Категория: Народи

Drachenburg – Замък Драхенбург, Германия 0

Коледа замъка Драхенбург, Германияя

Тия дни наемниците на „Вагнер“ ядоха пердах в Сирия – а тъй като не съм любител на наемници, мисля че е добре да се обърнем към истинския Вагнер и основата на творчеството – легендата...

Защо в Англия валят… кучета и котки ? 6

Защо в Англия валят… кучета и котки ?

 Пътеписът ни днес ще бъде архитекурно-лингвистичен 😉 За мене лично беше откритие, че в Англия има такива валежи, но … оставете моя балкански поглед 😉 И все пак – защо?

Приятно четене:

Защо в Англия валят кучета и котки?

 

Според oбщоприетото схващане, във Великобритания всеки ден вали. Местните метеоролози обаче твърдят: Това не е вярно! Има и дни, когато над цялото Обединено кралство не пада и капка дъжд. Но въпреки това, винаги е препоръчително човек да е облечен с водоустойчиво облекло или моля, поне си носете чадър! 🙂

Мм-да. Доколкото имам лични впечатления, и аз мисля, че в Англия никога не може да се каже, че денят се познава по сутринта. Относно времето, разбира се. Защото може да е слънчево и след час да завали, после пак да грейне, пак да повали… И така цял ден. А може да бъде и 24 часа мрачно, студено и дъжд. Без значение, че е юли или август. Или януари.
Но вероятно сте чували и знаменитата фраза /идиом/ “Raining  cats and dogs”, с която англичаните поясняват, че навън “Вали като из ведро”. Странно, защото изразът буквално означава “валят котки и кучета” 🙂
Интересно, а как ли се е появил?
Любопитни хора са си правили труда да търсят и изследват корените на този израз, но така и все още не е категорично доказан първоизточника.
Но една от версиите, която на мен ми допада, а и ми звучи логично, тръгва от онова далечно време, когато в земите на бъдещата държава Великобритания са живеели скоти, пикти, келти, нормани, англи…

Всъщност, вижте първо тези къщички. Почти като от приказка 🙂

Къща със сламен покрив, Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Дали бих поживяла тук?  😉

Или тази?

Къща със сламен покрив, Англия

Съвременни къщи със сламени покриви. И са симпатични, нали?

 

Сламените покриви /Thatching/

са се появили мноого далеч във времето назад. Преди да се сетят да си правят керемиди, хората покривали къщите си със слама, с клони и шума, с каменни плочи – каквото имали под ръка.
В Британия като материал използвали водна тръстика, която се въдела в изобилие из блатистите райони на източна Англия, а също и по-дебелите и плътни стъбла от житни култури – жито, ръж и т.н.

Англия, Великобритания
Сламени покриви имали и вятърните мелници, и къщичките на пазачите край морските фарове, кметствата и въобще всички обществени сгради. Дори покривите на Националната банка и на театър “Глобус” в Лондон, където през 17 век се представяли всички пиеси на Шекспир, били от слама…
Почти до края на 18 век във Великобритания, както и в голяма част от Европа, сламените покриви си били най-естествено нещо, особено в провинциалните градчета и села.
С развитието на манифактурата се появили керемидите и други покривни материали, а сламените покриви постепенно се превърнали в символ на бедност.

 

Къща със сламен покрив, Шотландия

Горките бедни хора тук… (това къще е някъде в Шотландия)

 

През последните 30 години обаче, сламените покриви отново започват да се връщат на мода. Но вече те не са символ на мизерия, а точно обратното, на богатство. “Тачирането” /от thatching/ , т.е. полагането на сламен покрив, е ръчна, трудноемка и пипкава работа. И се прави само от квалифицирани специалисти. Качествено направеният покрив може да издържи около 50 години!

Къща със сламен покрив, Англия

Селски къщи в Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща в Англия

 

Добре направеният сламен покрив не изисква специална поддръжка. В днешно време в Англия обикновено на 10-15 години се налага по-сериозен технически преглед и ремонт, или полагане на нов слой слама. Често покривите на по-старите къщи изглеждат доста дебели и като надвиснали, но това е така, защото според традицията, когато се “ъпгрейдва” покрива, т.е. обновява, новият пласт слама се поставя върху стария. Така покривът става все по-дебел и все по-изолиращ.
Според статистиката, в Англия има вече над 250 сгради, чиито сламени покриви са положени още преди 500 години! А това означава, че лесно може да се разбере от какви точно слами са си правели покривите англичаните преди пет века.

Но въпросът беше

защо “валят кучета и котки” 😉

Ами, имало едно време… т.е. в стаари, стари времена, когато къщите били ниски и със сламени покриви, не било трудно за по-дребните животни, като котки и кучета, да се покатерват на покрива. За разните буболечки, гущерчета и мишоци не говорим – (със сигурност) те са си се завирали там, по подразбиране 😀  Щото в дъжд и студ сламата си е явно удобно и топло убежище. Само че при по-силен дъжд ставала и доста хлъзгава. И тогава… бедните животинки просто се подхлъзвали, пързулвали се по покрива и тупвали на разкаляната земя. Та, ето защо било то “raining cats and dogs” – И така до ден днешен 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Красива къща

 

С няколко думи, принципът на полагане на покрива е следният:


Сламата се прави на връзки, които се връзват със стоманена тел, неръждавейка. Тези връзки се нареждат по периметъра на покрива и отдолу нагоре, и се захващат/връзват за дървеното скеле отдолу.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Полагане на сламата

 

Къща със сламен покрив, Англия

Покриване на покрива

 

 

Следва изравняване, разчесване и изглаждане на сламата със специални стъргалки, някои приличат на ония, големите назъбени шпакли за работа с теракол.

 

Къща със сламен покрив, Англия

Заглаждане на сламата

Къща със сламен покрив, Англия

Накрая се подравняват краищата

Къща със сламен покрив, Англия

А така изглежда покрива отвътре

Най-накрая сламата се обработва с огнеупорни и водоустойчиви вещества.
И най-най- на финала режат лентата и пият по едно уиски за добре свършената работа… А, и си говорят за времето, ъф корс 😉   Айде, честито!  😉
Такива ми ти работи. Процесът на покриване на покрива може да трае от няколко дни до няколко седмици.
Майсторът на този вид покриви се нарича “татчър”… Хм, иде ми въпрос: Яя… дали пък на Маргарет Татчър някой й дедо не е бил  баш майстор-покривар, тогава? 😀

Къща със сламен покрив, Англия

Селска къща

 

Къща със сламен покрив, Англия

Провинциално градче, в което явно живеят богаташи :)

 

В интерес на истината, трябва да кажа, че за “вали като из ведро” англичаните използват и друг израз – “It’s pouring wet”, което буквално е “вали мокро”. Пустите му англичани, ами нали е дъжд!
Но, идеята беше за… вижте заглавието 😉

И още няколко снимки, преди да си кажем баай!  😉

 

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия – джиджени покриви, с украси  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Някъде из добрата стара провинциална Англия  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Из провинциална Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Еемии… Англия!  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Офф… ми, не е ли готина?  :)

Къща със сламен покрив, Англия

Другия път ей тук ще седна да пия една бира! Кой ще дойде с мен?  ;)

Къща със сламен покрив, Англия

Завършвам с тази красавица. Дано да си живеят щастливо обитателите й :)

Снимките без лого са от свободен достъп от интернет.

Автор и на половината снимки: Вили  044_tender

 

 

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Да се родиш в Китай 5

Да се родиш в Китай

Преди време авторът на днешния пътепис – Наталия – ни разказа за отношението на китайците към жените. Днес ще видим как се отнасят към децата. Дано има разлика, защото ми се струва, че след няколко години Китай ще бъде първата страна в света, в която жените изневеряват повче от мъжете (съгласно една нематематическа заблуда 😉

Приятно четене:

Децата на Китай

 

нравопис

 

 

Пътувах натам, откъдето през цялото време получавах във Варна нетърпеливи имейли: “Хайде, кога ще се върнеш? Липсваш ми” и “Откакто замина, в живота ми има празнота”… Как няма да бързаш към такива приятели?…

Срещнахме се в Пънлай.

То беше радост! Да споделиш своите очи с чуждите. В приятелските очи – няма я прословутата азиатска непроницаемост… Те светят, греят със споделеното щастие и тези мигове не се забравят… Сун безгрижно ме попита: “Като заминеш налято за България, кога ще си дойдеш пак?”

“Заминавам завинаги , Сун…”  Тя нищо не каза, само няколко сълзи се отрониха от очите й. После бързо се съвзе и опита да придаде бодрост на гласа си:  “Но до лятото имаме време…”

Заледено езерце в парка – Пънлай, Китай

Заледено езерце в парка

Лилии в парка – Пънлай, Китай

Само след два месеца езерцето ще изглежда така

 

Трета пролет посрещам вече тук. Суха, мразовита, слънчева – китайска морска пролет. По нещо прилича на варненската, въпреки че според местните  е настъпила още на 23 януари, заедно с Новата година, драконската… Леденият вятър развява вече над парка пъстри хвърчила, наизлязоха по алеите мъже с бичове, а плющенето им отеква като пушечен изстрел из целия квартал… Любими занимания. Мъжете гордо позират за снимки, размахвайки саморъчното оръжие. Понякога ми дават да опитам и аз – не пробвайте това без учител – движението е усукващо и отривисто, ръцете се сменят светкавично, ако не знаете как, може да се ударите лошо. Още не са изнесли пумпалите, нунчите и музиката за танците из парка, нека се постопли малко…

Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай

Мъж с бич в парка

Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай

Ето за това движение ви говорех

 

Раздадох мартеници на приятели с подробни указания кога и как да се закичат и с обещание да бъдат здрави и щастливи. Щастлива бях и аз, когато на Баба Марта освен нас – петимата българи, и няколко пънлайчани разнасяха из града националното ни пожелание за здраве.

Penglai, Янтай, Шандун, Китайска народна република

 

Докато ме нямаше  за три месеца, тук са се случили важни събития –  три нови китайчета поздравиха света. Деца на приятели – Лианг и Маа имат синове, а Чу – дъщеричка. Очакваме още двама сина – на Джанк и на Нини… Толкова желани и чакани – единствени деца в семейството. Родителите им са  от поколението на 80-те – млади и щастливи, първите, които са по едно дете. Задоволени хора, много от тях са завършили колеж, знаят какво искат от живота. Разбира се, след 20 –годишната си възраст те се сблъскват и с някои проблеми, породени от китайските традиции, но – за това друг път … Темата сега е бъдещето на Китай – тези важни, сериозни и прекрасни, както се вижда от снимките, младенци.

Първа проплака в края на октомври госпожица Чу Янг – дъщеричката на Чу, колега на съпруга ми. Собственото й име Янг означава “слънчева светлина”, или перифразирано – Светлозара, Лъчезара или просто Светла. В древен Китай новородената Янг би била оставена в ъгъла на стаята на кучешка постеля, забавлявайки се с парчета от глинени съдове. Традиционно тук никога не е имало равноправие между половете. Семейният клан е бил загрижен за раждането на синове, които да продължат рода. Новороденото момче се е поставяло на празнична подложка и близките са го успокоявали като му давали скъпи играчки. За да родят син на всяка цена, китайките са прибягвали към всевъзможни заклинания и гадания.

“Малка радост” – така наричат китайците бебето момиченце.

Днес на сто момичета се раждат 130 момчета. Според последни изследвания увеличаващото се междуполово неравновесие се дължи на абортите на момиченца – най-вече в селските райони, а ултразвуковите прегледи, въведени в края на 80-те, са засилили тази практика. Тя е причина за голяма тревога в Китай – повече от 24 милиона млади мъже ще се окажат без съпруги към 2020 г. според Китайската Академия за социални науки. Това ще доведе до бракове между хора от различни поколения, ще се засили и трафикът на хора в много части на страната. Мъжете от по-бедните райони ще останат ергени през целия си живот.

Най-сериозният демографски проблем за най-големия народ в света се изостря и от нежеланието сред младите китайци в градовете да имат въобще деца. Хората много са се променили през последните двадесет години. Младите двойки предпочитат да живеят живота “двойни доходи без деца” (има вече и такъв термин).

Общината на Пънлай, Китай

Общината в Пънлай - тук се регистрират новите граждани на Китай

И сега законът разрешава по селата второ дете, ако първото е момиче. В градовете обаче – не, дори някои семейства не регистрират новородените си дъщери,  за да могат да имат второ дете. Затова и преброяванията на населението никога не могат да бъдат точни – при толкова укрити деца… Нерегистрирано дете означава, че то живее нелегално в страната, без гражданство – не може да ходи на училище, да постъпи в болница  или да започне работа… Дори не може да си купи билет за влак – и там искат лична карта.

Но да се върнем при нашата чаровница Слънчева светлина. Нея не я грози такава опасност – като единствено дете тя е дълго чакана и обичана от родителите си.

Годината на Дракона е смятана за много благоприятна за раждане.

Младите майки таят надеждата, че техните малки “дракончета” ще станат велики хора. Затова и тази година се очакват много бебета. Създаването на дете се счита за едно от най-важните задължения в живота на  човека. Според древните китайци бездетното семейство е застигнато от голямо проклятие. Ето защо има много традиции, свързани с бременността и раждането. Бременната жена тук винаги се е радвала на голяма почит и уважение. Близките й се стараят по всякакъв начин да направят живота й през деветте месеца колкото може по-приятен. Бъдещата майка се храни със специално приготвени за състоянието й ястия и пие отвари от различни китайски билки, които подпомагат развитието на плода.

Момиче – Пънлай, Китай

Случайна среща в магазина

Когато Маа разбра благата вест, че ще става майка, веднага спря работа, но идваше известно време в школата. Сядаше важно в едно кресло, облечена в красива широка рокля, макар още да не й личеше и се оставяше на радостта на момичетата. Те пристигаха за репетиция една по една, първо отиваха при нея и нежно я милваха по коремчето. Носехме й разни лакомства, Маа не отказваше никое и си ги хапваше с достойнство…

Майка с бебе – Пънлай, Китай

Щастливата Маа със сина си

 

Сега вече е майка на син! За синове се вдига голям шум – чак и знаме се побива на прозореца. Видяхме го с Уан Уей, когато отидохме на 13 ден на бебе – червено знаме със златен надпис – благопожелания за новородения син – всички да знаят! Понякога се окачват две знамена – второто е от бабата и дядото. Тук не се чака дълго за посещение – след десетия ден приятелките на майката идват да я видят. Голяма чест за един чужденец е да бъде поканен в дома на китаец, те канят гостите си обикновено на заведение. Но ние с Маа не сме чужденки една за друга…

Знаме за новородено бебе – Пънлай, Китай

Знамето на прозореца на Маа за новородения син

 

Баба и внуче – Пънлай, Китай

и тук бабите се грижат за внучетата си

Бебе на 13 дни – Пънлай, Китай

Хай Джян на 13 дни

 

Посрещна ни гордият татко на малкия Сун Джин Хао. В превод името му означава “блестящо бъдеще”, но млечното му име е Хай Джян – “безопасно море” – в чест на дядо му и прадядо му, които са рибари. За имената е интересно. Те са пожелателни – вярва се, че името води до по-добро бъдеще за детето. Мъжките имена са свързани със здраве, сила, твърдост и успех, а женските – с красота и цветя. Има и изключения – например името на приятелката ми Сун Фу Рен означава  “богата жена”.

Днес има над 700 различни китайски фамилни имена. Разнообразието зависи в по-голяма степен от собствените имена, а не от фамилните. На първо място се пишат фамилиите, а при обръщение те не се разделят от собствените имена: Ян Шао, Джан Бин, Уан Уей…

Хората от провинцията често носят имена, отразяващи живота в селските райони, например “Голям вол”. Понякога момиченце получава име като “Надежда за по-малък брат” или “Ще получи по-малък брат”. Освен официалното, има и други видове имена: млечно (в ранното детство), училищно име, “карикатурни” имена, западно (след икономическите реформи на Дън Сяо Пин – за улеснение на западните бизнес партньори. Изненадващо се възприемат и като патриотични поради тяхната връзка с икономическия прогрес). А има и посмъртно (храмово) – само за императори…

Едно име може да има няколко значения, някои много поетични. Аи означава любов, привързаност, приятелство, Баи – бял, чист, Бао – съкровище, похвала, Чао – да надмине, Чун – извор, изток, Хуанг – ярък, мъдър, Хаи – море, щастлив, радостен, Линг – дух, душа, камбана…

Та влизаме ние при Хай Джян, даваме подаръците на майка му, защото той не се впечатлява особено, радваме му се, правим малко снимки и слушаме разказа на Маа за някои обичаи. След голямото събитие семейството три дни вари яйца, боядисва ги в червено и ги раздава на роднини, съседи и приятели. Ако имат момче, яйцата са 99, а ако е момиче – сто. Родилката един месец не излиза от къщи, а след това отива у родителите си и гостува 10  – 15 дни с бебето.

Навършването на сто дни е празник.

Идват роднини да благословят бебето, носят му дрехи, бижута, сребърна огърлица за дълъг живот. Майката отива пред олтара на богинята на милосърдието Гуанин, за да й благодари за детето. Бащата му дава име и извършва обреда на подстригването.

Бебе на 100 дни – Пънлай, Китай

Чу Янг на сто дни

На една година се прави прощъпулник, подобно на нашия. Пред бебето се нареждат няколко предмета – пари, книга, писалка и други – и то трябва да си избере един. По избора се гадае за бъдещето му.

Маа има помощница, която се грижи за бебето, тъй като бабите работят и не могат да помагат. Не стоим много и на тръгваме благославяме мъника да е здрав и щастлив и да радва родителите си.

Тези дни предстои да посетим и третия ни нов приятел – Лианг Младши. Когато той се роди, получих светкавично имейл от баща му с единствените две думи, така жадувани от всеки китаец – “Моят син!” – и множество снимки на бебока. Вълнението и гордостта са неописуеми. Щастието е огромно.

Майка с бебе – Пънлай, Китай

Мей Лиу с Лианг Джин Тай

Китайче – Пънлай, Китай

Лианг Джин Тай

 

 

“Избрах името му насън – разказва Лианг.  – Собственото му име е Джин Тай, където двете думи имат по няколко значения. Джин – ярък, умен, сияен, весел и блестящ, а Тай – достоен, горд, важен, здрав и читав”.  Като гледам, в тези две имена се съдържат всички хубави пожелания за един бъдещ мъж. Желаем му ги и ние.

 

По старо местно поверие ако бебето плаче много, родителите  написват името му на много листчета, застават на кръстопът и ги раздават на случайни минувачи. Вярва се, че колкото пъти  се произнася името на човек, толкова повече той се изпълва със сили. Надявам се, че като споменаваме с обич имената, ще вдъхнем по – голяма  сила на трите невръстни деца на Китай.

Да сте живи и здрави, Чу Янг, Хай Джян и Лианг Джин Тай!

 

 

 

 

 

Автор : Наталия Бояджиева

Снимки: авторът

Още разкази за Китай по света от нашите автори – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Европа на предразсъдъците :) 10

Европа на предразсъдъците :)

Обичам предразсъдъците си. Обожавам да ги взимам със себе си на път и … някой път ги губя там някъде 🙂 

Днес Боряна ще ни разкаже за нейните и предрасъдъците, които е срещнала в столицата на Европа.

Приятно четене:

 

Европа на предразсъдъците

Пътешествието до Брюксел за журналистическа конференция звучи като неочаквана, но дълго желана ваканция. Софийският февруари с полярните си температури е изцедил от мен всяко бирено желание и идеята да изпия няколко bieres с приятели в столицата на Европа и да обсъдя изходите от икономическата криза с разни евро-умници ми се струва най-добрият рестарт.

Началото е обещаващо – всеки се представя и със своя специфичен акцент потвърждава модерната максима, че най-говореният език в света е Bad English.

Дискусията си идва на мястото, когато

френски колега

на средна възраст разказва за веригата хипермаркети Карфур. Фирмата е френска и е създала магазини в цяла Източна Европа. Отворила е хиляди работни места, но печалбата от това начинание не се връща във френската икономика, а отива някъде другаде – може би в Източна Европа, а може би на Каймановите острови.

Малко по-късно

колега от Германия

обобщава проблема с безработицата и наличието на свободни работни места по следния начин: „Безработните от Испания няма да дойдат в Германия, защото не знаят езика“. Никой не оспорва тезата му.

Накрая

източноевропейски посланик

в Брюксел затвърждава неусетно настанилото се впечатление, че най-сериозният икономически проблем на Европа са различните култури.

Повече от половин век след началото на инициативата „Европа без граници“, хората от различните части на континента пътуват безпрепятствено един към друг, но все така носят границите в съзнанието, неволно превръщайки столицата на Европа Брюксел в Brick cells* (тухлени килии, клетки) на паралелни европейски реалности. Европа не е общност на две скорости, а на 27 различни начина на мислене, които се делят на северни и южни, на френски, германски, британски и други, на източни и западни, на бедни и богати, на стари и нови, на едноезични и мултиезични, на имперски и колониални.

Всеки един от европейците

е като младият монах от притчата, който попитал по-възрастния си спътник защо е пренесъл девойката през реката, при условие, че обетът му забранява да докосва жени. „Аз я оставих на отсрещния бряг, а ти още я носиш на раменете си“, отвърнал по-старият монах. И всички ние, точно като младежа, носим своите европейски предразсъдъци към по-близките и по-далечните си европейски съседи и своите комплекси на бивши империи и бивши роби, на малки и големи държави.

Lengenfeldstraße 58, 70771 Leinfelden-Echterdingen, Germany

Да, аз имах моят предразсъдък-отговор на френската реплика за Карфур.

Просто защото Източна Европа, моята Източна Европа, също е част от ЕС, така както и Франция. Ние не сме Каймановите острови и работните места в България също се отразяват на цялостната картина на безработицата/заетостта в ЕС. Нещо повече, моята средноголяма европейска държава е една от трите страни-домакини на континента заедно с Гърция и Италия. И когато колега датчанин ме попита как се чувстваме в Европа, моят отговор беше естествен – ние сме Европа, ние сме тук от 13 века, как точно да се чувстваме?!

Имах и предразсъдък-отговор на германската реплика за знанието на езици.

Когато моят език, българският, се говори едва от 14 милиона в света, за да ме разбират хората, които не го говорят, съм длъжна да знам техните езици. В същото време

германецът

не се замисля, че безработните немци също няма да отидат в Испания, защото не знаят езика. И понеже безработицата в ЕС е структурна, всички страни боледуват от липса на работа и липса на квалифицирани умове.

Моят предразсъдък-отговор

обаче допълва, че никой испанец не би отишъл да работи в Германия, защото там е скучно. Макар че, честно казано, не знам дали там е скучно наистина или само моят южноевропейски предразсъдък е убеден в това.

Докато пушим навън, весела европейска тютюнджийска коалиция от датчани, грък, кипърец, испанец, шведи и българи се смеем на немските предразсъдъци за езиците. Смеем се и на популярният европейски анекдот

„Назовете петима известни белгийци“,

защото никой не успява да каже повече от 3 имена, две от които на футболисти. По-късно момиче от Люксембург с балкански корени все пак признава, че при тях също има настроения срещу емигрантите, въпреки че ако разчита само на собственото си население, градът-държава ще умре от глад.

Всеки от групата ми разказва кога е бил в България

– като дете на море (колегите от бившия Източен блок), тази зима на ски (колегата от Гърция), преди време в командировка. За тях физически Европа е все така без граници, макар някои от правителствата все още да гледат с подозрение на българите като работници на собствената им територия.

Късно вечерта, докато в един ирландски пъб пия бира с

колега от Словакия

 

се замислям за пореден път за тухлените килийки в моята и чуждите глави. Той ме е сметнал за французойка, защото ме е чул да говоря на френски с няколко колеги. Разказва ми за вечерята с групата, която пропуснах – как италианецът се е напил от няколко чаши червено вино и е говорил за девойки, какво са обсъждали скандинавците. Аз му казвам, че трудно разбирам разликите между чехи и словаци, но не му признавам, че

 

се замислям коя държава е Словакия и коя – Словения.

 

По-късно двамата обсъждаме Стоичков и Бербатов и спорим кой е по-добър футболист. Словакът ми признава, че през 1994 г на Световното по футбол в САЩ е стискал палци на България срещу Германия. После ми разказва, че планира да замине за Германия на работа – и допълва, че в града, който си е харесал, не е чак толкова скучно.

Прибирам се в хотела и си говоря на български с

рецепциониста от Битоля,

чийто български почти не се различава от моя. Мисля си за

притесненията на скандинавците

от предстоящото при тях спукване на имотния балон и за всеобщото ни европейско презрение към САЩ. И че тухлените кутийки в главите ни могат да се разпаднат по-лесно не когато престанем да бъдем толкова различни в културата и езиците си, а когато не се чувстваме заплашени от чуждото различие.

На сутринта полетът на България еър отнася моите различия и моите предразсъдъци обратно в София. Която, въпреки предразсъдъците и на останалите европейци, и на нас, българите, си е все така в Европа.

 

Автор: Боряна Йотова

Други разкази свързани с Народи – на картата:

При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд) 1

При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд)

 Днес ще идем далеч – Жени е решила да ни покаже едно село и един народ, който повечето сме виждали само по телевизията: селото на жените-жирафи. Преди да започнем да ахкаме и охкаме, колко страшно нещо е консуматорското общество и как трябва да пазим културното наследство на кой ли не, нека си помислим за тези жени, които също искат да обуят маратонки и да идат на кино с пуканки в града с някого.

Приятно четене:

 

При жените – жирафи

12 февруари 2012г ,  Mea Hong Son, северен Тайланд

 

Навлизаме плахо в тяхното селище. Типичните за Азия наколни жилища. Много бидони пълни с вода. Електричество не се забелязва. Всичко изглежда автентично. И мизерно. Забелязваме една от тях. Тъче  на примитивния си стан и дори не ни поглежда.. Навлизайки между колибите, виждаме и други. Гледаме ги със зле прикрито любопитство как спокойно си работят, надявайки се  някои от бледоликите, дошли да ги видят, да си купи от техните примитивно изработени  шалове. С невярващи очи сме се втренчили в тях , и по-точно, в техните неестествено дълги вратове, стегнати в плътни метални пръстени.

 Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените-жирафи – Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Всичко започва с една легенда!   Много, много отдавна, шамана  на племето имал сън, в които боговете му казали, че тигър ще убие едно от децата в селото – момиче, което ще се роди в сряда. За зла участ, първото момиче, родено в сряда, било неговото. Тъй като тигрите убиват жертвите си, като чупят  първо врата, той наредил всички деца родени в сряда да носят плътни месингови пръстени около вратовете си. Тъй като детето не било убито, всички предположили, че месинговите пръстени са го предпазили, и с течение на годините този обичай, момичетата родени в сряда да носят месингови пръстени около врата си, станал популярен. В действителност, толкова популярен, че жените се опитвали да родят в средата на седмицата, така че ако бебето е момиче, то ще бъде щастливото “дете родено в сряда”.

Mae Hong Son, Mae Hong Son, TH

 

Разбира се , има и  не толкова колоритни , но и не по-малко вероятни,  версии за жените с  пръстените – че така не са привлекателни и няма опасност да бъдат отвлечени от други племена (с цел освежаване на гена и кръвта, дори в България някои социални групи го практикуват все още), или противоположната- за да са по-интересни и атрактивни ( това по го вярвам , иначе защо ще си слагат и под коленете).

 

Каквато и да е най-достоверната причина – те наистина съществуват все още, и наистина носят този  тежък метал. Това обаче не са пръстени, а спираловидни намотки от месинг, дебели колкото кутре, и тежат доста. Поставянето им  започва от 5годишна възраст, като с възрастта навивките се удължават. На снимките после успяхме да ги преброим – около 15-16 пръстена имат младите момичета,а  една от най-възрастните носеше поне 26-28 пръстена! Походката им е изправена, но доста скована – с такава тежест на врата едва ли може да е различна. Всъщност , не вратът се удължава с времето , а се деформират раменете надолу . Деформират, според нашите разбирания  – ако тия млади момичета махнат това желязо , сигурно ще са прекрасни  с удължените си вратлета.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 

 

След първоначалното слисване, вече привикнали с обстановката и гледката, усмихвайки се едни на други, се опитваме да завържем някакъв разговор, въпреки че май не е препоръчително ( не е нужно чужденците да чуват техните истории и действителните им проблеми ).  Общността Карен , известни и като Падаунг, са живели в Бирма с векове по протежението на границата с  Тайланд и са се занимавали със земеделие, засаждане и култивиране на ориз, отглеждане на животни, както и с лов. Гражданска война в Бирна, определяна и като геноцид срещу собствените племенни малцинства,  е прогонила почти два милиона. Много от племенните общности, са избягали през границата в съседен Тайланд.  Тук Карън, и по-точно жените с дълги вратове, са изправени пред четири варианта:

-да си останат в бежанските лагери, официални бежанци без препитание, и да чакат неясно докога някакво развитие,

-да живеят в туристическите селища -резервати  срещу минимално заплащане (но без никакъв статус и права)

-да се върнат в Бирма за да заживеят също в резервати около езерото  Инле като туристическа атракция, тъй като по родните си места не само не са желани, а и прехраната вече е невъзможна

-да продължат да се надяват че някои страни ,като Нова Зеландия , ще им дадат възможност да емигрират, за да заживеят  тихо и спокойно, но пак в  „културни” села,  с цел туризъм.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Тук, в това селище,  на всички жени, които си носят пръстените им се плаща по около 60$. Отделно всеки един от племето Карен получават около 5$ за ориз,  включително и мъжете, въпреки че такива не видяхме, може би бяха някъде да си търсят работа. Сигурно някой ще възкликне – какво толкова, стоят си ,продават си сувенирите, че и им плащат. Нека да помислим за избора пред тях. И по-точно за избора пред младите момичета.  Едно от тях сподели – много ми се ходи в града, толкова е интересно… но с тези пръстени…

Колкото и несправедливо да ни се струва тяхното положение, може би тези резервати са приемливият избор. Нежелани и гонени в тяхната родина, трудно приспособими поради външния си вид в един съвременен Тайланд, туристическите селища са единствения им шанс да запазят своята идентичност и да оцелеят  заедно с уникалния си външен вид.

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Вече всички се усмихваме. Изглеждат симпатични с дългите си вратлета и всичкия метал по тях. Нереално е и че сме сред тях , в тяхното село, на една ръка разстояние. Уникално е ! Невероятно ! Трябва да се видят на живо! Пропътувахме хиляди километри най-вече заради тях- Longneck woman.

 

Автори: Жени Русева

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Народи – на картата:

77

Турците за българите и България (2 част на Турция – България, която загубихме)

Днешната празнична поредица за взаимното познаване между българи и турци ще продължим със списъка и коментарите с нещата, които турците пък знаят или си мислят, че знаят за България и българите (ето и българите...

107

Българите за турците и Турция (Турция – България, която загубихме – 1 част)

На Трети март обикновено си говорим за Русия, понякога за Румъния, рядко за България и практически никога за Турция. Точно тази липса искам да запълня днес и да поздравя всички – и българи, и...

71 факта за Русия: Русия през погледа на един българин 30

71 факта за Русия: Русия през погледа на един българин

 Тия дни във Фейсбук циркулираше един много интересен, а всъщност според мен цинично-реалистичен, разказ за България, гледана през очите на един руснак. Това разбира се не можа да ни остави безмълвни, затова днес ви представям отговора – 71 факта за Русия. Авторът е врял и кипял из съвременна Русия, така че оставам на него да разкаже за днешна Русия.

Приятно четене:

 

71 факта за Русия

Русия през погледа на един българин

 

Много ме впечатли статия с 71 факта за България…

така че ДА ИМ ГО ВЪРНЕМ 71 ПЪТИ 🙂

Не се заяждам, но е коректно да се даде адекватен отговор на ОНЕЗИ 71 факта.

Ще карам по ред:
1. Руснаците са добронамерени към чужденците, особено англоговорящите. Обаче се стряскат, ако лице със средиземноморски черти (черномазые) им заговори на руски с акцент. Първата асоциация е, че става въпрос за кавказец емигрирал в Русия.
2. Малко хора знаят някакъв чужд език. Ако не е изучаван специално английският, който използват, е “рашънинглиш” – за да го разбереш се изисква доста изобретателност.
3. Образованието е доста оригинално. Началното е до 4-ти клас , основното е до 9-ти а средното е до 11-ти клас. Но всички наричат края на 9-ти клас средно образование – защото от трите изброени нива се намира по средата.
4. Дълги години кандидатстването във ВУЗ е изисквало устен изпит. Неговото премахване и въвеждането на матури (ЕГЭ) е шок за младежите , защото почти няма живи роднини, които да си спомнят, че такава е била практиката през 50-те.
5. Традиции за празнуването на абитуриентски бал няма или по-скоро се зараждат в момента от младите родители. На руски „абитуриент“ означава кандидат-студент. Объркването, когато се говори на тази тема, е тотално. Но, ако говорим за начина, по който провеждат баловете сега, то трябва да признаем че руските много повече приличат на балове от нашето ресторантно напиване.

Санкт-Петербург, Русия
6. Любимата напитка, разбира се, е водка, конякът се счита за лукс и висок клас, уискито е признак на уважение към чуждоземския гостенин. Извращения от рода на текила, бърбън и ликьор са само за новобогаташите.
7. Пият, разбира се, и бира, но във всички СМИ  периодично се появяват статии за вредата от бирата…:)  Много по-често например от статиите за тютюнопушенето. За вреда от водката не съм срещал нито една статия. Обикновено при обсъждане на вредата от алкохола се обединява виното с водката.
8. Младежта все пак пие доста бира, основно Балтика. От водките във всеки квартал се знае коя марка е “настоящая” и коя е “паленая” – мисля, че превод не е необходим.
9. Стандартният завършекна деня е малка бутилка водка с приятели и бира като разредител, гарнирани със сушена риба и черен хляб за мезе.
10. Интелигенцията си ходи на гости след предварителна договорка, обикновено събота или петък вечер. Жените приготвят разнообразни блюда с месо и картофи. Задължително – салата с майонезен сос. Месото доста често е варено и също се поднася със сос, като правило някакъв екзотичен, приготвен по рецепта от модно списание или предаване по телевизията.

Река в Русия

11. Чаят е национална напитка и се пие през целия ден с повод и без повод – черен , зелен , рядко билков , често с добавки. Чаят често се продава в насипно състояние , като човек може да си измисли стотици комбинации по свой вкус.
12. На работа е модерно да се пие кафе, силно разредено. Черното кафе (по турецки) се пие на среща със стар приятел или бизнес парньор, когато срещата е в предварително резервирано кафене.
13. По офисите се обядва на крак. Разпространени са китайските бързи макарони или други офис варианти, където в голяма чаша си наливаш топла вода от служебния чайник.
14. Руската закуска , както нас са ни учили в забавачката, не съществува – обикновено се напъхва един сандвич с шунка или кашкавал, домашно приготвен, докато стоиш с колата в поредното задръстване. Странно, но така практикуват и в малките градове, където задръстване просто е невъзможно поради малкия брой на автомобилите в района.
15. Нова година не минава без руска салата, приготвена в легена, защото обезателно ще дойдат гости и количеството трябва да е голямо. Но не я наричат руска , а Зимный или Оливье.
Другият голям празник е 1-ви май, съединен с 9-ти май , обикновенно се взима отпуска и се ходи на гости на приятели в друг район на Русия – 500-1500км.
16. Определено булочките са националният фаст-фуд. Вкъщи се готвят ежедневно, а на улицата винаги има огромно разнообразие, от булочки със зеле, месо и други, до съвременните варианти с екзотични плодове.
17. Колкото и да са “хлебосолни” – в смисъл гостоприемни, не приемат чуждата гледна точно върху начина на живот. Това касае домашната медицина, геополитиката, ценностната система, начина на произнасяне на имената, фактите от историта, названията на физичните величини – абе, всично за което се сетите. Както е казал Ленин -”Мы пойдем другим путем” – тази максима се следва и до ден днешен. Много им е странно как чужденците живеят без елда, без парно , без подкупи, …..
18. Жената в Русия е центърът на семейството, без нея не се случва нищо, както е казал поетът: „я и лошад, я и бык / я и баба и мужик” (аз съм и конят и бикът, аз съм и жената и мъжът….в къщата).
19. Преклонението пред успелите е повсеместно, никой не си задава въпроса от къде са парите за построяването на поредния палат. Обсъжда се какви пари са платени на товарачите, доставили мебелите. Всички се възхищават на факта, че човек е успял да направи нещо забележимо, пък било то и нередно.
20. Мит е, че рускините са лесни. Лесни са само курортиските по Черноморието, но това се отнася до всички нации. Проститутките са лесно намираеми, но цените са два пъти по-високи от българските. Съществуват и така наречените путани които взимат по 1000 евро на вечер. В бара няма да намериш момиче, което безплатно да си тръгне с тебе след дансинга. За това служебните романи са често явление. За мъжете не коментирам – не съм пробвал 🙂

Река в Русия

21. Руснакът в чужбина оставя много пари – за да не изглежда по-малоценен от другите. Това се отнася и до секса в чужбина.
22. Руснакът те възприема като чиста монета, но задължително според външния и вид и имената, които употребяваш в разговора. Ако разбере, че нямаш пукната пара, просто забрави да ти се обади друг път. Приятелството е друго нещо – не се забравя и след години, даже може и пари да ти дадат на заем.
23. Ако в смесена компания сте двама чужденци и си разменяте фрази на друг език, винаги ще ви напомнят, че тук се говори на руски.
24. Когато се разбере, че сте от България – веднага се намира друг познат българин или най-малкото съсед, който е пътувал в България. Но като правило всеки руснак има поне един спомен свързан с България.
25. Често се повтаря фразата “Курица не птица – Болгария не заграница” – смисълът е, че пътуването в България не е повод за гордост, както например посещението на Малдивите.
26. Циганите никога не са били проблем в Русия, но тяхното място се заема от вече споменатите “черномазые”, които се движат на табуни и търсят неквалифицирана работа, за да преживеят. Дълго време пазарите бяха тяхна територия и кавказката мафия не пускаше никой да търгува без нейно разрешение. Сега ситуацията се подобрява.
27. Поради скъпите ресторанти, ходенето на гости е нормално явление, което си има своите традиции и ритуали.
28. Традиците в производството на шоколад са повод за национална гордост. За швейцарските шоколади се говори като за нещо, което навярно съществува, но не ни е необходимо. Със сладоледа е същата ситуация. Факт е, че спазването на точната технология за производството на руски сладолед в България не води до същия резултат.
29. Във всеки квартал или малко градче има “торговый ряд” където в 20 павильона се продава едно и също с изключение на 2-3 позиции които са уникални и пораждат названието на съответния обект : Лимон, Овсянка, Малочка, Булка (бял хляб). Големите магазини са наистина големи, нашето МЕТРО изглежда като квартален супермаркет в сравнение с Петьорачка.
30. Дрехи и обувки не си купувайте в Русия. Има всичко с високо качество , но безумни цени. Поради факта, че те приемат според облеклото, архи-важно е да изглеждаш добре. Даже, ако си купил нещо удачно евтино, в никой случай не бива да се хвалиш с подобна ловкост.

Гъба, Русия

31. За българско сирене забравете. Отдавна не се внася. Руските бели сирена всъщност са бели кашкавали, или пресована извара. Но останалите млечни продукти са супер вкусни и трябва да си идиот, за да не се насладиш на разнообразието от извари, млека, кашкавали, сметани и прочие. Кефирът ще ви разочарова, понеже си имаме айрян, Но, ако се абстрахираш, може да откриеш нюансите са алкохолното присъствие 🙂
32. Под масло се разбира както олио, така и краве масло – затова се добавя уточнението “сливочное” или “подсолничное”.
33. В Русия има култ към домашно приготвеното, затова, когато произвеждаш нещо в малки количества, добре е да го продаваш на килограм, и в никой случай в опаковка. Според руснака най- вкусната сметана е насипна, същото се отнася и до изварата, млякото от съседката в бутилка от Кока Кола, самогона от съседа и т.н.
34. Почти във всяко градче има денонощно магазинче, което се специализира в продажбата на водка, цигари и … хляб.
35. Под ресторант се разбира нещо много скъпо, където ходят баровците и обикновените хора след премиални. Ако е евтино, е кръстено с презрителното име “забегаловка”, което ще рече “на крак”. Така че, почти отсъства средиземноморският вариант на таверна, където може на достъпни цени да се обядва.
36. В големите градове общините пуснаха спирки-магазини, където половината от спирката е козирка, а от другата страна влизаш в павилион, който предлага сладки неща, водка, хляб и замразени храни и можеш да се сгрееш през зимата, докато чакаш автобуса.
37. В Русия всяка лека кола е ТАКСИ. Просто на пътя вдигаш ръка и шофьорът, ако е сам и пътува в твоята посока, ще те закара на договорена цена , която като правило е два-три пъти по-ниска от официалното такси. Провинциалните таксиметрови фирми предлагат услуги на цени, съпоставими с частниците, но не припарват в Москва и Петербург.
38. Ако нещо не го кажат по новините, значи не се е случило. Доскоро това бе факт, който помагаше на власта да бъде власт, но ХХI век навлиза с пълна сила в домовете и на провинциалните руснаци.
39. Руснакът винаги ще ти помогне, само да не е влязъл в запой. Тогава трябва да почакате една седмица, докато излезе. Затова правете бизнес само с хора, с които сте се напивали, тогава ще знаете какъв му е графикът.
40. Пунктуалноста е начин да покажеш уважение. На среща с жена задължително се носят цветя. За щастие се продават на всеки ъгъл и дори да си забравил можеш да излезеш от ситуацията.

Барака, Русия

41. Нормална практика е да помолиш приятел, съсед или далечен роднина за дребен ремонт или услуга, за която да платиш по тарифи, близки до официалните, но все пак по-евтино.
42. Телефонното право никоя власт не е отменяла. Винаги е важно кой те е предложил или свързал с даден човек. Понякога даже близкият кръг от приятели бива определен от това.
43. Има една специална категория “питерские бабки” (отнася се за Санк-Петербург): ако ги попиташ, как да стигнеш до определено място – най-вероятно ще получиш историческа справка за всички названия по посока на обекта, към който си се отправил, плюс няколко легенди, свързани с мястото от последните 300 години  – например: граф еди-кой си грабнал на коня си судариня еди- коя си и я целунал.
44. Ако сте гладни и не знаете къде да хапнете, не го правете в ресторант – цената е съизмерима с цената на самолетен билет. В Москва ще се наложи да чакате около 30-40мин в МакДоналдс!!! Това е бързо. Другият вариант е “ташнотики” – пирожки, които приличат на домашни и се продават от метални казани. В метрото се срещат и американски варианти на Форнети или дюнер. В краен случай можеш да изядеш един сладолед – достатъчно питателен и вкусен, така че върши работа вместо закуска.

45.  Малко речник:

майка             – това е : потник
направо         – значи надясно
гора                – планина
кур                  – много кокошки
Путин             – се превежда Пътин
Курникова   – е Кокошкарова
бляд – макар и да означава курва, се използва вместо възклицание, и като заместваща дума във всяка ситуация.

Руснаците се гордеят че Достоевски е използвал 250 000 думи. Една и съща ситуация може да бъде описана и с 10 думи и с 250 думи. Но с 3 не се получава понеже няма достатъчно глаголни времена и членуване.
Псуват страшно, даже и жените, макар те да използват “блин” вместо “бляд”.

46. Не се хващайте да пиете домашен самогон (недестилирана ракия) – особено на екс ще ви отсече веднага, пък и вони страшно.

47.  Водката в домашни условия се пие с подходящо мезе – обикновено това са варени картофи с краве масло. Като правило – после не боли глава.

48. В европейска Русия населението е, като правило, хомогенно, вече към покрайнините живеят другите народности които съставят около 30% от населението. В Русия, която се счита център на православието и славянството, живеят 25% мюсюлмани.

49. Народна музика по заведенията няма да чуеш, мястото на чалгата е заето от нископробна “попса” – нещо като диско, но изпълнено от полуголи девици в скъпи дрешки и доста симпатични личица. Като правило всички западни песни се превеждат.

50. Когато виждате руснак за пръв път през този ден, задължително се ръкувате с него. Ако той е в група – се ръкувате с цялата група дори и да не ги познавате. Не пропускайте никого от групата. През зимата ръкавицата се сваля. Ако само кимнеш – значи си му сърдит за нещо или тотално не го уважаваш.

Русия

51. СМИ одавна са уеднаквени , няма различни мнения по различните канали. Няма Евронюз или ВВС. Дискавъри и Дисни са преведени и се вървят под руско име и с добавени руски предавания. Ако слушаш новини, ще се учудиш при завръщането си в България, че Европесйкият Съюз все още не се е разпаднал.

52. Терорът в училище при социализма е бил тотален. До 8-ми клас момичетата са ходили в еднакви престилки. Вярно, че последните два класа са били по-свободни. Перестройката промени доста неща в това отношение.

53. Руският хумор е всеизвестен. Има цяла плеяда от хумористи–индивидуали. Техните скечове от екрана стават вицове и се повтарят и цитират от години. Някои са влезли в езиковото богатство.

54. Хората са със силно чувство за социална ангажираност. Не дай Боже вкъщи вдигате шум – съседът ще звънне на вратата да попита всичко ли е наред.

55. 75 години социализъм е научил руснаците да получават всичко от държавата. Имотните взаимоотношения са новост за обществото и тепърва се започват делбите и наследствата. Затова пък се срещат богаташи, които живеят в малка квартира само защото след няколко години ще получат ред на обществено жилище. Икономисаните пари се използват за скъпи ботуши, кожени палта и почивка в Испания.

56. Съкращението БОМЖ (без определено местожителство) се е превърнало в бомж – клошар. Процентно в Москва са толкова, колкото и в София. Само, дето не ги пускат баш в центъра.
Пенсиите в Русия са достатъчни, което помага на старците да живеят достойно, даже и без помощта на децата си.

57. Необходимостта от плащане на данъци не е понятна на руснака, но правителството винаги има какво да продаде, за да попълни бюджета. Преди 200г това са били кожи, преди 100 – пшеница и масло, сега – нефт и газ.

58. Медицината е тотален ужас. Има безплатна полица, която почти нищо не покрива и е свързана със задължителната регистрация (тип закрепостяване към даден регион) – останалото е платено и без никаква гаранция. Лекарствата са евтини, но със съмнителен произход. Колко по-далече от Москва, толкова по страшно става – така че не боледувайте. Силно е развито домашното лечение с билки и отвари – както казват “бабушкинами методами”.

59. Новото поколение пенсионери вече чувства своя непукизъм през 90-те: неплащането на данъци и работата в сивия сектор се връщат като минимална пенсия от 200лв.

60. За бизнес извън Партията–майка “Единная Россия” забрави. Старият рекет отстъпва място на партийния такъв.

61. Бюрокрацията е на нивото на древен Рим – по- страшно сигурно е само в Нигерия.

62. В големите магазини и МОЛ-ове има апарати, където пускаш банкноти, за да си заредиш примата, или да си платиш някаква услуга. От този оборот, разбира се, не се плащат никакви данъци, но, както вече споменах, държавата това не я безпокои.

63. Рускините определено са красиви. Има за всеки вкус – и светли, и тъмни, и едрогърдести, и дългокраки. Но най -важното е, че имат култура на поддържане на външния вид. Почти няма да срещнете рускиня без фон дьо тен.

64. Всички руснаци се стараят да изглеждат приятно, когато излизат навън. Като правило използват модните кройки от Европа, но винаги с един-два тона по-бледи или изцяло бели.

65. Към нежната половина обръщенито е тьолка (крава) но само в нейно отсъствие.

66. Към мъжа обидното е “старый хрыч” – което означава, че достойството му вече не работи. Могат да ти го кажат в лицето, дори и да си на 35, ако отсреща обектът е на 18.

67. Не е здравословно да се разхождате след 23:00 – нищо хубаво няма да ви се случи, дори и да сте на село. Пък и по това време вече всичи или спят, или са пияни, което е едно и също.

68. КАТ-аджиите са си същите, само че, ако номерата ви са чужди, ще ви спират по-често. Прието е да се слиза от автомобила преди униформения да ви е наближил.

69. Всички вицове за сребристите мерцедеси са почти чиста истина, но модата налага и нови марки като БМВ. Френските коли не се признават за коли, достойни за уважение.

70. Мафията може доста да ти навреди, особено, ако имаш печеливш бизнес или бърз голям доход. Затова е редно предварително да си подсигуриш партийна крыша (покрив – в смисъл на закрила – бел Ст.), която за съжаление може и да ти открадне бизнеса, но все пак ще си жив и здрав и сигурно ще ти останат пари за вилата на дъщерята и ежегодната почивка на Майорка, но за повече от това не се надявай.

71. Русия за мен си е втора родина, където мога да ям гъби на корем и да се радвам на приятно лято с 25-28градусови температури. Стига да спазвам правилата и да не попадам в обсега на полицията.

Гъби – Русия

Автор: Цвятко Минеков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Русия – на картата:

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2) 24

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!
Това е продължението на мъдрите ми мисли и наблюдения за живота в Турция и в частност в Адапазаръ. Началото беше тази сутрин 😉 а като продължение съм ви подготвил малко по-сериозните и общовалисни теми .

Приятно четене:

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част втора

Турска кухня

Като заговорихме за кухня  – просто прекрасна с един-единствен дефект: няма свински пържоли и ребра на скара 😉 Липсата на свинско общо взето може да се преживее, още повече, че липсата на този най-вкусен компонент в човешката храна, води до увеличен майсторлък в приготвянето на останалите компоненти.

С тия моите командировки, имам възможността във всяка страна да оценя както ресторантската, така и нормалната кухня. Каква е разликата? Идете на кръчма в София, а после идете в служебния си стол и ще схванете: ресторантската е „по-представителна“, докато столовата манджа повече се приближава до нормалната местна кухня, нали?  Та същата е историята и в Турция: ресторантската е по-хубавата и представителна (то иначе и защо да плащаш цените в ресторанта), докато другата е по-близо до обичайната домашна кухня. Та прегледът на турската кухня ще се основава едновременно на тези два източника на информация: ресторантската и столовата.

Къща на централната улица на Адапазар, Турция

Къщата на Фикрет в Адазаръ. В свободното си от семейни дрязги време Фикрет обича да отскача до съседния Макдоналдс 😉 *

 

 

Като цяло турската кухня е „почти” същата като българската, като се различава с едни десет процента, които, както знаете, са достатъчни, за да бъде тя интересна 🙂 (в крайна сметка само 2% разлика в ДНК е разликата между човека и събратята му 😉

Защо казвам това – в турската кухня всички вкусове са „познати“ и всички неща са ядливи (в турската кухня няма далекоизточни извращения, а липсата на пържоли се компенсира с повече захар в десертите 😉

И въпреки тази „познатост“ има много интересни разлики.

Супи (чорба)

много добре. Повечето приличат на един или друг вид крем-супа. Разбира се, че има и таратор, като разликата е че вместо копър има нещо друго (не мога да го определя, не ми е познато или поне в таратора ми изглежда непознато). Има и класическа боб-чорба, само дето бобчетата са стрити до формата отново на крем-супа. Класическа добавка към чорбата е лютият червен пипер – винаги е на масата, подобно на солта и черния пипер. Това може да се въведе и у нас – хареса ми.

Има и шкембе-чорба. С чесън 🙂

Парк Кент

 

Салатите (мезе)

са същите като в България, като май само сирене не видях да слагат – с много марули (марула е марула и на турски), домати краставици, церавица, лук, боб. За мое голямо съжаление – слагат магданоз като невидели. На вас може и да ви харесва магданоза, ама на мен ми се налага да ги вадя едно по едно – адски ме е гнус от него. За една от салатите (боб с лук и магданоззззз) румънският колега каза, че в Румъния е известна под името „Ориенталска“. Срещат се и майонезо-съдържащи салати като руската. Класическата салата в стола е кромид с магданоз и малко бобчета.

В ресторантите е напълно обичайно да ви донесат някаква разядка – досега не са ми го включвали в цената, а най-любимият ми вид е един прясно изпечен тънък хляб (всъщност е голяма изпечена коричка с горещ въздух вътре) и към това дават няколко мезета от типа на снежанка, кьопоолу и масло. Ммммм, едно от нещата, за които човек си струва да иде в Турция 🙂

Разядката, както и финалния чай/кафе обикновено не ги включват в сметката (нито един път досега поне 🙂

 

Манджи и … патладжани

също много добре 🙂

Пълнените чушки имат и гарнитура – спагети. Или булгур. Т.к. и булгур е булгур и на турски, то вече разбрах какво е булгур J Общо взето манджите винаги имат макарони, булгур или юфка като гарнитура. Слагат ги в отделна чиния обикновено.

Кюфтета със салата: просто кюфтета са по-малки и по форма са по-продълговати. Е, и естествено няма свинско в тях J Всъщност телешкото не е толкова зле – подозирам, че говедата отглеждани в България са от млеко-, а не от месодайни породи, затова телешка пържола в България е синоним на подметка.

В много от манджите присъства патладжан (патлъджан на турски). По този повод има и различни форми на гювеч. Особеното е, че слагат повече патладжани от нас. Патладжани има и в готвения зелен фасул. А има и патладжан-кебап (т.е.шишче с патладжан) Към всичките видове се полага ориз или макарони или булгур или кус-кус. Не е лошо – просто месото ми е малко 😉 А видите думата обаче гювеч в менюто – има се предвид гювече (съдинката, а не манджата гювеч) J И гюведжето може да бъде всякакво – опасявам се, че може и сирене по шопски да има (но под друго име, естествено). Има и кавърма (кавурма) – разликата е че точно тя обикновено не се прави в гювече 😉

И манджата, която не одобрявам: яхния от нахут с гарнитура ориз А като си помислиш, че и салатата към него е бобена… плюс кадаиф за десерт…

По Главната на Адапазар

Какво няма в турската кухня

Няма тъмна бира с ребра на скара 🙁 А така също няма десерт с патладжан 😉 Всъщност всеки път в ресторанта искам да стигна до някакъв десерт, но физическите ми данни явно са недостатъчни за тия огромни порции и пропускам десерта. Искате да умра ли? 😉

Бира и разни безалкохолни

Споменах, че ситуацията с бирата (да не говорим изобщо за друг алкохол) е тегаво – досега не съм попадал на нормален ресторант, в който да се сервира бира. Айранът е тукашната бира. Но пък е як J От друга страна, има Кока Кола, но засега в заведение попадам предимно на Пепси.  Кола лайт пък видях само в самолета на Турските авиолинии (Тюрк хава йолларъ) – „как е хавата?” значи „как е въздухът?“ 😉 (Всъщност хава значи и време (метеорологичното)) Иначе има доста реклами на Кока Кола и почти никакви на Пепси, но … в заведенията „кОлата е пепси”, както се казва по изисканите места в България 😉

Разбира се, че има и Кока Кола, но наистина е много по-рядко срещана от Пепси или местните безалкохолни (а местни марки безалкохолни има наистина много)

Фонтан на центъра на Адапазар

 

Обслужване

Обслужването в ресторантите и заведенията обаче е невероятно и трудно описуемо от моята българска гледна точка – вероятно някъде в Европа се е случвало, но да ти донесат одеалце да се наметнеш, когато си на открита тераса или да изтичат до съседния магазин за цигари, не се вижда всеки ден по ресторантите в България (поне). А ставаше дума за буквално квартално кафене, където бяхме седнали на вечеря. И връщат рестото до стотинка, чак после (ако не си ръб и забравиш) оставяш бакшиша. Пак да повторя – това са впечатления от обикновен провинциален град, далече от всякакъв туристически поток. В компанията бяхме турци, българи, чехи, румънци, испанци и колумбийци. На всички (освен на турците в компанията, естествено) ни паднаха ченетата, когато донесоха одеалцето. Е, вероятно и в Колумбия може да се случи, но в Европа? Евентуално в най-най-най-скъпарските места на континета? Интересно, ние, белите, за какво плащаме?!? Че и цените в заведенията тук са по-ниски! Един ден, управителят на рестораната дойде и ни почерпи по едно питие – е, ние си взехме кафе и чай, но най-потресаващото дойде накрая, не само че наистина беше почерпка и не беше включено в сметката, но и не приеха бакшиша. Нищо не бяхме направили, нямаше никакъв инцидент или лошо обслужване преди това, но … не само ни почерпиха, но и бакшиша не взеха. Поне за момента нямам обяснение за това наистина мило отношение към скромните ни консултантски персони.

За разлика от ресторантското, обслужването в хотелите има мегдан за подобрение.

 

По Главната на Адапазар

И отново за алкохола и цените му

След време открихме един ресторант с бира. Всъщност даже и нощни клубове с алкохол има, ама аз в София не ходя по такива, та камо ли в Анадола. Та ресторантът с бирата беше един хотелски ретсорант наблизо (абе, километър ходене си имаше). Бирата беше Ефес по 330 и 500 ml, като голямата беше 7, а малката – 6 лири, което е … много скъпо за бира, но пък в сравнение с цените в магазина е само два пъти по-висока. В магазина едно кенче беше към 3,50 лири, така че 7 лири за наливна в заведение е приемливо. (Курсът на лирата към лева е пет за четири: 5 лири = 4 лева). Все пак е скъпо и пихме само по една – Ефесът ми се видя леко блудкав, ама пък ме хвана само от една халба 😉 Туборгът, който си взимам от магазина е ОК.

Сметката

И все пак има някои странности в писането на сметката в заведенията. Казвам странности, защото го отдавам повече на небрежост, отколкото на злонамереност – не се учудвайте ако включат нещо, което не сте поръчвали,  но също толкова вероятно е нещо поръчано да го пропуснат в сметката J (а в общия случай водата, хляда и разядката изобщо не ги включват в сметката – хапвате си ги бадева). Е, ние сме готини и казахме да го включат (цяло основно), защото не беше малко като сума. Изобщо не се шегувам – често се случва да пропуснат нещо в сметката и да не ви искат да го плащате.

Сметката обикновено е едно число, написано на ръка на листче – рядко грешат, а ако им поискате фискален бон за проверка, ще ви го дадат без мръщене. Наистина, проверявайте си сметката – грешат и в двете посоки понякога J Хесап е сметката (общата сума, написана на листче), а фиш е касовия бон. Ако дадете повече от написаната сума, рестото ще ви го върнат до стотинка, а аз очаквам от вас да оставите бакшиш – обслужването е суперско. Кредитни карти се приемат масово по ресторантите. Пак да повторя – впечатленията ми са от Адапазар – провинциален индустриален град, в който няма туристи, че даже и келнерите не говорят езици, различни от турски.

По Главната на Адапазар, Турция

По Главната на Адапазар

 

Какво няма в Адапазар

Няма кошчета за боклук и изобщо няма никакви кофи за боклук. Не се срещат и инвалиди, въпреки, че всички тротоари имат скосяване за инвалидни или детски колички. Бременни също не видях – може би си седят у дома? Вероятно си седят там, защото ситуацията с разждаемостта в страната е повече от добра, така че ми се видя странно, че не се виждат бременни по улиците.

Как си хвърлят боклука, като няма кофи? Не е тайна – торбичките с боклука ги оставят покрай дърветата на улицата привечер, а през нощта  минават боклукчиите да го приберат.

Пощенски картички също няма. Друго си е да пратиш на родителите си или други роднини картичка от Адапазар – градът, в който живее Фикрет. Ако не знате коя е Фикрет и каква е връзката ѝ с Адапазар, питайте майка си или баба си – те знаят със сигурност J

Рамазанът

Рамазанът свърши. Едва ли мога да ви разясня значението му, как е възникнал, какво се отбелязва с него – т.е. чисто верският му аспект няма да засягам, но поне мога да ви разкажа „как изглежда отвън” и без да го разбираме. Даже се опитвахме да питаме колегите за значението му (по аналогия: Рождество Христово е денят на раждането на Исус, нали? По подобен начин се опитах да изясня и какво е Рамазанът), обаче не успяха да ни обяснят – имало много събития в този месец, като примерно денят на Корана  и още много други. Както и да е – очевидно е месец с много верски събития, а не просто период на пости с едносъбитиен повод.

По Главната в Адапазар

Та, както и да е. Рамазанът е един лунните месеци в годината, през който мохамеданите „постят”.  Постът е малко по-различен от нашата представа за пост, но най-важната разлика е, че от изгрев до залез Слънце не се яде нищо, не се пуши, даже не се пие вода, а алкохолът и без друго е забранен за правоверните. Може само да се работи през деня. В Турция тази ситуация е поносима заради добрия климат, но как се справят в арабския свят с непиенето на вода през деня, за мен е загадка. Всичкото това завършва на залез слънце, като залезът се обявява не само от ходжата (по уредбата) но в Адапазар имаше и топовен гръм. До този момент масите са само подготвени, сервирани са предястията, но никой нищо не пипва. А като гръмне топът започва вакханалията 🙂 Ядене, пиене (айран и кОла!), даже и цигари палят 😉 Единственият недостатък беше, че близкото заведение гърми, докато се опитвам да заспя към 11 часа вечерта 😉 Но точно тогава имах много ранен самолет за София и трябваше да стана в 3 през нощта, за да отпътувам – е, ресторантът си беше отворен за закуска, та тръгнах хапнал към летището.

Покрай Рамазана разбрах защо ние сме различна нация. Разказвах на малката в къщи какво е Рамазан и какво се прави покрай него. Беше ѝ много интересно и накрая заяви „Не искам да кажа нещо лошо за турците, добри хора са, но добре, че Левски ни е освободил от Турция – няма да мога да издържа по цял ден да не пия вода когато е Рамазан“ И, ако се замислите, точно тези неща ни правят правят различни нации:  не можем или не искаме да правим странни за нас неща. Както и ние правим странни за другите нации неща.

Защо Левски ли? А кой друг?

 

По Главната на Адапазар

 

Забрадките

Забрадките са може би най-трудната за писане тема в тези бележки. И не защото няма забрадки, за които да пиша – даже напротив – половината дамско население ги носи в почивен ден по главаната улица, ами е трудно, защото наблюденията ми към това явление ме водят до много далеко отиващи мисли. Тук разбира се разглеждам само забрадките, служещи като религиозен символ в днешна Турция, а не просто дрехата, които носят бабите на главите си по планинските села и в които това служи като допълнителна защита от жегата, вятъра и дъжда. Спомените от единственото ми по-раншно ходене в Турция (3-дневна екскурзия до Истанбул през 1993г) не включваха нито една забрадка, а си спомням тогава, че специално исках да видя как е ситуацията по темата тогава. Нямаше тогава забрадки и това си е!

Днес обаче поне половината жени ходят с „шарф” (или по нашенски – шамия 😉 Ако „шарф” ви се струва познато като дума, то е заради руския – там шарф значи шал. Аз ще използвам думите забрадка или шамия (която дума пък използваше баба ми, Бог да я прости).

Половината жени носят забрадки – като става дума и за млади и за стари. Сред старите жени има и такива, които носят обикновена („цивилна“ немохамеданска) забрадка – такава, която крие от слънцето (т.е.такива каквито носят и бабите и в България), а не такава, която ти скрива косата и врата… Изобщо нещо е станало в Турция, щом има едновременно млади мацки с шамии и баби без шамии… (въпреки споменатото, сред възрастните по-висок процент носят мохамедански шамии, отколкото сред по-младите)

Модна къща Armine, Турция

Модна къща Armine е специализирана в мохамеданска мода. Показаните модели струват около 60 лв при нормална около 12 лв за немаркови шамии. При разпродажба цената пада до около 30 лв. **

 

Та идеята на забрадката е да скрива някои сексуални за мохамеданите части от женското тяло – косата и врата с деколтето. Това разбира се е чудовищна несправедливост спрямо хетеросексуалните мъже – ходенето по улиците на мохамеданския свят много напомня ходенето по улиците в истинската Западна Европа (и вероятно Америка): не може да видиш нищо, в което да си оплакнеш погледа! А още по-голямата несправедливост е, че жените имат къде да си оплакнат погледа – нито един мъж не ходи със забрадка или фередже, нали! Е, някои твърдят, че жените обичали с ушите, пък мъжете  – с очите, което естествено би довело до забрана да се говори с жена – и това вероятно е така в по-правоверните от Турция страни  – но фактите са си факти: мъжете няма къде да оплакнат поглед, но пък това не пречи на жените в Турция да си говорят с „чужди” мъже. Че и да флиртуват на улицата. Че и да се целуват на улицата. Да говорят на висок глас по жисиема, да ме заглеждат и да се кискат като видят, че не ме е страх и ги заглеждам и аз…

По Главната на Адапазар

Изобщо поведението и на жените и на мъжете по улиците в Турция е подобно на това в страните от Югоизточна Европа. С една голяма визуална разлика – тук половината момичета „спазват“ мохамеданската традиция да носят забрадки. Наистина е голяма демагогия.

 

Турска реклама в Свежо

Гугълска реклама в Свежо, гледано през турско IP 😉

 

 

Защото ако забрадките наистина имат за цел регулиране на сексуалността, то те щяха да са само един от елементите на тази регулация – вече ви споменах, че същите забрадени мацки се държат за ръце с гаджетата си, пушат в заведение (на открита тераса може да се пуши), и вече някоко пъти го споменах – гледат ме със спокоен интерес в очите. Гледат. (Е, то не е за фукане, но съм свикнал около 10% от жените да ме заглеждат и в София, но … винаги се правят на „скромни” като забележат, че съм забелязал) В Турция обаче жените си се заглеждат откровено и, което най ми харесва, със спокоен интерес и без извъртане на погледа встрани. И понеже моя милост в такава ситуация се умихва, то и отсрещната реакция е усмивка. Та не разбрах какво точно регулират глупавите забрадки?!?

По Главната на Адапазар

 

Иначе забрадаката плюс затвореното облекло е типична патриархална – именно патриархална (бащинска), а не общо мъжка мярка. (не всички мъже са бащи, нали) Каква е разликата ли? В качеството си на женски татко много добре разбирам желанието да не ми се моткат голи пъпове из къщата. В качеството си на хетеро–мъж ми е малко криво, че улиците са постни откъм гледки. Последното се наблюдава както в Германия, така и в други страни на Западна Европа. Подозирам и в Щатите е същата история – никакви къси и изобщо никакви поли – изобщо нищо, което да оприличава жената на сексуален обект за хетеро–общуване. По един извратен начин нашите западни феминистки постигат същото, което постига и исляма със забрадките си – жените са забранен за мъжете плод. За щастие, Турция не е съвсем ислямски правоверна в това отношение  – вече ви разказах за реалното поведение, но в истински правоверните страни на юг и изток от Турция, жените съвсем приличат на западни жени – куп дрехи, който не бива да бъде заговарян. При това ограничение на хетеро-сексуалното общуване (практически тази забрана води до забрана на мисионерската поза преди брака), то не искам и да си представям какви сексуални техники са развити в истински мохамеданските страни. За Америка съм чувал – ергените отиват в бар и чакат мацките да ги заговорят. Как става на пó на Изток – не знам, но мога да си представя 😉 Защото жените са покрити само по отношение на мъжете, но те не са покрити за другите жени, мъжете също не се покрити за другите мъже, а да не казвам, че и децата не са покрити за никого… Добре де, в истинския ислям това се регулира с пребиване с камъни, как обаче го регулират западните феминистки – идея си нямам.

 

По Главната в Адапазар

 

 

С други думи – ако жените не са привлекателни за мъжете (и обратното), то други неща стават привлекетелни и в други комбинации. По подобен извратен начин забраната, която Коранът повелява по отношение на алкохола води до чудовищно количество пушачи в Турция, а ислямски Иран е страната с най-много хероино-зависими на глава от населението в света. Изобщо – човек трябва да е много внимателен, когато си избира система от табута, че …

Нали ви казах – мислите за забрадките могат да отприщят голяма дискусия. Горните разсъждения не важат много за Турция, по простата причина, че това не е съвсем мюсюлманска държава (то щеше да е кошмар!)

Ататюрк на централния площад на Адапазар, Турция

Ататюрк на централния площад на Адапазар.

Негова статуя има в двор на всяко училище, казарма или учреждение с двор. Портретът му се намира практически във всеки кабинет и даже шофьорите го окачават в кабините на автобусите (там където сте виждали Сталин навремето, а днес има голи мадами в България) Шивачите и обущарите също украсяват дюканите си с негови портртети.

 

 

Турците, Европа и всички ние

Започвам да си давам сметка защо Европа и европейците са успешни – ние просто сме по-големи грубияни. Турците, а вероятно изобщо хората от Изтока, са доста деликатни – ние наистина изглеждаме като викинги в славянско село (аз специално изглежам като прабългарин в славянско село, но другите колеги са от други страни ;).  Имах следната случка от която още ме е срам – стоях в средата на коридора и съсредоточено пишех смс-и (Ментел, вас ще ви псувам в отделна глава!) – усетих, че зад гърба ми идва някой и понечих да се дръпна към едната страна на коридора. И понеже нямам очи на гърба, а изобщо не ми дойде на ум да се обърна – щях да смажа буквално една жена. Направих възможно най-виновната физиономия, казах сори, а тя горката дума не продума и ме погледна толкова съчувствено и с разбиране, че още ме е срам.

Чувал съм, че хората на Изток са по-деликатни – не знам за целия Изток, Турция е първият ми по-сериозен досег с него, но със сигурност този позитивен предразсъдък в пълна сила важи за Турция. Хората наистина са деликатни, а аз редовно се чувствам там като в слон в стъкларски магазин. Тези, които ме познават, знаят, че съм доста дипломатичен, кротък и възпитан човек – и въпреки това в Турция в собствените си изглеждам очи като абсолютен грубиян, викинг и прабългарин.

Как да обясним при това положение днешната полит-коректна и вегетарианска, за да не казвам страхлива Европа? Много просто: ние сме грубияни, но … в последните десетилетия избираме страхливци за политически лидери. Докато Изтокът е деликатен като човеци, начело им застават куражлии и грубияни. Ето ви пример: помните ли изрода от Норвегия? Случката се беше случила в лагер за подготовка на млади кадри на управляващата партия, т.е. това са потенциалните министър-председатели, военни и вътрешни министри, лидери на общественото мнение и изобщо това са бъдещите лидери на страна от НАТО. Е, да попитаме: как от тях не се намери нито един куражлия, който да прецени правилно ситуацията и да направи нужното, да събере другите около себе си и да предприемат нужното, за да спрат изрода?!? Чакаха да дойде полицията? Докато оня утрепе почти 100 човека??? Бахти бъдещите лидери, честно… Как ще се държат когато станат министър-председатели? Ще чакат да дойде полицията? А? И като дойде полицията – ще я оплюват? (пак дано да е в лицето на американската, а не е китайската армия. Пази, Боже!)

От друга страна – изродът Кадафи. Държа се до последно и то като лидер. И Садам беше същият. Че са изроди и че си заслужават бесилото или канавката – няма спор. Даже и едно публично оскубване заслужават, но … си бяха лидери, няма защо да се лъжем. В този ред на мисли, помислете другия път, когато избирате политически лидери на България – първото нещо, което трябва да имат лидерите е ТОПКИ! железни. Всичко друго е вторично. Рязането на лентички и правилното говорене е само метод за осимпатяване, но лесно скрива тоталната липса на топки.

Въпреки деликатността и изобщо добротата си, турците са истински държавнотворен народ, подобно именно на прабългарите и викингите – само ако видите ведомствената охрана с какво достойнство носи службата си, ще разберете, че на кюрдските партизани (сепаратисти, терористи, борци за свобода, хъшове, революционери) им е доста тегаво 😉 Това, разбира се, се е отнасяло и за българските възрожденци, но те пък са имали и допълнителната задача за духовното изграждане на нацията ни, а не просто да вдигнат джумбуш. Духовното изграждане в крайна сметка е било по-скоро за сметка на гръцките и влашките елементи в езика, културата и религията ни, а не толкова за сметка за турския елемент. Вероятно именно затова след Освобождението е било нормално да има турци в Народното събрание – те не са представлявали духовна опасност за нацията ни, т.е.те спокойно са могли и са станали част от българската нация. Просто не бива да се правят глупости, наистина не искам турците за противник. Не за друго – ами не са лоши хора 🙂

 

http://youtu.be/X9KxAuDh58w

 

 

http://youtu.be/VFQ4npaZYlA

 

Общи изводи

Горните записки бяха писани в различно моменти в последните няколко месеца, така че може да ви се сторят леко хаотични, но за сметка на това са искрени. Знам, че ще бъде прочетен от много български говорещи турци – ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини, но Турция ми изглежда точно по описания начин. Вероятно съм спестил някои детайли, като например вечното раздразнение, че чувам ходжата как пее в събота сутрин около 5 часа и невъзжможността да се спи на отворен прозорец от това 😉 – но и без друго от една страница първоначално разказът се разшири до почти двайсет…

Отличниците на гимназията – Адапазар, Турция

Това са абитуриентите, приети в университет. В началото на учебната година бяха сложени на билборд на оградата на близкото училище.

Изобщо Турция има какво да предложи като впечатления и като поле за размисъл. Без да мога да дам конкретно доказателство, въпрос на усещане е, но страната наистина е разкъсвана между Изтока и Запада – вижда се как една част от народа се опитва да бъде „обикновен” в нашия смисъл на думата, а други части го избива на „нормалност” в в източния смисъл. Дълго време съм си мислел, че България е страната между Изтока и Запада, но сега със сигурност виждам, че тази роля всъщност принадлежи на Турция, а България може и да е от най-бедните, но еднозначно и безапелационно е западна страна, т.е.можем да твърдим с чиста съвест, че задачите, които сме си поставили през Възраждането са изпълнени. В крайна сметка същото ще се случи и с Турция. Въпросът е кога? Защото тя има сериозна икономика и доста добро развитие в последните години. Но, както се сещате има едно много голямо НО, което хърватите и изобщо всички (без словенците) народи на бивша Югославия не можаха да разберат. Като че ли и Турция не може да го разбере все още, но Европейският съюз първо е политически и чак после е икономически съюз. В този ред на мисли България и Румъния се справиха по-добре от съседите си – важно е искреното желание да си част от империята, а че не си си построил още магистралите е вторичен въпрос (ако беше до магистрали, Хърватия щеше да е отдааааавна член).

Същото се отнася и за Турция – за какво са ти автомобилни заводи, ако вместо едни униформени на власт (военните) избираш други униформени? Ако бяха попове, щях да кажа – с расо 😉

 

 

Адапазар, Турция

Днешна Турция в един кадър

 

 

И, въпреки, че точно днешната леко ислямистка власт постигна този забележителен стопански растеж, то нека моите турски читатели схванат, че стопанските успехи са добре дошли, но не и условие, за да стане една страна част от Съюза – по-важното е да няма униформена (ако ще и свещенническа) власт.

Турция в крайна сметка ще стане част от нас, искрено се надявам това да е по-скоро, защото България има голям интерес от присъединяването на Турция към съюза, но наистина чак след изпълнение на политическите критерии. Пак ще го повторя – не ми е проблем, че мацките ходят с шамии по улиците, проблем ми е, когато някой ми налага чужди системи от табута на моя територия. Ето това е политическият критерий – искрено се надявам да бъде разбран.

Добре дошли в Европа – мост на Босфора, Истанбул

Добре дошли в Европа!

 

Разликите между българите и турците са много малко – бих казал, че от съседните ни народи само румънците приличат повече на нас. Разликите ни са както положителни така и отрицателни и след известен размисъл в крайна сметка разбираш че всъщност сме едно голямо семейство с лош темперамент и избухлив характер*** 😉

И нещо лично като финал:

Трябва да си призная, че Турция ме плени. При това ме плени емоционално – в Турция сърцето харесва неща, които разумът не одобрява. Тук разбрах, че България вече е западна страна с неща, които разумът харесва, но… вкусът на бозата говори на сърцето, а не на разума 😉  Точна такава е и самата Турция – разкъсвана между сърцето и разума си. За щастие на България ние вече не се разкъсваме между двете (тия дето се разкъсваме сме дърти ;). И това ще призная, но Турция е единствената страна, извън България, за която съм помислял „Отивам си в Турция“ 🙂

Край

 

 

*Майтап бе! Тази къща я построиха миналия месец и ще бъде някакво кафене 🙂

** Проверено лично

*** Мисълта е на Гери Ч. Напълно съм съгласен с нея 🙂

П.П. Фатима Спар ми влезе под кожата 😉

http://youtu.be/V6HEbUKpWm8

 

Други разкази свързани с Турция – на картата: