Archive for the 'Мария Лазарова' Category

ян. 11 2013

Пътуване до Перперикон, Кърджали и Татул

Мария ще ни видо днес до тайнствените светилища на предците ни – Перперикон и Татул. Мария ще бъде наш водач.

Приятно четене:

Пътуване до Перперикон, Кърджали и Татул

 

За тракийските светилища Перперикон и Татул

научих от многобройните телевизионни репортажи,  както  и от филма с Нона Йотова и проф. Овчаров – заснет на Перперикон. Щях да се задоволя с чутото и видяното, ако светилищата не бяха открити в Източните Родопи, където по стечение на обстоятелствата  работих  3 години  като млад специалист – това беше решаващия фактор да посетя тези места отново. Записах се за една   организирана екскурзия и в един прекрасен августовски ден през 2009 г., пристигнах в подножието на археологическия комплекс

Перперикон

Светилището  се   намира  на 15 км. североизточно от гр. Кърджали – в близост до с. Горна Крепост – върху  не много висок хълм – с кота 407 м. Покрай   хълма преминава р. Перперешка  (Перперек–дере), а на 10–ина километра на изток от него се намира и с. Перперек. Названието на дерето и селото  вероятно идва от “перпера” – златна византийска монета от XII – XIV век. Проф. Овчаров е нарекъл светилището Перперикон, позовавайки се на  К. Иречек, който в края на 19 век съобщава за съществуването  върху  хълма на средновековна крепост наречена Хиперперакион или Перперакион. Е, “малко” e  поизменил названието за “по–голяма благозвучност”, но  това е право на откривателя.

И така,  екскурзоводът ни поведе към билото на хълма по една “пътека”– постлана с  големи скални късове от бели вулкански туфи и спирайки от време на време хем да събере групата, хем да ни покаже къде е имало врата (“Вижте улеите!”), къде – вана за грозде и т. н. Накрая стигнахме билото! Знаех  вече какво ще видя  там! Когато за първи път стъпих на връха  (правейки геоложка карта на района) обаче не знаех! Тогава гледах и не можех да повярвам на очите си! “Виж, ти! Средновековна крепост!” – така реших,  макар че напразно търсех  някакъв надпис. В близост до крепостната кула (висока около 2–3 метра) ме очакваше  друга изненада – голям изкоп с дължина около 10 метра,  с  ширина и дълбочина около 5 метра.  Не дай си Боже някой да падне вътре! Силно заинтригувана от видяното –  на следващия ден отново се качих на върха – придружена от  един колега от групата (който беше от гр. Кърджали), но и той нищо не знаеше – само потвърди предположението ми, че това са останки от  средновековна крепост. За изкопа каза, че е щерна за вода, каквито щерни  е имало във всяка средновековна крепост. С това моето “проучване” приключи.

И ето ме –  за трети път на върха! Първото, което видях пак беше – крепостната кула! Екскурзоводът изобщо не й обърна внимание, но аз вече се бях  осведомила, че е от VI – XIV век. Крепостта е играла  важна стратегическа  роля, поради което  за нея често са се водели войни между българи и ромеи. Просъществувала е до XIV век и е била разрушена  по време на Османското нашествие по нашите земи.

Новото (което не бях виждала по телевизията) бяха основите на раннохристиянска (епископска) църква с елипсовиден олтар в средата. Не бях виждала такъв! “Олтарът  е копие – оригиналът се пази в Историческия музей в гр. Кърджали.” – поясни екскурзовода. Разкритието на основите на раннохристиянската църква е дало основание на археолозита да считат, че в началото на 5–ти век, тракийското светилище е било превърнато в християнско средище.

След това видяхме предполагаемото

светилище на бог Дионис

(подобно на това  в Делфи), където тракийските жреци са извършвали свещените ритуали с вино и огън и са правили прорицанията си по височината на огнените пламъци. Предполага се, че такова прорицание е правено тук на самия Александър Велики. Видяхме също владетелския трон (върху който се кипреше Нона Йотова в показания по телевизията филм),  както и гробниците на тракийските владетели,  които (както съобщиха някои медии) били ограбени през 80–те години  на 20–ти век. Горе–долу това беше всичко! Слязахме  по сравнително  по – хубава пътека от тази, по която се качихме (ако изобщо можеше  да се нарече пътека).  Качихме се в автобуса и потеглихме към гр. Кърджали.

В автобуса се сетих, че на 7 – 8  километра северозападно от  с. Горна крепост се намират  Скалните гъби  край с. Бели пласт. Тогава ахнах, когато ги видях! Високи около 1 – 1.5 метра  – розови на цвят – с черни “шапки” – с резедава “подплата”. Ерозията си беше поиграла и от различните по цвят вулкански късове – беше изваяла истинско произведение на изкуството – гигантски Скални гъби – за атракция на пътуващите! Ако имате път на  там – вижте ги!

Пристигнахме в гр.Кърджали

Някои от групата отидоха да видят Историческия музей, в който се съхраняват находките от Перперикон и Татул. Аз нямах търпение

да разгледам центъра!

Първо спрях пред Паметника на Освободителите – героите от българската армия, загинали за освобождението на гр. Кърджали по време на Балканската война през 1912 г. “Градът е освободен на 21 октомври 1912 г….” – четях надписа на паметника – с множество турски и български имена, когато внезапно ме прекъсна  песента “Стани, стани, юнак балкански”. Много се изненадах! От къде ли звучи тази песен и по какъв повод? Огледах се наоколо – нямаше кого да попитам. Не бях я чувала преди. По–късно научих, че  възрожденски песни звучат на запис от Часовниковата кула на всеки кръгъл час, за да напомнят за деня на освобождението.  Песента свърши и аз продължих разходката по главната улица – видях сградата на Пощата, след  нея – сградата – изобразяваща кораб (преди 30 години беше партиен дом)  – сега там се помещава Общината.  Има и нов хотел  “Кърджали”. Това е добре! Старият хотел “България” беше  малък и не особено красив! Сградата обаче си стоеше – само дето  я преустрояваха в нещо друго. Седнах в кафенето на площада срещу хотела (и то е ново) и си поръчах кафе. Спомних си как една неделна вечер (стола не работеше в неделя) отидох да вечерям в ресторант “България”, когато ме повика управителя и ми каза, че имат нареждане да не сервират на клиенти с  “неподходящо облекло” (аз бях с къса пола). След кратък разпит от къде съм и защо съм в Кърджали, все пак направи изключение и ми сервираха. След няколко дни отидох на кино – този път предвидливо облечена с дълга пола (бяха излезли на мода), когато разпоредителката ми каза, че не мога да вляза в киносалона – пак по същата причина – “неподходящо облекло”. “Как така?” – възкликнах аз – “ В ресторанта не мога да влизам  с къса пола, а в киното – с дълга! Ама че разпоредби!” Жената само повдигна рамене и не направи изключение.  Киното не го видях – може би вече го няма! Сградата на театъра обаче  стои.

Май стана време да потегляме  към

Манастирския комплекс Успение Богородично,

(реставриран и достроен от отец Боян Саръев), където щяхме да пренощуваме. Условията в комплекса  общо взето бяха  добри. Останах доволна и от литургията отслужена от отец Саръев в църквата “Успение Богородично” на следващата сутрин. Много по–късно се сетих  за  намерения на Перперикон медальон с частица от светия кръст, който се пазеше в църквата  (бях го видяла по телевизията). Така и не го видях “на живо”.

След литургията,  потеглихме с автобуса към тракийското светилище край с. Татул.

По пътя към Момчилград

и след него видях позната картина (валидна почти за целия Кърджалийски окръг) – ниски и средно високи баири, повече или по–малко покрити с гориста растителност. Както е известно в Източните Родопи няма високи и гъсти гори както в Централните и Западните  – рядко се срещат и чешми. Спомних си,  как  се зарадвах когато в едно дере попаднах на зидана с камъни чешма – пих вода и седнах  да почина. Тогава по пътеката се зададе един турчин (познах го по поздрава “Мараба!”) и ми каза да стана от мястото, защото зад камъните (зад гърба ми) се крие змия. Аз станах веднага и не след дълго –  за мой ужас – змията наистина се появи. Ами, ако ме беше ухапала –  докато стигна до Кърджали – противозмийския серум можеше да ми бъде излишен. Благодарих на човека, че ме   предупреди!

Наближихме околностите на

Татул

Селото се намира   на 15 километра  източно от  Момчилград. Когато проучвахме този район се срещаха запустели села – жителите ги бяха напуснали и бяха се преселили в по–големите,  до които имаше по–хубав път. Един ден в едно такова село (където уж не живееше никой)  си вървях безгрижно и дори си подсвирквах, когато от един дувар изневиделица скочи един човек и тупна на 2–3 метра пред мене. ”Какво правиш бе, другарко?”–  чух го да казва. Аз мълчах,  загубила ума и дума от уплаха. След като се посъвзех, отговорих: ”Добре съм – само, че  много ме изплашихте!” и побързах да се отдалеча. По–късно научих, че човекът живеел сам в селото,  пасял си  овцете и  вероятно  е искал да си поговори с някого. Ужасно ме изплаши!

6835 Татул, България

 

 

Ето, че автобусът спря –  пътят беше свършил. Слязахме и продължихме пеша по черен път,  който ни изведе до  хълма със

светилището “Татул”

То се намира на най–високата точка на  хълма и е много по–ниско и по–лесно достъпно от “Перперикон”. Открито е също от проф. Овчаров (през 2004 г.) и е датирано от  IV – VI век пр. н. е.  Качихме се до най–високата точка на хълма и видяхме предполагаемата гробница на Орфей, която представлява изсечена във  вулканска брекча (скала изградена от споени  ръбести късчета) пресечена пирамида с полуовален отвор, през който се вижда издълбана в скалата ниша с дължина около 1.7 метра. Бях я виждала  много пъти по телевизията!  Нищо друго! Нямаше и екскурзовод, който да разкаже нещо около фактите, които дават основание за  хипотезата, че това е гробницата на Орфей.  На слизане в подножието на хълма видях (сред разкопките) голяма добре запазена делва, в която вероятно е съхранявано вино.  Друго нтересно за светилището беше съобщението в медиите,  че около него е открит корен от лоза, поникнал от семе от преди 3000 г. –  може би лозата вече е  дала плод.

На връщане от светилището –  в гр. Кърджали – посетихме

храма “Св. Йоан Продром” (кв. Веселчане)

Храмът е бил част от манастир, който  е бил  голям християнски център  през 6 – 7 век в областта Ахридос – старото название на гр. Кърджали. Защо ли не си го върнат ? Много по–добре звучи! Храмът изглеждаше добре – реставриран е през 2000 г. и е обявен за паметник на културата. Вътре беше свело и просторно.

Прословутото Водно Огледало, новопостроеният Покрит пазар и рибният ресторант на язовир “Кърджали” не ни бяха на път (нито влизаха в програмата) така, че не можах да ги видя.

Така завърши моята кратка разходка в настоящето и миналото на  Източните Родопи и тяхната слънчева столица – гр. Кърджали. На мене ми беше интересно! Дано да е било и на вас!

 

Автор: Мария Лазарова

 

 

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

 КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ

2 коментара

Дек. 23 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (4)

Пътеписът ни днес ще бъде фналът на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и МонакоФранция, Виена и Хърватия, както и в Испания, Гърция, Албания и Македония.

А днес ще завършим с България и Егейска Македония

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 последна част

/Записки/

 

 

9 – 10 август 2009г.

гр. Велико Търново:

Църквата “Св. 40 мъченици”.

Помня я като руина. Видях откриването й по телевизията на 14 септември 2006 г. Не бях очарована нито от обновения й външен вид (тухлите итонг рязко контрастират със стария градеж),  нито от вътрешната й украса. Въпреки това платих 4 лв. входна такса и я посетих. Посрещнаха ме 4 чисто бели стени (свалените стенописи се пазели в Историческия музей в София). А какво е православна църква без стенописи? Протестански храм или музей – светъл и просторен? А, да! На олтарната стена се мъдрят няколко прясно изрисувани икони! На пода – надгробни плочи на символично погребани владетели на Първата българска държава. В комбинация с колоните на кан ювиги Омуртаг, кан Крум и цар Иван – Асен II – създават впечатление за Пантеон на българските владетели, но не и за православна църква! Стоя, гледам и се чудя! Не изпитвам никакво чувство – нито на  смирение като в православен храм, нито на гордост от славното ни минало! Само недоумение и яд! Единственото автентично място –  заслужаващо поклон  е гроба на цар Калоян (макар, че е изместен извън църквата). Три милиона лв. струва реставрацията на тази църква, а  църквата  всъщност я няма! Защо не са върнати стенописите?

 

Църквата “Св. Петър и Павел”.

Намира се в подножието на хълма “Царевец” (Асеневия квартал на Велико Търново) и е обявена за паметник на културата. Строена е през 13 век. Ниска посройка – византийски тип. В тази църква цар Калоян е посрещал папските пратеници. Виждат се три слоя стенописи: от 13, 15 и 16 век. Където стенописите  не са запазени  са оставени празни места, но те не дразнят – напротив създават впечатление за автентичност. В църквата е светло, спокойно и уютно. Заслужава си да бъде посетена!

 

Преображенски манастир.

Намира се на 7 километра от гр. Велико Търново – на брега на р. Янтра. Построен е през 14 век – според някои сведения по инициатива на втората жена на цар Иван – Александър – Сара, но запазени постройки от тогава няма. Църквата датира от 19 век. Започната е от майстор Димитър Софиялията, а след неговата смърт е завършена от Кольо Фичето. Стенописите са дело на Захари Зограф (олтара на църквата) и “Колелото на живота” на външната стена на църквата. Редом с образите на Св. св. Кирил и Методий, Захари Зограф е изписал в църквата  и своя автопортрет, което според екскурзовода е нарушение на църковния канон, а  според мене е добре, че е оставил образа си за поколенията. Стенописите са свежи,  като че са правени вчера! Живопистта  наистина е  впечатляваща! Иконостасът е позлатен. Ще бъде много жалко, ако Господ не запази църквата от непрекъснато срутващите се скални маси, които вече са разрушили няколко постройки от манастира. Иначе  загубата би била непоправима! Не знам какво мислят по този въпрос в Министерството на културата!

 

23 – 24 август 2009г.

Шуменска крепост, Историко – археологически комплекси Плиска и Преслав.

Шуменската  крепост

  се намира  на Шуменското плато на 2 километра от гр. Шумен. Първите заселници на платото са били траките. Намерени са следи от тракийско светилище. Запазени са римска и византийска крепостни стени. През 9 век българите са направили промени – построили са  цитаделата и са променили  крепостните кули. Крепостта е играла важна  роля по време на Първата българска държава, поради близостта й до Плиска и Преслав. Краят на крепостта е настъпил през 1444 г., когато  полският  крал Владислав Варненчик  я превзел, разрушил и опожарил.

При археологически разкопки в крепостта е намерена (букел) керамика, която доказва, че крепостта е връстник на Приамова Троя. Заслужава си да се види, тъй като основите на всички постройки са добре запазени. Има и малък Архелогически музей.

 

Историко – археологически комплекс Плиска.

За първи път го посещавам. Видях три укрепления: външен земен ров с  вал обхващащ правоъгълник (с площ от 23 кв. километра), в който са живели жителите на града, главно във землянки.  Вътрешен град, ограден със стени високи 12 метра (възстановени са на височна около 3 – 4 метра) и широки около 2.5 – 3 метра, в който се е помещавал Големия дворец (Тронната зала) – построен от кан Омуртаг и цитадела (с площ около 568 кв. метра),  оградена със стена от тухли, в която се е помещавал Малкият дворец  (построен от кан Крум). Дворците са били благоустроени с подподова отоплителна система, канализационна мрежа от глинени и оловни тръби за чиста и мръсна вода, прозорци  със  стъкла. Основният строителен материал, с който са били изградени е бил бял мрамор. По време на турското робство до Плиска е била изградена варница, където белият мрамор на града се е превръщал в превъзходна бяла вар – най – добрата в цялата Империя. Казват, че  варта се е използвала за направата на сладко.

 

Голямата базилика в Плиска

 е религиозно-дворцов комплекс включващ катедрала, архиепископски дворец и манастир и се намира във външния град на 1.5 километра от вътрешния. Археологическите разкопки са показали, че Голямата базилика е разположена върху т.н. кръстовиден мавзолей. Върху него е изграден  олтара на Голямата базилика. Според някои хипотези това са останки от български езически храм. Според други преди изграждането на базиликата на това място е съществувал ранно християнски комплекс мартириум (гробница на светец загинал като мъченик за християнската вяра) на Боян Енревота, екзекутиран от брат си кан Маламир около 832 г. за изповядване на християнската вяра. Базиликата е построена   от княз Борис в знак на тържеството на християнската религия в България. Тя е с дължина   100 метра и ширина 30 метра и  е  била  най – голямата църква в Югоизточна Европа.

Понастоящем църквата и архиепископският дворец са  реконструирани отчасти. От базиликата са възстановени две стени: олтарната и една странична. Реконструирани са и части от архиепископския дворец. Стените са високи около 3 – 4 метра и стоят доста чудновато сред пустото поле. Би било по – добре ако беше  възстановен  целия  комплекс или поне цялата църква!

 

Историко – археологически комплекс Велики Преслав

 Цар Симеон  преместил столицата на Първата българска държава от Плиска във Велики Пр

Коментарите са изключени за От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (4)

Дек. 02 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (3)

Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, Франция, Виена и ХърватияА днес ще бъдем продължим към Испания, Гърция, Албания и Македония

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 продължение

/Записки/

 

 

4 април 2006г.

Барселона (Испания)

е  голям пристанищен град  на Средиземно море. В близост до пристанището се извисява паметник на Колумб. Първото нещо, което видяхме при влизане в града,  бяха 8 извисяващи се в небесата,  остри и тесни конусовидни кули. Оказа се, че това е емблемата на Барселона –

катедралата „Св. Семейство” (“La Sagrada Familia”)

– грандиозно творение на испанския архитект Антони Гауди.

Саграда Фамилия, Барселона

 

Впечатляваща постройка, която все още не е завършена. Този своеобразен архитект е проектирал и много  сгради, дори  цял “град”, който понастоящем е известен като Парка “Гюел”. Посетихме го. Къщи с чудновати покриви, балкони и фасади, разположени сред много зеленина –  като в приказките. Идеята на Гауди да построи екологично чист град,  не е била разбрана от съгражданите му.  Никой не е  купил построените от него къщи и  той фалирал. Умрял на преклонна възраст като бедняк.

Къщите на Гауди и паркът Гюел, Барселона

 

Иначе Барселона е красив град с много хора по улиците, особено когато има мач между „Барселона” и „Реал” Мадрид. Градът не е  много чист. Пазарите са покрити и добре подредени. Купих си ягоди (за 1 евро) –  изглеждаха съблазнително – червени,  големи и ужасно безвкусни.

 

7 април  2006г.

Сарагоса.

Катедралата  “Сеньора дел Пилар” (Seniora del Pilar)

е построена на място, където се е явила Девата. Величествена катедрала в готически стил! Казват, че била втора по големина след „Св. Петър и Павел” в Рим. В катедралата видяхме  окачени по стените знамената на почти всички испаноезични  държави. На  Куба също.

 

7 април 2006г.

Мадрид

Градът е основан от арабите през X век. През XVI век става официална резиденция на испанските крале. Красив и спокоен град с елегантно облечени възрастни хора, които сутрин се разхождат хванати под ръка. Снимахме се пред Кралския дворец, който е само музей. Испанският крал Хуан Карлос си има резиденция в покрайнините на града.

 

Посетихме

Музея „Прадо”,

където преди да ни пуснат да влезем, обстойно ни изследваха за носене на оръжие, ножове и др. Мене три пъти ме връщаха, докато не свалих всички украшения: пръстени, обици, медальон, часовник, колан т. н. За един мъж от групата извикаха полиция,  за да даде обяснение защо носи нож (независимо, че доброволно  го е показал и предал). Явно хората много са се наплашили след атентата на гарата през 2004 година. След тези перипетии ни пуснаха в музея, където видяхме картини на Ел. Греко (с мрачна религиозна тематика), прекрасни портрети на Фр. Гоя (“Автопортрет”, “Голата и Облечената маха”), портрети на Д. Веласкес на “Придворни дами” на Филип IV,  неговото семейство и много  др.

 

8 април 2006г.

Толедо – старата столица на Испания

Град с добре  запазени или по – скоро възстановени крепостни стени, тесни улици, много готически катедрали, синагоги, магазинчета за сувенири, занаятчийски работилници,  кафенета и пр. Всички в един и същи стил! Вървейки по тесните улици имах чувството, че от ъгъла ще се появи някой рицар на кон в пълно бойно снаряжение. В магазините за сувенири преобладават оръжията – мечове, шпаги, рапири, рицарски брони, шлемове и др.  Тук се изработват всички оръжия  за исторически филми по поръчка  на Холивуд. От едно магазинче – работилница си купих  за спомен ръчно изработени обици с вградена златна нишка.

Cathedral of Toledo, C/ CARDENAL CISNEROS, S/N, 45002 Toledo, Spain

 

След много обиколки из града, решихме да посетим  най-голямата Катедрала в  Толедо и най-красивата в цяла Испания! И не сгрешихме! Най-разкошен е Главният олтар с многоцветна скулпторна украса с форма на вълнообразни пламъци. Пет реда скулптори възпроизвеждат живота на Христос. Бялата Мадона изваяна от мрамор  е истински  шедьовър! Най-накрая видях картина на религиозна тематика – Разсъбличането на Христос на Ел Греко, която да не ме ужасява! Прекрасна е! Само заради нея си заслужаваше да платя  входа от 6 евро! Е, не само!

 

7 юни 2008г.  

Верия (Северна Гърция)

 Старото име на града  е Бер.  Видях едно от местата в, където е проповядвал Св. Апостол Павел.

 

7 юни 2008г. 

Кастория (Костур)

 Това е неголям град – разположен на брега на живописно езеро. В града има   множество църкви – според екскурзовода  около 70. Църквите са от  X – XIV век. Повечето са малки с добре запазен автентичен  вид. Срещат се буквално през 50 метра, като че ли всяко семейство си е имало църква. От дясно на входа на една от тях  видях изографисани българският цар Михаил и майка му Ирина. Такива автентични църкви от времето на княз Борис  има  малко  запазени  в България. Заслужава си да бъдат видяни!

 

8 юни 2008г.

Остров Св.Ахил

 Намира се  в Малкото Преспанско езерона границата между Гърция и Албания. До острова се стига пеша  по добре укрепен понтонен мост. Единствената обитаема постройка е един малък дву-етажен хотел. Собствениците са семейство и говорят разбираем български език. Бяхме единствените посетители! Някои от нас закусиха с бюрек. Други като мене пихме кафе в големи порцеланови чаши.

В близост  до хотела се намират останките от голяма църква – базиликата „Св. Ахил” –  вероятно строена от цар Самуил, когато този остров е бил негова столица, преди да се премести в Охрид. Църквата е била патриаршеска. Заемала е площ от около 968 кв. метра. В нея Самуил е пренесъл мощите на Св. Ахил, след  като е превзел Лариса през 986 г.  Църквата вероятно е разрушена  след падане на България под византийска власт. Понастоящем са запазени  само части от олтарната и двете странични стени. Останките са добре консервирани и ще издържат поне още 1000 години. Стенописите са свалени и се пазят в музея в гр. Лариса. От дясно на олтарната стена в църквата  е намерен гроб (саркофаг от камък) с кости и останки от червена златоткана плащеница. Според гръцкия археолог проф. Николаос Мицопулос (който е правил археологическите разкопки) това са костите на българския цар Самуил. Повод за това твърдение е накриво зарасналата лакътна кост на лявата ръка (известно е, че Самуил е бил ранен  при битката при Сперхей). До саркофага на Самуил се виждат  още два.  Биологичната екзпертиза на останките в тях е показала, че  са  на  сина му  Гаврил Радомир и на племенника му Иван Владислав. При археологическите разкопки около църквата са намерени  и останките на 300   войни – счита се,  че са Самуилови.

От резиденцията на  цар Самуил следи няма, но са открити останки от крепост в месността  “Калето”. В подножието на “Калето” се намира  църква наречена “Св. Богородица Порфирна”,  строена през 16 век – вероятно върху основите на стара църква  строена от цар Самуил. За да закриля владетелската резиденция,  Богородица е изобразена с пурпорно  червено наметало (символ на владетелска власт), поради което е наречена “Порфирна”.

Църквите на острова са били 11 на брой и  са били   повече от къщите.  За  това  островът  се счита  от местните хора за свято място. Свято е  според мене най – вече за нас  българите,  тъй като е пазило  стотици години гроба  на цар Самуил и спомена за трагичната за България 1014 г. Поклон!

 

9 юни 2008г. 

Едеса (Воден)

 Градът е наречен Воден, поради многото водопади около, които е възникнал. В църковния двор са запазени гробове на български архиереи. Хората по тези места разбират добре български, но го говорят само при необходимост.

 

9 юни 2008г. 

Лерин (Лариса)

 Градът е бил опожарен по време на  войните (1912 – 1918 г.), а  населението – избито. Построен е отново и е заселен с гърци от Мала Азия. В околните села обаче населението е изцяло „славяно – езично” както го наричат  гърците. Сами се убедихме в това.

 

12 юни 2009г. Хотел „Оаз”( Албания) – курортен  комплекс в околността  на

гр. Дуръс –   Адриатическото крайбрежие на Албания.

Настанихме се привечер. Хотелът изглежда добре. Има баня с непрекъснато течаща  топла вода.   Има и климатик. Вечер има  комари, но ако се затвори вратата и се пусне климатика, комарите изчезват. Пред хотела има басейн, заобиколен с шезлонги –   след него е плажа.  На плажа има легла със сенници и чадъри с масичка за кафе и пепелник,  покрит с капаче. Направо супер! На нашите плажове такива чадъри не съм виждала. Ползването на леглата и чадърите е  безплатно. Плажът е сравнително чист. Има широка плажна ивица, покрита с много финозърнест  пясък.  Никой обаче не лежи на хавлия на пясъка. Къпахме се няколко пъти. Водата беше хладна докато се потопиш, след това става приятна и не ти се излиза. Откровено казано не ми се тръгваше от Дурaс!

 

13 юни 2009г.

Дуръс. Старото му име е Драч

Според екскурзовода (албанец – завършил право в Москва) останки от стария град  няма, тъй като  лежи под новия, а археологически разкопки не са правени. Има разкрит  само един амфитеатър от римско време – изключително добре запазен.  В средата на амфитеатъра се намира стара обитаема къща, която пречи на археолозите да продължат разкопките. В града има много циганки, които водят по няколко циганета,  просят и са ужасно нахални. В центъра на града видяхме една сравнително голяма  новопостроена джамия.  Видяхме  и една сграда с кръст на покрива. Оказа се, че това е резиденцията на бившия им крал, който е бил християнин.

 

14 юни 2009г.

Тирана

 Според екскурзовода,  градът е наречен  на някакъв паша, който го е  управлявал и е бил голям тиранин. 60% от населението на Албания са мюсюлмани, 30% са православни,  10% са католици, но   хората  не се делят на   мюсюлмани и християни.

До 1945 г. 80% от населението на Албания е било неграмотно. Университетът в Тирана е построен през 50те години на миналия век. В него учат главно албанци, чужденците са малко. Албанският език е индоевропейски, но не прилича на никой от европейските –  има  общо само с латинския.

В центъра на града видяхме  стара джамия от 15 – 16 век. В близост до нея се издига паметника  на Скендербег ( Георги Кастриоти ) – (1405 – 1468 г.) – национален герой на Албания – обединил феодалните владения и оглавил борбата на албанския народ срещу турските поробители. Цели 24 години е отбивал успешно турските нашествия!

В центъра на града видяхме също сградите на  министерствата, разположени почти в кръг. Построени са по проекти на италиански архитекти. Сградите обаче не ме впечатлиха особено. Е, много по – добре изглеждат от сградата на Операта, която е по съветски образец.

В близост до центъра се намира  Пирамидата на Енвер Ходжа. Бетонна мегаломанска постройка, която понастоящем е празна и само загрозява околността.

Тирана общо взето е чист град, с градини и шадравани.  Видях елегантно облечени млади жени по улиците. Повечето носят бамбукови чадърчета, за да се пазят от слънцето. На нас ни ги предложиха за по  8 евро. Как пък не! Младите момичета (15 – 16 годишни) ходят с дънки и къси потници. Заговарят ни на английски. Усмихват се. Никъде не видяхме жени с шалвари или дори със забрадки. Явно това е работа  на Енвер Ходжа – погрижил се е да заличи всички религиозни различия. Изобщо в Албания видях много по – малко църкви и джамии, отколкото ние имаме в България. Строежите са  много. Сградите са боядисани в светли тонове. Строителството е дву – три етажно. Има и много стари сиви панелни сгради, които на места се „крепят на честна дума”. Такива сгради  видяхме повече пътувайки из страната. Видяхме и запустели фабрики с комини, без прозорци, полуразрушени.

Пътищата макар и тесни са много добре асфалтирани, без дупки и кръпки (поне там, където минахме). Повечето автомобили са  с марка „Мерцедес”. Много силно впечатление ми направиха  бетонните бункери, които се срещат почти повсеместно. Питах се –  останки от Втората световна война ли са  и  защо ги има   навсякъде? Ние имаме такива бункери, но само по южната ни граница.  Забравих да попитам екскурзовода. Чак тука в Института, научих, че са строени по времето на Енвер Ходжа,  за  да ги пазят от „врага”.

15 юни  2009г. Напускайки Албания  –  спряхме в

гр. Струга (Македония)

 Струга е много хубав град с преобладаващо албанско население. Тук –  там  се срещат по – възрастни жени с шлифери и забрадки, облечени по „мюсюлмански обичай”. Младите момичета обаче са облечени с дънки и потници. Не можеш да познаеш кои са албанки и кои македонки? За втори път идвам в Струга и двата пъти къщата – музей на “Братя Миладинови” е затворена. Дали изобщо   някога  е  била отворена? Няма и кого да попитам. А река „Черна Дрина”  е все така пълноводна и  чиста! Момчета по бански скачат от мосовете във водите й. Голяма атракция е!

 

15 юни 2009г.

гр. Охрид

 За кой ли път вече посещавам този прекрасен град! Лебедите все така плуват в езерото –  зиме и лете все са там! Какво ли ново ще видя този път? Новото бяха изворите на р. „Черна Дрина” над  манастира „Св. Наум”. Отидохме до там с лодка с гребла. Мястото е тихо и  закътано. Сякаш човешки крак не е стъпвал  наоколо. Реката е дълбока, но бистра и прозрачна. На дъното се виждат пясъчни „шапчици”, които  ту се надигат ту –  спадат. По – нататък  покрай брега видяхме и „гейзери” е  не съвсем,  защото не надвишават много повърхността, но  видимо това са изворите на реката. Заслужаваше си да ги видя!

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Европа – на картата:

2 коментара

Ное. 25 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (2)

Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, а днес ще бъдем предимно във Франция, но и Виена и Хърватия няма да подминат вниманите ни.

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 продължение

/Записки/

22 април 2005г.

Най – накрая пристигнахме в Париж!

Автобусът спря пред  Айфеловата кула. Всички слязохме да видим от близо този  символ на Париж. Е, наистина е впечатляваща с огромните си размери!  Но само толкова!  Качихме се отново в автобуса и направихме разходка из  Париж.  Ето я и  Сена – бавно и величествено пълзи под безбройните мостове –  украсени със статуи  и архитектурни орнаменти –  почти всичките –  позлатени.  Величественият паметник на Жана д’ Арк на кон със знаме и меч   –   и той  блести  в злато! Толкова много позлатени статуи,  паметници, сгради и мостове не бях виждала на друго място.  А ето и  една истинска парижанка – среден ръст, слаба с костюм (къс до талията жакет и   тясна пола до коленете) с обувки с  високи токчета, шапка, ръкавици и чанта – пресичаше улицата, вероятно току –  що слязла от нечия кола. Минахме и покрай   Операта  – и тя в позлата. О!  Ужас! Един клошар пикаеше на ъгъла. И това  се случва рано сутрин в  Париж!

След обяд на „Шанс Eлизе” пихме кафе срещу скромната сума от 3 евро.

 

23 април 2005г.

В „Лувъра”

разгледахме само античното изкуство на Месопотамия и италианското. За това имахме  време. Най – важното –  видяхме  “Мона Лиза”. Много пъти съм си задавала въпроса защо този шедьовър  на Леонардо  е  във Франция, а не в  Италия?  Нямаше кого да попитам.

След  „Лувъра” посетихме катедралата „Нотр Дам”. И друг път съм посещавала католически катедрали.  Не се чувствам уютно в тях –  високи, устремени в небесата –   карат те да се чувстваш нищожно творение на природата. Друго чувство у мене не пораждат. Виж, ако чуя музика изпълнявана на орган, мога да стоя там и да слушам с часове. Жалко, че в нашите църкви няма орган! В  „Нотр Дам” видях   как хората си седят спокойно на банките, изслушват проповедта, прекръстват се и  си излизат.  Докато ние в нашите църкви се кръстим при влизане, палим свещи  –  кръстим се, целуваме икони – пак се кръстим – при излизане –  също. Един човек ни изгледа с любопитство, когато на изхода на  катедралата,  видя някои от нас да се кръстят.

След ”Нотр  Дам” взехме метрото и отидохме в

„Дома на инвалида”

 Големи “грижи” е полагал Наполеон за инвалидите от многото войни, които е водил. Построил им е дом, в който да се чувствуват като хора, на които нищо не им  липсва. Тук е и Гробницата на Наполеон – кръгла постройка с балкон. В средата  е  саркофага,  а   около него на  балкона са  поставени  мраморни плочи с  имената на столиците на  държавите,  които Наполеон е покорил. С изумление прочетох  „Москва”!

Саркофагът на Наполеон – Дворец на инвалидите, Париж

Саркофагът на Наполеон

 

Излизайки от Гробницата на Наполеон се отправихме към музея на Роден, където видяхме повечето от известните му статуи: „Мислителят”, „Балзак” и много други. И накрая музея „Д’Орсе”, където направо претичахме през залите с платна на импресионистите – Ван Гог, Сезан и др. Останахме „без крака”, но бяхме доволни.

 

24 април 2005г.

Замъците по река Лоара:

 

Замъкът Шамбор (Chambord)

  е построен 150 години преди „Версай”. Това е първият замък – символ на френската мегаломания – започна да разказва френският екскурзовод (българина Александър Градинаров – инж. от Русе, напуснал България през 90 – те години). Крал Франсоа I е построил този замък не за живеене, а   за лов и  възхищение. Станал крал на 20 години, възпитан като рицар, водил завоевателни войни,  превзел Милано –  попаднал под влияние на италианския Ренесанс,  той е предпочитал  италианските скулптори и архитекти. Затова  е поканил Леонардо да Винчи  в замъка „Амбоаз”.

Замък Шамбор – замъците по Лоара, Франция

Замък Шамбор

 

Леонардо е живял 3 г. във Франция  като  през това  време не е се  разделял с 3 свои картини: „Мона Лиза”, „Св. Ана Девата” и „Св. Йоан Кръстител”.  Като архитектура замъкът е хибрид между средновековно укрепление и ренесансова фасада. Има 4 кули завършващи с огромни  фенери и стълба с две змии, които не се преплитат (по идея на Леонардо). Замъкът „Шамбор” е  завършен  от крал Хенрих II   (Франсоа  I умира на 50 години от сифилис). През 18 век крал Людовик XV подарява замъка „Шамбор” на маршал Сакс, където той разполага батальона си. През 30те години на XX век става държавна собственост.

 

Замъкът „Блоа” (Blois)

се състои от 4 крила, построени в 4 рзлични архитектурни стила: готика, пламтяща готика, ренесанс и класицизъм. Първото крило е строено от графовете Блоа през X–XIII век. В него се намира най-голямата зала във Франция от XIII век. Второто крило е строено от крал Людовик XII –  понастоящем е галерия, в която са изложени картини и скулптори на художници от 16 – 19 век. В крилото (ренесанс) строено от крал Франсоа I  се намира спалнята на  Катерина Медичи, в която тя умира на 5 януари 1589 г. Спалнята е обзаведена  с текстил декориран с монограмът на крал Хенрих II (H) – съпруг на Катерина и две огледално обърнати C- та. Първото C е монограмът на Катерина (Catherine). Обърнатото C преплетено с  H образува  буквата D, която може да се тълкува двуяко – както като Хенрих II (Henri Deuxieme – Second) така и  като Dian (Диан дьо Поатие) – фаворитката на краля. В същото крило може да се види и  стаята, в която Катерина Медичи е приготвяла отрови за неверните си любовници, както и спалнята на крал Хенрих II ( с монограма му H на пода).

Замък Блоа (Blois) – замъците по Лоара, Франция

Замък Блоа (Blois)

 

В параклиса на замъка  „Блоа” е гробът на Леонардо да Винчи, който е оставил в наследство на крал Франсоа I любимите си картини,  между които и „Мона Лиза”. Ето защо „Мона Лиза”  е  в Париж,  а не в Рим или Флоренция!

 

Замъкът „Шенонсо” (Chenonceau) или „Дамският  замък

се  намира  на р. Шер – приток на р. Лоара. Построен е през 16 век от кралския интендант Тома Бойе и съпругата му Екатерина Брисоне,  след което  крал Хенрих I обвинил Тома Бойе в незаконни деяния, отнел му замъка и го подарил на фаворитката си Диан дьо Поатие. Подвастен на страстта си към изключителната красота на Диан дьо Поатие, крал Хенрих II и преподарил замъка за “специални услуги” на съпруга й към Короната. Диан благоустроила замъка като построила и една от най-живописните градини за времето си с много растения, дървета и фонтани.

 

Замък Шенонсо (Chenonceau) – замъците по Лоара, Франция

Замък Шенонсо (Chenonceau)

След смъртта на крал Хенрих II (убит по време на турнир), неговата съпруга Катерина Медичи ( станала регентка) заставила Диан дьо Поатие да върне замъка, като й дала в замяна “Шомон” на р. Лоара. Амбициозна и властна Катерина Медичи продължила благоустройството на замъка като построила още по – разкошна градина от тази на съперницата си.

Двете градини изрядно поддържани и днес будят възхищение!

Chenonceau Castle, 37150 Chenonceaux, France

 

В чест на сина си Хенрих III, Катерина Медичи преустроила  коридора на замъка наречен “Галерията” в прекрасна бална зала  –  с  дължина 60 метра и  ширина 6 метра – осветена от 18 прозореца. Тази зала по време на Първата световна война   била превърната в болница, където са били разположени леглата на ранените.

В замъка може да се види и спалнята на друга интересна личност – Луиза Лотарингска – съпруга на крал Хенрих III, която след убийството му се оттеглила в замъка до края на живота си – потънала в скръб и молитви за убития си съпруг. Облечена винаги в бяло – траурния цвят на кралското семейство, обитавала стая украсена с  бели траурни знаци,  тя получила прозвището ”Бялата кралица”.

 

През 18 век  замъкът “Шенонсо” станал притежание на мадам Дюпен (потомка, на която била Жорж Санд). Като приятелка на Волтер, Русо, Монтескьо, Дидро и др. просветители, тя често ги канела в замъка, където устройвала пищни празненства. Нейната доброта и щедрост запазили “Шенонсо” от разрушение по време на Френската революция.

Замъкът изобилствува с произведения на изкуството – гоблени, картини, старинни мебели и пр. Заслужава си човек да пропътува 200 киломтра  тръгвайки от Париж (или от др. място) и да посети поне някои от замъците по р. Лоара. Ще ги помни за цял живот!

 

25 април 2005г.

Страсбург

До  I та Св. война градът е бил германски, след IIта Св. война става френски. Пред сградата на Европейския парламент, наред със знамената  на другите членки на Европейския съюз видяхме и българското знаме. Разгледахме  катедралата „Нотр Дам”, която по архитектура прилича на Парижката, но е много по-красива. Построена е в стил „пламтяща готика”. Тъкмо се бяхме отдалечили от катедралата, когато чухме прекрасен женски глас, който  пееше старинна църковна песен. Бързо се върнахме обратно и какво да видим – пред централната фасада, един младеж облечен в монашески дрехи, пееше   високо и звънко като истинско сопрано.

 

   26 април 2005г.

Виена (Австрия)

Посетихме  двореца „Шонбрун” – лятна резиденция на австроунгарските императори. Дворецът е наречен „Шонбрун” („Прекрасен Извор”) поради извора, който е снабдявал двореца с вода до 19ти век. Построен е в стил барок и е боядисан в жълто – любимия цвят на император Франц – Йосиф I. В двореца два пъти е отсядал Наполеон.

Зад двореца има прекрасна ботаническа градина.

След „Шонбрун” посетихме двореца  „Белведере” също   лятна императорска резиденция. Построен е от Мария Терезия, управлявала  Австро – Унгария  цели 40 години (от 1740 до 1780 г.). Това ни разказа екскурзоводката – българка, която от около 15 години живее във Виена. Мисли да се връща в България едва, когато се пенсионира, но не е сигурна. По този повод – минималната заплата и минималната пенсия в Австрия в момента са 645 евро. Средната пенсия е 800 – 900 евро.

Хотела, в който отседнахме е Конгресен център и е  с 4 –  звезди. Намира се в южния район на Виена. В близост до него се намира “Shoping City Sus”. Посетихме го. Огромен търговски център, в който можеш да ходиш няколко часа и пак да не разгледаш всичко. По едно време  поисках да излезем навън, защото  ми се пушеше. „Пуши тука – ме посъветва една колежка  –  виждаш има пейки и пепелници до тях!” „Изключено!” –  отговорих аз. – „Не мога  да пуша в магазин!” В центъра на Виена,  в заведение за бързо хранене, където влязохме да обядваме, също се пушеше. На всички маси имаше пепелници. Дим от цигари, обаче нито се виждаше, нито се усещаше!

 

27 април 2005г.

Будапеща (Унгария)

е град,  разположен на двата бряга на р. Дунав: на десния бряг е Буда (старата градска част), на левия –  новия град Пеща. Двата града са свързани чрез 7 красиви моста. Градът обаче ми се стори някък поовехтял и занемарен. На много места  видях олющени мазилки на фасади на къщи и обществени сгради. Наистина   някои в момента ги ремонтираха напр.  сградата на Парламента, която казват била най – красивата  парламентарна сграда в света.  Трамваите също бяха стари и небоядисани, за разлика от софийските –  изрисувани  с реклами. Хареса ми „Площада на героите”. В полукръг са поставени статуите на  унгарските владетели. Де да имахме и ние такъв площад!

 

1 април 2006г. гр. Риека (Хърватска) –  замъкът „Тръсат”. Направихме няколко  фотографии и продължихме.

 

Ето ни в

Опатия (Хърватска)

  курортно градче на брега на Адриатическо море. Не бях и чувала за него! Австро – унгарският император Франц – Йосиф, обаче е имал вила там. В града има много магнолиеви дървета с едри бели цветове, почти без листна маса. В ботаническата градина видях прекрасни  червени  камелии, дафинови дървета също. За жалост ни се случи много неприятен инцидент, който развали чудесните ни впечатления.  Бяхме паркирали двата автобуса в двора на хотела. На сутринта видяхме ужасна картина: и на двата автобуса бяха счупени стъклата – на този, в който бях аз – предното, на втория автобус – задното. Никой нищо не беше нито чул, нито видял. Някои предположиха, че са ни взели за сърби. Според полицията са били пияни младежи. Както  и да е! Опитахме да продължим с пукнато стъкло, но както се казва – не сме познали! На границата словенците не искаха и да чуят историята ни. Трябваше да се върнем обратно и да сменим стъклото, но не в Опатия, а  чак  във  Загреб. Общо взето загубихме един ден и една нощ, която прекарахме във фоайето на хотела,  тъй като нямаше места.

След смяната на стъклото,  минахме успешно Словенската граница и потеглихме през Италия и Франция  за  Испания, без повече да преминаваме през  контролно – пропускателни пунктове (граница между Италия и Франция няма). Само преди да влезем в Испания един полицай ни спря,  качи се  в автобуса, попита   къде отиваме, след  това махна с ръка –  да продължим.

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с цяла Европа – на картата:

16 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version