Archive for the 'Таджикистан' Category

Дек. 07 2011

Таджикистан: от Душанбе към Бадахшан

 Да открием нова страна за сайта днес? какво ще кажете? Домоседът с пътеписа си днес ще открие Таджикистан за нашия сайт и ще надникне (буквално!) в Афагнистан. Как ще стане това? 

Приятно четене:

Таджикистан: от Душанбе към Бадахшан

 По главната памирска магистрала, Таджиистан

 

Бил съм бил молодец, че съм знаел думата гаишник. Катаджия. Според дружелюбния чичко с таксито. Виж – имам жълта майка, значи съм официално такси. Добре, че знам и думата майка, че мустакатата му арийска физиономия никак не предполагаше майка с дръпнати очи. Тениска. Гаишниците размахваха отегчено палки, за да отбележат присъствие по пустата рано сутринта главна улица. Но на мене хич не ми се виждаше рано. Не и след два часа чакане консулът на летището да ми хареса паспорта от купчината и да ми даде виза. С ехидна забележка – ама защо не се обади, че си за Памир, щях първо на тебе да ти дам. Действието се развива в кабинето-чакалня с капацитет двадесетина смирено чакащи чужденци, стоварени от самолета от Рига, от които се очаква да струпат паспортите си на бюрото му, а той да реши в какъв ред да ги обработи. Бях преценил, че е в сила правилото никога да не се дразни имигрантски чиновник с даване на зор. Преценката ми щеше да се потвърди като правилна в най-близко бъдеще, споделяйки опит с други пътешественици. Докато изляза, слънцето беше изгряло отдавна, а бяхме кацнали в 4 сутринта. Тамам рекох да си полегна и – хоп! – нахълта някаква строга дама с вид на старша дежурна администраторка и, без да се представи, почна да проверява нещо бойлера. Нищо му нямаше. Тоест – топла вода имаше. Но може ли човек да е сигурен дали един бойлер е това, което е. Според Lonely Planet точно в тоя хотел в зората на независимостта се намирали и щатското, и руското посолство и все ще да е останал в наследство някой уред за следене на живота на другите. А, предвид че гордостта на съвесткото фино уредостроене открай време е бил размерът, бойлерът съвсем логично буди известни подозрения. („Пчелите бръмчаха подозрително“, Мечо Пух)

 

Душанбе, Таджикистан

 

На закуска ме чакаше нарязана диня, но не и онзи, с когото се бяхме разминали на летището, а не беше трябвало да се разминаваме. Казва се Форис и е 19-годишен таджик-памирец, студент по архитектура в Куала Лумпур. Говори гладко английски, най-малкото, защото на него се учи, но руският му е още по-гладък. А нали ужким бързахме да хванем работното време на бюрокрацията за подаване на документи за окрит лист (путёвка, рус.) за Планинско-Бадахшанската автономна област (Вилояти Мухтори Кухистони Бадахшон, тадж.) Появи се към обед и отказа да се занимава с путьовките, защото … бил прекалено млад, че чиновниците да го вземат насериозно. Остави задачата на шефа си Отамбек. И той – памирец. 30+ годишен. Справи се.

 

Градът е колкото чист, толкова и трогателно руско-провинциален. И грандиозните строежи на държавни палати, паметници на персийски царе и поети и мраморни площади, трудно могат да вдъхнат чувство за столичност и прикрият липсата на посолства на видими места. В националния музей, настанен в пригодената сграда на някакво загубило функциите си съветско учрежедение са подредили скромна колекцийка по случай 10-годишнината на независимостта, 2001. Археологическа. Уредена педантично като в канцеларска картотека с безумно много сухи подробности. Към които се прибавя и по половин час задължителна беседа за всяко чирепче, бавно, но славно, превеждана и на английски от Отамбек (не че уредничката не можеше сама, но се стеснявала). Припомни ни за царствата Согдиана, Бактрия, Персия, Кушан, не задължително в този ред. И за зороастрийството. И за будизма. И за исляма. За марксизма-ленинизма не спомена. Бисерът в сбирката е един 13-метров лежащ Буда, възстановен от калта с умерена доза реставраторско въображение. Това бил най-големият Буда в Средна Азия след разрушените от Талибаните в Бамиян, Афганистан.

Най-големият Буда в Центална Азия (след унищожения от талибаните в Бамиян)

Най-големият Буда в Центална Азия

 

Назаршо Додхудоевич Додхудоев бил живял на ул. Мирзо Турсун-Заде. Други видни личности от Таджикистан, които би могло да се споменат, са Мастибек Ташмухамедов, Тохир Каландаров, Гуломхайдар Гуломалиев, Давлат Худоназаров, Раимкул Малахбеков, Руслан Зарифбеков, Умед Хасанбеков, Артур Одилбеков, Хушбахт Курбонмамадов … Сещам се за добрия войник Швейк, попаднал по погрешка в конски вагон с руски военнопленници, на които му се налага да запомня имената. Впрочем и моята работа на писар в казармата през 80-те беше да помня наизуст имена, та винаги съм му съчувствал на Швейк.

Назаршо Додхудоевич Додхудоев е живял на улица Мирзо Турсунзода 38/1

Назаршо Додхудоевич Додхудоев е живял на улица Мирзо Турсунзода 38/1

 

 

Назаршо бил „виден държавен деятел на Таджикистан“, което си го превеждам като „съвестки номенклатурчик от провинциална величина“. Мирзо от друга страна е бил поет от общосъвестка величина, избрал да твори в стила социалистически реализъм. По главната улица Рудаки (поет от общоперсийска величина, творил около 1000 години преди Мирзо) съседстват светли стъклени офиси от 2000-те (малко) с комуналки от 1930-те (много). И по двама милиционерски прапорщици дават (бичат, арм.жрг.) наряд целодневно на всяко кьоше, че току виж профучал кортежът на президента, на когото се дължи отдаване на чест. Профуча. Отдадоха му чест. Другата им задача е да не се допускат пешеходците по тротоара до новия паметник на персийския шах от IX в. Исмаил Самани, когото са си избрали за пръв сред равни национални герои, вероятно защото е станувал в Бухара. Което според Й.В.Сталин е град в Узбекистан. Таджик – централно-азиатски мюсюлманин с персийски говор – като националноопределящо понятие не е съществувало преди сталинската прогресивна и напредничава (передовая, рус.) наука да го изобрети. Аналогията с някои западно-балкански национални образувания да се счита за случайна. Впрочем Александър Македонски се е мяркал тъдява. „На танке!“ както биха уточнили метафорично руснаците.

Душанбе, Таджикистан

 

Шофьорът на маршрутката ми се зарадва, че съм българин.

Работил бил с български строители в Екатеринбург и бил запомнил с добро началника си Гешев (А ние го дирим вече 65+ години в Бразилия!*) Нов пример за синдрома на българофилия, разпространен по периферията на руския дял от земната суша (една шеста,както пишеше с дебели букви в учебниците по география по соца) . У арменците се е дължи на предполагаема историческа солидарност. А у таджиките? Оказва се, че повечето български строители в Екатеринбург били турци. Което надали би породило същата симпатия у арменците, но нейсе. И за Форис и за Отамбек нямало място в националната столица по време на гражданската война в Таджикистан – 1992-97. Били им неправилни и етносът, и езикът, и религията. Гладували в планината. На Отамбек му било мечта от цяла Европа да види … София. Също Будапеща, Париж и Лондон. От София очаква да е по-чиста от Душанбе. Къде ти. Градът е изблизан, защото … кметът имал алергия към прахоляк. Имало наредба да се мият колите от прах на входовете на града под страх от кисели глоби. Длъжен си да спреш на автомивка. Има ги достатъчно, възползващи се от така любезно предоставената им от държавата бизнес платформа. Тия работи ги обсъдихме на вечетя с шашлици, лакханки (таджикски национален бульон с месо, зарзават и дебело фиде) и Блатика-7 (premium экспортное) и узбекски кавъри на шлагерите на Ала Пугачова от 70-те в ресторант-градина-тераса на главната улица, поддържащ стила и класата си от 60-те.

Добре дошли в Шурабад – долина Бадахшан, Таджикистан

Добре дошли в Шурабад

 

Преходът с джипове от Душанбе до Кала-й-Хумб отне 13-часа

с незначителни произшвествия от механичен характер. Въпреки подменената по обяд гидромуфта (каквото и да значи това) една от колите (тойота ландкрузер) прегря още в Шурабадския проход. А ни чакаха и по-високи превали! Този даже и 3000 м нямаше. Другите джипове прегряха и без да е имало нужда да им се сменя гидромуфтата. И една жигула беше прегряла и я заливаха с вода от чешмата по средата на баира („чешма“ – древна таджикска дума, разбираема и на руски. Означава чешма). Долу в низината температурата е над 35 градуса. Горе на превала – пак там някъде. Зад предела – блокпост (roadblock, англ.) Граничари проверяват откритите листове. После и полицията (милитсия, тадж.). Оня явно поиска толкова много бакшиш, че командирът на шофьорите ни Гадо, бивш съветски десантчик с неуточнен още чин, го наруга на висок глас и тръшна вратата на караулното. След което приложиха Дипломацията на Краставицата. Поднесоха си една за помирение, поклониха се един на друг с ръка на сърцето и се сдобриха. С ръка на сърцето ни беше благодарил и чичкото с тюбетейката, от багажника на чиято лада-шестица бяхме накупихме дини на изхода от столицата. Четири. По една за всяка кола. А междувременно в Европа се организират спешни улични фестивали за реабилитиране на Краставицата като ядлив зеленчук, след като неподготвено я бяха набедили, че заразила германския народ със смъртоносна бактерия.

 

 Таджик – долина Бадахшан, Таджикистан

Докато обядвахме с пилешки шишчета е Кюляб – столица на победилия в гражданската война клан на Емомали Рахмон(-ов, рус.), бивш директор на колхоз в района, изплувал като силният човек в държавата през 90-те, – се опитвах да вникна в демографските и политическите тънкости на Таджикистан със собствени наблюдения. На келнерката с руско личице и име Катя Отамбек говореше на руски, макар и собствените ѝ колежки да не ѝ цепеха басма и да и говореха на таджикски. Всичките жени и девойки, а не само келнерките, са облечени предимно в психеделични десени басма. Чудя се дали има етимологична връзка с басмачи – таджкиските милиции/банди/хайдути – воювали до последно срещу установяването на болшевишка власт през 20-те. Дежурни изпълнители на ролята на лошите в съветските ийстърни от 70-те и 80-те.

 

На пазара Хорог. Таджикистан

 

В ниското след прохода асфалтът изчезна, а се

появяви Афганистан на един хвърлей оттатък река Пандж,

приток на Аму-Даря (Оксус, др.гр.) Тая граница е поредната шега, пусната от европейските велики сили в края на XIX век без допитване до местното население. Резултатът на така наречената Голяма игра между Русия и Англия през втората половина на XIX век. Които няколко десетки години са се дебнали за по-голям пай от азиатската баница. И макар да не е случайна права като примерно Макмахоновата линия между Британска и Португалска Африка, а да върви по физикогеографски обект, река, пак не е наред. В планинските долини живеят едни и същи хора и от двете страни на реките. Поне да бяха прекарали гранцата по някое било. Както са прекрали границата между Афганистан и (днешен) Пакистан по билото на Хиндукуш. Всъщност централно-азиатските граници от вътрешната за Съветския съюз страна, които никога не са мислени да се окажат държавни, са още по-безумни. Все едно, че Сталин, като е нямал с кой равностоен партньор да си играе на Големи игри в собствения си заден двор, си е играл сам със себе си да си съставя пъзъли.

Памирската магистрала, Таджикистан

 

Шосето покрай реката до Кала-й-Хумб е около 120 км, като средните (!) 40 са новоположен от турски фирми асфалт с надлези и подлези, които стоят като извънземни (или поне сциентоложки), предвид че не почват от никакъв определен ориентир (примерно град или поне мост) и не стигат до никакъв друг. Плюс табели на кирилица и латиница и забранителни знаци за превишение на скоростта над 30 км/ч. Сега се чакат ирански или китайски фирми да благоволят да свържат тоя асфалтов участък с други дялове на националната пътна мрежа и да вкарат още азбуки в политическо обращение. Голямата игра с нови играчи 120 годни по-късно.

Бира Кристал – правена с любов. Таджикистан

 

Пристигнахме по мръкнало. Чакаха ни кюфтенца с яйце и топла бира. Направих си устата за студена (А ты правда холодный пиво хочешь ?!), но англичаните ме предадоха. Разбира им главата от бирена температура. „От одной бочки наливали!“ Любимата поговорка на баща ми, употребявана за иронично заяждане с винени сноби, беше изречена заявително наклонение от продавач на 1-литрови пластмасови бидончета с бира с видимо и вкусово идентично съдържание, но с поне три различни етикета от рода на „Белый недведь“, „Старый мельник“ и „Золотая Бочка“. Бочката била в някаква пивоварна в Худжанд (бивш Ленинабад) и покривалата нуждите от живо пиво на цялата страна. Но не по-малко забележително е как работи бизнесът с кафето в Таджикистан. Седнахме на масичка под асма в заведение, което се определяше като кафене. Поръчахме си кафе. Можело да ни сервират, но … само ако си купим нескафе от съседната лавка. Те през това време щели да ни кипнат водата (кипяток, рус.). Преполага се, че лавката и кафенето са общ семеен бизнес, но … за кутийката нескафе платихме 6 пари, като само я заченахме. Кафе в чаша би ни струвало по 2 пари на човек, а бяхме повече от трима. Някой поиска чай, който се оказа … също безплатен, както и кипятокът за кафето. И обслужването се оказа безплатно. Човекът категорично отказа да вземе 5 пари за чай за себе си („на чай“, рус. – бакшиш)

Памирската магистрала, Таджикистан

Памирската магистрала

 

Така и не разбирам защо Памир го определят като плато. Нагоре по течението на Пандж склоновете стават все по-високи и по-стръмни и по-пустинни. Всичко в Памир е мащабирано спрямо нормалните човешки възприятия на идващия от умерените зони – височините, стръмнинте, предполагам и … зимата. Ронливи сипеи, допуснали някак си прокарвнето на път и от двете страни.

Транс-памирската магистрала

от съветската страна и мулетарска пътечка от афганистанската. Тук там – редичка подредени по конец тополи, вероятно за защита на тънкия слой почвица от ерозия. По въпросната пътечка забелязах първите си афганистанци – мъж и момчета караха нещо увито в син чувал, възседнало муле. Предполагаемо – матрираха на семейството. По магистралата – изстрадал черен еднолентов път – продължаваха да се срещат предимно китайска марка камиони с местна регистрация. Прекарват памук по пътя на коприната.

 

Афрганистанци

Първите афганистанци от другата страна на реката. Синият чувал върху магарето вероятно съдържа матриарха на семейството

 

Въпреки дупките и бабуните пътят ме унасяше в сън. На 18-тото си превъртане и шлагерите на идола за всички времена на памирската естрадна музика – Муборакшо Абдулвахобович Мирзошоев – действат приспивателно.

Така проспах единствения ръждясал танк, забравен край пътя. Билбордове може да няма, но пътният пейзаж е осеян с лозунги, изписани с блажна боя по скалите. Не ги разбирам много добре, но нещо ми подсказва, че не са авангарден стрийт-арт, ами най-елементарна правителствена пропаганда в стил соц-арт. Някои са за добре дошли в дадена околия, други провъзгласяват мир и дружба, а трети предупреждават за минни полета. На връщане щяхме да минем през прохода Хабуработ, 3258, където още си седят окопите по билото и знаците за мини бият на очи. Според Форис там са се водили серизони сражения за отбрана на Памир от попълзновенията на централната власт. И Гадо, бившият съветски десантчик, би трябвало да е служил тук през гражданската война, отбранявайки родния Памир от узурпиралия централната власт кюлябски партиен клан. Не беше разговорлив, а и не знаех колко етично би било да го разпитвам. В крайна сметка са я загубили тая война. Сега, макар и в ролята на скормен мирновременен шофьор, само с присъствието си отваря врати и бариери, край които униформените и гък не смеят да кажат за пътна такса. А от случката с краствавицата оставам с впечталение, че и сред бариераджиите оттатък Бадахшан, което за него е чужда, а доскоро – вражеска – територия, авторитетът му е повече от достатъчен.

 

Проход Хабуробод – Таджикистан-Афганистан–Памир

Проход Хабуробод – внимавайте за мини, като слезете от автобуса

Хапнахме първия си пилаф на час път преди Рошон, на крайптъно капанче със сенчица край каскадка със студена вода. После свихме на изток по долинтата на Бартанг и карахме още час навътре в планината по коловозите, които на теория прекосяват цял Памир и излизат в Киргизстан.

Таджичка – долина Бартанг, Таджикистан

 

Земеделието в района към категорията за самозадоволяване или за оцеляване би трябвало да се класифицира? С Mете не намерихме начин да си изведем отговор само от повърхностни наблюдения. Затова и сменихме темата. Понеже Мете е датчанка, втората по значимост тема за обсъждане в Планински Бадахшан се оказа датската ултра-арт филм сцена от 90-те: Ларс фон Трир и останалите заклели се в манифеста Догма-95 за чисто и неподменено кино догматици.

Стигнахме до село Сипондж.

Здраво тяло - здрав дух - долина Бартанг, Таджикистан

Здраво тяло - здрав дух!

 

С абсурден ръждясал фитнес на открито на мегдана, където щангите си седят за общо ползване по почина „Здраво тяло, здрав дух!“ сред пейзаж, осеян с окуцели жигули и полуразпадащи се бараки на местната администрация и полиция. И равнодушно бръстещи си кози, не проявяващи особен интерес към вдигането на тежести. Хората със здрав дух и тяло ги няма в селото. Бачкат по строителните обекти в Москва. От останалите двама от двама, попитани дали мога да мина по пътеките покрай имотите им, ме поканиха на чай. Приех тоя в болницата (откъм двора) с користната цел да поснимам малко портрети в отделението. Няколко поколения жени, сред които едно проходило и едно още не проходило бебе. Не е ясно дали са заразно болни или просто приютени в една от малкото останали от социализма социални придобивки. Душът за туристи беше в нечия къща (но не тая, в която щяха да нощуват туристите) и представляваше сложна система от кофи, тръби, кранове, шалтери и голи кабели с променливо напрежение. Нещо като класическата компютърна игра The Incredible Machine, но в реалния свят и само с един живот. Пропуснах. Пробвах студена еко-баня с тас на ручея зад къщата. А собственикът на имота с древните петроглифи в съседно село си построил кенефа точно върху камъка с тях, за да пада, каквото има да пада, от по-високо в дерето и да не му се налага да копае. Типична картинка за Памир? Знам ли.

Петроглифи  – долина Бартанг, Таджикистан

Петроглифи

 

По-нататък край ханчето със скара, но без бира „Вахдат“ (мир – тадж.) се срещнахме с двама французи велосипедисти. Както правилно забеляза новозеландката Хедър, щипка мас по телата им нямаше. В минали сезони били обикаляли и из Ладах, и из боливийските Анди на колела. Сега бил дошъл редът на Памир.

Срещнахме се и с един британски ландровър с двама хипареещи образи на преминаваща средна възраст в кабината. Съдейки по избора на пъстроцветни окраски за плетените им чалми, а и за самата кола. Може би ги бие носталгията от хипарската епоха в Афганистан преди революциите и войните от средата на 70-те насам. За която пък са прекалено млади, че да са я преживели. Не можахме да разговаряме, че Гадо даде газ за

Хорог. Горнобадахшанската столица.

Отамбек, който там е расъл, разправя как преди десетина години (около ’99. т.е. след края на войната в Таджикистан) гледали от балконите си талибанския екшън със стрелби отвъд реката, докато не ги озаптили набързо от руската база в Хорог.

Khorog, Tajikistan

 

Горнобадахшанци очевидно никога не са имали проблеми с руско-съветското присъствие. Виж – със сегашния режим на Емомали Рахман и по 99% печелещата му на избори партия си имат. Но стискат зъби, за да има вахдат. При условие зъбите да не са златни. Президентът наредил на цялото население да си свали златните зъби, че да изглежда по-бедно, за да имал очи да проси помощи от Запада.

 

Французи - велосипедисти в Памир, Таджикистан

Тези двама французи бяха минали през Памир с велосипедите си

 

В Хорог, в магазина за тюбетейки, кръгли, памирски, рус(к?)о момиченце на около 12 години се опита да ми обясни как се различават мъжките от женските, което обяснение може да се сведе до простата линейна функция, че колкото по-избродирана с повече орнаменти е една тюбетейка, толкова е тя по-мъжка, а колкто е по-семпла и едноцветна, толкова е по-женска. Последвали наблюдения в парка покзават завишено ниво на еманципация на младите жени, които без да свенят, посягат към мъжкото. Имаше фестивал по класическа(!) борба на тепих на открито в парка, което се приема за добър повод градските моми, които и без друго си носят традиционните басми всеки ден, да се издокарат и с тюбетейки.

Таджичкки – Хорог, Таджикистан

 

 

Момците през това време се захласваха по-малко в борбата, а повече във водата, цъмбуркайки се според възрастта и бабаитлъка си или в изкуствения плажобасейн в парка, зиме обръщан на ледена пързалка, или в пенещите се бързеи на ледената и през лятото река. Ага хан им е го построил този градски парк и е наложил драконовски правила за поддържането му. Оазис сред сиромашкия прахоляв хаос наоколо. Който владее например на пазара.

 

Там се сдърпах с някакъв по анцуг, който се опита да ми нареди да не снимам, без обяснение и мотивация. В СССР и пост-СССР-ското пространство по анцуг би могъл да се разхожда и комендантът на гарнизона, и градоначалникът, и кметът, и звеневият, и ревизорът, и местният феодал. Може и филнакишията да е. Та за това на въпроса „Кой си ти?“ му отвърнах с „А ти кой си?“, че да съм сигурен. Инстинктивната му реакция бе да поиска документи, а моята – да му обърна гръб, че да си спестя безсмислена по-натътшна разправия. Спестих си я. После се потвърди, че не е бил местният феодал, бивш командващ бадахшанската армия по време на гражданската война и настоящ кръстник на транс-амударянската търговия с маково семе, просто защото същият бе забелязан по анцуг да се пазари нещо няколко сергии по-надолу от лъскав брониран джип. Той и без друго надали би ме занимавал точно с документи. Междувременно Мете изкупила лука и патладжаните от пазара! Ще ги пренасяме в обратна на маковото семе посока, без да имаме нужда от изрична благословия от феодала. За лука се твърди, че бил любима цел на североафганистанските джебчии, та били добре да имаме повечко за всеки случай, макар да не е проверено дали и за откуп го приемат.

Зърнахме граничния пункт с Афганистан край Ишкашим.

Вече три дни се бяхне движили все покрай граничната река и, колкото по-нагоре по течението се качвахме, толкова по-лесно ми се струваше, че би се прекосила реката и без мост. На места се разлива в широки долини и има вид, че е до колене. На КПП-то забелязахме колнона от военни коли, пътуващи към Афганистан. Тия пък какви са? „Юеновци“ (ще рече – от UN) карат нова техника за афганистанската полиция, обяснява Отамбек. Но преди да се наредим и ние, бяхме решили да си оставим един ден да проучим кой как живее по във Ваханската долина от северната, таджикската страна.

 

Памир – долина Бадахшан, Таджикистан

 

Населяващите Бадахшан памирци и вахи са предимно исмаилити,

ако изобщо трябва им се търси религиозен етикет. Исмаилитсвото е разклонение на шиитския ислям, което исторически се е пръкнало в ерата на междуособиците между четвъртия халиф и шестия имам. Теорията е, че при него се отдава по-голямо значение на мистичното (батин), нежели на видимото (захир). И по възможност се избягват ненужни крамоли с други религии. При условие, че са монотеистични. Като и тук има едно на ум с омешване на езически вярвания и ритуали. Правиш си олтар за жертвоприношения с рога от ибекс и дива коза, съвсем както са го правили пред-мохамеданските ти предци, и просто окачаш портрет/икона на първия имам Али ибн Абу Талиб на входа. Което би било една идея по-трудно, ако си сунит, където канонът не приема никакви икони. Нито че Али Абуталибович е точно имам. За исмаилите няма оруч, няма хаджилък, няма рамадан. Рамадан-байрям обаче има, защото е празник. Но има и навруз (нова година на пролетното равноденствие). Също и съветски Новый год има. Петте стълба на исляма не са пет задължителни житейски практики, ами пророкът Мохамед и негови четирима близки роднини по кръвна и сватовска линия. На тях наричат петте подпорни колони в традиционната памирска къща, където общата стая е достатъчно просторна, че да служи и за молитвен дом на много гости. Джамии няма.

Единствено в Рушон, където бяхме спрели да обърнем внимание на крепостта Вамар, едно момиченце ни беше заведе до нарочно построена общинско-молитвената сграда. Пристъпвайки в нея, обичаят диктувал в никакъв случай да се загърбва олтарът (светая светих). Който не е нищо повече от празен миндер със завеска. В съседната соба, се сервирали курбаните, а във вестибюла висят портретите на Али и Ага Хан. Хоризонтални греди в архитектурния план пък са наречени на Шестимата пророци, които включват Мохамед и Христос на равни начала с четирима старозаветни.

Таджикски момичета – долина Бадахшан, Таджикистан

Пу, да не ви е уроки! :)

 

В музейчето към исмаилитско-зороастрийски храм край Ишкашим

се очакваше да ме впечатлят грънците и портретите на таджикските герои от най-ралични епохи, но предимно от след Октомврийската революция, а ме впечатли дребният ръст на синовете/племенниците на уредничката. Присвих недоверчиво очи, когато по-малкият заяви, че е 10 клас. Толкова невероятно ми се стори, че успях да го смутя с настойчивостта си: не питам на колко си години, а кой клас си.

Независимо свидетелско показание обаче потвърди, че момчето е на 16 години. По-високото момче имаше изражение на тийнейджър, но пак не бих му дал заявените 17 години, ако и да имаше преждевременно появили се бръчки на челото. Приложих на ум аритемтичната операция изваждане и от 2011 получих рождени години 1994/1995 – точно в разгара на гражданската война, когато цял таджикски Памир е бил блокиран и подложен на режим на лечебен глад от силите на Емомали Шарипович. Осъзнах, че за първи път се сблъсквам с ефекта не системно детско недохранване. Страшно! Добре, че е бил Ага Хан и фондацията му, че да прекарва провизии на якове и мулека през високопланинските проходи откъм Киргизстан, че да има и оцелели. Ага Хан духовният лидер на исмаилитите, пръснати в изолирани общности по най-различни страни по света. Пряк наследник на първия имам, Ага Хан живее в разкош в „цивилизацията“ (Швейцария), но за памирските исмаилити е жив бог от величината на Далай Лама в Тибет.

Ленин и планинските кози на Памир – долина Бадахшан, Таджикистан

 

За отбелязване е, че и

на Ленин му бяха сложили рога (също от ибекс).

А в центъра на Ишкашим паметникът му си седи гордо на синия фон на сградата на райсъвета. В древната крепост оттатък пътя, държаща под обстрел цялата долина и неловко поделяна между войска и туристи през XXI век, граничарите ме приеха за брат (напук на предупежденията, че ще ме изблъскат с приклади) и за пореден път съжалих, че не съм се запасил с пакет цигари за подобни срещи на добра воля. Оттам се придвижихме до Ямдж да видим слънчевия часовник и къщата музей на Мубарак Вахански. Който писал апокрифна ерес на фарси, която хората криели под чергите си от съветската власт, както биха я крили и от талибаните. Майсторил добри рубаби – струнни музикални инструменти с тяло от прасковено дърво, покрито с овча кожа и струни от овчи черва. Говорят за него като за суфистки мистик. Звучи ми малко пресилено за самоук занаятчия, но веднага си възрзявям с примера за Георг Хених – лютиерът от баладата на Виктор Пасков.

Таджик – долина Бадахшан, Таджикистан

 

Ямчунска крепост е по-внушителна от Сагдийската с граничарите.

Там някъде оставихме Ричард (който страшно много прилича на Майкъл Пейлин и му е досадно, като му го нятякват) да се катери по ронещите се бойници и се изнесохме на … баня. Топък минерален извор, изливащ се в ледения планински ручей на около 3100 м. Половин час в пещеричката пускат жени, следващия половин час – мъже. После на обяд в пармирската къща ни чакаха … шоко и бонбо! Досущ същите съветски конфети, за които бабата на един съученик ходи с влак в Москва по време на олимпиадата, че да намери и да ни донесе. Ама тия сега били узбекско менте, оплаква се Отамбек, макар и етикетите им да са предимно на руски и украински без особена промяна в брандовете от епохата на брежневския застой. Помня, че „Буревестник“ още тогава не ми беше любимата.

 

Шоколоади и бонбони – долина Бадахшан, Таджикистан

 

Тук за пореден път се застигнахме с двойка японци и двойка корейци, придвижващи се с червен москвич. Култ! На граждани на Южна Корея бил абсолютно забранен достъп оттатък реката до държавата Афганистан след скандал с някакви корейски мисионери, които ги била засветнала небесна промисъл, че най-важното за добруването на афганистанския народ (и на всички други народи) на тоя етап е да се християнизира.

Шахът на крепостта – долина Бадахшан, Таджикистан

 

 

За нас, българите, християнизирането на памирците не е първи приоритет, защото си имаме други грижи в, меко казано, противопложна насока. Пътешественическата ни мисия е, вадейки вода от 9 памирски кладенца, да докажем, че в доброто старо време преди Али Имам, Ага Хан и Борис Княз да ни вкарат в правите вери, сме почитали Тангра като кръвни братя с туземните арийци. За сравнение – от сферата на роднински интерес на скопските македонци – долината на техните кръвни братовчеди (по линия на великия им прародител-завоевател) хунзи – ни дели само едно планинско било. Разликата е, докато тяхното е все още само хипотеза, за нашето кръвно братство с памирците, аз успях да намеря неопровержимо доказателство – чехлите в хотелската ми стая в Хорог.

Чехли в хотела  – долина Бадахшан, Таджикистан

Убедително доказтелство за памирския произход на прабългарите – чехлите в хотела в Хорог, Таджикистан

 

Д.11

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

*Гешев – лошият, който гонеше проф.Данаилов – бившия министър на културата и бивш кандидат-вице-президент на България. 

 

Илюстрациите накуп: 

Tajikistan 2011: Dushanbe
Tajikistan 2011: Badakhshan Safari

Други разкази свързани с Централна Азия – на картата:

10 коментара

Switch to mobile version