Archive for the 'Николай Кирилов' Category

авг. 30 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден трети (Оман)

Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва, после ни валя дъжд по време на гъста мъгла насред пустинята, а днес ще се разходим в околностите на Салала Приятно четене: Рамадан, Салала… и още нещо ден трети Околностите на […]

3 коментара

авг. 23 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден втори (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  а сега продължаваме към едно нормално за ноември/декември българско време. Как мислите, ако идете в пустинята дали ще ви вали дъжд по време на гъста мъгла? 😀

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден втори

Към Салала

04.09.2010

Ставаме към девет. Закусваме бавно с няколко парченца плод и пием кафе. И Александра се излюпва към десет. За да бъда по-конкретен, аз най-безстрашно я събуждам. В единадесет вече сме готови за път. Чакат ни 850 километра през Руб ал Хали. Зареждаме с гориво и тръгваме.

 Пустиня

След първите стотина километра изчезват всякакви растения. Не се забелязват дори храсти. В началото е предимно каменисто. Пейзажът е еднообразен и ако пътуваш сам, може наистина да се отегчиш до смърт. Тук там се мяркат табели за населени места, които не се виждат от пътя. Появяват се и знаци „Внимание животни”. Рисунката обаче за разлика от България не изобразява крава, а камила поради разбираеми причини. От време на врене изпреварваме някой камион или се разминаваме с коли пътуващи в обратната посока. При едно подобно разминаване шофьорът на отсрещната кола ми присветва с фарове. Не съм чувал да имат обичай в този край да се предупреждават за дебнещи в храстите полицаи, но знае ли човек. Отделно от това както вече стана дума, храсти наоколо няма. Намалявам леко скоростта. След по-малко от минута скачам рязко и с двата крака върху спирачката. На около 20-30 метра пред мен една камила най-невъзмутимо тъкмо тръгва да пресича пътя. Ако не си подготвен, много е възможно да я забележиш, когато тя вече седи на седалката до теб. Лошото е, че в подобна ситуация неочакваната спътничка най-вероятно би влязла през предното стъкло. Абе не са им възпитани много камилите – влизат, от където си поискат. Сливат се с прашно жълтеникавия цвят на пясъка и ги забелязваш в последната минута, когато вече е малко късно.

Спираме на бензиностанцията в Габа

Купуваме си лабан (айран) – най-вкусният в близкия изток и продължаваме. На места се мяркат пясъчни дюни, което ни радва, защото разнообразяват пейзажа.

Следващата спирка е Хайма.

Напълваме с бензин и отново потегляме. Пясък.

За последно зареждаме на бензиностанция на Шел. До Салала остават около 250 километра.

Ива иска да покара. Сменяме се. Слънцето върви към залез. Това е най-красивият момент в пустинята. За първи път го усетихме в Тунис преди четири години. Навън е пълен покой. Само небесното светило следва неотменния си ход. Жегата не е вече толкова непоносима. Всичко постепенно се обагря в червено и лека полека цветовете започват отначало да избледняват, а после напълно изчезват. Спираме отваряме широко вратите на колата и танцуваме в пясъка на фона на Ибрахим Ферер, останалите бандити от Буена Виста Сошъл Клъб и залязващото слънце.

Наближаваме Салала.

Започваме да се изкачваме по някакъв баир и изведнъж – чудо. Сякаш някой вълшебник неусетно за самите нас ни е прехвърлил в България. Навън е ноемврийска мъглива вечер. Ръми. Само термометърът на таблото на колата издайнически показва 26˚ и се опитва да разсее късната есенна атмосфера. Видимостта не е повече от 5-6 метра. Включвам фаровете за мъгла. Местните карат на аварийни светлини, аз също ги пускам.

Пътят е с лоша, почти незабележима маркировка. От дясната ни страна има скат покрит със свежа трева. Ей така, расте си тревица, без никой да я полива или наторява с химикали. С една дума – Българско. В началото се изкачваме нагоре по склона, но след около половин час явно стигаме най-високата точка и пътят тръгва надолу.

Салалах, Оман

 

Движим се с около 30 километра в час. Караме в мъглата още около двадесетина минути. Спускането свършва. Излизаме на равно. Шосето, по което се движим, се влива в голяма, добре осветена магистрала. Не спира да ръми. Обаждаме се по телефона в хотела за точни координати. Казват ни да им звъннем, като стигнем до Краун Плаза. След известно лутане се ориентираме и най-накрая стигаме на уговореното място. Една кола ни присветва с фарове – явно е нашият домакин. Обръщаме и тръгваме след него. След пет минути се озоваваме на плажа пред четири етажна леко занемарена на външен вид постройка. От автомобила, който ни доведе се измъква със затруднение огромен и черен, ама много черен индиец. Поздравява ни с „Добре дошли”. Казва се Кумар. Живее в съседната вила със семейството си. Докато се регистрираме ни обяснява, че тази година мъглата и дъждът продължават твърде дълго.

Всъщност това не са просто мъгла и дъжд, а

Карииф – така йеменци и оманци наричат югоизточния летен мусон.

По тези места той идва в средата на юли и си отива в края на август. Облаците се настаняват над града и планината и не мърдат от там два месеца. Ръми почти 24 часа в денонощието. Аз му се радвам, но за местните, които са непрекъснато тук, сигурно си е изпитание да живеят толкова дълго без слънце. За сметка на това е толкова зелено.

Питаме, къде наоколо има ресторант. Предлагат ни Краун Плаза или местно ресторантче надолу по уличката зад хотела. Разбира се

избираме местната кухня.

Аз да не съм бил път чак от Дубай за да се тропосам още първата вечер в най-обикновен хотел. Били сме в достатъчно 5 и 6 звездни хотели къде ли не по света. След първите два-три пъти спира да ти е интересно. Освен това дали ще си в Истанбул, Будапеща, Дубай или Салала, Краун Плаза си е все Краун Плаза.

Сещам се за един комшия от София, който като ни видеше, че се гласим да пътуваме нанякъде питаше:

-Накъде?

-На Витоша.

-Е те тва не мòем го разбèрем. Да се трепете чак до там за едното напиване. Сèди си дòма па си се наливай колко искаш.

Настаняваме се набързо и тръгваме да търсим ресторантчето. Уличката зад хотела разкрива типична арабска гледка – мърляво, порутени къщета, разкачени улуци висят по сградите, олющена мазилка…Жълтеникавото улично осветление обаче някак си прикрива грозотата на пейзажа и му придава една особена топлина. Спокойно е, почти няма хора. Малко по-натам виждаме деца да ритат топка.

Стигаме до ресторантчето. Всъщност са две едно до друго. Най-радостното обаче е, че масите навън са пълни с хора, които пушат шиша. Питаме в първото може ли да вечеряме. Отговарят ни, че сервират само шиша и пресни натурални сокове, но ако искаме, можем да хапнем при съседите.

Продължава да ръми, така че избираме маса под тента. Поръчваме си. Чакаме доста докато донесат яденето, но сме доволни. Пропуснах да спомена, че в шиша кафенето в Низва имаше голям екран, на който вървеше някакъв сериал на арабски. Е, докато чакаме за поръчката, изглеждаме следващата серия. Масата ни е малко встрани, недалеч от огнището, където разпалват въглените за наргилетата. Раздухват ги с вентилатор. От време навреме, някое от момчетата с очевиден индийски произход допълнително ги разбутва и във въздуха политат безброй искри. От това, че е тъмно и непрекъснато ръми става още по-хубаво. В главата ми неусетно изплува стих на Валери Петров׃

″Възтъмна, черна е тавата

и сладък дим от нишадър,

и циганинът в тъмнината

е сам от чукан чер бакър″

Искрено се надявам да не бъда разбран неправилно. Не правя никаква аналогия между индийци и цигани, макар че се сещам за израз на френски ″Eté indien″ (индийско лято), който е еквивалент на нашия ″циганско лято″. Предполагам, че никой циганин не би се разсърдил ако го сравнят с индиец. Не знам обаче, какво е мнението на индийците по въпроса. Но нека спрем до тук и да не навлизаме в деликатни теми.

Поръчваме си шиша׃ ″Лау самахт! Уахед фараула, итнейн айнеб, мин фъдлък! ″. Този път няма грешка. Носят ни една ягодова и две гроздови. Нямам предвид гроздови ракии разбира се. В този тип заведения алкохол не се сервира.

Дълго пушим и гледаме танца на искрите в огнището.

Поръчваме сметката и силно сме изненадани от цената на шишата. По- евтина е около 4-5 пъти в сравнение с Дубай, а тютюнът е много добър.

Прибираме се в хотела. Океанът бучи пред спалнята ни. Не издържам, взимам си прожектора и отивам да се разходя по плажа. Гъмжи от раци. Десетки рачета тичат по пясъка и току някое от тях се шмугне в прясно изкопана дупка. Водата е изненадващо студена. Нося си пълно оборудване за гмуркане, само бутилки с кислород трябва да наема, но при тази температура не съм сигурен дали ще се реша. Неопрена ми е 2мм с къс ръкав. Разбира се, мога да взема по-дебел под наем. Утре ще видим.

Прибирам се в стаята. Часът е почти два. Нямам сили да пиша. Ще го направя утре сутринта. Ревът на океана ни приспива.

salala_oman_den-2_1

Пътят между Низва и Салала

Внимание, животни на пътя!

ха ха ха

По пътя за Салала, Оман

Влизането в пустинята забранено!

salala_oman_den-2_4

Караш направо и следващата сряда завиваш надясно

Артефакт в пустинята

Артефакт в пустинята

По пътя към Салала

Най-накрая нещо разнообразно

Залез в близост до Салала

Залез в близост до Салала

Първи сблъсък с "Карееф" (мусон)

Първи сблъсък с "Карееф"

Танцът на искрите

Танцът на искрите

Салала, Оман

Салала

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани сПерсийския залив– на картата:

2 коментара

авг. 16 2011

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна.
Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв 😉

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен.

Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”.

Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници.

Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш… Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи1 и мъже в бели кандори2 плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар3. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности.

От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници.

Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км2.

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ.

Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша.

Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе.

Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15.

Търпение нямам да тръгнем.

Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″.

Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата.

Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка.

Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание.

След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е… цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра4 и икал5. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка.

-А на колко години е?

-На двадесет – отговаряме почти в един тон

-Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза.

-Възрастна е вече – шегувам се аз

-Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме

-Ти съгласна ли си – питам Александра

Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък.

Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там – възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги.

Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили.

След време започват да се мяркат малки оазиси.

Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним.

От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината.

Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би би

4 коментара

Older Entries »