Archive for the 'Народи' Category

ное 12 2012

Защо в Англия валят… кучета и котки ?

 Пътеписът ни днес ще бъде архитекурно-лингвистичен ;) За мене лично беше откритие, че в Англия има такива валежи, но … оставете моя балкански поглед ;) И все пак – защо?

Приятно четене:

Защо в Англия валят кучета и котки?

 

Според oбщоприетото схващане, във Великобритания всеки ден вали. Местните метеоролози обаче твърдят: Това не е вярно! Има и дни, когато над цялото Обединено кралство не пада и капка дъжд. Но въпреки това, винаги е препоръчително човек да е облечен с водоустойчиво облекло или моля, поне си носете чадър! :)

Мм-да. Доколкото имам лични впечатления, и аз мисля, че в Англия никога не може да се каже, че денят се познава по сутринта. Относно времето, разбира се. Защото може да е слънчево и след час да завали, после пак да грейне, пак да повали… И така цял ден. А може да бъде и 24 часа мрачно, студено и дъжд. Без значение, че е юли или август. Или януари.
Но вероятно сте чували и знаменитата фраза /идиом/ „Raining  cats and dogs“, с която англичаните поясняват, че навън „Вали като из ведро“. Странно, защото изразът буквално означава „валят котки и кучета“ :)
Интересно, а как ли се е появил?
Любопитни хора са си правили труда да търсят и изследват корените на този израз, но така и все още не е категорично доказан първоизточника.
Но една от версиите, която на мен ми допада, а и ми звучи логично, тръгва от онова далечно време, когато в земите на бъдещата държава Великобритания са живеели скоти, пикти, келти, нормани, англи…

Всъщност, вижте първо тези къщички. Почти като от приказка :)

Къща със сламен покрив, Англия

Къща със сламен покрив, Англия

Дали бих поживяла тук?  ;)

Или тази?

[caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Съвременни къщи със сламени покриви. И са симпатични, нали?[/caption]

 

Сламените покриви /Thatching/

са се появили мноого далеч във времето назад. Преди да се сетят да си правят керемиди, хората покривали къщите си със слама, с клони и шума, с каменни плочи – каквото имали под ръка.
В Британия като материал използвали водна тръстика, която се въдела в изобилие из блатистите райони на източна Англия, а също и по-дебелите и плътни стъбла от житни култури – жито, ръж и т.н.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]
Сламени покриви имали и вятърните мелници, и къщичките на пазачите край морските фарове, кметствата и въобще всички обществени сгради. Дори покривите на Националната банка и на театър „Глобус“ в Лондон, където през 17 век се представяли всички пиеси на Шекспир, били от слама…
Почти до края на 18 век във Великобритания, както и в голяма част от Европа, сламените покриви си били най-естествено нещо, особено в провинциалните градчета и села.
С развитието на манифактурата се появили керемидите и други покривни материали, а сламените покриви постепенно се превърнали в символ на бедност.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="647"]Къща със сламен покрив, Шотландия Горките бедни хора тук… (това къще е някъде в Шотландия)[/caption]

 

През последните 30 години обаче, сламените покриви отново започват да се връщат на мода. Но вече те не са символ на мизерия, а точно обратното, на богатство. „Тачирането“ /от thatching/ , т.е. полагането на сламен покрив, е ръчна, трудноемка и пипкава работа. И се прави само от квалифицирани специалисти. Качествено направеният покрив може да издържи около 50 години!

[caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Селски къщи в Англия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="592"]Къща със сламен покрив, Англия Селска къща в Англия[/caption]

 

Добре направеният сламен покрив не изисква специална поддръжка. В днешно време в Англия обикновено на 10-15 години се налага по-сериозен технически преглед и ремонт, или полагане на нов слой слама. Често покривите на по-старите къщи изглеждат доста дебели и като надвиснали, но това е така, защото според традицията, когато се „ъпгрейдва“ покрива, т.е. обновява, новият пласт слама се поставя върху стария. Така покривът става все по-дебел и все по-изолиращ.
Според статистиката, в Англия има вече над 250 сгради, чиито сламени покриви са положени още преди 500 години! А това означава, че лесно може да се разбере от какви точно слами са си правели покривите англичаните преди пет века.

Но въпросът беше

защо „валят кучета и котки“ ;)

Ами, имало едно време… т.е. в стаари, стари времена, когато къщите били ниски и със сламени покриви, не било трудно за по-дребните животни, като котки и кучета, да се покатерват на покрива. За разните буболечки, гущерчета и мишоци не говорим – (със сигурност) те са си се завирали там, по подразбиране :D  Щото в дъжд и студ сламата си е явно удобно и топло убежище. Само че при по-силен дъжд ставала и доста хлъзгава. И тогава… бедните животинки просто се подхлъзвали, пързулвали се по покрива и тупвали на разкаляната земя. Та, ето защо било то „raining cats and dogs“ – И така до ден днешен :D

[caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Красива къща[/caption]

 

С няколко думи, принципът на полагане на покрива е следният:


Сламата се прави на връзки, които се връзват със стоманена тел, неръждавейка. Тези връзки се нареждат по периметъра на покрива и отдолу нагоре, и се захващат/връзват за дървеното скеле отдолу.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="634"]Къща със сламен покрив, Англия Полагане на сламата[/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="650"]Къща със сламен покрив, Англия Покриване на покрива[/caption]

 

 

Следва изравняване, разчесване и изглаждане на сламата със специални стъргалки, някои приличат на ония, големите назъбени шпакли за работа с теракол.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="624"]Къща със сламен покрив, Англия Заглаждане на сламата[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="610"]Къща със сламен покрив, Англия Накрая се подравняват краищата[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="616"]Къща със сламен покрив, Англия А така изглежда покрива отвътре[/caption]

Най-накрая сламата се обработва с огнеупорни и водоустойчиви вещества.
И най-най- на финала режат лентата и пият по едно уиски за добре свършената работа… А, и си говорят за времето, ъф корс ;)   Айде, честито!  ;)
Такива ми ти работи. Процесът на покриване на покрива може да трае от няколко дни до няколко седмици.
Майсторът на този вид покриви се нарича „татчър“… Хм, иде ми въпрос: Яя… дали пък на Маргарет Татчър някой й дедо не е бил  баш майстор-покривар, тогава? :D

[caption id="" align="aligncenter" width="574"]Къща със сламен покрив, Англия Селска къща[/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="574"]Къща със сламен покрив, Англия Провинциално градче, в което явно живеят богаташи :)[/caption]

 

В интерес на истината, трябва да кажа, че за „вали като из ведро“ англичаните използват и друг израз – „It’s pouring wet“, което буквално е „вали мокро“. Пустите му англичани, ами нали е дъжд!
Но, идеята беше за… вижте заглавието ;)

И още няколко снимки, преди да си кажем баай!  ;)

 

[caption id="" align="aligncenter" width="573"]Къща със сламен покрив, Англия Из провинциална Англия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Из провинциална Англия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624"]Къща със сламен покрив, Англия Из провинциална Англия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Из провинциална Англия – джиджени покриви, с украси  :)[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Някъде из добрата стара провинциална Англия  ;)[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Из провинциална Англия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Еемии… Англия!  :)[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Офф… ми, не е ли готина?  :)[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Другия път ей тук ще седна да пия една бира! Кой ще дойде с мен?  ;)[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"]Къща със сламен покрив, Англия Завършвам с тази красавица. Дано да си живеят щастливо обитателите й :)[/caption]

Снимките без лого са от свободен достъп от интернет.

Автор и на половината снимки: Вили  044_tender

 

 

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ :)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

5 responses so far

апр 20 2012

Да се родиш в Китай

Преди време авторът на днешния пътепис – Наталия – ни разказа за отношението на китайците към жените. Днес ще видим как се отнасят към децата. Дано има разлика, защото ми се струва, че след няколко години Китай ще бъде първата страна в света, в която жените изневеряват повче от мъжете (съгласно една нематематическа заблуда ;)

Приятно четене:

Децата на Китай

 

нравопис

 

 

Пътувах натам, откъдето през цялото време получавах във Варна нетърпеливи имейли: “Хайде, кога ще се върнеш? Липсваш ми” и “Откакто замина, в живота ми има празнота”… Как няма да бързаш към такива приятели?…

Срещнахме се в Пънлай.

То беше радост! Да споделиш своите очи с чуждите. В приятелските очи – няма я прословутата азиатска непроницаемост… Те светят, греят със споделеното щастие и тези мигове не се забравят… Сун безгрижно ме попита: “Като заминеш налято за България, кога ще си дойдеш пак?”

“Заминавам завинаги , Сун…”  Тя нищо не каза, само няколко сълзи се отрониха от очите й. После бързо се съвзе и опита да придаде бодрост на гласа си:  “Но до лятото имаме време…”

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Заледено езерце в парка"]Заледено езерце в парка – Пънлай, Китай[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Само след два месеца езерцето ще изглежда така"]Лилии в парка – Пънлай, Китай[/caption]

 

Трета пролет посрещам вече тук. Суха, мразовита, слънчева – китайска морска пролет. По нещо прилича на варненската, въпреки че според местните  е настъпила още на 23 януари, заедно с Новата година, драконската… Леденият вятър развява вече над парка пъстри хвърчила, наизлязоха по алеите мъже с бичове, а плющенето им отеква като пушечен изстрел из целия квартал… Любими занимания. Мъжете гордо позират за снимки, размахвайки саморъчното оръжие. Понякога ми дават да опитам и аз – не пробвайте това без учител – движението е усукващо и отривисто, ръцете се сменят светкавично, ако не знаете как, може да се ударите лошо. Още не са изнесли пумпалите, нунчите и музиката за танците из парка, нека се постопли малко…

[caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Мъж с бич в парка"]Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Ето за това движение ви говорех"]Мъж с бич в парка на Пънлай, Китай[/caption]

 

Раздадох мартеници на приятели с подробни указания кога и как да се закичат и с обещание да бъдат здрави и щастливи. Щастлива бях и аз, когато на Баба Марта освен нас – петимата българи, и няколко пънлайчани разнасяха из града националното ни пожелание за здраве.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

 

Докато ме нямаше  за три месеца, тук са се случили важни събития –  три нови китайчета поздравиха света. Деца на приятели – Лианг и Маа имат синове, а Чу – дъщеричка. Очакваме още двама сина – на Джанк и на Нини… Толкова желани и чакани – единствени деца в семейството. Родителите им са  от поколението на 80-те – млади и щастливи, първите, които са по едно дете. Задоволени хора, много от тях са завършили колеж, знаят какво искат от живота. Разбира се, след 20 –годишната си възраст те се сблъскват и с някои проблеми, породени от китайските традиции, но – за това друг път … Темата сега е бъдещето на Китай – тези важни, сериозни и прекрасни, както се вижда от снимките, младенци.

Първа проплака в края на октомври госпожица Чу Янг – дъщеричката на Чу, колега на съпруга ми. Собственото й име Янг означава “слънчева светлина”, или перифразирано – Светлозара, Лъчезара или просто Светла. В древен Китай новородената Янг би била оставена в ъгъла на стаята на кучешка постеля, забавлявайки се с парчета от глинени съдове. Традиционно тук никога не е имало равноправие между половете. Семейният клан е бил загрижен за раждането на синове, които да продължат рода. Новороденото момче се е поставяло на празнична подложка и близките са го успокоявали като му давали скъпи играчки. За да родят син на всяка цена, китайките са прибягвали към всевъзможни заклинания и гадания.

“Малка радост” – така наричат китайците бебето момиченце.

Днес на сто момичета се раждат 130 момчета. Според последни изследвания увеличаващото се междуполово неравновесие се дължи на абортите на момиченца – най-вече в селските райони, а ултразвуковите прегледи, въведени в края на 80-те, са засилили тази практика. Тя е причина за голяма тревога в Китай – повече от 24 милиона млади мъже ще се окажат без съпруги към 2020 г. според Китайската Академия за социални науки. Това ще доведе до бракове между хора от различни поколения, ще се засили и трафикът на хора в много части на страната. Мъжете от по-бедните райони ще останат ергени през целия си живот.

Най-сериозният демографски проблем за най-големия народ в света се изостря и от нежеланието сред младите китайци в градовете да имат въобще деца. Хората много са се променили през последните двадесет години. Младите двойки предпочитат да живеят живота “двойни доходи без деца” (има вече и такъв термин).

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Общината в Пънлай - тук се регистрират новите граждани на Китай"]Общината на Пънлай, Китай[/caption]

И сега законът разрешава по селата второ дете, ако първото е момиче. В градовете обаче – не, дори някои семейства не регистрират новородените си дъщери,  за да могат да имат второ дете. Затова и преброяванията на населението никога не могат да бъдат точни – при толкова укрити деца… Нерегистрирано дете означава, че то живее нелегално в страната, без гражданство – не може да ходи на училище, да постъпи в болница  или да започне работа… Дори не може да си купи билет за влак – и там искат лична карта.

Но да се върнем при нашата чаровница Слънчева светлина. Нея не я грози такава опасност – като единствено дете тя е дълго чакана и обичана от родителите си.

Годината на Дракона е смятана за много благоприятна за раждане.

Младите майки таят надеждата, че техните малки “дракончета” ще станат велики хора. Затова и тази година се очакват много бебета. Създаването на дете се счита за едно от най-важните задължения в живота на  човека. Според древните китайци бездетното семейство е застигнато от голямо проклятие. Ето защо има много традиции, свързани с бременността и раждането. Бременната жена тук винаги се е радвала на голяма почит и уважение. Близките й се стараят по всякакъв начин да направят живота й през деветте месеца колкото може по-приятен. Бъдещата майка се храни със специално приготвени за състоянието й ястия и пие отвари от различни китайски билки, които подпомагат развитието на плода.

[caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Случайна среща в магазина"]Момиче – Пънлай, Китай[/caption]

Когато Маа разбра благата вест, че ще става майка, веднага спря работа, но идваше известно време в школата. Сядаше важно в едно кресло, облечена в красива широка рокля, макар още да не й личеше и се оставяше на радостта на момичетата. Те пристигаха за репетиция една по една, първо отиваха при нея и нежно я милваха по коремчето. Носехме й разни лакомства, Маа не отказваше никое и си ги хапваше с достойнство…

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Щастливата Маа със сина си"]Майка с бебе – Пънлай, Китай[/caption]

 

Сега вече е майка на син! За синове се вдига голям шум – чак и знаме се побива на прозореца. Видяхме го с Уан Уей, когато отидохме на 13 ден на бебе – червено знаме със златен надпис – благопожелания за новородения син – всички да знаят! Понякога се окачват две знамена – второто е от бабата и дядото. Тук не се чака дълго за посещение – след десетия ден приятелките на майката идват да я видят. Голяма чест за един чужденец е да бъде поканен в дома на китаец, те канят гостите си обикновено на заведение. Но ние с Маа не сме чужденки една за друга…

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Знамето на прозореца на Маа за новородения син"]Знаме за новородено бебе – Пънлай, Китай[/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="и тук бабите се грижат за внучетата си"]Баба и внуче – Пънлай, Китай[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Хай Джян на 13 дни"]Бебе на 13 дни – Пънлай, Китай[/caption]

 

Посрещна ни гордият татко на малкия Сун Джин Хао. В превод името му означава “блестящо бъдеще”, но млечното му име е Хай Джян – “безопасно море” – в чест на дядо му и прадядо му, които са рибари. За имената е интересно. Те са пожелателни – вярва се, че името води до по-добро бъдеще за детето. Мъжките имена са свързани със здраве, сила, твърдост и успех, а женските – с красота и цветя. Има и изключения – например името на приятелката ми Сун Фу Рен означава  “богата жена”.

Днес има над 700 различни китайски фамилни имена. Разнообразието зависи в по-голяма степен от собствените имена, а не от фамилните. На първо място се пишат фамилиите, а при обръщение те не се разделят от собствените имена: Ян Шао, Джан Бин, Уан Уей…

Хората от провинцията често носят имена, отразяващи живота в селските райони, например “Голям вол”. Понякога момиченце получава име като “Надежда за по-малък брат” или “Ще получи по-малък брат”. Освен официалното, има и други видове имена: млечно (в ранното детство), училищно име, “карикатурни” имена, западно (след икономическите реформи на Дън Сяо Пин – за улеснение на западните бизнес партньори. Изненадващо се възприемат и като патриотични поради тяхната връзка с икономическия прогрес). А има и посмъртно (храмово) – само за императори…

Едно име може да има няколко значения, някои много поетични. Аи означава любов, привързаност, приятелство, Баи – бял, чист, Бао – съкровище, похвала, Чао – да надмине, Чун – извор, изток, Хуанг – ярък, мъдър, Хаи – море, щастлив, радостен, Линг – дух, душа, камбана…

Та влизаме ние при Хай Джян, даваме подаръците на майка му, защото той не се впечатлява особено, радваме му се, правим малко снимки и слушаме разказа на Маа за някои обичаи. След голямото събитие семейството три дни вари яйца, боядисва ги в червено и ги раздава на роднини, съседи и приятели. Ако имат момче, яйцата са 99, а ако е момиче – сто. Родилката един месец не излиза от къщи, а след това отива у родителите си и гостува 10  – 15 дни с бебето.

Навършването на сто дни е празник.

Идват роднини да благословят бебето, носят му дрехи, бижута, сребърна огърлица за дълъг живот. Майката отива пред олтара на богинята на милосърдието Гуанин, за да й благодари за детето. Бащата му дава име и извършва обреда на подстригването.

[caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Чу Янг на сто дни"]Бебе на 100 дни – Пънлай, Китай[/caption]

На една година се прави прощъпулник, подобно на нашия. Пред бебето се нареждат няколко предмета – пари, книга, писалка и други – и то трябва да си избере един. По избора се гадае за бъдещето му.

Маа има помощница, която се грижи за бебето, тъй като бабите работят и не могат да помагат. Не стоим много и на тръгваме благославяме мъника да е здрав и щастлив и да радва родителите си.

Тези дни предстои да посетим и третия ни нов приятел – Лианг Младши. Когато той се роди, получих светкавично имейл от баща му с единствените две думи, така жадувани от всеки китаец – “Моят син!” – и множество снимки на бебока. Вълнението и гордостта са неописуеми. Щастието е огромно.

[caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Мей Лиу с Лианг Джин Тай"]Майка с бебе – Пънлай, Китай[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Лианг Джин Тай"]Китайче – Пънлай, Китай[/caption]

 

 

“Избрах името му насън – разказва Лианг.  – Собственото му име е Джин Тай, където двете думи имат по няколко значения. Джин – ярък, умен, сияен, весел и блестящ, а Тай – достоен, горд, важен, здрав и читав”.  Като гледам, в тези две имена се съдържат всички хубави пожелания за един бъдещ мъж. Желаем му ги и ние.

 

По старо местно поверие ако бебето плаче много, родителите  написват името му на много листчета, застават на кръстопът и ги раздават на случайни минувачи. Вярва се, че колкото пъти  се произнася името на човек, толкова повече той се изпълва със сили. Надявам се, че като споменаваме с обич имената, ще вдъхнем по – голяма  сила на трите невръстни деца на Китай.

Да сте живи и здрави, Чу Янг, Хай Джян и Лианг Джин Тай!

 

 

 

 

 

Автор : Наталия Бояджиева

Снимки: авторът

Още разкази за Китай по света от нашите автори – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

4 responses so far

мар 16 2012

Европа на предразсъдъците :)

Обичам предразсъдъците си. Обожавам да ги взимам със себе си на път и … някой път ги губя там някъде :) 

Днес Боряна ще ни разкаже за нейните и предрасъдъците, които е срещнала в столицата на Европа.

Приятно четене:

 

Европа на предразсъдъците

Пътешествието до Брюксел за журналистическа конференция звучи като неочаквана, но дълго желана ваканция. Софийският февруари с полярните си температури е изцедил от мен всяко бирено желание и идеята да изпия няколко bieres с приятели в столицата на Европа и да обсъдя изходите от икономическата криза с разни евро-умници ми се струва най-добрият рестарт.

Началото е обещаващо – всеки се представя и със своя специфичен акцент потвърждава модерната максима, че най-говореният език в света е Bad English.

Дискусията си идва на мястото, когато

френски колега

на средна възраст разказва за веригата хипермаркети Карфур. Фирмата е френска и е създала магазини в цяла Източна Европа. Отворила е хиляди работни места, но печалбата от това начинание не се връща във френската икономика, а отива някъде другаде – може би в Източна Европа, а може би на Каймановите острови.

Малко по-късно

колега от Германия

обобщава проблема с безработицата и наличието на свободни работни места по следния начин: „Безработните от Испания няма да дойдат в Германия, защото не знаят езика“. Никой не оспорва тезата му.

Накрая

източноевропейски посланик

в Брюксел затвърждава неусетно настанилото се впечатление, че най-сериозният икономически проблем на Европа са различните култури.

Повече от половин век след началото на инициативата „Европа без граници“, хората от различните части на континента пътуват безпрепятствено един към друг, но все така носят границите в съзнанието, неволно превръщайки столицата на Европа Брюксел в Brick cells* (тухлени килии, клетки) на паралелни европейски реалности. Европа не е общност на две скорости, а на 27 различни начина на мислене, които се делят на северни и южни, на френски, германски, британски и други, на източни и западни, на бедни и богати, на стари и нови, на едноезични и мултиезични, на имперски и колониални.

Всеки един от европейците

е като младият монах от притчата, който попитал по-възрастния си спътник защо е пренесъл девойката през реката, при условие, че обетът му забранява да докосва жени. „Аз я оставих на отсрещния бряг, а ти още я носиш на раменете си“, отвърнал по-старият монах. И всички ние, точно като младежа, носим своите европейски предразсъдъци към по-близките и по-далечните си европейски съседи и своите комплекси на бивши империи и бивши роби, на малки и големи държави.

[geo_mashup_map zoom="1"]

[geo_mashup_location_info]

Да, аз имах моят предразсъдък-отговор на френската реплика за Карфур.

Просто защото Източна Европа, моята Източна Европа, също е част от ЕС, така както и Франция. Ние не сме Каймановите острови и работните места в България също се отразяват на цялостната картина на безработицата/заетостта в ЕС. Нещо повече, моята средноголяма европейска държава е една от трите страни-домакини на континента заедно с Гърция и Италия. И когато колега датчанин ме попита как се чувстваме в Европа, моят отговор беше естествен – ние сме Европа, ние сме тук от 13 века, как точно да се чувстваме?!

Имах и предразсъдък-отговор на германската реплика за знанието на езици.

Когато моят език, българският, се говори едва от 14 милиона в света, за да ме разбират хората, които не го говорят, съм длъжна да знам техните езици. В същото време

германецът

не се замисля, че безработните немци също няма да отидат в Испания, защото не знаят езика. И понеже безработицата в ЕС е структурна, всички страни боледуват от липса на работа и липса на квалифицирани умове.

Моят предразсъдък-отговор

обаче допълва, че никой испанец не би отишъл да работи в Германия, защото там е скучно. Макар че, честно казано, не знам дали там е скучно наистина или само моят южноевропейски предразсъдък е убеден в това.

Докато пушим навън, весела европейска тютюнджийска коалиция от датчани, грък, кипърец, испанец, шведи и българи се смеем на немските предразсъдъци за езиците. Смеем се и на популярният европейски анекдот

„Назовете петима известни белгийци“,

защото никой не успява да каже повече от 3 имена, две от които на футболисти. По-късно момиче от Люксембург с балкански корени все пак признава, че при тях също има настроения срещу емигрантите, въпреки че ако разчита само на собственото си население, градът-държава ще умре от глад.

Всеки от групата ми разказва кога е бил в България

– като дете на море (колегите от бившия Източен блок), тази зима на ски (колегата от Гърция), преди време в командировка. За тях физически Европа е все така без граници, макар някои от правителствата все още да гледат с подозрение на българите като работници на собствената им територия.

Късно вечерта, докато в един ирландски пъб пия бира с

колега от Словакия

 

се замислям за пореден път за тухлените килийки в моята и чуждите глави. Той ме е сметнал за французойка, защото ме е чул да говоря на френски с няколко колеги. Разказва ми за вечерята с групата, която пропуснах – как италианецът се е напил от няколко чаши червено вино и е говорил за девойки, какво са обсъждали скандинавците. Аз му казвам, че трудно разбирам разликите между чехи и словаци, но не му признавам, че

 

се замислям коя държава е Словакия и коя – Словения.

 

По-късно двамата обсъждаме Стоичков и Бербатов и спорим кой е по-добър футболист. Словакът ми признава, че през 1994 г на Световното по футбол в САЩ е стискал палци на България срещу Германия. После ми разказва, че планира да замине за Германия на работа – и допълва, че в града, който си е харесал, не е чак толкова скучно.

Прибирам се в хотела и си говоря на български с

рецепциониста от Битоля,

чийто български почти не се различава от моя. Мисля си за

притесненията на скандинавците

от предстоящото при тях спукване на имотния балон и за всеобщото ни европейско презрение към САЩ. И че тухлените кутийки в главите ни могат да се разпаднат по-лесно не когато престанем да бъдем толкова различни в културата и езиците си, а когато не се чувстваме заплашени от чуждото различие.

На сутринта полетът на България еър отнася моите различия и моите предразсъдъци обратно в София. Която, въпреки предразсъдъците и на останалите европейци, и на нас, българите, си е все така в Европа.

 

Автор: Боряна Йотова

Други разкази свързани с Народи – на картата:

10 responses so far

мар 15 2012

При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд)

 Днес ще идем далеч – Жени е решила да ни покаже едно село и един народ, който повечето сме виждали само по телевизията: селото на жените-жирафи. Преди да започнем да ахкаме и охкаме, колко страшно нещо е консуматорското общество и как трябва да пазим културното наследство на кой ли не, нека си помислим за тези жени, които също искат да обуят маратонки и да идат на кино с пуканки в града с някого.

Приятно четене:

 

При жените – жирафи

12 февруари 2012г ,  Mea Hong Son, северен Тайланд

 

Навлизаме плахо в тяхното селище. Типичните за Азия наколни жилища. Много бидони пълни с вода. Електричество не се забелязва. Всичко изглежда автентично. И мизерно. Забелязваме една от тях. Тъче  на примитивния си стан и дори не ни поглежда.. Навлизайки между колибите, виждаме и други. Гледаме ги със зле прикрито любопитство как спокойно си работят, надявайки се  някои от бледоликите, дошли да ги видят, да си купи от техните примитивно изработени  шалове. С невярващи очи сме се втренчили в тях , и по-точно, в техните неестествено дълги вратове, стегнати в плътни метални пръстени.

 Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените-жирафи – Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Всичко започва с една легенда!   Много, много отдавна, шамана  на племето имал сън, в които боговете му казали, че тигър ще убие едно от децата в селото – момиче, което ще се роди в сряда. За зла участ, първото момиче, родено в сряда, било неговото. Тъй като тигрите убиват жертвите си, като чупят  първо врата, той наредил всички деца родени в сряда да носят плътни месингови пръстени около вратовете си. Тъй като детето не било убито, всички предположили, че месинговите пръстени са го предпазили, и с течение на годините този обичай, момичетата родени в сряда да носят месингови пръстени около врата си, станал популярен. В действителност, толкова популярен, че жените се опитвали да родят в средата на седмицата, така че ако бебето е момиче, то ще бъде щастливото „дете родено в сряда“.

[geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]

 

Разбира се , има и  не толкова колоритни , но и не по-малко вероятни,  версии за жените с  пръстените – че така не са привлекателни и няма опасност да бъдат отвлечени от други племена (с цел освежаване на гена и кръвта, дори в България някои социални групи го практикуват все още), или противоположната- за да са по-интересни и атрактивни ( това по го вярвам , иначе защо ще си слагат и под коленете).

 

Каквато и да е най-достоверната причина – те наистина съществуват все още, и наистина носят този  тежък метал. Това обаче не са пръстени, а спираловидни намотки от месинг, дебели колкото кутре, и тежат доста. Поставянето им  започва от 5годишна възраст, като с възрастта навивките се удължават. На снимките после успяхме да ги преброим – около 15-16 пръстена имат младите момичета,а  една от най-възрастните носеше поне 26-28 пръстена! Походката им е изправена, но доста скована – с такава тежест на врата едва ли може да е различна. Всъщност , не вратът се удължава с времето , а се деформират раменете надолу . Деформират, според нашите разбирания  – ако тия млади момичета махнат това желязо , сигурно ще са прекрасни  с удължените си вратлета.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 

 

След първоначалното слисване, вече привикнали с обстановката и гледката, усмихвайки се едни на други, се опитваме да завържем някакъв разговор, въпреки че май не е препоръчително ( не е нужно чужденците да чуват техните истории и действителните им проблеми ).  Общността Карен , известни и като Падаунг, са живели в Бирма с векове по протежението на границата с  Тайланд и са се занимавали със земеделие, засаждане и култивиране на ориз, отглеждане на животни, както и с лов. Гражданска война в Бирна, определяна и като геноцид срещу собствените племенни малцинства,  е прогонила почти два милиона. Много от племенните общности, са избягали през границата в съседен Тайланд.  Тук Карън, и по-точно жените с дълги вратове, са изправени пред четири варианта:

-да си останат в бежанските лагери, официални бежанци без препитание, и да чакат неясно докога някакво развитие,

-да живеят в туристическите селища -резервати  срещу минимално заплащане (но без никакъв статус и права)

-да се върнат в Бирма за да заживеят също в резервати около езерото  Инле като туристическа атракция, тъй като по родните си места не само не са желани, а и прехраната вече е невъзможна

-да продължат да се надяват че някои страни ,като Нова Зеландия , ще им дадат възможност да емигрират, за да заживеят  тихо и спокойно, но пак в  „културни” села,  с цел туризъм.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Тук, в това селище,  на всички жени, които си носят пръстените им се плаща по около 60$. Отделно всеки един от племето Карен получават около 5$ за ориз,  включително и мъжете, въпреки че такива не видяхме, може би бяха някъде да си търсят работа. Сигурно някой ще възкликне – какво толкова, стоят си ,продават си сувенирите, че и им плащат. Нека да помислим за избора пред тях. И по-точно за избора пред младите момичета.  Едно от тях сподели – много ми се ходи в града, толкова е интересно… но с тези пръстени…

Колкото и несправедливо да ни се струва тяхното положение, може би тези резервати са приемливият избор. Нежелани и гонени в тяхната родина, трудно приспособими поради външния си вид в един съвременен Тайланд, туристическите селища са единствения им шанс да запазят своята идентичност и да оцелеят  заедно с уникалния си външен вид.

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Вече всички се усмихваме. Изглеждат симпатични с дългите си вратлета и всичкия метал по тях. Нереално е и че сме сред тях , в тяхното село, на една ръка разстояние. Уникално е ! Невероятно ! Трябва да се видят на живо! Пропътувахме хиляди километри най-вече заради тях- Longneck woman.

 

Автори: Жени Русева

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Народи – на картата:

One response so far

Older Entries »

Switch to mobile version