Archive for the 'Галена Върбева' Category

Ное. 11 2011

Пулсът на този град (Пловдив)

Признавам си, че днешният пътепис не е точно пътепис, но пък едно есе за втория по големниа град на България винаги ще заслужи вниманието ни 🙂 Приятно четене и не се очудвайте 🙂

Пулсът на този град

Пловдив

 

Когато отворих очи, в съзнанието ми все още блуждаеха фрагменти от съня. Явно неритмичното трополене на автобуса ми е подействало сънотворно. Сънувах новото момиче от класа Криси, както и тръгването ни за Пловдив преди около 3 часа. Едва вчера се запознах с нея, а ето я сега—татуирала стените на съня ми като ефирно видение в златисти лъчи. Сега, когато се откопчих от паяжината на подсъзнанието, си зададох въпроса защо я сънувах? Вярно, беше красива, може би едно от най- красивите момичета, които бях виждал, но какво толкова се бе случило… отговорът отново потъваше в лабиринта от мистични миражи.

Обзе ме странна смесица от чувства- изненада, възбуда, свян, смут. Мислите ми се боричкаха като полудели и едва сега осъзнах, че се движим под громола на дъжда, който се стоварваше като чук върху тавана на автобуса. Очите ми се взираха в мъждивата светлина, която се процеждаше от малките лампички и най- сетне видях тази, която търсех—Криси. Имаше дълга тъмна коса почти до кръста, с кожено яке и високи токчета. Стоеше няколко реда по- напред в автобуса. Погълнат от мисли за нашата първа среща, дори не усетих как се усмихвам. Съвпадение … съдба … преплетени енергии… в главата си търсех думата, която да ми помогне да назова чувството, което ме връхлиташе.

Plovdiv, Bulgaria
Преди малко хоризонтът пред нас беше ниска тъмна черта, но сега се изпълни по- нагъсто с високи причудливи фирмени и жилищни сгради. За момент резенчето луна се потули зад тъмен облак и небето заприлича на топ коприна. Гумите на автобуса свистяха по мокрия асфалт и като че ли от нищото пред нас се появиха модерните очертания на града на седемте хълма—вторият по големина град в България.
Признавам си, че да видя Пловдив за мен бе истинска мечта, затова когато госпожа Стоянова—учителката по география ни каза за екскурзията, аз и моите приятели Ники и Жорето веднага се записахме. Вече си представях как си прекарваме чудесно в предимно мъжка компания, но не подозирах, че и новата ученичка ще идва. Запитах се защо тя се появи точно в този момент от живота ми, когато бях на гребена на вълната, в стихията на авантюрите, между вътрешната хармония и търсенето на все по- диви приключения.
В този момент си я представих като каменна богиня—отливка от самоук художник, чието място бе именно в Пловдив. Град, изгубен в съкровищницата на историята, край сърцето на река Марица – богат гоблен, украсяващ на всяка частица от вселената.

Когато автобусът най- сетне спря, ние нетърпеливо слязохме като малка немирна тълпа. Дъждът сякаш бе измил очертанията на мрака, за да потопи града в златистия гланц на луната. В този миг имах чувството, че по всяка артерия на тялото ми кипи поток от електричество. Вълнението завладя всяка емоция, и сякаш отново бях онова малко дете, което вярваше в чудеса и вълшебни приказки. В този миг дори въздухът ухаеше на нещо ново и невъобразимо сладко.

На другата сутрин:

– Пловдив е вторият най- стар град в света след Дамаск. Тук са се пресичали най- стратегическите артерии в Римската, а по- късно и в Османската империя. Началото на града е поставено около 4000 година преди новата ера—започна откритият си урок госпожа Стоянова, докато ни оглеждаше внимателно един по един. Бяхме на хълма „Бунарджик”, наредени в полукръг. Тук се намираше най- големият парк в града. Прохладната пролетна сутрин, живописната гледка и пъстрата шумна тълпа край мен бяха капките адреналин, които пълзяха по вените ми с неудържима сила. Едва смогвах да гледам ту към госпожа Стоянова, ту към красивата Криси, ту към приятелите ми, които си шепнеха нещо и се кикотеха в шепите си. Изведнъж ми се стори, че и тя ме погледна. Докато се изучавахме с поглед във въздуха сякаш плуваха невидими нишки.

– Знаете ли какво се е случило през 342 година пр. н. е.?—като порои от впечатления до мен достигна въпросът на госпожа Стоянова. Вече не помня дали изпуснах някое съществено парченце от него, знам само, че в първия момент всички мълчахме.

– През 342 година пр. н. е. Филипополис- някогашното име на съвременния Пловдив е бил завладян от Филип Македонски, бащата на Александър Македонски – каза новата ученичка. В същия момент се сви в сянката на скупчените край нея съученички, сякаш се срамуваше от собствените си знания.

Когато устните й се отвориха, за да изрекат думите, а очите й нетърпеливо се вторачиха в госпожа Стоянова, вече не чувах нищо от онова, което каза. Като че ли исках да запазя този миг още и още, възхитен от упоритостта и простодушието й. Дори се запитах дали и другите момчета виждат това, което виждах аз. Сега разбрах какъв е бил отговорът на онзи безкрайно мъчен въпрос, който сякаш ме удари в слепоочията.
– Браво Криси, правилен отговор!- отекнаха думите на госпожа Стоянова, последвани от усмивка в ъгълчетата на устните й. След това тя продължи открития урок за управлението на римския пълководец Марк Тереций Варон Лукул и историята на Филипополис, преименуван след това в Тримонциум.

 

Няколко часа по- късно:
Най- голямата забележителност на град Пловдив се оказаха самите пловдивчани—темпераментни, забързани, многоцветни, сякаш в жилите им кипеше пулсът на този град. Тук, в площада пред Джумаята като че ли се бяха събрали всички природни стихии, за да оформят пъстра мозайка. Въздухът ухаеше на димящо кафе, екзотични подправки и печени закуски. От многоцветните изписани къщи до огромните лъскави магазини и ресторанти, от бездънните зелени очи на пловдивчанките до загадъчния чар на техните усмивки—всичко се вкопчваше в адреналинова спойка от реалност и фикция. Дали все още имах смелост да заговоря красивата Криси? Дали щеше да ми позволи да я поканя на заведение, само аз и тя насаме?
Забелязах, че сега вървеше в предната редица и трескаво обсъждаше нещо с една от отличничките на класа Станимира. Оставих Ники и Жорето за момент и побързах да я настигна. Сърцето ми спринтираше като побесняло в гърдите и едва се сдържах да не преосмисля намеренията си.
– Здравей – казах аз, приближавайки на безопасно разстояние.
Тя се усмихна приветливо и ме погледна. Видях как вятърът се заигра с един дълъг немирен кичур от косата й.
– Много се радвам, че дойде в нашия клас, за да имаме толкова умна и красива ученичка —едва казах и извърнах глава като примрял. Още не можех да повярвам че аз, немирникът изпитах притеснение и неудобство пред момиче—нещо, което никога не ми се беше случвало.
Тя се изчерви, но продължи да върви с бодра крачка. От толкова близо лицето й ми се стори гладко като на порцеланова кукла.

– Искаш ли да пийнем нещо по време на обедната почивка?- попита тя най- неочаквано.
Очите ми се разшириха от учудване. Нима тя, красавицата, която се чудех как да заговоря изведнъж ме покани на среща? Можеше ли да не съм чул правилно, заслепен от внезапен порив или от пулса на този красив град? В този миг се усмихнах окуражен и кимнах в отговор. Въздухът край мен отново изсвистя, напоен от хилядолетната магия на града, но в този миг сякаш ухаеше на обич и ласка, детство и слънчеви мечти, удовлетворение и споделени усмивки—пир на усещането за пълнота.

Автор: Галена Върбева

 

 

Други разкази свързани с Пловдив – на картата:

4 коментара

Switch to mobile version