Категория: Петя Стефанова

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома 1

Езера, ветрове и приятели (6): Към Сърбия и дома

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да...

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара 2

Езера, ветрове и приятели (5): През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за...

Езера, ветрове и приятели (4): През Острог и Пивско езеро към Дурмитор 2

Езера, ветрове и приятели (4): През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.

За читателите през блогосферата и през четци: кликнете на самия разказ – има повече снимки, отколкото е показвата при вас

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част четвърта

През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

 

Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).

 Позорен стълб – Св.Стефан, Котор

 

Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.

 

Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.

 Котор, Черна гора

Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората  отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.

 Котор, Черна гора

 

Ден пети

Манастирът „Острог” – Пивско езеро – Дурмитор

 

Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?

Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.

 

Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен  круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва  околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.

 

После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да  учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.

Спираме на едно такова местенце.  За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед.  Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В.  Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.

Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на  8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича

Острог

Острог, Черна гора

 

Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.

 Острог, Черна гора

 

Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното  срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.

Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за  едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.

После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.

Piva Lake, Черна гора

 

Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.

Пивско езеро

Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой)  между отвесни брегове.

Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината  Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.

Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.

 Пивско езеро, Черна гора

Пътуваме към

Дурмитор

Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.

 Дурмитор, Черна гора

Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от  природната четка.

 

Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук.  Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Обиколки из западните Балкани – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

0

Езера, ветрове и приятели (3): Черна гора

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора. Приятно четене: Езера, ветрове и приятели...

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания 3

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки!

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Преспанско езеро, Македония

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 Св.Климент Охридски – Охрид, Македония

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 Билянините извори – Охрид, Македония

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 Албания

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 Шкодренско езеро, Албания

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля) 3

Езера, ветрове и приятели (1): Скопие и Хераклея (край Битоля)

От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 Ловеч

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 Талисманите

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 Македония

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 Етно село, Македония

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 Мотори, Македония

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Александър Македонски, Скопие

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 Свети Спас, Скопие

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 Свети Спас, Скопие

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно –  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

Милениумски кръст, Скопие

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 Милениумски кръст, Скопие

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Пеперуди край Милениумския кръст, Скопие

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 Скопие

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 Хераклея – Битоля, Македония

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 Мозайки – Хераклея край Битоля, Македония

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 Маски – Хераклея край Битоля, Македония

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 Амфитеатър – Хераклея край Битоля, Македония

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 Преспанско езеро, Македония

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани – общо – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Халкидики и Солун през есента 3

Халкидики и Солун през есента

Хайде, не всички, но огромна част сме ходили до там, но пък винаги е приятно са си спомним Бяло море и задния ни двор:)

Приятно четене:

Халкидики и Солун през есента

/едно пътуване през септември/

 

Предисловие

Как си представям тази древна страна? Не знам. Някъде в споменните кътчета на съзнанието се таят представи, изградени върху разглеждани снимки, споделени разкази и прочетени думи.

Имам очаквания за нещо топло и древно, каменисто и лазурно, мъжествено и цветно.

Дочувам интуитивното подсказване от дълбините: ”Само се радвай! Не пропускай нито миг и ще видиш натежалата цветност на тази страна. И може би също ще я отнесеш в сърцето си!”.

Оставям вътрешния глас да ми говори и разбирам – това пътуване е един прекрасен финал, преди да се захлопнат вратите на лятото.

 

Тръгването

            В полусънната утрин се носим към полуостров Халкидики, към топлината на слънцето, уюта на ситния пясък и утриннопесенния полет на птиците. Пътуваме. Пъстър шум от множество гласове изпълват топлата атмосфера на ранобудния автобус.

Преминаваме границата. Поздрав на прекрасен гръцки език, от колежка, под звуците на чувствено сиртаки – и вече сме другаде.

Доплаква ми се, както винаги, когато минаваме отвъд физическите граници и през собствените си усещания. Невероятно пътуване в междукултурното пространство на свят без граници… Музиката чертае пътя, който следва емоционалните извивки на сиртакито.

Българските учители са многофункционални – присъстващ влиза в ролята на екскурзовод и разказва за Демир Хисар и гроба на Дебелянов.

Хълмовете се изравняват, преминаваме покрай оскъдна зеленина, водни канали, подредени, изкуствено залесени горички, образуващи зелени туфи. Овце, дисциплинирано пасящи в оформен квадрат земя. Край пътя – първите цъфнали храсти леандро.

Пътят за Солун, Гърция

По пътя, преди пристигането в Солун

 

Слушаме подробна географска информация за страната.

Редуват се жълтозлатни царевични ниви  и малки, изглеждащи като деца, маслинови насаждания, или свободно растящи ниски лозя.

„Древна страна, изградена на основата на минойската култура” – лее се историческа информация. Смяна на култури, на чиято основа се гради съвременната западна цивилизация. Да не повярваш, че в момента страната е пред фалит и протестите са ежедневие.

Постепенно ме обхваща усещане за пуста топлота, пресечена от асфалтовата лента на пътя. В далечината се очертава синкавият силует на невисока планина  –  „туристическа страна с харизма”, така я наричат.

Топло е. Замислям се за горещото гръцко слънце и бреговете  (имам пред вид крайбрежието) на светлината. Често наричаме слънцето гръцко, българско, хърватско или друго, а то е едно. Присвояваме го, като толкова други неща, които не сме създали. Макар че грее еднакво за всички, сме склонни да му приписваме някаква национална характерност, типична за мястото, на което се намираме.

Вдясно, екранно се изнизва индустриалната зона на Серес. Продължаваме към Солун.

Гърция, тази страна на храмове и богове, ни очаква със своето необятно културно наследство. Историята й е колкото собствена, толкова и история на света.

Продължаваме, а на места тревата отхапва от асфалта и стеснява пътя. Сиртакито се лее, нещо екзотично се настанява в душата ми – симбиотично усещане, смесица от визуалност и звуци. Релефът постоянно се мени, преобладава хълмистата нагънатост, ту по – висока, ту по – ниска.

Омърлушени слънчогледи мълчаливо  проклинат сушата.

 

 

Солун

Солун, Гърция

Централната улица на Солун, която излиза на крайбрежието

 

 

 

Солун – Тесалоники, много гръцко звучене. Име на жена, сестра на Александър Македонски. Това е достатъчно, за да ни настрои леко мистично и да засили очакванията.

На влизане, тук – там зле поддържани сгради и доста отпадъци край пътя.

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви) – Солун, Гърция

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви)

 

 

 

Църквата „Св. Димитър”,

 

петокорпусна, със сурова външност и нежна душа. Огромна, а отвътре – фантастични ажурни дърворезби и златносребърна украса. Сводести прозорци със жълти стъкла, сякаш завинаги уловили слънцето. Мощи на светци, обрекли себе си на чистата вяра и загинали, за да опазят себе си от отричане.  Мълчаливо докосваме богато украсените саркофази. На малко бяло листче пишем молба към Бога за здраве. Пишем на български и пускаме българска монета. Бог разбира, той знае.

Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви) – Солун, Гърция

Църквата „Свети Димитър” – изглед отвътре

 

 

 

 

 

Дворът на църквата е изпълнен с руини. Всеки пласт, прозиращ през новопостроените стени, бележи етап в развитието на града, етап от историята му. Във всичко, до което спираме затихнали, е събрана много, много топлина.

 

После вървим по централна улица, за да излезем на крайбрежието. Движим се между белокаменни сгради, а отнякъде лъха изкусителният мирис на сладко тесто.

Солун, Гърция

Централната част на Солун

 

Крайбрежие –

статуята на Александър Македонски,

самоуверен и устремен, като всеки победител.

Паметникът на Александър Македонски – Солун, Гърция

Паметникът на Александър Македонски

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Преди това –

Бялата кула

Пред нас постепенно се открива Солунският залив. Виждам я в далечината.

Крайбрежната улица и Бялата кула – Солун, Гърция

Крайбрежната улица на Солун, в далечината – Бялата кула

На срещуположната страна на булеварда са разположени множество кафенета. Цари типично гръцко оживление, по платното се стрелкат различни возила. Контрастна на това усещане, кулата бди над залива, вечна и непоклатима. Стените, според историята, са напоени със страдание и мъченичество. Непристъпна, кръгла, съвършена – чувствам я като твърдина на духа и хранилище за безсмъртие. Колкото повече я наближаваме, се засилва категоричността на присъствието й. Разбирам причината, поради която посетителите на Солун я считат за негова емблема, за вечен страж.

Бялата кула – Солун, Гърция

Бялата кула

 

 

Не успяваме да посетим Бялата кула, затворена е – очакват  се мащабни протести, градът гъмжи от полицейско присъствие. Добре сложени момчета стоят до служебни автобуси. Гърция се раздира от недоволство.

Psakoudia 630 71, Гърция

 

Псакудия,

комплексът „Филоксения”

Крайната цел на пътуването ни е селището Псакудия, което се намира в основата на Ситония – средната част на полуостров Халкидики. Малко рибарско селище в миналото, понастоящем Псакудия е спокойно курортно място с широка пясъчна ивица, крайбрежни заведение и множество курортни комплекси.

Плаж – Псакудия, Ситония

Плажната ивица на Псакудия

 

 

Един от тях е „Филоксения” – изграден от постройки, наподобяващи малък хотел или къща с разчупена архитектура. Между тях се разполагат зелени, добре поддържани площи. Растителността е разнообразна и ефектно аранжирана.

Филоксения – Псакудия, Ситония

Комплексът „Филоксения”

Курортният комплекс ни посреща с перфектно организиран ресторант и хранене тип „шведска маса”, изобилно и щедро по отношение на предлагания асортимент. Множество млади хора поддържат чистотата и реда, можеш да пийнеш нещо традиционно и да хапнеш „на корем”, към което сме особено склонни.

Вечерите в топлия полумрак на терасите преминават в безкрайни шеги и гръмогласен смях, обилно гарнирани с нашенски питиета и мезета.

Филоксения – Псакудия, Ситония

Комплексът „Филоксения” привечер

 

 

Ражда се груповата „закачка”, нещо за което само ние си знаем и, което особено ни сближава. Ще го повтаряме дълго след като се завърнем. Само споменаването на тази култова реплика ще ни връща към атмосферата на пътуването, оставяйки нещо съзаклятнически  обединяващо в нас. Това ме кара да се размисля за уникалната ни национална различност, когато се забавляваме и как влагаме цялата си душа в онова, което преживяваме – в хумора, в смеха, в обидата, в срама, в упоритостта или безхаберието. И колко неповторимо колоритни сме във веселието си, как ценим и преживяваме тясното пространство около пластмасовите маси, някъде в топлата далечност на Халкидики. Пространство, което си присвояваме, побългаряваме и изпълваме с уют.

Вечерта се разхождаме по притихналото крайбрежие, в дискотеките горят свещи, музиката е приемлива, очакват се множество клиенти. Награждаваме се по едно питие и се излягаме върху  шезлонгите на пустия плаж. Стъклената луна ни се чуди, романтично и меко огрява поклащаща се бяла лодка насред залива. Разговаряме, разиграва се аматьорски, доста забавен театър и всичко това оставя поредния спомен в паметта ни. Спомен, създаден от удоволствие, смях и живот, роден в една топла вечер сред приятели, далеч от дома.

Така минават трите дни. Тръгваме си, а мислим – поне още един ден… Никога не ни е достатъчно.

Втурваме се към България, пътьом понесли множество подаръци и най – вече традиционни напитки, маслини, зехтин. Да опитат и другите, да се докоснат до Гърция, да споделим преживяванията си, докато отпиваме побелялото от леда узо и си спомняме.

***

Потопена в уникалната атмосфера и красота на тази страна, отнасям в себе си спомена за пухкаво – рошавите пространства, изпълнени със зелената восъчност на маслините, сухата и топла земя, легендарната митичност на древността. Плажовете – безпределното, топло спокойствие на дългия ден, закичен с цветето на късния залез.

Залез – Псакудия, Ситония

Залезът

 

И смеха на приятелите, без които не мога.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Ситония – на картата:


Кликайте на разказа за подробности!

Украйна, земя на паралелни светове (2): Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил 1

Украйна, земя на паралелни светове (2): Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил

 Продължаваме с обиколката на Украйна с Петя. Започнахаме с Каменец–Подолски, Тернопол и Лвов, а днес ще продължим с Киев, Първмайск и Измаил.

Приятно четене:

 

 

 Украйна, земя на паралелни светове

част втора

Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил

Киев

 

Влизаме в Киев. Пропускам да снимам футболната топка до обозначението на града. Пропускам да снимам толкова емблематични неща, покрай които профучаваме – надгробните кръстове и паметни плочи, отрупани с изкуствени цветя и венци в крещящи цветове; стадата крави с клечащи екзотични пастири; изникващите отвсякъде украински дечица с остри руси косици, щръкнали нагоре над усмихнатите личица и тънички като клечици крачета под късите панталони, които викат и махат възторжено; разпятията, опасани от ниски оградки и разноцветни ленти; неизброимите най – разнообразни помещения с надпис „Шиномонтаж” („Гумаджийница”) и „Автомийка” или просто „Мийка” (много точна дума, според мен); голите до кръста мъже, които завалено предлагат услугите си за помощ, превъзбудени, шумни и разговорливи след поредната бира или водка, или и двете; безкрайните слънчеви ниви с разлюляните жълтозлатни коси на житата, с аромата на прах, напечено зърно и чернозем…; с прилежно и дисциплинирано, по социалистически обработената земя, която, въпреки изровените пътища, ти създава усещане за грижа  и лишава околния пейзаж от запустялост и немара…

Търсим къмпинг, имаме адрес и GPS – координати, но на посоченото място няма и помен от къмпинг. Отзивчив и във видимо трезво състояние украинец звъни от личния си мобилен телефон на посочените номера, а оттам ни упътват.

Стигаме до зелена ограда, но къмпинг все още не виждаме. Излиза мъж с черна униформа и надпис „Охрана”, изписва ни три пропуска (не можем да напуснем района, ако от къмпинга не са ни сложили печат), връчва ни ги, отваря портата и ние навлизаме в прекрасен зелен парк с широки асфалтови алеи.

Украйна на мотор

 

Украйна на мотор

 

 

 

Спираме пред телена ограда и голям, напълно празен  асфалтов плац с тук – там прорасла трева и остатъци от бяла боя, очевидно бивш паркинг. Посреща ни млада жена, питаме : „А где къмпинг?” . Тя отговаря, посочвайки: „Здесь!” (Тук!), Гената продължава озадачено : „А где екстри?” (има предвид баня, тоалетна, магазин…, изброени на голям рекламен билборд в началото на града), а тя: „Будьет!” (Ще ги има!). После разбираме – къмпингът е изграден за Европейското по футбол и ще се напълни за следващия мач.

Мисълта да си разположим палатките на пустия асфалт ме ужасява и моля момчетата да се настаним в ъгъла, под короните на няколко огромни ореха… Просто потребност от малко импровизиран уют…

Украйна на мотор

 

 

Палатките оживяват плаца, а ние седим на трикраки столчета, отпиваме биричка, стъпили боси на топлия грапав асфалт… После обличаме „градски дрехи” и  вървим по дълга права алея (дори тук завоите са нетипични).

Езеро – Украйна на мотор

 

 

Чувствам се защитена с тези трима силни мъже, търча напред – назад, снимам красиво езеро, патици, коне… Спокойна съм, на други, отвъдличностни нива…

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Намираме се в градския Експоцентър, изграден от монументални постройки с колони в добре поддържан парк. Доста цивилизовано местенце. В горната част на колоните дреме необезпокоявана емблемата на съветския соц – сърп и чук.

Киев – Украйна на мотор

 

 

Над парка се изправя металната фигура на жена… Всичко от близкото минало е запазено, историята е такава каквато е – неоспорима…

Сядаме в заведение с приятни плетени маси и столове, чудесно обслужване, страхотна атмосфера. Смеем се на небрежността и настървението, с които Ники започва да унищожава пицата на Иво и се чуди чия е донесената по – късно вечеря. Разменяме си поръчаното, всеки хапва парче от храната на другия, всичко трябва да се опита.

За малко се свивам в стола и се оттеглям в себе си – само за кратко, да обмисля случващото се и да попия  вечерния хлад на Киев…

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

После спим под огромните разлистени дървета, от чиито клони на гроздове висят зелени орехи. През плаца претичват светлокафяви  катерици. В огромния град отново намираме нашето, само нашето място, което години наред чака да осъществим това пътешествие… По този повод мисля, че винаги, далече от нас, има едно място, което ни очаква. Очаква стъпките, топлината, емоциите…очаква нас…

 

Киевско – Печорската лавра

 

На другата сутрин поемаме към емблемата на Киев и цяла Украйна – манастирския комплекс Киевско – Печорска лавра, или голям мъжки православен манастир. На излизане охранителят ни връща за печат върху пропуските. Иво събужда стопанина на паркинга, който сънено полага зелен печат и вече можем да напуснем района. Всяко излизане и влизане се таксува 10 гривни. Моторите са без багаж и се пътува лесно.

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

Днепър

 

 

 

При поредно объркване минаваме по мост над  Днепър – огромна ленива река.

 

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

Киевско – Печорската лавра

 

 

 

После оставяме моторите близо до входа и поемаме към събраните на едно място множество невероятно красиви църкви и различни музеи. Само това място посетите  в Украйна, бихте могли да  научите достатъчно за бита и културата на страната.

Камбана – Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Влизаме в двора и попадаме на временно замлъкнала, огромна  камбана, свалена за ремонт.

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Първоначално посещаваме църква, в която тече богослужение. Хора на различни възрасти стоят чинно, с наведени глави. Липсва движение, поглеждат ни възмутени, когато минаваме. Най – после… големите кръгли свещници, които познавам от нашите църкви. Запалвам си свещици, наричам ги на различни хора, а обстановката ми създава усещане –  чута и разбрана съм.

Следва

Националния музей на украинското народно декоративно изкуство

– тъкани, предимно с флорални мотиви, рисунки на известни художници, изделия от цветно стъкло, уникални обемни дърворезби, модернистични съвременни творби под формата на абстрактни картини и скулптурни композиции от странни материали. Много ми е интересно, чета каквото мога и постепенно изоставам от групата. Ники ме подканя да побързам, а аз искам да видя още и още. Момчетата ме изчакват, но усещам нетърпението им. Пак по мое настояване посещаваме Музей на книгата. Тук, през 17 век,  е основана първата печатница в Киев. Предисторията й е свързана с онези монаси, които с избодени от тъмнината очи, преписват и разпространяват църковна и житийна литература. После историята преминава през първите пособия за печатно разпространение, за да достигне до почти съвременния вид на създаваните книги, през различните шрифтове и съдържания, от житията на светци (тук се е родило първото печатно издание на житието на Иван Рилски) и различни евангелия, чиито изложени екземпляри са предимно копия, до първите учебници, осоновополагащи корените на отделни науки, сборници от народни умотворения и такива с произведения на различни местни творци… Богатство и духовност… Казвам си: „Трябва ми много, много време, дори само фрагментарно да се докосна до тая нетленност, до цялото това национално и вселенско богатство”. Спирам, чета, усещам… Пред очите ми се изгражда литературният облик на една нация, създаден от желанието за познание, за собствена културна идентичност, за растеж…

Не знам дали съм разбрала правилно видяното, но го почувствах – с кожата,  с душата си и му се възхитих искрено.

Великденски яйца – Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

 

В двора на Киевско – Печорската лавра на няколко места са разположени полусфери, изградени от изрисувани яйца, каквито могат да се видят и в първия музей, който посетихме. Наричат ги „писанки”, което първоначално прочитам неправилно, след като поставям грешно ударението на първата сричка. Те са много весели, много пъстри, много различни, образуват една живописна съвкупност, върху която погледът залепва – гледаш, гледаш, а след като тръгнеш ти се иска да се обърнеш още веднъж. Това усещане  за проверка на реалността, ще ни спохожда често и ще ни съпътства в цяла Украйна.

Срещаме се отвън и тръгваме към изкуствено прокопаните пещери, обиталища на монаси – там, където е положено началото на Печорската обител. Налага се да изчакаме, тъй като е възникнал някакъв проблем. Пием разредено кафе (никак не харесах кафето в Украйна, липсваше ми плътният, ярък вкус на кафето  у дома!). Иво и Гената отхапват от нещо сладко, кафяво и правоъгълно, което се нарича меденка, но има странен сладникав, бих казала църковен вкус. Ники седи на дървена зелена пейка, а до него набожна украинка, с покрита с шал глава, нарежда някакви църковни напеви, които следи с поглед в изправена пред лицето й папка с текстове. Толкова е съсредоточена,  с тоя крехък гласец и сериозна изражение, че ситуацията е нелепа и бих казала – комична… Забелязвам, че в очите на Ники (тоя безбожник!) се надига смях, повдигам ъгълчето на устата си и се опитвам да гледам другаде.

Идва нашият ред. Заплащаме съответната  цена за вход и хлътваме в тъмно подземие. Строени един зад друг, се включваме в колона от хора.  Движат се мълчаливо в тесните задушни коридори. Единственото позволено осветление е крехкият, трепкащ пламък на църковните свещи. В стените са издълбани ниши, където са положени саркофази със стъклени похлупаци, под които, някак тайнствено в тихия сумрак, се очертават силуетите на човешки тела, чиито лица са покрити с шалове в религиозни мотиви. Върволицата от смълчани люде…бродещи като сенки, спират и с безкрайно преклонение докосват саркофазите с нетленни останки… Друга енергия насища оскъдното пространство, пречистена, истинска, извънпланетна… Правя същото – пръстите ми се плъзгат по дървения ръб на капаците, чета имената и си мисля, колко хора биха се отказали от всичко, за да се посветят на вярата и Бога, мисля за цената на земното съществуване, за стремежа да имаме… А тези тук са вървели по пътя на своето себеотричане и нямане, отлюспвайки от себе си всичко, което ги е свързвало със земята и тленността. Животът им е гаснел като свещите, с които си светим сега – бавно, постепенно, необратимо. Последните им мигове… мигове на безмълвие, молитва, вяра, упование и корав дух, временно затворен в изтерзаната  плът  на тялото. Вдишвам, знам че поемам в себе си нещо, което го има само тук  –  в тясното пространство на монашеските пещери.

После си купуваме сувенири, бързо на моторите, събираме багажа в къмпинга, печат и пак летим, към следващото украинско чудо – собственоръчно да повдигнем „Желязната завеса”, да открием за себе си истината за Студената война и мащабността на ядреното въоръжаване.

Пътуваме към гр. Първомайск..

 

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

На излизане от града настигаме мотор с кош. Триколесното вдига бодра пушилка, трещи и се носи жизнерадостно напред, яздено от бос (имам пред вид само с чехли!) и гологлав младеж, доволно ухилен, който ни поздравява. Разминаваме се, а аз почти успявам да го заснема. После разглеждаме снимките и Ники забелязва иронията – зад самодоволния укротител на шумни, престарели возила, се мъдри билборд с млада жена и надпис: „Украйна вперед!”, (второто Е, трябва да е с две точки отгоре и се чете – „Украйна вперьод!”), т. е. „Украйна напред!”. Толкова е показателно за това, по какъв начин страната напредва – тътрузейки след себе си дрънчащите останки на едно кошмарно минало, наречено социализъм, затруднена в движението си от това наследство, но неспособна да го захвърли и да се отрече от него.

Настилката отново е вълнообразна, а аз се подмятам в поредната дива езда. Примъчнява ми за мотора, за мен самата, за километрите, които ни очакват и една мисъл се забожда досадно в съзнанието ни, а после натрапчиво дълбае, дълбае: „Само да издържа, само да издържа!”

Первомайск, Николаевска област, Украйна

 

 

Намираме без затруднение ядрената база, но е късно и е затворена за посетители.

Влизаме в Първомайск

и с Гената пазаруваме в голям хранителен магазин, а останалите ни чакат отвън. Тъкмо се чудим накъде да се отправим, за да търсим място за бивак, пристига местен моторист с пистов мотор, протекторна жилетка и раничка на гърба –  гледка, която не се среща често. Питаме за място, подходящо за палатки, а той само кима и махва: „След мен!”.

Към Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Излизаме извън града и караме по черен път в залесена тясна ивица между нивите, която навлиза навътре в пшеничените и слънчогледови полета. Нашият домакин ни оставя с думите: „Мисля, че това ви нужно!”, разменяме си любезности и се разделяме. Продължаваме, а край пътя на доста места са изхвърляни отпадъци, които образуват малки бунища. Носи се смрад в горещата вечер. Спираме и  Гената отива да разузнае, а Иво тръгва след него. Изчакваме според уговорката. Тъй като не се връщат, тръгваме.

Към Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Намираме ги край пътя, на добре окосено място, да разговарят с гол до кръста, доволно пийнал, шумен и словоохотлив украинец. Той ръкомаха и настоява да се настаняваме, ако искаме вода – има, храна – също, кафе – да, има и кафе. Има всичко. После допълва, че е женен за българка, която ще посрещне с такси и ще можем да си говорим цяла нощ – перспектива, която ме ужасява. Поредният гостоприемен човечец започва ожесточено да спори с Гената за съществуването на ракетната ядрена база, отричайки да има такава в района. Нашият човек се ядосва не на шега и заявява, че отказва да говори. Осъзнавам, че сме сами сред нищото с пийнал, раздразнителен и някак неудовлетворен мъж, с изразена потребност от общуване… и ме дострашава, спорим дали да останем, скарваме се помежду си… Един от моментите на напрежение и гняв, които са неизбежни, кризисни точки във всяка пътуване.

Решаваме да останем, тъй като се смрачава и е твърде късно за ново търсене. Искам да отбележа, че много често запитаните от нас местни хора не знаят местоположението на своите забележителности. Питат ни закъде сме се запътили и ако отговорим: „На разходка, да разгледаме!”, те недоверчиво задават уточняващи въпроси от типа: „Значи – на гости?…За Европейското?…” и т. н. За тях просто разходка или пътуване звучат твърде несериозно като цел. Дълбоко са привързани към земята си, това прозира в тяхната характерност, но не я рекламират шумно и не се бият в гърдите, че „по – хубаво от нашето няма!”. Мълчаливо и вярно обичат Украйна. При нас е обратното – проглушаваме ушите на Европа и света с българските забележителности (което е прекрасно!), а собствените си уши пълним с недоволства, как нищо не ни е наред, какви сме „овце и неудачници”,  живеещи в „скапана държава”. Простете ми този паралел и бъдете сигурни – ако нося нещо дълбоко, в най – дълбокото и съкровеното на душата си, това е моята България!

Човекът най – сетне изчезва нанякъде. Спретваме полегнали трапезата си, пийваме по една ракийка, успокояваме се и си бъбрим. Край ушите ни избръмчават ненаситни комари, тревата прошумолява, просвирват щурци… Вечерта бавно прониква между палатките, прокарва притъмняла ръка по извитите стъбълца на житата, а умората полека се настанява зад клепачите. Не спира да лае куче. По черния път между нивите минава кола, от която се изливат изкривените  звуци на музика и млади гласове. Не сме озадачени … Заспиваме…

 

 

 

 

Ядрената база, близо до Първомайск

 

Закусваме в Първомайск. Заведението – хардсоц, със задължителната, събрана на места зелена мека постелка на земята, тип „изкуствена трева”. Хапваме сандвичи, а точно преди да тръгнем, собственикът на заведението се появява с малка шоколадова торта, кръстена как – „Фаворит”, разбира се. Подарява ни я с думите: „От заведението!”. Първоначално млъкваме… после благодарим. Човекът предлага да донесе прибори, за да я хапнем, но е време за тръгване и любезно отказваме. Обясняваме, че ще я вземем със себе си. Този неочакван жест на внимание ни трогва, но както вече се разбрахме, тук странностите се изсипват като летния дъжд – неочаквано и в повечето случаи радващо.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

Музей на стратегическите ракетни войски

 

 

 

Връщаме се назад, за да посетим ракетната база. Тя е действаща през миналия век, по време на надпреварата за ядрено въоръжаване между Западния и Източния блок.  Престава да съществува като такава, след прекратяване на Студената война и сключването на договор за разоръжаване с НАТО. Ядрените бойни глави се транспортират до СССР, където ги унищожават и заплащат на Украйна за това.

На малкия паркинг отпред са строени кросови мотори – сродни души, братя по оръжие и радост за очите.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Плащаме пълната такса, за да видим всичко. Насочват ни към зала, където гледаме документален филм за изстрелването на различни балистични ракети. Зловещо… и тоя мрачен, задгробен глас, който обяснява подробностите. Звучи ми като радио репортаж от Втората световна война. Следва обиколка на музея, където слушаме цялата история на ядрените бази. Надземни и подземни, разположени  на територията на Украйна, те я превръщат в третата ядрена сила в света, след разпадането на Съветския съюз. Няма да мога да разкажа всичко – много изразителен, на места забавен екскурзовод в камуфлажно облекло (напълно в унисон с ролята!) ни разхожда, посочва с дълга дървена показалка макети, облекла, нещо като каюти, т. е. спалните помещения на служещите в базата, хладилник с прозрачна врата, за да се вижда съдържанието, различни модели гайгерови броячи. Разбирам, че цялото управление на базата се осъществява в нещо като вертикална подводница, или дванадесететажна метална капсула, вкопана в земята. До отделните етажи се стига с асансьор – предстои ни да направим точно това.

            Обиколката на самата база

осъществяваме с друг водач. Разглеждаме различни модели ракети и вертикални разрези на ракетни двигатели. Все още са непокътнати, въпреки атмосферните влияния, тъй като са изработени от висококачествена стомана. После ни разказват за охраната на базата – няколко огради с високо напрежение, датчици за топлина и движение… Надничаме в огромен отвор, под масивен метален капак (във военновременни условия се вдига за осем секунди!) – мястото на огромната междуконтинентална балистична ракета  SS – 18 с демоничното име „Сатана” и заряд от десет бойни глави, всяка двадесет пъти по – мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима…

Ракета SS-18 , Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Ракета SS 18 – Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

Потресена съм от фактите – това чудовище прелита за двадесет и пет минути до САЩ, бойните глави се отделят една след друга и всяка е програмирана за унищожаване на индивидуална цел… Само на територията на Украйна е имало осемдесет и шест такива ракети! Спомням си прочетеното за  моментите на сблъсък между Великите сили, Карибската криза през шейсетте например, и виждайки това пред себе си, давам си  сметка, че сме големи късметлии. Съществувала е реална опасност светът да изчезне  далече преди да свърши календарът на маите…

Слушаме изумителни неща за технологии, непонятни за нас. Обърквам се в цялата тази техническа информация, твърде любопитна и много непозната.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

 

Време е да се спуснем до

пункта за изстрелване и управление на ракетите

Влизаме в тесен и хладен коридор, който се намира на три метра под земята и разполага с все още действаща вентилационна система. Налага се да чакаме, тъй като асансьорът побира четири – пет човека, плътно натъпкани един до друг. Както вече споменах, съоръжението представлява подобие на вертикална подводница с множество отсеци, свързани със стълби отвътре и асансьор отвън.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Идва нашият ред. Асансьорната врата е масивна и се затваря след нас със завъртане на кръгъл червен кран. Пропадаме десет етажа под земята, но вече сме изпитвали подобно нещо в Солната мина, Румъния. Докато се движим, наблюдавам стената през тесен процеп и се чудя – какво ли предстои да се случи?

Пулт за управление на ядрени ракети – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

Пулт за управление на ядрени ракети

 

 

 

 

Влизаме в тясното командно пространство и се настанявам зад пулт за управление, снабден с множество копчета, метални вратички, които се отварят с отскачане, след като натиснеш съответния бутон, лампички, надписи и два монитора отляво.

Мястото на командира – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

Мястото на командира

 

 

 

 

 

Ники се тръсва на съседен стол, а над главата му е поставен надпис – „Място на командира на полка”. Пак се уреди, мисля,  преднамерено избра позицията – да командва, та да командва…

Пулт за управление на ядрени ракети – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

„На другия ден“

 

 

 

Екскурзоводът обяснява, че за да се изстреля адското изчадие, е необходимо двама души едновременно да натиснат копчето с надпис „Произвести пуск!”, а после да пъхнат и завъртят ключ в кръгъл отвор, намиращ се отдясно на пулта. За да засили драматизма, украинецът бавно и тържествено отброява:”Пет, четири, три, две, едно! Пуск!” и двамата с наш Гена (той чевръсто зае мястото пред другия пулт), съвършено синхронно натискаме прословутото копче… Отсреща блесва цялото табло в червени и зелени мигащи светлини и малкото  помещение е пронизано от  зловещ мучащ звук, напомнящ  тревожна сирена при въздушно нападение… Започвам да се смея, изпълнена с възхищение и гордост…

Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна

Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна

 

Впоследствие обмислям този миг и се чудя – дали е нормално да се радваш, че с едно движение в резултат на нечие решение, човек може да сложи точка в съдбата на милиони хора, да драсне черта, която прекъсва нишката на живота и да ги погребе под развалините… Да предопредели развитието на поколения след тях, да заличи от повърхността на планетата неизброими години история…

Тези мисли идват по – късно, след като еуфорията се разсейва в тъмния коридор, по който изплуваме на повърхността и след като хилейки се казвам на Гената: „На – тис – нах – ме  го! На – тис – нах – ме го!”.

Торта – Първомайск, Украйна

 

 

 

Круши – Първомайск, Украйна

Гадинка ;)

 

 

 

 

Седим на беседка в двора на базата, момчетата унищожават шоколадовата торта – подарък, златистозелен бръмбар позира върху твърда, неузряла круша, успокояващо жужат пчели, а местните обитатели са си създали зеленчукова градина. По украински парадоксално – всичко това на място, от което преди време би могъл да се унищожи светът…

 

Одеса

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

По пътя се снимаме с огромен жълт мотор, модел „чопър”, но нямаме лепенка TDM, за да оставим следа. Това определено би зарадвало ротния на групата Yamaha TDM –  Веско Куршумов, който самодоволно би заявил: „ТДМ оставя следи навсякъде – дори в Украйна!”. Представям си го и се подхилквам, защото заразителната му емоционалност понякога много ми липсва.

Пристигаме в Одеса след дълго друсане и подскачане, поплаквам си в каската от болката в кръста, но целите са си цели. Привечер е, отлагаме разглеждането на града за утрешния ден. Започва поредното търсене на къмпинг. Разполагаме с адрес, но се намираме в милионен град, който изобщо не познаваме. Не се лутаме много, но търсеното от нас място е изградено от бунгала. Изчакваме специално разрешение за разпъване на палатки. Така и не го получаваме, но украинец от охраната ни нашепва, че можем да спим на самия плаж и ни упътва в каква посока да тръгнем. Приемаме съвета му, но въпреки това спираме до хотели –  цените са доста високи.

Черно море, Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

Насочваме се към крайбрежието

Пред нас е стръмен път, който слиза до пясъчната ивица. Отнякъде се появява, знаете вече – гол до кръста, леко пийнал, словоохотлив местен жител и у мен категорично се настанява усещането за déjà vu. Да, преживели сме го вече. Казва, че можем да се настаним на плажа, а Гената се спуска дотам и потвърждава – има местенце и за нас. Стоим в края на огромния Одески залив, напред – морето, в нозете ни – черевеникава глинеста почва… Залезно е…

Човекът някак между другото вметва, че предлага място за нощувка срещу дванадесет долара на човек, а ние с Иво отиваме да огледаме. Не знам дали ще успея достатъчно образно да опиша тази част от Одеса и двора, в който попадаме. Хаос, невероятна бъркотия, струпване на вещи и какво ли още не – постройки и постройчици, сякаш някой минувач се е пресегнал през оградата и ги е подхвърлил с шепа… Ламарини, кучешки колиби, заграждения от различни материали, градинка, тесни циментови пътечки, нелогично криволичещи между всичко това. Баня и тоалетна, в които трудно ще се побере мъж със среден ръст, две портално свързани стаички с двойни легла – едното не толкова двойно… И единственото хубаво нещо – просторен дървен навес с голяма трапезна маса, диван и телевизор. Поглеждаме се недоумяващо, но навесът и умората накланят везните към „да”. В дъното на двора зее отворена порта – там трябва да оставим моторите. Решаваме, щом е за една вечер – може. Отиваме при момчетата и им разказваме. Копнеем за течаща вода и сапун, затова и те са съгласни с нас. Опитваме заедно да намерим мястото, за да приберем машините. Тръгваме в предполагаемата посока, но – нищо… Глутница кучета, които се шляят по мизерните улици, се спускат настървено след нас и захапват ботуша на Колето, с който той раздава правосъдие,  а аз… пищя… Всички дворове са като описания – сред полусрутени, занемарени постройки се валят купища вехтории, мирише на манджи и кучета, кучета… Връщаме се при нашия домакин, той се мята на велосипед, който е видимо за човек по – нисък поне с половин метър, чевръсто върти педалите със щръкнали нагоре колене и точно преди да се шмугне по песъчлива пътечка в някакъв тесен проход между къщите,  Ники спира и казва: ”Къде отиваме и какво точно правим тук?”. Изоставяме водача си (представям си изумлението му, когато се е обърнал, а нас вече ни е нямало) и поемаме в обратна посока. Група полуголи веселяци викат нещо зад нас, а ние нямаме търпение да се върнем в другата, нормалната реалност. Чувствам се отвратена, отегчена, гладна и уморена – състояние, в което си склонен да правиш нетипични компромиси.

 

Черно море, Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Намираме място за

бивак близо да плажа

С Иво оставаме там, а момчетата отиват за провизии. Отваряме си топла бира, напълно синхронна със събитията от вечерта и обстановката. Сядаме и аз бавно и меланхолично говоря за човешката чувствителност, за собствените си преживявания, за огорченията и неистовото желание за пътуване… Там, на високия бряг, над напевно плискащата се солена вода, с усещане за краткия живот на морската  пяна, аз отново намирам себе си след уморителното лъкатушене сред множества полярни емоции. На хоризонта светлините на Одеса докосват залезното небе и лекото сияние дреме, нежно и рехаво, а топлия въздух се раздвижва от време на време от плах полъх. Някъде над града започва заря, някой празнува. Последните три дни са неработни за Украйна по повод празниците, свързани с Конституцията на страната. Разпукващите се цветни светлинни букети на фойерверките придават някаква допълнителна магия на мига. Седим, малко познати и много близки, бърборим за най – различни неща, поглеждаме очакващо за светлините на фаровете и аз разбирам, че попивам един от най – красивите мигове на това пътуване… От онези мигове, сътворени от равновесие между вън и вътре, между видимото и невидимото, между мен и Вселената. Мога да си отида в един такъв миг – просто така – тихо и спокойно да отпътувам…

Заспиваме, а тишината се огъва от женски смях. Събужда ме плющенето на платнището и шибащият звук  на дъждовните капки. Размърдваме се, а после в палатката прокапва, първо върху мен, а после на още няколко места. Свиваме се в единия край, а навън трещят гръмотевици и дъждът облива земята. Опитвам се да заспя и учудващо, успявам…

Утрото е горещо, небето – измито, а около нас – кално. През нощта, дори не сме усетили кога, моторът на Гената е паднал. Последици – кален куфар, кална ръкохватка, счупен мигач.

Малко след тръгването се объркваме. Това явно е планирано объркване, някой някъде е разпоредил да се случи, посочил е пътя и ние сме го последвали.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Заставаме пред

моста на влюбените,

където можеш завинаги да заключиш сърцето си, заедно с това на човека, когото наричаш свой любим. Купуваме се катинарче, с черен маркер пиша „Петя + Ники” и рисувам сърце.  Малко ми прилича на войнишка татуировка. Следва фатално щракване и нашите сърца са съединени завинаги… Разглеждаме моста – катинари с различна форма, големина, цвят и надписи, хиляди надежди заковани в едно, единствено щракване. Развълнувана съм.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Минаваме по известния гърбав мост, а Ники отказва да ме пренесе на ръце. Тежка съм. Мисля, че си оставя малко необречено пространство, за да бъде себе си, свободен и необуздан. Наблизо – Шахския дворец, който е затворен за посещение. Фантазирам… На кръглата тераска, която опасва една от кулите, излиза принцеса с разпуснати копринени коси,  пее с нежен глас и разресва водопадната прелест… В този момент Иво казва – за удобство са й осигурили и сателитна телевизия. Магията свършва.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Следваща спирка –

прекрасно италианско кафене с шеговитото име „Гогол Могол”

Ограда от боядисани старовремски велосипеди с багажник и звънец. Сандъчета с цветя, поставени върху наредени една върху друга книги. Много интелектуално кафене.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

Звучат италиански канцонети, а поднесеното кафе е с богат, плътен вкус.

Украйна, земя на паралелни светове (1): Към Киев 2

Украйна, земя на паралелни светове (1): Към Киев

По моторите и газ към Украйна 🙂 Петя ще ни води на лятна обиколка из малките и големите градове на страната

Украйна, земя на паралелни светове

или да се докоснеш до красотата на Ада

Едно пътуване с мотор в края на юни, 2012 г.

 

 

Кратко представяне

 

Маршрут: България – Румъния – Украйна – Румъния – България.

Участници: три  екипажа, т. е. три мотора.

Човешки състав: трима щураци и една луда 45 – годишна жена, общо четирима.

Не са наясно точно къде отиват, но това не може да ги спре.

 

Планирано тръгване – 23. 06. 2012г., събота, от Русе.

Пристигане – 30. 06.2012 г., събота, Каварна.

 

Основна  цел: Украйна – „необятна земя между гористите Карпати и низините, Черно и Азовско море и р. Днепър. Съхранила културната си идентичност, завладяваща с вихрения танц гопак и напевната мелодия на бандурата, страна пълна с обрати  и история…” – прочетох го някъде преди да тръгнем… напълно вярно, ще добавя само – страна на противоположности, съществуващи в странни съчетания, разделени понякога само от крачка. Правиш я и вече си в друг свят. Объркващо и озадачаващо, привлекателно и плашещо…С една дума – Украйна.

 

Предупреждение!!! Тук едва ли ще намерите изчерпателна информация за такси, разстояния, посоки, хотели, документи и кой знае какви известни и неизвестни забележителности. Последващото писание е свързано по – скоро с преживяванията и впечатленията ми по време на пътуването,  както и с индивидуалното ми докосване до шокиращите странности на Украйна и нейните обитатели.

 

Получи се дълъг текст, но всяко нещо крещи да бъде споделено и аз не мога да откажа на нито едно, за което моля да имате търпение и да ми простите.

 

Тръгването

Към Украйна на мотор

Тръгваме

 

 

Тръгваме за Русе. Очакват ни  около250 км. Жега. Не просто топлина – нажежено, напечено,  лъхащо… Дожалява ми за натоварения ни метален жребец, пришпорван неумолимо от Ники. Посягам под седалката, лекичко и закачливо го погъделичквам и знам, усмихва се…

Ники пита, дали съм спокойна. Усеща напрежението и страха ми при изпреварванията, наместването, тръпката от очакването. Знае как се чувствам… Несловесна, интуитивна комуникация между двама души, яхнали мотор и поели към поредното си преживяване. Изострено усещане за всяко движение, промяна, емоция или проблем. Създава се свързаност на други нива. Заедно чертаем път между световете, между нашия, човешкия, материалния и нещо надличностно, духовно, далечно…

Скъсяваме разстоянието. Приближаваме се към Русе, където ни очакват останалите участници в приключението. Слънчогледите край пътя са затворили нерогледналите си очи… Бялата облачна армия превзема част от изцъклената синева. Умирам, а после се раждам след изпреварване. Адреналинът изригва на талази и след миг се разсейва около мен. Завихрянето на въздушната струя около каската отвява уплашените мисли.  Окачва по дърветата зад нас, а горещото слънце ги разтапя, стичат се към жадната земя и тя ги поглъща завинаги… Свободна съм…

Към Украйна на мотор

Закуска

 

 

Срещаме се с останалата част от групата на прекрасната тераса на Габи  (сестрата на Ники), умуваме, преговаряме, планираме… повтаряме вече изречени неща. Вменяваме си сигурност.  Разделяме се с уговорката за ранно ставане и среща на съседен паркинг.

Нощната пещ пече ли пече и заедно с напрежението не ни оставя да заспим…

 

Калните вулкани близо до Берка, Румъния

Ден първи 

Към Украйна на мотор

Изгревът

 

 

Утрин. Нажежен до червено изгрев някъде над прашните градски комини. Вече е топло. Първи сме на мястото на срещата. Скоро целият личен състав е налице, екипираме се, щраквам една – две снимки, казвам каквото трябва и… газ към Дунав мост. При преминаването му стандартно проронвам  сълза – все пак минаваме граница, а традициите са си традиции. Посоката ни е Берка, около20 кмотклонение за Брашов.

До Букурещ

ни съпровождат безкрайните жълти полета на усмихнатите слънчогледи. Приемаме Румъния като своя. Тримата (аз, Ники и Гената) безкрайно я обичаме след онова първото, незабравимото пътуване.

Пристигаме, а на мястото щъкат множество посетители, все румънци по моя преценка. Постоянно пристигат и отпътуват автобуси. Разглеждаме по двойки.

Кални вулкани, Румъния

Кални вулкани

 

 

Момчетата не се бавят много, така че поемаме към входа. След символична такса (в Румъния винаги заплащаш вход, дори в манастирите)

попадаме на странно място

Наподобява пустата лунна повърхност. Така си представям далечните необитаеми планети. От дълбините на Земята, през подобни на кратери  малки отвори, на тласъци излиза гъста сива кал. След засъхването си придобива пясъчен цвят. Залива повърхността, а с времето се натрупва и образува хълм  със степана настилка, набраздена от интересни зигзагообразни пукнатини. По някакъв странен и непонятен за нас начин сърцето на планетата не престава да кърви…

Кални вулкани, Румъния

Кални вулкани

 

 

Вървим по твърдата земя и снимаме. Питам се –  колко ли още странни неща ще срещнем по пътя си? Дори да има научно обяснение, всеки търси свой смисъл в наблюдаваното и го свързва с личната си история.

Оттук започва сагата на нашата известност. Майка пожелава да снима детето си върху мотора на Гената. В края на пътуването имам чувството, че цяла Украйна се изрежда да прави това. Необратимо се превръщаме  в най- впечатляващата атракция след Европейското по футбол.

Връщаме се на пътя за

Сучава, крайната цел за този ден

Край шосето се нижат миниатюрни кукленски къщички, сгушени в китни дворчета. Замислям се за сивите ни, безлични села. Тези цветни домове, покрай които профучаваме, притежават  свой характер и колорит. Предполагам имат нещо общо с желанието за живот и с общата по – оптимистична национална нагласа.

Земята,  обработена и засята с различни култури – грее в жълто и зелено. Съчетанието напомня пъстротата на тъкана черга, килимено наметната върху облите хълмове.

С приближаване на границата архитектурата се променя. Придобива някак по – украински вид. Спираме да пазаруваме, стоя на улицата, а до нас – църква. Блуждая… После си намираме прекрасно място за бивак край река (такива в Румъния има в изобилие). Бързичко спретваме палатките и трапезата. Мъжете приготвят дърва за огън, а аз ги снимам сред високата разлюляна трева.

 Към Украйна на мотор

 

 

Птиците подхващат вечерния си концерт. Слънцето смирено поляга на хоризонтната черта, позволявайки да го запечатим с фотоапаратите. После се усмихва, помахва и навежда глава. На притъмнялото небе проблясват закачливите очички на звездите, разхвърляни хаотично около вертикалният сърп на деликатен, тъничък месец. Рошавите треви люлеят отмалели стебла под лекия порив на вятъра. Лаят множество кучета, а на отсрещния бряг рибари не се отказват да дочакат последния улов.

Залез – Към Украйна на мотор

 

 

Щастлива съм – с приятелите си и тоя галещ вятър сред изруселите треви на Румъния…

 Замъкът „Хотин“ и Каменец – Подолски, Украйна

Ден втори

 

Момчетата стават много рано. Заснемат изгрева. Утрото е бистро. Очаква ни преминаване на украинската граница. Неспокойни сме след всички предупреждения и ужасни истории, които знаем. Сблъскваме се с километрична опашка от тирове. Млад мъж в камуфлажна униформа и барета ни махва да се приближим. Усмихва се и подхвърля нещо по отношение на моторите. Не разбираме – произношението е руско, а думите – различни. Отговаряме също с усмивка и кимане. Събираме паспортите и ги предаваме. Връщат ги с малки бели листчета, на които е отбелязано количеството хора и мотори, преминаващи границата. Чакаме и не смеем да говорим високо. Не ни е известна реакцията на настоящите ни домакини. После –  друго гише.  Тъй като за пръв път влизаме в страната, процедурата се проточва. Накрая млада русокоса украинка ни  връща документите с усмивка и ни пожелава нещо – предполагаме приятно. Следва ново чакане, трябва да обменим пари.

На границата, от украинска страна, има банка. Отнякъде пристига млад украинец. Обяснява, че негов приятел също има мотор като нашите и може да ни посрещне и съпровожда в Каменец – Подолски. После ни насочва към  замъка Хотин – едно от седемте чудеса на Русия (май все пак става дума за Украйна – бел.Ст.), който ни е на път и се намира преди Каменец – Подолски. Достатъчно е да следим табелите. Човекът дълго и разпалено ни напътства откъде да минем.

 Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

 

Откриваме го без да се объркаме. Слизаме от моторите. Виждам го в далечината. Онемявам. Разположен непосредствено на десния бряг  на р. Днестър, с назъбени крепостни стени и тъмни островърхи покриви зад тях, Хотинська фортеця излъчва достойнство. Пребивавал под владичеството на различни държави – Полша, Киевска Русия, Турция и Румъния, в него  липсва разностилие. Напротив – класически средновековен замък, суров и непокътнат през годините.

Замък Хотин – Към Украйна на мотор

Замък Хотин

 

 

Вървим по автентичен калдъръм, преминаваме по задължителния мост с дървени перила и внушителна метална порта. С основното си предназначение да охранява, тази твърдина ми напомня  воин от времето на истинските битки и истинските мъже. Дебели каменни зидове, тесни площадки и коридори, вертикални прозорци, приличащи на процепи, през които прониква оскъдна светлина. Подземие, населявано от стенобитни оръжия и пособия за водене на директна война.  Цялостно, хармонично, древно.

На двора можеш да си отпечаташ монета сам или да стреляш с лък.

 Замък Хотин – Към Украйна на мотор

 

 

Ники заклещва глава и ръце в уред за мъчения (или обезглавяване).  Гледа отчаяно, увиснал безпомощно. Злорадствам и снимам.

Усeщането, че се намираш някъде назад във времето е толкова реалистично, че очакваш всеки момент да чуеш звън на оръжия, цвилене на коне, тропот, викове…

После мъжете коленичат и умуват около натегнатата верига на Иво. Аз събувам обувките и чорапите си и седя боса на сенчестия тротоар. Мърдам пръстите на краката си и нямам нужда да говоря.

Очаква ни

Каменец – Подолски,

също част от седемте чудеса на Украйна.

Каменец Подолски, Хмелницка област, Украйна

 

Чудим къде да оставим моторите. Спираме до пицария и умуваме кой да остане при тях. Приближава млада украинка. Обяснява на английски, че е екскурзовод и предлага услугите си срещу 150 гривни за  тричасова разходка. Спазаряваме  двучасова разходка за 100 гривни. Иво избира да остане, а ние поемаме към един от най – впечатляващите замъци, които сме посещавали.

Каменец – Подолски, Украйна

Каменец – Подолски

 

 

Събирателна точка за множество култури и търпящ различни влияния, построен първоначално от дърво, променян и дострояван през годините, Старият град или Каменец – Подолска крепост е уникална. Тръгваме, а очите ми се отварят широко, поглеждам нашия гид и казвам с руско произношение: „Красота!”.  Напомня Хотин, но е доста по – внушителна.

Преди да я обиколим, слушаме историята на този неповторим град. Тук безконфликтно съжителстват различни етнически общности, преплетени в събитията около създаването, промените и оцеляването на града. Запазват своя територия в него, както и собствена идентичност. Поляци, арменци и украинци дострояват и разширяват Каменец – Подолски през годините, вплитайки своите традиции и култура в характерна атмосфера, която е трудно да се опише.

Крепостта е разположена на полуостров, образуван от р. Смотрич, която го опасва, подобно на конска подкова. През годините е съществувала опасност да се превърне в остров, но местните са построили множество съоръжения, с цел да опазят естествената неповторимост на мястото.

 Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Започваме обиколка, слушаме за годините, в които е променяна,  за каква е служила. Спираме под всяка кула, която носи свое име, свързано със създателя й … История, битки, владетели… всеки оставил по нещо.

Каменец – Подолски, Украйна

без ориз ;)

 

 

Влизаме в крепостта. Момчетата се снимат с големи грабливи птици. Разни хора разглеждат наоколо, подредени в спретната върволица. Зали, коридори, затвор. Восъчна фигура на местния Робин  Худ. Нашата екскурзоводка (която ни чака извън крепостта, тъй като иска допълнително възнаграждение, ако влезе с нас) го описва като обикновен разбойник, издигнат в култ от местните. Романтиката около личността му допълва фактът, че единствен успява да избяга от тясното, претъпкано с престъпници пространство на едната от кулите. Спокойни сме и се усмихваме.

Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Разхождаме се из града, минаваме покрай тукашната Триумфална арка, свързана с някаква любовна и трагична история.

 Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Спираме пред религиозна сграда, съчетала  различни вероизповедания – катедрала и минаре. В странна симбиоза те съжителстват прегърнати, непротиворечиви и добронамерени. Върху минарето се изправя статуя на Дева Мария… Влияния, стремеж към надмощие, желание за подчинение… Питам се, кой Бог е по – Бог и дали нещо се променя в човешката ни природа, ако вярваме и почитаме различните. И ставаме ли пó хора, по – цялостни, по – одухотворени, ако едното надделее над другото?

 Надгробие – Каменец – Подолски, Украйна

 

 

Влизаме и сме зашеметени от мраморна статуя на млада жена, която кротко лежи на смъртното си ложе. Разбираме, че статуята е поръчана от близките й, по повод ранната й смърт. Изключително прецизна изработка от цялостен мраморен блок, реалистична и с най – малки подробности. Натрапва се желание да събереш разпилените й коси и да изпънеш надиплената завивка. До нея, на пода, лежи мраморна книга, отворена на първата страница. Върху нея е поставено лаврово клонче. Нашата екскурзоводка обяснява значението на символите. От думите надничат вечност и фатален край, нещо недоживяно и нещо нетленно, начало и край…

Връщаме се уморени, с леко жарнати от слънцето лица. За пръв, но не за последен път (отнася се за Гената), пийваме квас. Обсъждаме непознатия му и странен вкус. Гената сръбва един топъл борш, цъка от удоволствие. Почиваме си, успяваме да си измием ръцете със сапун и между другото споделяме, че Украйна ни харесва все повече.

 

Украинските пътища

 

Още в Румъния разбираме, че нашият неуморен метален жребец е доста претоварен и в резултат – повреда. Както се изразяват мъжете – „изпуска” задният амортисьор. Моторът става нестабилен и започва силно да друса. Украинските пътища са ужасни, но съчетанието между липсващ заден амортисьор и дупки, бабуни, вълни, пукнатини и кръпки,  е направо убийствено. Започва се едно лашкане, подскачане, люлеене, изхвърчане и стоварване с трясък върху задната седалка… Имам чувството, че гръбнакът ми ще се разхвърчи на парчета, а въздухът ми спира след всеки по – атрактивен скок.

И така, докато се развявам на задната седалка, преминаваме през цяла Украйна. Успявам в движение да снимам, да си изваждам кърпички от джоба или чантата, да си свалям шлема, за да прибера немирен кичур и после да го нахлупя на главата си … Постепенно до съвършенство овладявам изкуството на родеото и се успокоявам с мисълта, че няма да закъсам без работа. Все някой цирк ще търси бабичка, майсторка на изкусната  езда…

 

Тернопол, и търсене на бивак

 

По пътя за Тернопол спираме да заредим. Покрай бензиностанцията се изнизва допотопен трактор.

 Тоалетна – Тернопол, Украйна

 

 

Много се забавляваме с надписа в тоалетната, указваш къде точно да се натисне, за да се пусне водата. „Супермодерното” казанче, вероятно за изненада на повечето посетители, не се задейства със стандартното висящо въженце за дърпане. Изведнъж буквално с гръм и трясък на бензиностанцията пристига  „омяткан” (често използван епитет от Колето, означаващ – овехтял, охлузен, занемарен, захабен) запорожец, от който се „изхлузват” двама дангалаци с навити крачоли на мръсните анцузи, черни чорапи  (акуратно опънати нагоре) и джапанки – класическа соц-идилия, която ни връща назад, във времето на великите возила, небрежното еднотипно облекло и универсални желания…

Дълго, протяжно, досадно… Обикаляме голям водоем в гр. Тернопол, с надежда да намерим място за палатки. Караме по изровен асфалтов  път до стръмния, обрасъл бряг, доста замърсен от всевъзможни отпадъци. Срещаме влюбени двойки, които се шляят със сандали в ръце – боси, прегърнати и щастливи. В крайна сметка достигаме до финала – просто плаж, на който хората се забавляват както могат на оскъдна пясъчна ивица, каравани, барбекю, игри с топка и какво ли още не. Условията са доста семпли, но това видимо не смущава веселящите се човеци.

Пазаруваме в крайпътен магазин с наименование „Продукти” и решаваме, че е късно да продължаваме с търсенето. Спираме в първия мярнал се хотел – 30 лв (1 500 гривни) за двойна стая, с обща баня на етажа.  Тутакси решаваме, че точно нас чакат. Тъй като няма охраняем паркинг за моторите, служителката от рецепцията се обажда на собственика, който бързо пристига. Пренасяме багажа в стаите, а после украинецът отвежда момчетата до гараж, където оставят моторите и ги връща в хотела с колата си. И всичко това за 15 лева наши пари… Стаите са приятни, сравнително чисти, банята – супер. Каним на гости Иво и Гената, правим си прилична трапеза и… какво му трябва повече на човек?

 

 

 

 

Лвов  и инцидентът

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Ставаме рано. Закусваме с пирожки и заквасена сметана в пластмасова чаша. Докато планираме деня, се радваме на гледката през прозореца – плешив чичка с гуменки и шарен пуловер стои гордо до синьо ИЖ – е, на което се мъдри съвсем истински моторджийски шлем. Гледката е странна, защото моторът е по – големичък, а човекът си има каска, нещо, което е рядкост тук.

Докато товарим моторите – отнема доста ценно време! – минава възрастен мъж с липсващи зъби (на такси, би казал синът ми – черно, бяло…) и  загоряло лице, кацнал върху огромен куп сено.  Каруцата не се вижда. Тази подвижна, рошава купа, се тегли от задъхан, отруден кафяв кон. Стопанинът му гръмогласно и усмихнато ни пожелава нещо и разменя шеги със собственика на хотела, който ни изпраща. След него се изнизват трима украински юначаги на велосипеди, които с едната ръка управляват, а в другата носят коси… Просто за всички ни различно започва новият ден…

Лвов –

предварително знаем, че е един от най – красивите украински градове, част от световното културно богатство на ЮНЕСКО. Това не пречи да съм смаяна от видяното.

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Красиви улици, цветя в различни съдове, високи сгради с орнаментирани фасади, прекрасни кафенета с дървени или плетени столове, ведри и небързащи хора.

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

 

 

След питане на няколко места,  намираме Музея на народната архитектура и бит, Намира в т. нар. Шевченковски парк. Тук сe съхраняват – в естествена среда и големина, образци на типични дървени украински къщи с високи, сламени покриви (подобно калпаци) и миниатюрни прозорчета. Докато ги разглеждаме, осъзнавам, че непрекъснато очаквам дървената врата да се отвори със скърцане и отвътре да излезе Маша, съпроводена от мечока… Даже ми замирисва на банички и си въобразявам, че някъде над фризираните покриви се вие дим…

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Тъй като отново разглеждаме по двойки, по времето на нашето чакане се случва нещо изумително. Монах и монахиня, които водят група деца на различна възраст, излизат от парка. Заинтригувано наблюдават моторите и коментират нещо. Внезапно монахинята се насочва към нас и пита „Можно?”, на което Ники отговаря с „Да!”. Мислим, че пита да огледат машините отблизо. Изведнъж, с най – неочаквана пъргавина (на която завидях, признавам си!), тя яхва мотора на Гената и заема поза, сякаш лети със страшна скорост по магистрала. Изчуруликва нещо към отеца, той я снима, със същата бързина  и лек подскок слиза, благодари и отива  усмихната да види снимката. Аз стоя с апарата в ръка, хлъцвам от изненада и изобщо не мога да реагирам. Yamaha TDM, т. е. моторът, има леко агресивна визия, макар че е послушен и спокоен жребец. Представете си го обязден от монахиня. Съчетанието е поразяващо – чистота и агресия, толкова фрапиращо противоречиви, същевременно така незабравимо хармонични… Започваме да се смеем… Със съжаление осъзнавам, че пропускам  кадъра на пътешествието. Е, самоуспокоявам се, поне никой не може да ми отнеме спомените…

 На мотор из Украйна

 

 

После Иво открива, че се е скъсала стойката на единия страничен куфар. Първоначално се вбесява, но после бързо разфасова мотора. Взема нужната част и двамата с Гената хлътват в парка… Намират готови да помогнат местни люде, нашето момче заварява без маска, връща се примигващо и скоро моторът е готов за път…

После поемаме към центъра на град Львiв (украински), където се намират повечето забележителности – сградата на Оперния театър, църквата „Св. Юра”, Доминиканският събор, църквата „Св. Петър и Павел”, паметниците на Тарас Шевченко и Адам Мицкевич…

Ръми, пътуваме по мокър паваж, насечен от трамвайни релси…

Задръствания и затворени улици, които ни пренасочват към други – еднопосочни, въртим се и се лутаме, раздразнени и безпомощни. Тук е времето да отбележа – множеството цели, които сме си поставили, се оказват недостижими, тъй като моторите са много натоварени, доста тежки и не толкова маневрени. Същевременно не разполагаме с карта на града и имаме малко време… Посещаваме украинска православна църква „Йоан Златоуст” и доколкото разбирам от надписа, на същото място се намира и Лвовската православна богословска академия – едромащабна и мрачна сграда с пищна вътрешност.

Лвов – На мотор из Украйна

Лвовската православна богословска академия

 

 

Католическата катедрала е затворена.  В нежеланието си да приема това, решавам да се опитам да отворя тежката дървена врата. Не помръдва.

После хапваме, като оставяме моторите в непозволена за паркиране пешеходна зона. Никой не ни прави проблем, макар че постоянно минават охраняващи милиционери.

Музикант в Лвов – На мотор из Украйна

Музикант

 

 

Животът тук е така многолик, че едва ли няколкото изречения ще го опишат, но виждаме приличащо на ангел момче, което изтръгва покъртително нежни звуци от непознат струнен инструмент, вперило невиждащ поглед някъде отвъд себе си…

 Лвов – На мотор из Украйна

 

 

После се разминаваме с група купонджии, които енергично въртят педалите на странно возило, седнали едни срещу други на маси, отрупани с бира… Веднага заключих: голям тарикатлък – хем си пиеш, хем се возиш.

После още една църква…

 Църква, Лвов – На мотор из Украйна

 

 

Ще си позволя да направя едно отклонение за отношението на украинския народ към Бога и за начина, по който го почита. В градовете, които са по – близо до Полша (района на Лвов, Северозападна Украйна) силно се усеща католическото влияние, което вероятно е исторически обусловено. Тук църквите са монументални, предимно с лъскави, позлатени кубета, пищни, накичени с множество орнаменти и статуи, богато изографисани, с подредени в два реда дървени пейки, орган и изповедалня. Обгрижвани и поддържани в идеално състояние. Възприемам ги като някаква особена компилация от строгостта на католицизма и човечността на късното православие. В повечето градове съжителстват продължително време различни етноси. По същия начин в религиозността се съчетават различни влияния, които се усещат под куполите на църквите. Жените задължително покриват главите си, това което ние правим само по време на причастие. До вратите на църквите обикновено има настолна окачалка, на която са намятани множество пъстри шалове. После всички застават чинно, със сведени глави и съсредоточено слушат църковната служба, припявайки на определени места. Кръстят се прилежно и ритуално – старателно допрели три пръста, докосват бавно,  смирено  и последователно челото и двете си рамене. Сравнявам с нашия небрежен и прибързан начин, при който ръката описва подобие на кръст, с някакво неудобство и излишна забързаност. Минавайки пред църквата, украинките се обръщат с лице към нея, прекръстват се и отминават. Не е изключение това да стори и преминаващ в близост с МПС – то си мъж. Невероятно – намираме  предварителна информация за лошите пътища, за водката, престъпността и корумпираната милиция. Нищо не знаем за набожността, която от наша гледна точка, граничи с фанатизъм.

Смутено спирам,  ако (водена от любопитство, а моето е безгранично!) докато се провирам покрай молещите се, те ме поглеждат неодобрително, сякаш питат: „И накъде си се разбързала?…”. Притихвам и се сливам с тях, заразена от атмосферата, ароматите, приглушените отвъдни гласове в сумрачната задушевност на украинските църкви.

В този ред на мисли, ще спомена още нещо. Често срещаме край пътя, до бензиностанции, къщи, хотели, магазини… изправени дървени разпятия, щедро закичени с изкуствени цветя и венци, със завързани в горния край разноцветни ленти, които са захванати  за ниската оградка в основата на кръста. По този начин се образува трептяща пъстра защита, която пази страдаща фигура на Христос от посегателства. Отново противоречие – болка и многоцветие… Постепенно престават да ни учудват, тъй като  вече знаем – тук всичко е възможно…

След всичко оставам с впечатление, че украинската национална идентичност се оформя от симбиозата на различни противоречиви влияния,  които съществуват кротко във вярванията, поведението, архитектурата, порядките…

Връщам се в Лвов

Искам да видя още и още, настоятелна съм с инатливо упорство. Ники се ядосва… Объркваме се, тъй като попадаме на затворена улица. Продължава да ръми. Движим се по лъснаните от дъжда павирани улици. Трамвайните линии правят пътя ни доста опасен – нагънали са го вълнообразно. Търсим сградата на Оперния театър. Показват ни посока, насочваме се натам и попадаме в задръстване. Светофар, отвсякъде коли, пълзим, постоянно се налага да спираме   и тръгваме… Някакъв бял микробус ни изчаква да минем, в този миг чувам Ники да казва: „Паднахме!”. Моторът се плъзва и с трясък се сгромолясва на паважа, а после се влачи по мократа улица. Чува се оня зловещ стържещ звук от триенето, който ужасява повечето мотористи. Рамото ми поема удара, почти едновременно и таза, а главата ми се удря в земята. Усещам пулсираща болка, която минава през челото и обхваща тила ми. Започвам да се боря с паниката, дишам учестено, а в мен се сменят изненада, страх, ужас, болка… Прокрадва се срам…. Коленича, за да овладея мислите, емоциите и тялото си, а Ники пита как съм…. Някакъв човек, обвит в мъгла пита същото. Не отговарям. Двамата вдигаме мотора, а от пръста ми се стича тънка струйка кръв. Изпълва ме натрапчиво желание – само моторът да е здрав, само да е здрав… Момчетата,  спрели на червен светофар, след малко пристигат. Завиваме в съседна улица. Успокоявам се постепенно, обличаме екипите за дъжд и… пътешествието продължава.

След всичко едно мъъъничко парченце страх успява да се изплъзне и шмугне някъде дълбоко в мен, да се окопае и да чака своето време. Време, когато внезапно ще се пробуди от подобна ситуация и ще ме обземе изненадващо. Надявам се да усетя надигането му. Все пак си е моят страх, а както е известно, аз го създавам и аз контролирам нещата…

На мотор из Украйна

Авторката :)

 

 

Вечерта спим в крайпътен мотел. Стандартната вечерна раздумка – какво предстои и дали закъсняваме по маршрута. Планираме ставането и тръгването. Винаги го случваме със закъснение.

 

Към Киев

 На мотор из Украйна

 

 

На мотор из Украйна

 

 

Прекрасна магистрала, права, с идеален асфалт, забучена далече в хоризонта. „Гълтаме” километри, моторът стои стабилно на пътя, не люлее. Иво остава зад нас, а Гената пришпорва машината си с удоволствие. Настигаме го, спрял в някаква отбивка. Той сочи телефона си и пита – знаем ли защо го търси брат му. За пояснение, Иво и Гената са братя, но си приличат единствено по безкрайната усмивка, чието начало се корени дълбоко, дълбоко в душите им. Изправени сме пред нов проблем – Иво е скъсал верига и се налага да се върнем. Преди да продължа, ще си позволя, както винаги досега, да представя новия член на групата.

Наричам го Ивчо поради дължината на времето, което ни разделя. Той е пълен с енергия, почти винаги захилен и склонен да се шегува. Лесно се разгневява, но някъде зад това в очите му скоро се прокрадва смях. Отвъд ежедневния му поглед дреме младост и една особена нежност, която се съмнявам, че самият той познава. Винаги е готов навреме за тръгване, пъргаво навлича якето, слага ръкавиците и нахлупва шлема. Мята се на мотора и чака. Не обича църквите и не се вълнува от забележителностите, макар че посещава някои от тях. (предимно замъците). Просто така, без да реагира емоционално, е готов да остане до моторите и да ни чака. Не заявява претенции да бързаме. Винаги намира какво да си човърка по машината и да запълва времето. Обича до полуда карането. Трудните терени го изпълват с удоволствие, въпреки че след такъв етап се налага да завива или затяга нещо. Присъства във всеки момент, не си купува спомени под формата на сувенири… Той просто е „тук и сега” и това му е достатъчно… Всяка група се нуждае от човек като него. Прекръстих го на Доктора, тъй като поправя разни возила. Ако нещо да не е наред, многознаещо поглежда, все едно казва: „Ще ти кажа как ще стане!”… И се заема.

Изважда набор от инструменти, прилежно завити в парче стар анцуг и завързани с кабел. Коленичи, оглежда оттук – оттам и след 10 минути ръцете му са до китките в масло, а повредата – отстранена. Нещо като хирургична намеса. Момчетата се връткат около него, също коленичат (всички сме виждали как група мъже поправят кола или мотор), гледат, а той нарежда: „Дай това, дай онова, вдигни, завърти, бутни…”.  С една дума – асистират му. Харесвам начина, по който се справят с проблемите – без да се напрягат, планирано и последователно.

 На мотор из Украйна

 

 

Връщам се на магистралата и скъсаната верига. Нашият човек, шеф на отдел „Връзки с обществеността” –  Гената, взема веригата и бързо намира  място, където нещичко пилват, за да се закърпи  положението.

 На мотор из Украйна

 

 

Междувременно спират група руски мотористи, които се завръщат от Париж. Слизат от моторите, ясно е – приклякат, оглеждат и коментират. Единият започва да клати задницата на машината си, която се люлее точно като нашата. Обяснява, че се е повредил задният амортисьор, изпратил е жена си със самолет от Париж, а сега му предстои ремонт в Киев. После разбирам, че моторът е Yamaha TDM. Мисля си: „Париж, Париж, ама същат

10

Нежността на Хърватия и колоритът на Черна гора (3): От Хвар през Дубровник към Дурмитор и река Тара

Днес завършваме мотоциклетната обиколка на Западните Балкани заедно с Петя. Започнахме от Дунава и  през Белград стигнахме Плитвишките езера.  Миналия път минахме от Задар към Трогир, Сплит и Макарска в Хърватия, а днес поемаме...