Archive for the 'Детелина Кръстева' Category

Ное. 18 2011

До столиците на Дунава … след слънчогледа (2): Виена

Продължаваме с екскурзията на Детелина из дунавските столици. Бяхме вече в Будапеща, а днес на ред е Виена;
Приятно четене:

До столиците на Дунава … след слънчогледа

Част втора

Виена

 

Слънчевите лъчи плахо се показваха иззад пухкави облаци, за да се свържат с „лъчите” на многото вятърни генератори, осеяли пътя между двете столици на Дунав. Равнинният релеф постепенно се изместваше от хълмист. И след 270 км от Будапеща до Виена, привечер влязохме във Виена. Незнам дали, защото Виена е столица на бивша империя, а сега е културен център на Европа, но я видях строга, височайша и … пленителна. Същевременно я усетих позната непозната – разбрах защо наричат Русе „малката Виена”.
Директно се отправихме към хотела, разположен в покрайнините на града, в подножието на Алпите, в непосредствена близост до Виенската гора, със странното име „Ochsenkopf” (Волската глава). Оказа се, че това е семейна къща за гости – домашен уют присъстваше навсякъде – от гостоприемното посрещане на домакините до специално приготвената вечеря с неописуем аромат (Виенски котлет). Това, заедно с тишината и спокойствието на гората, ни помогна да се отпуснем и да се отдадем на пълен релакс – нещо, от което всички имахме нужда преди очакващите ни приключения през следващия/те ден/дни.
Отпочинали посрещнахме утрото. Прекрасното виенско кафе и прословутите виенски кифлички ни потопиха в атмосферата на Виена преди да сме тръгнали за града. А в града на Дунава първата от многото изненади, които ни очакваха, беше

Площад Мария-Терезия.

Там имахме среща с местния екскурзовод – изключително добър – с много широки познания за историята и културата на Виена. Пътувахме към площада по Рингщрасе. Булевардът се счита за един от най-красивите в света и това не е случайно. Цялото му протежение от 6 км обхваща центъра на града, който е защитен от ЮНЕСКО. Строителството на булеварда започва по време на управлението на император Франц Йозеф I през декември 1857 г. Планиран е много мащабно, оставяйки достатъчно място за сенчесто авеню и много монументални сгради, които предстоеше да видим.
Измежду клоните на дърветата, на върха на един от първите монументи, които съзрях, се беше разположила едрата фигура на Мария–Терезия. Бяхме стигнали Площада. Паметникът, посветен на императрица Мария-Терезия е издигнат по заповед на император Франц Йозеф І. Тя е представена в обкръжението на своите най-близки съветници, военачалници и емблематични за своето време личности.
Мария-Терезия (1717 – 1780) управлява австрийската империя 40 г., до смъртта си. Тя наследява баща си – император Карл VІ, който няма мъжки наследници, а възкачването й на престола води до избухването на Войната за австрийския престол с Прусия. Отдавайки на своя съпруг Фердинанд Лотарингски титлата австрийски император, тя слага край на войната и поставя началото на мирно и реформаторско управление. Посредством успешни династични бракове тя успява да утвърди Хабсбургската империя като водеща европейска сила през 19 в.

Около паметника, като че ли в стремеж с екстериора си да достигнат висотата на Мария–Терезия, се разполагаха „горди” сградите-близнаци на Природонаучния музей и Музея за история на изкуството и Музейните квартири. Експозициите им със сигурност са много забележителни, но времето, с което разполагахме не ни позволи да ги разгледаме.
Срещу т.нар. музеен квартал се намира

Дворецът Хофбург

Дворецът “Хофбург“ е официална резиденция на австрийските императори – от Фердинанд Първи до Франц Йозеф. Дворецът представлява комплекс от сгради, включващ 18 тракта и 19 двора върху площ от 240 000 кв.м и е строен в продължение на 6 века. В императорския дворец са разположени Националната библиотека, Музеят на музикалните инструменти, оръжейната колекция на императора и Испанското училище по конна езда. Огромен интерес предизвикват Императорската съкровищница и апартаментите на Хабсбургите, както и покоите на известната и красива императрица Елизабет /Сиси/ и не на последно място терасата, от която Хитлер е произнасял своите речи. Днес, дворецът се използва като кабинет на президента на австрийската република. Към комплекса на “Хофбург” се отнася и Площада на героите – един от австрийските символи за национална идентичност. Тук се издигат статуите на принц Ойген Савойски, разгромил турската войска през 18 в. и ерцхерцог Карл, победил Наполеон в битката при Асперн (1809 г).

Hofburg, 1010 Vienna, Austria
Именно по поръчка на Ойген Савойски е бил построен (през 1721г) небезизвестният Белведере (на италиански означава „хубава гледка”) – разкошен бароков дворцов комплекс, състоящ се от две сгради с прекрасни градини помежду им. По-малката се нарича „Долно Белведере“. Залите ѝ са позлатени и в тях може да се видят скулптори от Средновековието. По-голямата сграда се нарича „Горно Белведере“ и представлява картинна галерия. В нея се разполага най-богатата колекция от платна на известния австрийски художник Густав Климт (вкл. „Целувката“). Посетихме само градините, които бяха очарователни.
По Ринга, освен сградата на Хофбургите, бяха разположени Парламента на Австрия, Виенската опера, Музея на изящните изкуства, Първата обществена обсерватория, Виенския университет и др. Независимо, че по-голяма част от сградите са планирани и построени в един и същи период, архитектурата е много различна. Тази смесица от архитектурни стилове често е наричана “рингщрасенстил”.
Извън всякакви стилове обаче и изразяваща свой уникален, беше една чудата къща –

къщата на прочутия австрийски архитект Хундертвасер

В тиха сенчеста уличка се издигаше разноцветната фасада със зелени тераси, не винаги еднакви по височина етажи, прозорци с различна форма и боядисани в различни цветове. При построяването й Хундертвасер се ръководел от идеята всичко в нея да бъде в хармония с природата. Негови са думите по отношение на творчеството си: „Правата линия е лишена от божественост”. В момента къщата е частна собственост и може да бъде разглеждана само отвън.
През цялото време на панорамната ни обиколка във Виена, погледът ми ту улавяше, ту изпускаше … един канал. Огромно беше учудването ми, когато разбрах, че този канал всъщност е река Дунав. Така виенчани са усмирили реката, която често е наводнявала града им в миналото. Дунавският канал започва там, където реката влиза в града, и минава много близо до центъра. Каналът всъщност е като допирателна на Ринга. На левия бряг течението също е променено изкуствено и се е получил един ръкав, който се нарича Стари Дунав. Между Стари и “нормален” Дунав се намират комплексът на ООН и Дунавската кула (градската телевизионна кула), т.нар. Уно сити. Много се зарадвах, когато видях Дунав в познатата й широчина тук.
Наближаваше обяд. Панорамната ни обиколка премина в пешеходна в сърцето на Виена – озовахме се отново на площад Мария – Терезия, оттам потеглихме пеша към централната търговска улица Грабен, минахме покрай много кафенета, бирарии, луксозни магазини. На малък площад стояха наредени странни черни фигури на хора в различна позиция на тялото. А зад тях се издигаше паметник в бароков стил – прочутата

Чумна колона.

Построена е по повод чумната епидемия през 17 век, отнела живота на хиляди хора и представлява множество скупчени облаци и светци, отправящи молитви за отмиране на епидемията.
Края на улицата наближаваше, наближаваше и времето за свободна разходка във Виена. Улицата завършваше на кръстопът пред една от най-значимите забележителности на града, готическата

Катедрала Свети Стефан (Щефансдом)

Строена е в течение на няколко века, като началото е било поставено от Рудолф IV върху руините на стари църкви, през 1359г. Катедралата е построена от варовик и е дълга 107 м., широка 40 м. Най-високата й точка е върха на една от готическите кули – 136м. Покоряването на 343-те стъпала на кулата си заслужава предвид гледката, която се разкрива от върха. Първоначално цветът на храма е бил бял, но с течение на времето замърсяванията на въздуха и опожаряването на града в края на Втората Световна война, са оцветили камъка в черно. Катедралата има 23 камбани, като една от тях е втората по големина в Европа. Тежи 22 тона и е излята от оръдията, пленени от турците. Има и друг интересен факт – според историята Бетовен разбрал, че е напълно глух, когато видял птици да излитат подплашени от покрива на Св. Стефан, но не могъл да чуе звъна на камбаните.
Вътрешността също е изключително красива с многобройните каменни скулптури и украсени колони. Смазват те величествеността, гигантските органи и размерите на катедралата, която отвън не изглежда чак толкова огромна. Вътрешността на Свети Стефан е и същинска съкровищница, тъй като съхранява уникални предмети и творби на изкуството, повечето от които могат да се видят само тук. Друго, което ми направи впечатление е, че в криптата, в медни съдове се пазят вътрешностите на Хабсбургите. А в друга църква, намираща се наблизо, са погребани самите тела. Храмът беше в ремонт по реставрационен проект, един от многото такива проекти. Независимо от многото архитектурни промени и течения, многобройните барокови добавки и пораженията от войната, атмосферата изглеждаше автентично средновековна.
Докато се разхождах по тесните улички около Катедралата, източно от нея, случайно попаднах на

къщата – музей на Моцарт

Там той прекарва най-хубавите години от живота си и написва “Сватбата на Фигаро”. Входът е 9 евро. Търсейки сувенир за спомен от Виена, минах покрай часовник с движещи се фигури, свързващ две сгради Adere. На кръгъл час, фигурите започват да се движат в традиционен танц.
Като в танц се движех и аз, залисана по внушителните сгради и особено по уникалните детайли на почти всяка една от тях. И започвах да се настройвам романтично за едно от най-желаните от всички ни места за посещение – Двореца Шонбрун. За Двореца прочетох много преди пътуването, но това, което видях още преди да спре автобуса, ако мога да опиша с една дума, беше … пищност – апотеоз на имперско величие и разточителство.

Дворецът Шонбрун

е построен през 1559 от Максимилиан ІІ на мястото на мелница със стопански постройки и лозе, за да служи за ловна резиденция. Името си дължи на открития по-късно красив извор (“Schöner Brunnen“, което в превод е красив фонтан). До турското нашествие активно е използван като място за ловни празненства и други дворцови прояви. Шонбрун е любимата резиденция на Мария- Терезия. По време на своето управление тя съумява да го превърне в дворец, демонстриращ елегантност и величие чрез средствата на бароковия стил. Палатът е свидетел на доста бурни събития през 18 и 19 век: Тук Мария-Терезия ражда и отглежда 16-те си деца; в Залата с огледалата свири шестгодишният Моцарт; тук започва и завършва живота си император Франц Йосиф І; в двореца е разположена щабквартирата на Наполеон, родено е единственото му дете; тук император Карл І подписва своята абдикация.

Паркът на Двореца,

заедно с двореца оформя една архитектурна цялост. Градината е създадена по френски образец от ученик на създателя на Версайската градина (Жан Трехе, ученик на Андре Льолотр). Централната ос на двореца оформя гръбнака на градината, чиято симетрия се определя от успоредни и пресичащи ги по диагонал широки алеи. По време на управлението на Мария Терезия паркът се разраства, като стремежът е бил градината  да се превърне в символ на имперската власт и да бъде естествено продължение на великолепните интериори на двореца. Голямата цветна леха с нейните строго симетрични геометрични форми, аранжирани в сложни мотиви, заимствани главно от фолклорни шевици (известни в градинарството като parterre de broiderie) оформя фона, на който изпъква величествената архитектура на двореца.  От двете страни на цветната леха са засадени дървета и храсти, оформящи орнаментни гористи местности, пресечени от малки пътеки и просеки, сред които се открояват отворени и закътани пространства със специфичен облик и колорит, украсени с фонтани и скулптурни фигури.

Лабиринтът

е един от привнесените чуждестранни декоративни ефекти в гористата местност на парка. Състои се от четири различни части с централен павилион, от който лабиринтът може да бъде видян като цяло.  В търсенето на верния път, всеки може да прекара прекрасни мигове сред природата.
По подобие на изградените в други имперски дворци оранжерии за отглеждане на редки цветя, възниква идеята за изграждане на помещение за отглеждане на палмови дървета, наречено Палмовата къща. Тя се състои от централен павилион, висок 28 метра и два прилежащи павилиона, които са с три метра по-ниски и обхваща площ от 2500 кв. метра. В павилионите се поддържа атмосфера с различни климатични зони: студен павилион, разположен на север, умерен климат в центъра и тропически климат в южния павилион. Това означава, че в тях могат да бъдат отглеждани редки растения от целия свят – палмови дървета, орхидеи, екзотични растения и  гигантската водна лилия Victoria regia. Близо до Палмовата къща е разположена т. нар. къща на пеперудите, в чиято  малка сграда могат да бъдат видени много живи екзотични пеперуди от различни краища на земното кълбо.  Отглежданите в Палмовата къща цветя през лятото придават особен екзотичен вид на отворените пространства между добре оформените храсти.
През различните години всеки един владетел слага своя отпечатък върху облика на парка, като изгражда различни павилиони, оформя различни по тип, модерни за времето си градини.  Такъв павилион е раннокласическата колонада Глориет, построена по план на Хохенберг на върха на хълма. Ансамбълът се състои от централна част под формата на триумфална арка, увенчана с могъщ имперски орел, кацнал върху глобус и заобиколен от плячка и величествени полукръгли арки от двете й страни. Постройката е украсена с множество ренесансови и барокови скулптурни фигури. Превърната в място за отмора, днес там може да се изпие чаша горещо виенско кафе, наслаждавайки се на прекрасния изглед към двореца, парка и околностите.
Най-впечатляващият елемент на парка Шонбрун е

фонтанът на Нептун.

Той изобразява богът на моретата и океаните с тризъбец в ръце. До него е скулптурата на богиня Тетида, коленичеща и молеща за безопасното пътуване на сина си Ахил до Троя.
В подножието на гориста местност на хълма на Шонбрун, са разположени римски останки, наречени развалините на Картаген. Напълно се интегрират в околността като живописна градинска черта. Ансамбълът се състои от правоъгълен басейн, ограден от масивна полукръгла арка със странични стени, създавайки впечатлението на древна постройка. Центърът на композицията е арка с фрагментен фриз, украсен с релефи на фигури, основани на римски модели.  Прилежащите стени са украсени в същия стил. Римските развалини са замислени като алюзия за победата на Рим над Картаген. В продължение на векове Хабсбургите въплъщават властта на римско-германския император, считат се за легитимните наследници на древната римска империя и по този начин постройката е израз на династичните им претенции.
В парка на Двореца Шонбрун се намира и

най-старият зоопарк в света,

през 2002г. чества 250 годишен юбилей. Инициатор на създаването на зоопарка е император Франц I. Първоначално зоопарка представлявал голям павилион за имперски закуски с 13 кръгово разположени около него клетки с животни и е бил с безплатен вход. Йозеф II организира няколко експедиции в Африка и Америка за попълване на колекцията му. Докаран е първият жираф, което се превръща в грандиозно събитие за цяла Виена. По-късно се ражда първият в света слон в неволя. Двете световни войни обаче нанасят сериозни щети на зоопарка и броят на животните намалява значително. През 1945g. те са едва 400, а днес – 4600 животни от 480 вида, на площ от 17 хектара. Виенският зоопарк е един от двата в Европа (освен Берлинския), които разполагат с Големи панди. През 2007г. тук се ражда първата в Европа Голяма панда. Сред най-интересните атракции е павилионът “Борнео“, в който се поддържа влажността и температурата на дъждовна гора и могат да се видят на живо уникални представители на тази екосистема.

Виена поднасяше своите предизвикателства към нас като букет от ярки слънчогледи и ние приемахме с охота всеки един от тях. Шонбрун беше един от най-ярките, оставяйки ни зашеметени от изобилието си.
На следващият ден, след добрият сън в тихото местенце под Виенската гора, наситените ни сетива като че ли искаха потвърждение за всичките ни впечатления досега. Арена на новите ни приключения нямаше да е Виена, а нейните околности – загадка за всички нас. Предстоеше ни да разкрием тайните на нашата „домакиня” Виенската гора.

Виенската гора

се оказа идеалното място за възстановяване на силите – чудесно хрумване от страна на организаторите Atlas-S в края на пътешествието ни. Виенският лес покрива впечатляващите 9 900 хектара и обхваща седем от виенските райони. Дом е на над 2 000 растения, около 150 различни вида птици и на много застрашени видове. Затова през 2005г. Виенската гора е обявена за резерват от ЮНЕСКО. Това е идеално място за почивка не само за виенчани, разположили колоритните си вили тук. Гората предлага много извори с чисти и полезни води, пътеки за разходки и катерене, възможност за планинско колоездене и др. Спокойствието на гората всеки може да намери и по тучните поляни и пасища, и  красивите лозя. Виена е единственият град, в чийто граници има обработваеми лозя. Голямо удобство е, че до Виенската гора може да се стигне с обществения транспорт.
Разходката ни във Виенската гора започваше да се превръща в истинска приказка – зад нас деликатно напомняха за себе си планинските пейзажи на Алпите, пред нас вълшебни кули загатваха Кралство Лихтенщайн, тайнственост и мистерия забулваше пътя на Светият кръст, който пък ни отведе в едноименния манастир и след още малко път (общо 17 км) пристигнахме до следващата планирана точка от нашето пътуване

езерото Зеегроте

Зеегроте е най – голямото подземно езеро в Европа и се подрежда сред най-любопитните места на Стария континент. В миналото (от 1848 до1912г.) е било голяма гипсова мина на три нива, където се е извличал бял и червен гипс за селскостопански цели. 20 хиляди литра вода наводнява най-ниското ниво и мината е затворена (през 1912г.). 20г по-късно е отворена отново, но вече като туристическа атракция. По време на Втората световна война на това място била изградена подземна фабрика за конструкция на самолети, останките от които се пазят в галериите. Температурата на въздуха е много ниска около 9˚С, така че топлите дрехи са задължителни (за сравнение – навън термометърът показваше 35˚С). Зеегроте може да се разгледа с моторна лодка като пътуването предлага гледката на уникална перспектива на осветените канали, обогатени от хиляди светлинни отражения, сякаш се плъзгаш безшумно над чуден подводен град.
От необикновеното Зеегроте, пътя ни продължи на юг и ни отведе в красотата и спокойствието на едно малко алпийско местенце, закътано в планинските хребети –

град Баден

Австрийският Баден, Баден под Виена – така го знаят всички, е романтичен град с много зеленина и минерални извори. Закътан във Виенската гора и заобиколен от многобройни лозя, Баден отстои само на 30-ина километра от Виена. Дотам се стига дори и с трамвай от самия център на Виена за около час. Отличава се с изключително мек и приятен климат. От всички страни се виждат зелените хълмове на Виенския лес и лозята между тях, от които се прави прекрасното младо вино “Ризлинг“, зрялото и концентрирано “Шардоне“ и класически червени изискани вина.
Една разходка из малките улички, съхранили историята, ни потапя в епохата на Бидермайер: малки сгради без показната натруфеност и разточителство на барока и рококото; епоха на скромността и простотата в бита, с елементи от класицизъм.

Историята на Баден

е много по-стара от модерните стилове. Баден е популярен и като града на императорите – любимо място на дворцовата аристокрация. Аристократичното минало на града започва още от ХVIII в. насам, когато коронованите европейски особи със семействата си възстановявали тук здравето си. Особена привързаност към града изпитвал император Франц Йосиф I, още повече че неговата любима Катарина Шрат била родом от Баден. В лятната резиденция на императора често гостувал неговият тъст – император Наполеон I. Янош Хунияди – сериозен политически и военен противник на император Матияш, също се възстановявал в Баден. На бойното поле обаче баденци подкрепили своя император срещу него и победили, а за отплата получили статут на град.
Особено модерен станал градът при императрица Мария–Терезия, която разположила в него лятната си резиденция. Не е за подминаване и фактът, че Баден е родното място на Дагоберт Енглендер. Малцина ще се сетят, че това е капитанът на кораба „Радецки”, чието име ще остане завинаги свързано с подвига на Ботевата чета.
Тук са живели много известни писатели, поети, художници, архитекти, музиканти, артисти и певци. Това го прави и културен център на империята. За първи път в Баден е била поставена „Сватбата на Фигаро” в придворния театър на Хабсбургите. Заради мекия климат Моцарт прекарвал голяма част от годината тук. Близо до него пък живеел Лудвиг ван Бетховен, написал в Баден „Тържествената меса” и голяма част от разтърсващата „Девета симфония”. Йозеф Хайдн, Антонио Салиери, Йохан Щраус–баща и Йозеф Ланер обожавали малкото градче. Карл Мария фон Вебер също бил влюбен в града. А Йохан Щраус – младши – ненадминатият майстор на валса, пък избрал Баден за място, където да се развива действието на операта „Прилепът”.
Но артистичната слава на града не е всичко. Неповторимата атмосфера се създава и от къщите и вилите с цветни дворове, уютните кафенета и кръчми “хойриген“. Баден е необикновено зелен град. Дъбове, кестени, липи, букове, ели крият гостите от летните жеги и изпълват въздуха с чудесен аромат. В градския парк оркестър свири творби на Щраус и Ланер, а от “беседката на Бетховен“ всеки може да се наслади на багрите на цветния часовник. Там е и замъкът Шлос Вайкерсдорф, популярен с розариума си. И всичко на фона на увертюрата към операта “Сватбата на Фигаро“ от Моцарт, “Френска полка“ от Щраус…
Авторът на нашата приказка Аtlas – S  постави класическата точка на финала на нашето пътешествие със своята изненада – подарък към нас – посещение на виенския

Пратер

Създаден е от Фердинад I като увеселителен парк, но през 17в. характерът му съвсем не е бил толкова екстремен. Всъщност това е бил градски парк с широки алеи с улични музиканти, кукловоди и артисти.

Не може да сме във Виена и да не видим друг от символите й:

Виенското колело (Riesenrad).

Виенското колело е най-популярната атракция в Пратера. То е първообраз за други такива в света и за това се нарича така. За първи път съоръжението заработва преди 113г. В своя  разцвет колелото е 67м високо, а един оборот отнема 20минути. Вместо натъпкани в малки кабинки, пасажерите се намират в широки кабини с големи прозорци, от които се разкрива Виена като “на длан“. Както и река Дунав как криволичи из града. Това беше нашият последен „валс” с „кралицата на Дунав” Виена.
Криволиченията на Дунав ме отведоха в мислите ми у дома. Докато бях на върха на Виенското колело и се наслаждавах на неописуемата гледка към „Голямата Виена” ме обхванаха носталгични чувства за моята „малка Виена”. Удовлетвореността от сбъднатата ми мечта ме караше да се чувствам покорител на самата себе си. Много странно, но това ме караше да искам да мечтая, защото няма нищо по-хубаво от това да сбъдваш мечтите си. А те могат да се раждат там, където ти самият си се родил…
Слънцето, „слънчогледът” за всички нас, бавно се оттегляше към своите покои – водите на реката, изпращайки ни с галещи лъчи. Те се пресичаха с лъчите на вятърните генератори и се преплитаха в мрежа с нишките на мечти и спомени – мечти за непознатото и спомени от преживяното.
Чувството е неописуемо!

Край

Автор: Детелина Кръстева

 

Други разкази свързани с Виена – на картата:

6 коментара

Ное. 08 2011

До столиците на Дунава … след слънчогледа (1): Будапеща

Днес ще поемем едно пътуване към по-горното течение на Дунава. Диди ще ни води към Будапеща.

Приятно четене:

До столиците на Дунава … след слънчогледа

Част първа

Будапеща

„Малката Виена” възкликват повечето, когато разберат, че съм от град Русе. Но освен до Румъния, не бях ходила на друго място извън страната. Това за мен се превърна в мечта. В полунощ на 31.12.2010, в очакване на новата 2011г., си пожелах тази мечта да ми се сбъдне. Бонус към мечтата беше Будапеща – за периода, в който реших да пътувам, туристическата агенция предлагаше екскурзия до Будапеща и Виена.
Датата наближаваше, 20.05., най – хубавият период от годината – всичко ухае на зеленина и цветя; слънцето ту смело напира като узряла слънчогледова пита, ту плахо се свива зад облаците като окъпана след дъжд такава.
Настъпи денят. В 5.30 трябваше да отпътуваме за желаната дестинация. На вратата на автобуса ме посрещна усмихнато, мило момиче, по-късно разбрах, че това е нашият „слънчоглед” – екскурзовод. Явно не бях единствената, изгаряща от желание за това пътуване, защото всички екскурзианти като мен бяха дошли по-рано от уреченият час. Това даде възможност да тръгнем навреме.
Бързо стигнахме

границата със съседна Сърбия, край Калотина,

но не толкова бързо я преминахме. Точно 2 часа ни отне това. Веднага след границата спряхме за по кафе. В кафенето можеше да се плаща с всякакъв вид валута. Кафето струваше 2 лева / 1 евро. Беше много добре поддържано заведение, имайки предвид, че е крайпътно.
Колкото по-светло ставаше навън, толкова повече красота се разкриваше пред нас през прозореца на автобуса.

(Цариброд (Димитровград), Босилеград, Бабушница, Сурдулица, Пирот и Зайчар), Западните покрайнини – само преди по-малко от 100 години са били част от българската територия. Тази мисъл ме владееше по време на цялото им протежение. Пътят е много живописен на това място.
Неочаквано пред очите ми се издигнаха

три небостъргача – „Вратите на Белград”.

И ето, че влязохме в сръбската столица. Белград удивително прилича на добре поддържан град от разцвета на социализма. Докато мислех за това, пред мен вече се виждаше Дунав и мостовете над него, които предстоеше да преминем. Като дете на Дунав-а в съзнанието ми изплуваха думите на Йовков: „Нашият Дунав!…Всякога, когато чуем това име невидими пръсти удрят по струните на всяко сърце”.
Тези думи завладяха съзнанието ми и караха сърцето ми да бие лудо в очакване да видя водите на великата река в географските ширини, към които се бяхме насочили.
Последва лек унес след обзелата ме еуфория, а и пътят до Будапеща беше изключително спокоен – прав участък с ниска растителност от двете страни. В полудрямка, скоро, видях малки къщички с различна от познатата ми архитектура.

Границата между Сърбия и Унгария.

Преминаването и беше безпроблемно и съответно бързо.
Унгария е равна като тепсия – намира се в Средно дунавската низина. Няма излаз на море, граничи със седем държави. По площ е малко по-малка от България (93 030 km2), а по население – малко по-голяма (10,1 млн. души). Езикът на унгарците е уникален – има далечни препратки с финландския и естонския езици… Още много интересни факти за историята, географията и начина на живот на унгарския народ ни разказваше нашият екскурзовод. Колкото повече неща научавах, толкова повече тръпнех в очакване да зърна „кралицата на Дунав” Будапеща.
Свечеряваше се.

 

 

 

И ето я Будапеща – уютна и приветлива.

Насочвахме се към източната част на града, встрани от центъра – 14 район (градът е разделен на 23 района) – там беше разположен хотелът, в който ни очакваха. Хотелът се казваше „Ében” („Кестен”) – много приятно местенце – комуникативно и същевременно тихо, сгушено далеч от оживлението на града. Обслужващия персонал ни посрещна радушно (всички бяха облечени в характерни облекла), стилът на стаите, ресторанта, фоайето бяха на много добро ниво, а по-късно се убедих и в качествата на унгарската кухня.

Великолепието на Будапеща

се разкри пред нас в целия си блясък, когато настъпи вечерта. Едва пристигнали, отново тръгнахме на път. Предстоеше ни път по вода –

разходка с корабче по Дунав

– първото „вълшебство”, поднесено ни от Atlas-S.

Пътувайки към кея на реката и отляво, и отдясно набързо като на лента, виждах едно от друго по-хубави места за разглеждане. С нас пътуваше и местния ни екскурзовод от Будапеща – много духовита дама. На корабчето ни чакаше нова приятна изненада – всеки от нас беше посрещнат с чаша шампанско и парче торта.
Но нито нежната музика, която съпровождаше круиза, нито светлината от запалени свещи по масите, нито вкусът на пенливото шампанско и ароматните желирани плодове от тортата, нищо от това, не можеше да се сравни с гледката, която се разкри пред очите ни. Нощна Будапеща в целия й блясък! Като в хамак, вързан между Буда и Пеща, се люлеехме по водите на Дунав, а в тях се отразяваха множеството светлинки на архитектурните шедьоври, символи на града (внушителният комплекс на Унгарския Парламент, Рибарският бастион, църквата „Св. Матияш”, замъка Будавари, хълма Гелерт с огромната статуя на върха и един от най-луксозните в града хотели „ Гелерт”) и неповторимите мостове (Ержбетхид, Ланцхид Сечени, Йозефхид, Марджидхид, Маргрит,….). Останах дълго под въздействието на атмосферата на вечерна Будапеща в очакване на дневната й трансформация.

 

Будапеща, Margit híd, Унгария

Будапеща изглеждаше още по-величествена под лъчите на слънцето. Градът изобилства от архитектурни шедьоври от различни епохи и стилове. Тук са си дали среща Средновековие и Ренесанс, готика и барок, класика и модерност. Из Будапеща са пръснати множество по-малки и по-големи градинки, обширни алеи и тревни площи с разположени сред тях статуи на исторически личности или просто скулптури от различни епохи, включително и съвременни. Модерните сгради са успешно „адаптирани“ към средата и с нищо не нарушават постигнатата през вековете хармония, която е съчетала историята, съвремието и визията за бъдещето на града. За краткото време, с което разполагахме, успяхме да посетим повечето от ключовите места за Будапеща, следвайки нашият „слънчоглед” и слушайки интересно поднесената информация за тях от местният:

Площадът на героите

– намира се в края на търговския булевард „Андраши”, до Градския парк (където са замъкът Вайдахуняд, зоологическата градина и „Колелото на времето” – един от най-големите в света пясъчни часовници), централно място в който заема мемориалът „Millennium” със статуите на седмината предводители на маджарските племена. На върха му е статуята на Архангел Гавраил, който е неразривно свързан с легендите за създаването на страната. Архангелът се явил в съня на свети Стефан и му дарил корона. Така Стефан основал унгарската държава и поставил началото на дълга, изпълнена с героични събития история. На заден план се издига внушителна двойна колонада със статуи на важни личности в унгарската история. Около колоната-паметник се разрастват събития, пресътворени в скулптури – мемориал на седемте водачи, основали Унгария, паметници на най-великите крале и държавници на страната, мемориал на унгарските герои. Самият площад е обрамчен от красивите сгради на Изложбената зала и Музеят на изящните изкуства.
В непосредствена близост до Площада на героите се намира Градския парк на Будапеща, а в него замъкът Вайдахуняд, който е сред архитектурните забележителности на столицата. Изграден е в хармонична смесица от романски стил, барок, ренесанс и готика. Интересна е историята около построяването му – през 1896г. за честването на хилядолетието от заселването на маджарите се прави изложба. Построява се замък от картон и дърво, който става много популярен. Взима се решение да се построи истински замък от камъни и тухли. Макетът и истинският замък са подобие на румънския замък Хуняд, и оттам идва името на този замък. Замъкът Вайдахуняд е завършен през 1908г. Днес в сградата се помещава селскостопански музей, но в двора може да се види статуята на Anonymus – неизвестен унгарски хроникьор, който оставя за поколенията безценни исторически записки. Има легенда, която гласи, че всеки докоснал се до перото му, може да стане поет или писател. Докоснах се и аз
Следващата ни спирка беше

унгарският Парламент,

една от най-старите законодателни сгради в Европа. Разположен на площад „Лайош Кошут” на брега на Дунава, построен в готически стил и наподобяващ Уестминстърския дворец в Лондон, най-голямата сграда в страната и най-големият парламент в Европа. За направата му са използвани 40 млн. тухли, половин милион скъпоценни камъни и 40 кг злато. Пред сградата се издига внушителният монумент на Лайош Кошут (журналист, политик и регент – президент на Унгария през 1849 г.), а в съседство е Етнографският музей.

От историческия дворцов комплекс „Буда”, който се издига на върха на хълм (известен като „Хълма с двореца”) и се свързва с площад Адам Кларк и с въжения мост „Széchényi” чрез въжен лифт, включващ Кралския замък (в който се намира Историческият музей на Будапеща), Унгарската национална галерия, Национална библиотека „Széchényi, колоната на „Св. Троица”, специално време отделихме за Рибарския бастион. На мястото на стария рибен пазар в Буда през 1895 година се изгражда укрепление, известно днес като Рибарските кули. Построен е в чест на рибарите, отговаряли за защитата на тази част от града. Красивата постройка е издържана в неоримски и неоготически стил и притежава седем (за седемте маджарски племена, основали Унгария през 896 г.) белоснежни кули и красиви тераси, по които всеки любопитен може да се разходи. Гледката от укреплението спира дъха и насочва погледите към Дунав, отсрещната Пеща и остров Маргарита.
Непосредствено до Рибарските кули се намира катедралата Свети Матияш, построена през 1015 г. в романски стил, втора по големина в Средновеквна Буда и кръстена на крал Матияш. През втората половина на 14 век е реконструирана в пищен готически стил.
Между Рибарските кули и църквата Свети Матияш, до луксозният хотел Хилтън, една витрина с огромна бяла торта на нея, привлече вниманието ми.

Музеят на Марципана.

Едно много интересно място… В малка изложбена зала, в стъклени витрини бяха подредени марципанови фигури на унгарския парламент, гора от кактуси, за чиято изработка е била нужна цяла година, 50-килограмовата фигура на кралица Елизабет, изработена за 150 часа, приказни сюжети със Снежанка и седемте джуджета, 101 далматинци, Ариел, Смърфчетата и други, картата на Европейския съюз, трапеза, отрупана с печени прасенца и плодове, показваща как в миналото са приключвали преговорите и други. Входът за музея е 2 евро, а от магазинчето вътре може да се купят марципанови фигури и пликчета с различни бонбони.
Отправихме се към центъра на Будапеща, когато щеше да ни бъде предоставено свободно време за разходка. Оставиха ни близо до търговската улица Ваци (Vaci utca). Vaci utca е най-известната и популярна улица на унгарската столица още от минали времена. Тя е само пешеходна и много приятно място за разходка както на туристи, така и на унгарците. Разходката си започнахме от единият край на Vaci, където имаше малко площадче. От двете страни на улицата имаше много красиви и най-вече поддържани сгради, а на приземния им етаж се помещаваха магазините и заведенията. Магазините са както бутици на най-известните марки в Европа, така и по-малки магазинчета за сувенири и подаръци за спомен от Унгария. Заведенията на тази улица са много приятни. Голямо е разнообразието от кафенета, ресторанти и барове.
На другия край на Vaci utca са

Централните хали на Будапеща.

Това е най-големия закрит пазар в града. Отвън сградата е много впечатляваща освен с размера си и със стила си. Вътре щандовете са разположени на 3 етажа и цари ред и изобилие на стока. Почти навсякъде можеше да се види един от най-предпочитания подарък за спомен от Унгария – поднесените по атрактивен начин в малки платнени торбички в цветовете на националното знаме сладък или лют червен пипер (паприка) като подправка, гордостта на унгарците, както и прочутото Токайско вино, за което френският монарх Луи ХIV при първото отпиване от еликсира възкликва: „Вино за крале и кралят на виното”.
Централните хали се намират близо до кея на Дунав, до най-старият на унгарския отсек на р. Дунав мост – Верижният мост Сечени. Идеята за мост, който да свърже Буда и Пеща е на граф Ищван Сечени, чието име носи моста. При построяването му, бил наречен “осмото чудо“ на света. Пред моста в Буда се намира нулевия километър – централната точка, “Пъпът на Будапеща“, откъдето започват измерванията на разстоянията в километри до всички градове в страната. Tова беше последното, което видяхме от Будапеща.
Много са епитетите, отнасяни към Будапеща – “красавицата на Дунав“, “другият Париж“, “втората Виена“, “перлата на Европа“ и т. н. Но каквото и да се каже за този неповторим град, думите няма да са достатъчни, за да опишат истински всичко онова, от което сърцата ни се вълнуваха, напускайки града.
Сетивата ни се наситиха дотолкова, че се чудихме се с какво ли ще ни изненада очакващата ни Виена. Приятно изморени, с мисълта за местата, които посетихме в Будапеща, се отправихме към неподозираните предизвикателства на другата кралица на Дунав, Виена.

Очаквайте продължението

Автор: Диди Кръстникова

Други разкази свързани с Унгария– на картата:

6 коментара

Switch to mobile version