Категория: Лора Василева

Африка пеша (15): Габон 2

Африка пеша (15): Габон

Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Габон

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

По улиците на Маюмба, Габон

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

Домът ни в Маюмба, Габон

Домът ни в Маюмба

село Junk Ville, Габон

китно селце на име „Junk Ville“

гледката от връх Браза, Габон

гледката от връх Браза

Габон

Габон

Габон

Габон

пътят, по който дойдохме и влакът до него

ГабонГабон

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Плаж, Габон

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

Плаж, Габон

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Африка пеша (14): Камерун отново 3

Африка пеша (14): Камерун отново

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигера за последно влязохме в Камерун

 

 

 

Днес ще продължим с красотите на  Камерун. Приятно четене:

Африка пеша

четиринайсета част

Камерун отново


Камерунец

 

 

 

Последните две седмици в Камерун минаха неусетно. Останахме три дни в

Лимбе

в малката стаичка на Банту. Банту беше един от най-яките растамани, които срещнахме в Африка. Правеше красиви неща с природни материали и с ентусиазъм приготвяше своето art кафе на име ‘Bantu Coffee Nzimbistic Art Garden’. За разлика от повечето хора тук не беше обсебен от парите, никога не беше опитвал алкохол или цигари. Можеше искрено да се разговаря с него. Срещнахме и един раста полицай, вече пенсиониран след 30-годишна служба, който пушеше целодневно огромни пури, свити в листа от тетрадка. Беше голям реге фен и притежаваше огромна колекция от DVD-та, над 10 чифта различни Нaйк-ове и червен спортен кабриолет. Посетихме един реге концерт на живо и едно погребение в къщата на Банту. Тук погребения се правят всяка година след смъртта и обикновено са големи празници с музика, пиене и ядене цяла нощ.

Иначе Лимбе е красиво градче на океана

с многобройни плажове наоколо. Хората говорят английски в тази част на Камерун и за нас беше прекрасно да чуем английска реч. Тук, за разлика от други страни, никой не ни закачаше и зарибяваше да ни продава нещо. Хората само ни поздравяваха усмихнато и почти всички подвикваха на Евгени ‘Jesus! Jesus!’. В някои селца децата дълго зяпаха с увиснали ченета, сякаш са видели призрак, чудейки се наистина дали това не е Исус. Иначе хората живееха по-добре тук. Земята е плодородна, всичко расте и зеленее, има вода, има много плодове и риба и реално няма гладни хора. Лошото е обаче изключително популярното ‘bush meat’ или дивечово месо, което се продаваше покрай пътя сготвено или като цяло животно. Имаше много бракониери и се ядеше всичко от гората –маймуни, антилопи, катерички и дори слонове. Нямаше никакъв контрол над това.

„С нами Бог“ – телекомуникационна компания. Камерун

God with us communications. Подобни надписи и имена има на магазинчета, коли и рейсове.

 

 

 

 

Тръгнахме към Яунде

да вземем паспортите си от Габонското посолство. Стопът беше сравнително добър по главния път Лимбе – Дуала – Яунде. Качи ни един Мерцедес 320 с изтупан бизнесмен, занимаващ се с петрол. След като му обяснихме, че пътуваме на стоп от България до тук, той ни зададе обичайните въпроси: ‘Защо? Каква е печалбата ви от това?’. Отговорихме му, че печелим опит, познания и прекрасни изживявания. ‘Това е разликата между белия и черния човек’ – отговори той: ‘Белят човек може да прави много неща за без пари, но черният нищо няма да направи, ако няма печалба.’ За съжаление доста от хората тук разсъждаваха така и това ни накара да се зачудим защо тогава ни вози без пари и дали няма да поиска пари, въпреки че кара нов, лъскав Мерцедес. Всъщност досега стопът вървеше бързо и никога не сме плащали. Обикновено питаме дали е безплатно и ако искат пари просто учтиво благодарим и отказваме. Повечето хора обаче въобще не можеха да разберат какво е автостоп, въпреки че самите те ни качваха. Когато им обясним подробно как сме дошли от България до тук без рейс, без такси, без самолет, а напълно безплатно, те или мислеха, че лъжем, или ни смятаха за луди. ‘Безплатно? В Африка? Не е възможно!’
Разговорът с бизнесмена продължи така: ‘Искам да си взема една жена от България’ – каза той. Имаше вече една, но искал да има поне 4-5. Въпреки че тук хората са християни,

полигамията е много популярна

и няма никакъв лимит от жени, които можеш да си ‘вземеш’. Имаше достатъчно богати мъже с по 50 жени. ‘Колко струва една жена в България?’ – попита бизнесменът. ‘Безплатна е’ – отговорихме – ‘Любовта не струва пари’. Това наистина го обърка, той помисли малко как е възможно и попита – ‘Но ако не си дал пари за жена си, после как ще знаеш, че тя ти принадлежи?’ ‘Тя не ти принадлежи, а е напълно свободен индивид като теб’. Това още повече го учуди и той заключи, че явно белите и черните жени са различни. По едно време, както и очаквахме, бизнесменът ни поиска пари. Обяснихме му още веднъж, че пътуваме само на стоп и ако не ни иска, по-добре да спре да слезем и да продължим с някой друг. Той не искаше да спре и каза, че ще ни вземе по-малко от нормалното. Ние обаче настоявахме, че няма да дадем нито един франк. Въпреки всичките ни обяснения, явно не беше разбрал, че сме дошли до тук на стоп, безплатно. Питаше ни: ‘Ако ви оставя, как ще продължите? Пеша ли?’ Накрая, след като търпеливо му обяснихме за пореден път, че пътуваме навсякъде на стоп, той се съгласи да не ни взима пари.

 

В останалата част от пътуването ни говори за Бог и неговата църква. Тук всеки посещаваше определена църква, различна от всички останали, с различни разбирания за християнството. Повечето хора бяха доста религиозни, молеха се редовно в своята църква и ни разпитваха за Бог почти ежедневно. Според бизнесменът Господ обича само нас, хората и е направил всичко друго за нас, да го използваме. Дал ни е животните, за да ги убиваме и гората – за да я изсичаме. Мисълта, че животните могат да свършат и, че някои от тях вече изчезват в следствие на човешката намеса, беше съвсем непозната тук. Същото се отнасяше и за големите тропически дървета, които се изсичаха безразборно. Екваториалните гори изглеждаха толкова огромни и безкрайни, че за хората изсичането им не беше нищо лошо. Почти никой от месните не беше чувал дори за важната роля, която играят тези гори за нашата планета. Но когато човек е гладен, не мисли за изчезващите животни и гори. Лошото е, че дори и богатите бизнесмени не мислят за това. Всички мислят само за пари.

В Яунде, Камерун

с Тита в Яунде

С още една кола се върнахме до Яунде и, когато взехме паспортите на следващия ден, бяхме неприятно изненадани. Оказа се, че месечната ни виза за Габон, за която бяхме платили по 150лв на човек беше започнала да тече от деня, в които сме кандидатствали, а не от датите, които бяхме поискали. Времето в Камерун също не ни стигаше. Имаше още толкова много прекрасни места тук, а визата вече свършваше. Опитахме се да я удължим, но се оказа много скъпо.

В Яунде ни приюти Тита

– португалка, работеща в еврокомисията тук. Тя ни прие гостоприемно в дома си и дори ни помогна да сменим датите на габонските визи. Беше пътувала много и споделяхме опит и преживявания. Посетихме един тридневен реге фестивал, едно джембе парти и отпразнувахме рождения ден на Гената с Тита и приятеля и Ризбо в домашна обстановка с домашна торта. Ризбо беше хип-хоп певец и също беше много забавен. Запознахме се с доста реге изпълнители и реге фенове тук. Яунде ни беше привлякъл като магнит и без да се усетим изминаха 5-6 дни. Беше ни много весело, но визата свършваше и трябваше да се отправим към Габон.

Камерун

 

 

Първо отидохме в

Криби

за няколко дена, където са най-красивите плажове тук. Редица от красиви заливчета с надвесени мангови дървета над пясъка, палми и други растения. Най-изумителното покрай Криби е

водопадът Лобе,

който пада директно в океана от вливащата се река. За пръв път виждахме река да завършва с водопад в океана. Спахме няколко дена на различни заливчета на палатка и от време на време само ходехме за вода и храна до селото. Имаше много ‘къмпинги’, които представляваха дървена барачка без вода и ток, която някой местен е скалъпил и иска малко пари, за да си ‘секюр’ и да ти сготви риба или друго. Срещнахме един растаман с брада, който ни покани безплатно да опънем палатката в неговата градина на плажа. Беше си направил райско местенце с цветя, плодове, палми и малка дървена къщурка само на няколко метра от океана. Растата си живееше истински, прост живот и изглеждаше щастлив. Казваше, че не иска да пътува никъде – тук е неговото място. Носеше ни манго от гората, готвихме си странен плод, наподобяващ на вкус на картоф, но расте по дърветата като голяма зелена топка.

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопадът Лобе

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопад Лобе – Криби, Камерун

 

Криби, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Път, Камерун

С нежелание си тръгнахме от градината на растата, но от визите ни оставаха 2 дни и имахме труден път до границата.

Трябваше да изминем 170 км черен път

преди да се включим в главния път за Габон.

 

Първата нощ спахме в началото на черния път в гъстата, тъмна гора, пълна с комари и насекоми. На другия ден след цял ден стопиране успяхме да изминем 80 км с няколко коли и камиони. От време на време имаше някое малко селце в гората. Видяхме пигмеи и други местни племена. На следващия ден визата ни изтичаше и трябваше до 18 часа да сме минали границата. А ние бяхме на безлюден черен път на 100 км от главния път и на 200 км от границата. Станахме рано, но до 10 часа не беше минала нито една кола. Бяхме решени да хванем какъвто и да е транспорт – платен или не, за да не изпуснем визите. Пътят беше бавен и трябваха поне 3 часа до разклона. Накрая мина bush taxi (така наричат споделените таксита в Африка) с 9 човека вътре, един на покрива и толкова претъпкан багажник, че стоеше отворен. И все пак спряха и настояха да ни качат. Казахме им, че няма място, но за bush taxi-тата винаги имаше място за още един. В случая бяхме двама с две големи раници. Казаха, че няма да има друга кола до вечерта и решихме да се натоварим.

В горката Toyota Corolla станахме общо 10 души вътре и двама на покрива.

Евгени отиде на покрива, където пътуването беше най-комфортно. Вътре бяха 4-ма отпред и 6-ма отзад. Шофьорът седеше в ъгълчето на седалката си и се присягаше вдясно за волана и скоростите. Багажникът беше отворен докрай с нашите раници, вързани с въжета и на това отгоре качихме още двама души по пътя. Така станаха 4-ма на покрива и 10 вътре – абсолютен рекорд за една кола и при това пътят беше брутален. Преди полицейския пост за града слязохме да преминем пеша, за да останат в колата само 5-6 души. Разбира се, всичко това ставаше пред очите на полицаите, но такива бяха правилата тук. С облекчение слязохме от Тoйота-та в Еболова, където се включихме в асфалтовия път за границата и продължихме да стопираме. За пореден път се убедихме, че стопът е много по-удобен и бърз от платения транспорт в Африка. В Eболова напазарувахме и хапнахме набързо и продължихме да чакаме на пътя. Чакахме повече от час, но накрая стопът се отпуши и с две коли стигнахме на границата точно на време- към 16 часа – 2 часа преди да ни изтекат визите.

Реге фестивал в Италия (плакат)

на реге феста в Италия, Удине 2010

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът
 *кадо – подарък (фр.) – бел.Ст.

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Африка пеша (13): Камерун 6

Африка пеша (13): Камерун

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин, а за последно минахме през Нигер.

 

Днес отиваме и ще откриваме Камерун

 


 

Приятно четене:

Африка пеша

тринайсета част

Камерун

Камерун – цяла Африка в една страна. Така бяхме чели в туристическите гидове. И наистина разнообразието е огромно – има над 200 различни езика и етноси, планини и дъждовни гори, плажове и езера… всеки може да открие своя рай тук.

 Камерун

Пресякохме границата в Банки и още първата кола, която ни взе по черния пуст път, ни закара директно до Маруа, от където трябваше да вземем камерунските визи. Шофьорът – Амаду- първият камерунец, който срещахме, ни покани да спим у тях и ни нагости с вкусна камерунска вечеря. Имаше голяма къща с красив двор с плодове и палми и ни даде цяла стая с баня.

Маруа е чист и приветлив град,

много различен от градовете в Западна Африка. Имаше големи улици с тротоари и дървета от двете страни, които пазеха сянка през целия ден. Имаше дори контейнери за боклук и боклукчийски камиони. Но най-живописното беше реката, която минаваше през града и, която в сухия сезон беше напълно изчезнала. Сухото пясъчно корито се беше превърнало в дълъг футболен стадион. Подобно на Валенсия, където видяхме как хората са преместили реката и в коритото на старата река са направили спортни площадки, така и тук, само че естествено, реката се превръщаше в игрище през сухия сезон. Хората спортуваха, тичаха и най-вече играеха футбол. Някои перяха в дълбоки дупки, където все още се намираше вода.

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

 Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Извадихме си визи от Маруа срещу 80 евро на човек, но за наше огромно разочарование, ни дадоха визи само за 1 месец- напълно недостатъчно за тази голяма, разнообразна страна. Нямахме време за губене и веднага тръгнахме към

близките планини Мандара,

като си оставихме част от раниците у Амаду. Стопирахме до Моколо и от там вървяхме километри пеша по черния път през селцата в планината. Тук планините не са много високи- към 1000м, но пък са много живописни. Нямаше почти никакъв трафик и единственият начин беше да вземеш мотор или да вървиш. Вървяхме 5 дни в планините около Румсики, след това Коза.

Село, Камерун

 

Планините бяха красиви, но съвсем сухи

В северен Камерун все още е савана с малко дръвчета и жълта трева и беше края на сухия сезон. Никъде не намерихме вода в природата. В някои села дори нямаше помпа. Където имаше село с помпа, напълвахме 12-13 литра и ги носехме с нас. Но дори и толкова не ни стигаха за един цял ден. Затова не можеше да се отделим много от цивилизацията- трябваше да наливаме вода поне 2 пъти на ден.

 Савана, Камерун

Село, Камерун

Село, Камерун

крачна помпа за вода, типична за селата наоколо

По пътя, Камерун

Пътят, по който вървяхме през селца и планини

Село, КамерунСело, Камерун

Прани гащи, Камерун

Пране

Върнахме се в Маруа, сбогувахме се с Амаду и поехме на юг. Чакаха ни към 1500 км до столицата. На излизане от Маруа ни качиха 2 жени – първите жени, които ни качват на стоп в черна Африка. Шофьорката се казваше Ваня – камерунка с руско име. Оставиха ни на 20тина километра след Маруа привечер и там трябваше да прекараме нощта. Беше съвсем равно, сухо поле, без почти никакви дървета, където да се скрием. Вървахме над километър навътре от пътя, но все още виждахме ясно колите и хората. Накрая опънахме палатката до една купа сено и се надявахме никой да не ни види. Вечерта обаче, точно когато привършвахме вечерята,

се появиха петима мъже с мачете

Доста се стреснахме и се въоръжихме с единствения ни нож. Започнаха да ни разпитват защо сме там и да обясняват, че трябва да дойдем с тях в селото да говорим с шефа. Казахме им, че ако не може да спим тук, веднага ще се преместим, но те не искаха да си ходим, просто искаха „кадо”*. Обяснихме им, че нямаме никакво „кадо”, никакви пари и единственото, което можем да им дадем са усмивки и положителна енергия. Накрая поискаха имената и адресите ни и ни оставиха с уговорката, че утре ще посетим селото им. Отдъхнахме си, когато си тръгнаха, но не посмяхме да пускаме челниците цялата вечер.

За щастие всичко беше наред и на сутринта бързо си тръгнахме, преди да са дошли отново. Цял ден стопирахме и успяхме да изминем над 500 км до

Нгаундере

с 2 коли и един камион. Нощувахме в планината до града. На другия ден чакахме 3-4 часа на пътя без никакъв успех. Тук вече нямаше асфалт и движението беше съвсем малко. Нямахме много време заради визите и решихме да вземем влак до столицата Яунде. От тук почваше единствения влак в Камерун, който всяка нощ пътува за Яунде. Решихме, че ще е добро приключение

да хванем африкански влак

за пръв път и още на другата сутрин щяхме да сме в столицата. След 5-часово чакане за билети в последния момент се сдобихме с 2 билета 2ра класа. Не можехме да повярваме, че толкова много хора пътуват всеки ден, при това билетите хич не бяха евтини. Сред супер суматоха и хиляди хора, натоварихме раниците на товарния вагон и се качихме. За щастие имаше седящи места, подредени по 4 един срещу друг, като в рейс, но беше толкова тясно, че постоянно риташ човека срещу теб.

За спане не можеше и дума да става, но поне забава имаше.

Постоянно някой крещеше и продаваше какви ли не неща – от козметика до лекарства за всичко. А на спирките тълпи от хора се струпваха на прозорците и предлагаха местната продукция, дори в малките часове на нощта. На всяка спирка имаше различен специалитет – тук само банани, после само мед…и всички във вагона купуваха съответната стока. Някой път влакът тръгваше без да успееш да си вземеш рестото или покупката. Към 5 сутринта дойде пастор с касетофон и започна да крещи с всички сили как трябва да ставаме да се молим. След това пусна госпел и призова всички да пеят. Това продължи повече от половин час, но никой не му обръщаше внимание. Поне влакът беше сравнително бърз и след около 15 часа пристигнахме благополучно в

Яунде

Тук имахме уговорка с двама бразилци – Пабло и Ливия, които ни приютиха за няколко дена. Веднага отидохме да кандидатстваме за Габонски визи и тук ни изръсиха с по още едни 80 евро на човек. Визите вече ставаха непоносимо скъпи, сякаш тези страни не искат чужденци. Нямаше как да избягаме от системата, колкото и да бягаме. Ние живеем в нея.

 Савана, Камерун

Покрай Пабло и Ливия срещнахме и други испано-португало-говорящи хора, отидохме на реге концерт и на парти у една испанка.

На другия ден потеглихме

към връх Камерун – 4090м

– най-високия в Западна Африка. От дълго време не бяхме виждали голяма планина и това беше най-голямата радост за нас. Тръгнахме доста късно – към 15,30 часа, но за късмет веднага ни качи кола директно до Дуала, на 240 км. Шофьорът се казваше Ахмед и говореше английски. Страшно му хареса нашето приключение и не спираше да ни разпитва. Накрая пожела да ни закара на другия ден до

Буеа – селото, от където започва изкачването на върха

Каза, че работи в чаената фабрика на близо и ще се радва да ни я покаже. Преспахме в Дуала на каучсърфинг с Флорент, който също ни заведе на концерт- този път с местна музика. На сутринта се обадихме на Ахмед и той дойде да ни вземе. Разходи ни из Лимбе, след това ни показа чаената фабрика Толе и ни остави пред туристическото бюро в Буеа, от където трябваше да си вземем гид. В началото не искахме да взимаме гид. До сега в нашето пътуване винаги сме се оправяли без гид, но по-късно се убедихме, че тук наистина е необходим.

Камерун, Mount Cameroon National Park, Камерун

Поне успяхме да договорим да не плащаме за носачи, които също бяха задължителни по принцип, но ние можехме да си носим раниците сами. Дадоха ни един гид на име Фриц за 4 дена и на другата сутрин поехме нагоре към планината. Знаехме, че тук вали много и целогодишно, затова бяхме подготвени за всякакви условия. Не случайно

местните я наричаха „планината на гръмотевиците“

Носехме якета, дъждобрани, дебели дрехи, цялата храна за 4 дни и голямо количество вода. Въпреки, че планината е влажна и дъждовна, вода имаше само на 2 места през целия ни преход – на първия заслон при изкачването и след това чак от другата страна на планината на Ман Спринг на 2300 м н.в. Нашият гид обаче не беше толкова добре подготвен. Нямаше палатка, нито шалте, нямаше дори и яке, а когато станеше студено си слагаше чорапи на ръцете и нещо като плувна шапка на главата. Изкачването по маршрута Гинес беше доста стръмно и трудно с багажа. Сутринта вървяхме в гореща дъждовна гора, а вечерта бяхме на студен гол склон на почти 0ºС. Разликата в температурите беше шокираща и се наложи да облечем всички топли дрехи. Останахме да спим на 2рия заслон на палатка на 2800 нмв. Там срещнахме група канадци, които предприеха нощно изкачване в 1,30 през нощта, но се върнаха без да успеят да стигнат до върха заради студа. Тръгнаха обратно по същия път надолу и през следващите 3 дни не срещнахме никакви други хора.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

На втория ден покорихме върха

Издигнахме се над облаците и слънцето ни се усмихваше – нещо не толкова типично за тази планина. Върхът беше студен и страшно ветровит, но дори най-горе имаше трева и растителност. Тръгнахме да слизаме от другата страна на планината през реки от лава и черни вулканични полета.

връх Камерун  4090 м н.в.

връх Камерун 4090 м н.в.

Стръмния склон, обсипан с малки черни камъчета беше доста хлъзгав и предприехме лава-бординг за най-бързо и весело придвижване. Тичахме надолу с леки завои и не веднъж падахме, ставахме и продължавахме. Вървяхме към 10 часа, видяхме кратерите от изригванията през 1999 г. и вечерта пристигнахме на

Ман Спринг – последния заслон и вода по пътя

Отпочинахме си, доволни, като си мислехме, че най-трудното е минало. На другия ден обаче ни чакаше 10 часово слизане през джунглата, което се оказа по-трудно от изкачването на върха. Вървяхме по мократа земя по малка, обрасла пътечка, направена от бракониерите. Последните туристи, минавали от тук били преди 3 месеца и на места пътеката изчезваше, погълната от джунглата, и Фриц се налагаше да проправя път с мачетето си. Ходенето беше бавно, заради многото препятствия, които трябваше да прескачаме постоянно. Краката ни бяха напълно мокри още след първия час ходене през влажната джунгла, а до вечерта вече приличаха на големи гъби. Трябваше да видим горски слонове и шимпанзета, но видяхме само пресни слонски екскременти. Гидът ни беше казал, че ще пристигнем към 16,00, но в 17,00 все още вървяхме през тъмната гора, която изглежда нямаше край. „Близо ли сме”- питахме все по-често. „Още сме далече” – отговаряше всеки път Фриц. Точно, когато си мислехме да спираме да спим някъде, заваля проливен дъжд. Нямаше къде да се скрием и решихме да вървим, докато съвсем се стъмни.

Имахме вече пришки по краката от 3-дневното безспирно ходене и нямахме сухо място по себе си

Земята стана още по-хлъзгава и все по-често падахме. Тук в дъжда никакви обувки не те спасяват. Накрая към 19 часа стигнахме мястото, където трябваше да спим и се оказа, че там няма нищо. Просто малка полянка в бамбуковата гора. Нито дори навес да се скриеш от дъжда. Гората беше съвсем дива. Заради липсата на вода и трудната достъпност (най-близкият път е на 8 часа слизане) нямаше никакви хора. Дъждът продължаваше да се лее с пълна сила, а Фриц се опитваше на запали огън. Стоеше прав на дъжда, без яке и нямаше дори къде да седне. За щастие успяхме да запалим огън и през нощта спря да вали. Подарихме на Фриц животоспасяващо фолио, с което можеше да се увие и да се спаси от влагата и яке-дъждобран и му казахме, ако има нужда да дойде в нашата палатка.

Изкарахме нощта и на сутринта, 08.04, рождения ден на Лора, слънцето отново ни се усмихна. След голяма борба успяхме да запалим огън с мокрите бамбуци и се поизсушихме. Днес трябваше да стигнем до океана и вече си мечтаехме за топлия плаж.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

кратерите от 1999 г.

 Планината Камерун

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

Пътеката през джунглата често ставаше съвсем обрасла

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

чудесна сутрин на рождения ден в джунглата

 

Денят тръгна добре от самото начало с празнична закуска с последния течен шоколад и след 3-4 часа вървене през джунглата, стигнахме

Бакингили- село на брега

с прекрасни черни вулканични плажове. По пътя за плажа ни спряха и казаха, че има женски плаж и мъжки плаж. Не искаха да ни пуснат заедно и отидохме 50тина метра по-надолу, където беше неутрална територия. Беше чуден плаж с палми, влизащи във водата и ситен черен пясък. Не ставаше обаче за къмпиране, защото имаше рибари и местни пияници. Разделихме се с Фриц и отидохме в Лимбе, където имахме среща с Ханес от Германия и неговите камерунски приятели- Флора- студентка и Банту – артист. С тях празнувахме с местното палмово вино. Вечерта завърши с реге концерт, където като влязохме започнаха да свирят „Хепи Бъртдей”. Оказа се, че има друг рожден ден в бара, но все пак беше добър поздрав.

Плаж, Камерун

Вулканичният плаж

Африканец, Камерун

с Фриц след успешния преход


Очаквайте продължението

Снимки: авторът
 *кадо – подарък (фр.) – бел.Ст.

Други разкази, свързани със Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!

Африка пеша (12): Нигер 2

Африка пеша (12): Нигер

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. За последно бяхме в Бенин при вуду.

 

Днес отиваме и ще откриваме Нигер

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

дванайсета част

Нигер

 

 

В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи… ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.

Камила – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Първата нощ в Нигер

прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия

град Гая

Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.

По пътя в Нигер

Из Нигер

Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион

по ужасния път към Досо

и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.

 Из Нигер

 Из Нигер

 Из Нигер

Из Нигер

На палатка в Нигер

 Нигер

 Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

На другата сутрин отново ни качи туарезко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко

Туарези – Нигер, Западна Африка

С туарезите

 

Tуарезкият беше единственият африкански език, който имаше писменост

от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост. Туарезите ни оставиха в

едно село на разклона за Маради

и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

 

Туарези – Нигер, Западна Африка

 

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона.

Камион – Нигер, Западна Африка

 

 

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си. След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво.

 

Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали.

Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега.

Маради, Нигер

 

След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до

Маради

и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Дете – Нигер, Западна Африка

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

 Жени – Нигер, Западна Африка

Хамбар – Нигер, Западна Африка

Тези къщички не са за хора, а за складиране на зърнени култури (хамбари)

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Мадона – Нигер, Западна Африка

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На селската помпа

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На помпата

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Жени – Нигер, Западна Африка

По пътя в Нигер

не е лесно да се пътува така...особено по път с много дупки

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 

 

 



 

 

 

 

 

 

Спахме в Маради и на другия ден

стигнахме границата с Нигерия.

Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия. Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата.

 

След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме.

Най-накрая в 12 часа

бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано.

Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме

Кано

навреме и без проблеми.

С Маянк и част от неговите приятели – Нигерия, Западна Африка

С Маянк и част от неговите приятели

Чистене на сусам в Нигерия, Западна Африка

Чистене на сусам в Нигерия

 

Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун!

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:


Африка пеша (11): Бенин: В резерватите за бели 5

Африка пеша (11): Бенин: В резерватите за бели

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а за последно в Того успяхме да получим пари от африканец.

 

Днес отиваме и откриваме Бенин – страната, в чийто резервати има само бели 

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част единайсета

 

Бенин: В резерватите за бели

Бенин – страната на водум религията (или вууду както я наричат от другата страна на океана). Видяхме вууду фетиши – статуи и пазари за мъртви животни, както и много местен джин, който се използва за церемониите. Видяхме и много живи животни, които са доста по-интересни за нас.

Черепи за вуду – Бенин, Африка

В Бенин влязохме с двама тоголиици с джип, които ни оставиха в

Гранд Попо – градче на океана с красиви плажове

По пътя видяхме Ерви – фотографа с мотора и дълго го преследвахме. Настигнахме го чак на границата, където си взимаше виза. Направихме си среща в един реге бар в Гранд Попо и не след дълго се видяхме там. Разказвахме си кой къде е бил, когато се появи възрастен германец, който бяхме срещнали в посолството на Гана в Уагадугу. Отидохме всич

Африка пеша (10): Того. Където можеш да получиш пари ;) 6

Африка пеша (10): Того. Където можеш да получиш пари ;)

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена а за последно бяхме в  Буркина Фасо.

Днес ще обиколим Того, където на плажа можете да правите “всичко”, където африканец може да ви даде пари и  (по личните впечатления на редкацията) страната на най-добрите консултанти

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

Приятно четене:

Африка пеша

част десета

Того. Където можеш да получиш пари 😉

Того – най-накрая отново до океана. Най-накрая една истински зелена страна. В Того влязохме сравнително бързо с шегите на полицаите от Буркинската граница и последвалите ги Тоголийски колеги относно Христо Стоичков и Бербатов, които бяха единствената асоциация с България : ) След като бяхме наричани “тубаб” в северна Африка, после станахме “насара”, тук вече имахме ново име – “йово”. Така наричаха белите и децата пееха след нас песента за йово: “Йово, йово добър ден! Как си? Мерси!”

 

Атлантически океан – Того, Западна Африка

 

 

Другата видима разлика с Буркина е, че тъй като тук мюсюлманите са малко, баровете станаха много. Във всяко селце, колкото и да е малко, може да няма хляб, но поне един бар има. Пиеше се най-много местната бира и някакъв местен джин, направен от палми и имащ вкус на люта ракия първак. (литър струваше около 3 лева)

Тоголез – Того, Западна Африка

 

 

Веднага ни взе лъскав джип до първия

град Дапаонг

на 40км от границата. Беше собственик на верига аптеки в района и отново с личен шофьор. Хубавото беше, че знаеше английски и ни пускаше местна музика. След като ни остави в началото на града пред аптеката си, се наложи да извървим цялото разстояние до края му, което не беше малко. След дълго чакане спря камион, без дори да сме му махали. Вътре имаше трима симпатични тоголийци*, които не знаеха дори и френски, но се разбирахме идеално с международния език с жестове и усмивки. Пожелахме да ни оставят 20-тина километра преди град Манго, за да къмпираме и продължим на другата сутрин. Напалихме си огън и си наготвихме чуден ориз след което гледахме филм : )

На сутринта ни взе друг камион до Манго и след бързото разглеждане на градчето и задължителното закусване в местното ресторантче, продължихме.

Камиони край пътя – Того, Западна Африка

 

Пътят беше тесен, с огромни дупки и на планинските места със завои. Движение почти нямаше, освен многобройните мотори и камиони. Камионите бяха супер стари и счупени и толкова претоварени, овързани по всякакви начини от всякъде, наклонени на една страна, клатушкащи се едва едва по наклоните. Почти на всеки километър виждахме развален камион на пътя, понякога преобърнат с разпилян товар наоколо. Веднъж стопирахме близо до един такъв аварирал камион и шофьорът дойде да си говори с нас. Каза, че от шест дни чака на пътя да дойде някой на помощ.

-Кога ще дойдат – попитахме го със съчувствие

-Няма да е днес – отговори

-Какво возиш?

-Сусам. Карам го от Буркина за пристанището в Ломе. От там заминава за Китай.

Пътен знак – Того, Западна Африка

Странен знак?

 

 


От Манго ни взе мерцедес с полицай и цивилен вътре. Почти не говореха и ни закараха до

Кара,

градът, до който имаше малка планина, в която мислехме да се разходим няколко дни. Когато слязохме обаче шофьорът каза : “дай 5000 франка”. Отговорихме му, че сме на стоп и не ни е казвал, че трябва да плащаме. „Тук е Африка. Няма нищо безплатно” – отговориха. Обяснихме им, че целия път до тук сме изминали на стоп и никога не сме плащали. Не можеха да повярват. Казахме им, че публикуваме снимки и истории в интернет за цялото пътуване, ако не вярват може да прочетат. Питаха ни ние взимаме ли пари за това. „Правим го безплатнно” отговорихме. Полицаят ни заплаши, че ако не платим ще ни води в районното. Казахме им: „ок, да вървим в районното”. Те обаче се отказаха и си тръгнахме. Колата не беше такси и нямаше право да ни иска пари. Тук такситата са с жълти номера.

 Того, Западна Африка

Палатка – Того, Западна Африка

 

Купихме храна, филтрирахме вода и тръгнахме нагоре по хълмовете. Ходихме 1-2 часа и започна да се стъмва. Успяхме след дълго търсене да намерим място за палатката сред етажираните градини. На другия ден си купихме папаи и банани от местните и продължихме нагоре. Минахме през няколко села и никой не ни безпокоеше за нищо. Дори често ни канеха да пием с тях местната бира и джин и да ядем с тях. Всички ни поздравяваха с добре дошли, но никой не ни искаше „кадо” или пари, никой не ни нападаше да ни предлага нещо. Всъщност дори нямаше къмпинг или хотел в цялата планина и едва намерихме къде да ядем в единствения фуфу ресторант в едно от селата.

Фуфу е местното ястие,

което се прави от иням (голям зеленчук, наподобяващ на вкус на картоф) и се бие с часове с дървена бухалка. Прилича на сурово тесто и се яде с ръце като се топи в сос. Хапнахме и тръгнахме към върха. Останахме да спим непосредствено под върха, но място за палатка нямаше и спахме само на чували. Гледката наоколо бе странна. Цялата планина беше изгоряла. Тук е традиция да се изгаря всичко в сухия сезон, за да се натори почвата и да се изчисти сухата трева. Във всички държави до сега земята наоколо беше изгорена (дори в националните паркове).

Приготвяне на фуфу – Того, Западна Африка

В приготвянето на фуфу обикновено се включват двама души.

Тоголези с домати – Того, Западна Африка

Домати

Връх – Того, Западна Африка

Върхът

 

 

На другия ден изкачихме върха и се върнахме в селото да ядем пак фуфу. Бяхме на 20тина километра от града и тръгнахме да се връщаме пеша. След час вървене ни качи пикап отзад в каросерията, понеже вътре беше пълен с домати. Остави ни в Кара, което се оказа доста голям град и трябваше да ходим часове, за да излезем и да спим извън града. Намерихме чудно местенце за спане върху една голяма скала. На другата сутрин след час чакане на празния път ни взе мъж за 20тина километра. Хапнахме фуфу в селото, където ни остави и продължихме. След още дълго чакане ни взе пикап в каросерията до следващия

град Сокоде

Тук доста често ни взимат отзад в каросерията и е много забавно и прохладно. По пътя шофьорът спря в едно село, за да ни черпи фуфу и отново ядохме. Това беше най-разпространената храна тук и струваше само около 0,30 лв., въпреки че се приготвяше с много труд и пот.

 

 Дърво – Того, Западна Африка

 Село – Того, Западна Африка

На върха – Того, Западна Африка

На върха

Дърво – Того, Западна Африка

Дърво – Того, Западна Африка

Атлантически океан – Того, Западна Африка

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

край пътя продаваха печени катерички и бобъри

 

 

 

 

 

След като излязохме от Сокоде пеша и повървахме малко по пътя, спря кола с французин. Оказа се, че са 2ма французи – Дидие и Ерви. Дидие пътуваше с колата, а Ерви го следваше с мотор. Или по-скоро колата следваше мотора. Оказа се, че и те отиват към Ломе, но пътят беше много и нямаше да можем да го вземем на същия ден. Решихме да останем с тях и да продължим на сутринта. Бяха около 50-годишни, но всъщност бяха точно като нас- спяха на палатка и си носеха всичко необходимо. За пръв път до сега срещахме някой да спи в дивото като нас- без къмпинг или хотел. Дори хората с кемпъри и оборудване винаги искаха да спят на къмпинг, все едно има значение къде ще си паркират кемпера.

Ломе, Того 

 

 

Изкефихме се много на двамата французи и на всичкото отгоре Ерви беше фотограф и подготвяше изложба със снимки от целия свят. Оставаше му само Африка, за да завърши всички континенти. Щеше да обикаля 3 месеца сам с мотора из Африка. А Дидие си тръгваше след 2 седмици, след като продаде колата си. Стигнахме до

Ломе

и останахме там с тях още една вечер. Водиха ни на хубави плажове и ни оставиха на един къмпинг на 15тина километра от града. Къмпингът се държеше от възрастна германка и беше много добре направен. Спахме само за по 3 лв на човек (което за столицата е много добре) и дори имаше интернет. За наша изненада видяхме в къмпинга джипа на Майкъл- германецът, който ни закара до Бамако! За съжаление обаче Майкъл си беше заминал, оставил беше само колата си тук. Ние пък си оставихме раниците и поехме с малките раници към най-високите планини около Кпалиме, близо до границата с Гана.

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

даже главите им се ядяха на шиш

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

 

 Африканци (тоголези) – Того, Западна Африка

Лодки в Ломе   – Того, Западна Африка

Всички серат на плажа в Ломе   – Того, Западна Африка

Обикновена сутрин в Ломе - всички акат на плажа. Разходките по плажа не са много приятни след това. На по-туристическите плажове задължително имаше табела: "Срането забранено"

След дълго ходене на излизане от Ломе накрая ни взе един луксозен джип до края на града. Беше черен, който живее в Париж. Когато му казахме, че сме дошли на стоп до тук, той извади 10 000 франка и ни ги даде. Не искахме да приемем, казвахме, че няма нужда, но той повтаряше „I know, I know” и настояваше. Бяха над15 евро! За пръв път някой африканец ни даваше пари– при това толкова много. Щастливи, доволни и богати продължихме пътя си.

 

 

Взе ни още един джип за няколко километра. Попита ни дали не сме били в Сенегал. Каза, че ни е качил и там на стоп и ни е познал. Дошъл е от Сенегал до тук със самолет и сега отново пътищата ни срещнаха. Този път решихме да се снимаме, за да си спомним, когато се срещнем отново.

След това спря пикап и човекът вътре дълго ни разпитва преди да ни качи: защо пътуваме без пари, за какво се борим… Оказа се поредния пастор, който ни покани в неговото село. Искаше да ни покаже църквата, която строи и да ни запознае със семейството си. Знаеше английски и му беше много интересно да разбере нашата цел. Не можеше да повярва, че никой не ни плаща за това, което правим и пишем и постоянно питаше: „Каква ви е печалбата от това” Обяснявахме му, че се забавляваме и , че го правим за удоволствие, но за него това да спиш навън и да пътуваш на стоп беше истинска саможертва. Обясни на помощника си нашата история и той също не можеше да повярва. Толкова се впечатли, че ни даде 1000 франка! За един ден два пъти ни даваха пари…и това ни се случваше за пръв път в Африка. Явно в Того хората са щедри и съпричастни.

 

След като ни показаха църквата, която строят, ни поканиха в старата църква да се помолим. Беше наистина странно изживяване. Пасторът викаше и надъхваше хората, след това всички пееха и танцуваха и изведнъж всички почваха да бучат и да викат безразборно. Обясниха ни, че така гонят лошите духове. В Африка имало много и трябвало по-шумно да се молиш, иначе дяволът щял да се настани там. Викахме, пеехме и танцувахме с всички, като цяло беше голяма забава, но когато ни казаха, че трябва в 4:00 сутринта да отидем да се молим отново, не се зарадвахме толкова. Обяснихме им, че не можем да ставаме преди изгрева, против естествения ритъм на живот е. Те настояваха доста и накрая им казахме,че ще опитаме да станем, но не обещаваме нищо. Така хората ставаха всяка сутрин в 4:00, отиваха в църквата и след песни и танци се прибираха и си лягаха отново да спят. Ние, разбира се, не успяхме да станем, въпреки опитите на пастора да ни събуди. Бяхме си легнали почти в полунощ и ставането по тъмно ни се струваше най-малкото нездравословно. На сутринта се разделихме и тръгнахме пеша към пътя, който беше на 5 км от селото.

Оказа се, че малкото село има няколко църкви, но на различни Евангелистки религии. В Того повечето хора бяха християни и имаше най-различни Евангелистки църкви. Джизъс беше звезда, продаваха се лепенки и навсякъде имаше надписи от сорта : Jesus loves you! Jesus is able! Jesus can set you free! и подобни. Дори на Гената често му викаха Джийзъс. След като повървяхме 10тина минути по черния път, джипът на пастора отново ни настигна и ни качи. Каза, че не можел да ни остави така на пътя и ще ни закара до селото. Там се разделихме и продължихме стопа към планината.

Взе ни един джип и след него един голф с 4-ма човека вътре и ни остави директно на разклона за връх Агу- най-високия връх в Того- към 1000 м. н.в. Там обаче се оказа, че има вход за планината- 5500 франка (към 10 евро!). Директно си тръгнахме и решихме,че ще се качим от друго място. Намерихме малка пътечка няколкостотин метра по-надолу и я хванахме.

В гората – Того, Западна Африка

 

 

 

Скоро се озовахме в истинска джунгла с всякакви видове плодове – папаи, авокадо, банани, манго… Не бяха на никой, просто си растяха навсякъде в гората. Изядохме 3 папаи наведнъж, докато се наситим, бананите и авокадото бяха зелени още. Беше прекрасно да късаш плодове от дърветата и да ги ядеш. Ядохме дори какао, което беше много вкусно. Парадоксално беше как е пълно с какаови дървета навсякъде, но никъде не намерихме шоколад. А в Европа шоколад има навсякъде, но какаови дървета не се срещат. Купихме 5 авокада от една жена общо за 0,50 лв! Не можехме да се наситим на пресни плодове. След пустинята и сахел тази зелена планина ни изглеждаше райска. Продължихме нагоре към върха през селца и пътечки.

 Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Банан – Того, Западна Африка

Борба с бананите

Ананас – Того, Западна Африка

Какао – Того, Западна Африка

 

 

 

Африканци (тоголези) – Того, Западна Африка

Срещнахме се с един растаман, който ни покани в неговата къща в дивото. Бяха 2 малки кирпичени постройки на красива полянка с плодове, цветя и много зеленина. Наблизо нямаше други къщи и гледката към планината беше прекрасна. Питахме го как си е направил къщата-трябва ли да купува земята или просто идва и се настанява. Каза, че просто е дошъл и се е заселил. Изглеждаше прост и красив живот, въпреки че не можахме да разберем от какво се издържа растата. Живяхме там 2 дни, без да правим абсолютно нищо, ядяхме плодове, правехме си ориз на огъня и свирехме на джембето и китарата, които имаше. Мислехме си, че сме попаднали в рая, лежахме на тревата по цял ден и гледахме планината. Така заспахме вечерта край огъня, без палатка и без чували под звездите. Всеки рай обаче има своя ад. На сутринта се събудихме целите на червени петна, които се увеличаваха и сърбяха ужасно много. Упшалихме се, че е от местната вода, която изглеждаше доста съмнителна. А най-страшната болест тук е билхарзия, която се хваща от къпане в заразена сладка вода. Малки червейчета ти влизат под кожата и се размножават в кръвта ти и първите симптоми са обрив. Растата ни убеждаваше, че е от някакви малки мухички, които хапят сутрин. До следобед обрива намаля, въпреки че през цялата нощ усещахме силен сърбеж. На другата сутрин обаче отново се появиха нови червени пъпки. Решихме, че е време да си тръгваме от този рай и поехме отново към върха. Растата искаше да дойде с нас. След няколко часа ходене през селца и зелени гори, стигнахме върха. Там обаче се оказа военна база и не ставаше за къмпиране. Решихме да слезем до града и да минем през местната болница за да видят обрива. Растата отново настояваше да дойде с нас, въпреки че се опитвахме да му обясним, че пътуваме на стоп и 3ма души ще е трудно, той не се отказваше. Като цяло почти не се разбирахме, той не знаеше и френски много-много. Дойде с нас до пътя и когато започнахме да стопираме, той каза: „ неее, това не е такси, трябва да махате на такситата.” Отново му обяснихме, че не искаме такси, пътуваме на АВТОСТОП. Накрая ни спря един Мерцедес и след като питахме дали е безплатно той се съгласи да ни закара до града, който беше доста близо. Растата се качи с нас. Казахме му, че така пътуваме през цялото време- на автостоп.

 

– Заеш ли какво е автостоп – попита той шофьора

– Не – беше отговора

Хората тук не бяха чували за автостоп. За тях, ако махаш на пътя означава, че искаш такси. Но все пак ни закара до града и ни остави точно пред болницата.

Раста– Того, Западна Африка

Раста – цветето в двора на растамана

Бар – Того, Западна Африка

Един от многото барове

Китара с тоголез – Того, Западна Африка

Майка с дете – Того, Западна Африка

Дете – Того, Западна Африка

 Деца – Того, Западна Африка

 Деца – Того, Западна Африка

Растаман – Того, Западна Африка

 

Там ни казаха, че може да е от водата, може от насекомите и ни дадоха някакви неща за алергия, които не помогнаха. Решихме да продължим към другата планина пеша, докъдето стигнем. Растата обаче отново искаше да идва с нас. Казахме му, че отиваме в Гана. „Идвам”- каза той. Казахме му,че отиваме в Южна Африка. „Ок, и аз ще дойда с вас” отново настояваше. Искаше да ни бъде нещо като гид, обясняваше, че не познаваме района и трябва да дойде с нас. Казахме му, че всеки ден сме на място, което не познаваме и не е проблем за нас…започна да става наистина досаден и не знаехме как да се отървем. Купувахме му храна през цялото това време, подарихме му една от металните ни бутилки, дадохме му 2000 сефа…но той продължаваше да нахалства. Накрая му казахме, че продължаваме само двамата и това е положението, той се направи на обиден и попита дали няма да му подарим телефона ми! Явно това беше поредната фалшива раста, която срещахме. Въпреки че в началото изглеждаше толкова чист и истински там горе в планината, накрая показа, че за него сме просто бели, които снасят пари.

С голямо облекчение се разделихме с него и продължихме сами към другата планина. Качи ни ненадейно френска възрастна двойка до

едно село в планината на име Кумбакунда

и от там отидохме до близкия водопад. На водопада имаше художник растаман, който рисуваше с естествени бои и стопанисваше водопада. Попитахме го дали можем да спим там. Той много се учуди, попита не ни ли е страх от нощта, но се съгласи. Водопадът ставаше за къпане, имаше дървени пейчици и масички и дори огнище за готвене. Останахме там още 2 дни, изпрахме се на водопада, готвехме си ориз и ядяхме плодове от дърветата, които ни носеха от време на време местните селяни. Обривът ни минаваше и се чувствахме чудесно близо до водата по цял ден.

Растаманът този път беше много добър човек, показа ни как събира бои от гората- от листата и корите на дърветата, как свири с бамбукови пръчки. От време на време носеше по някой ананас от гората и го слагаше да се изстудява във водата. Понякога идваха и туристи с гид, снимаха се, къпеха се и продължаваха. Разбрахме, че границата с Гана е на 10-тина километра пеша от водопада и решихме да се разходим до там и

да опитаме да влезем в Гана

Пътят беше много красив и зелен, а границата беше съвсем дива и празна. Обяснихме на Тоголийската страна, че може да не ни пуснат в Гана и човекът се съгласи да ни пусне обратно в Того, ако ни върнат. На ганийската страна не ни пуснаха без визи и ни казаха, че не издават визи на тази граница. Можеше да се влезе само от Ломе срещу 150 евро за 2 седмици! Решихме, че ще пропуснем Гана и

се върнахме обратно в Того.

Небето обаче изглеждаше черно и скоро заваля. Бяхме оставили 2рия слой на палатката в къмпинга в Ломе и се оказа, че няма къде да се скрием от дъжда. Решихме да се връщаме към града да търсим подслон. Пристигнахме там по тъмно и не знаехме какво да правим. Отидохме в един реге бар, който знаехме от преди и там шефчето ни посрещна като братя. Ядохме заедно, черпихме го една бира и му обяснихме,че няма къде да спим. Той ни покани в дома си, който беше отсреща. Останахме в бара вечерта, слушахме реге музика и дори разменихме малко Мp3-ки. Навън дъждът се лееше, токът беше спрял, но въпреки това продавачката на местното ядене маниок седеше невъзмутимо на малката си масичка навън под дъжда, осветявана от газова лампа. Дори и детето и беше там и въобще не ги притесняваше, че ще ги намокри. Ако беше българско дете, майка му веднага щеше да го сгълчи ”прибирай се! Ще настинеш!” Но те си седяха най-спокойто под дъжда и дори не се опитваха да се скрият. Една порция маниок със сос струваше около 0,15 лв. Не знам колко пари можеха да изкарат. Гледката наистина беше умилителна.

Художникът на водопада – Того, Западна Африка

Художникът на водопада – Того, Западна Африка

Художникът на водопада

При водопада – Того, Западна Африка

чудно местенце за къмпинг...

Църква – Того, Западна Африка

Магазин – Того, Западна Африка

В магазина няма почти нищо, но има много видове алкохол

Гъсеница – Того, Западна Африка

 

Водопад – Того, Западна Африка

 

Маймуна – Того, Западна Африка

игра с любимата ни маймунка в къмпинга в Ломе

Маймуна – Того, Западна Африка

Маймуна – Того, Западна Африка

 

Дете – Того, Западна Африка

Наспахме се в къщата и на другия ден решихме да се връщаме към Ломе, защото можеше да вали пак. Не бяхме използвали 2рия слой на палатката от много време, но ето че навлизахме лека по лека в дъждовния сезон и щеше да ни е необходима вече.

Върнахме се вечерта в Ломе, след като изпрахме и починахме, решихме да продължаваме към Бенин. Границата беше само на 50-60 километра. По средата на пътя спряхме на езерото Того и изкарахме една нощ там. На другата сутрин ни качи джип директно за Бенин.

 

*Мисля, че правилното е тоголез – ед.ч., тоголези – мн.ч. – бел Ст.

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Африка пеша (9): Буркина Фасо: Страната на добрите хора 7

Африка пеша (9): Буркина Фасо: Страната на добрите хора

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал

Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Обиколката на Мали беше удължена а днес ще открием Буркина Фасо.

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

Приятно четене:

Африка пеша

част девета

Буркина Фасо: Страната на добрите хора

Буркина Фасо – страната на честните хора. (Буркина Фасо означава честен човек). Но още по-весело е името на столицата – Уагадугу. Не знаехме почти нищо за тази страна, освен, че е една от най-бедните в района, а и по света. Бяхме приятно изненадани обаче – пътищата бяха перфектни и улиците далеч по-чисти от тези в Сенегал и Мали. И както щяхме да се убедим по-късно – хората също са прекрасни тук.

Дете – Буркина Фасо (Горна Волта)

Село – Буркина Фасо (Горна Волта)

Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

 

След като белите хора с бялото бусче ни оставиха в

Уахигуя (първия град след границата)

пред техния хотел, от който не пожелахме да се възползваме заради високата цена, се оказахме по тъмно в нов град и нова държава. Беше прекалено далече и прекалено късно да излезем от града. Решихме,че не е и много безопасно да се мотаем из тъмните улички с раниците и в единия от баровете със силна музика попитахме за къмпинг и къде би могло да си опънем палатката, за да се наспим. Те бяха много мили с нас и ни поканиха в двора на бара…без пари. Много се зарадвахме на добрината на първите Буркинабе, които срещнахме – така се наричат местните. Наспахме се и намерихме интернет клуб на другия ден след 2 седмици без интернет в Мали. Пуснахме публикацията, намерихме каучсърф в Уагадугу и хванахме стопа натам. Буквално след 5 минути ни взе пикап Тойота със специалист по изграждане на напоителни системи за земеделие. Пристигнахме по тъмно и решихме да спрем 20 км преди Уагадугу да спим в гората. Беше пълнолуние и местността изглеждаше много красива и тайнствена под светлината на Луната.

Уагадугу, Буркина Фасо

На другия ден първата кола ни взе директно за

Уагадугу

Намерихме къщата на каучсърфъра – Павел и Маржерит – литовец и французойка, живеещи в Буркина за една година. Приеха ни много топло в техния дом и за няколко дни ни станаха много близки. Ние им направихме таратор, а след това Павел ни направи техния вариант на таратора – кисело мляко с краставици, цвекло, яйца, лук (само копър не намерихме). За няколко дни внесохме славянска атмосфера в Уагадугу 🙂

На гости в Буркина Фасо (Горна Волта)

 

ф
От тук трябваше да вземем следващите визи- за Гана. Най-накрая една англо-говоряща страна! Но за наше удивление ни отказаха визи, с мотива, че трябва да си вземем визите от собствената страна. А ние дори нямаме посолство на Гана в България. Имаше много други европейци и Американци, но правилата важат за всички – посолството издава визи само на постоянно пребиваващи в Буркина Фасо граждани. И това правило е само от 2 седмици. Колко бързо се променят нещата…

Опитахме се да се свържем с българското посолство в Гана (единственото ни посолство в този район), но нито телефона, нито мейла им, който намерихме в интернет, са реални.

Не ни оставаше друго освен да

попътуваме из Буркина

Стопът тук е толкова добър. Тръгнахме към западната част на страната – град Бобо Диуласо и района на Банфора.

От Уага ни взе след дълго чакане Лидия – жената на пастор Майкъл,

която ни покани да спим в тяхното село близо до Уага, понеже вече се свечеряваше. Говореше добре английски и изглеждаха добри хора.

Пастор Майкъл с жена Лидия си и внука си - Буркина Фасо (Горна Волта)

Пастор Майкъл с жена Лидия си и внука си

 

Оказа се село с училища и 500 деца от бедни семейства които учат и живеят тук. Майкъл и Лидия бяха християни и искаха да дадат шанс на бедните деца и сираци, които не са и мечтали да ходят на училище. Проектът им беше наистина голям и децата наистина учеха тук. Имаха и работилници за шиене и за механика, за да могат децата да имат занаят. Плануваха да построят даже университет. „Можех да построя апартаменти в Уага и да ги давам под наем…но какво ще остане след смъртта ми? По-добре да построиш нещо, което е за хората и ще остане след теб.“- казваше пастор Майкъл. Пожелаваме успех на тяхното добро начинание и кой знае – може да отидем отново в селото и да помогнем по някакъв начин.

Училище – Буркина Фасо (Горна Волта)

Училище – Буркина Фасо (Горна Волта)

децата в селото Word of Hope

 Село – Буркина Фасо (Горна Волта)

Веднага на другия ден ни взе нов Ланд Крузър с много готин шофьор Сюлейман – собственик на фирма за транспорт. Летяхме със 150 км/ч средно и доста бързо взехме 350-те километра до

Бобо

Говореше английски, беше ходил в Македония и беше един от малкото местни, които знаят за България. Като пристигнахме ни попита имаме ли при кого да останем и ни покани в къщата си. Оказа се наистина огромна и луксозна къща. Имаше плазми, кожен салон и дори топла вода в банята. Не бяхме виждали топла вода от Испания. Показа ни стаята и изчезна. Не го видяхме повече. Разходихме се из Бобо – втория по големина град в Буркина. Беше доста по-малък и много симпатичен град – магазинчета за сувенири, джембета, музиканти, хора на изкуството.

На другия ден като се събудихме Сюлейман беше излязъл и не успяхме да си кажем последно чао и благодаря. Оставихме му благодарствена бележка и хванахме стопа за Банфора (пътя за Кот Д’Ивоар).

На палатка – Буркина Фасо (Горна Волта)

След час чакане и търсене на подходящо място ни взе Мерцедес със местни продавачи на козметични неща. Започнаха да ни зарибяват да си купуваме кремове и парфюми, после искаха да ни правят сътрудници и да продаваме за тях. Ние им обяснявахме, че не искаме такива продукти, че не използваме… но те не успяха да повярват в това. Беше най- досадният стоп до сега. Слязохме на тяхното село и с облекчение

продължихме към Банфора

Пътят беше доста празен и единствената кола, която мина след половин час чакане, ни взе. Беше джип с бели хора, които имаха бизнес с Карите – специално дърво от което се правият различни козметични масла, доста известно по тези ширини. Оставиха ни директно в Банфора и там сред лудницата от зарибяващи те хора успяхме да си уредим срещу малко пари моторче за 3 дни.

Решихме да обиколим района на моторче по черни пътища.

Качихме се на мотора и още първите минути успяхме да се блъснем в един бордюр с магазинче за бензин в стъклени бутилки. И двамата паднахме, но поне за щастие бутилките със скъпа течност останаха здрави. С няколко драскотини и много смях се измъкнахме. Изминахме 550 км с моторчето по черни прашни пътища. Обиколихме наоколо един водопад, Лоби кънтри и дори бяхме спряни от полицай в Гауа. Наядохме се с много прах и се изморихме от постоянното каране през дупки и пясък. С голяма радост върнахме мотора и решихме да продължим пеша към

езерото Тангрела – на 8 км от Банфора

Спахме покрай езерото, возихме се на лодка, видяхме хипопотами, красиви птици и стотици лилии. Много красиво местенце, останахме на къмпинг на брега на езерото само срещу 3 лева за двамата.

водопадите до Банфора – Буркина Фасо (Горна Волта)

водопадите до Банфора – Буркина Фасо (Горна Волта)

водопадите до Банфора

 

По пътя– Буркина Фасо (Горна Волта)

По пътя– Буркина Фасо (Горна Волта)

На мотора

в Лоби кънтри – Буркина Фасо (Горна Волта)

 Дете – Буркина Фасо (Горна Волта)

Вода – Буркина Фасо (Горна Волта)

Спираме за вода по пътя в някое село с помпа

край езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Птица и водно цвете – езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Водно цвете – езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Водно цвете – езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Край езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Водно цвете – езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

езеро Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

Къщи – Буркина Фасо (Горна Волта)

Хипопотам – езеро Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)Хипопотам – езеро Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

край езерото Тангрела – Буркина Фасо (Горна Волта)

 

 

 

 

 


 

 

На връщане

в Банфора беше пазарен ден

Пазарният ден е пълна суматоха – стотици хора, продаващи и купуващи нещо. Повечето са кибици и се кефят на гирлутията, но други продават. Всъщност нямаше кой знае колко неща на пазара, колкото хора.

 

Пазар в  Банфора – Буркина Фасо (Горна Волта)

 

Беше сезона на мангото и взехме 6 мангота за 0,30 лв и тръгнахме обратно към Бобо на стоп. Не чакахме много и човекът, който ни качи, си имаше личен шофьор. Тук всички имат лични шофьори. Пристигнахме следобед и решихме да вървим и да спим извън града на палатка. По пътя ни заговориха група франсета и буркинабе, които се оказаха музиканти. Единият о тях- Бенджамин имаше рожден ден и ни поканиха на парти с джембета и балафони в къщата им в Бобо. Домакинът беше Лоло – французин, живеещ от няколко години между Франция и Буркина с неговата Тоголийска жена и сина им – Асан.

Точно като взеха да идват хората за партито спря тока и това беше добър повод всеки да хване музикален инструмент– всякакви видове джембета, балафони и маракаси. Стана чудно ънплъгт парти – само с един челник и много музиканти. Вечерта беше много вълнуваща и емоционална. Тук местните те приемат наистина като брат и са доста миролюбиви.

Като дойде тока след няколко часа, всички спряха да свирят, почна се пиене, ядене и типичния купон… Преспахме там и на другия ден хванахме стопа

обратно към Уагадугу

– където си бяхме оставили големите раници при Павел и Маржарет. Веднага ни взеха двама възрастни буркинабе с изрисувани лица. Тук почти всички имаха белези, изрязани по лицето като знак за етническа принадлежност. След няколко километра завиха за някакъв къмпинг и продължихме да стопираме. Покрай нас прелетя някъкъв свръх-луксозен джип и след няколкостотин метра успя да спре и се върна да ни вземе. Обясни ни, че няма право да вози пътници, защото е личен шофьор на някаква важна клечка и, ако шефа му го види да вози някой – веднага ще го уволни. Каза, че ще ни остави на средата на пътя, в Боромо, за да не ни види някой. Като спряхме, ни покани да ядем. Черпи ни ядене, купи ни кола и фанта без да сме искали, нищо не ни даваше да си платим. Не искаше да ни остави на пътя и каза,че ще ни качи на някой от тяхните камиони, отиващи за Уагадугу. Убеждавахме го, че няма проблем и ще продължим сами, но той настояваше. Камионите обяче бяха пълни и дори не спряха и той реши да ни вземе пак в неговия джип. Седнахме и двамата отзад зад тъмните стъкла. Обясни ни, че шефът му пътувал с хеликоптер, а той го следва с джипа навякъде. Бързо стигнахме Уага и ни остави “тайно” в малките улички до пътя в началото на града. На другия ден ни се обади по телефона да пита как сме.

 Пазар в  Банфора – Буркина Фасо (Горна Волта)

Автобуси – Буркина Фасо (Горна Волта)

Имахме доста път до нашия квартал и тръгнахме пеша по шосето. Един джип намали, спонтанно му махнахме и той спря. Оказа се отново пастор и специално ни закара пред къщата на Павел, в другия край на града.

Там вече имаше още 2ма каучсърфъри – от Дания и САЩ, и една гостека от Франция. За няколко дни бяхме като едно интернационално семейство, забавлявахме се интернационално и почти забравихме, че сме в Африка. През това време

успяхме да вземем визи за Западно-Африканския съюз включващ Буркина Фасо, Того, Бенин, Нигер и Кот Д’Ивоар

Визата е двумесечна и струва 40 евро. Решихме да поемем към Того.

По пътя – Буркина Фасо (Горна Волта)

 

 

Най-накрая стегнахме раниците и с нежелание напуснахме дома на Павел. Срещнахме се обаче с Бенджамин – французинът, който имаше рожден ден в Бобо и ни покани на 48-часово балафон парти в една къща в Уагадугу. Така останахме още 48 часа в Уагадугу на палатка в къщата. От сутрин до вечер музика- много балафони, джембета. Лееха се литри чакпало- местата бира, която всеки пие в чаша от тиква, с доста странен вкус и обикновено топла. Там отпразнувахме и още един рожден ден- този път на Боб Марли – на 06.02.

 Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

 Музиканти – Буркина Фасо (Горна Волта)

Вода – Буркина Фасо (Горна Волта)

обикновено се събира публика, когато филртираме вода

Деца – Буркина Фасо (Горна Волта)

На купон – Буркина Фасо (Горна Волта)

 

Когато на следващия ден отново нарамихме раниците, решени да тръгваме от Уагадугу, срещнахме италианската група с камионите. Беше наистина забавно как пътищата ни постоянно се преплитат с другите пътуващи хора. Предложихме им да отидем с тях до селото на пастор Майкъл и да помогнем с работа и прожекции за децата.

Ресторант за омлет в Уага – Буркина Фасо (Горна Волта)

Ресторант за омлет в Уага

 

 

Останахме с тях един ден, но имаха други ангажименти за следващия ден и ние решихме да продължаваме по своя път. Тръгнахме следобед и до вечерта ни взеха 3 коли. Последният Мерцедес ни остави в едно село по тъмно, въпреки че го молехме да ни спре преди селото, за да спим. Шофьорът казваше, че знае къде можем да спим, и накрая ни остави пред църквата и си замина. Оказахме се в центъра по тъмно и трябваше да ходим доста, за да излезем от селото. Накрая опънахме палатката в полето покрай пътя. На другата сутрин ни качиха директно до границата мъж и жена, които искаха да ги поканим в България. Този път нямаше километри разстояние между границите и съвсем бързо влязохме в Того.

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: