Продължаваме с обиколката на Калоян из Сенегал – предишния път проверихме дали има ебола в страната (нямаше), а днес ще проверим дали има джаз 🙂 Приятно четене: � Сенегал втора част Малкият бряг – Нианинг и Мбур След Дакар се отправихме към Мбур и по-специално курортното селце Нианинг на 8 км от града. Нарочно пропуснах […]

Tags: Малкият бряг, Мбур, Нианинг, Сен Луи, Сенегал

Калоян ще ни води в Африка – да видим в Сенегал как ще бяга от еболата 😉 Приятно четене: Сенегал първа част Сине Салум и Дакар � В Сенегал пътувах от Гамбия два пъти – по земя и по въздух. Предварително си бях извадил виза от посолството им в Банджул (от Европа се вади в Париж), […]

Tags: Африка, Дакар, ебола, Западна Африка, Нгор, остров, Сенегал, Сине Салум

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

При християните на Сенегал

Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката

С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.

От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така

посрещнахме Новата година под звездното небе

и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .

новогодишното местенце

На 1 януари отново бяхме на пътя.

Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.

Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.

Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂

На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –

първо в Кедигу,

после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.

Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно

селце на име Анжел,

скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.

Черквата

След уморителния ден бяхме възнаградени с

къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,

френско шампанско и пастис.

Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.

N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал

Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия

национален парк Нюколо Коба

Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.

Под водопада

Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.

Бабуинът

Нахалният бабуин

"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus

Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.

Към Мали

Tags: Chlorocebus sabaeus, автостоп, Анжел, антилопа, Африка, бабуин, Баобаб, деца, Западна Африка, западна гриветка, зелена морска котка, Кедигу, къмпинг, национален парк Нюколо Коба, Нова година, прасе, птица, Сенегал, сенегалци, стоп, християни, църква, черква

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години 😉

Приятно четене:

Африка пеша

част четвърта

Дакар (Сенегал)

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види – голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли…

Дакар, Сенегал

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български.

на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж

Кокосовите орехи в Дакар

С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем.

Може би Серин Туба… 🙂

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията – те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година…но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично – само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат – нещо като разновидност на робството.

Фото студио :)

Алтернативно африканско изкуство

Алтернативно 😉 африканско изкуство

Паяците тук са огромни

Баобаб

Къде сте, братя?

В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.

Tags: автобус, Африка, африканско изкуство, Дакар, Западна Африка, Коза, магаре, полиция, Сенегал, Серин Туба