Archive for the 'Ирина Митева' Category

сеп. 17 2012

Хора и „хора“ (2): Светилището в Лурд

Днес ще продължим с поклонническото пътуване на Ирина до Лурд във Франция.

Т.к. първата част  предизвика сериозна полемика, в рамките на която беше направено прдположението, че втората част ще излезе цензурирана, заради същата тази полемика, съм длъжен да заявя, че двете части са получени преди първата публикация и нито аз, нигто авторката сме се опитвали да променяма текста след публикуването на първата част. А сега:

Приятно четене:

Хора и „хора“ по пътя до Лурд

част втора

Светилището в Лурд

Трудно се събудих на следващата сутрин. Очевидно бях натрупала доста емоции от предишното денонощие и едва отворих очите си. Бях спала непробудно, а съпруга ми вече бе разтворил кафе. Слязохме на закуска и се огледахме. Мъжът, който вчера се бе усмихнал широко ми кимна и ми посочи маса, приготвена за двама. Поднесе ни закуската и ме попита какво бихме предпочели да пием. На масата имаше вода и портокалов сок, но той попита: “чай или кафе”. Кафе разбира се, кафе с мляко. След мъничко той донесе три канички. В две от тях имаше кафе-едното мисля бе нес, а другото еспресо и друга каничка с мляко. Закуската включваше естествено кроасан. Какво бе учудването ми, когато го опитах и разбрах, че всъщност кроасаните са без пълнеж. Бяха дори леко солени. На масата имаше и празни чаени чаши, но не виждах мънички лъжички. Огледах се и извиках домакина ни. Казах нещо от рода:”можете донесете лъжица?”, а той ми посочи намиращата се до мен супена лъжица.

Аз казах:

– Да, малка, но за всеки случай показах и с ръце

Мъжът кимна и се усмихна. Излезе от ресторанта и след малко пристигна с две чаени лъжички. Остави всички в ресторанта, за да ни донесе лъжички и дори не свъси вежди.

Запътихме се към Светилището.

Вървяхме бавно и се опитвахме да разгадаем какво виждаме. След като преминахме покрай кръстовете, видяхме, че в началото на “алеята с табелите” има една поставена в средата табела. Отидохме и прочетохме доколкото можахме какво пише на нея. Всъщност това бяха специално изработени в Йерусалим табели, на които бе изписана молитва на 44 езика. Вървейки покрай табелите всъщност разбрахме, че това бе “Отче наш”. Молитвата, която всеки христянин знае. Видяхме я на арабски, на суахили, на английски, на немски, на хърватски, на полски, на испански, на италиански, на китайски, на…румънски.  В страни видяхме заградено с въженце място, на което бяха поставени мънички статуи на агънца, а пред тях седеше статуя на момиче. Това очевидно бе света Бернадет. Имаше и надпис, който ние не разбрахме.

Броеници от цял свят

Броеници

 

 

След алеята с молитвата на 44 езика видяхме три дървета, покрити с броеници. Броениците бяха най-различни, в различни цветове и с различна големина. Пред тях бе снимка на света Бернадет, на която пишеше, че тя познава само своята броеница. След това бе статуята на Божията майка, около която бяха наслагани множество букети, виждаха се и догорели свещи от снощната процесия.

Влязохме в катедралата,

а тя бе огромна и същевременно неописуемо красива. За първи път влизах в католически храм. Богомолците бяха седнали на пейки, а свещеника четеше пред тях. Имахме намерение да послушаме, но след минути богомолците станаха и започнаха да се ръкуват и прегръщат. Очевидно литургията бе приключила. Наближаваше 11 часа. Встрани на катедралата съзряхме чешмите. Имаше много хора, които наливаха вода в какви ли не съдове.

"Вот источник.....

„Вот источник…

 

След чешмите съзряхме множество хора, наредени на опашка и заградени с прегради. Отстрани беше скалата. Бяхме чели, че за да докоснеш скалата се чака много, така че се наредихме, без да сме абсолютно сигурни дали сме на правилното място. След нас хората се трупаха и трупаха. Всички чакаха търпеливо, но част от тях разговаряха. Различих италиански, френски, полски. Погледнах встрани и видях, че някои от тях оставят листчета до скалата.
После нещо ме накара да погледна към небето. На високата стена над скалата видях множество кръгове, на които пишеше нещо. Виждах арабско писмо, виждах китайски йероглифи и изведнъж видях надпис на руски, който гласеше: „Вот источник, утоляйте жажду и омывайтесь“ Да, това бяха думите на Богородица, изречени към малката Бернадет. Това бяха думите, с които Божията майка открива пред хората лековитата вода.

След малко повече от час вече виждахме скалата и как богомолците се докосваха до нея. Виждахме статуята на Богородица и огромен свещник, на който непрекъснато горяха свещи. Вече я докосвах.

Богородица-такава, каквато я вижда мъничката Бернадет

Богородица-такава, каквато я вижда мъничката Бернадет

 

 

Тази същата скала, от която избликваше чудодейния извор. Тя всъщност бе гладка. Колко ли хора през годините са протягали ръцете си към нея, за да я изгладят така. Усещаш, че докосваш нещо, но сякаш не се допираш до камък. Ти протягаш ръката си, а чувстваш, че нещо милва ръката ти. Сведох главата си и видях през нещо като стъкло как водата неспирващо блика. Статуята на Богородица бе пред мен, леко осветена, а аз не можех да вдигна глава. „Смили се майко, смили се над моя син“ Отминах, но бе трудно да се отделим от това място. Стояхме отстрани и наблюдавахме.

Лурд, Франция

Лурд, Франция

 

 

Едва сега извадихме фотоапарата и направихме една – две снимки. Встрани от скалата имаше множество пейки, на които част от хората сядаха и оставаха дълго. Явно не само ние изпитвахме трудност да се отделим от тук.

Продължихме напред и видяхме нещо като метални павильони, на които се поставяха свещи. Решихме да ги разгледаме. Повечето от тях бяха с обикновени свещи, които хората поставяха. Ние не бяхме взели със себе си и просто отминахме, но забелязахме, че в няколко павильона гореше необикновен пламък. Приближихме и видяхме огромни/около метър, метър и половина/ запалени свещи. Те бяха изрисувани и тук-таме се четеше името на св. Бернадет и името на някоя държава. Разчетохме Португалия и Италия.

Върнахме се при чешмите

Странно, но нямаше много хора. Така наречените чешми бяха поне 20 и явно колкото и вода да си налееш ставаше бързо. Водата течеше, но аз не разбирах защо никъде по площада нямаше локви и тогава видях усета към детайла: за да си налееш вода всъщност трябваше да натиснеш метален кръг и секунди след като спреш, водата спираше. Наляхме две шишета от минерална вода, който носехме от България и още две-закупени от тук. До чешмите имаше нещо като павильон, метален павильон. Видях, че бе пълен с малки пластмасови шишенца, наподобяващи опаковки на парфюм. Под тях имаше отвор, в който да пуснеш монета. Бе написана и някаква цена-мисля, че бе 0,20 евро, но странното за мен бе, че човек имаше свободен достъп. На практика можеше да си вземеш шишенца, без дори да пуснеш нищо в отвора. Каква мисъл само! Ех, българко…ти си тук и си мислиш, че можеш и да си вземеш шишенца без никой да те съзре. А статуята на Божията майка бе на метри.

От другата страна

От другата страна

 

 

 

Огледахме се и видяхме широк мост, който незнаехме накъде води.

Видяхме множество духовни лица, облечени в тъмнокафяви роби,

завързани с грубо въже. Изглеждаха така, сякаш са излезли от средновековието. Тези духовни лица също пресякоха моста и това определено ни заинтригува. След моста, в ляво от нас имаше голяма сграда, в съвременен стил. Съзряхме на фасадата снимката на св.Бернадет и за момент се почудихме какво е това.

Тъкмо бяхме решили да влезем и дочухме детски гласове. От сградата излязоха поне 40 дечица, придружавани от един възрастен. Децата бяха на видима възраст 6-7 години, всички носеха червени шалчета и червени шапки. Явно това бе организирана екскурзия. Мислех, че цвета на шапките е избран случайно, но когато придружителя на децата ги накара да се наредят и ги погледна, разбрах защо точно червено, ярко червено. Ех, този „усет към детайла“. Не зная каква бе националността им, но придружителя говореше на испански. На сградата имаше табели, от които разбрахме, че сградата всъщност е църква.

Искахме да влезем, но видяхме, че помещението бе празно и решихме да седнем в близост до реката и да поемем въздух. Беше горещо, много горещо. Бяхме спокойни. Имахме 4 литра от целебната вода. Искахме повече, искахме, но знаехме, че в самолета нямахме право на по-голямо количество. По два литра на човек в чекирания багаж-знаехме това ограничение. Ех, само ако Астрал Холидейз бяха организирали връщането ни с влак или автобус. Седяхме на сенчесто място, слушахме буйната река, гледахме съвременната църква и се отпуснахме. Мисля, че можехме да седим така с часове, но бързо си припомнихме, че имаме твърде малко време. Решихме да се върнем в хотела, да хапнем от разтворимите супи, да си намажем от топеното сирене, да си вземем душ и да се върнем да посетим подземната катедрала. После може би щяхме да влезем в някой от магазините за сувенири, да починем и да участваме във вечерното бдение. Но дали щеше да се случи така?

Отче наш, който си на небето...

Отче наш

 

 

Минахме по обратния  познат път и решихме да се опитаме да намерим табелата с „Отче наш“ на български. Може би щеше да я има. Все пак светите братя  Кирил и Методи бяха почитани от католиците, все пак блажено почиващия папа Йоан-Павел Втори обяви нашия Евгени Босилков за блажен. Не съм сигурна, защо толкова ни се искаше да видим молитвата на родния език. Та ние знаехме “Отче наш”, та в дамската ми чанта имаше джобен формат на Новия Завет, защо ни беше тази табела?

И тогава, под парещото слънце осъзнахме смисъла на тези табели. Осъзнахме, че това не бе информация, че

„Отче наш“ на родния език всъщност бе символ на съпричастност

Символ, който да те накара да се почувстваш част от нещо необяснимо. „Отче наш“ бе прегръдката, в която всеки човек може да намери покой. Прегръдката на Бог. А езикът ти помагаше да стигнеш до тази ласка. Помня, че когато видяхме молитвата на албански се изненадахме, но и окуражихме. В първия момент ни се стори странно, та повечето албанци бяха мюсюлмани. Но… изведнъж се сетихме за майка Тереза. Разбира се, че трябваше да има табела на албански. Бе толкова логично.

Над молитвите бе изписан съответния език и така разбирахме на какъв език е текста. На малко от табелите имаше изрисувани знамена. На една обаче забелязахме румънското знаме и от другата страна на същата табела… бе написано: славянски. Тази табела бе за нас –

„Отче наш“ бе написана на черковно-славянски

Изпитахме неописуема радост, но когато погледнахме текста установихме, че  не можем да го прочетем. Това определено бе тъжно, много тъжно. За момент се засрамих от това. Та аз не знаех езика, на който се служеше в нашата църква. В нашата православна свята църква. Не разбирах и не знаех езика, чрез който божието слово трябваше да докосне сърцето ми. И тогава в главата ми се промъкваха кадри от филма за цар Борис. Князът, благодарение на който ние българите сме приели Христа. Спомних си как князът упорито се бори срещу това в българската църква да се служи на гръцки. Спомних си кадри в които казваше, че Божието слово може да стигне до човека, само ако той разбираше езика. Ех, княже, колко си ни нужен днес! Колко си ни нужен, за да се опитаме да разберем смисъла на песнопенията в храмовете ни. А тук, във френското градче, всичко бе просто: една молитва, която стигаше до хора на 44 езика. 44 езика, не 44 националности. Защото едва ли Бог ни дели на българи, араби или китайци.

По пътя към хотела

влязохме в някои магазини за сувенири. Една част от тях бяха малки и кокетни. Друга обаче наподобяваха на нашите „всичко за левче“, но бяха чисти. Направи ми впечатление, че и в двата типа магазини цените на повечето неща бяха еднакви. Имаше сувенирчета дори за 20 цента. А магазинчетата бяха много близо до “Светилището”. Странно, тия французи не знаеха ли що е то пазарна икономика? Не знаеха ли, че ако имаш магазинче до такова място трябваше да поддържаш космически цени, защото търсенето не е малко!? 6 милиона човека минаваха от тук целогодишно. Поне 6 милиона, а те имаха сувенирчета за центове. Нямаше ли кой да им каже, че религиозността всъщност е доходоносна. Нямаше ли кой да ги научи, че с наближаването на Коледа или Великден непременно трябва да повишиш цените поне със 100 процента, щото “ден година храни”. А утре е Петровден. Почитан празник. От религията се печелеше, но очевидно някой бе проумял, че от вярата и от надеждата – не биваше.

Прибрахме се в хотела и проверихме дали имаме отговор

от Астрал-Холидейз. Бях оставила скайпа си включен и прочетох, че брат ми бе успял да активира роуминга на моя телефон. Обясняваше ми и подробно, че трябваше да сменя и оператора си. Мисля, че започнах да разбирам глупостта си, но проумях, че дори и да бях активирала роуминга още в родината, аз нямаше да  знам, че трябва да сменя оператора си. Не знаех и как да направя нужните настройки. Аз бях невежа. Докато светът се развиваше, докато въвеждаше технологии, аз трябваше да се боря с доста други неща. Трябваше например да обяснявам, че аутистите не са животни, че децата с увреждания са хора, че не би трябвало да изричам благодарност всеки ден, затова, че в България  няма газови камери. Трябваше да водя битка, която не бих могла да спечеля. С минаването на годините не станах привържаник на фашизма, но се научих да живея с него. И докато ставаше това ми нагаждане, светът бе напреднал с технологиите. В технологично отношение България не бе изостанала, изостаналата бях аз.

Вече можех да ползвам мобилния си телефон и това определено ме успокои. Отворих мейла си и видях, че имах отговор от Астрал-Холидейз. В отговора много любезно ми се обясняваше, че извършващия трансфера ни всъщност е чакал час и половина, че френската компания се е свързала с тях, че е изискала наш телефонен номер, че дори те – Астрал-Холидейз се били опитали да се свържат с нас. Дори те! Много любезно ми бе написано, че на въпросните ваучери, предназначени за шофьора всъщност има изписани телефонни номера. Единият телефонен номер бил френския номер на компанията, а другият бил безплатен спешен номер, който можело да се набере от автоматите на летището. Защо ли обаче аз не знаех за тези номера? Защото… текста към номерата бе написан на английски. Побеснях, наистина побеснях. При всеки разговор, при абсолютно всеки им казвах: аз не знам английски, дори изрових един мейл, в който бях написала: не знам английски. Бе по повод предложената ми оферта без трансфер с кацане на летище Лурд в 22.35 часа. Бях им го написала.

Аз бях невежа – да. Но плащах цената си за това

Едва ли някой друг би им дал 1300 евро за пътуване в Европа с две нощувки. За въпросния трансфер бяхме платили 198 евро. Знаят ли те колко лекарства на сина ми мога да купя за 198 евро? Не се побирах от гняв. Значи може французойката на летище Шарл-де-Гол да ми вика: тудуф, тудуф, а не може българската компания, на която си платил и то не малка сума да ти напише френския номер с български текст или поне да те уведоми, че имаш такъв номер. Та аз може и да не бях невежа. Ами ако си бях изпуснала телефона? Ами ако го бях забравила в България? Ами ако батерията му не бе заредена? Телефонът ми прозвъня и с изненада открих, че отсреща бяха от “Астрал-Холидейз”. Дамата просто проверяваше дали има връзка с мен. Това бе окуражаващо. Казах им: разбирате ли, на летището, там където получавахме багажа си имаше 5-6 хиляди човека. Нямаше как да успеем за час. Та това бе Шарл-де-Гол, не някакво си малко летище. Последва мълчание.

Трябваше да им простя

Та това бе една от най-големите ни туристически компании, та те все пак се бяха “нагърбили” с организацията на нашето пътуване. Може и да са кацали на Шарл-де-Гол, може и да са искали да получат по-голяма комисиона, за да организират пътуването ни по този начин, може би са имали нужда от невежи като нас. Те бяха добра компания, но просто имаха един-единствен недостатък. Те бяха българи. Винаги съм отхвърляла твърдението, че националността или расата определят човека. Но тук при тези обстоятелства трябваше да приема тази фашистка теория. Те бяха българи, също като мен, която бе учудена, че никой не си взема шишенца без пари на метри от “Светилището на Европа”.

Преброихме парите си. Разполагахме с достатъчно, ако се храним с донесената ни от България храна, имахме пари и да платим таксито си, дори бихме могли да изпием по едно кафе за евро и половина тук, но трябваше да предвидим, че не кой да е, а “Астрал-Холидейз” бе организатор на трансфера ни при връщането ни. А опита си е опит. Все пак ако отново изпуснехме трансфера си, ще трябва да хванем такси или автобус.  Бяхме разговаряли с един приятел, още в родината, че ако се наложи ще му звъннем да захрани една от банковите ни сметки. След три часа изтеглихме сумата от 40 евро и бяхме спокойни поне в това отношение.

 

Basilica of St Pius X, 1 Avenue Monseigneur Théas, 65108 Lourdes, Франция

 

Отказахме се от кафето в Лурд и се запътихме към

подземната катедрала “Свети Пий”

Знаехме, че тя се намира под светилищито, дори мислехме, че сме видели един от входовете й.

вход към подземната катедрала

вход към подземната катедрала

 

Вървяхме по наклонен широк циментиран вход. Ясно бе защо бе наклонен и защо наклона не бе остър. Нямаше нито едно стъпало, нито едно. Слизайки дочувахме песнопение и всеобща молитва. Светлината бе приглушена. Пред нас се откри нещо като… закрит стадион с множество полегати колони. Ако сравня мястото със стадион и за момент си представим, че на мястото на зрителите има пътека, наклонена пътека, обикаляща стадиона и на две три места пътеката се изравняваше с терена, то това до някаква степен дава представа за необикновената подземна катедрала.Погледнахме надолу и видяхме множество пейки, на които имаше богомолци. Имаше и хор, а отпред стоеше свещеник. Катедралата бе озвучена и въпреки че богомолците бяха “в ниското” чувахме ясно служението. А хорът бе великолепен. От “тавана” на помещението на разстояние от около 50 см се спускаха платна. На всяко платно имаше изображение на човек. Имаше мънички надписи, от които разбрахме, че на платната са изобразени светци. Всички те бяха непознати за нас. Явно бяха “светиите” на католиците. Имаше такива изобразени в момент на молитва, такива облечени в монашески одежди. Имаше в цял ръст, имаше и само лица. Искахме да минем покрай всеки от тях. Встрани от нас, буквално вкопани в стените имаше странни изображения на Христос. Мисля, че бяха направени от специални бои или метал. Струваха ми се екстравагантни.

Всички платна, бяха различни, но сякаш и еднакви

В погледа на изобразените се четеше  смирение и благост. Изведнъж видяхме едни различни очи. Едни очи, които излъчваха любов. Това бе папа Йоан-Павел Втори. Разбира се, че бе той. До неговото изображение не пишеше: свети, пишеше нещо друго, което аз преведох като блаженопочиващ.  Не знам защо, но се почувствах щастлива. Аз не бях виждала папа Йоан-Павел Втори, аз не бях католичка, аз бях чела, бях гледала по телевизията, бях чувала за харизмата му, но тук почувствах нещо необяснимо. Не разбирах, наистина не разбирах. Бяхме пленени от цялото това място, дори не направихме нито една снимка. Сякаш искахме да запазим спомена някъде в сърцата си. Искахме да се присъединим към богомолците, когато изведнъж отеца изрече нещо, всички станаха, прекръстиха се и се прегръщаха. Службата отново бе свършила. Днес ни се случваше за втори път, но все пак  продължихме с оглеждането на платната.

Спряхме за миг и едва сега съзряхме, че около 10-на човека в инвалидни колички се намираха до олтара, а придружаващите ги все още се прегръщаха. Придружаващите ги всъщност бяха доброволци. Не разбирах. Значи доброволците участват заедно с инвалидите във всяка служба?! През главата ми премина мисълта, че ако това се случваше в родината/Боже, какво богохулство/, то доброволеца задължително щеше да настани болния до олтара и после щеше да излезе нанякъде до приключване на службата. Нещо от типа:”Ти като свършиш, ми се обади”. Очевидно тук не бе така. Очевидно доброволеца придружаваше своя болен навсякъде и активно участваше в богослужението.

Излязохме от катедралата от друго място. Имаше много изходи или входове, не съм сигурна какво бяха точно и се озовахме в центъра на Светилището. От катедралата се дочуваше камбанен звън. Камбаната всъщност пееше. Пееше “Аве, Аве, Аве Мария”. Пееше без думи. Беше прекрасно, беше неописуемо. Решихме да изминем пътя на бдението, в което имахме намерение да участваме и се озовахме над катедралата.

 

 

Над катедралата

Над катедралата

 

Думи ли?

Думи ли?

Светилището от високо – това бе повече от красиво

Мисля си, че не бих могла да намеря подходяща дума и не защото езика ни е беден или аз не го познавам. Това е нещо, което само сърцето може да изкаже. А когато сърцето говори, думите са ненужни и слаби.

Пиренеите, Франция

Пиренеите, Франция

 

 

Докато се качвахме към катедралата минавахме покрай гориста местност. Та ние бяхме забравили, че се

намираме в подножието на Пиринеите

Видях няколко иглолистни дървета, чиито стволове едва ли можеха да се обгърнат от човек. Едва сега погледнах, че красотата на мястото, на което се намираме не е единствено в катедралите, сътворени от човешката ръка. Забелязах, че в близост до катедралата преминават автомобили, а след шосето някъде в планината се очертаваше нещо като път.

Разпятие – Лурд, Франция

Разпятие – Лурд, Франция

 

 

Бях любопитна, а съпругът ми твърде изморен. Исках да разбера какъв е този павиран път, дали бе планинска пътека, защо тук нямаше тълпи от хора? Видях една табела на която пишеше нещо, на няколко езика разбира се, но аз не бях сигурна. Буквално надписа означаваше: „Пътят на вярата“. Не разбирах какво бе това. Съпругът ми бе твърде изморен, а аз започнах да го увещавам:”хайде още малко и още малко, поне да направим снимки от високо.”

Пътят на вярата

Пътят на вярата

 

 

 

 

Пътят бе с остър наклон, а и не виждахме никой около нас

Завихме и пред нас се появи поне 5 метров кръст, на който бе разпнат нашия Господ. Мисля, че това бе бронзова фигура. Пред кръста имаше пейка. Продължихме нагоре и видяхме статуи на странни животни. Тук имаше някакъв надпис, който не бях сигурна, че разбирам. Бе нещо като: “смъртта, среща със смъртта”, тук вече имаше стъпъла и отново пейка.

Имаше някой пред нас. Дочувахме молитва. Дочувахме “Амен”, но все още нищо не разбирахме. След 20-на метра видяхме бронзови фигури на римски войници, кръст и нашия Господ, които бе протегнал ръцете си към него. На табелката пишеше нещо, свързано с Христос, но нищо не разбирах. След още 20 метра пред нас се разкри още една сцена. Този път Христос носеше своя кръст, около него имаше римски войници, а срещу него бе изобразена жена. Разчетох какво пишеше на табелката и разбрах:”среща с майката”.

Пътят на вярата

 

 

Постояхме тук още малко и недалеч съзряхме група хора, които продължаваха напред, спираха се и изричаха обща молитва пред всяка сцена. Едва сега проумяхме какво е това. Това бе

„Пътят на вярата“

Явно посредством бронзови фигури бе изобразен пътят на нашия Господ до кръста. Трябваше да извървиш края, за да стигнеш до началото. Вече ясно виждахме малката група от богомолци, която заради общата молитва напредваше бавно. Съпругът ми искаше да се връщаме, а аз да продължим. Казах му:”добре, щом си уморен, остани тук, седни на тази пейка, а аз ще се върна”. Това бе наистина неразумно предложение. После той ми посочи богомолците и каза:”погледни ги, та те се молят гласно. Ние не можем да правим това. Нашето място не е сред тях”. Решихме да се върнем и срещнахме една жена, която изкачваше едно по едно стъпалата пред сцената със “смърта”. Тя коленичеше на всяко стъпало и събираше ръцете си. Очевидно тази жена се молеше от цялата си душа.

Ние продължихме надолу и седнахме точно пред кръста с разпънатия Исус. Седяхме и умувахме какво да предприемем до края на вечерта. Трябваше да се върнем до хотела, да вечеряме с остатъците от храната, да вземем по един душ, да купим дребни сувенирчета за приятелите ни, да отпочинем и да се върнем, за да участваме в бдението. Исках да закупим шишенца във формата на Богородица и да ги напълним с вода за нашите приятели, но… съпругът ми беше против. Та така ставаха повече от 2 литра течност в куфар на човек. Той нямаше да рискува цялата вода, заради някаква си моя приумица. Седяхме срещу кръста и спорехме. Седяхме срещу кръста и се заканвахме един на друг. А някъде бе написано: „Не хвърляй бисерите на свинете“. Огледахме се и започнахме да осъзнаваме какво бяхме сторили. Млъкнахме и гневно заслизахме по пътя.

Пътят на вярата

 

 

 

Когато минахме през централната част на Светилището, чухме, че

тази вечер процесията ще започне в 10 часа

Това бе изречено на френски. А после на английски ми се стори, че чух в 5 часа. Сега беше  16.30 часа. Нищо не разбирах. Казах на съпруга ми, че процесията май ще започне сега. Чудехме се какво да правим. Бяхме много изморени, много, а и утре ни предстоеше пътуване. Решихме да не променяме първоначалния план, пък “каквото стане”. На отиване към хотела се споразумяхме да купим шишенца във формата на Богородица, да се подкрепим в хотела и после да се върнем. Щяхме да ги напълним и да участваме в процесията. Нашата сънародничка бе на смяна и това определено ни зарадва. Разменихме няколко реплики и бързо се качихме в стаята. Подкрепихме се, починахме за около 10-на минутки и тръгнахме обратно. На рецепцията отново се заговорихме със сънародничката ни, а телевизора във фоайето бе на някакъв спортен канал. Излъчваха европейското първенство по лека атлетика. След няколко минути видяхме на екрана нашето момиче, нашето момиче-Ивет Лалова, която държеше българското знаме. Повториха бягането. Странно съвпадение, може би в този миг в Лурд имаше трима българи и тримата бяха “случайно” заедно, когато видяха новата европейска шампионка. Имаше и българи, все още имаше българи, които не те караха да свеждаш глава и да се срамуваш, а точно обратното и това “съвпадение” май ни го подсказа.

 

Когато стигнахме до “Светилището” нямаше и следа от процесията

Напълнихме шишенцата, съпруга ми ми помогна да измия ръката си на една от чешмите и се отправихме към пейките до скалата. Оставихме листче с името на сина ни и се приближихме. Пред скалата свещеник изричаше молитва, а група вярващи я повтаряха. Пейките бяха заети и ние решихме да останем встрани и прави. Свещеникът изричаше молитва, в която споменаваше Божията майка, дочуваше се и името на св. Бернадет. Молитвата бе изричана многократно и ясно. В един момент без дори да разбирам думите започнах да повтарям на ум част от нея. Често свеждах главата си и изричах моята молитва. Моята молитва за моето щастие, а моето щастие бе възможно само ако моя син оздравее. За това ми трябва чудо. За това съм тук. Заради себе си. А истинския христянин се молеше за всички. Мислех за това, когато покрай мен премина мъж в бяла престилка. Огледах го:бе обут със санитарни чехли, носеше тъмнозелени панталони и бяла престилка. Бях сигурна, че това е лекар. Какво правеше лекар на това място? Тогава, най-неочаквано за мен той се прекръсти, коленичи и целуна земята пред себе си. Не вярвах на очите си. Той премина бързо покрай мен, така както се бе появил.
В живота си често съм чувала от медици, че „медицината все още не е достигнала това ниво“, че „медицината е напреднала, но е безсилна вече”. Никога обаче не бях чувала, че Господ може всичко, че Господ е над медицината, че лекарите знаят и могат немного. Никога не бях чувала такова признание от български медик. Не искам да кажа, че всички български лекари са атеисти. Част от тях приемат религията. Приемат религията, но не вярата. Приемат религията, но когато стане дума за работата им, те непременно ще ти обяснят, че са наясно с проблема, но “това е, което може да се направи”.

 

Молитвата свърши. Свещите, които бяхме приготвили за бдението, очевидно нямаше да ни трябват вече и се отправихме към металните павильони. Бяхме разочаровани, че няма да участваме в бдението, както ни се искаше и решихме да се отпуснем на някаква си пейка. Седяхме и не мислехме. Искаше ми се да запазя този миг. Много пъти в живота си имах моменти, в които ми се искаше времето да спре. Това бе точно такъв миг. Исках никога да не си тръгвам оттук. Разгледахме статуите пред катедралата, сред тях видяхме Св. Петър с връзката ключове и колкото и да не ни се искаше се прибрахме в хотела.

Дали ще те видя отново Лурд?

Дали ще те видя отново Лурд?

 

Вече не помня защо точно ми се наложи да сляза до рецепцията, но господинът с широката усмивка ме погледна, а аз погледнах към празната рецепция. Той възкликна и извика:”Ваниаааа”. Едва сега чувах името на сънародничката ни. Говорихме дълго. Аз ѝ споделих защо бяхме в Лурд, а тя ми каза, че скоро гледала по тв за аутистите, за това, че традиционната медицина отказва да признае, че това всъщност е лечимо заболяване. Разказа ми, за майка, чието дете значително подобрила състоянието си, след балансирането на някакви си бактерии. Прекъснах я. Повечето съвременни алтернативни и традиционни методи за лечение на аутизма ми бяха известни. Проблемът бе, че при моя син имаше още едно заболяване, което възпретятсваше прилагането на който и да било метод. Разказах й, че за разлика от повечето майки на деца-аутисти, аз знам причината, поради която моя син е болен. Причината всъщност бе недоглеждане. Типично българска черта. Не можех дори да кажа лекарска грешка, защото греши този, който е направил нещо. Моят син бе болен, имаше най-тежката форма на аутизъм, защото група лекари си бяха казали:”Абе, да видим, каквото стане”. Нямаше нито един, който да има “усет към детайла”, нямаше нито един, който да поиска да размърда мозъчните си клетки, дори собствения ми свекър.

 

Когато споделих всичко това, тя възкликна:”Оооо, лекарите! И тук не са особено грамотни”. Разказа ми, че преди 6 месеца със съпруга й се случила трудова злополука, че в момента той бе с шина на крака и обикалял от лекар на лекар. Казах й: „Виж, навсякъде по света има болни хора, навсякъде по света има лекарски грешки, но това което ни различава нас-българите от другите бе отношението на обществото”.Тя се съгласи с мен. Разказах й за улица Цар Симеон, на която всекидневно паркираха автомобили и на никой не му пукаше за хората с инвалидни колички. То и нямаше как да му пука, щом сме направили всичко възможно да ги затворим някъде си. Барикадирали сме се с бордюри, със стъпала, с неработещи асансьори и неефективни рампи. “Виж и тук не е идеално, понякога се случва някой да паркира на място за инвалиди”. Понякога се случвало!!!

Сподели ми, че всъщност и тук не било лесно. На съпруга и например му било много тъжно, че не можел да тича с малкото им дете. Исках да й кажа, че ако съпругът й/чиято националност не знаех/ живееше в България, той дори нямаше да може да излезе на улицата. И нямаше да може, защото всички ние се бяхме погрижили това да не се случва. Нямаше смисъл да я убеждавам. Тя очевидно отдавна не бе идвала в родината. Казах й:”виж, аз съм българофоб”. Искаше ми се да не съм, искаше ми се, но нямаше как след като последните 12 години живеех сред фашизъм, смесен с егоцентризъм, апатия и безотговорност. Разказах й за “Астрал-Холидей”, а тя недоумяваше защо сме се отказали да пътуваме с влак. “Не се отказахме, мила, дори им го предложихме, но очевидно някой се нуждаеше от комисиона”. Казах й колко сме платили за тези 2 дни и честно казано тя бе шокирана от цената. Казах й, че намирането на тези пари си бе истинско чудо, макар че аз съм главен счетоводител, а съпруга ми е данъчен инспектор. А тя погледна надолу и каза:”Да, в България честните хора не биха могли да живеят нормално”. Имах чувството, че се притесни от казаното и започна да ми обяснява:”виж, аз обичам родината, там е семейството ми.

Но ние-българите сме толкова…различни.

Когато си идвах последно в родината нямаше магазин, в който да вляза и някой да ми се усмихне или да ми каже добър ден. Ние-българите не сме много на ниво”. Разказа ми, че преди години живеела в Испания, че испанците били по-като нас, но и те били “различни”. Да, въздъхнах аз, тук хората са много различни. И сякаш за да подсили контраста тя започна да ми обяснява за многото националности, които бяха посещавали хотела. Разказа ми, че всъщност в градчето има 240 хотела. Местните жители били едва 15 хиляди. И тогава тя ми каза нещо, което още дълго време ще остане непонятно за мен. За мен-българката. Разказа ми, че всъщност младите хора, които сме видели били доброволци. Доброволците обаче пристигали на групи и били от различни националности. Инвалиди имаше от цял свят и съответно и доброволците трябваше да бъдат от цял свят. Ирландците например, когато те пристигнат запълват всичките 240 хотела. Разказа ми също, че доброволците поемали своите разноски по пътуването, храната, нощувката. Край…това ме довърши.

До нас мина един от колегите й.

Очевидно бяхме се увлекли в приказки

Разменихме координати, тя дори ми написа телефонния си номер и ми каза, че ако утре се нуждаем от помощ, каквато и да е, като например превод, тя ще съдейства. Разделихме се, а тя извика:”и много целувки на България”. Мисля, че последната реплика бе за да  чуят колегите й назоваването на страната ни. Мисля, че продължителността на разговора ни я злепостави и може би тя щеше да се оправдае с носталгия, с несъществуваща носталгия.

Качих се в стаята и преразказах разговора ни на съпруга ми. Казах му: „Разбери, всички тези млади хора, те всъщност си плащат, за да придружават инвалидите. Мисля, че ще минат години преди моите мозъчни клетки да осъзнаят тази информация. Представих си, че пред мен стоят група български младежи. На годините на тези, които вървяха редом с инвалидите и участваха в процесията и месите. Щях да им кажа:”Хайде сега, мили момичета и момчета да намалите годи

18 коментара

сеп. 11 2012

Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция

Днешният ще е малко тежък и едновременно с това ведър пътепис. Ирина ще ни разкаже за едно пътуване до Светилището на Европа в Лурд, Франция и премеждията ѝ по пътя до там. Т.к. в разказа се споменава една туристическа фирма, не винаги в положителен контекст, то нейните представителите спокойно могат да добавят в коментарите тяхната гледна точка, въпреки, че не това е важното в настоящия разказ

Приятно четене:

Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция

За българите, за инвалидите, за вярващите, за доброволците, за надеждата…

Иска ми се да започна описанието си на Лурд и за пътуването ни до там и обратно с нещо положително. Това пътуването всъщност ме промени. Накара ме да осъзная, че в света има много, много човеци. Не брой хора, а човеци. Истински човеци – тоест бозайници, притежаващи милосърдие. Иска ми се да нарека множеството „случайни съвпадения” по друг начин освен Божия воля. Иска ми се един ден да се смея над всичко това, но първо трябва да го разкажа.

Всичко започна на 22 май 2012 г в една нетолкова приятна нощ за България

(Пернишкото земетресение – бел.Ст.)

12-те години със сина ни бяха оставили своя отпечатък върху нас. Съпругът ми от години нямаше пълноценен сън, беше научил организма си да спи само при възможност. Сменяйки каналите бе попаднал на

документален филм за градчето Лурд в южна Франция

и бе пленен от множеството хора, смятани за неизлечимо болни, свидетелствали, че изцелението им се дължи на посещение в Лурд. Бе запленен от факти, оспорващи скептичните мнения, опиращи се на грешна диагноза, самовнушение и тн и тн. Бе силно впечатлен, при споменаването на изцеления при хора с неработещо съзнание:най-често хора в кома, при новородени и т.н. Филмът бе свършил, а у него напирали много въпроси, когато изведнъж стените се раздвижиха. Той ме събуди, а аз видях как полюлея се поклащаше. Това бе тежка нощ за България.

Вечерта, след като се прибрахме от работа, съпругът ми сподели какво бе видял, дори назова името на телевизионния канал, по който бе излъчен филма. Странно, макар да не бяха планирани промени в пакета от канали на нашия доставчик, този канал вече бе недостъпен.

Съпругът ми бе непреклонен, че ще отиде до Лурд

Нямаше  никакъв план. Не бе ясно как ще се осъществи пътуването, къде ще преспи, на какъв език ще общува и не на последно място с какви пари ще стигне до Лурд. Бе убеден, че по време на отпуската му-тоест след около месец той трябва да отиде до Лурд. Опитах се да го разубедя с логични и нетолкова логични въпроси. Казвах му: “Та ти си вярващ човек и знаеш, че Господ е навсякъде. Не е нужно да отидеш на другия край на света, за да усетиш Божието присъствие”, но думите ми останаха нечути.

Свързах се с една моя „виртуална” приятелка, с български произход, живееща отдавна в градче до Париж. Тя ми обеща да проучи как може да съдейства и още на следващата вечер бе готова с план, но… Планът ѝ включваше организиран превоз от дома й до Лурд, организирани нощувки, няколко дневен престой. От нас се изискваше да се предвижим до Париж. Много съобразително бе попитала и за цената и бе обяснила, че средствата са от значение за нас. Католическата организация, с която се бе свързала и бе обяснила, че ще ни отпуснат „едва” 150 евро, но съпруга ми ще трябва да си поеме сам разходите. Цялото пътуване, включително нощувки за около седмица, храна и пътуване до Лурд щяха да струват не повече от 500 евро. От организацията дори уточнили, че за въпросните 150 евро не искат никакъв документ. Единственото, което ни притесняваше обаче бе датата на пътуването-началото на август. Не, ние не можехме да чакаме август. През август може би щеше да бъде твърде късно, съпругът ми трябваше да замине в края на юни. Уви, организираното пътуване от страна на тази организация било веднъж годишно, така че нямаше как да се възползваме и тръгнахме да търсим друго решение.

 

Lourdes, Франция

 

Четях във френски сайтове за Лурд.

Естествено с Гугъл преводач. На български открих едва няколко статии във всекидневници преди години, няколко пътеписа, в които хората бяха част от организирани пътувания. Пътувания под покровителството и със съдействието на организации, нямащи нищо общо с България. От сайтовете разбрах, че Лурд може и да е малко градче, но е вторият по посещаемост град във Франция. Четях, че около 6 милиона туристи от десетки националности посещават целогодишно това място, но въпреки това информацията на български и в български сайтове бе твърде оскъдна. Казах си:”може би е нормално, все пак ние сме православни”. Информацията за многолюдните посещения ме обнадежди до такава степен, че смятах, че докато изпия кафето си, ще намеря десетки български туроперотори, предлагащи пътуване или екскурзия или нещо си до…

„Светилището на Европа”

След няколкочасови търсения и посещения в какви ли не туристически сайтове установих, че Лурд е непозната за нашите оператори дестинация. Открих едва един неработещ сайт, включил в програмата на 10-дневна обиколка из Франция и Лурд, но както по-късно разбрах, това предложение е било актуално преди 10-15 години. Признавам си, отказах се. Последваха нови опити за разубеждение на съпруга ми,  с убедителните аргументи, че това пътуване без да говориш поне малко английски, без да говориш поне малко френски, без да имаш пари, без да си стъпвал на летище и без никакъв опит в пътуване зад граница е невъзможно. Той обаче се съгласи само с един аргумент. След като преди 15 години аз говорих и разбирах френски, трябваше да го придружа. Аргументите ми, че все едно не съм го учила този език, че всичко съм забравила, че имам нужда от учител, който струва пари и т.н. не успяха. Ставаше все по-трудно. Ще пътуваме двамата, а единственото, което притежавахме в изобилие бе дългове и умора. Започнах нова битка. Проучвах как да стигнем до Лурд. Сглобявах варианти:летище-влак-хотел, летище-летище-влак, нискотарифни авиокомпании, гари, електронни билети, резервации в хотел. Оказа се, че най-изгодно бе да летим до Париж, после да хванем влак до Лурд и да отседнем в двузвезден хотел. Но….колкото и да си превеждах сайта на една от гарите в Париж не успях да разбера как точно да си купя електронен билет. Четях и се запознавах и с информация за инфраструктурата на Париж и изведнъж осъзнах, че едва ли ще се справя в мегаполиса. Притесняваше ме най-вече пътуването от което и да било летище до гарата. Ами ако объркаме гарата?

С изненада открих, че гарите в Париж нямат връзка помежду си. Споделих притесненията си с моята виртуална приятелка и тя бе абсолютно категорична, че човек знаещ английски може да се справи без никакъв проблем. Защо обаче тя бе решила, че аз или съпруга ми-родители на дете с увреждане в България сме имали време да научим английски? Отказах се и от този вариант. Не виждах решението, когато един ден в службата ми се обади бившия ми изпълнителен директор. Бе се обадил по незначителен повод, но докато разговаряхме изведнъж се досетих, че той бе обиколил голяма част от Европа. Попитах го как да постъпя, след като искам да отида до град, неизвестен на нашите турооператори, но същевременно посещаван от хора от цял свят. Не споменах града, само държавата и тогава той ми даде отговора. Бе категоричен, че щом съм толкова неуверена бих могла да поискам от някоя по-голяма туристическа компания организация  на така наречените индивидуални пътувания. Това разбира се, щяло да струва малко по-скъпичко. Препоръча ми Астрал-Холидейз. Много пъти ще спомена името на тази компания, защото в тази компания бяха любезни, търпеливи и интелигентни. Но в тази компания работеха… българи. А българинът си е… българин. Спомням си как започнах разговора със служителката. Казах й: „Ние сме българи. Ние за съжаление никога не сме напускали България. Ние не владеем френски, ние не владеем английски, всъщност знаем само български. Ние обаче трябва да стигнем до Лурд, Франция. Нямаме претенции за транспорта, нямаме претенции за звездите на хотела, но бихме предпочели цената, която ни предложите да е възможно най-ниска. Искаме да се съобразите с всичко това и да ни отговорите категорично:можете ли да ни организирате индивидуално пътуване, с две нощувки в Лурд между 20 и 30 юни, тоест след около месец“

Служителката в действителност прояви заинтересованост. Не знаеше къде е „Урд”, не знаеше и с какво бе известно градчето, но ни увери, че в следващите 3 дни ще ни изпрати няколко предложения. На четвъртия ден обаче, все още не получавах предложенията и си позволих да звънна до компанията.  След 30 минути вече имах две оферти. В тях се уточняваше начина на плащане, факта, че цените са ориентировъчни, бе организиран и индивидуален трансфер, предвид невладеенето на езици от наша страна. Но…

аз също съм българка

Когато се вгледах в офертите всъщност видях, че „усета към детайла” въобще липсваше в предложенията. Предлагаше ни се например да кацнем в 22.35 часа на летище, което е между Лурд и Тарб, а летището бе представено като летище Лурд. Предлагаше ни се да отседнем в хотел, неработещ с 24 часова рецепция, въпреки часа на кацането ни. Нямаше предложен трансфер между летището и хотела./което всъщност е нормално, ако си мислиш, че това е летище Лурд и ако не си прочел, че това е всъщност много малко летище, от което трудно можеш да си извикаш такси, а автобусите са рядкост/Предлагаше ни се да пътуваме само със самолети и никой не бе притеснен от факта, че между двете летища в Париж имахме около 9 часа престой. И една чисто българска подробност… влаковете, автобусите и нискотарифните компании не съществуваха в офертата. Бе предпочетена доста по-скъпа авиокомпания. Може би сайтовете, в които аз влизах/около 10-на/ всички имаха подвеждаща информация, но цената на нискотарифните компании за 2 души възлизаше около 150 евро, а на предложената авиокомпания около 400 евро. Написах мейл до Астрал холидейз и доста остро обясних, че когато човек отива при професионалисти, очаква професионализъм. Не искам да проверявам офертите и информацията в тях. Престоя на летищата, възможността за неработеща рецепция, късното кацане без трансфер…това определено бяха доста важни детайли за  човек неговорещ английски или местния език. Дори им го написах:не владея английски/което си беше самата истина/, както и френски/което не беше съвсем така/. Не се побирах от гняв. Високата цена, не я коментирах.

Потърсих друга агенция, но от другата агенция всъщност намериха елегантен начин да ми откажат. Изведнъж дамата, която организираше индивидуални пътувания се бе разболяла и естествено нямаше кой да я замества.

Осъзнах, че времето лети, а ние се лутахме без резултат.

Трябваше да приема, че организацията по пътуването ни ще бъде направена от Астрал Холидейз. След „прецизните” им първоначални предложения обаче разбрах две неща:

  1. Ще ми предложат възможно най-скъпия вариант и
  2. Ще изпуснат някой „маловажен” детайл.

Прегладахме и предложените дати в офертите и решихме да ги сменим докато не са направили резервации за самолетните билети. Последваха нови разговори, нови проверки от моя страна, когато най-сетне се споразумяхме как ще бъде организиран транспорта и престоя ни в Лурд и обратно. Тръгване от София в 06.55 на 27 юни 2012, кацане в Париж на Шарл де Гол в 08.50/местно време/. Следваше индивидуален трансфер между летище Шарл де Гол и летище Орли, откъдето след 8 часа престой трябваше да излетим и съответно да кацнем на летище Тарб/между гр.Тарб и гр. Лурд/ в 17.35/местно време/. Предложеният хотел бе представен като тризвезден, а всъщност бе двузвезден, но това не бе от значение за нас. Бе ни предложен и индивидуален трансфер от летище Тарб до хотела в Лурд, който предвид часа на кацане и ориентировъчните цени в офертата отказах. Четях отново и отново и все още недоумявах защо не  ни е предложено да пътуваме с влак от Париж до Лурд, защо трябва да чакаме 8 часа на едно летище/защото щом не владеем език очевидно това ще правим/, защо вместо да слезем на гара, която се намира в града, трябваше да кацнем на летище, което се намира на 15 км от Лурд. Но… от друга страна ясно осъзнах, че едва ли друга турооператорска компания би ми предложила нещо различно, когато разговора започваше с изречението: До къде? До Урд? Къде е това?

На 29.06.2012 г. трябваше да тръгнем отново от летище Тарб в 11.05, да кацнем на летище Орли в Париж, следваше индивидуален трансфер до летище Шарл де Гол, откъдето трябваше да излетим след 6 часов перестой и да кацнем на летище София в 22.35 часа. След като изразих съгласието си ми бе обяснено, че трябва да платим вече окончателните цени на самолетните билети и част от трансфера до 3 дни. До 2 дни преди заминаването трябваше да доплатим останалото. Пътуването ни, заедно с настаняването ни в хотела и закуската възлизаха на близо 1300.00 евро. Ами сега? Трябваше да намерим тези пари. Нямахме роднини, приятели, близки, които да могат да ни помогнат. Имахме и доста задължения към банките, но…”случайно” се досетихме за две кредитни институции, в които лихвата бе меко казано плашеща, но поисканите средства биваха отпускани бързо. „Случайно” и двете кредитни институции отпуснаха около 1000 евро, с които успяхме да купим своевременно самолетните билети и да платим част от трансферите. Беше ни съвсем ясно, че лихвите при този вид кредитиране по всяка вероятност щяха да доведат до намаляване на броя на  храненето ни в следващата година.Но си спомням как веднъж си казахме:но това пътуване всъщност може да ни лиши от….стотиците левове давани в аптеките за нашето дете. И тези левове не бяха давани за неговото излекуване, а по-скоро бяха опити за съвместното ни съжителство.

Три дни преди дългоочакваното пътуване отидохме до Астрал Холидейз. Платихме остатъка и една от служителките любезно ни поддаде ваучерите за пътуването. Написа ни и спешен телефон в България за връзка с тях. Обясни ни, че можем да набираме този номер 24 часа в денонощието от всяка точка на света. Показа ни кои ваучери за къде са, кои за шофьора на индвидуалния трансфер, кои за нас, кои за хотела и ни пожела успех.

И така… заредихме се с полуфабрикати, с разтворимо кафе, с минерална вода и няколко сандвича и затворихме двата куфара. За съжаление не успях да проведа дори един урок с учител, който да ми помогне поне мъничко с езика. Заредихме се с два разговорника, с лаптоп и тръгнахме.

На 27-и, два часа преди полета за първи път видяхме терминал.

Терминал 2 на летище София

Влязохме, но честно казано не знаехме какво да правим и къде да отидем. Огледахме се, но на информация нямаше никой. Все пак часът бе 5 сутринта. Може би това е нормално. След като попитахме двама служители на летището се наредихме на една опашка, но докато чакахме не спирахме да се оглеждаме и изведнъж видяхме на екрана, че сме се наредили на опашка за полет за Брюксел. Очевидно бяхме сбъркали.

Пообиколихме малко и изведнъж видяхме името на компанията, с която трябваше да летим. Едно момиче взе разпечатките на електронните ни билети и с помощта на някакво устройство ни връчи бордните карти. Паспортният контрол, свалянето на колани, обувки, изваждането на лаптопа всичко премина успешно и най-сетне се озовахме на гейта. Направи ми впечатление, че другите пасажери не говореха на френски, повечето използваха английски, а по-малка част български. На борда на самолета една от стюардесите се усмихваше на всеки пасажер и казваше: „доб’р ден”. Стори ми се мило. Колко ли е трудно за една французойка да изрече този поздрав и все пак личеше, че даваше всичко от себе си.

Самолетът набираше височина, а слънцето току-що се бе показало на хоризонта. Скоро бях дочула репликата: Когато погледнеш света от очите на Господ, осъзнаваш колко красив е той и колко малък си ти. Спомних си тези думи. Сега София ми изглеждаше красива, а аз наистина бях много, много мъничка.

Да летиш е прекрасно

Самолетът беше почти празен. Никой не говореше. Очевидно, повечето пасажари не летяха за първи път, но сякаш всички чувстваха необходимост да замлъкнат и просто да се наслаждават на полета. Чуваха се само съобщенията, които звучаха на френски, на английски, а част от тях и на български. Беше минал около час и един симпатичен стюард сервира закуската. Никой не говореше силно, просто тихичко разменени реплики главно на английски. Към мен той се обърна с “мадмоазел”/което всъщност не ме учуди, защото знаех, че французите рядко използват “госпожо” , обратно на нас/, но все пак това ме поласка. Попита ме какво предпочитам за пиене, а аз едва промълвих: кафе. Той се усмихна разбиращо. Предложи ми да говорим на английски, но аз отказах някак си. Той пак се усмихна.Мисля, че тази усмивка няма да забравя никога. Толеранс – това определение би му подхождало най-много.

Понякога отделях поглед от прозореца и разгръщах разговорника. Вече си представях как разговарям с чакащия ни шофьор за индивидуалния ни трансфер. От Астрал Холидейз ни обясниха, че човека ще има табела, на която ще пише името ми на латиница. Препрочитах репликите и препрочитах, наслаждавах се на гледката и всичко ми изглеждаше лесно. След закуската обаче трябваше да ползвам тоалетна, а определено не знаех къде се намира тя. Отворих разговорника и зачаках стюардесата да мине покрай мен. Очевидно бе, че тя положи усилие, за да ме разбере, но бавно отговори на въпроса ми. Казах си, не е толкова лесно, но очевидно не е невъзможно. Предстоеше кацане. При окончателното спиране на самолета си спомням как казах на съпруга ми: „виж сега Ганьо 1“ и посочих себе си „и Ганьо 2“ и посочих него.

На излизане решихме да следваме другите пасажери. Знаехме, че някой ще ни чака, но къде ще стане това, а и как ще получим багажа си все още не ни бе ясно. Следвахме колоната, но постепенно нашите спътници се сляха и изгубваха в множество други хора. Успях да забележа едно младо момиче, което бях видяла на летище София. Приближих се към нея и започнах да я питам на български къде да получим багажа си. Тя се усмихна и ми отговори на английски, че не разбира какво й казвам. После посочи себе си и каза, че е португалка, но аз все още я гледах недоумяващо. Съпругът ми възкликна:аааааа, португалка, а тя се обърна и изрече: бразил. Сведохме глави и изчакахме реда си до информация. Когато дойде нашия ред аз/въоръжена с разговорника/ изломотих нещо, което означаваше: „добър ден, ние търсим наш багаж“

Ние имаме още един полет до Лурд. Ние пътуваме с Ер Франс и кацнали сега. Срещу мен седеше строго облечена млада дама, която ми предложи да говорим на английски, но аз поклатих глава. После ме попита испанка ли съм и аз отново поклатих глава. Помолих я да говори на френски, но бавно./тази реплика я имаше в разговорника/. Тази дама изглеждаше невероятно. Бе с прилежна униформа, с лек грим, но най-вече излъчваща спокойствие. Тя започна да говори и за мое учудване аз разбрах, че трябва да завием на ляво, че трябва да слезем по стълбите и после да… нещо си. Не разбирах финала на изречението. Помолих я да повтори последната дума. Тя казваше: льо тран. Премислях: трант е 30, троа е 3. Огледах се, но не виждах нищо, което да подсказва 30 или 3. Бях притеснена. Тогава същата тази млада дама, доре облечена, изискано гримирана ме погледна и каза:мадам, льо тран…повдигна ръцете си, като ги сгъна в лактите и изрече: тудуф, тудуф. Усмихнах се и й благодарих. Толкова години съм учила френски, но всичките ми учители са ми казвали, че влак се произнася трен. Почувствах неудобство, но не от незнанието си. За секунда си представих тази ситуация в родината. Добре облечено младо момиче, което ще вдигне ръцете си и ще каже на неразбиращия чужденец: тудуф, тудуф. Нека не се лъжем, това няма как да се случи в България. Всички българи знаем какво би се случило на чужденци неразбиращи добре български, говорейки непознат за нашите ширини език. Знаем какво ще се случи и това ме натъжи, но… нека да слезем по стълбите.

Имах чувството, че слизахме към някой от входовете на софийското метро

Дочуваше се специфичен звук на преминаващи влакчета. Пред нас се откриха две линии, по които се движеха тесни вагони. От двете страни бяха отбелязани номера на терминали. Попитах една служителка кой влак трябва да хванем и къде трябва да слезем, защото “ние търсим наш багаж” и имаме индивидуален трансфер и после ще се върнем тук отново. Тя ме погледна недоумяващо. Аз отново започнах, като този път се извиних за лошия ми френски. Дамата беше с азиатски черти и бавно ми обясни, че трябва да хванем едното влакче и да слезем на първата спирка. После попита дали съм я разбрала. А аз повторих: “първа спирка” и тя се усмихна.

Влакчето ми напомняше софийското метро. Беше оживено и пътуването продължи колкото между две станции от нашето метро. Имаше разбира се и малки разлики. Във влака беше чисто и осветено. Странно, но никой не се блъскаше. Качващите се не се натъпкваха като че това е последния влак. Огледах се и ми се стори, че видях хора с най-различни черти. Слязохме на първата спирка и аз едва сега осъзнах, че

ние все още сме на летището. Ние дори не сме напускали Шарл-де-Гол.

Следвахме останалите пътници. Сякаш всички знаеха къде отиват и може би това бе наистина така. Изведнъж пред нас се разкри голяма зала с опашка от чакащи. Всъщност опашките бяха няколко, извити и края им не се виждаше. Ако националният ни стадион бе закрит, то със сигурност можеше да се конкурира с тази зала. Забелязахме, че всички се нареждат някъде си, вероятно на края на опашката, който край все още не се виждаше. Чуваха се множество езици. Огледах се:около нас имаше хора от цял свят. Имаше азиатци, африканци, индийци, евреи, европейци. Заслушах се, но не чух българска реч. Не чух дори руска.

Застанах на опашката, но усещах как паниката започва да се приютява у мен. Изведнъж се досетих, че “Астрал-холидейз” ми споменаха, че шофьорът ангажиран с индивидуалния ни трансфер ще ни чака 1 час. Но как ще ни чака 1 час, когато тук имаше между 5 и 6 хиляди човека? Каквото и да направим не бихме могли да успеем за 1 час. Огледах се отново и видях, че част от хората на опашката носят със себе си и куфари. Вече се обърках. Тук ли трябваше да чакаме? Решихме да се обадим на спешния номер в България.

Аз останах да чакам на опашката, а съпруга ми седна на нещо като пейка и се опитваше да се свърже с България. Знаехме, че единият ни мобилен номер включваше 20 безплатни минути в Европа и определено бяхме спокойни, но… незнаехме, че роуминга всъщност трябвало да се “активира” още в родината. Гневът започна да се промъква в душата ми. Не разбирах. Как така 1 час ще ни чака трансфериращия или както там се нарича? От Астрал-Холидейз не бяха ли кацали на Шарл-де-Гол? Не знаеха ли що за летище е това?

Ядосвах се и на себе си.

Защо не проверих от някой сайт на туристи колко време се чака на Шарл-де-Гол за багажа. Поне опашката се предвижваше бързо, но бяха изминали около 50 минути от кацането ни. Решихме да потърсим помощ. Съпругът ми остана на опашката, а аз съзрях нещо като информационни гишета и се запътих към тях. В разговорника ми обаче нямаше глава:получаване на багаж от летище Шарл-де-Гол. Видях един господин и повторих проверената реплика: „ние търсим наш багаж. Ние кацнали, а после имаме трансфер до орли и после летим до лурд. Ние не знаем къде вземем багаж”. Мъжът въздъхна, попита ме знам ли английски, после ме попита дали съм испанка, дали съм италианка, но аз клатех глава. Накрая ме попита: каква е вашата националност и аз отвърнах:аз съм българка. Тогава той поклати глава. Изведнъж се огледа и ми каза: „мадам, там има една жена с оранжева униформа, идете при нея. Но, мадам, бързо!“

Изтичах до въпросната дама и й казах:ние търсим наш багаж. Тя ме попита:вие испанка ли сте и когато аз поклатих глава тя бързо отговори:тук преди паспортен контрол. Наистина бързаше, а докато се опитваше да ми обяснява около нея се насъбраха хора, с които тя разговаряше спокойно на… английски. Отидох до съпруга ми, който междувременно бе доста напреднал в реда. Казах му: „виж, мисля, че е тук, но не съм сигурна. Ще чакаме, ще видим“ Той отвърна: “А ако не сме на правилното място?” „Ами ако не сме… отвърнах аз все пак имаме 8 часа до следващия полет, ще измислим нещо”. Мислех си:какъв паспортен контрол, та ние получаваме багажа си? Може би не съм разбрала.

Почувствах се ужасно.

Та аз, та ние, защо водехме толкова затворен живот? Защо нямахме никаква информация? Нима е толкова трудно, ако не си летял никога? Нима нямаше сайтове, нима нямаше приятели, познати и тн, които да бяха летяли и да ни бяха обяснили? Ние си бяхме виновни. Виновни, защото нямаше как да имаме приятели. Ние бяхме родители на дете с увреждане в България – виновни сме. Нямаше никой, който да ни каже, че трябва да активираме роуминга, нямаше и никой, който да ни обясни за някакъв си паспортен контрол, нямаше човек, който да допусне, че има такива невежи  като нас в 21 век. Но ние не отивахме на екскурзия. Трябваше да се овладеем. Трябваше да се помолим. И без и поглед да сме си разменяли, помолихме Господ да ни помогне.

Опашката се разделяше на 4, 5 места, после хората показваха документите си на някакви гишета и после се отправяха нанякъде. Огледах се и видях една азиатка с униформа в оранжево. Тя показваше с жестове на част от опашката на къде да поеме. Отидох при нея и отново започнах:”ние търсим наш багаж, имаме индивидуален трансфер, после летим до Лурд.” Тя показа, че не ме разбира. Попита ме знам ли английски, а аз поклатих глава. Идеше ми да изкрещя:та аз съм майка на дете с увреждане в България, кога да го науча вашия английски? Цяло чудо е, че още съм жива, а вие искате да знам английски. Знаете ли какво е да си родител на дете с увреждане в България? Знаете ли, че искате нещо от мен? Но вместо това очите ми се насълзиха, а тя очевидно се смути. Аз започнах:”ние търсим наш багаж и незнаем къде трябва да бъдем”. Тя се усмихна и ми каза: „Тук, тук трябва.”

Стигнахме въпросния паспортен контрол. Когато подадох документите си обаче, мъжът в униформа ми каза нещо, което аз не разбрах. Той отново изрече нещо, което завършваше с “ако обичате”, но аз не разбирах. Той изрече нещо,което ми прозвуча като френската дума “риза”, но този път с категоричен и строг глас. Документите ми бяха пред него, но той не ги докосваше. Съпругът ми подаде своите и той ги прие и чак тогава аз разбрах, че той би желал да извадя личната си карта от калъфчето. След секунди пред нас се откриха ленти, по който се движеха куфари. Това го бяхме гледали по ТВ. На някоя от тези ленти бяха и нашите куфари. Куфарите, с които щяхме да пренесем вода от Лурд, защото знаехме, че течности се допускат само в “чекирания” багаж. Затова бяха важни тези куфари. Затова можех още сто пъти да казвам:”ние търсим наш багаж”. Над лентите имаше екрани, които обозначаваха от кои полети са куфарите по тях. Лесно се ориентирахме, после намерихме изхода и пред нас се откриха множество хора, очевидно посрещащи. Сред тях имаше повече от 20 човека с табели с имена, но както и очаквахме….моето име не бе на нито една табела.

Минахме покрай множеството хора и потърсихме по-спокойно място.

Трябваше да обсъдим какво ще правим. Хубавото бе, че имахме около 6 часа до следващия полет. Решихме за последен път да потърсим човека, с моето име на табелата. Аз останах с куфарите на нещо като седалка, а съпругът ми се върна при посрещачите. Огледах се и виждах как хората разговарят по мобилните си телефони, как други използваха телефони през телефонни кабини. Не разбирах защо нашите телефони не работят. Опитвах се да набера който и да е номер от трите ни налични мобилни телефона. Извадих лаптопа и се опитах да се свържа, посредством устройство за мобилен интернет. Опитах да се свържа и с wi-fi, но и това не се случваше. Успявах да вляза единственно в някакъв сайт на летище Шарл-де-Гол. Междувременно съпругът ми се появи и за съжаление потвърди, че табела с името ми няма сред посрещачите. Нормално, бяха изминали близо 2 часа от кацането ни. От Астрал-Холидейз явно смятаха, че за 1 час при множество полети човек може да се справи с получаването на багажа си. Може би това е така, но не на Шарл-де-Гол в 09.00 часа сутринта и не за хора, нестъпвали на летище. Многократно им подчертавах, че никога не сме напускали България…Все пак това не беше неочаквано за мен, знаех, че “Астрал-Холидейз” ще изпуснат нещо маловажно. Знаех, но нямах време да намеря друга компания. Бяхме заплатили 200 евро за трансфера, но защо ли, щом допуснахме да се доверим на…българи. Сега трябваше да намерим начин да се предвижим до летище Орли, но как да стане това. Хванах се за главата и не виждах нищо, не можех да мисля в този миг. Чувствах се излъгана, но и безкрайно глупава. Чувствах се невежа.

Вдигнах очите си и видях, че точно срещу нас има надпис”информация за туристи”. Прегледах разговорника и се запътих към гишето. Срещу мен стоеше млад мъж с индуски черти. Той ме поздрави, усмихна се и ме попита как да ми помогне. “Ние намерили наш багаж”, така че нямах готова реплика. Казах му:”Ние кацнали тази сутрин. Ние имаме личен трансфер, но човек го няма”. Служителят ме попита говоря ли английски, испански, италиански, а аз клатех глава. Попита ме каква е моята националност и когато разбра изглеждаше притеснен. Помолих го да говорим на френски, но бавно. Той ми каза:

– Спокойно госпожо, сега ще намерим компанията, ангажирана с вашия трансфер. Как се казва френската компания, мадам?

Аз отвърнах:-не зная.

– Госпожо, дайте ми номер, френски номер, за да позвъня на компанията и да осъществим вашия трансфер.

Казах му:

– Аз имам номер на българската компания

– Френски ли е номера госпожо?

– Не, не е.

Служителят сведе очи.

– Госпожо, дайте ми телефонен номер, който може да бъде набран от тук.

Аз пак му казах:

– Ето ви един български номер.

– Госпожо, аз не мога да звънна на този номер и не мога да ви помогна. Съжалявам. Тогава му казах:добре, аз съм загубила трансфер.  Как да стигна до Орли?

А той каза:

– За къде?

Аз:

– За Орли.

Той повтори:

– За къде?

А аз разбрах, че не произнасям както трябва името на летището./все пак имах вече опит след тран и трен/и реших да кажа до “летище Орли”.

А той вече разбра и ме поправи:-Аааааааа, Олли.

После ми каза, че има автобус. Автобус три. Попитах го откъде да взема автобуса, а той отвърна нещо, което аз не разбирах.

Той изрече: „тикет, мадам, тикет.“

Този път аз казах: „Аааааа, вие дадете билети.“

Той кимна и каза нещо, което не разбирах. Повтори го, но аз все още не разбирах. После той каза:

–  Евро, двайсет.

– АААа, попитах го/мисля, че го направих ясно/двайсет евро за човек, а за куфарите. Той ми каза:-това е за всичко. Двайсет евро за човек с багажа му.

Изрекох:

– Един момент господине, моя съпруг, аз трябва да му кажа.

Отидох до съпруга ми, обсъдихме бързичко и решихме да купим билетите. Но докато се върна пред младия господин се бяха насъбрали хора. Неговата колежка ме поздрави, а аз казах:”аз обясних на ваш…и го посочих  с  очи”. Тя кимна, а аз продължих: “и аз иска каже на него. Извинете ме”. Тя се усмихна, а аз и казах:”това не лично.” Тя се усмихна и каза:това не е проблем. Докато чаках да закупя билетите си, чух че за около 10 минути този млад мъж, който след моя френски според мен се нуждаеше от дълга почивка разговаряше спокойно първо на английски, а след това на испански. За няколко минути той смени спокойно 3 езика. Спомних си за не един репортаж по българските телевизии как българи владеещи повече от 2 езика стояха без работа. Но дойде и моя ред и наистина не исках да измъчвам това момче повече. Подадох му банкнотите, той попита 2 билета ли, аз потвърдих и смятах, че с това ще приключим, но….Попита ме до кой терминал трябва да стигнем на Орли. Аз го разбрах веднага и уверено отговорих. Той обърна билетите и ми показа с химикал къде се намираме в момента и къде трябва да слезем. Каза ми:”госпожо, внимавайте, защото автобусът обикаля и посочи маршрута на автобуса.” Аз кимнах и се опитах да се усмихна. Каза ми: “автобус 3, разбрахте, нали.” Аз казах: трета спирка, нали. Той отново повтори автобус 3, а спирката е оттук в ляво. Разбрахте къде да слезете, нали? Добре, че имаше преграда между него и мен. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа:Ти човек ли си, бе? Знаеш ли в България как постъпваме при такава ситуация? Искам да те взема с мен и да те покажа. Българите, ех…българите…колко пъти съм виждала на автобусните спирки надписа: тук не е информация, колко пъти са ми отказвали да ме упътят-мен провинциалистката, когато попаднах в столицата. Исках да го прегърна, защото тогава не осъзнавах, но нещо в мен усещаше, че срещу мен има човек. Човек, не българин.

Лесно намерихме спирката, а и имаше огромна табела линия 3-Шарл-де-Гол-Орли

Побързахме, защото автобус 3 май се канеше да отпътува. Шофьорът ни видя, слезе от автобуса, взе куфарите ни, сложи ги в багажното и поиска билетите ни. Аз обърнах билета с маршрута и му посочих. Казах му:”можете ли да ни кажете кога да слезем?/това го имаше в разговорника/, ние трябва стигнем тук, отново му показах, а той кимна и се усмихна.” Автобусът наподобяваше нашите междуградски автобуси, но беше чист. Нямаше надписи, нямаше скъсани седалки, просто обикновен автобус. Пред нас имаше млада жена с дете на неповече от 2 годинки. Автобусът тръгна, спря след около 15 минути, но после близо 20 минути пътуваше без прекъсване. Честно казано се притесних. Отворих разговорника и намерих репликата:”Бихте ли могли да ни кажете кога трябва да слезем за… Попитах младата жена, тя ме поправи за “Орли”, защото е “Олли”, и ми каза, че след около 20 минути ще пристигнем и тя ще ни каже кога да слезем”. Детенцето с нея бе момиченце. То непрекъснато се въртеше и ни поглеждаше между седалките. Мисля, че брадата на съпруга ми предизвикваше интереса й. Ние се усмихвахме, дори и казах, че е много мила госпожица/или поне това исках да кажа/. Детето се въртеше, а майка му каза спокойно, но категорично  да седне. Момиченцето се подчини. Не след дълго детето отново ни погледна, а майката отново й каза да седне и това се повтори няколко пъти. Детето обаче се подчиняваше, макар и за кратко. Детето не прекаляваше, а майката не повишаваше тон. За да не правя аналогии, които определено ми се промъкваха в съзнанието се обърнах към прозореца. Мисля, че минавахме през нещо като индустриална зона. Погледнах пътя и не ме изненада, когато не видях нито една дупка. Погледнах около пътя и какво да видя….тук таме имаше разни боклучета. Най-после видях нещо, което ни доближаваше до тях. Не исках да правя сравнение между индустриалните зони на София и Париж. Исках само да отбележа, че боклучета по пътя има и в Париж.

Час и половина след качването ни, слязохме на летище “Олли”, терминал Запад.

Както се очакваше и спътничката ни, и шофьорът на автобуса ни уведомиха, че това е нашата спирка. Слязохме, а към автобуса се приближиха някакви мъже в работно облекло. Те бързо отвориха багажника на автобуса и измъкваха сякаш светкавично чантите. Ние стояхме до автобуса, но нашите куфари не ги виждахме. Тогава един от работниците, очевидно забелязал нашите неподвижни фигури, отвори другата част на багажника и видя нашите куфари, само тях, във възможно най- отдалечения край. Възкликна:оля-ла, усмихна се и ги измъкна. Бях доволна, но чувствах, че трябва да кажа нещо и изрекох:ооо, чужденци-проблем. Той ме погледна, но вече не се усмихваше.

Летище “Орли”- о, сбъдната мечта! Решихме най-сетне да седнем, да извадим сандвичите си от куфарите, да пийнем вода и после… ще видим. Оставаха едва 4 часа до следващия полет. Разполагахме с твърде нищожна сума евра. Ако и на връщане платеният от нас трансфер не се осъществи, ще се наложи да хванем автобус, а това означаваше, че от тук на сетне не биваше да си позволяваме кафе, вода, сандвичи и тн. Трябваше да се задоволим  с разтворимите супи и инстантните спагети в куфарите.

Погледнах със завист към кафето. Да изпиеш кафето си в Париж, макар и на летището – това бе сбъдната мечта за мен, а сега бях до кафето, а не биваше да се сещам за тази си мечта. Въздъхнах и бързо си припомних, че не сме на екскурзия. Какво кафе, бе, Ирино, тръгнала си да се поклониш пред Божията майка и да измолиш чудо за детето си.

Летище Орли ми се видя малко.

Приличаше ми на по-рано видения от мен терминал 2 на летище София. Тук отново имаше много и най-разнообразни по произход служи

46 коментара

Switch to mobile version