещали! Стресът се увеличи многократно и от тълпите местни мургави младежи и чичковци, които веднагически ни връхлетяха с предложения за ‘сейф такси’ и други такива. Истината е, че просто няма начин за откачане от подобна порода хора – ти мръднеш крачка в страни, и те след теб, ти кажеш ‘но тенк ю’, а те продължават да навлизат на сантиметри разстяние в твоето лично пространство. И на ‘но грасиас’ не реагираха. Абе нахални ви казвам, та дрънкат!

Обиколихме летището, минахме през пристигащи и заминаващи, излязохме извън сградата и нищо. Няма никой! Само жега, ослепително слънце и тълпи местни таксиметраджии. Аз отново леко се паникьосах, а Филков отново не. Той просто заяви, че няма да мръдне от летището, докато не се свържем с хотела и не разберем какво става. Намерихме телефон и интеренет /за инфо – на втория етаж в дясно/ и се обадиме както в хотела, така и в България. От хотела казаха ‘Чакайте там. Ще дойде един възрастен мистър. Казва се Виктор.’ И вече силно поуспокоени, боут ъф ас, се отдадохме на пушенето на цигари и на чакането на Виктор. Той дойде след 40 минути. Натовари ни на кола, която дори в най-смелите ми очаквания не би трябвало да е в движение поне от 5-6 години. Това не беше кола, а бракма! Толкоз зле, че се налагаше човекът да ускорява на първа поне около половин километър, за да я подкара в ритъм.

Първите впечатления за мизерията в

Лима

се потвърдиха още на 10-тата минута. Движехме се покрай странна съвкупност от палми и мизени малки постройки, направени от кирпич. Някои бяха без покриви, други бяха покрити с тенекиени листи или с рогозки. Имаше и такива с ‘бита плоча’, разбира се, но от това пейзажът не ни ставаше по-приятен. Изобщо, усещането за излъганост и прецаканост трайно се настаняваше у мен. И ето примерна ‘мизерна’ снимка на реалното състояние на живота в Перу:

Лима, Перу

 

 

Пътуването продължи около 30-тина минути. За това време мълчаливо се оглеждахме и озъртахме, и мислено се благославяхме, че не тръгнахме със случайна кола, а със сигурния и изпитан Виктор, който 100 % ще ни закара там, за където сме тръгнали. Виктор услужливо ни предупреди за следните неща: 1. да не пием местната вода; 2. изрично да поръчваме напитките в заведенията БЕЗ лед, защото местните бацили не биха ни понесли; 3. когато пътуваме с междуградски автобус никога да не оставяме багажа си на поставките над главите, защото рискуваме да останем без него. Платихме на Викор 40 солес за курса до хотела, което е твърда сума, определена от хотела /местната валута е нуево солес. 1 $=2,75-2.85 солес. Стотинките се наричат сентимос/, което е около 12-15 долара или ок. 20 лева. Хотелът ни беше съвсем в центъра и изглеждаше чудесно – www.hotelespanaperu.com. Започнахме да вярваме, че хората не са измамни люде, целящи само да изкрънкат пари, пускайки фалшиви снимки в нет-а, а явно дори в тоя край на света имало и качествени екземпляри с усет към честността и истината. Сградата беше повече от обещаваща – масивна, с добра фасада, боядисана в силен вишнев цвят. Влизайки вътре, се оказа, че това е бивш частен дом. Ама много бивш – от времето, когато едно семейство е населявало 3-4-етажна постройка, която в наши дни бихме  нарекли блок. Построена беше като четириъгълник, с вътрешни стълби, завъртащи се около квадратно празно пространство. И във всеки от тези квадратообразни коридори имаше множество врати, водещи към множество стаи. И на това ако не му се вика местен дух и атмосфера, не знам на какво бихме могли да кажем така! В предверието на рецепцията имаше витрина, пълна с древни керамични съдове, местни инструменти от време уно, като имаше и истински човешки череп, намерен явно в някоя древна гробница! /Все пак не вярвам да са разкопали гробището, за да отмъкнат череп. А и четох, че ако се посети гробницата в Ика, което ние не направихме, то всеки турист би могъл да отмъкне каквато си иска част от скелет – имало в изобилие./ Девойката на рецепцията каза, че има 3 свободни стаи и ни даде ключове и от 3те, за да ги огледаме и да си изберем по наш вкус. Оставихме такъмите и тръгнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхме, надмина очакванията ни! Хотелът не беше просто място за преспиване, а оазис насред жегата и мизерията в Лима. Освен огромните пространства по коридорите, големите стаи с още по-големи стари дърворебовани легла, по общите коридори видяхме картини с размер метър и нещо на 2 метра с дата на  рисуване от 1700 и някоя си година! Явно наистина идеше реч за бивш стар аристокртичен дом!

Последният коридор завършваше с вити стълби,

Къща в Лима, Перу

водещи до открита тераса на последния етаж на сградата, която не беше просто тераса, а лятна градина. И не просто лятна градина, а място с пищна буйна зелена растителност, овиваща всички стени и тавана, който всъщност не беше таван в чистия смисъл на думата, а леко стъклено покритие, закриващо общите квадратообразни части и коридори по начин, който позволяваше светлината да стига до най-долния етаж, т.е. до залата до входа.

И не само това! Градината на покрива беше и мястото, където можеше да седнеш на по бира, да изпушиш цигара, да закусиш с поръчка от малкото кафе, намиращо се също там, да си направиш сандвич или просто да послушаш как някой хипар-французин /в нашия случай/, също обитател на хотела, свири на китара. Същият този младеж небрежно сви рамене, когато в един от следващите дни го попитахме има ли идея колко е часът – той просто БЕШЕ някъде по света и в пространството без значение от времето. На същото това място човек можеше буквално да се изключи от света на хората, като фокусира вниманието си върху множеството симпатични животни, свободно обикалящи тая зелена и жива площ – покривът на хотела ни се обитаваше от семейство 6 малки кученца с мама кучка, домашен котарак, 2 огромни костенурки и говорящ папагал, крещящ по свое усмотрение и когато си иска ‘Hola, amigo!’ и други разни неразбираеми за нас неща. Ето тук се вижда част от красотата на хотела, терасата и ‘другите’ обитатели:

Градина на покрива – Лима, Перу

 

 

Градина – Лима, Перу

 

 

Костенурка – Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Разбира се, ние избрахме стая, намираща се над тая терасо-покрив-градина!
Веднага разсъблякохме катовете дрехи, махнахме зловонните обувки, последва баня, обличане с най-леките възможни парцалки, нахлузване на шапки, очила, обилно омазване със слънцезащитни и потегляне към забележителностите на центъра. От рецепцията получихме карта на центъра и, съответно, по никакъв начин не се отклонихме от безопасните райони, белязани в нея – все пак стресът от мизерното съществуване на простия перуанец несъмнено беше събудил у нас очакване от обири, грабежи и, в моето въобржение, дори потенциална смърт

Веднага след излизането ни от хотела с изненада установихме, че

движението в Лима се случва някак на магия

Като начало, нямаше пешеходни светофари. Пешеходците можеха /и навярно все още се движат така/ да преминават по умозаключителен път тогава, когато светофарът за колите /намира се високо над самото кръстовище, а не както при нас – и на тротоара/ светне червено. И не само това! Имаше места, и при това не малко, където на 1 кръстовище имаше само по 1 светофар, обърнат само към едната посока на движението. Т.е. колите, движещи се перпендикулярно на тоя светофар, се ориентираха, също както и пешеходците, кога да тръгнат и спрат точно по същия магически начин – гледайки кога другите са в движение или не!  Ъф корс, пресичахме едноверемено смесени с общата тълпа, но и стоящи леко в страни от нея, защото изобщо, ама изобщо нямахме доверие на тоя начин на регулиране на придвижването, а и на самите перуански муцуни. Още след 2 блока /в Перу разстоянията се измерват на ‘блокове’. Едно каре от жилищни сгради, с размери около 100 на 100 метра, обособява 1 блок. Разстоянията там се измерват на ‘еди-колко си блока от центъра’/ чухме силна музика, видяхме бронетранспортьори, военни, щитове, пушкала по войниците и тълпа хора. И естествено си помислихме, че сме насред демонстрация някаква, която ще бъде озъптена с войска. Тръгнахме да се изтегляме по най-бързия начин, но бързо се поспряхме, защото се оказа, че сме уцелили времето на смяна на караула пред сградата на правителството:

Сградата на правителството – Лима, Перу

Местните явно обичат правителството си, или са принудени да го обичат – не знам, и всичко, свързано с управлението, се прави по ясно видим и особено тържествен и показен начин – строява се духовият военен оркестър, в кордон се подреждат войници с численост колкото малка армия, гръмва музиката и простото действие по смяната на караула се превъща в свещенодействие с леко зловещ оттенък. Самата сграда на правителството пък е опасана с ограда, отвъд която не може да се премине. Снимки се правят от далече или с фотоапарат, промушен между решетките. Хахава работа…

Центърът на Лима е малък

Много, много малък, имайки предвид, че градът е с 10 милиона население. Китно е, зелено е, палместо е и е много, ама много чисто. Няма нито един боклук на земята. Нито фас дори. Това последното си го обяснявам с факта, че перуанците като цяло нямат лошия навик да пушат. А не го правят вероятно защото повечето са бедни, а кутия цигари струва 1.50 солети /както ние с Филков наричахме местните пари/. Местен тютюн не видях – продаваха се обичайните световни марки. Така че, когато пушехме, избирахме места, на които няма много навалица, за да не пречим с дима на другите. Излишно е да казвам, че подреждахме фасовете на определените за боклука места и то не защото цялата чиста обстановка морално не ти позволява да метнеш нещо на земята, а защото по принцип не го правим. Да не говорим, че из цялата страна непрекъснато виждахме хора от ‘Чистотата’, които, с маски на лицето, с ръкавици и метли, чинно и непрекъснто премитаха очевидно чистите площи. Красиво е:

Лима, Перу

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

Лима, Перу

 

… И горещо. И това иска своето:

Лима, Перу

 

 

 

А, балконите! Забравих да спомена за балконите! Всички сгради в центъра бяха и са укрсени с прословутите ‘балкони на Лима’ – малки, но пищно дърворезбовани. Ето тук се виждат част от тях:

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

 

Този същия ден хапнахме в закусваля, подобна на нашите тук – Кентъки и т.н, просто защото все още не се осмелявахме да ядем нещо, различно от обичайно-изглеждащото за нас пиле с пържени картофки. Поръчах и кока кола, като не забравих да кажа ‘но айс’, което обаче не доведе до никъде. Цалата ми чаша буквално беше препълнена с лед и аз бързешком започнах да вадя кубчетата, страхувайки се от рядко щастие, сполитащо ме в началото на пътуването. Такова не ми се случи, обаче, нито тогава, нито по-късно, когато вече се осмелявах да пия цитронади, пълни с натрошен на скреж лед, и да ям черва от някакви домашни животни, опечени на скара от уличен търгвец. Но това, както и по-горе казах, по-късно.

Да се върна на колата –  струва ми се, че тя нямаше цвета на тая газирана напитка, която познаваме тук. Не знам кое е вярното – дали защото бяхме буквално на края на света и очаквахме всичко да е различно, включително и това, или защото всичко наистина беше различно, но като че ли вкусът на колата също беше друг. След тоя опит вече не поръчах друга кола – просто натоварих перуанската кока кола с други вкусови качества и толкоз. За сметка на това се скъсахме да пием ‘INKA cola’, което е вкусна газирана напитака с цвят на лимонада, но с по-различен вкус. Като казах/написах ‘INKA cola’, та се сетих, че в Перу всичко е ИНКА – ИНКА кафе, ИНКА фарма, ИНКА банка и каквото там се сетите – все е инкско.

Другото, което ми се случи, беше, че

посетих няколко магазина на ‘главната’ улица,

които ме смаяха с цение си. За информация, обувки Hush Puppies или ВАТА струват 20-70 солес /10-35 лева/, дънки Express Jeans излизат 20 кинта, а ризи на същата марка – х 10 лева. Всъщност, не помня някъде да съм видяла цена над 300 солес, т.е. 150 лева. Имаше един магазин, чиито витрини бяха отрупани с най-кичозните рокли, които е виждало човешкото око – вероятно там цифрите бяха по-височки, но нямам база за сравнение, защото така и не влязохме: все пак не бяхме тръгнали към Перу на пазар /което на фона на багажа от финалния ден не изглеждаше точно така/. Обобщението ми за перуанските магазините е, че изглеждат отчайващо зле – не-климатизиани, което за това място на планетата ми се струва меко казано странно, с лошо организирани или изобщо никак не-организирани витрини или пък белязани с тотална липса на такива. А вътре, майко мила – по-зле беше и от Илиенци. Но и по-евтино.

Открихме само 1 голям магазин, бегло наподобявщ наш мол – по-скоро смесица от Мол и Малкото НДК на Пиротска – с множество щандове, на които се продаваха множество неща, всички от които в пъти по-евтини от България. Заканих се, че в последния ден в Лима, денят преди връщането ни към Европа, ще купя толкова обувки, колкото ми позволи мястото в куфарите.            Същият първи ден преминахме през няколко градинки, всички блестящи от чистота и добре поддържани – с палмички, цветя, фонтанчета. В един безистен видяхме изложба на общината със снимки на различни части от града и с надписи ‘ПРЕДИ’ и ‘СЕГА’. Отбелязах на ум, че на някои от фотосите с днешна дата картинката не е много по-различна от състоянието ‘ПРЕДИ’, но нейсе – нали правят нещо хората. В БГ изобщо няма такова нещо напомнящо развиващо се движение на дейности и събития. А и да има, дупките по Цариградско шосе от времето ‘ПРЕДИ’ вероятно ще са запълнени, но за сметка на това на снимката ‘СЕГА’ ще ги открием на друго място. Хвала на работните перуанци и за стремежът им за промяна – може едва 5-6 палмички да са посадили и те да изглеждат окаяно малки и незначителни на фона на жаркото слънце и общата мизерия, но желание за промяна има, а също и действия в посока към промяната. А и тия 5-6 дръвченца след 10 години ще са добили формата на кичести палми, предизикващи някой турсит за снимка.

От хранителните стоки /открихме само 1 супермаркет за целия център/ купихме бира – 2 солес или 1 лев, хляб – 1.10 солес или 55 ст., салами – продават се нарязани и на цена за 100 гр., вода – 1.75 солес или 70 ст. за 2.5 лита – т.е. припаси, които щяха да ни трябват за следващия ден. Тогава

започваше истинското ни пътуване в Перу

 

Първата част от

вътрешните трипове в Перу

беше уговорена от мен още от България. Тогава се свъзах с препоръчания от хотела в Лима господин Анакс. Тоя пич стоеше /и надявам се още да си е там/ начело на малка турситическа агенция, помещаваща се в самия хотел, служеща в угода и полза на Туриста, написано с голямо ‘Т’. Та, тоя Анакс беше предложил сумата от 167 $ на човек за двудневен трип до Писко, разходка из Балестовите острови /където трябваше да видим тюлени, морски лъвове, пингвини и много птици/, пътуване до Наска, полет над линиите на Наска, като това нещо беше гарнирано с 1 преспиване в Писко – градче, намиращо се в близост до пустинята-резерват Паракас. Този трип беше уговорен месеци преди да стигнем Перу /както и другите, впрочем /. Изненадата ни за деня беше, че Анакс всъщност не говореше изобщо английски и цялата комуникация се състоеше в това да каже ‘дай 234 $’. Филков с неговите съвсем адекватни разбирания за бизнес се опита в дружески разговор да разбере какво ни чака, къде ще ходим, къде точно ще спим, кой ще ни поема по пътя от едното място до другото, но особена яснота така и не се постигна. Все пак дадохме мангизите, като със силно свити сърца се надявахме и тоя път да имаме късмет и все пак да осъществим тоя трип.

С жестомимични знаци и стария изпитан трик да пишеш в тефтер и посредством стрелки и въпросителни, и метнати тук-таме въпроси от сорта ‘куанто ора’, ‘куанто солес’ и други подобни, все пак опитахме да разберем колко време ще пътуваме с автобус, колко време с лодка в океана и т.н., но пак ударихме на камък. Човекът просто не разбираше какво го питаме, като пък плещеше нещо на неразбираем за нас испански. Това, за което твърдо се разбрахме посредством яростно чукане на пейката, на която бяхме седнали, беше през нощта в 4.15 Анакс да ни събуди, за да не изтървем автобуса за Писко /сещата се, че никой турист не носи будилник на пътуването си, а ГСМ-ите ни не работеха там, което ние не подозирахме, че ще се случи/. Колкото и да обясняваше човекът ‘но проблем’ и да блъскаше по пейката, вероятно защото беше мургав /както впрочем всички перуанци са/ и поради това много ни напомняше на нашите мургави събратя в Бг, ние силно се съмнявахме в неговата почтеност и отговорност. Вероятно затова, а и заради жегата и комарите /ако ще ходите в Лима, моля, не забравяйте като нас нещо за мазане/пръскане против малките гадинки/, спахме много неспокойно, будейки се на всеки час, за да не изтървем заветния 4 час от началото на деня.

Следва леко отклонение от темата за трипа, за

да опиша в някаква степен типичния перуанец

А той е нисък, мургав, с черна права коса, в общия случай с широко разлято лице, и ако иде реч за лице от мъжки пол – често фигурата е разплута или поне надарена с леко шкембенце. Жените попадат под същото описние с единствената разлика, че младите особи са слаби, клонящи към кльощави, но в по-зрялата си възраст и те се поразпускат и добиват неугледен вид. Поради цвета на кожата си и необичайните за нас черти, първите 2-3-4 дни всички местни попадаха под понятието ‘опасни’ и ние наистина стискахме чантичките си като че носим злато.
Не изтървахме 4-я час на деня! Самосъбудихме в 4 и до 4.15, когато Анакс се яви, вече бяхме готови и със стегнати малки чанти за път, пълни с вода и сандвичи. Все така подозителни към света около нас, дори не ни хрумна мисълта, че там, където отиваме, ще има и ядене, и пиене. Виктор с неговата раздрънкана таратайка чинно ни чакаше пред хотела, така че в 4.20, тичайки по автогарата, явно опитвайки се да хванем по-ранен автобус от предвиденото, все пак успяхме да се натикаме в местно превозно срество, също граничещо по понятие с определението ‘таралясник’ – това беше очевидно работнически автобус, пълен с местни мърляви граждани.

Автобусът се отправи в неизвестна за нас посока и аз изпаднах в типичното си състояние на сънлива летаргия. Не видях нищо от пътя. Проспах всичко. Вероятно Филков по-натам ще допълни разказа с неговите впечатления.

Към 8 и малко пристигнахме в

Писко

Спряхме насред улицата, където и именно се изсипа тълпата пътуващи за тая дестинация. Ние слязохме заедно със стадото и се поогледахме смутени. Пак не видяхме табела с имената ни. Поседяхме, поозъртахме се и таман да тъгнем да търсим телефон, за да звъним на Анакс и да питаме к’во става, и от нищото се появи поредната таратайка, изглеждаща още по-отчайващо и от возилото на Виктор. Качихме се във въпросното нещо и отново, вече без изненада, открихме, че нашият човек НЕ говори английски. След 30-тина минути човекът спря и изплю нещо на испански. Жестовете ни проговориха, че сме стигнали на мястото, от където тръгва трипът из океана. Опитах се да кажа на ‘нашия’ човек, че имам нужда от тоалетна, но се оказва, че ‘нашият’ човек всъщност е чужд човек – таксиметраджия, нает от истинския НАШ ЧОВЕК, който всъщност организира трипа ни. Разбира се, истинският наш човек също не говореше английски, обаче пак с жестове ни призова да се разтичаме, за да не изтървем лодката. Стана ми ясно, че няма да видя кенеф и файнали се примирих с идеята да стискам колкото е нужно.

Натоварихме се в лодката, навлякохме спасителните жилетки и на излизане от пристанището се присетихме, че слънцето скоро ще стане супер силно /вече наближаваше 8.30/, така че се заехме с плескането на Виши 50-ти фактор. Ето ни в лодката:

Писко, Перу

 

 

Писко, Перу

 

 

Веднага видяхме остров в близост до селцето, от което бяхме тръгнали, и решихме, че явно това е мястото, на което ще чекнем разните му животинки и твари. Оказа се, че това е просто островче на пътя ни, край което спряхме колкото за снимка от близо на една инкска ‘инсталация’, подобна на линиите на Наска:

Писко, Перу

 

 

Гидът ни разказа, че не е ясно как е направено/нарисувано това и защо аджеба е там, каква му е функцията и прочие. Само се знаело, че поради непрекъснатия вътър и специалното местоположение на фигурата, самата фигура никога не е засипана с пясък и по всяко време на годината се вижда по начина, по който я виждахме ние в онзи момент.

Лодката продължи тура си и не след дълго стигнахме до истинските

Балестови острови

Гледката, която се ширна пред нас, е просто неописуема дори в тов момент и след толкова изминало време. Сякаш СМЕ във филм на Natinal Geographic!

Около нас имаше милиони птици

Двигателите на лодката спряха, за да можем да щракаме, така че чувахме единствено вятъра и шума от милиони пляскащи криле. Виждаше се една какафония от човки, крака, клюнове, пера. И всичко беше толкова изненадващо-смайващо, колкото не ми достигат думите да изговоря и напиша. Видяхме стотици тюлени и морски лъвове: плуващи, гмуркащи се, препичащи се, дремещи или движещи се с характерните си подскоци.

С лодката минахме покрай майка тюленка, която учеше малкото си тюленче да плува. То квичеше жално, когато майката се гмуркаше под водата и изчезваше от погледа му, а при изплуване, тя му отговаряше със силен, нисък странен тон, който успокояваше чедото, че мама е наоколо. Това също не може да се разкаже. Просто няма как да се опишат тия чудеса природни – пингвините, които, клатушкайки се по скалите, ‘вървяха’, опрени на перките си. И делфините! Минаваха под лодката и ту ги виждахме от дясно на борд, ту от ляво. Изумително! И като си помисля, че в началото на трипа мислех, че ще ми трябва бинокъл, за да видя 1-2 броя животинки, в тоя миг на спомняне и поглед назад, направо ми идва да се разцвиля от задоволство. Тогава просто не можех нищо да кажа, освен да соча в разни посоки и да крещя по Филков: ‘Видя ли това. А онова? А третото? А десетото…’ Ето малка част от духа на резервата.

Птици – Балестови острови, ПеруПтици – Балестови острови, Перу

Птици – Балестови острови, Перу

Тюлени – Балестови острови, Перу

Балестови острови, Перу

 

 

Два часа по-късно вече бяхме на пристана. Толкоз за тоя ден природа и животни. На голяма табела на кея видяхме каква е цената за разходката с лодка – 10 солес, сиреч 5 лева. За части от секундата ми мина мисълта колко ли точно ни е изцентрил Анакс с неговите 167 $ на човек, но реших, че не е редно да се втелясвам толкоз и да подозирам човека в прекален меркантилизъм. А и все пак престоеше полет с малък самолет над линиите на Наска, чиято цена знаех, че е 60 $ на човек, т.е. нямаше как да ни е взел чак толкоз много пари. Истинският ‘наш’ човек пак мистериозно се появи, връчи ни като пакет на един друг местен мургавелко, за да ни закара в хотела ни, и изчезна там, където е бил преди да ни се яви. Стигнахме в хотелчето и още преди да ни дадат ключа от стаята младежът на рецепцията ни уведоми на развлен английски, че в 11 часа /т.е. след помалко от 15 минути/ стартира 5-часов тур из резервата Паракас и искали ли сме да отидем срещу сумата от 25 солес на човек. И вместо да полегнем и да отморим – все пак бяхме станали в 4, аз просто връхлетях в така мечтаното ВЦ и след това семейство Филкови чинно се подреди пред хотела да чака микробусчето.

Паракас е резерват,

намиращ се на около 20-тина минути път с кола от селцето, от което отплувахме, и на около 40 минути от Писко. Докато пътувахме натам,  гидът ни разказа, че

Паракас всъщност е пустиня

Разбрахме, че пустинята на Перу е 11-та по големина в света, т.е. оказа се, че хич не е малка, и за това били виновни Андите – толкова били високи, че спирали облаците, които носят дъждовете. Валежите в Паракас били едва 16 mm годишно. Което, от своя страна, обясни наличието на нелепите бамбукови покриви по къщите. Защо им е на хората да градят и да строят стабилен таван и покрив като така и така жегата и липсата на дъжд не налагат подобен разход на ресурс. И в тая странна държава, пред мизерните едноетажни постройки, които стоят далеече-далече от понятието за къща, покрити с бамбукови пръти или някаква рогозка, бедните отрудени перуанци копаеха и се трудиха над нищожни по големина и красота градинки. Малки, грозни, нелепи градинки, с х 1-2-3 лехички оклюмали цветенца. Но все пак градинки!

Паракас, Перу

 

Излизайки от селцето, пейзажът се промени – стана все по-малко цветен и все по-пустинен. Наоколо светът се обърна в жълто-кафяв, а температурата в буса се покачи значително. За тези 5 часа ни се случиха няколко изключително интересни неща. На първо място усетихме вкуса на пътя, по който се движихме. Именно усетихме вкуса! Защото пътят беше направен от сол! Гидът обясни, че преди много, много години, пустинята е била дъно на океан и затова всичко, което виждахме наоколо, беше сол. Ако човек подхванеше ‘камък’ от пътя и го тряснеше с нещо, под кафевия горен слой лъсваше белият цвят на солта. Естествено аз не повярвах и естествено тряснах порядъчно-голям камък с друг такъв. Естествено, оказа се, че аз съм твърде мнителна и че човекът не лъже. По същия шантав начин се оказа, че пътят Е направен от пресована сол, смесена с клей. Не че това личи на снимката, но все пак – ето как изглежда един перуански солен път в пустинята Паракас:

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Гидът с особена гордост обясни, че един от основните материали за износ в Перу е именно солта.

Една от първите спирки на буса за снимка беше

Катедралата – скала, която е някак ‘кацнала’ насред океана:

 

Пустиня Паракас, Перу

снимахме купчини мидени черупки, изхвърлени от бракониерите в резервата:

Пустиня Паракас, Перу

а също и червените пъясъци на пустинята, чекнахме ята птици, топнахме се в Тихия океан, хапнахме в кръчме, намиращо се в нещо като селище насред пустинята, в което живеят само 7 човека. Грешка! Били са 7, но след цунамито са останали само 4-ма. Не се  изненадахме да установим, че манджата е вкусна:

Пустиня Паракас, Перу

и се нащракаме доволно и в голямо количество:

Пустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Изобщо, оказа се, че това пътуване беше колкото неочаквано за нашия план, толкова и изумяващо ни. Този ден ни донесе изключителни преживяания – хиляди птици и животни, и пустиня, шантаво граничеща с океан! Ако се замислите, ще видите, че това наистина е чудато – заставайки в посока към океана, до където ни стигаше погледът виждахме само вода. Стотици, хиляди, милиони кубици вода. Обръщайки гръб на водата, пред себе си виждахме нищо друго, освен пясъците и камънаците на пустинята, оцветени в жълто-червени-кафеви цветове. Изумителна шега на природата!

И мащабите! Те просто не подлежат на описване от какъвто и да е вид! Огромно, огромно, необятно пространство във всички посоки и до където ти стигне погледът – вода или пясък – все едно – навсякъде около нас мащабни и величествени сили!

Прибрахме се в хотела със силно чувство за задоволство, пърхащо в коремите ни. Случваха ни се неща, които не само не бяхме очаквали, а за които не бяхме дори подозирали, че можеше да съществуват. Впечатлявахме се от неща, за които дори не бяхме подозирали, че ще се натъкнем, и сред всичката тая работа бехме сами и без деца!

Часът вече доближаваше 4.30. Полегнахме уж малко, колкото да отморим изгорелите си тела преди да отидем нейде да вечеряме, а се събудихме в 6 на следващата сутрин. За първи път от неясно колко време, имахме 13 часа непрекъснат сън. И се чувствахме превъзходно! Предстоеше пътуване до Наска и полет над линиите на Наска в малък 6-местен самолет. Бяхме свежи, отпочинали и настървени за нови приключения

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

14

Испания (1 част на Филкови пътуват. Перу.)

Днес започваме една поредица за пътуването на семейство Филкови до Перу. Първата част ще бъде за Мадрид – като най-важен междинен лагер, а снимките в началото на разказа са за зарибявка – за да знаете къде отиваме 🙂

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част първа

Испания

Посвещение:

на Стефан,

който често не ме слуша, но винаги чува важните за мен неща!

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Мачу Пикчу, Перу

 

 

Още преди да тръгнем бях решила, че ако наистина стигнем до Перу и се върнем, то това пътуване ще заслужава да бъде описано. И то не заради друго, а защото в последните 3 години животът ни се върти около 2-те бебета, работата ни и вечните ми планове за ремонти и подобрения на къщата. Животът на някои хора априори е засукан около тези неща, но истината е, че за нас двамата това не е достатъчно – просто се измаряме от еднообразието и изведнъж ни се приисква нещо шарено и различно да ни се случи и да ни раздвижи.

Никога не сме правили

планове да стигнем до Перу

Африка и Азия – да, но не и Перу. Аз самата се изненадах, когато се чух да предлагам на Филков да се вдигнем на разходка до Перу. А той разбира се, изобщо не се опъна на тая ми идея. В началото начинанието изглеждаше глупаво и всички смятаха, че е някаква наша измишльотина. Обаче 3 дни след тая септемврийска сутрин аз вече се бях убедила, че билетите не са чак толкоз скъпи и приключението започна да добива долу-горе размити очертания. Месец по-късно вече бяхме уговорили родителите ми да поемат децата и бяхме купили билетите Мадрид-Лима за пътуване през март. А избрахме март, защото тогава по-малкото бебе вече щеше да е не толкова малко и нямаше да е кърмаче, а и защото тогава някъде имаме годишнина от сватбата.

Купихме билетите през www.bravoflight.com,

а щяхме да летим с Air Comet. Цената беше 880Е на човек с включени застраховки в случай, че решим да върнем билетите /все пак с малки деца сме, всичко се случва/, такса за доставка на хартиения билет с куриер от Италия, застраховка в случай на загуба на багажа и още нещо подобно организационно, което вече не помня какво беше.

Веднага решихме, че преди Перу ще помааме краци из Мадрид, а 2 месеца по-късно вече бяхме измислили пътуването ни да започне с полет до Барса, помотаване там 2-3 дни, последващ кратък престой в Мадрид и след това ПЕРУ. Отделихме общо 16 дни като 6 от тях бяха за Европа и 10 за Перу. В последствие плановете се промениха – AirComer промениха графика си и вместо 10 дни в Перу се оказа, че ще имаме 12. Още по-добре за нас!

Леко и плавно

започнахме да оправяме програмата –

в кой град колко време ще изкараме, какво искаме да видим, за какво имаме време и за какво – не, и след това се заехме и с хотелските резервации. Искахме да спим в местни малки до средни хотели, имащи собствен дух и атмосфера, а не в големи чудовища, обзаведени с мебели шир-потреба, с гравирани на възглавниците и по чаршафите символи и букви на съответния хотел. Това щеше да ни даде истинското усещане за тамошния живот, но пък категорично ни лиши от 1-2 звезди от ранговете на хотелите. И разбира се, когато букваш всичко по интернет, никога не си наясно дали това, което виждаш на картинката, е това, което ще видиш в действителност, и изобщо дали нещо ще видиш – винаги има риск от това да се окаже, че нещото, което си резервирал, и услугата, която си платил, не съществуват в Божиите промисли. Както и да е…

Стартирахме новата година с уточнен маршрут, платени резервации, трипове, вътрешни полети и всичко друго дребно, за което човек дори не подозира, че може да му хрумне. Стигнахме до такива висоти в изчистването на детайлите на плана, че дори си направихме среща на пристанището в Барса с наше приятелско семейство, което всъщност живее в Австрия, но което в началото на март щеше да е се окаже в Барса. Всичко изглеждаше повече от прекрасно. Оставаше да чакаме началото на март и да стискаме палци, че няма да си потрошим някой крайник, че децата ще са здрави и че няма да ни сполети някое друго неподозирано семейно или световно нещастие.

На първи март заминахме към Русе. Искахме децата да имат 5-6 дни, в които да свикнат с обстановката, с баба си и дядо си /бог да ги поживи за това, че се наеха да гледат 2 породени диванета и че се справиха прекрасно. Естествено, това има и своята лоша страна – сега са обречени всяка година поне по веднъж, а ако безсрамието ни позволи – и по-често, да гледат същите тия разбойници докато ние обикаляме света и отмаряме от тях/ и със сиамката Сали, която, всъщност, по дух е замаскирано малко гальовно кученце. Адаптацията премина спокойно, но въпреки това аз все така очаквах да ни се стовари някоя простотия на главата, която да провали заминаването ни. Само човек/семейство, окопано в къщи с 2 и повече деца, би разбрало недоверието ни в заплануваната почивка, която да е ЗА ДВАМА!

На 7-ми март рано сутрин тръгнахме от Русе към Букурещ.

Преценихме, че полет от Букурещ ще бъде по-евтин, а и по-удобен за нас, предвид факта, че децата така и така ще бъдат зарязани в Русе. Пътувахме с такси, карано от млад свежар на име Цецо /за инфо за подобни услуги, можете да го намерите на телефон 0883348126/. Това ни струваше 100 лева, които в никакъв случай не бих искала да си спестя. Тръгнахме в 6.15 сутринта, а до летище Отопени в Букурещ стигнахме едва към 8.40 независимо, че разстоянието между 2-та града е ок. 60 км – трафикът в Букурещ е У-ЖА-СЕН!!! По пътя до летището минахме покрай ‘бръснарницата’, както каза Цецо – т.е. 2-рото летище на Букурещ, което е в пъти по-малко от Отопени, и което обслужва само ниско-бюджетните полети. Разбрахме се с младежа да ни чака на 23-ти март, когато всъщност се връщахме обратно с полет от Мадрид.

На летището веднага чекнахме дали нашият полет до Барса е наличен. Е, беше. Щяхме да летим в 11.55 часа с ниско-бюджетните  http://www.clickair.com/ за сумата от 106.50 евро общо за двама ни. Цената беше повече от добра, ние бяхме вече на летището, видяхме си полета на таблото, така че това, което направихме, беше да си извадим дебели книги за четене – предвидливо с нас бяхме взели трилогия за Перу /с общ обем над 1200 страници/ – един вид да се запознаем със страната още докато чакаме по летищата и пътуваме към нея.

Към 10.30 вече леко обезпокоени защо полетът ни все така си стои на таблото, но без индикация за чекиране на багажа, се понесохме с все куфари към информацията. В момента, в който задавахме въпрос кога аджеба ще се чекираме, чухме шума от механичната промяна на информацията на таблото, и, обръщайки се да видим колко точно е закъснението за полета, с изумление открихме, че ДА –

полетите са пренаредени, но нашият вече НЕ ПРИСЪСТВА в списъка

В същия тоя момент девойката ни обясняваше, че изобщо не разбира за какво й говорим, защото на този ден никога не е имало заявен полет на Кликеър до Барселона и че навярно ние нещо сме се объркали. Тутакси й показахме е-билетите, които имахме, и тя с изненада установи, че ДА билетите ни са с настоящата дата и очевидно ние не сме в грешка. Естествено, оказа се, че и тя не е в грешка. Аз изпаднах в амок. В същото време започна да ме обзема тиха ярост на самата себе си, че изобщо съм позволила да си повярвам, че ще отида на почивка, че дори пък съм имала  наглостта да се наградя с дестинацията Перу.

Филков запази спокойствие

и каза: ‘Дааа, много интересно става. Да помисля малко.’ И по-късно: ‘Изядохме дървото. ‘Ся да видим к’ъв шъ му е размерът.’ /Имам сериозни съмнения, че тоя човек ще запази спокойствие дори ако до неговия стол падне бомба. Вероятно би казал ‘Я, бомба!’, но друго, честна дума, казвам ви, няма да има!/. Бях повече от паникьосана, но някак едновременно и на двама ни ни хрумна решението немедлено да отидем до другото летище – т.нар. ‘бръснарница’, за да видим какво можем да направим по въпроса с придвижването си до испанска земя. Метнахме се на едно такси, което ни закара до въпросното друго летище /отстоящо на разстояние 11-13 km/ за сумата от 50 местни пари. Там установихме, че

полет до Барса няма във въпросния ден

и че най-близките дестинации до Барса са Мадрид и Лисабон. На следващия ден, обаче, можехме да стигнем до Барса. След кратък размисъл дали да се върнем до Русе, да пренощуваме и на следващия ден пак да се върнем за полета си до Барса, или да останем в Букурещ и да гоним Мадрид, с Филков решихме, че е по-добре да пожертваме срещата си с приятели в Барса, а също и резервациите си ето тук: www.marti-codolar.net/ и така да намалим риска от потенциален провал на вътрешен полет Барселона – Мадрид, за който също имахме билет, купен от www.vueling.com /за сумата от 88.00 Е общо/, и да се засилим по най-бързия и евтин начин към Мадрид, като стискаме палци от тук насетне да няма друг съществен провал.

Няма да пиша в детайли колко пъти обикаляхме от едното до другото летище, и колко пъти по 50 кинта дадохме за таксита /защото офисът на фирмата на едното летище беше затворен, пък се летеше от другото, пък трябваше пак да се върнем до номер 1, а ние фактически бяхме на номер 2 и други подобни дивотии/, но в края на краищата, в 1.30 през нощта с полет на www.easyjet.com за сума, неколкократно надвишаваща очакванията ни, имайки предвид, че пътуваме с една от най-ниско-бюджетните компании,

благополучно кацнахме в Мадрид

За сумата от 35 евро едно такси ни метна до Площад дел Сол, където бяхме просто смаяни от тълпите хора. В 2 и половина през нощта имаше повече народ отколкото в делничен ден по Витошка! Явно беше, че петъчната фиеста е един от основополагащите стълбове за купонджийския живот на мадричани.

Plaza del Sol, 28922 Alcorcón, Мадрид, Испания

 

След половинчасова обиколка на площада /който между другото е централният – там се намира прословутата статуя на мечката/ установихме, че не можем да открием хотела, който брат ми спешно е букнал, и се навряхме в

първата обител, в която имаше свободни места – Hotel CANTABRICO

Всъщност, за да съм честна, това място беше и единственото със свободни стаи. Не беше върхът на сладоледа, но като за безизходицата, в която бяхме попаднали насред лудата нощ в Мадрид, всичко се ядваше. За статистическите данни – цената на стаята беше 55 Е с включена закуска. Сутринта открихме, че закуската се измерва в понятия на ученическо прихапване в столова – малко хлебче, украсено с пльоснати малки опаковки мармалад и масло. А, и силно разредено шварц кафе. Трябва да си призная, че като за старт на проваляща се почивка, ми изглеждаше чудесно.

По същото това време открихме, че не можем да останем в нашия хотел, защото е пълен до козирката, така да се каже, въпреки че очевидно беше доста под понятието за добро място /прозорецът на нашата стая гледаше не към въздух, а към килер!/. Така че, наложи се да потърсим друго място за престой, сън и пребиваване. Точно зад ъгъла

намерихме един hostAl

/точно с А – в Испания не са хостЕли, а хостАли/, който предлагаше стаи за х 30 Е. ХостАлът си беше чиста проба стар, огромен апартамент на бивш аристократ, чиито множество стаи бяха обособени като ‘хотелски’ стаи. Е, и там не беше върхът на сладоледа, но и това се ядваше.

Веднага след настаняването си в новото убежище и опарени от липсващия полет от предишния ден, решихме, че е повече от наложително да стигнем до летището, за да видим каква е хавата с полета до Лима. След едночасово пътуване до летището и неколкократна смяна на метрото се оказа, че полетът е наличен и всички индикации говореха, че нашето пътуване ще го бъде! Другото важно нещо, което разбрахме, беше, че няма начин да си върнем парите от билетите за полета до Барса и после за вътрешния полет до Мадрид. Е, ние така и така си го знаехме, но все пак рекохме да попитаме, та барем ни учуди животът тоя път. Вече с доста поолекнали душички се върнахме отново в центъра на Мадрид и решихме да се отдадем на обичайните туристически обиколки и гледки.

Посетихме

Кралския дворец /вход 8 евро/:

 

Кралският дворец – Мадрид, Испания

Кралският дворец в Мадрид

 

 

изненада ни площад, пълен с мимове – забавляват се хората, а носят и забавление на нас – туристите, натъкнахме се и на каки, които някак произвеждаха огромни сапунени мехури – и като казвам огромни, значи са такива – с d*=50-80 cm –

 

Площадът пред Кралския дворец – Мадрид, Испания

 

 

 

открихме симпатични малки площадчета с още по-симпатични малки дървени пейки:

Мадрид, Испания

 

 

 

имахме късмета да чуем и видим класически цигански оркестър от 10-тина енергични и весели мургави батковци, които наистина, ама наистина си струва да се бъдат видени и чути, а вечерта неволно участвахме в демонстрация за правата на жените – попаднахме в тълпа от жени, които, тракайки на тигани и тенджери, създаваха невъобразим шум и скандираха нещо на испански – беше 8-ми март!

Вечерта обилно хапнахме и пийнахме в местно ресторантче

И тъй като сервитьорът не панимаеше инглиш, а менюто беше на испански, то помолих компания весели младежи да препоръчат нещо местно, вкусно и типично. Незнайно защо, препоръчаната местна кухня изключително много наподобяваше затоплена българска пастърма и кюфтета със сос. Но беше вкусно.

На следващия ден /неделя/

открихме, че кафенето, в което пиехме кафето си, беше обслужвано от българска сервитьорка-барманка. Стана ни смешно, защото българката наистина се затрудни да отгатне какво аджеба искаме с думите ‘ ту капс блак кофи, плийз’. И понеже беше неделя, а

в неделя входът на музея на Пикасо е безплатен,

противно на нашите убеждения, че докато човек е на пътешествие в чужбина не трябва да обикаля музеи, а е редно да мери улиците, да пие кафета на възможно най-много места и да облегне морно дупе на възможно най-много пейки + полянки и градинки /и това всичкото, за да усети духа на мястото, където се намира/, ние все пак се засилихме към музея. Пикасо не ми хареса. Никога до сега, независимо от образованието ми и личното ми усещане за личната ми култура, стояща по-високо от средното ниво, не се бях позаглеждала активно в неговите произведения. Е, простете невежеството ми или дори посредствеността ми, но супер се потресох от видяното. Да, оная огромна мацаница, всеизвестна всекиму, наистина ме впечатли, но май не с ‘нарисуваното’, а с мащаба си. Честно казано, снимките му от войната могат трайно да стъжнят доброто настроение на всеки пътуващ отпускар. На финала минавах през залите само, за да мога да кажа, че съм обиколила музея на Пикасо.

Последва

изненадващо приятна разходка в парк,

където, освен на патките в езерото,се порадвахме и на безплатен куклен тeатър за най-малките. И забележете!: въпреки че децата седяха направо на асфалта, не се намери нито една истерична майка или баба, която да крещи ‘Ставай бързо, чи шъ истиниш! Чуваш ли к’во ти говоря!’ или нещо от порядъка на ‘Шъ си изцапаш дрехите!’. Направи ми впечатление, че повечето колички бяха Jane /което да знаете, че не се чете Джейн, а Хане, казаха живеещи там/ и Chicco – т.е. или хората по испанско са по-богати от нас, или тия неща по света не струват майка си и баща си, както е в бг.

Другото, което много ме изненада, беше, че в парка беше пълно с полицейски коли. А все пак иде реч за оградено  пространство, в което се разхождат майки с деца. ИЗВОД: Хората си пазят децата! Не е като у нас, явно – 2-ма зелени елфа за цяла Борисова градина. Живи да сме, та да видим как и при нас става така. Дано!

Ето малко снимки и от тая подреденост и красота:

Мадрид, Испания

 

 

Мадрид, Испания

 

 

Мадрид, Испания

 

 

Същия тоя ден успях да уважа няколко магазина,

да накупя туй-онуй /основно под формата на парцалки. Да знаете, че френските DPAM имат магазин точно срещу въпросния паметник на мечката/ и да се впечатля от паната-картини, които варират от малки табели за имена на улици, та достигат до цяла огромна стена от 20-50 кв.м., подредени от ръчно-рисувани плочки. Ето тук се вижда за какво иде реч:

Мадрид, Испания

 

 

Мадрид, Испания

 

 

 

Приключихме деня в страхотен ресторант,

в който ядохме паейя с морски дарове и животинки, и пихме традиционната сангрия. Не мога да не отбележа факта, че паейята беше не като за 2-ма човека, а поне като за 4–ма. Съдът, в който ни я донесоха, беше с големината на тавата, в която у дома готвя манджа, стигаща ни за 2-3 дни! Ето:

Мадрид, Испания

 

 

 

Последната мадридска сутрин ни посрещна с 6 градуса , силен вятър и облаци

Все пак лошото време не ни уплаши и успяхме да намерим стадиона, на който се правят коридите – Арената на биковете /цената на билетите започва от 10-тина Е, така че който е фен на убийствата, може да се засили/.

Мадрид, Испания

 

 

 

Мадрид, Испания

 

 

 

Поради гнусното време отложихме градинската среща с е-познатата ми kar4ita и се намерихме на нейна територия. Краси готви страхотно! Беше направила салати, пица, та даже и десерт. Изобщо не знам как успява, като се има предвид, че и тя е с породени:

 

Семейство Филкове – Мадрид, Испания

 

 

 

И вероятно поради причина, свързана със злополучния ни първи полет, се озовахме на Терминал  2 на Мадридското летище цели 5,5 часа преди

полета ни към Лима

Тези 5.5. часа се превърнаха в близо 8 , защото полетът ни имаше закъснение . Прекарахме ги ето така

Семейство Филкови – Мадрид, Испания

 

 

 

 

Всъщност, нашият полет затвори летището – беше последен за деня; излетяхме в 1.30 през нощта. Нито тогава, нито сега, обаче, дори не помислям да се оплаквам – все пак полет имаше и все пак стигнахме до Перу.

Което обаче е разказ, който ще продължа утре, защото се налага да изкъпя и приспя диванетата.

Очаквайте продължението

*d – диаметър – бел.Ст.

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мадрид – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂