Сенегал (2) – „Малкият бряг“ и Сен Луи
Продължаваме с обиколката на Калоян из Сенегал – предишния път проверихме дали има ебола в страната (нямаше), а днес ще проверим дали има джаз 🙂 Приятно четене: Сенегал втора част Малкият бряг –...
Категория: Сенегал
Сенегал (1): Сине Салум и Дакар
Калоян ще ни води в Африка – да видим в Сенегал как ще бяга от еболата 😉 Приятно четене: Сенегал първа част Сине Салум и Дакар В Сенегал пътувах от Гамбия два пъти...
Африка пеша (6): При християните на Сенегал
Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал
Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.
Приятно четене:
Африка пеша
част пета
При християните на Сенегал
Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката
С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.
От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така
посрещнахме Новата година под звездното небе
и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .
новогодишното местенце
На 1 януари отново бяхме на пътя.
Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.
Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.
Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂
На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –
първо в Кедигу,
после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.
Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно
селце на име Анжел,
скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.
Черквата
След уморителния ден бяхме възнаградени с
къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,
френско шампанско и пастис.
Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.
N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал
Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия
национален парк Нюколо Коба
Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.
Под водопада
Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.
Бабуинът
Нахалният бабуин
"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus
Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.
Към Мали
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:
Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)
Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години 😉
Приятно четене:
Африка пеша
част четвърта
Дакар (Сенегал)
Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че
всичките ни пари oт портмонето липсват
Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.
Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.
От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.
Така останахме цели 15 дни в Дакар.
Тук няма много какво да се види – голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли…
Дакар, Сенегал
Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.
Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български.
на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж
Кокосовите орехи в Дакар
С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.
Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.
Транспортът беше бавен, но весел.
Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем.
Може би Серин Туба… 🙂
Серин Туба e духовен лидер от 19 век
и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията – те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година…но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично – само обичайното пеене на байфали цяла нощ.
В момента живеем в едно предградие на Дакар
у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат – нещо като разновидност на робството.
Фото студио :)
Алтернативно африканско изкуство
Алтернативно 😉 африканско изкуство
Паяците тук са огромни
Баобаб
Къде сте, братя?
В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
Африка пеша (3): Сенегал
При рекордните студове в България и Европа как да не продължим с едно пешеходнопътешествие из Африка?!? Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал. Днес обиколката ни продължава със самия Сенегал.
Кой питаше дали в Сент Луис има баобаби? 😀 Има, и още как! 😀
Приятно четене:
Африка пеша
част трета
Сенегал
В река Сенегал
За съжаление италианският кемпер не можа да влезе в Сенегал. В Дакар му искали 500 евро за документа и след това трябвало да минава през определени постове и да събира печати. На всичкото отгоре трябваше да си извадят нови визи за Марвитания от Дакар, където чакали два дни и им взели по 80 евро вместо нормалните 34. Разделихме се с малко тъга и много положителни чувства с Киара и Симоне и продължихме към Сент Луис, където имахме уговорка с каучсърфър. До Сент Луис стигнахме сравнително бързо с 2 коли, втората от които беше джип….който летеше със 150 км/ч по тесния и дупчест път.
Мостът на Сент Луис
Ламп – нашият домакин
По улиците на Сент Луис
в градския транспорт
Ламп – растамана, у който останахме,
живее със семейството си около два боабаба.
Много малки барачки наредени около пясъчен двор където жените готвят и перат и няколко овце стоят вързани като кучета. Слушахме реге от сутрин до вечер, Ламп довърши растите на гената със специална смес от смола и восък (бър да карите), пиехме чай и ядяхме типични сенегалски храни – риба с ориз (яса) и лах (кус-кус със сухо мляко и захар). Ламп се занимава със свирене и правене на джембета, но за съжаление не знаеше английски и се разбирахме с езика на музиката и много усмивки.
Пленен пеликан
Риба
Вторият мост в Сент Луис, който не работи...
Дауда и асоцияцията му имат 5 училища в Сейнт Луиз за бездомни дечица, които учат Коран и просят
Останахме там пет дни, разхождахме се из Сент Луис, взимахме лодка до полуострова.
Сент Луис е приятно градче
с много артисти, музика на всякъде и по всяко време. Това е старата морска столица на Западна Африка за търговия на роби и стоки. Ходихме на плаж южно от града, по пътя на плажа имаше къщи директно на пясъка, а децата акаха направо на брега до океана без да се притесняват.
Сент Луис, Сенегал
Ламп ни даде по едно гри-гри (амулет за защита) правено от неговия баща – стар растаман, срещу 25 кг ориз. Разменихме с него една ямайска тениска, вълнен шал и шапка (не знаем защо тук носят зимни шапки в жегата) и планински панталон срещу реге пижама и шапка за расти.
В Сенегал всичко е сравнително скъпо
и тъй като се налагаше постоянно да купуваме разни неща на Ламп и неговите приятели, парите бързо започнаха да намаляват и решихме да се преместим на някой див плаж, където няма магазини и банкомати. Като цяло хората тук си мислят, че щом си бял имаш купища пари и трябва постоянно да харчиш. В повечето магазини ни казваха поне два пъти по високи цени, а то и без това нямаше голям избор в тях. Карахме я на хляб и от време на време някой омлет с картофи в типичните ресторантчета, които представляват дървени пейки около една масичка с яйца и картофи, където ти готвят и сервират. Иначе в къщите всички ядат заедно от една обща купа и пият от обща чаша.
Чаят се сервира след дълго пресипване в чашата и обратно
Лах - малко прилича на мокър пясък, но ние си го изядохме с удоволствие
И така, напазарували 5 хляба и един местен течен шоколад (доста гаден, но се свиква) тръгнахме към
Ланг дю барбери – мястото, където р Сенегал след като тече десетки километри успоредно на брега, се влива в океана
Стигнахме до там с един камион и един пикап и опънахме палатката в една горичка близо до морето до входа на национален парк. Нямахме пари да влезем в националния парк, но се разходихме наоколо и успяхме да видим някои красиви птици и хиляди милиони раци. Местността е доста дива, има няколко малки селца, езера, река, която трябва да прекосиш с лодка, за да стигнеш до океана.
странните раци само с по една голяма бяла щипка бяха навсякъде по много
С баобаба
Останахме там два дни пълен релакс и
тръгнахме към Дакар
с надеждата да се изкъпем в сладка вода най-накрая. Направо от входа на резервата ни качи полицейски пикап до разклона за Дакар. Отначало искаше пари, но като му казахме че сме на стоп ни натовари отзад в каросерията. След това двама усмихнати сенегалци ни взеха до следващия град и накрая французин с марокански произход, който работи в Дакар. Знаеше добре английски, каза че е писател и също пътува много. Спирахме да видим баобабовата гора по пътя към Дакар. Мислихме за Екзюпери, който е поправял самолета си в пустинята в Мавритания и често е оставал в Сент Луис, за Малкият принц и баобабът който би завзел малката му планета. Ако вървиш само направо няма да стигнеш далеч.
Така направихме София – Дакар изцяло на стоп.
Останахме в едно селце – предградие на Дакар на каучсърфинг у Дали и семйството му с много сестри и деца. Дали беше болен от малария, за втори път. Изкъпахме се най-накрая с кофа вода. Тук до сега душ не сме видели, водата е много скъпа и често спира. Токът също спира постоянно. Иначе до сега пием навсякъде вода от чешмата, понякога я филтрираме, но като цяло е добре, не сме имали проблеми.
На сутринта отидохме до Дакар на стоп, който ни остави направо пред посолството на Мали. От там трябваше да вземем следващата виза. Вечерта след неразбирателство с двама каучсърфъри се оказахме на улицата без подслон. Връщането в предградието беше трудно и скъпо, а хотелите в града бяха невъзможни за нашия бюджет. Останахме на едно осветено място в центъра близо до охрана и полиция да чакаме утрото. Скоро полицаите ни поканиха да спим на тротоара пред една зеленчукова борса. Имаше доста комари, хлебарки и дори плъх и решихме да опънем палатка. Така къмпирахме в центъра на Дакар, охранявани от полицията.
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа!
Африка пеша (2): От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал
Продължаваме с пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. Вече бяхме в Мароко, а днес ще прекосим Западна Сахара, Мавритания и ще влезем Сенегал, с което ги и откриваме за нашия сайт.
Приятно четене:
Африка пеша
част втора
От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал
Западна Сахара
След Сиди Ифни пристигнахме в Гулемим- вратата на пустинята. Спахме близо до пътя в пустощта, заобиколени от камъни, сухи храсти и тръни. На сутринта хванахме най-якия стоп до сега. Двама италианци с олд скуул кемпер (21 годишен) и две кучета (немски овчарки). Симоне и Киара – на 25, бяха точно като нас, слушаха същата музика, имаха същите идеи и също отиваха в Сенегал! И на всичкото отгоре имаха италиански спагети и италианско вино 🙂 За пръв път от много време опитахме европейска храна.
Карахме с тях през пустинята, спирахме да гледаме и снимаме и се забавлявахме чудесно. Първата вечер останахме да спим на една бензиностанция в Лайон. На втория ден продължихме с тях и стигнахме до
Бождур,
където те останаха на къмпинг, а ние опънахме палатка на плажа.
Три дни пътувахме по еднообразния път през пустинята. Освен няколко стада с камили и много рядко кола с туристи, пътят беше абсолютно празен. Безкрайна пустoта и тишина.
Пейзажът беше почти еднакъв – прав път и пустош от двете страни, от време на време камъни или храсти, от време на време дюни, много рядко населено място и доста често полицаи, блокирали пътя. Всеки път едни и същи въпроси – от къде сте, къде отивате, какво работите. Не искаха да пускат журналисти в Западна Сахара, заради конфликтите там. Една седмица преди да пристигнем в Лайон имало бунт. Хората от пустинята протестирали на палатков лагер, но полицията и военните дошли, започнали да стрелят по тях и изгорили целия лагер. Колко убити има никой не знае- полицията казват,че са 10, а сахаряните казват,че са повече от 100. Едни португалци ни разказаха, че с очите си видели как хеликоптери и войници стрелят в реката, защото мислят,че вътре има още скрити бунтовници. Било като истински американски екшън…но за късмет го изпуснахме. Затова ни питаха по няколко пъти дали не сме журналисти…
Със Симоне, Киара и техния дом
ситни, дребни,
като… 😉
Спирането и разпитването беше доста досадно, но ние го приемахме на бъзик и всеки път се смяхме, когато ни задаваха същите въпроси. Полицаите все искаха някакъв фиш…давахме и паспорти, документи на колата, но те не – фиш искаме и това е…не можехме да разберем какъв е тоя фиш…решихме,че е някаква тайна парола и всеки път щом кажеха фиш ни ставаше много смешно.
Полицейските баражи са толкова популярни,че ги изобразяват на картиниСмяхме се и когато едните полицаи ни поискаха вино или бира… добре че имаха вино от Италия в кемпера и полицаите останаха доволни. Не беше много смешно обаче, когато поредните полицаи поискаха подкуп от 80 евро, защото международната застраховка на кемпера не важала в Мароко. Отидохме в
Дахла
Дахла, Западна Сахара
с идеята да направим застраховка за Мароко, но улучихме дните на мюсулманските празници….когато всяко семейство трябва да жертва по едно агне. Решихме да продължим без застраховка…оставаха само 400 км до границата.
Още една блокада 😉
Стигнахме границата към 4 час, знаехме,че границата затваря в 6 и бързахме да я преминем. От мароканската страна всичко беше нормално – отново искаха фиш, отново искаха вино… Дълго чакане в жегата и многобройни гишета. След два часа чакане напуснахме Мароко, пътят свърши и се озовахме
в ничия земя- 4 км пустош и пясък, без никакъв път.
Ничия земя – границата между Западна Сахара и МавританияИзглеждаше нереално… защо е тази земя… където не важат никакви закони, не принадлежи на никой и няма нищо. На всичкото отгоре там живееха хора- предлагаха пари за смяна, и както знаехме от интернет, си изкарват парите като дават грешни посоки на колите, водят ги в пясъчен трап, и когато затънат в пясъка им искат пари,за да ги изкарат от там. Когато следите от коли се разделиха на няколко и не знаехме накъде да тръгнем, хората започнаха да ни викат: наляво! наляво! Не знаехме лъжат ли ни или не и продължихме направо. Тогава дойде един Мерцедес отсреща с местен шофьор, който започна също да ни крещи нещо. Ние го игнорирахме и продължавахме бавно напред по неравната земя. Той страшно се ядоса слезе от колата и започна да крещи, че е полицай. Знаехме от интернет също, че в Мавритания има много фалшиви полицаи и му поискахме документи. Той извади някакво смачкано листче от джоба си с негова снимка…и вече бяхме сигурни, че не е полицай. В края на краищата тръгнахме след него и стигнахме до
Мавританската граница
точно в 6 часа, минути преди да затворят. Ако бяха затворили, трябваше да спим в ничията земя. Разбира се човекът с Мерцедеса искаше пари, започна да вика и тича след кемпера, но ние бързахме да влезем на Мавританска територия, където сме в безопасност. Там обаче ни пресрещна един полицаи и почна много лошо да крещи- назад назад! Накара ни да се върнем 10 метра назад в ничията земя, за да можем да дадем на фалшивия полицаи пари. Ние викахме на Симон (шофьора на кемпера) да не му дава нищо, но той явно не знаеше какво става и му даде 200 дирхама (20 евро)! Ние направо побесняхме…това бяха много пари за нас, а той ги взе за 5 минути. Слезохме от кемпера и му казахме да върне парите. Не знам защо той наистина много се стресна и отиде при Симон да го пита защо си искаме парите обратно. В края на краищата му дадохме 5 евро и той върна 200те дирхама… което пак беше нещо…
Странни растения в пустинята
Марокански кастанети От там се почна една суматоха. Униформени и неуниформени хора не спираха да искат пари, да предлагат чейндж, хотели и какво ли не. Най-смешното беше, че на границата няма ток и полицаите си светеха с фенерчета и записваха в тетрадки данните ни. Може би затова границата затваря в 18:00. Навсякъде ни се чудеха, че сме българи. В Западна Сахара някой от полицаите не бяха чували за България и по няколко пъти ни питаха : ‘от къде сте’. А на Мавританската граница един от полицаите каза, че за пръв път вижда българи тук и че сме първите българи в
Мавритания
Към 8 и нещо успяхме да преминем през всички гишета и проверки и тръгнахме към близкия град Ноадибу да преспим. Точно си отдъхнахме, че кошмарът свърши и отново ни спря полицейски блокаж на пътя. Отново искаха фиш. Не можехме да разберем какъв е този фиш, предлагахме му паспорти, документи…не, искаше фиш. „О, нямате фиш“ каза, „това е голям проблем“ Накрая разбрахме, че фиш било копие на паспорта. И през цялото време, на всеки един бараж трябвало да даваме по едно копие от паспорта! За щастие имахме по едно копие в нас и дадохме да полицая и ни пусна да си ходим. Видяхме как вятърът отнесе едно от копията ни, а той дори не си направи труда да го вземе… явно беше много важен този фиш.
Точно след 2-3 километра – отново полицейски бараж, отново фиш. Този път нямахме повече копия и се наложи да пишат дълго и широко данните ни. Щом пристигнахме в Ноадибу си направихме по 30 копия на паспортите да имаме за целия път. Останахме там 2 дни и продължихме
към столицата – Нуакшот.
По целия път имаше полицейски блокажи, но с фиша минавахме лесно и бързо-общо над 15 фиша раздадохме в цялата Мавритания. В Нуакшот спахме на една бензиностанция. Не можахме да намерим нито къмпинг, нито къде е центъра. Всеки ни даваше различни посоки. Беше голям, хаотичен град с ниски сгради и много стари Мерцедеси.
Фризьор Уест Коуст, йо!
Продавач на хляб в Нуадибу
Селце в Мавритания
Градският транспорт в столицата Нуакшот
На другия ден продължихме към Сенегал с кемпера. Не искахме да оставаме повече време в Мавритания, защото имаше опасност от отвличания и съветваха никой да не ходи там. Не ни даваха дори да спираме покрай пътя за наша безопасност.
Последните 50-100 километра пътят беше ужасен, с много дупки. Но
истинският ужас започна на границата в Русо
Границата представляваше брега на река Сенегал, където всички се перяха и къпеха. Веднага ни нападнаха 10-тина местни да ни помагат с документите. Искахме да намерим полицаите да разберем какво трябва да правим (други коли освен нас нямаше). Но намерихме полицаят да спи под бюрото на земята. Каза, че отварят в 3 часа. Беше само един.
Черните не спираха да ни преследват, да ни обясняват и накрая ни заведоха да си купим билет за ферибота. Тъй като нямахме Мавритански пари (угия), единият плати билета вместо нас и от там се превърна в наш гид, което беше голяма грешка. Пристигнаха и двама германци с колела. Бяха карали 46 дни от Мюнхен до тук. И тях ги бяха нападнали, но тъй като се опитваха да избягат от тях и да ги игнорират, черните много се ядосаха и започнаха да им крещят: ‘нацисти, махайте се оттук! Или плащайте или се махайте’. Хаосът беше пълен и никъде нямаше никаква информация. Трябваше да плащаме безумни такси за паспорт, такса за общината, такса за кемпера, всичко около 45 евро. Гидът ни обаче дойде с нас на ферибота и не ни оставяше на мира. Искаше 140 долара! Накрая след дълги разправии и заплахи от наша страна му дадохме 55 евро и ни остави. Германците също имаха проблеми. След като бяха дали 10 000 угия (около 30 евро) на човека, който ги наричаше нацисти, на ферибота им казаха, че това е фалшив билет и трябва да се върнат обратно в Мавритания да си купят нов. Те обаче бяха твърди, изблъскаха униформеният и продължиха смело напред като казаха, че няма да плащат втори път. Но най-големият проблем стана след това. Оказа се, че не пускат коли по-стари от 5 години в Сенегал и за да ни пуснат трябвало да вземем някакъв документ от Дакар и да оставим кемпера на митницата. Беше пълно безумие. Накрая ние останахме в кемпера с кучетата, докато нашите италиански приятели отидат до Дакар за ценната хартия (цели 720 км в двете посоки). Сега, когато видяхме курса на сенегалските пари (франкове) вече бяхме сигурни, че сенегалският консул в Казабланка е КОРУМПИРАН! Беше ни взел 50 евро за виза, а на визата пишеше 20 евро (във франкове). Всичките тези граници и бюрокрации са пълен абсурд. Има нещо тотално сбъркано в цялата система. И докато не я променим корупцията ще бъде навсякъде.
На границата с досадните гидове…
Мавританската страна на границата със Сенегал
Сенегалската страна на границата
Мавритански деца…
… и сенегалски деца
Сенегал
Сенегалското Росо (от другата страна на река Сенегал е мавританското Росо) е малко село. Бедноста и мизерията бяха потресаващи. Всички се къпеха и перяха в кафявата река, а после простираха върху прашната земя. Повечето хора нямаха дори обувки. Такова нещо като кофа за боклук не съществува и боклукът е навсякъде. За съжаление и ние нямаше къде да си изхвърляме боклука и трябваше да допринасяме за всеобщото бунище.
В момента сме заклещени в Русо и чакаме нашите италиански приятели да се върнат от Дакар с развръзката на ситуацията с кемпера…
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът
Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ!
Последни коментари