Archive for the 'Източна Африка' Category

Ное. 23 2016

Занзибар (Танзания)

Днес Наско ще ни води на остров. Остров в Индийския океан, който до преди няколко десетки години е и независима държава – Занзибар. Приятно четене, и без друго днес сте на работа и няма да ходите на плаж 😉 Остров Занзибар Танзания Решението ми за избора на нова дестинация изненада всички. Екзотичен остров с безкрайни […]

2 коментара

февр. 02 2016

Мавриций – Островът на Додо

„Стига зима – искаме в Рая!“ скандираха отрудените жители на Северното полукълбо. Затова днес Веско ще ни води на остров Мавриций 🙂 Приятно четене: Мавриций – Островът на Додо Изригнал вулкан и се появил остров и птицата го заселила, докато не се появили хората.. Мавриций е мъничък остров в Индийския Океан от източната страна на […]

No responses yet

юли 22 2013

Перлите на Нубия (от бог Апедемак през лорд Кичънър до Дани де Вито) (Судан)

Миналата седмица най-известният южноафриканец Нелсън Мандела имаше рожден ден. По този повод днес ще направим едно афиканско пътешествие, но не до РЮА, а до доста по-непознатия Судан. Домоседът ще бъде наш водач.

Приятно четене:

Перлите на Нубия (от бог Апедемак през лорд Кичънър до Дани де Вито)

Судан

Честит 95-ти рожден ден на Нелсън Мандела!
Пирамидите в Мерое, Судан
Седя на терасата на палатковия лагер след изтощителен поход на камили през пустинята, любувам се на залеза със силуета на мероитските пирамиди на хоризонта и пия леден Heineken.
Мерое, Судан

Лъжа! Първоаприлска. Бирата в Судан и на първи април е само мираж. А горещият вятър духа като сешоар. Следобед е завихрил прахоляк, та и залез няма в най-прекия смисъл да думата. Слънцето се стопява, преди да е стигнало хоризонта. И походът не е бил нито на камили, нито изтощителен. Има шосе! Асфалтово. Съвсем ново. В пътепеси за Судан отпреди има-няма пет години това шосе липсва. А сега е тук и е докарало тирове. Юнеско срамежливо помолило суданските власти да го скрият някак си, че да могат да ги им впишат пирамидите за световно наследство, и приело обещанието им за честна дума. Къде ти. Те по-простичката молба да сложат една табела с думата UNESCO не са си мръднали пръста да удовлетоврят. Противоречивото вписване на

пирамидите Мерое

през 2011 е предмет на статия в списание GEO. Твърди се, че решенията кое да се впише и кое да не се впише са политически и не се вземат под внимание анализите на експертните, които са проучвали кандидатурите на място и преценявали по ужким строги универсални правила. Същите правила, според които задраскаха Дрезден от списъка заради нов шосеен мост насред гледката.

Пирамидите в Мерое, Судан

Политиката – настрана, значение имат само Пирамидите

И когато рано сутринта, докато сенките на акациите са все още дълги, прекосвявам (сам, пеша, без камила) последните няколко дюни към тях, успяват да припалят онази пътешественическа душевна наслада на достигането и съприкосновението на нещо колкото легендарно, и във времето и в пространството, толкова и мистично и трудно достъпно. И съхранило духа си напук на асфалта. И далекопровода (и той е тук!).

Далекопровод – Мерое, Судан

 

Защото това, което липсва на нубийските пирамиди, в сравнение с по-тежките египетските образци, са тълпите туристи. Нашата рехава групичка от петима, трудно би могла да покрие критериите за тълпа. А сме в разгара на сезона край туристическа забележителост номер 1 в държавата. Очаквало се обаче японско цунами от цели 11 души да се отбие след два дни. И да отседне в същия лагер с удобни брезентови палатки. Който е единственият наоколо.

Лагер в пустинята – Мерое, Судан

 

Издигнат с възможно най-малко въздействие и върху околоната среда, и върху гледката, а по стандарт на удобства се мери с добрите сафари лоджове по резерватите пó на юг из Африка. Твърдолинейните независими пътешественици биха презрели, разбира се, избора ми на този лагер, при положение, че пустинята е безкрайна и … пуста и можеш да си разпънеш своя собствена палатка, където си искаш, стига да не е по-близко от километър до пирамидите.

От друга страна с избора на лоджа подкрепяш добрия начин на развитие на туризма. А туризъм рано или късно ще се покълне и ще се развие и има значение на каква културна база ще стане това. Италианската компания, която държи лагера (и джиповете, с които пътуваме)

си се грижи за пирамидите като свои. Чистят боклуците.

Учат децата на разликата между просене и търгуване със самоделни сувенирчета. Дразнят се от всяко ново графити и се опитват по всякакъв начин да убедят държавния пазач, че точно от това му е работата да ги пази.

Суданци – Мерое, Судан

 

Но също се грижат и за пазача, и за семейството му, и за училището, където ходят децата му и децата на собствения им персонал. Които са всичките роднини и раснат от деца с планове за кариера в лоджа. Тоест – това не е мимолетно бизнес-начинание да изсучем колкото динара повече можем от заблудени западняци (или далекоизточници), а инвестиция в бъдещето и за собственика, и за местните хора. В Банско например не съм съвсем сигурен, че точно така седят нещата. А хората тук са доволни.

Братът на иконома на лагера ни покани на чай вкъщи в селото. Не беше режисирано по никакъв начин. Събрали се бяха дузина братовчедчета любопитни към нас и ние към тях. Жените се свеняха да влязат в стаята, в която мъжете пият чай (с едно наум, че „мъжете“ чужденци сме всъщност един мъж и пет жени), но ни приеха в кухнята да ни се похвалят и с най-дребните дечица.

Суданци – Мерое, Судан

 

 

Битът на народа не е мръднал качествено от златния век на нубийската цивилизация

Но тогава поне са имали дворци и храмове и зелени морави да им се радват. Вярно, сега го има това асфалтово шосе, но то е признак на някаква отминаваща мероитската гара като експресен влак цивилизация, която не забавя хода си, че да остави и своя отпечатък в селото.

Пирамидите в Мерое, Судан

 

Пирамидите в Мерое

са наследство от късното кушитско царство от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Това е няколко века след Златния VIII пр.Хр., когато нубийските владетели добиват с убеждение и сила („со кротце, со благо и со малце кьотек“, А.Ляпчев, 1926) признание като XXV-та династия фараони на цял Египет. Позната в историята като Династията на Черните фараони. Впоследствие обаче се свиват в собствената си земя между I и VI праг на Нил.

По ирония на историята, в Нубия може би се е живеело по-добре, отколкото в самия упадащ Египет, брулен от асирийски, македонски, римски и прочие ветрове, и се е съхранила класическа египетска култура и религия по-дълго от в самия Египет. И са останали много повече пирамиди. Макар и по-дребни на ръст. Това, което нубийците не са съхранили обаче, е египетския език и писменост.

Мероитските йероглифи

са разчетени фонетично, но не и смислово. Знаем имената на царете и цариците, но не знаем какво ги е вълнувало и какво им се е случвало. Странната писменост е изиграла неприятна шега на първите европейски пишман археолози иманяри от XIX век като Джузепе Ферлини, които не могли да си шитнат имането в Европа, защото никой не бил чувал за мероитско писмо и си мислели, че е фалшиво египетско. В крайна сметка се навили прусите, което би било повод да се обърне внинмание на музеите в Берлин при следващ удобен случай. Пирамидите обаче пострадали сериозно от иманярството (още преди да е изобретен динамиът!). И се разбрало, че са евтино строителство, неотговарящо на египетските държавни стандарти от Старото царство. Отвън – гладък камък, отвътре – земя и чакъл.

Пирамидите в Мерое, Судан

 

Гроб в самата пирамида няма, а дълбоко в земята под нея. Но релефни изображения и надписи са се запазили. Стилът е класически египетски, но жените, и фараонките, и богините, са по-пищни като телосложение, а фараонките се а и къдрави. Мама Африка!

В Мерое има всъщност два некропола. Единия царски – на възвишение. И един с много повече, но и по-малки, пирамидки, за благородници от по-нисък ранг, в ниското край града и двореца.

 Пирамидите в Мерое, Судан

От двореца е останала банята, видмо вдъхновена от грък-оримските образци. И основите, очертващи стените на храмовете и дворцовите зали и оставящи останалото на въображението на посетителя. Някакви кой знае какви шедьорви-мозайки по пода не са се запазаили, но и колкото има, не са разровени. Но са на една педя под пръстта (прахоляви нилски наноси примесени със сахарски пясък) и, и ако знаеш точно къде да поразровиш с ръце или детска лопатка за плаж, можеш да откриеш нещо интересно. Което водачката Карла извършва потайно от мотаещото се из дворцовия кампус козарче, че да не доведе и съвременни иманяри от селото. Представям си – ей, тъй да седнеш да си ровиш с лопатка за мозайки в Рим на Форума.

Пирамидите в Мерое, Судан

 

На път за Масават и Нага спираме на

пазар в Шенгди

За домати, краставици и диня. Точно на пазар било забранено да се снима, още по-забранено в Шенгди, защото оттук бил президенът Башир. И какво от това? Решава логиката! Официалното обяснение е, че пазарите били мръсни и неугледни и щели да се изложат пред чужденците. А за реално неофицално обяснение нищо смислено не ни хрумна. Дисциплината се поддържала от цивилни агенти на тайните служби. Цивилен агент, си бях представял, че означава човек с шлифер, вратовръзка и черни очила стил Top Gun. Разбира се, че означавало човек в бяла галабия и черни очила стил Top Gun. Снимки все пак успяваме да си направим на закътано с чайкинята и хлебарите.

 

Хлебари на пазара в Шенгди, Судан

 

 

Карла се опитва с евфемизми да поясни как някои от чайкините били мили към мъжете. Оксана не разбира или се прави на ударена, та думата „проституция“ е изпусната в прав текст. Чайкинята, която ужким не разбира английски, изведнъж проговаря и ни обяснява, че е от Дарфур и е дошла край Нил за по-добро образование на децата си.

 

Пирамидите в Мерое, Судан

 

В Мусават има слонски храм и лъвски храм

Слонският е огромен комплекс, в който се е запазила скулптура на слон. Понеже няма стълбища, а само рампи, археолозите са си извадили заключението, че тук са гледали или дресирали едри диви животни. Каквито в Долен и Горен Египет не се срещат. Храмът-дворец, се предполага, че е съществувал много дълго време, защото релефите и надписите са с различно качество, клонящо към упадъчни драсканици. И има релефни изображения на жива порнография. Тоест – целувка. ГеДеРето е оставило следи около Лъвския храм. Възстановило го е до покрив.

 

Лъвски храм – Мусават, Судан

 

Този тип реставрации често се приема с гримаса, защото предполага значителна доза въображение (патриаршеската църква на Царевец примерно), но един малък египетски храм с паралелепипеден обем, няколко колони и класически пилон е трудно да го сбъркаш. А сега вече и филми в него можеш да снимаш. Лъвът е очевидно добре представен в нубийския клон на египетската митология. Имали са си един ендемичен

бог Апедемак, когото са изобразявали с лъвска глава

Почитали са го като бог-воин, закрилник на царете.

 

Храм в Нага, Судан

 

В Нага има едно археологическо бижу. Кьоскът пред храма.

С гръцки капители и римски сводове. А сред релефите от вътрешната стена на самия храм се разполага един гостуващ гръкоримски брадат бог, който … ни гледа в очите. Нечувана дързост според египтеската художествена догма! Апедемак пък е изобразен с повече ръце, отколкото би имал, ако не е бил ходил на екскурзия в Индия. Овните, алегорично изображение на бог Амон, не са ходили в Индия, а смирено се чакали да дойде ислямът и да ги обезобразят. Има един откъм олтарната страна на Храма на Амон. Археолозите са го изправили от прахта и сега се чудят защо гледа на запад. Не било традиционно. Ако вземат да го обърнат на изток, преполагам, че въпросът ще отпадне.

Овен – храм в Нага, Судан

 

 

Фараонката е изобразена във вече познатия ни стил като дебеланка. Прилича на г-жа (Мма) Рамоцве от „Дамска детективска агенция No 1“ (в Габороне). Но никак не се държи мило. Държи синджир роби за косите.

Фараонка – храм в Нага, Судан

 

 

Край храмовете има кладенец, където се разприказваме с местните хора. Тийнейджърът с внимателно отглежданото къдраво перчемче засиява от гордост, че му го одобрявам. Човекът в зелената галабия бил дервиш. А за какво му е на кладенеца дервиш? Обратното било – на дервиша му трябвала кладенчова вода.

 

Суданци – Нага, Судан

 

Сиестообядваме с кюфтенца на шарена сянка под акациите зад лъвските храмове. И си подслаждаме-подхлаждаме с диня. По мой избор. Добър. А после в едно кафене на бензостанция заварваме включен телевизор, настроен на Ал Джазира, да върти документален филм за Нелсън Мандела. Веднага излизат предположения, че е умрял. Питаме един от шофьорите, който освен че гледа, предполагаме, че и разбира каво се говори.
– Мубарак, Нелсън Мандела да не е умрял?
– Да, да, умрял е.
– Кога? Вчера или днес?
– Да, да, днес.
Всички се натъжааме. Аз обаче за всеки случак пращам есемес до независим източник в Южна Африка да потвърди или отрече новината. Отрича я. Мандела бил в болница, но вървял към подобрение.
– Мубарак, виж какво казват хората. Не е умрял, а е в болница!
– Да, да, в болница е.
Фронтален сблъсък с традиционната афрканската култура да се угажда с положителни отговори на всички зададедни въпроси.

 Суданци – Карима, Судан

Карла разправя как правели симфонични концерти сред пирамидите. И си намирали публика от Европа. А на някакъв белгийски милионер му организирали рожден ден в Нага с 4 рейса (шосейни!) пълни с гости от Белгия. Единият рейс закъсал в пясъците и го изоставили, разпределяйки пътниците по другите. А милионерът мрънкал, че не се навили да му вкарат контрабанда алкохол. Защото си бил поканил Джо Кокър да му пее. Който обаче благоразумно отказал. Също отказала и някаква белгийска бой-група. Защото стари камъни (и стари милионери?) не им се вързвали на имиджа. Фирмата препостроила кенефите и на националния исторически музей в Хартум.

Бяхме си направили

пикник край 6-ти праг, на десния бряг

Прага го бяхме взели срещу течението с туристическа лодка за разходка с мотор от една конска сили. На постещ кон! А египтяните такива прагове с бойни кораби не могли да ги минат и това им ограничило зоната на влияние в античните времена. Оправданието им е, че по-долните прагове били по-трудни. За прекосяване с кораб. За за потапяне в язовир са лесни. Задача с която се справят успешно няколко поредни правителства в Судан и Египет в наши времена. Освен самите прагове потапят и всичко древно съхранило се около тях. Световна кампания за съхраняване на наследтсвото като в Абу Симбел при строежа на Насъровия язовир през 60-те е малко вероятна.

 

Праговете на Нил в Судан

 

 

За десерт на вечеря дават крем-карамел. А аз имам репутация да защитавам на разрушаване на крем-карамели. Тия какво си мислят!

пустинята Баюда, Судан

Продължаваме през

пустинята Баюда. Бялата пустиня.

По-точно – имаме намерение да продъжим, но ни е нужна нафта. А никъде по-надолу от шестия праг на Нил не можем да намерим. В петролна държава! Да, ама залежите останали в Южен Судан, а добросъседството се изпарило, преди да се възцари. За (Северен) Судан са останали рафинериите, жадни за суровини. Каквито идват от дъжд на вятър от братска Либия. Дъжд в Сахара? В крайна сметка намираме нафта на черно в някакъв гараж в Атбара. Където и срещаме с „експедиционна“ туристическа група, пътуваща на палатки от оазис на оазис. По-добре било от хотелчето, защото в пустинята били по-малко комарите. Става дума за Нубийската къща за гости в

Карима,

държано от същата италианска компания.

 

Нубийската къща за гости в Карима, Судан

 

Елена, италианката – пионер на турзима, го е строила от основи, като няколко години била проучвала по археологически източници архитектурата на чорбаджийските нубийски конаци в миналото. И се е получило нещо, което днешните нубийци го знаят като Италианската вила. А комарите го знаят като Пещта, подозирайки, че Елена е намерила архивни планове на древно-нубийски сауни-хамами, нежели на жилищни помещения, и изобщо не смеят да припарят в стаите под страх от завиране във въздух в газообразното състояние. Не ще и дума дизайнът на екстериорите и интериорите с малките каменни куполчета е естетски. И разположението не може да бъде по-добро. На края на градчето Карима, в полите на

Свещената планина (Джебел Баркал),

с пряка видимост към руините на древните храмове, без да им навлиза в личното пространство. Хвалят се, че били спонсорирали дувара срещу гратисчии и ответи найлонови торбчики.

Пирамидите в Карима, Судан

 

Гратисчии всъщност няма как да има, защото от местните не се очаква да си купуват билетчета, а и нищо не им пречи да заобиколят през пирамидите, мохамеданскто гробище или футболното игрище, а чужденци са отседнали в къщата за гости. С пряк достъп да се качват на планината и по изгрев, и по залез, и от запад, и от север. И на бегом околовръст. Възползвам се от всички възможности.

На платото първия път ме застига Малка. Тя е на 82, калифорнийска канадка с литовски еврейски произход. Психоаналитик. Била сложила чавка на 120+ държави в пътешественическата си кариера. България – 1990-та. Единствената държава, която и отказала виза, била Саудитска Арабия. Предполагаемо, защото си била признала религията във формуляра. Някой после се опитал да я покръсти с белило и мастило на catolic (sic), но не минал номерът. За разлика от мене тя си е поставила по-амбициозни задачи, включващи няколко дни диво лагеруване с джип и палатки сред пясъците и скорпионите на същинска Сахара, далече на запад от реката. Италианката успяла да я привлече за идеята с градската легенда за двете осемдесет и кусур годишни сестри-англичанки, на които им се сторило толкова леко и комфортно преживяването, че обещали следващия сезон да доведат и майка си.

 

Свещената планина (Джебел Баркал) – Карима, Судан

 

 

 

 

 

Планината е свещена още от Новото египетско царство, когато експедиция начело с Тутмос III го е обявила за дома на бог Амон. Заради Фалическо скално образувание, съхранило се и до днес, наподобяващо кобрата урей от фараонската корона. Обвивали го били в злато, за да блести от през девет оазиса в десети. Точно под него, освен двете къщи-музеи на Амон са издълбали в скалата храм-утроба, посветен на Майчинсвото и съответната богиня. С Ушко и Зъбчо – фейсконтроли.

 Свещената планина (Джебел Баркал) – Карима, Судан

Одобряват ни физиономиите и ни пускат да разгледаме. Храмовете са построени по разпореждане още на Тутмос III, но са били разширени и уголемени по времето на XXV-тата династия на фараоните нубийци, които макар и да са успели да възстановят (за около век) имперския блясък на Египет, са предпочели да си царуват от дома в Карима (тогава – Напата) вместо да се местят в старите столици. Западно от планината стоят някоко фотогенични на слънчева светлина под най-различни ъгли пирамиди, но те са на по-късни владетели, даже такива, които са се върнали в Напата след времнното прехвърляне на столицата в Мерое.

Al Karru, Судан

А Звездите на XXV династия – фараоните Пиянхи и Тахарка – са предпочели да бъдат погребани съответно в Ел Куру, на юг, и в Нури, на изток отвъд реката. От пирамиди в

некропола на Ел Куру

е останало сравнително най-малко над земята, но пък няколко гробници са се съхранили непокътнати (или покътнати само до половината от наводнения) с оргиналните си погребално-митологичнио фрески на 3000+ години! И тук лицето, прическата и короната на фараоните са характерно африкански.

Нубийски фараони – Ел Куру, Судан

 

За разнообразие и неутрализиране на възможния алергичен шок от свръх доза стари камъни, си наемаме лодка за

разходка по Нил около Четвърти праг.

Лодките (по-точно – черупките) в този регион на света, от опит знам, че са много бавни, та си взимам книга за четене. Един от героите в която съумява да каже „Селям алейкум“ в пълен синхрон с лодкаря в реалния свят. Да изтръпнеш.

Суданци, Судан

Спираме ужким да разгледаме ярко оцветените селски порти на един от островите, а се озоваваме на гости на две места. Единият домакин ни поднася чай с бисквитки, точно докато Леонардо Дикаприо спасява Кейт Уинслет от самоубийствен скок от кърмата на Титаник по телевизията. У другия споделяме трапезата от хляб и боб със събралите се на ерегенско парти мъже. Учителят, който страшно ми напомня на Алек Гинес в ролята на проф. Годболи от „Пътуване до Индия“, видимо съжалява, че живее чак в съседното село и не може да ни покани и той.

 Суданци, Судан

Дошло е време да потеглим обратно и да прескочим около 1000 години история и археология до християнските руини в

Стара Донгола,

малко по-надолу по течението от Карима. Откъдето се минава в посока Хартум, който се намира по-нагоре по теченето. Шега на географията. Защото Нил се вие като стъблото на трънливата акация в двора на фараонския дворец в Мерое. В Стара Донгола са намерили поле за действие полски археолози и са наредили като за снимка по пясъка около замъка няколко колони и капители.

Стара Донгола, Судан

 

 

Замъкът в пустинята (грубовата двуетажна постройка без кой знае какви забележителни характерни черти) напомня колкото за кръстоносци с брони и мечове на края на света, толкова и за френски легионери с кепета и винтовки, пак там. По интересни като силует са мюсюлманските гробници, наподобяващи хобитски квартири.

Стара Донгола, Судан

Още по-сериозна на вид мюсюлманска гробница има в

Омдурман –

отвъднилския град-сателит на Хартум.

Мюсюлманска гробница в Омдурман – Хартум, Судан

История, по-ранна от Новото египетско царство и по-късна от християнска Нубия (оцеляла до след падането на Търновското царство!), не бяхме имали намерение да обсъждаме, но изключението се намърдва само в центъра на вниманието: британските колониални кампании в Африка от края на XIX век. И особено битката за колониалната столица Хартум между генерал Гордън (Чарлстън Хестън) и Махди (Лорънс Оливие)*

И последвалия 10 години по-късно реванш на лорд Кичънър срещу махдистката столица Омдурман отвъд реката. Където се е съхранила къщата на „халифите“ досами мавзолея на самопровъзгласилия се за махди Мухамад Ахмад. А също и дървеният автомобил на лорд Кичънър.

Колата на лорд Кичънър – Хартум, Судан

Колата на лорд Кичънър

Според пътеводителите

Хартум

и до ден днешен изглеждал колониално. Хмм. Клише. Без покритие, бих казал. Даже и постколониално не ми изглежда.

Хартум, Судан

Хартум (къде е Москвичът? ;)

 

 

Споменът за британците, порядките и нравите им едва тлее и видимо е на път съвсем да угасне. Ако не е угаснал вече. Вярно, повече улични надписи срещаш на английски в сравнение с други държави и региона. Но – дотук. За да се усети промяната на времето и вятъра, е достатъчно да се разходиш в отсечка от около 200 м по крайбрежната улица на Сини Нил. До колониалния хотел, в който се оказах настанен, се мъдри един китайски, като изваден от христоматия за типова провинциална социалистическа архитектура, на който китайските букви над фирмата са значително по-едри и от арабските, и от латинските. А до него – знаменосецът на нашето време –

Бурдж Либия

Архитектурно ехо от Дубай, подарено на братския судански народ, страдалец от несправедливи империалистически санкции, от брат-ръководителя Муамар Кадафи. Впрочем май не е точно подарен, ами си е бизнес инвестиция на либийската държава/джамахирия.

 Бурдж Либия – Хартум, Судан

В наши дни изразът „да се почувстваш като бял човек“ в Африка вече е изгубил актуалност. Ако си пиеш кафето в най-модните заведения, значи се чувстваш като „арабин от петролна държава“. Те и суданците се изживяват като араби от петролна държава, само дето цветът на кожата им не отговаря съвсем на стандартите за арабско арийство (оксиморон!), а петролните им запаси са останали повечето в държавата Южен Судан. И сега си играят на нерви с транспортните такси. Виж аналогични случаи с арийско-православни народи от Източна Европа.

Хартум, Судан

Хартум прочее ухае на тамян. Все съм си мислел, че това е православно благовоние. А то си се чувства съвсем на място и в страна с шериатски порядки.

Шериатските порядки

се цитират като една от причините освен бирата да изчезнат и европейците. Останали са църквите им. Броят ги повече от джамиите в централната част на столицата, планирна от лорд Кичънър като сплесната шахматна решетка с диагонали, вдъхновена от британския флаг.

Нил не се вижда не само от хотелската ми стая, но и от хотелското кафене-ресторант на крайбрежната улица, носещо гордото име „Нилска тераса“. Просто защото са построили ново платно на крайбрежната улица по-високо от първото. Представяш си че Нил е там, където е, докато си пиеш сокчето и ти става приятно.

Суданци – Хартум, Судан

 

 

И още по приятно, слушайки оркестъра без име да ти свири инструментални кавъри на Бони-М (Рáспутин!) и Боб Марли. По-декадентско западно настроение трудно можеш да си представиш в страна като Судан. Докато в изпълненията не се включва и един чичко певец. С кресливия си глас не само че гони комарите, а и една катастрофица пред хотела му лежи на съвестта. Защото шофьорката, напуснала панически паркинга, без да се огледа, нито беше блондинка, нито беше пила бира.

От хотела нагоре по течението на Сини Нил са все правителствени здания, които на теория на чужденец не е разрешено да снима. Това ти е обяснено още с първото „селям алейкум“ на летището. Но това са най-личните здания! За снимане остават не чак толкова угледните градски пейзажи в търговския център.

 

Хартум, Судан

Ако не броим чистак новия мол, който не се вързва с абсолютно нищо около себе си. И като архитектура, и като стил на търгуване. И като цени, разбира се. Кафето е около 20 пъти по-скъпо в мола от на лорд Кичънъровия тротоар пред мола. Съответно – молът е празен. И като търговска площ, и като публика. Плахо осъзналата се средна класа плахо наднича през витрините на плахо осмелилите се да отворят лъскави магазини търговци. Суданците по чаршията доказват, че са приветливи (или поне не са досадни), но не и когато поискаш разрешение за снимка. Изпиването на чаша чай, силно подсладен и джоджаносан, не е гаранция, че ще стоплиш сърцето на чайджийката и ще ти разреши да я щракнеш на портрет. Решавам, че не си струва да пробвам да стопля суетното сърце на златарите с покупка от тяхната стока.

 Мост на Нил – Хартум, Судан

 

 

Залеза посрещнам на

моста на Бели Нил досами сливането на двете велики реки

Ако толкова значимо физикогеографско място се намираше някъде в първия свят, щеше да е култивирано и оползотворено да изтисква доходи и от туристи, и от „живущи“ до последния цент. А тук – селяни с рало под моста решат сезонна нивица по праисторически начин. Самият железен мост през Бели Нил, дето го има на пощенски картички (стига да намериш дюкян за пощенски картички), е забранен за снимане стратегически обект, но би могло да го щракнеш от виенското колело в

парка Ал Морган

А дали е стратегически разумно да се качиш на суданско виенско колело (или още по-храбро – на ролеркостер), предвид историческите им рекорди по небезопасност на гражданската авиация? Престрашавам се, но дали бих се престрашил да пусна деца сами, не съм сигурен. Столчетата се люлеят, а облегалките и парапетчетата не стигат по-високо от детско (във възраст за детска градина) коляно.

Увеселителен парк – Хартум, Судан

 

 

Не знам за надеждността на суданската гражданска авиация, но Ethiopean си удръжат на репутацията да излитат час по-рано от обявеното разписание. Което е по-добрият вариант от закъснение с изпускане на връзката. А за десерт, освен жадуваната още от първия абзац на тази сводка биричка, дават и холивудския еквивалент на цялото преживяване: „Перлата на Нил„, в който Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър преследват собственото си спасение, а също – съкровище и демокрация – в арабски диктаторски феод в Северна Африка през 80-те. Но вместо в Судан са го снимали в Мароко, та напук на заглавието никакъв Нил не влиза в кадър. А и перлата не е точно бижу, ами суфистки дервиш-миролюбец с очила-ленънки. Което на Дани де Вито, в ролята на измаменото камилче, му става ясно чак към края на филма.

 Карима, Судан

Д.’13

Илюстрациите на куп:

Sudan 2013: Ancient Nubia
Sudan 2013: Khartoum & Omdurman

 

 

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

*Друго произведение на фона на тези събития е Стас и Нели от Хенрик Сенкевич – бел.Ст.

Други разкази свързани с Судан – на картата:

 

Судан

3 коментара

мар. 04 2013

През Африка с джип (3): Кения, Танзания и Замбия

Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, а днес ще прекосим Кения и Танзания на път за Замбия и водопасите Виктория

Приятно четене:

През Африка с джип

част трета

Кения, Танзания и Замбия

Дни 26 -28 (14-16 декември)

Екватор, Кения – През Африка с джип

Ставането в 5.30 е вече оттрениран рефлекс – оставаш подсъзнанието да действа, докато ти все още се опитваш да се задържиш в Страната на Моргей.
В 6.10 цъфваме на границата, за да ни информират любезно, че отварят в 8. Тъкмо време за закуска – пред митницата разполагаме импровизираната кухня – газов котлон, тенджерка и сухи нудъли. Нито колегата, нито етиопски котарак са привлечени от идеята.
За половин час оправяме формалностите – нов световен рекорд. За още 15 мин минаваме и в

Кения –

вече имаме олимпийски рекорд.
След дългия преход вчера – 750 км през великолепни образци на неподдържаните пътища или саванните такива, напускаме родината на кафето и сме ентусиазирани да покажем какво можем ние и колата.
С което започва най- великото изпитание, което може да съществува за човек и машина. Пътят е най- страховитата комбинация от пясък, скали, прах, камъни, макадам, кал, кал до колене, кал до шнорхела на Дефендъра, спечена кал, трапове, ями и насечености. 250 километра вкарваха прах, високочестотни вибрации и стенания от минаващите покрай нас стари пикапи. Пътят се вие от савана, от най- приятното – пустиня до стряскащ лунен пейзаж, изпълнен с вулканични камъни.
Убеден съм, че това е най- доброто трасе за тестване на автомобили, нерви и наапредничави методи за лекуване на камъни в бъбреците. Нещо повече – това е перфектното място за тестване намарсоходи. Средната скорост е около 10-15 км/ч, но тракането на зъбите отмерва как времето едва се точи между дупката, бабуната и коварния пясък. За да сме сигурни, че можем да минем през всичко, заваля и дъжд. На места праха се превръща в суха коричка, на други траповете стават езерца, червеникавата пръст – в блато. Не е само това обаче. Този път в сърцето на Африка е ловна територия за бунтовници и крайпътни разбойници – за да бъде по- забавно на малцината, дръзнали да го покорят, камионите се движат в конвой от Мояле – за другите остава случайността.

Кения – През Африка с джип

Но Кения не е само този път. Още с влизнаето си видяхме: папагали, тукан, диви токачки, маймуни, гепард, лешояд. Магаретата, кравите и камилите не броим в сметките.
В разказа пак се намесват китайци – започнали са строителство на нормален път до Етиопската граница – последните месеци и години на истинските мъже и коли тук са преброени. Вече бяха в Судан, Етиопия, дали и Танзания беше в сферта им на влияние?
След Марсабит, известен като домакин на хотели тип Донгола, решихме без да спираме да продължим за

Исиело

Пътят минава покрай десетки угаснали вулкани, посипани с дървета и населени с всякакви създания, борещи се за ресурси, оцеляване и потомство. Докато се лашкаме по безкрайната шир след Морсабит, срещаме хора от Самбуру и Масаи. Пътят е все така лош, а дъждът, който поизми черения прах на пустинята, ни накара да тестваме качествата на колата в кал до колене.
Полицейските постове са на често и са заградили пътя с метални шипове. Заснех един блюстител на реда до България. Само не беше ясно от коя точка щях да продължа одисеята без приятел.
Единственият лодж в Исиоло ни приюти без уговорки. Датчанката, която го управлява, ни обяви за странни като установи от къде идваме и за колко време сме взели разстоянието. Което не й попречи да ни приготви вкусна късна вечеря.

Кения – През Африка с джип

Всяка вечер гледаме звездите и се опитваме да доловим има ли разлика с нашенското небе. Това помогна да наблюдаваме най- ясното, продължително и зебележитлно падане на метеорит! Беше близо до нас, дебело ядро и дълга огнена следа – страхотно, дори вълшебно и малко плашещо. В такива моменти немеещ пред толкова тривиалните вселенски работи и толкова забележителни за нас човеците. И пак си припомняш за безсмислието на всекидневните проблеми и изхабени нерви.
Стаята беше много приятна, а уютът се създаваше от колониалните мрежи, обвили в пашкул всяко легло. Докато заспивах, все още чувствах вътрешни вибрациите и лашкането от тези невероятни 450 км средновековна магистрала.

Имахме цялото време на света, за да се радваме на екваториална Кения и да обсъдим кога колегата ще трябва да се прибере преждевременно в България – все пак нямаше как да го избегне. На мен щеше да се падне честта да достигна до Иглен нос сам и натоваря колата.

Кения – През Африка с джип

15 декември
Събудиха ни не часовникът, а екваториалният бърз дъжд. След него дойдоха невероятните аромати на цветя и дървета. Изумителната комбинация от свежест и наситени флорални ухания те принасят в свят, в който чудеста са ежедневие, а сетивата – пълни с райски усещания – май става и за реклама на прах за пране. Това са малките неща, които правят тази одисея толкова специална.
След вчерашните титанични усилия на шофьор, навигатор и машина, оглеждаме добре пораженията по Дефендъра. И разбираш как е възможно 80% от произведените първи бройки все още да са движение.

Кения – През Африка с джип

Щетите са, по реда на тяхното установяване –

паднало болтче от вртата на колата, 1 вертикален пръст червен прах навсякъде, включително тавана и разбъркан багаж. Горе на багажника ситуацията е по- различна – два скъсани колана, с които можеш да дърпаш автомобил и отвинтена капачка на празна туба за вода. Нагледно виждаме природните сили, които са действали върху колата и нас вчера. Слагаме резервни колани, поизмиваме отвън нашия луноход и се радваме на твърдо стъпила на масата закуска. В Исиоло теглим местни шилинги – 85 за долар и зареждаме Дефи.

След стотина километра влизаме в Нанюки, а в края му и в южното полукълбо. Минутата за снимки се превръща в едночасово разглеждане на местни магазинчета за сувенири. След известно време можеш и да откриеш нещо интресено, пазаренето е задължително, всякакви търговски трикове са позволени.
Пътят е приятен, дори се превръща в китайска магистрала покрай тучни поля – минаваме през ананасницата на Кения и бързаме да се запасим с няколко ананаса – 3 за 200 шилинга.
Найроби изглежда силно цивилизационен след пустошта на последните 1300 км. Виадукти, тежък трафик и модерни сгради криеха лошата слава на Найроби като един от най- опасните за туриста места.
Ние станахме живи свидетели на което, при това изпатили си от ръката на закона. Оневиняващите обстоятелства бяха неактулана навигация, кола с ляв волан и ляво движение и непознат град. Нарушението – обратен завой при двойно-непрекъсната линия. Рокер-полицай ни настигна незабавно и спря:

  • Полицаят към колегата: Бъдете джентълмен и се извинете, но дори и да го направите, сте арестуван. След два дни съда ще отвори и тогава съдията ще реши съдбата ви, но минимума ще е 15 000 шилинга.
  • Аз към полицая: Ние наистина съжаляваме, моля за разбиране.
  • Той към мен: Аз не говоря на теб, арестувам водача и ти ми пречиш да си върша служебните задължения.
  • Аз: Но аз съм водача!
  • Ченгето към колегата: А! А! Ок, ок, значи ти си свободен, арестувам другия! Следвайте ме до полицейския участък.
  • Ние: Да разрешим темата по друг начин?!
  • Влязохме в полицейския участък почти убедени, че ще висим тук до понеделник и ще си търсим адвокат.
  • Полицаят: Ако имаш нещо да ми кажеш, сега е моментът и аз те слушам.
  • Аз: Вие сте нашият човек, вие кажете как все пак довечера да сме в Аруша, Танзания.
  • Той: 10 000 шилинга, за да бъда милостив. Ела ми купи и една енергийна напитка, докато си лафим.
  • Аз: 100- включих на търговски преговори- и бонус един Ред Бул.

Без съдия присъдата беше издадена, платихме си лептата от 2 000 шилинга и 2 редбула като получихме и ескорт до края на града с екстра спиране на движението специално за нас.
В Наманга приключихме набързо формалностите, заредихме с останалите шилинги, поговорихме с местни масаи стрини и след 36 часа на кенийска територия влязохме в

Танзания

По тъмно след много лутане и питане почти се отказахме да търсим препоръчвания в Лонли планет лодж. Намерихме го, видяхме стаите и се отказахме след като чухме цената. На тръгване до нас спря Дефендър. Юнакът ни попита всичко наред ли е, отговорихме утвърдително и тръгнахме. Спря ни девойката, прочитайки надписа на Виктория на кирилица – нашият партньор, който покрива застраховката на колата. – говорител и руски – попита тя. С което получихме почти двойно по-ниска цена и късна вечеря. Поговорихме за живота, вселената и всичко останало и Катя обеща на сутринта да ни препоръча човек за посещение на резерватите Маняра и кратера Нгоро Нгоро.
16 декември
На сутринта установихме къде сме попаднали – 50 акра гори и поляни, езеро, рибарник, редки видове диви маймуни и птици, конюшня, био зеленчукова градина и отлично обслужване. Струваше си и първата цена, ако не беше над бюджета ни. Основната къща на Нгаре серо е построена от германците през 1905 година. После англичаните изградили стена и пуснали малка електроцентрала. Катя дошла за 5 дена до Танзания, на първия се запознала с Тим и оттогава, вече 2 години са заедно. Преди месец са се и оженили.
Тим е активист за устойчиво развитие, създал еко лодж в близкия природен резерват, преработил един от 10-ината си Ланд Ровъра на биоетанол и почти затворил кръга на комплекса по отношение на изхвърляни боклуци, CO2 и устойчиви еко практики. Освен това е фен на Дефендър, твърдо убеден, че там, където другите джипови спират, Ланд Ровър минава безпроблемно.
Предиобяд потегляме със Силвестър и неговата 30- годишна кола на сафари – първоначално планираната 1 седмица компресираме до 2 дни заради тръгването на колегата.
Масаи пастири разнообразяват пейзажа от кафени плантации и бананови дървета. Няколко млади масаи войни, облечени в черно и намазали лицата си с бяла боя, контрастират на асфалтовия път и колите.
В Маняра се пулихме на бабуни, жирафи, слонове, хипопотами, токачки, зебри, биволи и незнайни за европейския оверландер видове, населели горите на резервата. Близката планина е източник за водата, на която разчита джунглата.
С много маневри напред и назад станахме пърпорещ свидетел на лъвици, пъдещи стадо слонове от територията им. Най- големият сухоземен бозайник се нуждае от 300 кг паша на ден, така че време за сън много не остава.

Ngorongoro, Танзания
Вечерта стигнахме до Райно лодж в короната на

кратера Нгоро Нгоро

Пред стаята кротко пасяха стадо едри антилопи. Токът тук се гасеше след 9, а разходките в района стават само с Масаипридружител. Близък рев на лъв нагледно илюстрира естеството на тези правила.
Ние бяхме в джунглата, както и част от хранителната й верига – за да оцелеем, трябваше да се съобразяваме с нейните правила.

 

Дни 30 -32 (17-19 декември)

Лъв – Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

 

  • Танзанийския шилинг към долара е 1600:1 (1 лев е 1000 шилинга), а литър дизел е 2100.

Ранно ставане е силно препоръчително, ако искаме да имаме по- голям шанс да видим обитателите на кратера. Някога,

Нгоро Нгоро е бил вулкан, по- висок от Килимаднжаро

С милионите години короната е пропаднала, а кратера заравнил и населил. Заради изолираността на мястото и голямата му площ, кратерът е самостоятелна екосистема, в която растенията и животните са намерили баланса.
Гледката от короната е впечатляваща и трудно обхваща цялата площ на Нгоро Нгоро. Зебри, антилопи Гну и Томсън са първите, които наблюдаваме – понякога на метър от колата. Самотен черен носорог скучае в саваната, жерави и щрауси пасат сред брадавечести прасета, ослушвайки се за 10-те прайда, който обитават резервата. Бял череп на слон припомня, че животът е част от смъртта. Или обратното. Езерото в кратера е солено, затова дърветата започват едва в основата на короната, което обаче не пречи на хиляди розови фламинго да ровят постоянно за дребни ракообразни.
Биволите след първите 300 не впечатляваха никого, нито хиени и чакали, ослушващи се за потенциална закуска.
Намирането на лъвове беше предизвикателство за Силвестър. Не мина много време и намерихме оглозган през нощта бивол, над чийто остатъци се конкурираха хиени и чакали. Къде ли си почиваше прайда след успешен лов и последвалия пир.

Лъв – Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

Първо съзряхме възрастна лъвица, която стигна почти до колата, направи си сутрешния тоалет и се скри в сенките на близките храсталаци. Решихме, че тя е водач на прайда предвид размера и многобройните следи по тялото й. Малко след нея открихме 2 лъва да медитират блажено. След минута сянката за единия изчезна,а смаянта на позицията му ни даде поглед над 250- килограма мускули и инстинкт за убиване. Същото се повтори с втория след минути. Накрая от другата срана се заточиха 4-те лъвици, почиващи в саваната. Препичащото слънце ги прогонваше към хладната сянка на дерето и храстите и ние бяхме на пътя им. Надойдоха още коли, а от създадената сянка за малко се възползва една от лъвиците, оглеждайки района за потенциален обяд. Когато си изправен буквално очи в очи с върховия хищник, не се чувстваш натрапил се гостенин, а потенциална част от менюто му.
Маймуни и орли опитваха да отмъкнат храна от ръцете ни, докато почивахме до едно от езерцата, в което се плискаха стадо хипопотами. По- на юг дядо им, омазан целия кал, се беше изтегнал на брега, а местна чапла ползваше 5-сантиметровата му кожа за ресторант с единствено меню хипопотамски паразити.
В края на престоя ни наблюдаваме майка носорог с малкото си, акомпанирани от мъжки кандидат-жених. Майката твърдо отказваше компанията му и сблъска рогове с натрапника, който позорно побягна. Бяхме в потока на истинския живот!

Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

Следобед напуснахме кратера, били мълчалив свидетел на дива Африка, днес ограничавана все повече от нас, човеците.
От върха на короната казахме До скоро на нгоро Нгоро, докато облаците изливаха тонове дъжд върху саваната, където бяхме преди 30 минути.
На път за лоджа спряхме в магазин за сувенири. 10-тината дървени фигурки и местен камък бяха калкулирани за 1300$, което ни убеди да избягваме този тип туристически места.
Вечерта прекарахме в приятни разговори със собственика Майк и двама гости от Канада. Жената беше работила за имиграционните служби на канада и сподели, че българските роми, кандидати за убежище преди години, не били като Унгарските или румънските или унгарските заради белия свят на кожта. Не споменахме, че вероятно това са били българи, представили се за роми заради лесната процедура по натурализиране.
Поговорихме с двамата Масаи – нощни пазачи на лоджа и се прибрахме за бърз сън.

18 декември
Преди първите лъчи оглеждаме за последно

Нгаре Серо

Туканопроодни птици стоят гнездо, докато семейство маймуни вече се оглеждат за закуска.
Местните, както и кенийците говорят суахили – смесица между арабски и местни диалекти. В наши дни арабската азбука е заменена от латиница. Нашият суахили не беше добър, за да се разберем с Масаи пазачите, затова се сбогувахме на английски и се насочихме към Моши, където се надявахме слънцето и вятъра да погонят облаците над Килиманджаро. Нямахме късмет с най- високата планина в Африка, затова се отдадохме на червени банани.
Поне за нас беше изненада да разберем, че банановото дърво дава веднъж плодове и после умира. Новото избуява от корените на старото. Целия цикъл се случва за около 18 месеца.

Биволи – Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

До края на деня трябваше да стигнем до

Морогоро,

което е на 650 км от Аруша. Пътя беше приятен, обсипан с малки селца, плодопродавачи и зли полицаи. Всичките бяха екипирани с лазерни радари и работеха от свое име и за своя сметка, както разбрахме в 4-те спирания и търговски преговори.
Първия път се предадохме лесно, но следващите танзанийски блюстители на правилата за движение по местните пътища получаваха разумна и за двете страни полза. Все пак при ограничение 50, чиято табела отдавна я няма, минавахме с 65. Особено внимание заслужаваха местните полицайки – стабилни мами с чорапи до коленете и бяла униформа и мнооого строга намусена физиономия. Ако бяхме се сблъскали с такава, бих изчислил шанса да не подадем с треперещи ръце полагащата се глоба в двоен размер на незначителен. Щяхме да бъдем респектирани я от чорапите, я от масивното тяло, в краен случай от хвърлящите жупел очички.
Жегата ни натискаше, но нямахме време за почивка. Кокосовите орехи подобряваха положението ни (500 шилига броя), купихме един дориан – крушоподобен няколкокилограмов плод за 3 000, който мислехме да заколим в Мбея.

Морогоро не е град, който не трябва да пропускате

Хотелите защитаваха тази му слава и дори добавяха пикантни нотки. Намерихме най- прилично изглеждащия отвън и наехме стая в луксозното му крило. Водата в банята беше тъмна, мътна и миризлива. Пропуснахме да добием преки впечатления от ресторанта и закрепихме положението с ананасите от Найроби и каквото мравките не бяха отнесли от бисквити и друга сухоежбина.

Лъв – Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

 

 

19 декември
Други 650 км ни чакаха до Мбея, затова преди местните петли да се усетят, напуснахме хотела и започнахме отново да дишаме с пълни гърди. И този път пренебрегнахме ресторанта и закуската.
Местната полиция изглежда започва работа от около 8.30-9.00, тъй като до тогава никой не ни обвини във всички пътни престъпления, нито ни увери колко милиона са глобите. Трафикът, както в Етиопия, се състоеше от камиони и по- рядко летящи бусове и матату.
Пътят към Мбея дава добър бонус на ползващите го, защото минава през

резервата Микуми

Без да плащаме, се радвахме на слонове, зебри, антилопи, биволи и много маймуни. Една двойка шебеци извърши животоподдържащи действия за стадото до калника на Дефендъра, намерила внимание и възможност за изява.

Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

Микуми беше пълен с живот, оазис на дивото и естественото сред пренаселената савана.
Безкрайните поля със сезалови храсти отстъпиха място на домати, царевица и дървета манго. Бананите от крайпътния асортимент на производителите отстъпиха пред червен лук, чесън и зелени домати.
Опитахме да закусим с купеното предния ден кашу (10 000 шилинга за килограм), но ефекта беше краткотраен. С изчезването на боабабите от 400 м надморска височина постепенно се изкачихме на 1700. След Иринга пейзажът се промени рязко. За първи път десетки километри карахме през евкалиптови гори без села и хора. Силният дъжд напомняше, че влизаме в Замбия през дъждовния сезон.

Нгоро Нгоро, Танзания – През Африка с джип

Вечерта намерихме тих пристан Утенгуле кофи лодж в

Мбея

Лоджът бешетъкмо обратното на хотела в Морогоро – сред кафеени плантации с дух и присъствие. И с басейн, който пробвах, докато навън се изливаше поредната порция тропически дъжд. С падането на нощта звуците на цикади, птици и неидентифицирани пълзящи субекти огласяваха района. Огромен черен бръмбар си проправяше път, докато тлъста стоножка маршируваше нанякъде. Легнахме рано, тъй като на другия ден отново бяхме на път.

 

 

 

 

Дни 33 – 35 (20-22 декември)

Ландровер – През Африка с джип

Да станеш в 5 е вече заучен рефлекс за пътешественика. Границата в Тундурма отваря в 7.30, а имаме да минем 1200 км до Лусака. Като за Африкански пътища това звучи почти невъзможно, но сме решени да опитаме.
Преди да напуснем Танзания, трябва да уточним, че

Хакуна матата не съществува

буквално и образно. Всеки жител на Африка се бори за ресурси и оцеляване. Няма понятия като жестокост или несправедливост – те съществуват само в човешкия свят. В естествения е част от кръговрата на Вселената. Апропо, и на суахили не съществува израз като Хакуна матата, но Холивууд знае най- добре.
След като се забихме с 40 минути заради неработещия терминал на хотела за кредитни карти, стигаме до Тундума към 8. Местен fixer – посредник, който ти помага да се оправиш с бюрокрацията и дребните детайли, бързо ни надуши и поехме по трънливия път на граничните формалности. Мини Асуан се беше ширнал пред нас и ни очакваше с нетърпение, за да изплюе изпотени, изнурени, обеднели и изнервени български пътешественици.

Замбия

Отне ни два часа да минем двете граници, но замбийското време е час назад, така че отново бяхме и на българско такова.
50$ виза, 30$ пътна такса и 25 000 квачи за местната община (1$ = 5000 квачи). Най- изненадани бяхме от въглеродната такса. Всеки автомобил в Замбия следва да заплати такса за замърсяване на въздуха с въглеродни съединения.
Подобна прогресивна такса има в повечето западноевропейски държави. С нея се цели по- малко замърсяване и създаване на фонд, който да компенсира изхвърлените отработени газове. Още нещо, от което родните власти могат да взимат пример. Подобна практика е инвестиция за бъдещето на нашите деца и нашата Земя (дано не звучи патетично, защото е факт).

Замбия – През Африка с джип

След границата пътят беше само наш. Без села, добичета, дори автомобили. Замбия е една от най- рядко населените африкански държави, което в случая беше огромно предимство. При територия, 7 пъти по- голяма от България, населението е едва 12 милиона. Липсваха и много бензиностанции по пътя, компенсирани от високата цена на дизела – 7508 квачи.
Небето, облаците, играта на слънчевите лъчи е невероятна в Африка. На североизток се изсипва порой, а на юг облак във вормата на имперски разрушител се е изпружил на припек.
Докато пълнехме очите, попълнихме и програмата до края на одисеята. Колегата щеше да лети от Уиндхук, аз трябваше да стигна до края – до Иглен нос. След него – Кейп Таун и точно след Нова година да натоваря колата за България. Малка подробност бе, че нямахме никакви вести от местната митническа агенция, а втора Александрия беше крайно нежелателна.

Замбия – През Африка с джип

Замбийските банани имаха по- различен, мек и плътен вкус с аромат на яйчен крем. Всъщност си имаха вкус на банани, но все пак по- различен. Проливния дъжд беше по- честа спирачка за нашия устрем към Лусака, отколкото рехавите полицейски проверки и двете спирания да докладваме какви сме и защо сме. На места пътят буквално минаваше по границата с Конго.
С напредването на запад, денят ставаше по- дълъг. Слънцето преди Лусака залезе към 19.00 часа (20.00 танзанийско време) докато в Танзания залязваше към 18.30. Същото може да се отбележи и за изгрева. Което е чудесно – дава ни повече време за безопасно шофиране.
Благодарение на навигацията намерихме бързо Еурека лодж в

Лусака

Докато се регистрирахме прибягаха 3 зебри на метри от нас, прилепи колкото чайки прехвърчаха, цвърчейки. Бунгалата в местен стил бяха просторни и гостоприемни. Даваха подслон на комари, огромни паяци, едри бръмбари и какви ли не божии създания. Спрея против насекоми от България като че ли им въздействаше благотворно и се стичаха нови от тавана и тъмни ъгли. Още по- голям проблем беше, че едната стена целенасочено бе направена от рядко наредени греди. Освен звуците от нощната гора и първите лъчи на слънцето, през тях можеха да се проврат стадо хиени или поне ято лешояди. Беше твърде късно да търсим нов лодж, затова се примирихме и поразбутахме няколко стоножки и непознати нам буби и се опитахме да заспим. Матраците бяха меки, може би твърде меки, живи и мърдащи – поне европейските ни несвикнали с дива Африка сетива си мислеха така.

Замбия – През Африка с джип


21 декември

Мястото все пак е фантастично, стига да не се налага да делиш жизнено пространство с всички тези подозрително изглеждащи членестоноги. Къмпинга бе пълен живот не само в бунгалата, но и отвън. Птичия песнопой и рано събудилото се слънце подобриха настроението, а липсата на отрязани крайници и вампирски ухапвания помогнаха да приемем леко изминалата нощ. Дарианът беше поразвален, затова го изхвърлихме, закусихме нудъли и бързо се изнесохме от царството на дивия лусашки живот.
Ливингстън ни очакваше на 460 км и не биваше да губим време. Нямахме интернет вече трети ден, а имахме да подготвим много неща – резервации за хотели покрай Коледа и НГ, самолетен билет за колегата, промяна на моя маршрут съобразно новата ситуация, посъбрани снимки и впечатлени.
Последните три дни бяхме минали към 2500 км и пейзажа беше зелен, влажен и равнинен. Защо тази безкрайна поляна не се обработваше беше странен факт, който може би има своето рационално обяснение. Или пък не.

Замбия – През Африка с джип

В Мазабука

теглихме пари от банкомата на Баркли и влязохме в един от двата! местни супермаркета. В Spar цените бяха по- високи от българските при асортимент, близък до селски кооп. Бутилка минерална вода – 9 000 квачи. Позаредихме проклятия на съвременната цивилизация – чипс, вафли, кутии сок и продължихме по пътя си. Който беше корито на река – валя в продължение на часове – по- силно и по- кротко. Камиони профучаваха покрай нас, много често задръстили пътя, катастрофирали, изоставени. Нямаше и хора по пътищата. Замбия страда от СПИН както никоя друга държава. По тази причина средната продължителност на живот преди 3 години е била 40 години.
Влязохме в

Ливингстън,

наречен на името на първия европеец, зърнал района и водопадите, към 13.30 часа. Огледахме 3 хотела и избрахме този, който ни се видя с най- доброто съотношение цена: качество и който имаше безжичен безплатен нет и в стаите. Надвечер разгледахме града, за който никой не би съжалявал ако мине транзит. Широка централна улица, 2 пазарски центъра и подозрително изглеждащи ресторанти и лоджове. Градът беше оставил на подивелите водопади Mosi-Ou-Tunya динамиката и приключенията. Тук безметежието и безвремието не бързаха да развиват Ливингстън.

 

 
Колегата имаше лека температура и се самодиагностицира, че комарите в Мояли са го заразили с малария. Което, ако беше ситна, е много сериозен проблем. Медицинските центрове, които посетихме, изглеждаха по- скоро като ветеринарни кабинети от по- миналия век. От хотела повикаха докторица от бившите съветски републики. Бърз тест на кръвта. Негативен. Което не означава задължително липса на малария. Затова му предписа индийски хапове, с които за 1-2 дена и да има, няма да има помен от паразита. Беше желязна тьотка, както само може да бъдерускоговоряща мома от Азърбайджан в отдалечен район на южното полукълбо. Поизпрахме по- дребните неща, по- едрите дадохме на хотела за дезинфекция, третиране с вар и пускане през водопадите за всеки случай. Никога не можеш да си сигурен какво и кой е решил да свие гнездо в собствените ти дрехи.
Проверихме пощите, качихме малко материали от миналите дни и ровихме да намерих хотел по Коледа. Тъй като в Австралия вече беше 22.12., а света не беше свършил дори и за тях, поръчахме лежерна вечеря. Краят на света вероятно се отлагаше за по- добри времена. Последните 3 дена бяхме само на път, тоест бяхме истински хора!

 

 
22 декември
За 11 часа имах заплануван полет над

водопадите Mosi-oa-Tunya или Виктория

както ги е нарекъл Ливингстън преди 170 години. Световно наследство под защитата на ЮНЕСКО, водопадът е считан за може би най- големия в света без да е най- високия или най- широкия. Поради сезонността в дебита му, големината варира. Най- пълноводен е между февруари и май с пик през април, с на- малък дебит – през есента. Когато е в пълната си сила, водните пари и пръски не остават много за виждане освен грохота и пръските на милионите кубици вода на река Замбези.

Хеликоптер, Замбия – През Африка с джип

15-минутния полет с хеликоптер дава точна представа за този природен феномен. Река Замбези, стичайки се през напълно равно плато, внезапно пропада 108 метра и продължава пътя си пред тесен каньон. Ветрилото на водопада е концентрирано в няколко по- големи потока разбесняла се вода, а с приижднаето на водата то расте и покрива по- голяма площ. Mosi-oa-Tunya не е Ниагара с концентрирания воден стълб, но е неземно красив с мащаба и странното спокойствие на реката на сантиметри от ръба на ждрелото.

Водопад Виктория – Замбия – През Африка с джип

 

 
Уловил мащаба от въздуха, немееш пред мощта и водата от ръба на отсрещната стена на клисурата. Къпеш се в пръските на Замбези и споделяш гледката със стада бабуни, които са по- заинтересувани от търсенето на храна, отколкото от великолепието на природния феномен.
Ако ти стиска, можеш да отидеш до остров Ливингстън – там скалите са създали изолиран вир на сантиметри от пропастта. Можеш да се изкъпеш, но можеш и да се подхлъзнеш.
В района има два природни резервата, биволи, слонове и хипопотами са част от пейзажа за местните и атракция за препускащия турист.
Поне през декември местните са много повече от западните туристи може би и заради драстичната разлика в цената на билета за едните и за другите, но като цяло и двете групи са малко. Това ти позволява да блуждаеш сред пръските и грохота без да те притесняват излишно. Ако не броим любопитните бабуни, които пият фанта, минават с теб по моста или просто претърсват колата ти за нещо вкусно, си сам с природата.

Водопад Виктория – Замбия – През Африка с джип

 
Ливинсгтън е едно от най- интересните и важни природни забележителност на Африка не с урбанистичните си решения, а с уникалния феномен Mosi-oa-Tunya (гърмящ облак). Ако има рай, вероятно водопадите са копирани оттам.

Водопад Виктория – Замбия – През Африка с джип

Надвечер зареждаме колата, на другия ден ни чака още един сериозен преход от близо 1000 км до Грутфонтейн в Намибия. Минаваме през местния супермаркет, в който почти всичко е произведено в Южна Африка, а цените – невъзможни на фона на местния стандарт.
С много търсене и размяна на мейли намираме хотел в Суакопмунд, където ще посрещнем Коледа. Не такъв е късмета ми за места за спане в Южна Африка – освен със значителни цени, стигащи до 600 лв на вечер, къщите за гости са пълни, а с напредване на времето дори и тези с по- нисък рейтинг се ангажират – пика на туристическата индустрия там е сега.

 

Очаквайте продължението

Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов

Снимки: авторите

 

Други разкази, свързани с Обиколка на Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

3 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version