Archive for the 'Николай Кирилов' Category

авг. 30 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден трети (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  после ни валя дъжд по време на гъста мъгла насред пустинята, а днес ще се разходим в околностите на Салала

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден трети

Околностите на Салала

05.09.2010

Събуждам се. Първата ми работа е да проверя как е времето навън. Дърпам завесите – океанът е скрит в мъгла. Вижда се само прибоят непосредствено преди плажа. От водата ни дели широка ивица пясък разорана от следи на джипове. Място като Салала не предлага кой знае какви забавления, особено през Карииф, затова младите хора явно обичат да карат по пясъка.

Предлагам на Ива да се разходим покрай океана. Кафе ще пием, като се върнем. Излизаме. Навън ръми, но капчиците са толкова ситни, че нямаме усещането, че ни мокри. Нашият хотел е най-високата сграда в района. Около него са само двуетажни вили с почернели от влагата сенници от палмови листа по плоските покриви. През няколко къщи има баровска вила с голям двор с кокосови палми. По нататък има палми и по плажа.  Не знам защо, но кокосовите дървета са ми по-симпатични от финиковите.

От ляво боботи прибоят. Малки бързоноги птички търчат след току що оттеглилата се вълна и ровят с дълги човки в пясъка за миди и охлюви. Над главите ни от време на време прелитат чайки. Плажът пред нас се губи в мъглата, а от дясно се зеленеят палми. Зеленото бледнее поради непрекъснатия дъждец. След около двадесетина минути стигаме до Краун Плаза. Влизаме да разгледаме хотела и да проверим цените. Заварваме точно това, което очаквам. Умерен лукс и нищо интересно. Наистина лъскаво и чисто, но нищо непознато. Нашето хотелче, въпреки че изглежда занемарено отвън, също е чистичко. Е няма го комфорта на Краун, но ние нали от това бягаме.

Продължаваме с разходката. Малко преди да тръгнем обратно, виждаме три джипа на пясъка. Единият ми се струва затънал и отивам да проверя. Наистина е заседнал. Вероятно са се забавлявали през нощта, като са карали по плажа. Вълните допълнително са го закопали. Добре че нощем е отлив и не е потънал много дълбоко. Около другите две коли се мотаят местни момчета в традиционни облекла. Няма страшно, ще се оправят.

Употребявам думата джип защото в нашият език тя е нарицателна за 4х4. Иначе да ме простят американците, но в тази част на света по-популярни са японските автомобили.

Връщаме се. По обратния път се натъкваме на група конници. Яздят по плажа в мъглата. Сигурно тренират, защото всички ездачи са млади момчета с жокейски облекла. С тях има и един по-възрастен мъж, който явно е треньорът. Поздравяваме се.

Прибираме се в хотела и събуждаме Александра. Минава десет. Слизам на рецепция и питам, къде сервират закуската. Кумар се опитва да ме убеди, че не сме споменавали закуска, когато обсъждахме цената по телефона. Учтиво, но твърдо не се съгласявам с него. Той се извинява, оправдавайки се с Рамадана, но казва, че от утре всичко ще е наред.

Стоплям вода в колата, в кафеварката – подарък от Надето и Иван. Вадя два сгъваеми стола и сядаме с Ива да пием кафе на няколко метра от разбиващите се в брега вълни.

Решаваме днес да тръгнем на запад. В пътеводителя четем, че в тази посока си струва да се видят плажовете на Мугсаил, морските гейзери и планината. Упътваме се натам. На два пъти по магистралата всички коли спират, за да направят път на най-невъзмутимо пресичащи камили.

От дясната страна на пътя от мъглата изниква хълм покрит със зелена тревичка. В далечината мъглата, като че ли леко се разсейва и учудването ни е огромно, когато забелязваме, как по склона са накацали…камили. Също като козички. Драпат по баира нагоре и хрупат тревица. Планински, пролетни полянки, българска ноемврийска мъгла и камили – интересна комбинация. По нататък виждаме и козички и това малко нормализира картинката.

След няколко километра забелязваме табела

Мугсаил и рибарско плажче отляво.

Значи това са вълшебните плажове, описани в пътеводителя.

Mughsayl, Оман

 

Излизам с колата на пясъка до лодките и спирам. Не знам какво ми става, но видя ли плаж, хуквам да търся раковини. В интерес на истината обикновено намирам. Така и сега. По брега има много красиви камъчета обагрени в розово. Взимам няколко. Мъкнем камъни от къде ли не. В къщи е заприличало на склад за чакъл. Дали пък не преувеличавам?

Продължаваме към следващата цел –

гейзерите.

Всъщност това са отвесни комини в скалата. Самата тя отдолу е куха. Вълните влизат в кухините и се образува налягане, което изхвърля морска вода нагоре. Колкото по-силно е вълнението, толкова по-високи са водоскоците.

Морето е бурно и от комините се чува непрекъснато бучене, което се смесва с рева на прибоя. На края на скалата са застанали двама местни и ловят риба. Как разбират, кога им кълве в тази вълна, не знам. Пред тях на скалите обаче има доказателства за това, че риболовът е успешен. Сещам се за рибарски виц. Двама приятели се срещат и единият казва׃

-Айде на риба.

-Какво ще хващаме – пита другият.

-Няма значение, важното е да се лекува –отговаря първият.

Българският вариант на риболов явно се различава от тукашния.

Отправяме се към планината. Качваме се по стръмно виещ се нагоре път. Виждаме голяма поляна в ляво и отбиваме, за да се порадваме на гледката. Зелено и прекрасно. В България толкова сме свикнали със зеленината, че тя въобще не ни прави впечатление. Спомням си, как миналото лято се прибрах в София и на следващия ден трябваше да отида с автобус до Варна. През целия път до Търново не успях да свикна с изобилието от дървета, трева, цветя и разкошни храсти. И всичко това без да се полагат никакви усилия, просто ей така, расте си край пътя и въобще навсякъде. Родени сме наистина в рая на земята. И въпреки всичко, което правим с родината си, като че ли за да я унищожим, тя не се дава и продължава да е удивително красива.

            Тръгваме обратно към Салала.

По пътя спираме на бензиностанция и купуваме лабан, печен арабски хляб и топено сирене. Свърваме от пътя и хапваме набързо на уединено местенце.

Чудим се, дали да се разходим из града , за да потърсим ресторант за вечерта, но решаваме, първо да се приберем в хотела и да си починем.

Спираме да купим лайм на сергиите, които са разположени точно пред самите кокосови плантации. Лайм няма, но Александра си купува кокосов орех. Отварят го пред нея и й дават сламка за да изпие сока. Тя не само го изпива но се опитва и да извади ядка като стърже с някакъв предмет от вътрешната страна на черупката.

След около двучасов, як, следобеден сън сме готови за вечеря.

Пътуваме с колата из централната част на Салала и се оглеждаме за ресторанти. Александра казва, че и се яде нещо китайско. Аз нямам предпочитания. Ива май я тегли индийската кухня. Паркираме пред един индийски ресторант, но вътре няма никакви хора и се разколебаваме. Малко по нататък по улицата виждаме пакистански ресторант, който изглежда доста посещаван. Решаваме да седнем там. Влизаме и ни посочват семейното отделение. Това е място в ресторанта, оградено с дървен параван висок почти до тавана, с цел да скрие от любопитните и опипващи погледи на клиентите ергени женската част от семействата идващи да хапнат. Вътре е твърде  клаустрофобично и момичетата решават да седнем в общата част. Решението ни предизвиква известен смут сред сервитьорите, но не могат да ни откажат. Избираме маса и сядаме. Жените са обект на непрекъснат и не особено прикрит интерес от страна на публиката. На нас обаче не ни пука. Поръчваме различни неща. Всичко е убийствено вкусно.

Умерено преяли и щастливи се отправяме към поредната серия от арабската драматична сага и порцията тютюн с плодов аромат. Не ме интересува дали ще се пръсна или не. Поръчвам си и натурален сок асорти. Носят ми го с топка сладолед вътре. Утре след като се възстановя от преяждането, смятам да проверя какви са формалностите за кандидатстване за оманско гражданство.

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Персийския залив – на картата:

3 коментара

авг. 23 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден втори (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  а сега продължаваме към едно нормално за ноември/декември българско време. Как мислите, ако идете в пустинята дали ще ви вали дъжд по време на гъста мъгла? 😀

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден втори

Към Салала

04.09.2010

Ставаме към девет. Закусваме бавно с няколко парченца плод и пием кафе. И Александра се излюпва към десет. За да бъда по-конкретен, аз най-безстрашно я събуждам. В единадесет вече сме готови за път. Чакат ни 850 километра през Руб ал Хали. Зареждаме с гориво и тръгваме.

 Пустиня

След първите стотина километра изчезват всякакви растения. Не се забелязват дори храсти. В началото е предимно каменисто. Пейзажът е еднообразен и ако пътуваш сам, може наистина да се отегчиш до смърт. Тук там се мяркат табели за населени места, които не се виждат от пътя. Появяват се и знаци „Внимание животни”. Рисунката обаче за разлика от България не изобразява крава, а камила поради разбираеми причини. От време на врене изпреварваме някой камион или се разминаваме с коли пътуващи в обратната посока. При едно подобно разминаване шофьорът на отсрещната кола ми присветва с фарове. Не съм чувал да имат обичай в този край да се предупреждават за дебнещи в храстите полицаи, но знае ли човек. Отделно от това както вече стана дума, храсти наоколо няма. Намалявам леко скоростта. След по-малко от минута скачам рязко и с двата крака върху спирачката. На около 20-30 метра пред мен една камила най-невъзмутимо тъкмо тръгва да пресича пътя. Ако не си подготвен, много е възможно да я забележиш, когато тя вече седи на седалката до теб. Лошото е, че в подобна ситуация неочакваната спътничка най-вероятно би влязла през предното стъкло. Абе не са им възпитани много камилите – влизат, от където си поискат. Сливат се с прашно жълтеникавия цвят на пясъка и ги забелязваш в последната минута, когато вече е малко късно.

Спираме на бензиностанцията в Габа

Купуваме си лабан (айран) – най-вкусният в близкия изток и продължаваме. На места се мяркат пясъчни дюни, което ни радва, защото разнообразяват пейзажа.

Следващата спирка е Хайма.

Напълваме с бензин и отново потегляме. Пясък.

За последно зареждаме на бензиностанция на Шел. До Салала остават около 250 километра.

Ива иска да покара. Сменяме се. Слънцето върви към залез. Това е най-красивият момент в пустинята. За първи път го усетихме в Тунис преди четири години. Навън е пълен покой. Само небесното светило следва неотменния си ход. Жегата не е вече толкова непоносима. Всичко постепенно се обагря в червено и лека полека цветовете започват отначало да избледняват, а после напълно изчезват. Спираме отваряме широко вратите на колата и танцуваме в пясъка на фона на Ибрахим Ферер, останалите бандити от Буена Виста Сошъл Клъб и залязващото слънце.

Наближаваме Салала.

Започваме да се изкачваме по някакъв баир и изведнъж – чудо. Сякаш някой вълшебник неусетно за самите нас ни е прехвърлил в България. Навън е ноемврийска мъглива вечер. Ръми. Само термометърът на таблото на колата издайнически показва 26˚ и се опитва да разсее късната есенна атмосфера. Видимостта не е повече от 5-6 метра. Включвам фаровете за мъгла. Местните карат на аварийни светлини, аз също ги пускам.

Пътят е с лоша, почти незабележима маркировка. От дясната ни страна има скат покрит със свежа трева. Ей така, расте си тревица, без никой да я полива или наторява с химикали. С една дума – Българско. В началото се изкачваме нагоре по склона, но след около половин час явно стигаме най-високата точка и пътят тръгва надолу.

Салалах, Оман

 

Движим се с около 30 километра в час. Караме в мъглата още около двадесетина минути. Спускането свършва. Излизаме на равно. Шосето, по което се движим, се влива в голяма, добре осветена магистрала. Не спира да ръми. Обаждаме се по телефона в хотела за точни координати. Казват ни да им звъннем, като стигнем до Краун Плаза. След известно лутане се ориентираме и най-накрая стигаме на уговореното място. Една кола ни присветва с фарове – явно е нашият домакин. Обръщаме и тръгваме след него. След пет минути се озоваваме на плажа пред четири етажна леко занемарена на външен вид постройка. От автомобила, който ни доведе се измъква със затруднение огромен и черен, ама много черен индиец. Поздравява ни с „Добре дошли”. Казва се Кумар. Живее в съседната вила със семейството си. Докато се регистрираме ни обяснява, че тази година мъглата и дъждът продължават твърде дълго.

Всъщност това не са просто мъгла и дъжд, а

Карииф – така йеменци и оманци наричат югоизточния летен мусон.

По тези места той идва в средата на юли и си отива в края на август. Облаците се настаняват над града и планината и не мърдат от там два месеца. Ръми почти 24 часа в денонощието. Аз му се радвам, но за местните, които са непрекъснато тук, сигурно си е изпитание да живеят толкова дълго без слънце. За сметка на това е толкова зелено.

Питаме, къде наоколо има ресторант. Предлагат ни Краун Плаза или местно ресторантче надолу по уличката зад хотела. Разбира се

избираме местната кухня.

Аз да не съм бил път чак от Дубай за да се тропосам още първата вечер в най-обикновен хотел. Били сме в достатъчно 5 и 6 звездни хотели къде ли не по света. След първите два-три пъти спира да ти е интересно. Освен това дали ще си в Истанбул, Будапеща, Дубай или Салала, Краун Плаза си е все Краун Плаза.

Сещам се за един комшия от София, който като ни видеше, че се гласим да пътуваме нанякъде питаше:

-Накъде?

-На Витоша.

-Е те тва не мòем го разбèрем. Да се трепете чак до там за едното напиване. Сèди си дòма па си се наливай колко искаш.

Настаняваме се набързо и тръгваме да търсим ресторантчето. Уличката зад хотела разкрива типична арабска гледка – мърляво, порутени къщета, разкачени улуци висят по сградите, олющена мазилка…Жълтеникавото улично осветление обаче някак си прикрива грозотата на пейзажа и му придава една особена топлина. Спокойно е, почти няма хора. Малко по-натам виждаме деца да ритат топка.

Стигаме до ресторантчето. Всъщност са две едно до друго. Най-радостното обаче е, че масите навън са пълни с хора, които пушат шиша. Питаме в първото може ли да вечеряме. Отговарят ни, че сервират само шиша и пресни натурални сокове, но ако искаме, можем да хапнем при съседите.

Продължава да ръми, така че избираме маса под тента. Поръчваме си. Чакаме доста докато донесат яденето, но сме доволни. Пропуснах да спомена, че в шиша кафенето в Низва имаше голям екран, на който вървеше някакъв сериал на арабски. Е, докато чакаме за поръчката, изглеждаме следващата серия. Масата ни е малко встрани, недалеч от огнището, където разпалват въглените за наргилетата. Раздухват ги с вентилатор. От време навреме, някое от момчетата с очевиден индийски произход допълнително ги разбутва и във въздуха политат безброй искри. От това, че е тъмно и непрекъснато ръми става още по-хубаво. В главата ми неусетно изплува стих на Валери Петров׃

″Възтъмна, черна е тавата

и сладък дим от нишадър,

и циганинът в тъмнината

е сам от чукан чер бакър″

Искрено се надявам да не бъда разбран неправилно. Не правя никаква аналогия между индийци и цигани, макар че се сещам за израз на френски ″Eté indien″ (индийско лято), който е еквивалент на нашия ″циганско лято″. Предполагам, че никой циганин не би се разсърдил ако го сравнят с индиец. Не знам обаче, какво е мнението на индийците по въпроса. Но нека спрем до тук и да не навлизаме в деликатни теми.

Поръчваме си шиша׃ ″Лау самахт! Уахед фараула, итнейн айнеб, мин фъдлък! ″. Този път няма грешка. Носят ни една ягодова и две гроздови. Нямам предвид гроздови ракии разбира се. В този тип заведения алкохол не се сервира.

Дълго пушим и гледаме танца на искрите в огнището.

Поръчваме сметката и силно сме изненадани от цената на шишата. По- евтина е около 4-5 пъти в сравнение с Дубай, а тютюнът е много добър.

Прибираме се в хотела. Океанът бучи пред спалнята ни. Не издържам, взимам си прожектора и отивам да се разходя по плажа. Гъмжи от раци. Десетки рачета тичат по пясъка и току някое от тях се шмугне в прясно изкопана дупка. Водата е изненадващо студена. Нося си пълно оборудване за гмуркане, само бутилки с кислород трябва да наема, но при тази температура не съм сигурен дали ще се реша. Неопрена ми е 2мм с къс ръкав. Разбира се, мога да взема по-дебел под наем. Утре ще видим.

Прибирам се в стаята. Часът е почти два. Нямам сили да пиша. Ще го направя утре сутринта. Ревът на океана ни приспива.

salala_oman_den-2_1

Пътят между Низва и Салала

Внимание, животни на пътя!

ха ха ха

По пътя за Салала, Оман

Влизането в пустинята забранено!

salala_oman_den-2_4

Караш направо и следващата сряда завиваш надясно

Артефакт в пустинята

Артефакт в пустинята

По пътя към Салала

Най-накрая нещо разнообразно

Залез в близост до Салала

Залез в близост до Салала

Първи сблъсък с "Карееф" (мусон)

Първи сблъсък с "Карееф"

Танцът на искрите

Танцът на искрите

Салала, Оман

Салала

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани сПерсийския залив– на картата:

2 коментара

авг. 16 2011

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна.
Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв 😉

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен.

Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”.

Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници.

Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш… Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи1 и мъже в бели кандори2 плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар3. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности.

От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници.

Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км2.

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ.

Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша.

Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе.

Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15.

Търпение нямам да тръгнем.

Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″.

Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата.

Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка.

Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание.

След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е… цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра4 и икал5. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка.

-А на колко години е?

-На двадесет – отговаряме почти в един тон

-Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза.

-Възрастна е вече – шегувам се аз

-Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме

-Ти съгласна ли си – питам Александра

Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък.

Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там – възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги.

Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили.

След време започват да се мяркат малки оазиси.

Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним.

От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината.

Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би би

4 коментара

авг. 04 2011

Пътуване до Слънчевата Планина (Оман, Jabal Shams)

Днес ще се качим на един „джип“ и ще потеглим към Jabal Shams – Слънчевата планина на Оман. Водач ще ни бъде Николай.

Приятно четене:

 

„-От Харманли до Михайловград са четиринадесет часа път.

-От Дубай до Ню Йорк пак са толкова”

Из разговор по време на обяд с братовчед ми

 

Пътуване до Слънчевата Планина

Оман, Jabal Shams

Часът е три следобед. Сядам да похапна в подножието на

Jabal Shams

Името е арабско, Jabal означава планина, а Shams – слънце. Всъщност това е началото на Off Road маршрута, който носи името на планината.
От сутринта съм минал към 400 километра. Станах в пет. Имамът призова правоверните за молитва малко преди това, но аз вече бях буден. Предполагах, че за един час ще се оправя. Нищо подобно, отне ми три часа да се изкъпя и да приготвя всичко. След като спах в колата миналата година, когато ходихме до Ras Al Jins, за да гледаме, как гигантските костенурки снасят яйца, вече си правя „списък за идиоти”, когато тръгвам. По-добре да проверявам като тъпак едно по едно по списък, отколкото да спя на камъните или още по-лошо – в колата. Май пропуснах да уточня, че миналата година забравих надуваемите дюшеци.
Хубаво нещо е GPSa, само че той си перка по неговите си маршрути (картите, които са инсталирани в момента) и въобще не му пука, че в страните от Близкия Изток строят пътища със скорост, с която в България те се съсипват. Помотах се около половин час около границата, докато разбера,че има и алтернативен маршрут. Наругах всичката електроника и целия технически прогрес и продължих.

Jebel Shams, Оман

Между Дубай и Оман

 

През целия път слушах музика на Горан Брегович. Бях си свалил предишната вечер разни MP3ки и с почуда установих, че има издадени албуми с негови песни на полски и на гръцки. Има нещо очарователно в това да слушаш „Чай Шукарие” на полски. Шегата настрана, изключително богата музика. Балкански ритми, португалска музика в стил морна, цигански напеви, авторски работи – с други думи все неща, които ти грабват сърцето или поне моето. То пък едно сърце…

пещера Хоота, Оман

 

 

Първата забележителност по маршрута, която спирам да разгледам, е

Hoota Cave – естествено не работи

След като в продължение на няколко минути се опитвам да разбера, кога точно ще отворят (след осмото запитване най-накрая установявам ,че става дума за: “On the tenth sir, Insh Allah”), момичето на касата ми предлага да разгледам експозицията и да изгледам филма. За филм нямам настроение, разглеждам експозицията набързо, правя няколко снимки на експонатите и продължавам по пътя.
Следващото място където спирам е

Misfat Al Abriyin

Пропуснах да спомена, че изписвам имената на английски, така както са написани на табелите по пътя, защото не съм сигурен как се произнасят. Например за един и същ квартал в Дубай можеш да срещнеш следните табели “Jumaira”, “Jumeira’, “Jumeirah” и т.н. Причината вероятно е, че трудно се намира еквивалент на арабските звуци в латиницата.
Мястото е много красиво.

Misfat Al Abriyin, Оман

Misfat Al Abriyin, Оман

Над гора от палми се извисява скалист хълм с накацали по него каменни къщички. Струпани са на две групи. След като правя няколко снимки, решавам и аз не знам защо, да направя още една на автоматичен режим и потеглям отново.

След няколко километра спирам на нарочна площадка, предлагаща панорамен изглед.

Пейзажът наистина е невероятен, но аз откривам с огромно неудоволствие, че снимките на скалното селце с изключение на последната, са направени на режим за стайно осветление. Явно, когато се връщам, ще трябва да се отбия отново. Не съжалявам – толкова е хубаво, че си струва. Продължавам напред към

Слънчевата Планина

Оманското министерство на туризма и транспорта се е погрижило сериозно.

По-голяма част от очаквания Off Road е перфектно асфалтирана. Ура! Най-накрая асфалтът свършва. Карам около десет километра по наистина стръмен, черен път. На два пъти се налага да преминавам на 4х4.

Стигам до Базовия Лагер на Jabal Shams

 

На рецепцията ме посреща изключително любезно индийче, което говори сравнително разбираем английски. Обяснява ми, че има два маршрута за преходи: W4 който води до върха и отнема около шест часа и W6 – до Големия Каньон – с приблизителна продължителност два, три часа. Избирам каньона, заради липсата на време, но го отлагам за следващия ден, понеже трябва да намеря място, където да нощувам. Питам момчето, разрешено ли е да се опъва палатка извън къмпинга. Оказва се, че няма проблем.

 

Къмпингът (Базовият Лагер) е голо и скучно място.

Има постоянно разпънати големи шатри, които предлагат скромен хотелски комфорт и няколко малки бунгала от Итонг, повечето от които все още в строеж. Няма едно храстче за разнообразие, а за дърво и дума не може да става. Иначе е удобно. Освен вече споменатите шатри и бунгала има ресторант, кафене (също все още в строеж) и Majilis – място подредено в арабски стил с миндери и възглавници, телевизор и няколко книги на френски?!. Преди демократичните промени руснаците биха го нарекли „Място за отдих и култура”. Те може би и сега биха го нарекли така. Абе руска му работа.
Оставям колата на паркинга и излизам от къмпинга, за да разгледам терена от другата страна на асфалта. Тръгвам по страничен черен път и стигам до заградено място.

Изумително, зад телена ограда…градина. Някой се е хванал, терасирал е скалата, докарал е почва отнякъде и отглежда зеленчуци.

Докато се възхищавам на хвърлените усилия и резултата от тях, изневиделица се появява местен с омотан около кръста шал и тениска. След като разменяме задължителните любезности на арабски, се оказва, че поради скромни лингвистични способности и от двете страни разговорът не може да продължи много дълго. Английският на местния не е брилянтен, а в интерес на истината същото се отнася и до моят арабски.
Преди две години направих усилие – започнах всяка сутрин да ставам един час по-рано и да уча езика. Бързо напредвах, докато стигнах до необходимостта да ползвам азбуката. Оказа се невъзможно или поне за мен.

Говоримият арабски е доста далеч от писмения.

Много от думите са съвсем различни. За арабите е лесно, понеже те проговарят езика още съвсем малки и когато по-късно тръгнат на училище, научават книжовния като чужд. Отделно от това се изправих и пред други пречки. В Дубай, където живея повече от три години, официален език е английският и това е напълно разбираемо, като се има предвид, че тукашното население е едва около петнадесет процента. С други думи, дори да говоря арабски, бих се разбирал с много малка част от хората и то в редките случаи, когато срещна местни. Освен това, бях силно изненадан от факта, че езикът който говорят в Средния Изток, този в Египет и Арабският от Северна Африка са доста различни. Понякога самите араби не могат да се разберат помежду си. Така безславно приключи моята лингвистична Одисея. Нищо, при добро желание, човек може да се разбира с хората и без да знае езика, стига да иска.
Благодарим си учтиво един на друг с местния (за какво ли?! не че има лошо де) и се разделяме.
Виждам едно място малко по-надолу, което ми се струва добро за разпъване на палатката и слизам да го проверя. Голяма равна площадка разположена на ръба на пресъхнал поток, който се спуска стръмно надолу по скалите. Влива се в нещо като малка планинска река, също пресъхнала в момента. Гледката от тук е вълшебна. Тръгвам надолу и слизам до дъното на дерето, там където потока се влива в реката и намирам голямо изсъхнало дърво, явно довлечено от водата, когато реката е била пълноводна. Ясно, ще нощувам на равното над дерето. Сега обаче трябва да изнеса няколко клона от сухото дърво горе. Взимам два и тръгвам. Докато се изкача, душата ми ще изскочи през гърлото. Часът е 5:30 и скоро слънцето ще залезе, а аз съм наникъде. Трябва да побързам.
Отивам да докарам колата. Спирам на избраното място и тръгвам отново надолу за още дърва. Избирам още един голям клон, нарамвам го и почвам да се катеря. По средата на пътя вече съжалявам и се питам дали наистина ще ми трябват толкова много дърва за вечерта. В този момент се сещам, че последните две седмици, откакто Александра се прибра за ваканцията, съм зарязал фитнеса и продължавам. Когато стигам горе, не мога да си поема дъх. Спирам за кратко, да си взема сулука и се захващам с палатката. Слънцето върви към залез. Духа силен вятър и това много ме бави. Освен това теренът е каменист и не мога да забия нито един фиксатор за палатката в земята. Чудя се какво ще правя, защото ако не фиксирам палатката, вятърът ще я отнесе. Майната и на нея, ами ако това се случи, когато съм вътре…Решавам да сложа четири големи камъка в четирите края отвътре. Става. Докато приключа и виждам, че съм пропуснал залеза. Нищо, залези много, а и тук толкова ми харесва, че смятам да дойда отново.

Мръкна се. Палатката е разпъната,

огънят гори, дори спалният дюшек е надут, а аз седя на походното столче и с блаженство отпивам биричка. Сам съм с планината, звездите и огъня. Усещането за това, че си част от вселената е неописуемо.

Лагер в пустинята, Оман

Правя си с голям кеф салата от домати и краставици. Не ми се реже лук, но си нося зехтинец (ух на дядааа!).
Става доста студено. През деня, в началото на маршрута термометърът показваше 39°. Сега съм си облякъл върху фланелката дебелия суитчер и пак мръзна. Добре че си нося зимното яке – обличам го и него. Правя нощни снимки.

Резултатът не е много ясен. Ще разбера дали са станали, като ги видя на монитор.
Опитвам се да запаля походния котлон, за да си стопля вечерята. Уви, много духа. Затова пък дърва има достатъчно. Чакам да стане повечко жар и слагам тенджерата отгоре. Предишния ден си бях купил готови индийски манджи от супермаркет Лулу и сега трябва само да ги претопля. Много практично и много вкусно.
Решавам да си лягам. Прибирам всичко в колата и се пъхам в спалния чувал. БЛАЖЕНСТВО.

Лагер в пустинята, Оман

 

Палатката плющи от вятъра и почти не може да се спи, но на кой му пука. Ще свикна със шума.
Събуждам се след два часа. Дюшекът се е спихнал. Излизам, запалвам двигателя на колата и включвам помпата към запалката. Чакам да се надуе и клюмам с глава. Чудя се колко ли ще издържи. Лягам си и след като придрямвам от време на време, се будя отново поради същата причина, точно след два часа.
Решавам да сгъна спалния чувал на четири, да подложа одеялото и да легна отгоре – отдолу е камък и доста убива. Навличам якето върху суитчера, но за съжаление не е достатъчно – студено ми е. Решавам все пак да се опитам, да поспя. Вятърът блъска в палатката и ми е студено. Дремя.
Не издържам повече. Ставам и отново отивам до колата да надуя дюшека. Пъхвам се в спалния чувал. Вятърът като че ли утихва, но не мога да се стопля. Все пак, лека полека се унасям. Сънувам, че майка ми е умряла. Казват, че ако няма кръв, е на хубаво.
Часът е шест и се развиделява. Ставам. Не съм се наспал, но навън е толкова красиво. Изгревът обагря отсрещните хълмове в различни цветове. Правя снимки. Дали ще хвана нюансите на цветовете?

Изгрев в пустинята, Оман

Изгрев в пустинята

Въпреки че е светло, слънцето все още не се е показало. Луната е срещу мен. Преди няколко дни беше пълнолуние и сега е започнала леко да се нащърбва. Точно в момента пред нея високо в небето преминава самолет. Правя снимка. Да излиза каквото ще.
Студено ми е. Проверявам термометъра в колата – показва 12. Паля котлона, за да си стопля вода за кафе.
Далеч съм от мисълта да се асоциирам със Спасителя, но ми се струва смешно да се оплаквам от една безсънна нощ точно на Разпети Петък.

Време е да се приготвям и да тръгвам.

Имам да обикалям доста, а и трябва да се връщам в Дубай. Не искам да закъснявам много – нощното каране ме уморява.
Измивам съдинките и прибирам багажа. Палатката се сгъва лесно. Две ужасно любопитни кози ме наобикалят с надежда да изкрънкат нещо за ядене. Прекаляват. Навират се в багажа ми. Скарвам им се. Отдалечават се малко, но продължават да любопитстват. Багажът е готов. Измивам си зъбите и лицето и тръгвам.
Бях решил да правя прехода W6, но се отказвам. По-добре да обиколя и разгледам повече места, отколкото да ходя три часа по сравнително еднообразен терен. Идеята за преход никак не е лоша, само че се иска повече време, а аз го нямам. Все пак отивам да видя каньона. Има само едно място, където мога да заседна, преди да изляза на асфалта. Слава богу, успявам да го преодолея.
Вчера в базовия лагер индийчето ми каза, че два километра по-нататък започва

маршрута W6.

Отправям се натам. От лявата страна на пътя виждам малко селце, кацнало на ръба на каньона. Цялото е десетина къщи. Отбивам се да го разгледам и да хвърля едно око на каньона отгоре. На влизане виждам възрастен арабин да бърка нещо с лопата. Прилича на строителен разтвор, но не съм сигурен. Поздравявам го и той вяло ми отговаря.
Отминавам и продължавам нататък. Стигам до място, което досущ прилича на двор на българска селска къща – разхвърляно, козички се мотаят наоколо и няколко кокошки кълват каквото намерят (какво ли намират?!). Стигам до ръба на скалата, върху която е разположено селцето. Гледката е изумителна.

Каньон, Оман

Каньонът

 

Не мога да преценя добре, но

дълбочината на каньона е поне седемдесет, осемдесет метра

Може и повече да е. Правя снимка и се обръщам, за да тръгна към колата.
Пред мен стои дете с неопределен пол. Облечено е в дълга до петите роба, а главата му е увита с кърпа. Предполагам, че е момче. Предлага ми нещо много пъстро, изработено от вълна. Оказва се, че е ключодържател. Носи найлонова торбичка в ръка, която е пълна с подобни неща. Има и гривни също изплетени от вълнена прежда. Много са хубави. Питам го колко струва. Казва ми един реал и половина. Сигурен съм, че иска повече, отколкото се надява да вземе за нея. Аз обаче го изненадвам и не се пазаря. Винаги съм си мислел, че когато ходя на такива места, трябва на всяка цена да похарча малко пари. Нали хората, които живеят там, разчитат на това, а и честно казано, май нямат други шансове да припечелят нещо.

Когато попадна в подобна ситуация, в главата ми винаги изплува една случка:
Пътувахме с речно корабче от Асуан за Луксор. По пътя спирахме на няколко места. На едно от местата – вече не помня името, а и няма голямо значение – решихме с Ива да не ходим на организираната екскурзия, а да се помотаем безцелно сами из градчето. Тръгнахме по улиците. По едно време насреща ни се зададоха група деца, които явно се връщаха от училище. Едно от децата се приближи до нас и каза „ Give me some bakshish sir!”. Аз силно се изненадах, защото по моите разбирания бакшиш се дава за свършена работа. Попитах го „Why should I give you any bakshish?”. Отговорът дойде светкавично и беше произнесен с тон, като че ли това не само се подразбира, ами е абсолютно ясно. „Because you are rich sir.” Веднага извадих един долар и му го дадох. Детето го прие съвсем естествено и ми благодари. По- късно разбрах, че това е един от петте стълба на Исляма – плащането на Закат. Всеки е длъжен да споделя част от това, което има, за да бъде раздадено като милостиня на бедните.
Та взимам аз гривничката и отивам до колата за пари. Докато плащам детето ме пита, интересувам ли се от килими. Разбира се, че се интересувам. То влиза в къщата и се връща с две малки парчета козяк, които дори и при най-голямо усилие на добра воля няма как да се нарекат килими. Както и да е. Питам го колко. Казва ми че струват 20 реала – около 55 долара парчето. Цената е смешно висока, а и на мен козяци не ми трябват. Благодаря му и си взимаме довиждане. На тръгване го питам може ли да го снимам. Съгласява се.

 

 

Дете, ОманДете, Оман

Дете, Оман

Дете на пустинята

Правя няколко снимки, които се оказват впоследствие любимите ми от това пътуване. Качвам се на колата и тръгвам. По пътя срещам мъж с хурка, с бяла къделя вълна забодена в омотаната около кръста му кърпа и вретено в ръка. Поздравяваме се. По нататък виждам група мъже седнали на сянка. Махат ми за поздрав и ми правят знак да отида при тях. Почти съм ги отминал, когато решавам да се отбия. Спирам и правя обратна маневра. Гася двигателя на колата и слизам. Всички се изправят и аз се здрависвам с тях един по един – четирима по-възрастни и две момчета. Единият от мъжете държи хурка с черна вълна и преде. Разменяме си поздрави: „Селям Алейкум! Киф Халак?” и обичайния отговор „Алхамду лиллах, Тамам.” Опитват се да ми говорят на арабски. За съжаление не става. Често ми се случва да ме заговарят на арабски – в асансьора, на улицата, в магазина. Явно приличам на арабин. Интересното е, че египтяните ми казват, че приличам на египтянин, а йорданците на йорданец. Предлагат ми кафе (толкова все пак мога да разбера). Отказвам, и аз не знам защо, и в последствие съжалявам много. Питат ме къде спя. Обяснявам, че си нося палатка. Момчетата превеждат на по-възрастните мъже. Питат откъде съм. Казвам им ,че живея в Дубай. Взимаме си довиждане и тръгвам към колата. Отварям вратата и в последния момент решавам да попитам, мога ли да ги снимам. Отговорът не е много ясен. Възприемам го повече като отказ. Благодаря им още веднъж и потеглям. Ако бях останал да пием кафе и да разменим по някоя дума, със сигурност щяха да се съгласят. Щяха да станат страхотни снимки.

По пътя виждам три сергии и спирам. Две момичета в пъстри хиджаби седнали на сянка, щом ме виждат, че спирам, скачат и махат чергата метната върху сувенирите, за да не избеляват от слънцето.

 

Странна работа са оманците.

И те са мюсюлмани и жените им носят хиджаби, но не са облечени целите в черно като жените в страните от Персийския Залив. Всъщност май в корана за черни дрехи не става дума. Греховно е да се вижда женската коса. Вероятно се счита за тайното оръжие, с което жените прелъстяват мъжете. Хрумва ми аналогия в Хиндуизма. Силата на бог Шива е в косата му, явно силата на арабската жена е също там. На сергиите виждам същите гривни и ключодържатели, които предлагаше и детето в селото. Решавам да купя две гривни. Избирам си ги от едната сергия, след което разбирам грешката си и оставям едната, за да взема и от другото момиче една. Питам, колко струват. Искат ми два реала за двете. Плащам, без да се пазаря. Питам, може ли да снимам сергиите. Позволяват ми.

Сергия в пустинята, Оман

Продължавам нататък.

Стигам до скална площадка над каньона.

Правя няколко снимки и решавам да тръгна обратно.

Искам да потърся Ghul и да снимам отново Misfat Al Abriyin.

По пътя правя снимки на базовия лагер, без да слизам от колата, ей така, просто за документ.

Misfat Al Abriyin, Оман

Пътувам по черния път надолу. Става много горещо. Спирам и сменям туристическите обувки със сандали на бос крак. Продължавам. Влизам във всяка отбивка от главния път, за да разглеждам. При едно от отклоненията черният път свършва в двора на една къща. Съжалявам, че обезпокоявам жената, която стои пред къщата. В този момент се появяват две момчета в ученически униформи – явно отиват на училище.
Излизам обратно на главния път. Отдясно забелязвам навес, под който са проснати черги на дървени пръти. Видях ги и вчера, но понеже имаше няколко местни мъже коленичили с лица в една и съща посока, помислих ,че се молят. Оказа се, че продават черги. За вчера не знам, може и да са се молили, когато съм минавал от там. Спирам. Мъжете стават. Чергите не са лоши. Вълната, от която са изтъкани, е твърда и остра. Може и да е козя. Всъщност не съм сигурен – не съм специалист. Питам колко струват и разбирам, че искат 60 реала (около 170 долара) за черга два на един. Нито ми трябва, нито ми харесва чак толкова. Изваждам едно кисело мляко от хладилната чанта и го изяждам. Малко ми е чоглаво, защото не съм спал предишната нощ.
Качвам се на колата и продължавам

Няколко километра по-надолу виждам отклонение за три села. Решавам да ги разгледам. Пътят е черен и на места доста стръмен. Мисля си ,че на връщане ще трябва да превключвам на 4х4. Успоредно на пътя започва нещо като малък каньон. Намирам удобно място за спиране и слизам от колата. Оставям двигателя да работи, за да може телефонът ми да се зарежда. През нощта от студа или поради друга причина батерията ми беше паднала. В този пущинак е добре да имам телефонна връзка, ако не дай си боже, нещо се случи. Приближавам към ръба на каньончето – пресъхнало речно корито, издълбано в мрамора. На отсрещния бряг забелязвам дупки в скалата преградени с камъни.

Дупки в каньона - вероятно за добитък, Оман

Вероятно затварят животни в тях за през нощта или по пладне. Само предполагам.
Качвам се на колата и продължавам. Минава ми през главата да се връщам обратно към главния път, но нещо ме кара да продължа още малко. Не съжалявам. Стигам до

каменни постройки от двете страни на пътя

Тези отляво са изоставени, а тези отдясно обитаеми. Слизам и правя снимки.

Каменни постройки

Каменни постройки в пустинята, Оман

Каменни постройки в пустинята, Оман

Малко над къщетата отдясно има огромен мраморен къс наклонен към пътя с бели жилки в посока на наклона. Като че ли някой е лиснал ведро с козе мляко и то е потекло по каменната плоча…
Обръщам колата и потеглям обратно. Излизам на асфалта и спирам за малко да погледна в картата, къде трябва да се отклоня за

Ghul

Виждам, че преди това, на няколко километра от едната страна има нещо като оазис. Решавам да го разгледам. Стигам до отклонението и влизам по черния път. След около километър ме пресрещат местни с два Нисана Патрул. Когато се изравняваме, спират. Поздравяваме се и ме питат, къде отивам. Казвам, че просто обикалям и разглеждам. Предупреждават ме, че след малко пътят свършва. Благодаря им и продължавам.

Скоро разбирам, че са били прави и се налага да се върна. Точно където започва асфалтът, е паркирана малка водоноска и шофьорът ми маха с ръка да спра. След размяната на поздрави, ме пита, накъде отивам. Посочвам надолу. Пита, може ли да взема сина му и да го закарам до училището. Разбира се, че може. Нямам представа, къде точно е училището, но момчето ще ми каже. Карам по много стръмен участък с изключително остри завои. На места спирачките като че ли не държат достатъчно и завоите ги взимам почти на магия. Минаваме през няколко малки селца с по пет, шест къщи – по-скоро махали. Питам момчето как се казва. Казва се Юсеф. В далечината виждам някаква сграда с много коли паркирали отпред и момиченца на групички, облечени в тъмно вишневи униформи с бели ризи и чорапогащи. Явно училището. Юсеф потвърждава. Оставям го и продължавам.
Движа се покрай пресъхнало речно корито. Сигурно като придойде водата, реката става много голяма, защото коритото е доста широко. Изведнъж от другата страна на коритото виждам

крепостна стена от камъни и каменни къщи

Каменни къщи в пустинята, Оман

 

 

 

Изумително красиво е. Стената и къщите са се надвесили над малък оазис с палми и зеленчукови лехи. Веднага отбивам от пътя и слизам в реката. Спирам колата и отивам да разгледам зеленчуковите градини отблизо.

Отделени са със стена от бетон и са вдигнати на метър и половина, два от речното дъно. Качвам се на стената. Хората са сели лук, домати, някакви подправки, има и няколко стръка хилава царевица. Правя снимки и тръгвам към колата. Точно когато правя маневра ,за да се върна обратно на пътя, виждам друга кола да пресича реката в далечината и решавам да видя какво има там.
Карам през чакъл. Превключвам на 4х4 защото съм засядал в чакъл и никак не ми се ще да ми се случи отново. Все едно, че затъваш в пясък. Не знам дали не е и по-лошо. Следвам посоката на речното корито, което прави ляв завой. Стигам до място, където виждам две къщи вдигнати високо горе на скалите. Пътят свършва.

 

Каменни къщи в пустинята, Оман

 

 

 

Обръщам и тръгвам обратно. Отдясно остават крепостната стена и каменните къщи по склона. Изведнъж решавам да спра и да се кача да ги разгледам. Оказва се, че го правя на най-подходящото възможно място. Без да искам съм спрял точно пред отправната точка на маршрут W6A. Качвам се по нарочно издълбани каменни стъпала и радост обзема душата ми. Туристическата пътека е изоставена, каменните стъпала са полуразрушени – с една дума напълно позната картинка от родната страна. Става ми мило и започвам да чувствам оманците някак си близки. Правя снимки на

каменния град и оазиса под него

и продължавам

Оазис, Оман

 

Пламен ми беше казал, че в Misfat Al Abriyin по обяд мъжете танцували на площада. Ще ми се да стигна навреме и да ги снимам.
Термометърът в колата показва 35°. Следвам табелите и излизам на

малко площадче в центъра на Misfat

около 1:30 следобед. Жега. Няма никой, само няколко паркирани коли от двете страни на улицата. Паркирам и аз. Отнякъде ненадейно изниква възрастен мъж с бял шал омотан около кръста. Спира на улицата, полива се с вода и радостно пръхти. Поздравяваме се. Пита ме от къде съм. Казвам му, че идвам от Дубай. Той поклаща глава в израз на съгласие и отбелязва “Sayara Dubai” – ще рече, забелязал е, че колата е с дубайски номер. Показва ми маркировка на туристически маршрут на стената на една от къщите, която не бях забелязал преди това и ме подканя да разгледам наоколо.
Тръгвам да се разхождам из селото. Удивително. Каменни къщи строени по такъв начин, че да приютят скалата в себе си. Някои от тях са полуразрушени и успявам да надникна вътре. На места скалите заемат почти половината пространство от помещенията. Невероятно. Вместо да изсекат и разрушат камъка местните са строили около него и са го превърнали в част от интериора на домовете си. И ние си мислим, че сме откривателите на „Архитектура в хармония с природата”. Глупости на търкалета.

Къщи в скалите, ОманКъщи в скалите, Оман

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вървя по тесни улички. Толкова тесни, че ако протегна ръце мога да пипна зидовете от двете страни.
Слизам надолу. Оазис с финикови палми и бананови дървета. Много зелено. В каменна вада тече вода.

Оазис, Оман

Оазис

Сещам се за приликата на думите в българския и арабския.

Уади на арабски е място, където водата си е издълбала легло. Голяма част от Off Road маршрутите минават именно по такива пресъхнали, естествени водни канали. Те така се и наричат: Уади Би, Уади Асима, Уади …. И на български вада е канал, по който тече вода. Може и да е съвпадение. Имаме много общи думи. В момента веднага се сещам за кетаб – хартия и ламба – лампа. Ако предположим, че думата лампа идва от арабски, явно сме я преиначили. В арабския не съществува звука „П”. Арабите казват „Бица” вместо „Пица” и “Bark” вместо “Park”. По този повод има и виц. Арабин отива в Лондон и си наема кола. Спира на една улица и пита случаен минувач на тротоара „Excuse me where can I bark?” англичанинът го поглежда учудено и отвръща: “You can bark anywhere my friend”. “Bark” на английски е лая.

Палми в оазиса, Оман

Температурата в оазиса е с поне 10 градуса по-ниска

Решавам да обядвам под сянката на палмите.

Палми в оазиса

Отивам до колата да си взема храна. Отварям хладилната чанта и най-отгоре виждам няколко кутийки студена биричка. С огромно усилие преодолявам желанието да си отворя веднага две. Взимам си храна и слизам надолу към оазиса.

 

Орнаменти

 

Хапвам набързо и се приготвям с неохота да тръгвам. По обратния път оттук нататък планирам само едно спиране – за зареждане на бензин. Чакат ме около 450 километра.
След около час, когато вече съм излязъл на

главния път за Бурейми, застигам пясъчна буря

На места видимостта е по-малка от 50 метра. Красиво е.

Пясъчна бутя, Оман

Пясъчна бутя

За около два часа и половина стигам до границата. Имам не повече от 150 км до вкъщи. Нищо работа, като се има предвид състоянието на пътищата в ОАЕ. Стигам до околовръстния път на Дубай – шосе 611 – и завивам наляво по него. Карам както обикновено във втората лента отляво надясно. След около 10 минути пред очите ми се открива невероятна картина. Слънцето залязва сред облаци зад сградите на Дубай Марина. Гледката е изумителна. Докато успея да се престроя и отбия в аварийната лента , докато се кача на покрива на колата и наглася апарата за снимка слънцето се скрива. Жалко. Нищо, часът е точно 6.33. Ако успея в някой от следващите дни да се организирам и да дойда на същото това място, по същото време, може и да стане снимка.
Пътувам към къщи с мисълта за душ и студена биринка и на сърцето и душата ми става леко и приятно.

16.04.2010
Дубай

Автор: Николай Кирилов

Други разкази свързани с Персийския залив – на картата:

One response so far

Switch to mobile version