Категория: Иван Иванов

Френска Полинезия (1): Моорея, Бора Бора и Рангироа 11

Френска Полинезия (1): Моорея, Бора Бора и Рангироа

Когато отиваме към райски места, някои детайли някак ми стават маловажни – като например как е правилното изписване на остров Моорея или Морея във Френска Полинезия 😉 Затова в текста ще го срещнете всякак – ама че райско място, аз да му намирам ма’ана? 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част първа

Моорея, Бора Бора и Рангироа

Пристигнахме в Таити

към 11 вечерта след приятен полет от Великденски остров. Посрещнаха ни с цветя и серенада, както на островите на Кук преди 3 години, но тук дори не си направиха труда да ни проверяват, докато тогава няколко кученца сновяха около багажа. 🙂

Готвехме се за поредното спане на летището. Припомнихме си, че и предния път когато пристигахме в Полинезия, прекарахме първата нощ на летището. И тогава беше късно, а имахме ранен полет на следващия ден, какво дежа ву…;) – само където този път планирахме да пътуваме с ферибот до Морея. Това е най – близкия до Таити остров, само на 30 минути по вода. Отново се поизкривихме на металните пейки, и това като че ли ни беше най – неудобното летище, но този път беше една идея по-затворено, въпреки че нямаше значение в тамошните горещини. Преди да се наместим да подремнем, питахме човека на информацията, за насоки как да се предвижим до пристанището. Той ни обясни и на няколко пъти повтори, да не излизаме от летището, докато не се съмне. Явно и тук имаха проблеми с престъпността, което първаночално ни учуди, но в последствие се убедихме с очите си каква е обстановката в Папете.

Още от ферибота видяхме доста делфини да играят наоколо, и усещахме че ни чакат много морски преживявания в заобикалящия ни аквариум.

Френска Полинезия се състои от 5 островни групи –

Австралски острови, Туамуту, Дружествени острови, Маркизки острови и Гамбе.

Морея е един от големите вулканични острови,

част от архипелага Дружествени острови, заедно с Таити и Бора Бора. За него се твърди, че е последно образувания остров от всички във Френска Полинезия. Обиколката на острова е 67км. Имаше градски транспорт, но за съжаление, той се движеше само спрямо пристигащите и заминаващи фериботи, а те не бяха много. В последния момент на тръгване от Великденски остров, получихме отговор на запитването ни за отсядане в един французин в Морея, чрез популярния сайт”coachsurfing”. Казваше се Дом и беше писал, че с радост ще ни приеме и в случай, че не си е вкъщи, просто да се разполагаме, както намерим за добре. Ориентирахме се по описанията и след като няколко злобни кучета ни посрещнаха доста не гостоприемно, намерихме колибката на Дом. В отзивите за него бяха писали, че е много приятен човек, но условията са малко първобитни – така че бяхме подготвени. Вратата на колибата беше широко отворена и имаше оставена табелка “Добре дошли”.

Настанихме се удобно и извадихме от запасите си кафе, за да уплътним времето докато го чакаме. Комарите ни посрещнаха подобаващо за тези географски ширини- на рояци, влизайки свободно в къщата поради липса на предпазни мрежи. Трябваше да свикваме, защото предстоеше да спим на дюшек на терасата. Нямаше много стаи, а и банята си беше доста импровизирана.

Дом беше малко над 40-те с корени от Мартеник. Първоначално беше малко дръпнат, но явно просто му трябваше малко време да ни опознае.

Нямахме търпение да се гмурнем в близката лагуна. От многото обиколки през последните 2 месеца, не ни беше останало изобщо време за море и почивка. Морея е известен с двата си силно врязани навътре залива, а ние се намирахме в близост до единия, така че лесно се ориентирахме. Целия беше ограден от красиви зелени възвишения. Водата беше доста топла, а Дом ни даде и очила и шнорхели. След като напазарувахме от местния супермаркет се прибрахме, за да изненадаме за вечеря нашия домакин. Ако нямаш нищо против да си готвиш, Френска Полинезия е доста изгодно място за посещение. Прясна риба се предлага навсякъде на много сносни цени, и то не каква да е, а всякакви филета от големи риби като тон, марлин и махи махи – все вкусотийки. Иронията беше голяма, защото точно тук се хранихме най – добре от цялото ни пътуване – просто постояно си хапвахме прясна риба почти без пари.

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

 

На вечеря Дом ни разказа за себе си и затова, че живее тук от 12 години. Цялото време е прекарал в Морея, в същата къща, която наемаше за 350 евро месечен наем. Преди е работел като дизайнер на бижута, но сега работеше към морското министерство по проект за опазване на околната среда. Обикновено работеше от вкъщи, като рядко излизаше по работа. За местните разказваше, че съвсем са загубили порядките си и в момента се интересуват единствено от това, как да имат по – голяма и скъпа кола. Сравненията с островите на Кук бяха неизбежни, като според нас, ситуацията беше почти идентична в това отношение.

Тук се забелязваше една основна разлика, най – вероятно допринесена от факта, как англичаните и французите са управлявали колониите си. Дом смяташе, че тъй като англичаните са се държали лошо с местните, то те са извоювали независимостта си в първия удобен момент. Докато французите постъпват обратното – дават на местните много права и социални придобивки, с които те свикват и не искат да ги загубят. Поради тази причина, програмата в училищата във Френска Полинезия е същата, както във Франция и

се преподава само на френски

В течение на дълги години е било забранено на децата да говорят на таитянски в училище, и детето което е проговаряло, обикновено е наказвано с увесването на голяма мида за назидание. Наказанието се е изрязавало в миене на тоалетните след училище. Имало е период, в който родителите не са говорили френски, а след като на децата не им е било позволено да говорят таитянски, комуникацията между тях е била много трудна. Освен това, децата не са могли да разчитат на родители си да им помагат в домашните и по този начин са изоставали от френските деца. Спомням си, че канадецът, който срещнахме в Аутитаки (островите на Кук) ни разказваше за обратната ситуация. Децата на белите там са много трудно приемани в училище, защото се говори само местен език. Дори учителите ги третирали лошо. В резултат някои от децата са получавали психически проблеми и семействата е трябвало да напуснат островите. Дом вярваше, че тук подобен расизъм срещу белите не се наблюдава, но по – късно се сблъскахме и с това.

В крайна сметка, местните са се усетили, че не е добре да забравят езика си и таитянския е върнат в училище за изучаване по 2 часа седмично. Едва ли е достатъчно за децата, за да го говорят свободно, но все пак е нещо.

Така, докато си говорихме, около нас постоянно пъплеха всевъзможни животинки – нали всичко беше широко отворено. Освен комарите и гущерчетата геко, по едно време, влезе една огромна хлебарка, която явно се намеси в територията на мишката, живееща зад хладилника, и тя беше принудена да се покаже от скривалището си, за да изгони натрапника. Спането на терасата не беше толкова лошо, а и бяхме доста изморени, така че заспахме без проблем.

На следващата сутрин закусихме всички заедно и потеглихме да се възползваме от

най-добрия транспорт на острова – стопирането

Качи ни поредния французин – беше учител в местното училище. Живееше във Френска Полинезия от 10 години – беше обиколил повечето от известните острови. Разказваше че работи до обяд и след това има цялото време за себе си, за да се наслаждава на красотата наоколо или да сърфира. Морея е също така известна с няколкото си много добри спота за сърфисти. Тъй като не успяхме да стигнем до желаното от нас място, трябваше да се прехвърлим при следващия французин авантюрист. И той не отиваше далече, но въпреки това ни закара. Обясняваше, че е идвал тук като млад, много му е харесало и след като децата му са станали на по 3-4 години се е преместил с цялото семейство. Имаха магазин за перли – тук навсякъде перлите са много известни, но продаваха и стоки за местните – определено не можеше да се разчита на добри доходи само от туристите. Разказваше, че ако идваш на тропически остров с проблемите си от цивилизацията и очакваш да ги разрешиш, защото си си купил кола и къща, ще стане още по-зле. Поради малките мащаби, тук нещата лесно загрубяват и трябва да останеш само ако наистина ти харесва и си сигурен в това.

Mo'orea, Френска Полинезия

 

 

Стигнахме до

заветното изпълнение на дългогодишната мечта на Иван

Като фен на татуировките, той винаги е мечтал да придобие такава от първородното им място.

Татуирането е открито от европейците при контакта им с полинезийците

Думата татуировка идва от таитянската дума tattau, което означава “маркиране”, и за първи път е спомената в записки на изследователя Джеймс Кук по време на експедицията му до Южния Пасифик през 1769г. Полинезийския стил за татуиране коренно се различава от това, което бяхме виждали до момента. Особено известни са татуирвките от Маркизките острови. Бяхме се свързали предварително с Джеймс – един от местните майстори. В сайта му имаше доста снимки и коментари от туристи, както и от американци. Често пътуваше до Щатите по заявка на клиенти. Очевидно му се носеше добра слава.

Посрещна ни в едно бунгало, което отдаваше под наем. Каза, че е посрещал и българка, която му е гостувала цял месец. Беше доста разхвърляно и както често се случваше и в колибката на Дом, нямаше вода. Наоколо се разхождаха кучета, а една котка си лежеше до кутията с инструменти. Не ми се стори много отговарящо на изискванията за стерилност място, но тук май и нямаше такива. Харесахме татуировка от неговия каталог и след като обсъдихме символиката, казахме че искаме нещо подобно. Полинезийците никога не рисуват една и съща татуировка.

Джеймс надраска нещо върху Иван с помощта на маркер, но резултата не беше много сполучлив. Поговорихме още малко и той потвърди, че вече е наясно и директно започна да го татуира, без шаблон и без ние да имаме идея какво точно да очакваме, като краен резултат. Аз гледах притеснено, а Иван само се смееше – “Имал му пълно доверие”. 🙂

Полинезийка – Френска Полинезия, Тихи океанПолинезиец – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

Не му отне повече от час, час и половина, като в движение задаваше въпроси и добавяше каквото му хрумне. В крайна сметка резулта учудващо се получи добре, дори се чудихме как изобщо успя да направи татуировката толкова симетрична. Докато пиехме бира, и чакахме Джеймс да довърши, се появи пореднияфранцузин – явно лентяй, наслаждаващ се на така наречения “island life”. Обясняваше че преди имал бизнес, но сега загубил всичко и с жена му и децата преживявали на плодове, които обикновено заменяли и за риба. Дори вкара самоирония, като каза, че той пропадал по социалната стълбица, докато Джеймс постепенно се издигал – вече дори имал имоти, които отдавал под наем. 🙂 За сметка на това той си имал две растения (тук отглеждат нещо подобно на марихуана), които освен че ползвал за собствени нужди, от време на време и продавал. Нямал проблеми с полицията, засега…:)

Следобеда заваля доста силно, а вече бяхме изпуснали последния автобус. След няколко дни свършваше дъждовния сезон и до тогава явно щеше да е така. Вече бяхме подгизнали, когато видяхме как една жена от местните, пътуваща в другата посока, обърна колата и ни закара до нашето местенце. Това определено беше нетипично по тези места, защото рядко коренното насление качваше бели и туристи.

Говорихме с Дом за нашите планове за следващите дни.

Първоначално бяхме решили след Морея да останем 9 дена в Бора Бора и после още 3 в Таити. Той се чудеше какво ще правим на Бора Бора толкова време. Покани ни, ако ни доскучее да се върнем пак при него. Чудехме се как изобщо би могло да ни стане скучно точно на Бора Бора… Повечето от местните не харесваха известния остров. Според нас основната причина беше, че голяма част от приходите от туризъм отиват там. В последствие не ни се стори толкова претъпкан, нито толкова скъп, колкото всички обесняваха, а дори напротив. В началото бяхме запазили ферибот, с който да пътуваме от Таити до Бора Бора. Последния ден в Сантяго разбрахме, че фериботите до там са отменени за следващите две седмици. Много се разочаровахме, защото това означаваше, че ако искаме да отидем, трябва да си вземем самолетни билети, а това определено нарушаваше бюджета ни.

В крайна сметка, след като купихме билетите до там, срещнахме двойка австрийци във Великденски остров, които ни обясняваха, че местната компания предлага пасове, които включват обиколки на няколко острова на цената на един билет. Направо мислехме да пишем благодарствено писмо на фериботната компания. Ако не бяха отложили пътуванията си през този период, просто щяхме да си посетим само Бора Бора, не че е малко, но все пак предпочитахме да посетим и други острови. Много преди да тръгнем от България гледахме с интерес атола Рангироа и уникалния начин по който изглежда – огромен коралов кръг и океанската бездна по средата. Освен с красотата си, мястото привлича и с това, че е един от най – големите естествени световни аквариуми и е сбъдната мечта за всеки гмуркач. По това време посещението му изглеждаше непосилно, но сега ставаше ясно, че мечтата ни можеше да стане реалност. След известни пазарлъци, успяхме да сменим единичния билет за този пас и да обиколим още 2 острова във Френска Полинезия, включително и мечтания Рангироа.

 

Но все още бяхме в Морея

и трябваше да се насладим на прекарването си тук. Отидохме до мястото, където могат да се видят делфини и костенурки, полюбувахме им се и след това просто се насладихме на кристалните плажове с топла вода. На връщане отново ни поваля, но ни качи поредния французин с интересна биография. Живееше в Папете и каза, че нещата тук доста са се променили от началото, когато е дошъл.

Насилието все повече се разпростирало, особено в столицата

Обясни го с настройването на местните срещу белите, поради факта, че са по – богати и имат всичко. Разходките вечер са били много опасни, защото постоянно има нападения и обири. Проблема идвал основно от това, че голяма част от младите не работят и пият по цял ден. Френска Полинезия е известна с това, че повече от 50% от населението е на възраст под 20 години. Същия феномен наблюдавахме и в Островите на Кук, но там обикновено се прояваваше в домашно насилие. Интересно беше как навлизането на цивилизацията им е повлияло и на бързо е променило ценностите им, като са попили във възможно най – лошото от западния начин на живот. По време на преминаването ни в Папете по пътя за ферибота и обратно, стана ясно, че е едно доста мръсно, шумно и претъпкано място, с ужасяващ за мащабите си трафик.

Последната ни вечер в Мореа

прекарахме с Дом, който направи жест и ни заведе до мястото за най – добър изглед към двата залива. Гледката наистина беше страхотна, но беше облачно и мрачно. Прибрахме се отново мокри, но това отдавна не ни правеше впечатление. На вечеря стана въпрос за третия пол тук – вече бяхме забелязали няколко представителя, докато се помотавахме наоколо. Обикновени мъже, които просто са по женствени от останалите. На времето в семейството са ги приемали нормално, тъй като са помагали в домакинството – наричали са ги “mahu”. След втората световна война и превръщането на Бора Бора във военна база от американците, вече не им се радват толкова, поради факта, че през този период започват да проституират.

На сутринта излезе много по – рано от нас и просто ни остави да се оправяме по – същия начин, по който ни беше и посрещнал. Определено запомнихме нашия домакин като доста симпатичен и интересен човек. Отново валеше и вече се чудехме как ще стигнем до пристанището на време за ферибота. Поредният приятен французин ни се притече на помощ – закара ни директно до пристанището. Каза, че обикновено спира само на туристи и никога на местни. Живееше тук от 50 години, но вече се беше изморил от Полинезия, като цяло – от влагата и горещината. Обесняваше също за насилието наоколо, дори го определи като “социална експлозия”. Беше разпродал всичко и се готвеше да се прибира във Франция. За разлика от Дом, той говореше за вкъщи във Франция, а не тук.

На летището , вече доволни от бързата промяна в плановете ни, нямахме търпение да пристигнем в

Бора Бора

Гледката от самолета беше повече от уникална – високия и зелен планински хълм в средата на острова, кораловия атол, който го заобикаля и цвета на водата в лагуната, заедно с бунгалцата накацали от вътрешната страна на атола. Беше дори по-красиво от всички картички и снимки, които бяхме виждали до момента. Тъй като летището се намираше на един от многото малки острови в лагуната, осигуряваха лодка която да те закара до големия остров. Джерард ни посрещна на пристанището. Беше, и си остава, най-уникалният човек, който сме срещали някога. В допълнение беше страшно отзивчив и отговаряше буквално на всичките ни прищевки. Изобщо не се разсърди, че ще останем по малко от първоначалния план и дори ни предложи да ни услужи с палатка, която да използваме на другите два острова. Бързата смяна на билета не ни беше оставила време за планиране на нощувките на новите места. В крайна сметка Джерард ни съдейства с организацията и се отказахме от палатката. Остави ни на разположение и апарата си, за да го използваме по време на целия ни престой там. На сутринта се възползвахме от безплатните колела, които ни осигуряваше и потеглихме да изследваме острова. Обиколката на острова по крайбрежния път е само 32км, но ти предоставя най-страхотните емоции и гледки наоколо. По пътя събирахме всякакви плодове, които определено оценихме на вечеря. Спирахме където ни хареса и дори поредния порой не успя да развали страхотното ни преживяване.

На следващата сутрин, Джерард предложи да ни остави

до един от известните плажове,

от където с канутата да стигнем до 2 малки островчета. Доста гребане имаше до там, но определено си заслужаваше – подводния свят беше страшно разнообразен и видяхме доста рибки, които не бяхме виждали преди. Имаше още няколко семейства на скалите, с които заедно хранехме рибите с хляб или просто отваряхме и затваряхме една огромна мида, като малките балончета привличаха рибите повече и от хляба. Буквално се блъскаха в нас. Иван си направи разходка с кануто и до рифа, като по едно време направо се изгуби от погледа ми и само виждах как големите вълни се разбиват с трясък в рифа.

Прибирането обратно до уговорения плаж беше малко по – сложно, поради вятъра и вълните, които излезнаха. Тъкмо починахме малко и събрахме няколко кокосови ореха за вечеря, когато се засякахме отново с австрийската двойка от Великденски остров. Дадоха ни доста ценни съвети и за Нова Зеландия, а и се оказа че имаме същите планове за посещение на останалите острови. На следващата сутрин, Джерард ни събуди с плодове и току що изпечени франзели и с обещанието, че вече времето се оправя. Отново потеглихме с канутата, само че този път в обратна посока. Разполагахме с детайлни обяснения, от къде да минем, къде да спрем за шнорхелинг и къде да не спираме, защото са частни острови и ще ни направят забележка. Собственика на един от малките острови в лагуната, с цел да си осигури спокойствие, се беше оградил с хиляди кокосови дървета, като само едното струваше по хиляда долара. Очевидно високо ценеше спокойствието си 🙂

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Спряхме до един малък остров,

където се запознахме с местен гид, който водеше туристи с лодка на пикник. Оказа се, че и той е частен, но явно не беше проблем да останем. Дори местният ни донесе кокосов хляб, който си беше по вкусен от нашия кекс. По късно стигнахме почти до острова на летището и се разположихме на една пясъчна плитчина с няколко кокоса наоколо, оставени, очевидно с идеята да се превърнат в палми. Мечтаехме си това да е нашия частен остров… 🙂 В близост се намираше един по-голям остров и две кучета съвсем скоро се присъединиха към нас. Ровеха пясъка и търсеха рачета, а после ги гониха към водата. Когато дойде време да тръгваме едното много настояваше да се качи в канутата ни. Май остана доста разочаровано, че не е желано. По пътя на обратно видяхме няколко големи ската – бяха поне по 80см диаметър – сиви и черни. Минаваха под канутата, а ние ги гонихме, за да ги видим по отблизо.

За вечеря Джерард ни приготви сурова риба – не бяхме яли такава вкусотийка до сега. Разказваше ни, че за първи път е дошъл тук с армията, когато са правили ядрените опити. Харесало му и втория път се върнал в Таити, където взел бар под наем. Жена му беше местна и работела за него в бара. След като забременяла се разбрали, че той не иска сериозно обвързване, а тя иска да задържи детето. Така, той се прибрал обратно във Франция, където осъзнал, че не иска да загуби дъщеря си и се върнал отново. В последствие се беше появил и син, и така той останал с жена си, докато децата не поели техния си път. Жена му идваше от малък остров от архипелага Туамоту, където до скоро не е имало ток и вода, а вечер се налагало да палят голям казан пълен с кокоси, за да се предпазват от комарите. Сестрата на жена му, в последствие се оженила за французин и от дълги години, живеела във Франция. Вече говорила за родното си място като за варварско и лишено от всякаква цивилизация. В последствие с прокарването на ток в селото, първи си купил телевизор местния китайски търговец.

Китайците са едни от първите заселници във Френска Полинезия, а начина по който са започнали да търгуват и изкарват пари е повече от показателен за тяхната предприемчивост. Тъй като топлата вода си е била голям лукс по това време – първо трябва да я донесеш от някъде, а след това да накладеш огън, за да я стоплиш, те са започнали да я продават на очевидно мързеливите полинезийци. В последствие са развили бизнес и в други насоки – като в крайна сметка, голяма част от земите на островите се държаха от китайци.

Та въпросния китаец с телевизора бил звездата на острова и всички се струпали под прозореца му вечер, за да гледат култовия по това време сериал Спайдърмен. На сутринта цялото село обсъждали геройствата му и как и те искали да се научат да летят като него. Когато Джерард започнал да им обеснява за илюзията в киното и, че всичко е в следствие на модерна техника, те се изумявали как е възможно да се създаде такава техника, а да не може човек просто да си лети. Дори, когато той им разказвал за първия човек кацнал на луната, те му се присмивали, че вярва, че е възможно човек да кацне на луната, но не е възможно да лети.

За странните разбирания на местните

стана ясно и когато ни разказваше за различните видове бизнес, с които се е занимавал в Полинезия. Сред тях – ресторанти, барове, търговия, студио за татуировки и дори лодка за разходка на туристи. Най – доходоносен е бил бизнеса със строителството, като обикновено строяли бунгала и къщички за туристи. Една от поръчките била за жълта фасада, а местните работници до тогава не били правили такава. Толкова ги стресирала различната задача, че освен оцветителя, забравили за останалите стабилизатори и мазилката много бързо паднала 😉

Местните синдикати обаче си настояват за големи заплати и минималната заплата тук се равнява на тази във Франция или около 1250 евро. С цел да запази райските си владения, Франция изпраща ежегодно по повече от милиард евро бюджет. Всички социални придобивки се равняват на западноевропейските и стандарта на живот тук е много висок. По време на един от множеството циклони, минаващи през дъждовния период, Джерард беше загубил покрива на къщата си, а лодката му потънала в лагуната. Всички разходи са му били възстановени от Френското правителство. Разказа ни още за децата и внуците му и как неговите родители никога не са възприели децата му, поради факта, че имат местна жилка и говорят френски с местния диалект. В последствие дори спрели да ги посещават…

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океанБора Бора – Френска Полинезия, Тихи океанБора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Беше 1-ви май и типично по френска традиция беше почивен ден. Нямаше и хляб от къде да си вземем, затова се наложи отново да разчитаме на запасите на Джерард, който както обикновено нямаше нищо против да помогне. Прекарахме последния си ден в Бора Бора отново обикаляйки с колелата, като се изкачихме до едно малко хълмче, за да се насладим на уникалната гледка, която се предоставяше към лагуната отгоре. Следобеда плувахме на едно плажче, гонейки с часове огромен скат, който идваше да обира остатъците от риба, които местните хвърляха във водата. Само опашката му беше по дълга от метър. По пътя на обратно се сетихме за Стив Ървин – ловецът на крокодили, и факта че беше убит от точно такъв скат. Със сигурност му беше досаждал повече от нас, но и ние добре се постарахме J

Отново прекарахме вечерта в компанията на страхотния ни домакин и прясната риба, която ни донесе. Говорихме за скъпата електроенергия на острова, за целенасоченото не навлизане на соларните панели, за липста на градски транспорт и невероятно скъпите таксита, очевидно все бонуси, получени от добрите управници. И тук водата е скъпоценен ресурс, но обикновените хора могат да преживяват и само с дъждовната. Проблема е, че хотелите не могат. Затова произвеждат прясна вода от солена – изключително скъпа технология, която местните заплащат на 80 цента кубика, а хотелите, като масови потребители – 10 евро кубика.

Не ни се искаше да се разделяме със симпатичната ни къщичка и страхотния ни домакин, но дойде време да напуснем Бора Бора.

Отлитахме към заветната Рангироа

и понеже самолета не беше пълен, туристите постоянно се местихме ту от едната му страна, ту от другата, за да не изпуснем уникалната гледка на кораловите атоли, разположени под нас.

Повечето от полинезийските острови са образувани в резултат на изригването на вулкани и с течение на милиони години, те са пропадали докато накрая, целия остров потъва и от него остава само кораловата стена.

Рангироа е третия по големина коралов атол в света,

след един от атолите, разположен на Маршалските острови и такъв на Малдивите. Малките островчета, част от атола бяха в най-причудливи форми. Лагуната на Рангироа бе толкова огромна, че не можеше да се обгърне с поглед дори от самолета. Фреди ни посрещна на летището – беше много приятна и още с пристигането ни, ни извоюва по-добра цена за гмуркане.

На целия атол имаше две селца, населени с хора, разположени в двете му противоположни страни. В последствие се оказа, че другото населено място в момента се използва само от местните, които гледат копра (олио добито от изсушената вътрешност на кокоса), но за да се заредят с провизии, е необходимо да минат цялата бездна по средата, за да дойдат до нашето градче. А то се простираше на скромните 10км от общата дължина на атола надвишаваща 200км.

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океанРангироа – Френска Полинезия, Тихи океанРангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Разходихме се из плажа,

който беше целия покрит в корали и докато говорихме за гмуркането и за това, че задължително ще видим големи акули, в следващия момент Фреди ни обесняваше за плажа пред бунгалата. Затова как тук можем да плуваме с различни риби, но най вече със скатове и акули. Тъкмо се чудехме дали сме я разбрали правилно или нещо се е объркала и говори за гмуркането, когато тя посочи към водата, където плуваха 2 малки черно пери акули дълги около метър. Каза, че обикновено са много срамежливи и бягат от хората, но все пак си бяха акули…Всеки път когато влизахме във водата се оглеждахме притеснено, да не би случайно тези толкова срамежливи екземпляри да се намират в близост. 🙂

Следобеда докато мързелувахме на плажа се запознахме с останалите нощуващи в хостела, предимно французи – все големи симпатяги. Разбрахме се да пазаруваме заедно и да си приготвим вечеря. Съвсем в близост живееше местния рибар, така че прясна риба имаше постоянно. Забавлявахме се с историята за това как местните се закичват с цветя. Когато носят цветето на ухото си в ляво, това означава че са заети, а когато е в дясно са свободни. Колко проста и същевременно полезна концепция… 🙂

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

Станахме рано сутринта и закусихме всички заедно, включително и една възрастна дама – Жоел, която щеше да се гмурка с нас. Фреди, собственичката беше също на закуската и освен за акулите и за предстоящото гмуркане, говорихме и за токсичността на лагуните и за това, че не е препоръчително да се яде риба от лагуната. Тя го обясни съвсем просто: токсичните водорасли, биват изяждани от коралите, малките риби ядат корали и съответно натрупват токсини. Те биват изяждани от големите риби, които съответно натрупват още повече токсини и ако не е препоръчително да се ядат малките, то е направо забранено да ядеш големи риби от лагуна. Проблема става по-голям, когато коралите са мъртви и през времето за което пак израстват – обикновено седмица, не ядат токсините от водораслите и те просто се натрупват по повърхността им. Тогава малките риби ядат директно токсините и трупат много повече, отколкото ако ги поемат през коралите, които ядат.

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Очаквайте продължението

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

Великденският остров (Рапа Нуи) 12

Великденският остров (Рапа Нуи)

Продължавме с околосветското пътуване на Иван и Петя. Днешната спирка ще бъде на Великденския остров – за да ни служи за предупреждение често срещаната обществена човешка глупост.

Приятно четене:

Великденският остров (Рапа Нуи)

където белите не за всичко са виновни 

Загадката Рапа Нуи

Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина – с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най – богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най – интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по – проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха…

За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най – вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши – син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство.

Наричан още

Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан,

в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и “земя на края”. Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.

Историята на Великденски остров

е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж.

Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по – късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия.

Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници.След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия.

Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева – най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни.

Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски.

Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война.

Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г.

Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един “ariki” или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu’a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им – със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…

Великденски остров, Тихи океан

Великденски остров, Тихи океан

 

С пристигането на острова,

туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.

В хостела

срещнахме англичанина Гари – определено един от най – интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин – имаше сайт “Choose my own adventure”, където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент – искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не – общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най – добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина – в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. 🙂

По – късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден – единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи – общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук – още една мечта се сбъдна. 🙂 Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.

Великденски островВеликденски остров

 

 

Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин.

Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи – така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон – много красиво животно.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до

националния парк “Рано Раруки”

Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки – красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички

статуи

са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.

Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел.

Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи.
Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.

 

Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най – ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук.

Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща

и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най – известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По – късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики – забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи.

Статуи – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния

плаж Анакена

Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.

Скалните рисунки,

представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови.

Малко по – нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа – много специално и притегателно място – единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка – както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.

Плаж – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

 

В последно време островът се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх – може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени – изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм.

Канибализмът е широко разпространен

в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най – вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по – голям растеж в изработването на статуите – строяли ги все по – високи.

Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров,

Рапа Нуи преживява огромен катаклизъм

в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности.

Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение – владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови.

Късния контакт със западната “цивилизация” се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите,

населението е повече от драстично намаляло

След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други “Рапа Нуи”, живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна.

Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе – толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по – автентично?

Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най – големия вулкан – Рано Кау или “Създателя”, както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго – така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по – късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици.

Очевидно

с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с “Birdman” култа.

Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров.

Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на “Манутара” – вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата “Birdman”, което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.

 

Стигнахме до

красивата гледка на 3-те малки островчета в океана –

единствените наоколо в необятната морска шир.

 

Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най – вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.

Великденски остров

Великденски остров

Великденски остров

 

На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж,

искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най – вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите – приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим.
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения, до нашия хостел, 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на

местното движение за права и свободи – Hitorangi превзема хотела

Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.

Пристигнахме в Таити

в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше

маор – представи се като скулптор от Великденски[ остров

и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му – писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско – испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. 🙂

Статуи – Великденски остров

Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили – явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше – забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова.

 

И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището – посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории…

Статуи – Великденски остров

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:


Тихи океан

Аржентина – от Игуасу до Ривър Плейт 9

Аржентина – от Игуасу до Ривър Плейт

Продължавме с пътуването на Иван и Петя около света. Днес ще спрем в Аржентина, за да потанцуваме танго, да се разходим до водопадите Игуасу и да идем на мач Ривър Плейт 🙂

Приятно четене:

Аржентина – от Игуасу до Ривър Плейт

Пътуването от Ла Пас до водопадите Игуасу

ни отне доста време. Следобеда потеглихме, като самолетa ни кацна в Сантяго към 9 вечерта, а връзката ни за Буенос Айрес беше чак на следващия ден в 1:30 на обяд. За наша най – голяма изненада, полета не беше директен, а първо кацаше в граничен град в Чили, където всички пътници трябваше да слезнат от самолета и да се редят на няколко опашки, за да минат безбройните проверки. Учудихме се на безумието, като се имаше в предвид факта, че присъствахме на преминаването на французите на сухопътната граница между Чили и Боливия, буквално в една барака, без тоалетна. И сега изведнъж, Чилийците се бяха взели на сериозно и хабяха цялото време и ресурси да приземяват един самолет, за да го проверяват и да потеглят отново. Очевидно не искат да им се увреди безценната екология от бедните съседи. Политическите им закачки, заради териториалните спорове с Боливия, явно се прехвърлят на най-неочакваните места. Освен това, далеч не беше приятно да ти ровят из багажа, но нямаше как. Бяхме се приготвили за спане на летището и се настанихме удобно. Имаше доста пътуващи като нас, явно все с неудобни връзки. На сутринта, докато единия от нас все още си поспиваше сладко, до нас се изсипа целия национален отбор по футбол на Чили, заедно със съпровождащите ги журналисти и репортери. Със сигурност сме били картинка в техните очи. 🙂

От летището на Буенос Айрес

директно потеглихме към автогарата, за да хванем автобуса до

водопадите Игуасу

Поредното 20 часово пътуване с автобус вече не ни плашеше, дори времето мина доста бързо в гледане на филми и подремване. Следобеда се поразходихме из градчето и събрахме информация за предстоящото посещение на следващия ден. Потеглихме рано сутринта, за да имаме целия ден да се наслаждаваме на красотата наоколо. За уникалните условия, които предоставя парка, таксата е минимална. Инфраструктурата е организирана страхотно с малка железница, лодки за прекосяване на реката и безброй мостове и пътеки за достигане буквално на ръка разстояние от водите на водопадите. От най – известните водопади в парка са: Дяволското гърло и Сан Мартин. Дяволското гърло е точно на границата с Бразилия, докото другия е изцяло в Аржентина. От това, което се виждаше от Бразилската страна, заключихме, че гледката от Аржентина е много по-уникална, отколкото от Бразилия. До 1870г. водопадите са били част от Парагвай. По време на войната на така наречения Троен съюз (Бразилия, Аржентина и Уругвай) срещу Парагвай, Бразилия и Аржентина си поделят водопадите. Войната е в резултат на поредната “добронамерена” постъпка на европейците на континента – в случая на Британската империя. Интересно как бразилците са спали по това време, щом са се съгласили на подобно разделяне.

Водопадите Игуасу, Аржентина

Водопадите Игуасу

Водопадите Игуасу, Аржентина

Ние си имахме план на посещение, който съумяхме да изпълним докрай, въпреки тежките условия – жегата в джунглата с близо 90% влажност направо ни разказа играта. Първо се отправихме към едно малко водопадче, което се намираше на 2 часа път доста на вътре в джунглата. Момчето от рецепцията в хостела отдели доста време да ни дава насоки и особено да обясни на кое място по кое време е най – добре да бъдем, за да хванем подходящото слънце за снимки. Хубавото на отдалечения водопад беше, че почти нямаше хора по пътеката и животните идваха почти до нас. А диви животни колкото искаш. Имаше маймунки, различни видове гризачи, броненосци, гигантски мравки, много красиви пеперуди и освен това тукани, папагали и лешояди. Някои от бозайниците, като например коатите ги виждахме за първи път, явно поради факта, че живеят само в Южна и Централна Америка. Доста симпатични и същевременно нахални животинки.

От там хванахме железницата до следващото място. Наподобяваше нещо средно между теснолинейката до Добринище и влакчетата, които лятото обикалят из нашите курорти. След още няколко часа разходки, взехме лодка до

остров Сан Мартин,

разположен съвсем в центъра от където се открива, най- красивата гледка към едноименния водопад. Имаше табелки с обяснения и снимки от засушаването през 1978г., когато водопадите са останали почти без вода и след това от големите наводнения през 1982/3 и 1992г., когато всички острови и пътеки са били заляти от водата. Нормалния обем вода е от 1750 куб.м./сек. По време на наводненията е достигнал до 39000 куб.м./сек. На показаните снимки, водата имаше буквално червен цвят. Обесняваха го с утаяването на различните растения от джунглата. В момента водата беше почти кристална с лек зеленикъв отенък – явно в следствие на построения язовир, който действа като пречиствателна станция. Върнахме се обратно на континента и се отправихме към

най-уникалния водопад – Дяволското гърло

Именно той е разположен на границата между двете държави. От Аржентинската страна е построен пешеходен мост буквално до ръба на скалата, докато бразилците компенсират с пешеходна пътека около каньона, свършваща в най-ниската точка на водопада. Навсякъде около водопадите, от изпаренията се образуваха дъги, но тук бяха най – видими и при огромната сила и мощ на реката, гледката беше повече от зашеметяваща. Мъглата се издига между 30 м. и 150 м. от Дяволското гърло на Игуасу. В един момент човек може да стои и да бъде заобиколен от 260 градуса водопади.

Водопадите Игуасу, Аржентина

Водопадите Игуасу, Аржентина

Водопадите Игуасу

 

Легендата за образуването на водопадите разказва

как един от боговете е планирал да се ожени за много красива девойка, която обаче избягала със смъртния си любим в кану. Разгневен, Богът разрязал реката, създавайки водопадите и така обрекъл любовниците на вечно падане.

Всъщност, водопада е резултат от изригването на вулкан, който оставя поредната голяма пукнатина вземята. Многобройни острови, разположени на дългия 2,7 км ръб, разделят водопада на отделни водопади и каскади, които варират между 60 и 82 метра височина. Броя на по-малките водопади, варира между 150 и 300, в зависимост от нивото на водата. Около половината поток на реката пада в дългата и тясна пропаст на Дяволското гърло. Водопадът има U – образна форма, висок е 82 метра, широк е 150 м. и е дълъг 700 м.

От Бразилска страна, предлагат панорамни обиколки с хелипкотер, за да се насладиш и от въздуха на уникланите водопади, докато от Аржентинска страна подобни изяви са забранени, с цел предпазване на флората и фауната около водопадите.

Не случайно при вида на Игуасу – първата дама на САЩ – Елинор Рузвелт, възкликва: “Горкия Ниагара”. Водопада, често е сравняван и с водопадите Виктория, които разделят Замбия и Зимбабве. Игуасу е по-широк, поради факта, че се разделя на толкова голям брой отделни водопади и острови.

Водопадите Игуасу, Аржентина

Водопадите Игуасу, Аржентина

 

 

 

 

Надолу по течението, където реките Парана и Игуасу се сливат, се обединяват и границите на Аржентина, Бразилия и Парагвай. Всяка страна е създала забележителност в националните си цветове и от едно конкретно място, могат да се видят и трите.
Първият испански изследовател, който е видял водопадите е Алвар де Вака през 1541г. Голямата им мощ започва да бъде напълно използвана след строителството на огромната водноелектрическа централа,построена съвместно от Парагвай и Бразилия. Завършен през 1991 г., язовирът е отворен за посещение иосигурява 12,600,000 KW, които отговарят на почти 40% от енергийни нужди на Бразилия и Аржентина.Язовира е един от най-големите в света, и е изтъкван от двете държави като шедьовър на технологията.

На 11 ноември 2011 г.,

водопад Игуасу е обявен за едно от новите седем чудеса на природата

Определено заслужава това признание. Неминуемо започнахме да го сравняваме с Angel Falls във Венецуела. Силата и мощта на природатата се усещат много по-силно при Игуасу. Въпреки това цялостното ни пътешествие във Венецуела беше значително по-интересно и изпълнено с приключения, за разлика от разходката тук.

Водопадите Игуасу, Аржентина

 

Изморени и доволни се прибрахме след изтощителния ден. Поговорихме си пак с момчето от рецепцията за желанието ни да гледаме Бока Хуниорс и Ривър Плейт в Буенос Айрес и за това как можем да се сдобием с билети. На въпроса от къде сме, веднага каза Левски София – очевидно беше сериозен фен. Също така беше фанатизиран привърженик на Бока, откъдето научихме, че всъщност съперника им в предстоящия им мач е само на 1 час път с влак от столицата и няма да има проблеми да отидем. Оставаше да се снабдим само с билетите…
На другия ден следобяд вече бяхме в

Буенос Айрес

Водят го “Париж на Южна Америка”, и има защо. Европейските ценности са ясно изразени почти във всичко, благодарение на това, че заселниците са били основно от Западна Европа. Влиянието на местното население е значително ограничено. След обявяването на независимостта на Аржентина, територията й е почти два пъти по малка. По време на управлението на президента Рока, започва изследване на все още непознатите на юг земи. С цел прибавянето им към територията на Аржентина, стартира масово избиване на местните. Голяма част от тях успяват да избягат в Чили. Затова и сега населението на Аржентина е предимно бяло, за разлика от това на Чили. През този период прибавят и Патагония към земите си. Индустрализацията в началото на 20-ти век помага за бурното развитие на Буенос Айрес и превръщането му в двигател на местната икономика.
Искахме да видим и посетим толкова много неща в Аржентинската столица, че от сега беше ясно, колко напрегната ще е програмата ни за следващите 4 дни. Решихме първо да отморим и да посетим легендарното кафе Тортони, разположено на един от централните булеварди. Води се за една от атракциите в Буенос Айрес. Изобщо бохемския дух и атмосферата на града се усещаха най – вече в страхотните кафенца, ресторантчета и барове, разхвърляни из целия град. Типично италиански, без излишния лукс и лъскавост, а напротив леко занемарени и мърляви, но въпреки това много уютни и чаровни. Използвахме всеки удобен момент, за да се насладим на специфичнито им излъчване. След като попаднахме на поредния сладур на рецепцията, футболната ни организацията беше направена. Първоначлно, той беше малко дръпнат, но след като разбра, че сме от България, само каза “Стойков – 94г.”, усмихна се и стана от мил, по- мил. Знаеше всичките ни звезди от онова време поименно, като просто отбеляза, че сме ги убили на Световното. За тях всяка подобна загуба не се забравя лесно, понеже футбола е истинската им религия и страст. Този сценарий се повтаряше с всеки, който говорихме по темата. Не сме си и представяли подобен респект към нашия отбор, след толкова много години. Тъжно е от една страна, че сме известни по света само с един спортист, но още по-тъжно е, че надали Стоичков е мразен повече, отколкото в собствената му родина. Неговото име беше достатъчно, за да ни се отвори всяка една врата в Аржентина – “Благодарим ти, Бате Ицо”… 🙂
За да си вземеш билет за

футболен мач в Аржентина

трябва да се потрудиш, поради специфичната им система. Билетите се пускат предварително, като в повечето случаи в самия ден на мача няма как да се сдобиеш с такъв. Опашките са огромни, защото фенската им маса е внушителна и не на последно място се дава само по един билет на човек. Има заделени и билети за туристи на цена 3 пъти по – висока от стойността на обикновен пропуск. Туристическите посещения са организирани през местните агенции, като в цената влиза и посещение в ресторант и място където е по-безопасно и може да снима с фотоапарат. Това удоволствие обаче излиза доста солено, затова опитахме по други начини да се снабдим с желаните пропуски. Оказа се, че всички местни си купуват билети на черно през един уебсайт, от който се пазаруваше почти всичко. Обикновено тези, които продават билети са с профили и рейтинги, за да можеш да се ориентираш от кой купуваш. Цените варират значително и има предпоставки да платиш за тоя където духа – измамите са често срещано явление. Крис или “Къдравия Турчин”, както му беше прякора, ни поръча билети за мача на “Ривър Плейт” срещу “Хуракан” на следващия ден. Дори пое ангажимента да мине да ги вземе в свободното си време от човека, който ги продаваше на черно. Цената беше като за местни, а не като за туристи, така че сделката беше уникална.

 

Един ден по – късно, “Бока Хуниорс” играеха в малък град до столицата срещу “Тигре”, като съответно поръчахме билети и за този мач. Тях ни донесаха директно на място. Освен всичко останало, Крис ни разказа много за страната, за проблемите им, за футбола и феновете. Упъти ни и къде е най – добрата милонга (сбирка или бар) за

танцуване на танго

или просто за наблюдаване на танцуващите и ние се отправихме натам. По пътя срещнахме подобни сбирки – едната беше особено лъскава – жени с официални дълги рокли се бяха наредили отпред. Чудихме се и ние ли отиваме на подобно място и как ще ни гледат със скъсаните ни дънки, фанелки и туристически обувки. Като влезнахме в началото ни се стори доста странно. Повечето маси бяха с резервация, но за зяпачи като нас бяха отредили местата отстрани. Мястото приличаше по – скоро на зала в операта или театъра, с високи тавани, колони и польолеи, украсени с ковано желязо. Първите двойки на дансинга бяха предимно на възрастта на нашите родители, дори и на нашите баби и дядовци.

Аржентинско танго

Аржентинско танго

 

Причината за това, очевидно се дължи на факта, че златната ера на тангото е в периода 1930 – 1950г. В момента малко от младите хора могат да танцуват, но явно доста проявяват интерес и посещават уроци по танго, подобни на нашите салса занимания. Тангото е един от символите на Аржентина. Заражда се в пристанището Ла Бока. Същността на аржентинското танго е за живота и особено за отношенията междумъжа и жената.Точния произход на танго-танците и самата дума, се губят в мит и незаписани истории. Теорията е, че в средата на 1800г., африкански роби, доведени в Аржентина започват да повлияват на местната култура.

Аржентина е била подложена на масивна имиграция

През 1869 г. Буенос Айрес е с население от 180,000 души. До 1914 г. населението вече наброява 1,5 милиона. Смесването на африкански, испански, италиански, английски, полски и руски емигранти довежда до смесица от култури и всеки танц и музика биват привлечени един от друг. Традиционните полки, валсове и мазурки се смесват с популярната хабанера от Куба и с Африканските ритми. Повечето имигранти са били мъже, които се надявали да спечелят богатства в новите земи. Те били бедни и отчаяни. Обикновено се надявали да спечелят достатъчно пари, за да се върнат в Европа, или да доведат своите семейства в Аржентина. Развитието на тангото отразява дълбокото чувство на загуба и копнеж за хората и местата, които са оставили след себе си.

Въпреки че, висшето общество гледало съмнително на дейността в кварталите, заможните синове на Буенос Айрес нямали нищо против танците.

Тангото, като танц и като зародишна форма на популярна музика,

станало част от градската култура, както в Буенос Айрес, така и в Монтевидео. До 1913 г., тангото се превърнало в международен феномен в Париж, Лондон и Ню Йорк. Организирали се танго чайове, танго влакови екскурзии и мероприятия. Аржентинският елит, който се опитвал да избегне тангото, бил принуден да го приеме с национална гордост.

Постепенно заведението започна да се пълни, като прииждаха все повече и повече хора, дори и на нашата възраст. Повечето жени носеха рокли, бяха с прически и бижута и изобщо доста нагласени. Идваха по джапанки или с ежедневни обувки, като всички носеха, абсолютно еднакви торбички, от които вадеха, коя от коя по – лъскави високи обувки. Имаше и такива, които се преоблякоха. Всички до един се прегръщаха и целуваха, дори и мъжете един с друг. По – късно, като наблюдавахме същата тенденция и между дивите фенове по стадионите, съвсем се изумихме. На фона на лъскавите обувки, които жените носеха в торбички, ние от бързане да не изпуснем нещо, дори не се бяхме прибирали до хостела и се озовахме с една торбичка със сапунерка в нея. Бяхме изгубили нашата по пътя и ни отне доста време да се сдобием с нова. Все пак хората в Боливия не се къпеха много, едва ли изобщо ползваха сапунерки. С две думи, голяма пародия бяхме, на фона на леещото се вино и шампанско, но това не ни попречи да се насладим на обстановката и на добрите танцьори. Имаше и един дядо, който си подремваше сладко, сладко на масата. Напомняше ни на последния филм на Уди Алън – “Среднощна разходка в Париж” – страст и романтика, отнасящи те назад във времето, когато и стила на залата е бил актуален. Тръгнахме си след 2:00 часа сутринта, а хората (дори и най-възрастните) продължаваха да се забавляват, някои даже тъкмо пристигаха. Уникално е да видиш хора на тази възраст да се забавляват така и до това време, без да спират да танцуват и да не изглеждат дори и най – малко уморени.

Аржентинско танго

 

На следващия ден преди първия голям мач, посетихме така

известния квартал Ла Бока

Причините за известността му са няколко:

1. Тук се е зародило тангото

2. Тук се намира и стадиона на най- големия отбор в Южна Америка – Бока Хуниорс

3. Част от квартала, така наречения Каменито, е шарен и цветен, дължащо се на интересен феномен. Поради факта, че хората, които живеят тук са най – бедните, в даден момент са помолили правителството да им отпусне пари за пребоядисване на къщите. Понеже парите са отпускани по – малко и на порции, всеки е боядисвал в цвят по свое усмотрение. Резултата е уникална картинка в различни багри и краски, която в последствие се е оформила в собствен стил, а също и в поредната атракция на Буенос Айрес.

Каменито представлява калдъръмени улички със сергии и ресторантчета наоколо и с всякакви изрисувани стени и цветни фигури по къщите и по балконите.Имаше уникални магазинчета за сувенири, уроци по танго и възможност за снимка с танцуващите по улиците. Артистична обстановка, допълнена от футболна страст, благодарение на намиращия се на две преки стадион. Не успяхме да го посетим за съжаление – бешезатворен, но все пак ни предстояха къде, къде по – интересни истински футболни емоции и беше време да потегляме към тях.

Каменито, Бока – Буенос Айрес, АржентинаКаменито, Бока – Буенос Айрес, Аржентина

Каменито, Бока – Буенос Айрес, Аржентина

 

 

Взехме автобус за

стадиона на “Ривър Плейт”,

който за наша изненада, далеч не беше претъпкан и изпълнен с емоционални привърженици, а напротив, хората облечени във фланелки на “Ривър” си пътуваха спокойно. Слезнахме на спирката, заедно с феновете. Имаше тълпи, но за тези мащаби си бяха в рамките на нормалното. Стадионът Ел Монументал е най-големия в Аржентина с 62 хил. места и е дом на “Милионерите” – прозвището на “Ривър Плейт”. Отборът е основан след обединяването на двата столични клуба “Росалес” и “Санта Роса” на 25 май 1901г. Получава името си заради естуара на река Ла Плата, на който е разположена аржентинската столица. Тъй като в основата на създаването на клуба стоят англичани, отборът получава английското название на реката – Ривър Плейт. На един нощен карнавал група играчи и фенове на отбора откраднали огромно парче червен плат, нарязали го на ленти, и го прикрепили към фланелките на футболистите. Така знаменитата диагонална червена лента става неделим елемент от символиката на клуба.

Estadio Monumental Antonio Vespucio Liberti - Av Pres. Figueroa Alcorta 7597, Буенос Айрес, Autonomous City of Buenos Aires, Аржентина

 

 
Заедно с “Бока Хуниорс” са най-обичаните отбори в Аржентина. Общият процент на феновете им в страната надхвърля 70, което превръща срещите между тях в огромно събитие. Феновете на “Бока” са 40%, докато тези на “Ривър” са официално 33%. И двата отбора са създадени в бедния квартал на Буенос Айрес – Ла Бока. Фактът, че са от един квартал създава проблеми и “Ривър Плейт” се мести в по-охолния квартал Нунес в северната част на града, на по-безопасно разстояние от Ла Бока – 7 километра. През този период получават и прякора си, който се затвърждава след като правят най-големите трансфери по това време. Не случайно, техните привърженици са от средната класа или богаташи, докато тези на “Бока” са от работническата класа. Разделението е на всички фронтове, но най-вече социално. Омразата помежду им е пословична. Ескалира на 23 Юни 1968 г. на Ел Монументал в мач между двата отбора. Загиват 71 фена, в следствие на не контролеруемия брой хора по трибуните – те биват задушени и умират на място. Нещастието става най -мрачния момент в историята на аржентинския футбол. Повечето от жертвите са били юноши и младежи. Твърди се, че трагедията е предизвикана от няколко фена на Бока Хуниорс, които хвърлят запалено парче хартия на долния ред, където са феновете на Ривър. В резултат на което настъпва паническо бягане сред тях. Дежа вю на трагедията от “Хейзъл”…

Стадион Ривър Плейт – Буенос Айрес, Аржентина

Стадион Ривър Плейт

 

 

В момента “Ривър” играят във Втора дивизия,

което е особено унизително за този легендарен клуб, гордеещ се с 33 титли от местното първенство. Немислимото се случва миналата година, след поредица от управленски грешки през последните 10 години, довели отбора почти до фалит с дългове от 70 млн. долара. Спасението им в дългосрочен план ще се крепи на невероятната обич и всеотдайност на техните фенове и на самопожертвователни постъпки на някои от сегашните им футболисти. Повечето коментатори и анализатори очаквали драстично намаление на публиката, но изпадането мобилизира всички до краен предел. Всички абонаментни карти са продадени. Като резултат от свръх посещение по време на гостуванията им, получават наказания от местната федерация.
Новия сезон така или иначе започват с наказание. Клубът не е могъл да отвори стадион Монументал в пълния му капацитет, заради безредиците на баража за оцеляване, загубен от Белграно. На старта “само”32 000 виждат домакинския успех над “Чакарита” с 1:0. Седмица по-късно 17 хиляди пътуват до Ривадавия за гостуване на местния тим.
Чак в 21-ия кръг Монументал е отворен изцяло от федерацията и… 61 321 луди фенове го изпълват за мача с “Индепендиенте”. Не за дълго – 10 000 пътуват за гостуването на “Дефенсия” и “Хустисия”, а стадионът побира едва 18 хиляди. Последва ново наказание и два мача “домакинство” на арената на “Велес”. И още на следващото гостуване – 25 000 от 35-те хиляди на стадиона на Атланта са били гостуваща публика. А съперникът е от град, разположен на 400 км от Буенос Айрес…
Но това не е всичко – закъсалият клуб бе подкрепен от завръщането у дома – на рожбата Фернандо Кавенаги, прекратил в името на любовта към отбора, договора си с Бордо. Последвал го е Алехандро “Чори” Домингес – скъсал контракта си с Валенсия, за да играе във втора лига. Но ходът, който наля гориво в очаквания с разочарование сезон, е привличането на родения в Аржентина французин – Давид Трезеге. Емблемата на “Ривър” е татуирана на сърцето на ветерана от момента, в който на 17 г. напуска Буенос Айрес. И ето как, втородивизионният тим има трио в атака, за което мечтае цялата първа лига.

Полутахме се малко, но се ориентирахме с питане и следвахме тълпата

Странно, но нямаше толкова много полицаи, както в България. Тълпата ни гледаше странно и малко страшно, докато се тълпяхме по входовете, но вътре беше съвсем различно. Нямаше ги и обичайните блъсканици за събитие с такива мащаби, въпреки че тези привърженици, заедно с тези на Бока, се водят за най-дивите в целия свят. Придвидливо седнахме (разбира се само преди да започне мача) най-отзад на последния балкон. Имахме представа какво се случва при гол в Южна Америка, и как всички се скупчват най – отпред. Първоначално се притеснихме, че няма да се напълни стадиона и това ще ни развали изживяването, но опасенията ни бързо се разсеяха – само за няколко минути, вече нямаше свободно място около нас. Оказахме се в средата на най – върлата агитка, непосредствено до тарторите и хулиганите и целия дилижанс от тъпани и организирана хореография. Всички те влезнаха церемониално, броени минути преди началото на мача и минаха през цялата агитка. Атрибутите им се допълваха освен от огромните тъпани и стандартните знамена и от десетки плажни чадъри в бяло- червения цвят на отбора. За броени минути разпънаха и останалите трансперанти и плакати, като също толкова бързо ги прибраха и след мача. Започна се едно пеене, скачане и викане, което и за миг не заглъхна до самия край на мача. При пропуск на някой от футболистите, не започваха да псуват и да викат, а напротив – запяваха още по силно и започваха да скачат. Уникално беше да гледаш цялата тази вълна на огромния стадион и усещането определено е несравнимо с нищо подобно.

Стадион Ривър Плейт – Буенос Айрес, АржентинаСтадион Ривър Плейт – Буенос Айрес, Аржентина

 

Видео от нашия сектор, показващо малка част от атмосферата на стадиона:

Стадиона беше практически пълен, с изключение на секторите отредени за гостуващия отбор. Феновете на “Хуракан”, също не отстъпваха, но поради малкия им брой и нашата отдалеченост от тях, почти не ги чувахме, но движенията и подскоците им се забелязваха и от нашия сектор. Футбола, определено е страст и религия в Аржентина, несравнима с никъде дръгаде по света. Ние разбира се бяхме за “Ривър”, а и все пак бяхме в тяхната агитка. За съжаление, не гледахме голове в нашата врата, но за сметка на това през второто полувреме, “нашите” отбелязоха 2 гола в противниковата врата, при което стадиона буквално избухна и всичко се тресеше. И ние скачахме и пеехме доколкото можехме с тях. Феновете до нас страшно ни се изкефиха и тъй като всички бяха вече голи, мятайки фанелките си, връчиха ни по една и на нас. Мачът завърши 2:0 за “Ривър Плейт”, като първо изведоха напълно гостуващата агитка и чак след това отвориха входовете за домакините. През това време всички тартори на отделните фракции организираха своите хора по перфектен начин и за 15 мин. всичко беше прибрано и опаковано са следващия мач. Интересно бе да ги наблюдаваме отблизо, след като вече знаехме и за тъмната им страна и специфичните им особености. Въпреки че, феновете на “Бока” са по-многобройни и известни по целия свят, всъщност тези на “Ривър” са значително по-опасни. Оказва се, че ръководят местната мафия и са изключително организирани и структурирани в подземния свят на Буенос Айрес. Всички местни ни казваха, че докато тези на “Бока” са дебелаци със шкембета, които пият само бира, “колегите” им от “Ривър” са постоянно във фитнеса и това определено се забелязваше с просто око.
Това, което не се споменава официално по медиите, но всички го знаят и споменават неофициално, е факта че

“Ривър” е на това незавидно положение отчасти именно заради тези тартори и фенове

Оказва се, че президентите на почти всички отбори в Аржентина плащат на своите агитки огромни суми пари, за да не правят проблеми и да ги подкрепят, като съответно тарторите ги преразпределят на по – ниските нива. Никъде обаче не е толкова трагично положението, колкото при “Ривър Плейт”. В последните години, агитката дефакто контролира клуба и го довежда отчасти до това му състояние. Сумите, които преразпределят в “Ривър”, са не по-малко от 1 млн. долара на година. Президентът плаща тези пари, защото системата на избиране е така направена, че няма как да прескочиш агитките. Те решават кой ще ръководи парада и те определят мизата. Стига се до абсурдни ситуации, като например, в даден период са назначени фиктивно на работа около 1000 фена, на абсурдни позиции като градинари и готвачи и при завишени заплати. Върхът обаче е през Световното в Южна Африка, когато президента на “Ривър” искал по същия начин да “изпере” 500 000 $, като схемата този път била да поеме разходите на основната агитка, за да посетят Световното, в това число пътни, хотели, дневни и т.н. Обаче на границата африканците ги върнали всички накуп, защото се водят в архивите – за особено опасни типове. 🙂 Всичко хубаво, ама по този начин няма как да си вземат парите от президента и просто отишли и ги поискали кеш. Човечецът отказал, от което пострадала къщата му след нападение с огнестрелно оръжие. По това време клуба е в затруднено положение – няма пари за заплати на персонала и футболистите и са затънали в кредити…
Ако си мисли някой, че само президента е потърпевш от тези “юнаци”, жестоко се заблуждава. Своя дан в неофициалните плащания към феновете дават и играчите, като мизата зависи от статута им в отбора. Колкото си по-известен повече плащащ, защото в противен случай ще пострада семейството ти. Тези хора знаят всичко за тях и нищо не може да ги спре. В момента например, се говори, че голямата звезда на “Бока” – Рикелме отделя 10% от заплатата си на тези “сладури”. Изобщо човек може да се замисли дали да не мине в техните редици на заплата. Като тегли чертата може и да му се вържат повече приходи от обикновнна работа. 🙂 Изобщо фен да си в Аржентина…
В момента, фракциите на “Ривър” са разделени на две, както става почти винаги когато трябва да се делят пари. След като се оказва, че единия “главнокомандващ” взима по-голям пай от баницата се стига и до предварително организирана битка в паркинга на стадиона, в резултат на което загиват 2 души. Официално правителството се намесва и вкарва единия в затвора за 2 год., не заради убийствата, а заради организацията на битката. В крайна сметка, нищо не се е променило – освен това, че вече се движат в сенките и са сменили лидера. В Европа и по-специално в България в момента е много модерно да се иска феновете да ръководят парада, като се използват гръмки фрази и обещания. Не е лошо, в този случай да се поучат от аржентинския опит. Определено в Аржентина не са намерили подходящия баланс и модел, а като гледам и в България всички горещо желаят да вървят по този път.
Излезнахме много бързо и взехме обратно градсксия транспорт. Автобусите си бяха нормални, а не изкорубените, които обикновено пускат след мачове в България. Стандартно билет се купува от машина до шофьора, като той определя колко да платиш, но в случая, бяха променили тактиката. От автобуса слязоха 2-ма продавачи, с цел, да не се скупчват всички около шофьора и да забавят процеса. Нямаше сбивания и дразки в автобуса – културна работа.
Следващия ден беше неделя и определено

кулминацията на деня се очертаваше да е мача Тигре – Бока

Нямахме търпение след вчерашното изживяване да се запознаем и с другия гранд.
За през деня бяхме планували да посетим така известния неделен пазар в квартала, в който бяхме отседнали. Сан Телмо е един от най – известните квартали в Буенос Айрес, а именно с одухотворения си облик – с безбройните тематични кафенца и ресторантчета, с тангото и с униклания си пазар. Всяка сергия предлага нещо единствено и уникално, което се е получило в резултат на пълно развихряне на фантазиите на своя изобретател. Старинни мебели и предмети, кожени изделия, така специфичните чаши за мате, изработени от различни материали. Матето представлява нещо като чай, от специфична билка, но разликата е, че чашата е почти пълна с билката, със съвсем малко вода, пие се със сламка, пригудена с цедка. Някои просто свирят на различни инструменти, гледат на карти или предлагат кафе, напитки или сладкиши. Много приятна обстановка и определено си заслужаваше да се види. Буквално се влюбихме във всичко наоколо и ни се искаша да си купим страшно много неща. Явно ще трябва пак да се върнем някога, когато няма да сме така ограничени от багаж и бюджет… 🙂
Преди мача, решихме да съчетаем следобеда с разходка до

град Тигре,

който е известен с реката, която го прекосява и с лодките, които предлагат посещение до 5 реки. Симпатично зелено местенце с много посетители в неделния ден.
След всичко казано до тук за “Ривър Плейт”, трябва да се разкажат историите, които научихме от нашите приятели за “Бока Хуниорс”, които далеч не им отстъпват. Заедно с “Милан” двата отбора имат най-много международни отличия – по 18. На домашната сцена значително изостават от “Ривър”, като до момента са спечелили “само” 22 титли, но компенсират с повече купи Либертадорес и Междуконтинентални купи. “Бока” определено е един най-обичаните отбори не само в Аржентина, но и в света.
На 3 април 1905 г. петима италиански имигранта се събират на пристанище Мадеро и основават “Бока Хуниорс”. Те решават и да сменят досегашните розови ризки – избират цветовете на знамето, под чийто флаг плава първият влязъл кораб на пристанището (а именно Шведски – синьо – жълто) и до днес цветовете на екипа не са променени.
За първи път виждаме такава мания по футболен отбор, по начин който е уникален в света. Всичко свързано с този отбор върви като топъл хляб – от фланелки, ключодържатели до ковчези. Феновете на отбора са прочути от край време – като може би най-откачените в света. Но това не означава, че са хулигани и правят проблеми – по-скоро в смисъл, че са готови да изтръгнат сърцето си заради любимия тим (и да го подарят на клуба). И това не е всичко – те са предани на “Бока” не само приживе, но и в смъртта. Даже в една от песните им се казва “ще ви подкрепяме дори от ада”. Толкова са болни на тема любимия отбор, че понеже повечето са бедняци – не ядат с дни, за да спестят по някое песо за билет за домакински мач. Преди билетите да се пуснат в продажба, хиляди мъже буквално спят пред касите на стадиона – само и само да се доберат до заветната хартийка.

Когато “Бока Хуниорс” вкарат гол

на техния стадион Ла Бомбонера, хиляди фенове хвърлят във въздуха синьо-жълти конфети и взривяват фойерверки. Част от тях обаче мятат на терена малки торбички, пълни с праха на кремирани запалянковци на “Бока”.

Предсмъртното желание на почти всеки фен на отбора

е останкит

Боливия: между прогреса и ценностите 10

Боливия: между прогреса и ценностите

 Днешният очерк от голямпто пътуване на Иван ще ни отведе до най-бедната страна на Южна Америка – Боливия. Приятно и внимателно четене ви препоръчвам 🙂 Разказът разкрива повече, отколкото изглежда на пръв поглед 🙂

Боливия

между прогреса и ценностите

Трябваше да изберем дали да посетим

езерото Титикака

от страна на Перу или от страна на Боливия. Спряхме се на Боливия, поради факта, че е по-евтина, всъщност най-бедната и най – слабо развита държава в Южна Америка. Другата причина беше, че Пуно не ни грабна много и се надявахме Копакабана да е по-симпатично местенце.

Пътят с автобус от едната до другата държава на езерото беше към 2 часа, така че към 9 сутринта вече бяхме на границата на Боливия. Беше много студено и валеше, зъзнехме като кучета на опашката за имиграционните, дори и със зимните ни якета. Докато до нас заблудени туристи слизаха по джапанки от рейса и се зачудихме знаят ли изобщо къде отиват.

Полицаят ни изгледа странно и взе да търси в едни дълги списъци България и какви са изискванията към нас за влизане в страната. Дори и американците трябва да получат виза, което е необичайно по тези места, и доста от тях пропускат тази държава. При нас ситуацията е че плащаме само при излизане от страната, но не и при влизане.Визата ни беше издадена предварително в Лима, така че нямаше неприятни изненади.

И Копакабана не изглеждаше особено атрактивно, затова решихме да не се застояваме, а директно да хванем лодка до

Острова на Слънцето

– от където се предполага,че е тръгнал и първия инка.

Езеро Титикака, Боливия

Езерото Титикака

Островът, още е известен с уникалните си изгледи към езерото и с това, че е съумял да запази първобитната си култура непокътната. Докато чакахме на пристанището да дойде време за нашата лодка, гледахме местните да се шляят наоколо и така между другото един си пикаеше просто в продължение на няколко минути в една от лодките, застанал с лице към пристанището. Най-вероятно това беше туристическа лодка, а той явно демонстрираше пренебрежение към туристите. За щастие нас ни качиха на друга, но само можем да предполагаме какво се е случвало преди това с нея.

Пътувахме около час и половина до острова, но сигурно, ако бяхме плували до там, (не че ни е по възможностите, но по принцип), по – бързо щяхме да стигнем. Лодката едвам, едвам креташе, а острова е на видимо разстояние от брега.

Още със самото ни акостиране в пристанището – едни хлапета наскачаха в лодката от прозорците, за да водят туристите към всевъзможни места за настаняване. Не стига навалицата, ами и едни баби бяха застанали на кея и препречваха пътя от всякъде, с цел събиране на такса за посещение на острова. Щеще да е много по-лесно да си чакат кротко на брега, защото така или иначе няма къде да избягаш, но явно предпочитаха да стане по трудния начин. Своебразния данък е един от малкото сигурни и постоянни приходи на острова, така че беше ясно от къде идва нетърпението им.

Езеро Титикака, Боливия

Езерото е известно също така и с малките плаващи тръстикови острови, дом на племето Урош, коeто датира от преди цивилизацията на Инките. Според техните легенди, те съществуват още преди слънцето, когато земята е била все още тъмно и студено място. Загубили статута си на супер същества, когато не се подчинили на универсалния ред и се смесили с хората, което ги направило податливи на всички човешки пороци. По този начин се разпръснали и загубили своята идентичност, език и обичаи. Благодарение на простия им начин на живот, инките смятали, че изкарват много малко и съответно ги облагали с малки данъци. И въпреки това племето с тръстиковите си жилища надживява могъщите инки с техните огромни каменни храмове, разположени на планинските върхове.

Самото езеро е разположено на 3811 м. надморска височина

– най-високото, почти безоточно плавателно езеро в света, а също и най-голямото в Южна Америка. Най – високата част на острова е 4200 м. Ние, по погрешка, тръгнахме към билото на острова, понеже хлапетата казаха, че там е единственото място, където има нет. Нет наистина имаше и гледките от върха бяха зашеметяващи, но катеренето по стръмните стълби нагоре с раниците на гърба, определено ни дойде в повече. Разредения въздух също си оказа влияние и усложни още повече нещата. Буквално едвам издрапахме накрая. Острова е толкова първобитен, че пътища и превозни средства на него няма, стълбите и пътеките са единствената опция за предвижване. По тях бяха застанали баби в традиционни дрехи и с малки пухкави лами, очевидно приготвени за пристигането на поредните туристи. Ако някой пожелаеше снимка, трябваше да си плати, което беше норма навсякъде в Южна Америка.

Езеро Титикака, Боливия

Настанихме се в една къщурка и се насладихме на страхотна рибка за без пари. Погледнато от тази гледна точка, Боливия си е най – добрата дестинация за туристи с бюджет. Хапването в ресторант струва не повече от 3$, което е немислимо в държавите които посетихме до момента.

Специфичното на острова е, че е много студено

Четете пълния текст>>> 

 

Перу – към Мачу Пикчу и Андите 7

Перу – към Мачу Пикчу и Андите

Пътеписът днес ще ни води до цареви… пардон, до Мачу Пикчу, а Иван ще бъде изследователят.

 

Приятно четене:

Перу

към Мачу Пикчу и Андите

 

След Каракас,

Лима ни се стори прекрасно място

И имаше защо – градът беше чист и уреден, според Латиноамериканските стандарти. За първи път се чувствахме съвсем на място, без да усещаме това притеснение и дискомфорт, което го имаше и в Гватемала и в Мексико и във Венецуела. Историческия център на града беше много красив с катедралата, кметството и останалите административни сгради. Освен това на крайбрежието е разположен и модерния квартал, очевидно бизнес центъра на града, както и квартала на богатите. Множество паркове са разхвърляни наоколо и изобщо зеленината преобладава. Част от сградите в историческия център може би са заимставали архитектурата си от тази на Гауди в Барселона, дори имаше подобен парк на крайбрежието със същите цветни мозайки.

 Лима, Перу

В центъра, заедно с туристите се разхождат туристически гайдове в униформи, назначени на работа към правителството. Тяхната задача е да помагат на туристите – да им дават съвети и да отговарят на техните въпроси. Поговорихме си с един и той ни обясни за традиционните им ястия – едно от които е себиче. Приготвя се от сурова бяла риба, маринована с лайм и лук – не е лошо, но и не ни грабна особено. Имат две национални алкохолни питиета – чича и писко. Приготвят се от ферментирала царевица. Перу по принцип е известно с най големите царевици, както самите кочани, така и техните зърна. Тук има над 400 вида царевица, като най-разпространена е лилавата, от която приготвят и сок и десерт – не ни се понравиха особено. Царевица хапват постоянно и навсякъде. Освен това приготвят и подобни на нашите пуканки, но процесът се спира точно, преди да стане пуканката, и царевицата е просто леко запечена и хрупкава – доста добро попадение. Относно националните им питиета и по – конкретно пиското, организират специален фестивал през юли, когато от фонтана на площада, вместо вода тече алкохол. Разказа ни, че обикновено се налага да ограждат фонтана с прегради, защото иначе хората скачат в него…, а и защо не, при безплатен алкохол… :))) Въпреки това, алкохолът се лее в целия град и през целия ден, сигурно ще е интересна картинка да се види.

 

Извадихме късмет, че пристигнахме в Лима в неделя, когато започваха няколко поредни седмици на празници преди Великден. В един от парковете имаше сцена и изнасяха всякакви местни представления с песни и танци в традиционни носии. В същия парк, кипеше и оживен пазар, всеки беше приготвил сергиика с традиционно или не ядене и хората минаваха и хапваха от всичко. Имаше лами, надиплени в национални краски, а на всяко малко площадче наоколо се беше възкачил по някой, който разискваше я политически, я религиозни теми и доста хора се събираха обикновено да слушат. Изобщо в целия град кипеше живот – навсякъде се разхождаха млади двойки, носейки цветя или плюшени играчки, явно

местните тук са доста романтични… :)))

Музика – Лима, Перу

Музика

Лама – Лима, Перу

Лама

На следващия ден, трябваше да си извадим визи за Боливия и след това се разходихме в Мирафлорес – административния център на Лима. Разликата е осезаема – както в обстановката наоколо, така и в хората и в цените по заведенията. Всичко е лъскаво и излизано. Плажът е каменист, но редом до камъните, явно е насипан изкуствен пясък. Наоколо има градинки и пейки. Трябва доста да повървиш, за да стигнеш до самия плаж долу, тъй като сградите са построени на скалисти отвеси, доста по – нависоко. Плажът на Лима е известен с перфектните си условия за Хавайски сърф и наистина имаше доста сърфисти във водата. Имаше и сърф училища, но на нас водата ни се стори страшно студена, а и освен това вълните идваха с огромна сила и мощ и плажа беше доста изоран, дирекно влизаш на много дълбоко.

 

Очарова ни и

местният градски транспорт – малки шарени автобусчета

Когато спираха по спирките, обикновенно от вратата се подаваше един човек, очевидно, назначен на длъжност и обесняваше на гражданите колкото глас имаше, коя е дестинацията на автобуса. Явно не са намерили по-добра система на работа от тази.

 Лима, Перу

Лима, Перу

След Лима се отправихме за

Куско

Своевременно променихме плановете и решихме, че вместо да губим време и пари да ходим до Наска, ще е по – добре да направим трекинг в Андите, като го съвместим с посещение на Чокукирао, който най – вероятно се очертава да е следващия Мачу Пикчу в Перу.

 

Поради факта, че Куско е бил столицата на империята на инките и целия разцвет е бил съсредоточен там, града най – много е пострадал от Испанската инвазия. Почти всичко напомнящо за столицата на Андите е унищожено и малкото останали руини са по – скоро купчина камъни, отколкото обособен град. Градът има типична колониална архитектура – отново стандартния площад с фонтана, катедралата и останалите сгради наоколо. Интересното е, че площада всъщност е в най – ниската част и от него започват във всички посоки стръмни каменливи улички. И нашия хостел се намираше на подобна такава и гледката към околните хълмове, с накацалите по тях къщички, беше наистина очарователна.

 

Куско се намира на около 3400м надморска височина

 

Поради тази причина, навсякъде те посрещат с чай от кока, който се води най – доброто лекарство, срещу височинната болест. И ние си пийнахме доста от него. Води се, че ако трябва да преминаваш през тестове за дрога след употребата на този чай или просто след дъвчене на листата, няма да минеш теста успешно. На тази височина и времето си беше доста по – различно – много студено, особено вечерите, променящо се за секунди, а и все още си беше дъждовния период, така че и често преваляваше. Поради факта, че градът е отправна точка за Мачу Пикчу, само за последните няколко години е нараснал неколкократно, като неконтролируемия растеж, особено в предградията, се забелязва осезателно. Всеки идва с идеята да се установи тук и да си намери работа и препитание, покрай туристите. Феномена, свързан с този туризъм им идва съвсен ненадейно, тъй като до преди 20 години не са и предполагали, че могат да изкарват тези пари. Съответно, вече са се деформирали и тотално изкривили на тази тема, като удоволствието да зърнеш Мачу Пикчу нараства ценово с всяка изминала година. Не типично е да гледаш в каква бедност живеят повечето местни, извън туристическите атракции и същевременно да плащаш подобни суми пари.

 Куско, Перу

Куско, Перу

Нямахме намерение да се задържаме за дълго тук, затова още на първия ден си

организирахме трекинга до Чокукирао

Предварително знаехме, че логистиката до там е доста сложна, защото трябваше да се сменят няколко местни автобуса и да се наемат в Качора местни гайдове и коне за багажа. Решихме да не тръгваме по този път, независимо че е най-евтин, поради езиковата бариера. Трябваше да се разберем с местните селяни, без да знаем нито една дума на испански, което беше почти невъзможно от досегашния ни опит по тези места. Затова логично се насочихме към организирани турове. Опитахме се да подберем по-изгодна оферта и в 7 часа вечерта се срещнахме с нашия гайд за следващите 4 дена – Алекс. Той ни разказа на две на три плана, спомена какво трябва да си вземем основно, като пропусна доста съществени неща:

 

  1. Това е най-трудния трекинг от всички останали, поради факта, че няколко пъти се изкачва и се слиза планината при почти вертикален наклон на терена.
  2. В дъждовния период не се ходи, защото е по-трудно, има опасност от бури, и както се оказа по – късно, това беше първия трек на нашия човек за последните 5 месеца.

 Перуанка

В Андите, Перу

Чокукирао

ни грабна с отдалечността си, с това че се посещава максимум от 20-30 човека на ден, поради трудността на прехода до него. Тоест не е претъпкано, като на Мачу Пикчу, където е определен дневен лимит за посещение от 2500 човека. Идеята за трекинг също много ни допадна, искахме да се докоснем по отблизо до красотата и магията на Андите. Освен това около града има специфична мистика, поради това, че е един от трите последни града на инките, който е успял да се съхрани и да се опази от нашествието на испанците. В момента са разкрити не повече от 30 – 40 процента от руините, като най вероятно градът е бил по – голям от Мачу Пикчу. Архитектурата е доста подобна на така известния загубен град на инките, а местоположението му е повече от уникално – разположен на над 3000м надморска височина, заобиколен от няколко хълма на планински вериги, с каньона на река Апуримак, разположен отпред. Определено инките са знаели как да се наслаждават на планината.

 

Предполага се, че строителството на града е започнало през 15-ти век и е завършило в 30-те години на 16 – ти век. Използван е за резиденция на владетеля след обсадата и падането на Куско през 1535г.

Андите, Перу

Андите, Перу

Андите

Според местните, Чокукирао е използван най – вероятно като отправна точка за Вилкабамба – последния град на инките. Градския дизайн следва характерния за столица модел с ритуални места посветени на бога на Слънцето, както и на останалите божества, почитани от инките. Градът също е играел важна роля като връзка между джунглата на Амазонка и град Куско.
Според местните предания, Чокукирао за първи път е забелязан през 1710г., но получава повече внимание, когато така наречения “откривател” на Мачу Пикчу – американеца Хирам Бингам, го посещава през 1909г., по пътя си в търсене на Вилкабамба. Местните вярват, че французин е истинския откривател на древния град. Намерил е всички съкровища около мумиите и просто си ги е отнесъл във Франция, без да шуми много около откриването на града. Както Алекс ни разказваше, по това време управниците на Перу са били наивни като малки деца. Оставяли са чужденците да си правят каквото искат и чак 20-30 години по – късно, са осъзнали какво се е случило и как всичко е измъкнато под носа им, дори са посрещали изследователите като специални гости. Все още се водят преговори със САЩ за връщане на откритите по време на разкопките, правени от Хирам Бингам, артефакти. Всъщност, така известния откривател, само е жънел слава, като далеч не е бил първия чужденец, появил се в тайните градове на инките.
Друга интересна история за нравите по онова време е свързана с така наречената война в Тихия океан между Чили, Перу и Боливия. Тогавашния президент на Перу, под предтекст, че отива да наблюдава снабдяването на армията с амуниции в Панама, забягва със солидна сума пари в Европа и никога повече не се връща.

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Първите разкопки в Чокукирао започват през 1970 – а година

За в бъдеще правителството планира, с цел по – лесната достъпност до там, да построи лифт или влак, подобен на този до Мачу Пикчу. За сега ентусиастите за посещение, като нашето до там, са твърде малко… :)) И ние това си коментирахме и се чудехме, кога ли ще започнат да планират нещо по мащабно, с цел изкарване на повече пари. Със сигурност за тази цел, ще трябва да разкрият целия комплекс. Само остава да разрешат проблема с конкуренцията, тъй като местните въвлечени в бизнеса с Мачу Пикчу са против всякакво отклонение на средства от техните територии. Поради тази причина, Алекс ни разказа, че когато преди време на север са открили много по-голям град от Мачу Пикчу, бързо са го потулили, понеже явно някои са се притеснили, че това ще им изяде хляба.

Има доста

легенди за това от къде е дошъл първия инка

или както се превежда на езика кечуа – първия владетел. Самото наименование инки, започва да се използва от испанците. Водещата легенда е, че той е дошъл от езерото Титикака и по точно от острова на Слънцето в сегашна Боливия. Именно и затова се възприема, като сина на Слънцето. Друга легенда гласи, че първия инка е дошъл от Япония, поради сходството на много японски думи с кечуа, както и подобната музика. Всъщност, като се замислихме, наистина намерихме прилика между местните и харектерните азиатски черти, особено в очите. Но кой знае, това все пак е само легенда…
Заедно със семейството си, първият инка започва строителството на първите характерни за тях къщи и обединява местните с общи идеи за улеснение на ежедневния им живот. Перу е известно и с това, че тук са намерени доказателства за най старите жители на земята, така наречените преинки, които са живяли 9000 години преди Христа. Доказано е, че още тогава, те са правили операции на главата, като са подменяли счупена кост с метал, но по това време голям процент от операциите са завършвали неуспешно. При обединяването им с инките, процента на успеваемост рязко се увеличава.

 Чокукирао, Перу

Чокукирао, Перу

Чокукирао

Инките се заселили в Куско около 12 – ти век,

като формирали град – държава. Стандартно всеки следващ владетел наследявал титлата от баща си. Така в периода от 1438 г. до 1533г., тогавашните владетели използвали различни методи, от завоевание до мирна асимилация, за да обединят голяма част от Западна и Южна Америка, централизирана около планинската верига на Андите. Освен Перу, по това време в империята на Инките са се включвали още Еквадор, Боливия, северозападна Аржентина, северно и централно Чили и част от Колумбия.
Подобно на маите и ацтеките и те са се кланяли на бога Слънце и на съпругата му – богинята на Луната. Ясно изразено при тях е двуполовото разделение – за мъжете се е строял храма на Слънцето, който се е посещавал само от тях, а за жените храма на Луната. Мъжете съответно са използвали златото за украса, докато за жените се е отреждало среброто. Интересното е, че по това време, среброто се е отличавало с много високо качество, за разлика от златото.
Друго харектерно за тях, е че са

живeли само в планината, без да слизат от нея,

като са използвали планински пътеки за връзка между градовете. Общата дължина на пътеките построени от инките надхвърля 8000км. Това заключение е направено след наблюдение със сателит от космоса. Пътеките са използвани предимно от куриерите, за обмен на информация. Били са тесни и обикновено са минавали над пропасти, но куриерите по това време са били много смели и не са се страхували да претичват по тях. Вярва се също така, че за да имат нужната енергия да изминават дългите разстояния, са дъвчели листа от кока. След като испанците са установили какъв е резултата от дъвченето на листа от кока, са ги давали на работниците в мината, за да имат повече енергия за работа, като същевременно са пестяли от предвидените дажби храна. Голяма част от пътеките на инките се използват и в момента за туристическите трекинги, като разбира се са допълнително разширени.
Всеки град е имал два входа, които съответно са го свързвали с останалите важни за империята градове. Затова и в момента има пътеки между Чокукирао и Мачо Пикчу и съответно и такива за свързване на всеки един от градовете с Куско.
Когато

испанците пристигат на границата на Империята на инките през 1528г,

тя вече е нараснала на 1 800 милиона km2.. Тази огромна площ земя е варирала както културно, така и климатично. Поради различните култури и география, много райони на империята са оставени под управлението на местни лидери, които са следени и наблюдавани от по висше стоящите инки. По това време инките са установили административен механизъм, като в крайна сметка всички части на империята са били под директния контрол на Императора. Учените предполагат, че населението на империята е наброявало около 17млн жители. Въпреки, че им е липсвала писменост, инките всъщност са правили постоянни преброявания на населението, които са съхранявали по много интересен начин, чрез направата на различни възли, които са редяли малко като нашите чанове. Между възлите са слагали ядки и други подобни неща, но с течение на времето са забравили как да ги четат.
Мащабната експанзия, със сигурност е причинила и проблеми. Изключително трудния терен и факта, че цялата кумуникация и пътуване са се осъществявали пеша, очевидно е увеличило трудността в ефективното управление на империята.

Империята на инките – Андите, Перу

 

Повторното завръщане на испанците през 1532г, когато получават разрешението от испанската корона да покорят инките, съвпада и с момента, в който

империята е изправена пред гражданска война

Поради бързата смърт на тогавашния владетел, най – вероятно от дребна шарка – болестта донесена от европейците на континента, той не успява да посочи, кой от синовете му да наследи властта. Така се стига до спор на двамата братя, кой да е следващия владетел. Испанците се възползват от ситуацията и от отслабената от донесените от тях болести империя. Те започват да водят преговори със сина, който е поддържан от армията и който тъкмо е спечелил битка срещу брат си. Опитват се да го привлекат с Християнството, а накрая с хитрост го залавят и затварят в една стая. Легендата разказва, че той е изучавал испанците по същия начин, както и те местното население. Поради факта, че за първи път вижда коне, той до последно не е бил сигурен дали това са боговете или неприятели и не е знаел как да подходи към тях. След като го залавят, им предлага, като откуп да напълне цялата стая със злато и още толкова сребро, за да го освободят. Съкровищата са донесени, но испанците не изпълняват обещанието. По това време, някъде из империята, другия брат е убит. Испанците обявяват, че това се е случило под наставлението на затворения брат. Използват го и като причина, за да го екзекутират. След установяването на поредния брат на власт, той за известно време сътрудничи на испанците, след което успява да избяга първо в Олянтайтамбо (друг голям, не разрушен град от испанците), а след това, може би през Чокукирао се установява във Вилкабамба.

През 1572г. последния град на инките е завладян,

а синът му (на владетеля) заловен и убит. След падането на империята, културата на инките систематично е унищожена, включително и така известната им вертикална система за селско стопанство. Испанците се възползвали от вече създадената задължителна система за работа на местните, като по един член на всяко семейство бил принуден да работи в златните и сребърни мини. Когато той умре, което се случвало в рамките на година – две, семейството било задължено да изпрати заместник. Резултата от всички действия на колонизаторите са 11 млн. убити, което си е истински Холокост. Поради наличието на безброй ресурси, най-пострадалите държави са Перу и Мексико. Местните хора не без основание смятат, че Испания дължи голяма част от богатството и просперитета си на съкровищата, които е откраднала от тези места.

Империята на инките – Андите, Перу

 

 

Рано сутринта се отправихме към Чокукирао

Взехме първия местен автобус, в който имаше неописуеми картинки и миризми. Тарикатите от агенцията явно пестяха пари за туристически ван, защото определено изглеждахме странно в очите на местните, наблюдаваха ни с интерес, както и ние тях. Малко преди нашата спирка, имаше предвидена такава за закуска. Определено колоритна картинка – продаваха свинско от един казан, заедно с царевица и картофи. Половината местни се наредиха да пикаят край пътя, явно и за тях импровизираните тоалетни бяха повече отколкото можеха да понесат. А след това лапаха лакомо на крак, използвайки ръцете си, като най добрите прибори за хранене. А наоколо се вееха гащи и други подобни, просто метнати на храстите да съхнат, все пак, хората поне се бяха изпрали.. :)))
На нашата спирка, натоварихме багажа, на една раздрънкана кола и потеглихме към Качора. Освен от личния ни багаж, той се състоеше и от палатки, уреди за готвене и храна за 4 дена. Спирката беше на 4200 м., а Качора на около 2800 м., така че доста слизахме надолу, през поточета, рекички и малки селца със свободно пасящи наоколо прасета и какво ли още не. Очевидно тук все още преобладават екологичните животни и био храните… 🙂
Спряхме пред една съборетина, украсена с петли, за да заредим един литър гориво. Явно шофьорът добре си прави сметка… 🙂 По едно време, нашия Алекс се сети, че е оставил от страни на пътя неговия багаж заедно с торбичката с яйца и хляб, които така умело прикрепяше по пътя. Върнахме се обратно да ги вземем, а по-късно, той на няколко пъти ги забравя отново по пътя. В крайна сметка си заслужи прякора ” Заплеса”.

Деца, Перу

Перуанка

 

В Качора,

хапнахме в къщата на човека с конете, които щяха да носят основния багаж – поредната кирпичена къщичка на местните там, натоварихме багажа и потеглихме. Имахме малко изкачване до около 3000 м. и оттам заслизахме надолу. Планът беше да стигнем до първия къмпинг – Чикиска, разположен на 1950 м.

По пътя, Алекс започна да обеснява за свлачищата и затова как ще е много трудно за конете да минат и наистина на много места пътеката просто липсваше и трябваше да катерим или слизаме по купчина камъни. Разказа ни още и за мафията, която отглежда дрога, точно на границата между Чокукирао и джунглата на Амазонка. Имало е случай на нападение на местни и туристи от наркотрафикантите или по скоро обири. Малко преди крайната точка за деня, достигнахме до място, където реката беше непроходима. Конете бяха качени малко по-нагоре, където евентуално имаше опция за преминаване, бяха доста уплашени, наложи се да се свали целия багаж от тях, за да могат да преминат. Ние се справихме бързо и точно се смрачаваше, когато пристигнахме в къмпинга. Успяхме да се позаплакнем малко преди съвсем да се стъмни и разпъвахме палатките на тъмно. Алекс готвеше много добре, винаги освен основното, приготвяше и супа, с две думи, добре ни гледаше… 🙂 По време на вечеря ни разказа и за пумите, които живеят в района и често нападат домашните животни. Миналата седмица бяха изяли един кон в Качора. А детето на местните, поддържащи къмпинга, се оплкаваше, че миналата година изяли две от кучетата му и нападнали третото, но някак си успяли да го спасят, още досаждаше наоколо, живо и здраво.

Къмпинг в Андите, Перу

Къмпинг в Андите

Легнахме рано, в предвид още по-ранното ставане на другия ден – около 5 часа. След закуската сутринта, потеглихме. Предстоеше ни отново слизане до следващия къмпинг, разположен на 1550 м. и от там да преминем моста на река Апуримак, за да започнем катеренето. От високо реката, изглеждаше като малко поточе, криволичещо в каньона, но отблизо всъщност видяхме за каква мощ и сила ставаше на въпрос. Беше доста мътна, от всякъде от планината се стичаха поточета и рекички, които прескачахме по пътеката, резултат от дъждовния период, устремени към нея. Алекс ни разказа, че реката по принцип не може да се преплува, тъй като всеки пробвал се, не е излязъл от нея. Резултат от многобройните дупки, към които те дърпа течението. В сухия период, реката е все още така буйна, но тогава е възможно да се организира рафтинг по нея. Разбира се само за професионалисти с възможно най – голяма степен на сложност.

Река Апуримак в Андите, Перу

Река Апуримак

 

Започна катеренето по усукани като змия пътечки,

очевидно опит да се намали трудността от височината. Не много успешен, доста трудно ни беше. След около 2-3 часа, спряхме на поредния къмпинг за почивка и обяд. Не беше най доброто място, поради ятата с комари наоколо. Тук те добре си живеят и на височина над 3000 м., но пък беше интересно местенце. Посрещна ни възрастен човек с бастун и предложи

да ни почерпи с бутилка, пълна със змии и някаква течност

Алекс разбира се се възползва, но ние го изгледахме доста ужасени. Разпитахме какво е това и човекът ни обясни, че от малък не е могъл да ходи и се е излекувал благодарение на това лекарство. Конярите обикновенно му донасят змиите, които намират по пътеките, кои по – отровни, кои по – малко. Интересното е, че ги вкарват в бутилките живи, това бихме искали да го видим как точно става… След което, пълнят бутилките със сок от захарна тръстика. Така течността със змиите престоява, около 3 месеца, след което сока се излива и се пълни наново. Този път вече течността може да се пие, защото отровата е изхвърлена. Дали от това или не, но е факт, че сега човекът си ходеше добре с бастун. Имаше няколко партиди с бутилки от различни години.

 

Потеглихме отново нагоре,

планът за деня беше да стигнем до Марампата, къмпинг разположен на почти 3000 м.

Доста труден преход, но определено си заслушаваше. Гледката от горе беше неописуема, пристигнахме следобеда и имахме няколко часа да и се насладим. Бяхме позабравили за дъждовния период, след 2 дни обилно слънце. Каква беше изненадата ни, когато по време на вечеря, забелязахме, че от другата страна на каньона се вихри страхотна гръмотевична буря. Надявахме се да не стигне до нас, но като лягахме небето вече беше затъмнено и дъждът не закъсня. Не е много приятно да спиш на палатка, докато се изсипва дъжд върху нея, но все пак по – силните гръмотевици бяха от другата страна, явно имахме късмет.

През нощта на фона на бурята и дъжда, се чуваше заглушена музика, като от флейта. Звучеше доста мистично и приказно и наистина не разбрахме от къде точно идва, но определено звучеше успокоително и загадъчно. В ранните часове, конете дойдоха да пасат до нашата палатка, освен непрестанния дъжд, имахме чувството, че всеки момент ще съборят палатката или още по – лошо направо ще ни стъпчат. Все пак навън беше все още ужасно тъмно, но явно животните имаха усет за ориентиране.

На сутринта времето беше все така мрачно, облачно и студено, но поне не валеше.

Тръгнахме към Чокукирао,

предстоеше ни още малко катерене и преход от около час и половина до руините. По пътя се наслаждавахме на уникалните пейзажи, които изглеждаха още по-мистично, забулени в облаците. Имаше доста терасовидни насаждения по хребетите, явно и сега местните продължават да използват начина на инките за отглеждане на различни култури. На места пътеката, почти липсваше, явно резултат от среднощната буря. Успявахме да продължим някак си, докато не стигнахме до отвесна скала, където явно пътеката просто беше пропаднала.Седяхме известно време и не можехме да повярваме. Бяхме доста разочаровани от това, че явно няма да успеем да посетим древния град – просто нямаше начин как да продължим.

Тръгнахме на обратно, като някаде по пътя спряхме Алекс да ни разказва, предполагаемата история на града. Какво беше учудването ни когато, зад нас се зададоха пазачите и работниците, които все още правеха разкопки. Казаха, че ще оправят пътя и ще ни помогнат да минем, не беше и нужно да ни подканват много, за да тръгнем наобратно. Дружно с кирки и лопати, успяха да направят набързо импровизирана пътека и ние доволни и щастливи, продължихме.

Чокукирао

бързо ни завладя, както с древните постройки, така и със спиращите дъха гледки наоколо. Никога не сме били на подобно място, единствено посещението на Мачу Пикчу след това може да го конкурира. За съжаление, нямахме много възможност да се задържаме, чакаше ни доста път надолу, а и времето ни притесняваше. Един дъжд със сигурност щеще да отнесе отново импровизораната пътечка и да направи слизането ни обратно невъзможно. Посетихме храмът на Слънцето и на Луната, където има ниши в стената. Предполага се, че са се използвали за съхранение на мумиите на по – знатните хора, заедно с техните съкровища. Доста интересна е и терасата с изобразени от бял камък десетки фигури на лами по нея.

Змийска напитка, Перу

Змийска напитка: змия със сок от захарна тръстика

 

Освен трите почитани от инките свещени животни, ламата също е била на почит – по скоро заради практичните си функции, като добив на козина, месо, а също е използвана и за товарно животно. По това време в Южна Америка, още не са познавали конете. Затова ламите са символизирали хората. Обяснението на Алекс беше, че най вероятно терасата с ламите е построена в последствие, при изоставането на града, с цел да покаже местенето на хората към Вилкабамба.
Основните свещени животни на инките са, както следва: змията – символизираща земята и връзката с природата, пумата – символизираща настоящото и кондора – символизиращ духовете и живота в отвъдното.
Вярва се, че

Чокукирао е използван от така наречения “последен инка”,

всъщност смесица между инка и испанец, за да подготви местните за въстание през 1780г. Това въстание полага началото на борбата на местните за независимост, обявена през 1821г.

Отправихме се надолу,

като успяхме да минем по вече полуразрушената пътечка, проправена от работниците, само преди няколко часа и по обяд бяхме обратно в къмпинга. Хапнахме и потеглихме отново. И слизането не беше много по – лесно. След определено време коленете ти омекват и краката започват да отказват, буквално вървиш надолу като пиян, мятайки крайници насам натам, а и умората насъбрана от 3 дни, явно също си казваше думата. Срещнахме доста работници по пътя, явно оправяйки разрушенията, пречинени от предишната нощ. Не може да им се отрече, че поне се опитваха да поддържат криво – ляво пътя. След почти 1500 метра слизане ни предстоеше ново изкачване до къмпинга от първата вечер. Е, вече знаехме, защо е най трудния трекинг в Перу – просто те разкатава нагоре – надолу.

Привечер пристигнахме капнали.

Когато седнахме да вечеряме, някой от местните донесе новината, че има срутване на пътя до реката, където трудно преминахме през първия ден. “No passo” – коментираха си между тях. Имало група, която тръгнала да преминава, но останала на палатки край реката. Същите тези работници от Чокукирао, бяха обещали сутринта рано да оправят пътя. Нямахме друг избор освен да разчитаме на тях. Отново се разрази буря с гръмотевици и силен дъжд, но явно пак имахме късмет, защото се вихреше от другата страна на реката. Отново се чу странния звук от флейтата, който се появи изневиделица, все едно да донесе успокоение на хората в този момент. Бяхме още на масата и говорихме с момчето, което караше конете. Беше съвсем млад и учеше в университет, но сега беше във ваканция и помагаше на баща си. Някак успяхме да се разберем, че същия човек, който свири в момента, вчера е бил и в къмпинга горе.

Рано сутринта започна отново поредното катерене, стигнахме до проблемната точка, точно когато работниците завършваха и успяхме да минем без проблемно. Продължихме нагоре по змийските пътеки, едвам влачейки крака. Стигнахме до най високата точка – 3000 м. към 10:30 часа. Оставаха ни още 10-на километра, но предимно слизане и равен път. Трябваше да стигнем до Качора, да обядваме там и да се качим с такси до спирката на автобуса между 13 и 14 часа следобеда, когато минава автобуса за Куско. Ако го изпуснем, следващата опция беше чак вечерта, а не ни се искаше да дремем цял следобед на 4200м.

Андите, Перу

Андите

Настана едно бързане и в последния момент спряхме заедно с автобуса на спирката, чист късмет, че и той беше закъснял като нас.

Пристигнахме късно вечерта в Куско,

бяхме оставили част от багажа в хостела, в който нощувахме преди 4 дни. На сутринта имахме уговорка с Алекс да се преместим в къщата, където беше отседнал той – цената беше по- изгодна, включваше закуска и ползване на кухня. Имахме един ден да отдъхнем и да се изперем, преди отново да потеглим, този път към Мачу Пикчу.

Къщата беше симпатична, но по-мръсна баня и кухня, не бяхме виждали никога. Семейството се състоеше от баба, заедно със сина и адвокат и жена му с бебето. Всички живееха дружно в една стая, която едва ли можем да опишем как точно изглеждаше, в случаите, когато вратата беше отворена и можеше да се надникне вътре. Всички останали стаи си стояха празни, явно предвидени за гости, но освен нас и Алекс други нямаше. Въпреки това, семейството беше много приятно, вечерта седнахме, заедно на масата, поделяйки си, кой каквото си беше приготвил. Ние доста се старахме, премивайки всичко по няколко пъти и накрая просто спряхме да мислим за обстановката наоколо. През деня пазарувахме от местния пазар, доста колоритно местенце, напомняше ни малко на подобните гледки на пазара в Занзибар. Доста изгодно спазарихме няколко пържоли, плодове и зеленчуци и вечерта приготвихме нашенска салата. Всички я харесаха, без Алекс, или поне така казаха, но щом си я излапаха, стигнахме до подобен извод… :))
Говорихме надълко и на широко цяла вечер, очевидно бяха интелигентни и образовани хора. Явно това с мръсотията си беше просто техния манталитет и култура и нямаше общо с наличие или липса на образование, както обикновенно смятат повечето хора.

 

 

Адвокатът се чудеше как сме разбрали за Мачу Пикчу и защо изобщо сме дошли чак до Перу.

За тях, руините са си даденост, нищо особено и не могат да разберат защо толкова хора от цял свят се вълнуват така около тях. Разказа ни за хората от Пуно – южно Перу, които били много по- предприемчиви и оправни от всички останали. Целия бизнес и икономика на страната бил съсредоточен там и правителството обикновенно трудно излизало на глава с тях.
Въпреки обстановката бяхме доволни, че имахме шанса да видим как живеят местните отблизо и да си поприказваме в тяхна среда, а и бабата определено се стараеше, чудейки се какво да ни досипе в чиниите.

Има няколко начина да се стигне до Мачу Пикчу

и всеки в зависимост от бюджета си и времето преценява как да го направи.

  • Най-скъпия вариант е организация през агенция, която просто ти съдира кожата.
  • Втората опция е да разделиш всички видов<
Венецуела – Абсурдистан с прекрасна природа 21

Венецуела – Абсурдистан с прекрасна природа

Пътеписът днес ще ни води до днешното знаме на цялото прогресивно човечеството – царството на равенството, братството и социалната справедливост – Венецуела. И… както и в други подобни страни, най-хубавото е това, което Бог е дал – природата 🙂

Приятно четене:

Венецуела – Абсурдистан с прекрасна природа

Да се опиташ да вкараш Венецуела в някаква позната форма е като да класифицираш птицечовката – нито е бозайник, нито влечуго. Едновременно снася яйца и кърми. Същото ще се получи, ако някой се опита да определи системата им на управление в момента. Това е най-абсурдната и объркана държава, в която сме били изобщо. За неорганизирани туристи като нас, беше невероятно трудно да се ориентираме в обстановката. Така или иначе в момента е известна със своя ръководител Уго Чавес, за това вместо да излагаме сухи факти от неговата интересна история, е по-добре да го сравним с нашия популист в момента – Бойко Борисов.

Прилики:

  • И двамата изглеждат мъжествено, но Б.Б. е значително по-релефен и стегнат в мускулатурата. 🙂
  • У.Ч. е избран на демократични избори за първи път през 1998г. и с това разрушава двуполюсния модел в политиката. Същото се отнася и за Б.Б. но през 2009г.
  • У.Ч. заварва държава разпродадена на безценица на американски предприемачи, при изключително неизгодни сделки. Венецуела през 1980-те и 1990-те е най-лоялната на САЩ латиноамериканска държава, както България и до днес е парадоксално лоялна на Русия. Б.Б. получава наследство съставено от 45 години разрушителен експеримент на “Оригиналните Социалисти” и нов фалит при ” Рожбите на оригиналните социалисти”.
  • И на двамата им доставя удоволствие да гонят международни инвеститори, като след това на тяхно място никой не идва и всичко се “сгомнясва” още повече.
  • И при двамата членовете на партиите им са избирани от “кол и въже”.

Разлики:

  • У.Ч. е от индиански произход, докато Б.Б. е кореняк “столичанин” от Банкя.
  • Идолите на У.Ч. са Симон Боливар и Че Гевара. Б.Б. смята за такъв Тодор Живков.
  • У.Ч. има армейско образование. Б.Б. е класическо ченге, пробвало се като пожарникар
  • У.Ч. прави първия си неуспешен опит за преврат през 1992г., Б.Б. все още не е пробвал.
  • У.Ч. влиза в затвора след този неуспешен опит. Тогава той се прочува като първия политик, който напълно поема отговорността за действията си . Той излиза по националната телевизия и казва, че планът е претърпял неуспех – “засега”… Б.Б. все още не е осъждан.
  • Прякорът на У.Ч. е “Маймуната”. На нашия представител е просто ” Бат Бойко”
  • Първия неуспешен опит за преврат срещу У.Ч. е през 2002г. Следва радикална промяна на курса на управление. Започва нов период в историята – ” Социализма на 21 век” или просто ” Процесът”. Все още на никой не му стиска да излезе на ринга срещу Б.Б.
  • У.Ч. променя конституцията на Венецуела след неуспешния опит за преврат. Вече е напълно възможно даден кандидат да бъде избиран неограчин брой пъти. Б.Б. все още не е толкова силен, за да поиска такава промяна.
  • У.Ч. отваря нови универстите за бедните. Б.Б. готви либерализация на образованието и навлизането на частници по американски модел, напълно провалил се в целия свят.
  • У.Ч. се бори срещу експлоатацията на едрия бизнес и се опитва да подобри живота на най-бедните. Б.Б. е личен приятел с всички монополисти и олигарси в България и им помага да си укрепят позициите в почти всички сфери.
  • У.Ч. не може да играе белот. Б.Б. е един от най-добрите в тази игра и партньора му е Валентин Златев. В зависимост от това как са се представили партньорите, се определя и как ще се държат на срещите помежду им, решаващи съдбата на АЕЦ Белене и Лукойл.
  • У.Ч. не е намерил все още спонсор на любимия си футболен отбор. Б.Б. за сметка на това докара “измислен руски инвеститор”, зад който всъщност стоят същите негови приятели български олигарси.
  • Жената на У.Ч. не е една от най-богатите жени във Венецуела.

Трудно е да се определи точно кой е по-луд от двамата,

но определено образа на Чавес в западните страни е доста карикатурен. След като се сблъскаш с тукашната действителност не може да дадеш категоричен отговор кое е правилно и кое не в тази обстановка. Най-добрият пример за това е

столицата Каракас

Трудно е да се говори за Каракас като едно цяло, не само защото е разпръснат между много хълмове и движението в града е доста мъчно. Тук делението изток-запад е толкова осезаемо, колкото в Европа по време на Студената война – само че с обратен знак – изтокът е богат, а западът е беден.

Хората в източната част на града

живеят в красиви сгради и в комплекси с охрана, движат се предимно с коли и богатството стига крайности, каквито едва ли съществуват в България. Много от тези семейства имат къщи в провинцията, имоти и банкови сметки във Флорида, добро образование от елитните университети в страната и по света. Това са основно директните наследници на бившите колонизатори и белите европейски мигранти в страната. Те са, в основната си част, семействата, които са спечелили от икономическия бум в страната през 1960-70-те, след края на диктатурата на Маркос Перес Хименес през 1950-те. Тази прослойка е живяла добре при двуполюсния модел на управлението на двете основни партии в опозиция на Чавес днес – Accion Democratica и COPEI . Те продължават да живеят с висок стандарт, но през последните години сигурността на позицията им и директната им комуникация с властта са силно разклатени.

Бедните за сметка на това живеят предимно изолирани в

гетата (barrios) на Каракас,

които са се разрастнали отново през 1970-те при масовата урбанизация. По времето на този процес, мнозина са привидели столицата на страната като град с много възможности за работа и реализация. Тези възможности са се оказали до голяма степен илюзия – разслоението се е запазило и обещанието за мобилност се е изплълнило само за малцина – останалите са използвани като черноработници в индустрията, строителството, и домашна прислуга на богатите. Тези гета са в малки тухлени колиби или огромни грозни блокове, разпръснати по хълмовете основно в западната част на града.

Това, което е някак трудно да се разбере преди човек да дойде тук, е, че двата свята, които описваме,

живеят с много различен стандарт и начин на живот, в почти пълна изолация един от друг.

Въпреки че днес на бедните са дадени много повече възможности за образование, кариера в държавния апарат и сферата на услугите, и може би малко по-висок житейски стандарт, интеграцията на паралелните светове, в които живеят бедни и богати, бели и цветнокожи, не се случва; сериозна комуникация между тях липсва.

Предварително знаехме за

трудностите при намирането на сносен хотел в Каракас

На пръсти се броят евтините хотели в сигурните части на града.

Тук няма хостели, само петзвездни хотели за безбожни пари

Колкото и да е странно от всичко казано до тук, Каракас е един от най-скъпите градове, въпреки че няма нито една причина за това. В крайна сметка се настанихме в апартамент, който беше единствената сигурна и проверена опция. Почти всички, като нас, отсядат при този човек, който се оказа изключително дружелюбен и всеотдаен за всичко, което го молихме. Водехме дълга кореспонденция по мейл и общо взето знаехме как да избягаме от излишни неприятности след неговите детайлни обяснения.

Намирането на

местна валута

обаче онагледява най-добре в каква каша може да влезеш. Понеже Чавес иска да ограничи излизането на местните в чужбина е измислил “гениална” система за обмен на пари. Има четири курса за обмяна на долари срещу местни пари:

  1. Официален курс – 1$=4,3 Bs – всички банки и обменни бюра са длъжни да продават на този курс. По него се таксуват и кредитните и дебитни карти.
  2. Туристически курс – 1$=7 Bs – този курс се постига на черно от хората, занимаващи се с туризъм, за да привличат чужденци. Ние обменихме на този курс при нашия хазяин – Нелсън.
  3. Вътрешен курс на черно – 1$=8 Bs – това е курса на черно между местните хора.
  4. Курс на мафията – 1$=10 Bs – този курс се постига от много малко хора при големи количества.

Идеята е всъщност местните да не могат да купят долари, с които да излезнат в чужбина. Позволено им е да обменят на официалния курс минимално количество долари. Това отваря истински черен пазар, който заобикаля всички регулации безпроблемно. Ако не внимаваш обаче с кой сменяш, може да пострадаш по различни начини – фалшиви пари, нисък курс, дори и затвор ако се занимаваш с курса на мафията. Още по потресаващо е, че трябва много добре да си разпределиш разходите накрая, защото няма опция за обратна смяна на пари, дори и по официалния курс.

Движението в цялата страна се характеризира с ужасяващ трафик, понеже абсолютно всеки, независимо от социалния си статус, кара кола. Венецуела е петия износител на суров петрол в света. Цената на литър бензин е най-ниската в света – по – малко от 10ст/ 1л. Колкото и да звучи парадоксално – тази цена е субсидирана от правителството, защото нямат рафинерии за преработка и всичко се внася отвън. Сещам за още една подобна страна и тя е Нигерия. Не случайно има и израз за това – “проклятието на черното злато”.

Определянето на цените на хранителните стоки

следва логиката при петрола. След изгонването на голяма част от компаниите в сектора, инвестициите спират и инфраструктурата колабира. След като няма производство всичко се внася отвън. Цените в супермаркетите са потресаващи. Друг интересен факт е, че в страната не се продава прясно мляко, освен на черния пазар на доста високи цени. Причината е, че е имало доста неразбирателства между млекопроизводителите относно печалбата, с която да се продава млякото и Чавез е решил проблема по най – лесния възможен начин – просто е забранил продажбата на мляко – няма мляко, няма проблем. 🙂

Искренно се зачудихме, какво чудо държи всичко това да не се сгромоляса, но няма как рано или късно тази държава да не фалира. Липсваше усещането за богатство и просперитет, където и да отидеш – при тези ниски заплати и чудовищни цени на всичко. Това обаче не пречи на Чавес да праща регулярно кораби с храна за своите гладни приятели от Куба. Местните бяха недоволни от този факт, но няма как. Братя в нужда се познават. 🙂

Поредния феномен за нас, беше да разберем, че

тукашното общество е крайно консуматорско.

Отначало не ни се вярваше, след всички неща, които изчетохме за „Социализма на 21 век“, но от първа ръка картинката е друга. Моловете са новата религия. Посетителите са от всички социални прослойки. Отбихме се в един от тях, за да си напазаруваме необходимите ни продукти и гледката определено си заслужаваше. Сградата беше два пъти по-голяма от нашите стандартни молове и беше претъпкана с хора с блеснали погледи и купища чанти от шопинг. Абсолютно всеки, който срещнахме през тази седмица беше или с Blackbery или с IPhone. Най-забавното беше да узнаем, че Чавес е опитал да национализира най-голямата верига, но е срещнал твърда съпротива от неговите поддръжници, които са основно потомци на местни индианци и черни роби от Африка. Поддържали си хората позицията, че гласът им бил подменен и в крайна сметка се отказал от тази си идея. Истински птицечовки 🙂

Повечето хора сигурно биха се зачудили какво изобщо правим в тази страна, за малко и ние да си зададем този въпрос 🙂

Причината да посетим Венецуела беше най – високия водопад в света – така наречения “Angel’s Falls” (водопадът Анхел)

Нелсън прекара доста време да ни обеснява как да се придвижваме в Каракас и как да си купим билети до града отправна точка за водопада. Но както може да се предполага, работата му е да изкарва пари от туристите и съответно се опита да ни вкара в стандартните туристически пътеки, тоест да си платим цената за целия пакет, който включва всички разходи по придвижването до самия водопад. Е да, ама ние не сме стандартните туристи, а и цената не ни устройваше.

Angel Falls, Национален парк Канайма, Венецуела

Решихме, че ще пробваме по трудния начин – тоест ще се оправяме сами. Интересното започна още със самото

пътуване в автобуса

След като се качихме, се сетихме, че не знаем дали нашата спирка е междинна или последна. Започнахме да питаме съседите наоколо и накрая се разбрахме с човека зад нас, че и той ще слиза там и ще ни каже. Понеже целия автобус беше с плътно дръпнати пердета, решихме, че ще ни е по-удобно, ако ги отворим малко. В резултат на което, хората зад нас се разсмяха, а момичетата на съседната седалка, които не говереха английски, ни подадоха телефона си, с ясно написан текст на английски език, незнайно как, гласящ следното: “Когато пердетата са дръпнати, хвърлят камъни по прозорците”. Ясно разбрахме причината, набързо запердихме всичко пак и повече никога не отваряхме пердетата, докато пътувахме във Венецуела. Освен всичко друго, и тук местните страдат от същата болест, като на повечето места в Южна Америка – падат си по климатици. При пътуванията ни с местните автобуси, обикновенно се чудим колко ката дрехи да навлечем, за да оцелеем в поредния фризер… :)))

Оправихме се към летището на Суидад Боливар и успяхме да си купим както билетите до Канайма, така и трипа до водопада на много изгодна цена. Освен отправна точка за Angel Falls,

националният парк Канайма

е едно от най – красивите места във Венецуела и в света. Лагуната на река Карао се разделя на няколко потока и образува малки островчета, а между тях са разпръснати десетки водопади. В допълнение лагуната е заобиколена от няколко тепсиести планини.

Национален парк Канайма, Венецуела

Национален парк Канайма, Венецуела

Пътувахме с шестместно самолетче, включително пилота, и имахме възможността да се насладим на цялата тази красота отгоре, просто незабравимо. Нямахме търпение да отидем и да видим водопадите отблизо.

Тони – нашият гид за следващите три дена, ни посрещна на импровизираното летище -колибка. Планът за деня беше да обиколим лагуната на Канайма с типична индианска лодка, да се поразходим малко между водопадите и да минем под два от тях, където условията позволяват. От близо парка беше още по – приказен с медния цвят на водата, дължащ се на изобилието на минерали и бледо розовите камъни и пясък наоколо, цвят придобит заради присъствието на кварц в състава им.

Водопад – Национален парк Канайма, Венецуела

Водопад – Национален парк Канайма, Венецуела

Групата ни беше от десет човека, попаднахме на много симпатични хора. От всички, най се отличаваше италианецът – Федерико. Голям образ – от пет години обикаля из Южна Америка, като поработва от време на време, колкото да продължи нататък. Обикновенно спи на палатка, или в местната пожарна – безплатно място за нощувка във всеки по голям град; или просто потропва на вратата на хората и пита за подслон. Хапва, каквото си набави по пътя, а посещението му в Канайма се явяваше подарък за рождения му ден. Винаги намира вариант за изгодно пътуване, явно е въпрос на желание. Даде ни много ценни съвети за предстоящите държави, а самият той си търсеше работа като ексурзовод в лагуната. Наистина страхотно място да останеш за по – дълго. Бъдещите му планове включваха Куба, а за транспорт, беше планирал да ползва лодките, които натоварват с храна и изпращат от Каракас. Дано да успее… 🙂

Водопад – Национален парк Канайма, Венецуела

Водопад – Национален парк Канайма, Венецуела

Водопад – Национален парк Канайма, Венецуела

На другата сутрин, изпълнени с нетърпение, потеглихме към

водопада Анхел

Височината му е 979м., кръстен е на американския пилот Джими Ейнджъл. Поради отдалечения район в който се намира, водопадът не е бил известен на външния свят, докато през 1933г. Джими не прелита над него. През 1937г. се завръща обратно с идеята да се приземи над самия водопад, но приземяването е неуспешно и самолета не може да се издигне повече. Джими, заедно със спътниците си е принуден да си проправи път през трудния терен, за да слезе до най близкото селище, което им отнема 11 дни. Самолетът му останал на върха на планината до 1970г. когато властите, в крайна сметка решили да го свалят от там и го поставили като антика на летището в Суидад Боливар. Верен на стила си Уго Чавес възстановява старото индианско име на водопада, защото не му допада идеята водопада да носи името на американски пилот. В крайна сметка, новото име се използва само от неговите подръжници.

Единствения начин

да се стигне до водопада е пътуване с индианска лодка,

снабдена разбира се с мотор, срещу течението на реката. Пътуването може да отнеме от три до пет часа, в зависимост от дълбочината на реката. Изобщо целия тур съвместяваше рафтинг, трекинг, разходка в джунглата и забележителния водопад. Никога не бихме и предположили, че тази лодчица е способна на такива изяви. Реката е наситена с бързеи, водопадчета, а на места водата е не повече от педя. Катерихме водопадчетата един след друг, лавирахме между скалите, като Тони скачаше ту наляво, ту на десно за да отблъска лодката от тях. Имаше и места, където просто се налагаше да слезем и оставяхме опитните хора да доберат лодката до следващата възможна дестинация. Разбира се, през цялото време всяко изкачване или просто подскок на лодката във водата водеше вълна след вълна или просто поредния студен душ за нас. Уникално пътуване, никога няма да го забравим – реката страшно ни приличаше на това, което сме гледали или чели за Амазонка. Освен това е дом на крокодили и анаконди – ама от малките достигащи “само” до метър, два.

Национален парк Канайма, Венецуела

 

Целият пейзаж наоколо с тепсиестите планини и водопадите по тях, медната вода и розовия пясък, ни напомняше за сцени от филма “Аватар”. Дали Камерън не е взел идеята за филма от красивата природа на Венецуела?!

Стигнахме в къмпинга, където щяхме да прекараме нощта.

Представляваше един навес и наредени хамаци един до друг. Всеки хамак си беше снабден с одеяло. Вечерите в джунглата стават доста студени. Хвърлихме багажа и се отправихме към водопада. Имахме още час изкачване, за да стигнем до него. И гледката определо си заслужаваше, дори и през сухия сезон, когато водопада не е толкова пълноводен. От близко дори изглежда по – масивен от един километър. Не ни се тръгваше обратно към къмпинга, но тук се стъмва много рано и не е препоръчително да замръкваш. Въпреки, че животните са по – умни от нас и обикновенно не доближават където има хора, все пак си бяхме насред джунглата. Тони каза, че веднъж са видяли ягуар да преплува напречно реката, а освен него други обитатели в тези райони са змиите и отровните паяци.

Водопад Анхел – Национален парк Канайма, Венецуела

Водопадът Анхел

Водопад Анхел – Национален парк Канайма, Венецуела

Анхел

 

 

Докато слезем до долу, останалите местни вече бяха приготвили барбекю за вечеря на свещи. Изобщо по време на целия тур, много вкусно си похапвахме, доста по добре, от храната в големите градове.

Увихме се добре в хамаците и бързо заспахме след изпълнения с толкова емоции ден. На сутринта закусвахме в компанията на скорпион на масата, но си беше в кръга на нормалното, все пак ние бяхме натрапниците, а не той. Пътуването обратно с лодката стана по – бързо от предишното, вече се движихме по течението, и не изкачвахме, а слизахме по водопадите. Няколко поредни душа и пристигнахме в базовия лагер. От там се отправихме към летището и

отново в Суидад Боливар

Бяхме решили да се качим на север, за да отдъхнем малко на Карибското крайбрежие в Пуерто ла Круз. На следващия ден, хванахме лодка до един от островите на националния парк – Мучима, но не останахме особено доволни. Лунен пейзаж, подобен на Гърция, но лишен от всякъде от специфичния гръцки чар. Страшно съжалихме, че не сме останали повече време в приказната Канайма.

Изобщо не искахме да оставаме повече време в Каракас, затова си купихме билети за най-рания автобус от Пуерто ла Круз, с идеята да минем през Нелсън и да ни смени малко пари за такси до летището. Изненадахме се когато автобуса просто не потегли в уречения час. Обяснението беше, че е повреден, има друг автобус, но неговия шофьор го нямаше и без него не може да потегли. Следващия автобус по разписание беше в 8 часа, но и той не тръгна. Този път без обяснение. Шофьорът така и не дойде и накрая решиха, че ще ремонтират първия атобус. Отне им половин час, но защо не го направиха по – рано, не стана ясно.

И така три часа по – късно потеглихме. Пристигнахме доста късно в Каракас и плана да минем през Нелсън да ни смени парите пропадна. Все пак той обеща да дойде на място, но и на него му трябваше час, за да пристигне. В крайна сметка успяхме да си хванем самолета, въпреки изпълнения с “венецуелски” пречки ден. Тази случка онагледява по най-добрия начин цялото ни прекарване в тази държава. Абсурдното е, че тук най-спокойни и в безопастност се чувствахме, през няколкото дни прекарани в джунглата. Все пак не трябва да се спестява факта, че срещнахме и изключително добри и отзивчиви хора, без чиято помощ щеще да ни е още “по-забавно”… 🙂

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Още от същоот околосветско пътешествие:

 

Други разкази, свързани с Венецуела – на картата:


Венецуела

 

 

Мексико 16

Мексико – между хаоса и реда

Продължаваме с околосветското пътуване на Иван и отново ще открием нова за нашия сайт страна – Мексико. Приятно четене и не забравяйте, че не е редно да се оплаквате, че ви спират със стена,...

Гватемала 11

Гватемала

Кротко и полека започваме едно околосветско пътешествие 🙂 И ако досега, тези пътешествия на нашия сайт завършваха в Америките, то настоящето започва от там. Иван и приятелката му отркиват една нова за сайта страна – Гватемала.

Приятно четене и не забравяйте, че не всичко, което ви казват местните е вярно 🙂

Гватемала

Гватемала, един от центровете на майската цивилизация, е отправната ни точка в нашето пътуване. В последно време постоянно се говори за техния календар и предстоящия апокалипсис, затова решихме че ще ни е интересно да се запознаем с част от тяхната култура.

Започнахме със

столицата град Гватемала

 след 13 часа полет от Лондон. Нужно е известно време за аклиматизация, защото града е разположен на 1500 метра надморска височина. Преди да се започне, каквото и да е описание на местните нрави, трябва да се знаят няколко неща за тази държава. От 1944г. до 1996г. страната е в гражданска война. По време на този период са организирани масови чистки от правителствата срещу студенти, борци за граждански права и етнически представители на маите. За съжаление, всички тези безчинства са били тайно подкрепяни от САЩ. Все пак, през 1999г., Бил Клинтън официално се извинява за подкрепата си към местните военни главорези, но вече

Гватемала има една от най-лошите репутации в света. И има защо.

Има няколко начина да се придвижваш в столицата и всичките са относително безопасни. Такситата са една от опциите, но трябва да се внимава на какво се качваш. Местните се придвижват с така наречените “chicken bus”- стари училищни автобуси използвани в САЩ. Автобусите са частна собственост, а не на общината. Шофьорите са господарите там, и ако искаш да опиташ подобно преживяване е хубаво да се договориш директно с него, преди да си оставиш багажа на покрива. Това са и най-атакуваните превозни средства от местните банди. На година се убиват по 100 шофьора, отказвайки да плащат такса на бандите. Логично пешеходците липсват, особено вечер. Повечето туристи се придвижват с малки бусчета, които ги взимат от хотела и ги превозват до избраната дестинация, съответно това беше и нашият подход.

Автобус в Гватемала

Град Гватемала

е град, в който няма какво да се види и трябва да се използва само за транспортна връзка. Никакви забележителности, висока престъпност, хаотично застрояване и ужасяващ трафик.

Пътят от Гватемала Сити до Антигуа е около 2 часа, но все едно се пренасяш на друга планета. Забележителният колониален град

Антигуа

е основан през 16-ти век. В миналото е служил двеста години като испанска колониална столица за цяла централна Америка. Испанците започват експедициите си до тук, в началото на 15 век, и след няколко такива, заразяват местното население с епидемии.За тях този район не е бил важен, поради липсващите залежи на злато и сребро, които са били на разположение по това време в Мексико и Перу.

Антигуа, Гватемала

Настанихме се в хостел на много добра локация – за сносни пари. Града се обикаля пеша за около един час във всички посоки. Разхождайки се, направихме асоциация с калдаръмените улички на стария град в Пловдив. Почти всяка една къща е боядисана в различен цвят и е накичена с разнообразни цветя. Както всяка бивша колония на Испания,

основната забележителност е Катедралата.

Боядисана е в жълто и е най-масивната постройка в града. Тук-таме се забелязват развалините от разрушителното земетресение през 18-ти век, при което целият град е сринат до основи. Това е и основната причина за преместването на столицата в град Гватемала. Въпреки това се забелязва старението на всички, града да изглежда подновен и реставриран.

Антигуа, Гватемала

За разлика от град Гватемала, сигурността е на много по-високо ниво – на всеки ъгъл се забелязва местната туристическа полиция, чието присъствие кара туристите да се чувстват по-сигурни. Както може да се очаква, по такива места се предлагат всякакви видове сувенири, претендирайки автентичност. Понякога продавачите са досадни, но не са от най-тежките случаи.

Изборът на

място за хапване

стана след консултация с местен гид, който в последствие се оказа много интересна личност. Изпрати ни в местно ресторантче, където менюто се състоеше от двайсетина гърнета пълни с всякакви вкусотийки, където просто посочваш от кое искаш да ти сипят. Имаше няколко сервитьора за цвят, които трябваше да ти сервират питие и евентуално да ти донесат сметката, но при нас това се оказа трудно начинание, понеже всички чинно гледаха сериала и явно имаше важен момент :). Махахме, подвиквахме около 10 минути, но решихме да ги оставим да си догледат кулминацията…

Ресторант – Антигуа, Гватемала

На другия ден решихме да се възползваме от услугите на новия ни местен приятел за еднодневен тур до

един от многото вулкани – Пакая

 Със своите 3 активни и много различни вулкани – Пакая, Фуего и Сантягито, разположени по продължението на малко повече от 200 км. земя и множество впечатляваща конични върхове между тях, Гватемала има най-високата плътност на активни вулкани на цялата планета.

Както обикновенно по тези ширини,

пътуването до там си беше истинско изпитание.

Досега си мислехме, че сме видяли доста камикадзета, но местните убедително водят челното място. Основното правило при всички е газ до дупка с постоянно лавиране между платната. Някакси стигнахме до стартовата точка, което приличаше на нашите цигански катуни. Местните разбира се държаха бизнеса с превоза с коне до върха – наричаха го такси, както и наема на тояжки. Доста бяха дразнещи, но момента, в който потеглихме, останаха на здравословна дистанция от нас. Пътят до върха е лесен и без големи препятствия, с изключение на прахта, която се издига при всяка твоя стъпка. Този вулкан почти винаги е в състояние на изригване и посетителите могат да се възхитят на врящата лава. Ние обаче не бяхме от “щастливците”, понеже в този ден липсваха изригвания и съответно вряща лава нямаше, само много пушек. Въпреки това гледката си заслужаваше – приличаше на лунен пейзаж с безбройните обгорени дървета наоколо. От върха ни показаха местната електроцентрала, произвеждаща ток от геотермалната енергия на вулкана. Последното голямо изригване е било на 10 март 2010г. Интересен е парадокса, как местните се издържат предимно от разходките до вулкана, но при всяко изригване са принудени да започнат живота си отначало.

Вулкан Пакая, ГватемалаВулкан Пакая, Гватемала

След като прекарахме два дена в Антигуа се отправихме към

езерото Атитлан

Самият регион е известен като най-красивият в страната, именно заради идеално синьото езеро, отразяващо три вулкана. Самото то е рухнал вулканичен конус. Езерото е свързано от древни времена с историята и културата на маите, като и до днес то е известно като “вълшебното шаманско езеро”. Счита се за най-дълбокото езеро в Централна Америка.

Пътуването мина по стандартния начин – газ до дупка 🙂 Пристигнахме в град

Панахачел,

който е запазил нещо от дните на хипи разцвета си през 70-те години на 20-ти век. Той все още е най-добрата изходна база за посещаване на други, по-традиционни крайезерни градове по западния и южния бряг, чиито местен чар остава непокътнат въпреки десетилетия туризъм. Трябваше да се възползваме от местния транспорт с лодка, за да достигнем до избраното от нас място. Както може да се очаква, натоварването на лодката с хора и багажи, минаваше всякакви норми.

Местенцето ни грабна от пръв поглед, въпреки че е хостел. Беше много уютно и чаровно, със страхотна градина и виеща се пътека към отделните къщички. Изгледа към трите вулкана беше уникален и можеше да му се наслаждаваш отвсякъде. Не на последно място трябва да се отбележи невероятната им кухня. Освен за хапване и пийване, използвахме времето и за разходка до близките села. Нямаше как да не попаднем на поредния търговец, опитващ се да ни продаде нещо, в този случай – одеяла и килими. Обясняваше, че ги разменя за всякакви дрехи и пари, или електроника, която представляваше голям култ за тях. Не че можеха да я използват, просто идеята, че притежават нещо такова ги радваше. Явно беше добър търговец, защото извади iPhone от един чорап, освен това притежаваше и iPod. Разказа че украсите по одеялата, всъщност представляват майския календар, за завършека на света, но като разбра, че не ни грабва с тази теория, обясни че всъщност нямат в предвид край като завършек, а по скоро като цялостна промяна, включително и в мисленето на хората. Тази интерпретация повече ни допадна, но не ни накара да си купим килим от него. Вече сме опитни след преживяванията ни в Турция… 🙂

Езеро Атитлан, Гватемала

Езеро Атитлан, Гватемала

 

Рано на другия ден потеглихме обратно към Антигуа, от където трябваше да хванем автобус до Гватемала сити и от там още един до Флорес.

В Антигуа ни очакваше изненада

Докато чакахме да дойде време за поредния автобус, се оказа, че е първата неделя от 40-те дни преди Великден и съответно местните отбелязват всяка неделя до Великден с процесии. Всяка следваща седмица процесиите стават все по-колоритни и големи и така до кулминацията на Великден. Самата процесия пресъздава разпъването на Христос, както е описано в Библията. Съответно постилат килими от цветя и минават през тях. Това не попречи на участниците, докато минаваха тържествено – да пият кола, да похапват или просто да си бъркат в носа. Но имаше и други такива, които мъкнеха тежките статуи и се превиваха под тежестта, а процесията продължава с часове… Наоколо наистина цари празнична атмосфера. Хората са радостни, пременени, а амбулантната търговия процъфтява. Около катедралата цвърчат наденици, пържоли и изобщо всяка баба демонстрира домакински умения, в комбинация с желанието да изкара някой и друг quetzal. Мила и родна картинка от неделния пазар, в повечето села в България.

Великденска процесия в Антигуа, Гватемала

Великденска процесия в Антигуа, Гватемала

Великденска процесия в Антигуа, Гватемала

В крайна сметка стигнахме до град Гватемала и преди да се качим

в автобуса за Флорес,

ни накараха да минаваме през метални детектори. В самия автобус вече рязко пролича проблема с езиковата ни бариера. Не си е работа да обикаляш испанско говорящи държави, без една дума испански. Имаше някакви инспекции, хигиенизации по пътя. Не ни стана ясно кога се спира за тоалетна и кога за другите неща, нито защо изобщо ги правят. Накрая просто ни изсипаха на нещо като гара, без да ни обеснят къде сме, а навън си беше още тъмно. В крайна сметка явно местният ни приятел от Антигуа, си беше свършил работата, защото след около час и половина дойдоха да ни вземат.

И така хвърлихме багажа и потеглихме към най-загадъчния град на маите – Тикал.

Град Тикал

датира от около 400 г. пр. Хр, като се е превърнал в един от най-големите и мощни градове на маите в периода от 200-900г. сл. Хр. Между градовете в региона често е имало сблъсъци, като в крайна сметка Тикал е бил победен в 562 г. сл. Хр. Предишната му слава се възвръща около век по-късно, и такадо общия спад на цивилизацията на маите, в около 900г.

Тикал, Гватемала
Докато се разхождахме в джунглата, нямаше как да не направим асоциация с Анкор Ват в Камбоджа. Джунглата поглъща по идентичен начин и двата града до състояние, в което единственото което виждаш е поредния хълм. И двата града след като достигат разцвета на тогавашната цивилизация, биват изоставени поради не ясна причина и тънат в забвение няколко века или това поне е официалната версия. Оказа се, че Тикал всъщност никога не е бил забряван от местните, които са продължавали да го посещават и да извършват религиозни ритуали, както и да ловуват в него. Когато един от местните, очевидно по – прозорлив, е искал да започне разкопки, за да открият града на останалия свят, местната общност, както и самото правителство не са били съгласни.
Официалната теория, наложена в западния свят за края на цивилизацията на маите, е засушаването на района, поради изсичането на дърветата, последвалата ерозия, както и не рационалното използване на почвата при отглеждането на различни култури. Така споделена пред местния ни гид теория, предизвика неговата усмивка. Според него земята е използвана много рационално и причината по – скоро се корени в постоянната миграция на маите. А и е факт, че те са живяли по този начин векове наред и още живеят така. Официалната западна теория бива осмивана* и с това, че варта, която се твърди, че се е произвеждала от изгарянето на дърветата, за да се използва за строителни цели, всъщност е била добивана от различни екстракти от джунглата.
Дано времето да покаже каква е била истинската причина за техния край…

Град на маите Тикал, Гватемала

Град на маите Тикал, Гватемала

Град на маите Тикал, Гватемала

Гватемала е доста интересно местенце,

където има какво да се види, стига да се спазват определени правила на безопастност. Ако попаднеш на правилните хора, местните всъщност са доста приветливи и симпатични.

На път сме към Мексико, минавайки транзитно през Белиз…

 

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

*Когато осмиваме някоя днешна западна теория, не забравяйте, че тя обикновено е най-щадящата самочувствието на местните жители – бел.Ст.

 

Други разкази, свързани с Централна Америка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Острови Кук 4

Острови Кук

Рязко, ама много рязко сменяме посоката: след като почти цяла седмица обикаляхме съседните странои, днес обръщаме земното кълбо по диаметъра и се озоваваме насред Тихия океан. Иван ще ни води до Остаровите Кук.

Приятно четене:

Острови Кук

Киа орана!

Използва се като “Здравей”, но второто му значение е “Да живееш дълго”. Това беше най често употребяваната фраза от местните в момента който стъпихме на тяхната земя. Сигурно така са посрещнали и Кук при неговата визита. Надявахме се поне да не свършим като него.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Населението от 30 000 души се е разпростряло на 15 острова, разделени на две основни групи- Северни и Южни острови Кук. Към южната група спадат островите Атиу, Мауке и Митиаро (това са най-източните острови от тази група с общо име “Три Корена”), Аитутаки, Мангая, Раротонга (тук се намира столицата Аваруа), Палмерстън, Мануае, Такутеа и потопения риф Уинслоу. Северната група обединява островите Манихики, Насау, Пенрхин, Пукапука, Ракаханга, Суворов и рифа Тема. С

Cook Islands

 

еверните острови са предимно ниско лежащи коралови атоли, докато южната група са по-високи и вулканични по произход.

Острови Кук, Тихи океан

 

 

Нашето приключение започна с

едночасов полет с “Чесна” над морската шир от Раротонга до Аутитаки.

Води се за една от добре пазените тайни на Южния Пасифик, колкото и относително да е това в съвременния свят. В самолета попаднах на много интересна статия по темата. Ставаше въпрос за първите луксозни пътувания през 60-те до острова. Тогава са били малцина щастливците имащи възможност да открият места недокоснати все още от туристическата индустрия и навлеци като нас. Бяха приложени и няколко снимки на американски богаташи. Определено са били късметлии…

 Острови Кук, Тихи океан

 

Местното население е особено колоритно и интригуващо след като се запознаеш с част от тяхната култура.

Първото, което ти се набива на очи е войнствената им натура.

Искриците в очите им казват повече от всичко. Маорите за разлика от аборигените са се борили до последно при колонизацията им. В резултат на това в момента са си завоювали доста привилегии, въпреки че са безсилни пред най-силните оръжия на белите-мисионерите и алкохола.

Не знам как е възможно на една педя земя да има 7 различни вида християнски църкви. Много е интересна трансформацията от канибализъм (последния случай е отпреди 120 години) към  християнски фундемантализъм. Иначе църквите са коя от коя по-интересни.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

В неделя всички са с празнични облекла за литургията. Раздава се безплатна храна и питиета във всеки орден. И ние се възползвахме от тях, но при  тези цени на острова ни е  простено :). Наличието на ниско тарифна компания летяща до там ни подлъга какво може да се очаква като стандарт на живот. Свикнали на ниски цени в Азия изведнъж се оказахме на място с меко казано високи цени на почти всичко. Оказа се, че

хапването в ресторант си е доста солено преживяване с цени около 35$ на каквото и да е ястие

Първоначално си казахме, че не е голяма драма, все пак се намираме на място гъмжащо от всякакви видове риба и няма да бъде проблем да си купим от местните рибни пазари. Бързо се видя, че такива липсват, защото ловенето на риба не е на почит по тези места. Накрая се задоволихме с каквото намерим от местните бакалии, а там не се предлагаха много неща. Добре че нашата хазяйки се съжали и ни даваше всеки ден по някой тропически плод от нейната градина. Сигурно по-бедни туристи от нас не беше приемала 🙂

Острови Кук, Тихи океан

Местният поминък се осигурява основно от туризъм. На година идват около 50 000 туристи, основно от Америка.

Земеделието и риболова са рядко срещано явление

по тези места. Всичко се произвежда навън и се кара с кораби от Нова Зеландия. Не са много местата където може да видиш прасе, завързано за палма. При тази жега е учудващо как изобщо успяват да наддадат килограми.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Повече от логично дебелите хора са преобладаващо мнозинство.

Диетата им се състои от понички, кока-кола и пържоли

идващи всеки месец с кораб от Нова Зеландия. По- интересно беше да разберем, че абсолютно всеки месец острова остава без гориво. Наистина ти трябва истински талант за да не можеш да си предвидиш колко гориво и провизии са ти необходими.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Да си чужденец по тези места не си е работа, ако изключим туристите. За тях си нищо повече от банкомат, който така или иначе е за малко.

Не така стои въпроса с малцината живеещи на острова чужденци. Почти всички са заети в туристическия бизнес като мениджъри. От един канадец разбрахме, че е имало доста случаи на психически разстройства при деца на чужденци. Местното консервативно общество е сериозна преграда при адаптирането им. Според него това е най-трудното му назначение досега, а той имаше сериозен опит. Двамата с жена му бяха преживяли интересен меден месец там. Решил човека да хване риба от лагуната за вечеря, но в резултат на това прекарват парализирани медения си месец. В затворени водни пространства като лагуна, различната токсичност на океаните се прехвърля на планктона.  От там се заразява рибата  живееща в лагуната. Болестта може да доведе в крайна смета до фатален край, защото се разчита единствено на имунната ти система. Няма лекарство за  това.

 Острови Кук, Тихи океан

 

Местната телевизия беше едно от другите чудеса по тези места.

Понеже ни се наложи да изтърпим една седмица тропически циклон на Раротонга,  телевизията бе едно възможно бягство от скуката. Бързо ни се охладиха мераците след като се запознахме с програмата им. На всеки половин час се пускаха клипове “Не на домашното насилие”. Оказа се, че местните от мързел по цял ден пият и си бият жените и децата. Може би са били така и отпреди мисионерите, но по вероятно е да се повтаря за съжаление историята с американските индианци.

 Острови Кук, Тихи океан

 

Престъпност  няма , като изключим тримата затворници в местния затвор. Хубавото на местните управници е, че ти позволяват да си ги наемеш срещу заплащане при фиксирана надница. Може би ги ползват при изкопаването на нечий гроб в фамилните им къщи. Въпреки наличието на стандартни гробища, част от хората погребват своите близки в двора си. Въпрос на култура.

 Острови Кук, Тихи океан

За лагуните и плажовете е излишно да се говори. Екзотиката на Пасифика е несравнима с нито едно от местата, които съм посетил до момента. В заключение е интересно да се знае, че в края на 90-те като островен лекар е работил българинът Асен Цанев. И до ден днешен е почитан от местното население.

 

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата: