Категория: Петя Стефанова

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома 1

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да...

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара 2

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за...

Езера, ветрове и приятели (4): През Острог и Пивско езеро към Дурмитор 2

Езера, ветрове и приятели (4): През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.

За читателите през блогосферата и през четци: кликнете на самия разказ – има повече снимки, отколкото е показвата при вас

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част четвърта

През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

 

Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).

 Позорен стълб – Св.Стефан, Котор

 

Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.

 

Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.

 Котор, Черна гора

Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората  отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.

 Котор, Черна гора

 

Ден пети

Манастирът „Острог” – Пивско езеро – Дурмитор

 

Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?

Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.

 

Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен  круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва  околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.

 

После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да  учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.

Спираме на едно такова местенце.  За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед.  Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В.  Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.

Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на  8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича

Острог

Острог, Черна гора

 

Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.

 Острог, Черна гора

 

Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното  срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.

Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за  едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.

После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.

Piva Lake, Черна гора

 

Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.

Пивско езеро

Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой)  между отвесни брегове.

Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината  Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.

Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.

 Пивско езеро, Черна гора

Пътуваме към

Дурмитор

Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.

 Дурмитор, Черна гора

Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от  природната четка.

 

Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук.  Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Обиколки из западните Балкани – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

0

Езера, ветрове и приятели (3): Черна гора

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора. Приятно четене: Езера, ветрове и приятели...

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания 3

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки!

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Преспанско езеро, Македония

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 Св.Климент Охридски – Охрид, Македония

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 Билянините извори – Охрид, Македония

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 Албания

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 Шкодренско езеро, Албания

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля) 3

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля)

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 Ловеч

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 Талисманите

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 Македония

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 Етно село, Македония

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 Мотори, Македония

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Александър Македонски, Скопие

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 Свети Спас, Скопие

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 Свети Спас, Скопие

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно –  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

Милениумски кръст, Скопие

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 Милениумски кръст, Скопие

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Пеперуди край Милениумския кръст, Скопие

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 Скопие

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 Хераклея – Битоля, Македония

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 Мозайки – Хераклея край Битоля, Македония

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 Маски – Хераклея край Битоля, Македония

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 Амфитеатър – Хераклея край Битоля, Македония

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 Преспанско езеро, Македония

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани – общо – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Халкидики и Солун през есента 3

Халкидики и Солун през есента

Хайде, не всички, но огромна част сме ходили до там, но пък винаги е приятно са си спомним Бяло море и задния ни двор:)

Приятно четене:

Халкидики и Солун през есента

/едно пътуване през септември/

 

Предисловие

Как си представям тази древна страна? Не знам. Някъде в споменните кътчета на съзнанието се таят представи, изградени върху разглеждани снимки, споделени разкази и прочетени думи.

Имам очаквания за нещо топло и древно, каменисто и лазурно, мъжествено и цветно.

Дочувам интуитивното подсказване от дълбините: ”Само се радвай! Не пропускай нито миг и ще видиш натежалата цветност на тази страна. И може би също ще я отнесеш в сърцето си!”.

Оставям вътрешния глас да ми говори и разбирам – това пътуване е един прекрасен финал, преди да се захлопнат вратите на лятото.

 

Тръгването

            В полусънната утрин се носим към полуостров Халкидики, към топлината на слънцето, уюта на ситния пясък и утриннопесенния полет на птиците. Пътуваме. Пъстър шум от множество гласове изпълват топлата атмосфера на ранобудния автобус.

Преминаваме границата. Поздрав на прекрасен гръцки език, от колежка, под звуците на чувствено сиртаки – и вече сме другаде.

Доплаква ми се, както винаги, когато минаваме отвъд физическите граници и през собствените си усещания. Невероятно пътуване в междукултурното пространство на свят без граници… Музиката чертае пътя, който следва емоционалните извивки на сиртакито.

Българските учители са многофункционални – присъстващ влиза в ролята на екскурзовод и разказва за Демир Хисар и гроба на Дебелянов.

Хълмовете се изравняват, преминаваме покрай оскъдна зеленина, водни канали, подредени, изкуствено залесени горички, образуващи зелени туфи. Овце, дисциплинирано пасящи в оформен квадрат земя. Край пътя – първите цъфнали храсти леандро.

Пътят за Солун, Гърция

По пътя, преди пристигането в Солун

 

Слушаме подробна географска информация за страната.

Редуват се жълтозлатни царевични ниви  и малки, изглеждащи като деца, маслинови насаждания, или свободно растящи ниски лозя.

„Древна страна, изградена на основата на минойската култура” – лее се историческа информация. Смяна на култури, на чиято основа се гради съвременната западна цивилизация. Да не повярваш, че в момента страната е пред фалит и протестите са ежедневие.

Постепенно ме обхваща усещане за пуста топлота, пресечена от асфалтовата лента на пътя. В далечината се очертава синкавият силует на невисока планина  –  „туристическа страна с харизма”, така я наричат.

Топло е. Замислям се за горещото гръцко слънце и бреговете  (имам пред вид крайбрежието) на светлината. Често наричаме слънцето гръцко, българско, хърватско или друго, а то е едно. Присвояваме го, като толкова други неща, които не сме създали. Макар че грее еднакво за всички, сме склонни да му приписваме някаква национална характерност, типична за мястото, на което се намираме.

Вдясно, екранно се изнизва индустриалната зона на Серес. Продължаваме към Солун.

Гърция, тази страна на храмове и богове, ни очаква със своето необятно културно наследство. Историята й е колкото собствена, толкова и история на света.

Продължаваме, а на места тревата отхапва от асфалта и стеснява пътя. Сиртакито се лее, нещо екзотично се настанява в душата ми – симбиотично усещане, смесица от визуалност и звуци. Релефът постоянно се мени, преобладава хълмистата нагънатост, ту по – висока, ту по – ниска.

Омърлушени слънчогледи мълчаливо  проклинат сушата.

 

 

Солун

Солун, Гърция

Централната улица на Солун, която излиза на крайбрежието

 

 

 

Солун – Тесалоники, много гръцко звучене. Име на жена, сестра на Александър Македонски. Това е достатъчно, за да ни настрои леко мистично и да засили очакванията.

На влизане, тук – там зле поддържани сгради и доста отпадъци край пътя.

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви) – Солун, Гърция

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви)

 

 

 

Църквата „Св. Димитър”,

 

петокорпусна, със сурова външност и нежна душа. Огромна, а отвътре – фантастични ажурни дърворезби и златносребърна украса. Сводести прозорци със жълти стъкла, сякаш завинаги уловили слънцето. Мощи на светци, обрекли себе си на чистата вяра и загинали, за да опазят себе си от отричане.  Мълчаливо докосваме богато украсените саркофази. На малко бяло листче пишем молба към Бога за здраве. Пишем на български и пускаме българска монета. Бог разбира, той знае.

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви) – Солун, Гърция

Църквата „Свети Димитър” – изглед отвътре

 

 

 

 

 

Дворът на църквата е изпълнен с руини. Всеки пласт, прозиращ през новопостроените стени, бележи етап в развитието на града, етап от историята му. Във всичко, до което спираме затихнали, е събрана много, много топлина.

 

После вървим по централна улица, за да излезем на крайбрежието. Движим се между белокаменни сгради, а отнякъде лъха изкусителният мирис на сладко тесто.

Солун, Гърция

Централната част на Солун

 

Крайбрежие –

статуята на Александър Македонски,

самоуверен и устремен, като всеки победител.

Паметникът на Александър Македонски – Солун, Гърция

Паметникът на Александър Македонски

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Преди това –

Бялата кула

Пред нас постепенно се открива Солунският залив. Виждам я в далечината.

Крайбрежната улица и Бялата кула – Солун, Гърция

Крайбрежната улица на Солун, в далечината – Бялата кула

На срещуположната страна на булеварда са разположени множество кафенета. Цари типично гръцко оживление, по платното се стрелкат различни возила. Контрастна на това усещане, кулата бди над залива, вечна и непоклатима. Стените, според историята, са напоени със страдание и мъченичество. Непристъпна, кръгла, съвършена – чувствам я като твърдина на духа и хранилище за безсмъртие. Колкото повече я наближаваме, се засилва категоричността на присъствието й. Разбирам причината, поради която посетителите на Солун я считат за негова емблема, за вечен страж.

Бялата кула – Солун, Гърция

Бялата кула

 

 

Не успяваме да посетим Бялата кула, затворена е – очакват  се мащабни протести, градът гъмжи от полицейско присъствие. Добре сложени момчета стоят до служебни автобуси. Гърция се раздира от недоволство.

Psakoudia 630 71, Гърция

 

Псакудия,

комплексът „Филоксения”

Крайната цел на пътуването ни е селището Псакудия, което се намира в основата на Ситония – средната част на полуостров Халкидики. Малко рибарско селище в миналото, понастоящем Псакудия е спокойно курортно място с широка пясъчна ивица, крайбрежни заведение и множество курортни комплекси.

Плаж – Псакудия, Ситония

Плажната ивица на Псакудия

 

 

Един от тях е „Филоксения” – изграден от постройки, наподобяващи малък хотел или къща с разчупена архитектура. Между тях се разполагат зелени, добре поддържани площи. Растителността е разнообразна и ефектно аранжирана.

Филоксения – Псакудия, Ситония

Комплексът „Филоксения”

Курортният комплекс ни посреща с перфектно организиран ресторант и хранене тип „шведска маса”, изобилно и щедро по отношение на предлагания асортимент. Множество млади хора поддържат чистотата и реда, можеш да пийнеш нещо традиционно и да хапнеш „на корем”, към което сме особено склонни.

Вечерите в топлия полумрак на терасите преминават в безкрайни шеги и гръмогласен смях, обилно гарнирани с нашенски питиета и мезета.

Филоксения – Псакудия, Ситония

Комплексът „Филоксения” привечер

 

 

Ражда се груповата „закачка”, нещо за което само ние си знаем и, което особено ни сближава. Ще го повтаряме дълго след като се завърнем. Само споменаването на тази култова реплика ще ни връща към атмосферата на пътуването, оставяйки нещо съзаклятнически  обединяващо в нас. Това ме кара да се размисля за уникалната ни национална различност, когато се забавляваме и как влагаме цялата си душа в онова, което преживяваме – в хумора, в смеха, в обидата, в срама, в упоритостта или безхаберието. И колко неповторимо колоритни сме във веселието си, как ценим и преживяваме тясното пространство около пластмасовите маси, някъде в топлата далечност на Халкидики. Пространство, което си присвояваме, побългаряваме и изпълваме с уют.

Вечерта се разхождаме по притихналото крайбрежие, в дискотеките горят свещи, музиката е приемлива, очакват се множество клиенти. Награждаваме се по едно питие и се излягаме върху  шезлонгите на пустия плаж. Стъклената луна ни се чуди, романтично и меко огрява поклащаща се бяла лодка насред залива. Разговаряме, разиграва се аматьорски, доста забавен театър и всичко това оставя поредния спомен в паметта ни. Спомен, създаден от удоволствие, смях и живот, роден в една топла вечер сред приятели, далеч от дома.

Така минават трите дни. Тръгваме си, а мислим – поне още един ден… Никога не ни е достатъчно.

Втурваме се към България, пътьом понесли множество подаръци и най – вече традиционни напитки, маслини, зехтин. Да опитат и другите, да се докоснат до Гърция, да споделим преживяванията си, докато отпиваме побелялото от леда узо и си спомняме.

***

Потопена в уникалната атмосфера и красота на тази страна, отнасям в себе си спомена за пухкаво – рошавите пространства, изпълнени със зелената восъчност на маслините, сухата и топла земя, легендарната митичност на древността. Плажовете – безпределното, топло спокойствие на дългия ден, закичен с цветето на късния залез.

Залез – Псакудия, Ситония

Залезът

 

И смеха на приятелите, без които не мога.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Ситония – на картата:


Кликайте на разказа за подробности!