Категория: Сватба

Една американска сватба (Индианаполис, САЩ) 13

Една американска сватба (Индианаполис, САЩ)

 Необходимо ли е да ви припомням, бих казал, класическия американски филм „Американски пай“ и как в крайна сметка завършва?

Днес Гери ще ни води на една американска сватба – да видим ние дали филмите са верни или не 😉

Приятно четене:

Една американска сватба

Това е историята на една сватба – сърцата като на село и лъскава като в града

Три мартенски дни встрани от туристическите маршрути

 

Индианаполис

е най-равният град, който съм виждала. Буквално е плосък, и с изключение на центъра, или както му казват – даунтауна, всичко почти е максимум двуетажно. Няма хълмче дори. Абсолютно равнинна местност, идеална за селско стопанство. Както се оказва най-вече царевица отглеждат. От въздуха изглежда обширен град и в действителност е така. Летището е доста отдалечено от центъра, а събърбите се простират едва ли не безкрайно в радиус от центъра. Посрещат ме Джени и Роб.

Дженифър е първата ми близка приятелка в Истанбул

Заедно започнахме учителската професия, а тя се завърна в Щатите окончателно след няколко години неуспешни опити да се адаптира към турският начин на ръководене на учебни заведения.  Страшно се вълнувам че ще присъствам на сватбата й този уикенд. Това ще е първата американска и първата католическа сватба, на която съм гост. А, освен това не познавам абсолютно никого другиго освен младоженката! Ще е щуро парти!

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Аз и Джени първата вечер

Роб –младоженецът,

виждам за първи път, но в след пет минути в негово присъствието вече се чувствам удобно и свойски, ни кара към къщата на родителите на Джени.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Джени и Роб още годеници

 

От колата успявам

да зърна няколко местни забележителности

Прочутата писта на Наскар не се вижда никъде, но минаваме покрай бейзболен стадион, музей предназначен за деца, от който излизат или влизат огромни макети на динозаври (бодва ме като си помисля че Тео би изпаднал в екстаз) и един тъжен квартал с интересни, предимно двуетажни къщи, които обаче изглеждат изоставени и пустеещи. Джени обяснява, че наистина е така. Нещо се е случило в недалечното минало и кварталът западнал. Къщите, макар и красиви са запуснати, училищата в близост не се водят с добра репутация и хората нямат желание да се заемат с реставрация и възраждане.

Разбирам че населението на Инди е предимно доста консервативно. Така да се каже основно републиканци със силно чувство за национална принадлежност. Хора, които рядко пътуват и още по-рядко променят унаследените си порядки и възгледи. Абе, като на село.

Индианаполис, Индиана, Съединени американски щати

 

И също толкова пусто. Незнам дали заради сезона, привечерният час или просто навиците, но

в шест вечерта центърът е полупразен

Огромните паркинги също. По улиците се виждат по-малко хора от колкото по същото време на деня в центъра на Варна при това в най-страшната зима. И все пак за мен е очарователно, ново и примамващо непознато.

Кварталът, в който пристигаме след повече от половин час път е наистина в покрайнините. Повече от спокоен и доста тъмен. Къщите са с големи дворове, много дървета и широки алеи помежду си. Пред всяка има лампа и очарователна пощенска кутия, но улични лампи няма, както няма и тротоари. Накратко, представете си нещо като зимен вариант на Уистерия лейн, улицата от Отчаяни съпруги. Естествено не чак така излъскано и спретнато, но много близко с оригинала.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Нора Уудс – Уистерия лейн

На сутринта откривам, че тротоар  всъщност има – възтясна алея, която минава пред къщите от двете страни на пътя. Установявам че съм забравила колко е прекрасно е да се събудиш на фона на птичи песни и абсолютната липса на механичен шум. Също като на село.

Родителите на Джени

са много мили и гостоприемни и настояват че трябва да ходя с обувките вкъщи докато дойде време за лягане. По дебелия мек мокет? Как ли не! Тайничко зарязвам ботушите до леглото, в бившата детска стая на Джени, на втория етаж, където ще спя аз. Предната част на къщата се състои от широк гараж побрал две коли, трапезария с маса за шестима и странна стая – нещо средно между  читалня с голяма библиотека и чакалня с удобни фотьойли. Минаваме навътре към задната част където са спалнята на родителите й и холът с преход към кухнята.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Родителите на Джени

Баща й, Ник, ме настанява на един фотьойл срещу си и провъзгласява:

–          Значи ти си от България, така ли? И името ти било трудно за произнасяне. Как се казваш?

–          Гергана

–          Геугана, а?

–          Не, Гергана.

–          Е да де, Геугана. Не е трудно. Красиво е! Да ти призная, аз грешно съм разбрал. Уж се поподготвих, но по погрешка изчетох частта в енциклопедията за Албания. Сега не смея нищо да те попитам, понеже нищичко не знам. И все пак…

От къде точно си, коя е столицата, колко хора живеят, колко е голяма страната? Въпроси зададени с изключително добронамерен тон от човек изпълнен с любопитството на пътешественик, който за съжаление е осъден от коварния полиомиелит да се придвижва изключително трудно. Джени казва че мечтата му е била да стане кореспондент, но съдбата му скроила номер от рано. И въпреки това си личи че не е загубил любознателността към света. Голям шегаджия е, без да е досаден.

Малко по-късно

излизаме да вечеряме с една от общо петте шаферки,

да се запознаем и да хвърлим едно око на новия й приятел. Уенди напълно оправдава името си на героиня от Питър Пан – енергично миньонче с пламтящи очи и широка усмивка.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Уенди и аз

Не ѝ личат нито четиридесетте, нито трите бивши брака. А новият приятел е единственият тъмнокож, присъствал на събитията. И както самият той сподели по-късно – не му е много по сърце този факт. Научавам че Уенди и Джени се познавта от университета и са вършали из Европа на екскурзия организирана от училището. Освен това тя е продавач на цветна и бяла козметика с дългогодишен опит и ще изпълнява задачата на гримьор на булката. Новият приятел минава „теста”  както ми се струва, а и Уенди изглежда много влюбена.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Уенди и новото ѝ гадже

 

Завършваме вечерта в един от няколкото отворени бара в центъра

Пием бира с шотове, както е традицията тук, с двамата по-малки братя на Роб. Тримата са много еклектичен сбор – тотално различни един от друг.  Роб, както предполагам, е мечтата на всички родители с дъщери, добре образован, с идеални маниери, тих и с престижна работа в средно голяма софтуеърна фирма. Средният е доста по-странна птица. Татуировчик в Лос Анджелис, облечен  в готик стил, с тупирана, боядисана коса и черен грим. Сигурно би му било трудно да се впише в ежедневието на Индианаполис, но навярно в ЕлЕй е точно на мястото си. Най-малкият брат, добре че беше Джени да ми сподели, е рапър в Атланта.  За рапър ми се вижда ужасно неразговорлив и подозирам, че сватбата на брат му е съвпаднала с нещо много важно, което се случва без него на някое друго място, защото се е вкопчил в телефона си и присъства само телом.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Тримата братя – образи

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

По-късно първата вечер

На другата сутрин

разбирам че Джени ни е запазила час за маникюрист. Не съм голям привърженик, но пък е жест от нейна страна. Тръгвам с идеята, че преди всичко ще е ново преживяване. Салонът е на пет минути, естествено с кола. Тук, както сигурно всички знаят, никой не се движи пеша, а и обстановката съвсем не предразполага  – разстоянията са огромни а и обезопасени тротоари почти липсват.  При това всеки две керемидки, независимо от какъв вид – заведение за хранене, магазин, бензиностанция или друго – си имат прикачен доволен размер паркинг. Първото нещо, което забелязвам в салона е, персоналът – изцяло азиатски. По-късно, докато маникюристката се труди над твърдите ми, девствени нокти споделя, че всички момичета са от Виетнам. Много ми е трудно да разбера английския й поради акцента и затова не научавам как и дали ще мога сама да сваля от ноктите си този „гел”, който ми слага вместо лак, с идеята че изтрайвал до 2 седмици.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Уенди помага на Джени за воала

След маникюра се прибираме да се приготвим за

официалната вечеря преди сватбата

Традиционно, според думите на Джени, вечерята се организира и плаща от семейството на младоженеца, докато за разходите по сватбата са отговорни родителите на булката. Преди вечерята обаче главните действащи лица – двойката, техните родители, шаферките и шаферите трябва да минат през църквата за наставления и репетиция за утрешния ден. Обличаме си красиви роклички, разкрасяваме се още повече и заедно с родителите й и една леля се натоварваме в едната от колите в гаража.

Църквата е впечатляваща!

Отвън и от вътре е съградена в светли цветове, с изключително високи тавани и огромни прозорци с красиви витражи. Имам чувството че са запалени хиляди лампи, толкова е светло и приветливо вътре! Достатъчно е обширна да побере поне триста-четиристотин души. Поради периодът на пости не е разрешено да се украсява, така че утре вътре няма да има цветя и панделки. Но и без тях, сданието си е достатъчно пищно, макар и доста студено.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Църквата Света Мария

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Църквата Света Мария отвътре

 

Следват указания за реда и мястото на всеки от участниците в церемонията, както и кратка репетиция. Всички изглеждат като че знаят какво се очаква от тях, с изключение на една от шаферките, която пропуска да се появи. Аз проявявам инициатива и предлагам да я заместя в репетицията за да не се объркват останалите, пък и да си разходя фамозните нови обувки по пътечката към олтара!  Помощничката, която обяснява кое след кое следва и каква е ролята на всеки е много чевръста и набързо приключваме упражненията. Междувременно се запознавям с останалите шаферки, приятелки на Джени и шаферите – приятели на Роб.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Шаферките разпределят задачи

Родителите на Роб са прекалено съсредоточени да следят дали всичко е по план за да успее Джени да ме представи и на тях, но въпреки това вече започвам да се чувствам като почетния гост. Повечето ме гледат с почуда и леко възхищение за ентусиазма да прелетя половината кълбо в чест на събитието и Джени.

 

Американска сватба – Индианаполис, САЩ


Вечерта преди сватбата

Отправяме се към италиански ресторант,

не твърде далеч от църквата. От вън не е нещо особено, но вътре изглежда доста луксозно и най-вече топло. След като се смръзнахме на репетицията в църквата, не само аз, но и останалите гости, предимно роднини на Роб, изглеждат като да нямат търпение да се доберат до подгряващите напитки. Настаняват ме на една маса с Уенди и двама от шаферите. Сервитьорите не губят време, а започват да сервират салати и питиета.

Скоро започват и тостовете,

бащата на младоженеца, шаферите от нашата маса и една от шаферките, всички споделят по нещо смешно за младоженците и пожелават най-доброто за бъдещото семейство. В това време вина и бири се леят в изобилие, а основното е сервирано в италиански стил – в големи общи чинии в средата на всяка маса. Храната е истински превъзходна.  Хората на нашата маса са много общителни и не ни оставят да скучаем за миг. Томпсън работи в агенция за недвижими имоти и споделя че козметично префасонира къщи и апартаменти за да ги продаде по-добре. Грегъри от своя страна току що е станал за трети път татко и с гордост показва снимки на наследника си.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Томпсън и съпругата му

Със сервирането на десерта долавям, че вечерята е към края си. Времето е минало неусетно. Аз се прикачвам към липсващата шаферка, която се оказва че не е прочела инструкциите изпратени от Джени и се появи направо в ресторанта. Казва се Поян и както изглежда е най-лежерния човек в цялата сбирка. Допадаме си от пръв поглед. Разбирам че е обещала на голяма група от приятелите на Роб да ги заведе някъде да си допият след ресторанта. Пристигнали от различни краища на страната, повечето стъпват за първи път в Инди и нямат представа къде могат да се позабавляват.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Поян – малката стопанка на готината къща

Двете с Поян се натоварваме в колата и отиваме до апартамента й да се преоблече. Предлага ми да ми услужи с едни дънки и на мен, но аз глупаво не се възползвам. После хвърчим към хотела, в който са отседнали повечето от гостите на Роб.  Заварваме група от около двайсетина човека да пият бири в една средно голяма хотелска стая. Порядъчно сгъчкани, нямат търпение да се пренесат някъде на по-забавно.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Поян и Брайън в ранните часове на вечерта

Не отнема много време да се изсипем в един недалечен спортен бар

Спортният бар е нещо като „истински” бар, но с по-ярко осветление и много телевизори предаващи различни спортни събития. Музиката кънти, а единият ъгъл от бара и съседното сепаре са свободни. Виждам само няколко смътно познати лица от ресторанта. Много от хората са пристигнали в града буквално преди час или два или не са били включени във вечерята, дадена от родителите на Роб. Настроението е повече от добро и разбирам че макар да живеят в различни градове като Атланта, Сиатъл, Филаделфия, Ню Йорк или Лос Анджелис имат страхотната традиция да се събират за по един уикенд поне веднъж годишно в имението на едно от момчетата. Запознавам се с момичето, до което седях в самолета от Ню Йорк, още една двойка от там, друга от Атланта и един особен тип, Брайън, който изглежда много заинтригуван от Поян. Една от шаферките печели 600 долара от моменталната лотария и съответно следват два тура от бира и шотове за цялата компания.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Поян и Брайън в спортния бар

 

На следващия ден къщата сякаш ще се пръсне от емоции,

макар на повърхността всички да са много спокойни. Джени е организирала подробностите  до най-дребния детайл и останалите просто трябва да следваме плана й. Потегляме към

Ратскелер, немски културен център, в чиято приземна част е ресторантът

Задачата на шаферките е да подготвят до известна степен залата на ресторанта. Аз също се включвам, тъй като Джени ме провъзгласява за почетната шаферка. Слагаме номерата на масите, подреждаме картичките с имената на гостите, пренасяме украсите за масите – красиви бели високи вази и ниски фенери отново в бяло.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Ратскелер, Индианаполис

Джени подрежда рамките със снимки на близки и приятели споминали се последните няколко месеца на почетна маса до прекрасен букет свежи цветя. Сравнително семплата четириетажна торта е поставена на кръгла маса в средата на дансинга.  Гостите ще са около 150, разположени около 15 обширни маси, така че ни отнема известно време да се справим с всичко. После се отправяме към стаята, на по-горен етаж, където Джени да се приготви.

Света Мария

е на само около 100 метра от ресторанта и слава Богу, защото навън вее пронизващ вятър и студът е просто смразяващ през тънките рокли и чорапи. Притичваме до църквата където Джени се скрива зад специално поставен параван вдясно от входа. Роб, както повелява традицията, не е виждал роклята и трябва да остане в неизвестност до последно.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Църквата Света Мария отвън

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

В преддверието на църквата иззад пареавана

 

 

Гостите са започнали да пристигат, поздравяват се и постепенно изпълват предните редици в църквата. Вмъквам се и аз набързо, защото шаферките са длъжни да влизат една по една най-тържествено, а аз съвсем не съм по тази част. Церемонията започва в уречения час с две солови изпълнения на млада хористка. Заедно с пастора на „сцената“ някъде изотзад излизат шаферите и младоженеца и се подреждат вдясно от олтара, разположен върху платформа висока няколко стъпала. Следват шаферките, които влизат от централния вход и бавно минават по пътечката между редиците гости.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Баща и дъщеря

Последни са Джени и баща ѝ, който предава ръката й на Роб.

Двамата заедно застават пред стълбите и пасторът отправя кратка молитва. После шаферите и шаферките сядат на първите редове, дясно е страната отредена за родата на младоженеца, а ляво – на булката.  Джени и Роб сядат на два стола в ляво от олтара. Ред е на лелята на Джени, която прочита кратка поема от Стария завет. Роднина на Роб също прочита кратък откъс от Светата книга, подходящ за събитието. Пасторът им благодари и отправя кратка приветствена реч към всички присъстващи. После се обръща към двойката в черно и бяло. Гости споделят че церемонията е много стегната, а не досадно протяжна.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Младоженци

След като се уверява в намерението им и чува съгласието им да се обичат и уважават един друг

пасторът ги обявява официално за ново семейство

и гостите сърдечно ликуват докато младите срамежливо се целуват. По традиция следва младото семейство и родителите да приемат личните поздравления на присъстващите. Подаръци не се подаряват, тъй като са отдавна избрани и изпратени по списъка, съставен от младоженците. Полека-лека народът започва да се стича към мястото за почерпка. Аз имам половин час да си отдъхна от фамозните обувки и да се опитам да се стопля, че Света Мария макар и пълна пак си е доста студена.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Моя милост пред измръзване

Празненството започва с едночасов коктейл, по време на който

близък приятел на Джени и Роб изнася соло рецитал с китара

По-късно разбирам, че Джереми Рей е така да се каже професионален човек на изкуството. Изкарва хляба си с графики и стенописи, участва в концерти соло или с приятели, но е продуцирал и собствен кратък албум. Показва ми снимки на някои от своите произведения. Наистина са грабващи окото. Освен това се сдобивам и с автограф върху обложката на албума – личен подарък. Споделя че иска да преподава изкуство в университет, а аз го съветвам да ни посети в Истанбул за вдъхновение, понеже забелязвам че на много от картините му се повтаря образ на око.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Джереми Рей изнася рецитал

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Рецитал

Докато се наслаждаваме на интерпретациите на различни романтични рок парчета от Джереми, имаме възможност да опитаме и няколко вида предястия. Неусетно става време за основното и рязането на тортата. Младоженците откриват дансинга с първия блус. След това диджейът кани на дансинга последователно гости според това от къде са. „Хората от Индиана, да ви видя как можете да се забавлявате! Южна Каролина, Атланта, Пенсилвания, Ню Йорк” и пр. и пр. Идва ред и на Турция. Дансингът е препълнен, но все пак ми правят място в средата. Следват няколко часа на най-разнообразна музика и луди танци. Изглежда че гости и младоженци се забавляват повече от доволно. По между танците успявам да се запозная и с още няколко от приятелите на Джени – една жена от Бразилия женена за турчин, едно турско семейство, събрало се тук в Щатите и най-младият гост на сватбата – бебшорка на три месеца. Всички са изключително дружелюбни и усмихнати.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Моето място

Междувременно Брайън се е преместил на нашата маса и шепне нещо в ухото на Поян. Започвам да се съмнявам че ще има къде да спя по-късно, понеже апартаментът й макар и прекрасен, няма никакви вътрешни врати. Радвам се за нея, но и се притеснявам малко, понеже Джени и Роб скоро ще офейкат, а аз няма как да се натрапя отново на родителите й. Успокоявам се с това че багажа ми е готов и под ръка.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Жартиерът

Идва ред на булката да хвърли букета, а после младоженеца – жартиера.

Скоро след това Джени и Роб потеглят от ресторанта върху впечатляващ бял файтон, цяла каляска, теглена от бели коне. Постепенно и гостите се разотиват. Оставаме предимно шаферките и родителите на Джени да приберем украсите по колите. Поян не се вижда никъде. Вече започвам мислено да съчинявам какво да кажа на майката на Джени, но докато нося две от големите вази към тяхната кола съзирам Поян, която товари нещата си в своята. Уговаряме се да прехвърля куфара си в нейната кола. Слава богу, все пак ще има къде да пренощувам.

Американска сватба – Индианаполис, САЩ

Джени и Роб

Докато шофира към апартамента си споделя, че има уговорка да се чуе с Брайън след като той се разбере с компанията дали ще продължават с празнуването. Тук вече въпреки поканите аз съм пас, защото от емоции и обувки с осем сантиметров ток нямам сили за нищо повече освен заемането на хоризонтално положение. Разбираме се да не я чакам, както и че на следващата сутрин Джереми ще дойде с такси, което да споделим до летището. Полетите и на двама ни са почти по едно и също време, макар той да лети до Атланта, а аз обратно до Ню Йорк.

На следващата сутрин

ме събужда мяукането на пухкавата Кики, която благосклонно е оставила Поян да се грижи за нея. Поян също се измъква от леглото и пием кафе. Споделя ми за своите не много успешни връзки в миналото и долавям, че всъщност е доста самотна. А иначе е забележителна жена. Родителите й са от Иран, но тя е родена и израстла в  Щатите. Преподава английски на деца на емигранти, които тепърва започват да се приспособяват към тукашната учебна система. Работи в държавно училище и по много часове, но е доволна, защото е независима, може да си позволи да изплаща ипотека и наем и да има такъв стил на живот, какъвто пожелае.

Таксито пристига и се налага да се сбогувам с Поян и Инди. Джереми е много разговорлив и научавам много за него и начина, по който твори докато споделяме един доста питателен летищен обяд. Както навсякъде, хората и тук са много щастливи, когато имат възможност да говорят за себе си пред човек даряващ ги с цялото си внимание.

Стюардесата на борда ни съветва да посетим тоалетните преди излитане, защото се полета се очертавал доста турбулентен. Ню Йорк, очаквай ме!

 

Автор: Гери Чифчиоглу

Снимки: авторът или официалният фотограф на сватбата (неизвестен за редакцията 😉

Послеслов от редакцията: Гери не за пръв път се появява на нашия сайт, въпреки, че това е първият ѝ чисто неин разказ на нашия сайт. Вероятно си спомняте, че тя има огромен принос към разказ за предразсъдъците, които имаме българите към турците и турците към българите, който предизвика известен интерес преди година време.  🙂

 

Други разкази, свързани със Сватби – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ 🙂

За жените-пуми и секс-туризмa (Тунис) 32

За жените-пуми и секс-туризмa (Тунис)

Таня, обикновено ни води из съседните страни, но днес е решила да ни напише дописка за секс-туризма в Тунис. Информацията е полезна и интересна * и все пак се чудя, дали да не сложа една голяма осемнайсетица 

Забранено за малолетни и непълнолетни

Приятно четене:

За жените – пуми и секс – туризмa в Тунис

Секс – туризъм

Кои са жените пуми: 
Една виетнамска сватба (2): Женитбата 2

Една виетнамска сватба (2): Женитбата

Продължаваме с виетнамската сватба, която Ан ни описва. Вече ги запознахме и сгодихме младите, сега остава и да ги оженим 😉

 

Приятно четене:

 

Една виетнамска сватба

част втора:

Женитбата

 

 

 

Та така… Запознахме двете страни на момчето и момичето, съгласихме се те да си дружат официално, сгодихме ги… Сега остава да ги оженим.

Излишно е да споменавам, че отново се търси подходящия според звездите ден и час, нали?

Стряскащо, но факт –

този етап от виетнамската сватба се състои от 7 (седем!) подетапа

Няма да ви ги разказвам всичките, ще ги посъкратя и слея до 2, защото едва ли вече се спазват от-до, но 7 си е внушителна и съвсем не случайна цифра, която заслужава да бъде спомената. Предвид дотук изминалите процедури.

Преди важната дата двете страни правят бесни или поне освежителни ремонти на къщите си и ги украсяват в червено – символа на щастието.

Ханой, Виетнам

 

 

Най-първо от страната на момчето изпращат вестоносец

с малки дарове да съобщи за пристигането на голямата делегация. Забавна част от тази церемония е как гостите се посрещат най-първо от няколко малчуганчета, които опъват голямо въже пред къщата на момичето и не пускат никого, докато не получат достатъчно бонбони. 🙂

Участниците и даровете с малки изключения се повтарят с предишната сватбена церемония. Да си припомним – цялата рода на момчето плюс цялата рода на момичето плюс момчетата-носачи и момичетата-посрещачи на дарове… и тук, освен всичко, се добавят и гости на двете страни.

 

Делегацията на момчето се предвожда от най-възрастния във фамилията, който държи сноп ароматни пръчици, след него са носачите на дарове. Домакините най-първо канят него да влезе и да запали пръчиците на олтара, приемат даровете, след което заедно посрещат цялата рода на момчето.

Следва младоженците да се поклонят на предците

пред олтара и заедно да раздадат даровете на всички гости. Родителите на момичето поднасят подарък на дъщеря си, после всички близки и роднини на двете страни заедно слагат трапезата. Приканват се гостите им да се присъединят към тържествения обяд.

След гощавката

всички – отново да припомним: младоженците, техните семейства, гостите, носачите и посрещачите, вземат булката и се замъкват към къщата на момчето. Единствена остава майката на момичето. Още преди края на обяда майката се скрива някъде из къщата, докато цялата делегация напусне къщата. Обичаят гласи, че тя не трябва да изпраща дъщеря си, защото на младата булка може да й стане мъчно за дома и да вземе да размисли.

Същият обичай гласи, че майката на момчето, демек злата свекърва, не трябва да посреща булката – вероятно поради същите причини. 🙂 Чак когато булката престъпи прага, свекървата се появява. „Късно, чадо, излъга се…!“ 🙂

Тук на гостите се поднасят чай и сладки, вероятно за да им слегне храната от обяда. 🙂

След като се разотидат всички,

освен най-близките и преките роднини по първа линия на двете страни, младоженците отново палят пръчици, този път почитайки предците на мъжката страна. После свекървата или друга почитана възрастна жена с много деца и внуци (демек, доказала се) се заема с постилането и украсяването на бъдещото семейно ложе.

Само да вмъкна, че няма такъв филм двамата да се изнесат отделно – традицията повелява булката да се пренесе в къщата на родителите на мъжа си и да се грижи за тях като предана снаха. Обикновено всяко виетнамско семейство живее в еднофамилна къща, в която винаги се предвижда за всеки син отделен етаж, на който той да доведе бъдещата си булка.

Горе споменах, че правят ремонт на къщата и най-вече на етажа на младоженците, като сменят изцяло мебелите в спалнята.

Та така,

след като спалнята е вече приготвена и украсена,

един по един всеки гост (добре, че голямата част си е отишла, че какъв калабалък иначе, не е истина) минава да ѝ хвърли по едно око и добра дума – например цъкайки на какво хубаво място си дават момичето или пускайки по някое пожелание за вечно щастие, мир и разбирателство.

Пред леглото на бъдещото семейство се поставя шишенце оризова ракия и специален сладкиш и възрастният господин-предводител на мъжката страна сипва на двамата млади по една чаша за наздравица. И с това се приключва тази част от церемонията.

 

Последната част на виетнамската сватба. Тюх, най-после!

Дотук всичко изброено изтощава дори само докато го изчетеш, камо ли да го изживееш. То излезе бетер циганска сватба, дето три дена яли, пили и се веселили. Сигурна съм, че дори кралските особи не се морят толкова с церемонии.

Ще кажете, че най-сетне стигнахме до купона, но както споменах преди,

тази част е всъщност най-скучната.

Защото цялата дандания се развива за около 2-3 часа и най за жалене са младоженците – уж трябва да е техният най-важен празник, а през цялото това време се занимават с посрещане на гостите, ръкуване със стотици ръце, обикаляне по масите и усмивки през зъби, и не могат ни да хапнат нещо, ни да седнат. И не, не ми казвайте, че тук е същото. Сега ще видите за какво ви говоря.

Споменах също, че средната виетнамска сватба има 300-400 гости. Ако семействата са по-заможни или с по-високо социално положение, цифрата може да достигне и 700-800.

Как става това? Ами всъщност обичаят е родителите на двете страни да уреждат (и плащат) сватбата и съответно те канят своите гости. Подчертавам – своите гости. Младоженците общо взето са само участници в този филм и техните лични гости са не повече от 20-30 от цялата бройка.

Колкото по-високи позиции заемат родителите, толкова повече гости канят. Роднини, колеги, бизнес партньори, състуденти, приятели и съседи, ако щете.

Ама като казвам роднини, имам предвид ВСИЧКИ. И вторите, и третите братовчеди, и стринката от село, и цялото им гордо поколение. Няма значение, че последно сте се виждали преди 10 години. Ако не ги поканиш, ще те прокълнат до девето коляно.

А и другите гости не е задължително да са близки. Сватбата на детето ти е възможността ти в живота да събереш всичките си познати. За тях пък е възможност да ти върнат услугата, или по-точно сумата, която си дал, когато си отишъл на сватбата на тяхното дете…

Така, обяснявам:

Във Виетнам по сватбите е прието да се дават пликове с пари, а не подаръци.

Тези пликове задължително се надписват от кого са. Още при посрещането на гостите от двете страни на входа има два големи сандъка с тънки процепи и катинарче – за страната на момичето и страната за момчето. Всеки гост любезно е запитан от чия страна е и подканен да пусне пликчето си в точния сандък.

Понеже и двете семейства участват в разходите по равно, равна е и бройката гостите, които канят. Събраните пари всяка страна сама решава какво да ги прави и в повечето случаи ги дава на младоженците като помощ за изграждането на новия им съвместен семеен живот.

След цялата церемония се сяда и описва старателно в списък кой колко е дал. Този списък задължително се пази, за да може когато някой от гостите те покани на сватбата на тяхната щерка, ти да знаеш колко да дадеш – да не е по-малко от тяхната сума. Или пък повече – да не си помислят, че нещо се перчиш или ги критикуваш, че са дали малко.

Въобще виетнамците плащат сериозен данък обществено мнение и това най-добре се наблюдава по сватбите.

 

Гостите се посрещат от младоженците и родителите им на входа. Докато успеят да посрещнат, да се ръкуват и да разменят любезности с последния гост, първият вече е на основното.

Досещате се, че сватба с толкова много гости не минава без помощници. Обикновено това са сестрите, братята, братовчедите и братовчедките на младоженците. Едните посрещат гостите и ги упътват кое е правилното сандъче, други ги настаняват, трети раздават подаръци. Най-отговорна е задачата на пазителите на сандъците.

На съвременното сватбено тържество вече се допускат малко волности

извън типичните виетнамски традиции като разни баналности от световната практика – младоженците с техните родители влизат тържествено под мелодията на Менделсон, предводени от малки сладки шаферчета, хвърлящи розови листенца. Булката е в бяла рокля. Има диджей, развлекателна програма, певци и танцови ансамбли, разрязване на торти и разливане на шампанско в пирамида от чаши.

Дотук с модерните отклонения.

Младоженците заедно с техните родители се качват на една сцена, украсена с цветя, червени тежки завеси и бели надписи от стиропор с имената на младите, датата на събитието и двойка целуващи се гълъби. Родителите хващат микрофона и благодарят на гостите за присъствието. Свекървата подарява златна огърлица на снахата в знак на майчина любов и загриженост. Огърлицата не е собственост на новото семейство, а личен капитал на младата жена, с който тя може да разполага, както реши за добре.

После всички слизат от сцената и тръгват по масите, за да поздравят гостите един по един. Пак така – докато стигнат до последните гости, първите вече са си тръгнали.

Толкова. От два до три часа. В 10 младоженците вече са се прибрали в къщата на момчето и едва тогава те и техните родители смогват да сложат залък в устата.

Няма ядене на корем, няма пиене и повръщане до 6 сутринта. Няма танци. Това е делова вечеря, ако обичате!

Край

Автор: Ан Фам

Снимки: авторът

Задачка за наблюдателни: авторката пише за 7 подетапа, аз успях да открия и маркирам 6 – кой е липсващият етап, който не мога да открия? (бел.Ст.)
Сватби при други народи – на картата:

Една виетнамска сватба (1): Подготовка и годеж 28

Една виетнамска сватба (1): Подготовка и годеж

Наскоро разказахме за китайските втори съпруги, а днес Ан Фам ще ни разкаже как преминава една виетнамска сватба.

 

Приятно четене:

 

Една виетнамска сватба

част първа:

Подготовка и годеж

Така и не успях да проследя една автентична виетнамска сватба от самото й начало до истинския й край, поради натовареността в работата ми точно в най-благоприятния откъм климат (и съответно най-желания за сватби) период във Виетнам.

Успях да хвана последния етап от сватбата на брат ми –

сватбеното тържество, а то, да ви кажа честната, е най-безинтересният от всички ритуали.

Не искам да се покажа неблагодарна, защото специално го отложиха заради мен, но предхождащите го процедури са в пъти по-забавни.

Все пак надеждата ми да видя цялостна виетнамска сватба е у малкия братчед, който възнамерява да се жени тъкмо тази година. Ще почакаме и ще видим.

Но пък мога да ви разкажа цялата процедура по „бракуване по виетнамски“, без да съм присъствала лично, само от разказите за предишните сватби на по-големите братовчеди. Фамилията ни е била ту от страната на младоженеца, ту – на булката, и то няколко пъти, така че едва ли ще пропусна нещо значимо. Освен емоцията.

Преди да започна, трябва дебело да подчертая, че

културните разлики са огромни

Основно не толкова в ритуалите, защото стига да прочетете малко разкази на Ивайло Петров и ще намерите съвпадения. По-скоро разликата е в това, че тези ритуали все още се спазват строго във Виетнам.

Ханой, Виетнам

 

 

Освен това

Семейството все още е висша инстанция.

По-скоро имам предвид Фамилията и така лелеяното одобрение на по-старшите – бабите, дядовците, родителите, лелите и чичовците, вуйчовците и вуйните. „Уредените“ бракове отдавна са в миналото, в поколението на нашите дядовци и баби, но мнението на по-възрастните все още накланя везните на избора не само по отношение на това с кого да прекараш живота си, но и какво да учиш, какво да работиш или пък, не дай боже, дали да се разведеш.

Няма как да не направя

аналогия с италианските мафиотски семейства,

където Кръстникът диктува кога да дишаш и кога да спреш. Но това е защото съм израстнала от 5-годишна в България, в друга културна среда, оформила съм различно, по-самостоятелно мислене и се бунтувам срещу всякакви подобни вмешателства в личната свобода.

И все пак. Случи се една семейна трагедия, която ме замисли над силата на това обединение, на тази задружност. Всеки от семейството се опита да помогне с каквото може, без да се замисли и да поставя условия. Без да чувства досада и задължение. Естествено, като условен рефлекс. И това няма как да не те кара да се чувстваш сигурен, стабилен, и някак те утешава, че има много хора около теб, които да се погрижат да не се разпаднеш и не си сам-самичък на тази земя в своята мъка…

Но… За това – по-късно.

Следват четирите основни ритуала на виетнамската сватба…

Lễ Chạm ngõ (Първа среща на родителите)

Ще удължа малко предисловието с уточнението, че описвам типичната северно-виетнамска сватба, защото все пак родата ми произлиза от тази част на страната. По другите краища традициите се различават, но е съвсем разбираемо – една такава мъничка България има такова голямо разнообразие от народни обичаи, какво да кажем за страна, 4 пъти по-голяма и 11 пъти по-населена?

Отварям още една скоба, че хората във Виетнам са много суеверни и за всички важни събития в живота си (включително и за смъртта си, ако могат да избират) се съобразяват с доброто разположение на звездите спрямо тях конкретно. Така че не се учудвайте, че повтарям как внимателно избират деня и часа на провеждане на всеки етап от своята сватба.

Та… да започнем с първия сватбен ритуал:

Lễ Chạm ngõ 

Буквално се превежда „церемония по допиране на улиците“. Официалната първа среща на родителите на двете страни. Има за цел взаимно проучване на произхода, имотното състояние, образователното и професионалното ниво на двете роди, както и дали двамата млади си подхождат според звездите и личните им качества. Един вид „опипване на почвата“. И ако резултатът от срещата е задоволително положителен, родителите на момчето искат разрешение от страната на момичето „младите официално да си общуват и да се опознаят“. Нищо, че вече ходят от 6 години. 🙂

Тук е мястото да вмъкна, че

младите във Виетнам все още се женят девствени

Поне тези от „добрите семейства“. Дълго време си мислех, че е алабала и че все пак живеем в XXI век, пък и тях ги друсат същите хормони като младите хора навсякъде по света. Но не – всички мои братовчедки стоически се пазят до първата брачна нощ, а братовчедите вярват, че трябва да са първият мъж на своята жена, иначе ако тя така лесно се дава преди сватбата, то каква ли ще е след нея.  Та дори „лесно“ да значи след 6 години връзка. 🙂

И не, не се женят на 13-15 години. Дори изчакват поне да завършат висшето си образование, да започнат работа и тогава да създадат семейство.

Обичайно двете семейства избират заедно датата и часа, в който бъдещият жених с родителите си или с баща си и един висшестоящ член на рода отиват на гости на семейството на момичето. Носят дарове:

  • един странен плод trầu cau, който бабите използват вместо дъвка и който оцветява зъбите и устните им в алено червено; броят на плодовете трябва да е четен
  • две бутилки оризова ракия
  • два или четно количество пакети зелен чай на листа

плод trầu cau, който бабите използват вместо дъвка – Виетнамска сватба

снимка: thuongminh.net

Посреща ги ЦЯЛАТА рода на момичето плюс най-близките й приятелки. Момчето е в официални дрехи или в днешно време – в костюм сако, панталон, риза и вратовръзка. Момичето е в традиционна виетнамска рокля. Гостите се посрещат без официалности, скромно, със зелен чай, плодове, динени семки и сушени захаросани кокосови лентички. С това се показва, че са добре дошли, но не и непременно, че им се приема целта на посещението.

Когато страната на момичето приеме даровете от гостите, ги поднасят на олтара на прадедите и с това дават съгласието си младите да общуват „сериозно“. Тогава извикват момичето, което сервира чай на гостите и цялото си семейство, като приканва родителите си да отпият от чая, с което изразява пък своето съгласие по темата, но няма право да приканва гостите. Това право имат само родителите й. Това е и моментът, в който родителите на момчето преценяват бъдещата си снаха. Момчето присъства, но няма право да седи заедно с родителите си. Абе един вид

преговорите се водят между родителите на двамата, а самите те висят като прани гащи отстрани 🙂

 

След цялата тази процедура от страната на момичето вече могат да поканят гостите да останат на тържествен(-а) обяд (вечеря), за да покажат по-близките си отношения. Приема се, че две семейства щом се сродят, те наистина стават роднини, а не чужди хора, и откази от всякакво естество не се приемат. Нещо като членовете на Масонските ложи по света. 🙂

След тази среща кандидат-булката се възприема като момиче с потекло, произлизащо от добро семейство, а не без корен и семейство.

Този ритуал, макар и скромен по отношение на дарове и гощавка, все пак е много важна част от една сватба. С него се дава официалният старт на едни роднински отношения, които, макар и некръвни, остават за цял живот. Но тази среща не е обещание, а само първа стъпка към това двете семейства да станат роднини. Мостът към годежа и сватбата.

Пристъпва се към избирането на деня и часа за следващия ритуал – искането на ръката на булката (годеж).

 

Lễ ăn hỏi (Годеж)

Церемонията по искане на ръката на булката. Сиреч годеж. Много важна част от виетнамската сватба, богата на ритуали, дарове, трапеза и брой участници. От двете страни присъства ЦЯЛАТА РОДА – от дядото и бабата до най-малките наследници.

Освен това делегацията на момчето трябва да бъде предводена от няколко млади, симпатични и енергични ергени, близки приятели или роднини на момчето или пък… взети под наем. С изненада открих сайт, който отдава под наем „възпитани, учтиви, високи над 1,70 м (!!!) студенти, с опит в обслужването на такива събития, облечени в бели ризи, червени вратовръзки, черни панталони и черни обувки, с цена 80 000 донги (8 лв) на момче“. Могат да бъдат облечени и в национални мъжки носии. Не се учудвайте, че и те са рокли. Навремето нашите баби и дядовци цяла революция са сътворили, когато започнали да носят само панталони без рокли отгоре…

Та тези момчета поднасят в големи табли даровете за родата на момичето. Те пък трябва да бъдат посрещнати от моми, които да приемат даровете. Обикновено това са най-близките неомъжени приятелки или братовчедки на булката. Девойките са облечени в червени традиционни рокли.

Годеж във Виетнам

снимки от годежа на брат ми

Годеж във Виетнам

 

 

Броят на момците и момите трябва да е равен и нечетен – по 3, 5, а при по-заможните семейства – по 7, 9 или 11.

Даровете в общи линии се повтарят като при предишния ритуал Lễ Chạm ngõ (Първата среща на родителите – виж горе), но към тях се добавя и печено млечно прасенце (потекоха ми лигите!) и плик с пари за искането на булката.

Количеството и съдържанието на даровете варират според финансовото състояние на семействата. Разправят, че в Южен Виетнам освен споменатите по-горе дарове, родата на момчето поднася годежен пръстен, огърлица или обеци.

При все това разнообразие на традиции по различните краища на страната, навсякъде се спазва правилото броят на даровете да е четен, като символ на равенството между двамата бъдещи съпрузи. В същото време даровете трябва да се разпределят на нечетния брой момци, които ги поднасят. Това пък символизирало развитието. И аз нещо не успях да го схвана.

Даровете са израз на уважение и благодарност към семейството на момичето, за това, че са го създали, отгледали и възпитали. Защото родата на момчето ще се увеличи с още един човек, а обратно – от страната на момичето ще се лишат с един. Споменавала съм ви и преди – приема се, че само синовете остават твои, дъщерите отиват при чужди. И наистина сякаш е по-обичайно при нужда снахите да се втурнат да помагат наравно със синовете и дъщерите, но не и зетьовете. Не че седят отстрани безучастно, но не се очаква от тях да бъдат солидарни. Защото те пък носят голямата отговорност и дълг към собственото си семейство. Как да е, отплеснах се…

Та даровете, най-вече парите, освен споменатото по-горе, символизират и доброто желание от страната на момчето да подпомогнат за разходите на бъдещата сватба, да облекчат усилията и т.н. Твърди се, че напоследък тази символика все повече избледнява, за да не излиза, че семейството на момичето си дават детето за пари.

Всички дарове трябва да бъдат поднесени в златни кутии или медни табли, лъснати до блясък. Червеният цвят е символът на радостта, затова всички дарове се опаковат в червени кутии или пакети, покрити с червени покривала.

 

 

Цялата рода на на момчето с момците-носачи, независимо от начина на придвижване – с коли, таксита, рикши или пеша, трябва да спрат на стотина метра от къщата на момичето, за да се приготвят и приведат в приличен вид и тогава да заповядат в къщата на момичето.

За разлика от предишния ритуал на „опознаване“, когато от страната на момичето трябва да се правят на дружелюбни, но леко недостъпни, при този ритуал те трябва да се подготвят много старателно, защото на гости идват не само родителите на момчето, а и цялата му рода. По майчина и бащина линия!

Въпреки това целта на това шумно и многолюдно гостуване е

да се уговорят всичките етапи по подготовката на сватбата,

по стари традиции от страната на момичето не приготвят „солена“ гощавка, а само „чаена“. В наши дни обаче всички семейства на булките посрещат гостите с пищна трапеза, за да изразят своето гостоприемство, а и вероятно да покажат, че и те не отстъпват по нищо.

Момата за женене пък, облечена в бяла или червена традиционна виетнамска рокля, трябва да се скрие в стаята си, докато момъкът не дойде да я вземе или родителите ѝ не я извикат. Откривате ли прилики с българската сватба? 🙂 След което двамата палят по една пръчица на олтара, за да почетат предците, и тогава булката излиза пред родата на момчето, за да им поднесе зелен чай.

Семейството на момичето приема даровете, част от които поставя на олтара. След като изтлеят пръчиците, те връщат една част на родата на момчето, а останалата разделят от всичко по малко, но в четен брой от 4 нагоре, на пакетчета и раздават на своите роднини, приятели и съседи. В наши дни тези малки дарове се придружават от картички, с които се съобщава, че щерката вече е дадена и няма връщане назад. 🙂 Съобщителната картичка има и извинителна функция, ако нямаш възможност да поканиш някого (примерно съседа) на самата сватба, но все пак трябва да го уважиш и отчетеш. Ако пък искаш да го поканиш и сватбеното тържество е на по-близка дата, към картичката има и покана, в която се указват точната дата, час и място на сватбата.

По времето на дядо ми и баба ми периодът между годежа и сватбата можел да трае и 2-3 години, примерно защото момичето е било твърде младо и и родителите й са я жалели да ходи още малка у чужда къща. През това време на младите не им се е разрешавало да си общуват отблизо, нищо че са сгодени.

В настоящи дни двете събития ги делят само няколко дни, а заедно с годежа и последвалото го „вземане/посрещане на булката“, момчето може да си я прибере веднага, дори преди официалното сватбено тържество.

За което обещавам да ви разкажа скоро. 🙂

Очаквайте продължението

Автор: Ан Фам

Снимки: авторът


Сватби при други народи – на картата:

Китайските  втори  съпруги – анахронизъм или реална действителност 21

Китайските втори съпруги – анахронизъм или реална действителност

Когато се въжхищаваме на китайския комунизъм, нека погледнем и неговите културни достижения. В крайна смтека светът е поле за културно съревнование между народите (Гоце Делчев), нали? Интересно ми е нашите (западните) феминисти и еколози какво изобщо търсят в България и Европа ?!? Ето къде е мястото, където е добре да се развихрят!

Приятно четене:

 

 

 

Китайските  втори  съпруги

анахронизъм или реална действителност

Шанхай (река Шанхай)

Модерен Шанхай

Идеята дойде от Моника – моя холандска приятелка. Когато се завърна от Шанхай със съпруга си, между разказите за забележителностите, тя ми спомена и за два феномена, които обикновено убягват на вниманието на туристите –

улицата на вторите съпруги и брачния пазар.

За първи път чувах за тях  и Моника накратко ми обясни, че на тази улица в луксозни жилища живеели младите и красиви „втори съпруги” на богатите китайци. Те карали скъпи коли и пазарували само в бутици. Любопитството ми се разпали, но Моника не знаеше повече. Подари ми само една снимка, която е направила на брачния пазар.

Реших да поговоря с познати китайци, въпреки че темата можеше да е болезнена за тях, съзнавах това. Но нали е част от живота им, а аз искам да го опозная, да разкрия мистерията…

Пазар за жени – Шанхай, Китай

Пазар за жени

– Защо се интересуваш от тази тема – засегна се Джанбин. – Този феномен го има и в Америка, и в някои африкански страни. „Втори съпруги” (er nai) стават бедни момичета, които са изгубили своя дух. Понякога те дори обикват своите господари. Всичко лошо изчезва от техния живот за една секунда. Животът им става вълшебна приказка…

Хай Мън ми разказа, че когато била двадесетгодишна и живеела в Нандзин, срещнала мъж, два пъти по-възрастен от нея. Той я харесал и й предложил да му стане втора съпруга, тъй като от първата нямал деца. Като военен той нямал право да се разведе и така кръгът на нещастието му се затварял. Девойката му отказала и те се разделили. Сега той живее в Пекин, навярно си е намерил втора съпруга и се радва на рожба…

Пазар за жени – Шанхай, Китай

Ценоразпис?

Но такива случаи са изолирани. По-често разбогателите се мъже, вече на години, не искат да се примирят с природните закони, по силата на които физическата им сила отслабва. Чрез младите си наложници – живи кукли, те демонстрират не само финансова, но и жизнена мощ и енергия… И не е само една улица в Шанхай, а цял комплекс, многоетажен, известен с наемателките си – шанхайските метреси, наричани благовидно „втори съпруги”. Er nai са на върха на планината от китайската търговия със секс.

Пазар за жени – Шанхай, Китай

На пазара

 

Древната роля на наложница има модерен вариант и днес

е превърната в доходоносна кариера за някои млади китайки. Това е сделка. Богаташът иска от втората съпруга дете и да го представя в обществото така, че другите мъже да му завиждат. И двете страни имат задължението да се държат благоприлично един към друг, така че да се спечели уважението на другите хора. Това е ключът на загадката – престижът и доброто име на преуспелия, той демонстрира благосъстояние с живото си тамагочи – безправно и безсловесно като прочутата играчка.. До неотдавна съпругата сама е избирала наложници на богатия си съпруг, сега тя е избавена от това унизително задължение…

Шанхай

Шанхай

 

Коравосърдечен и непрощаващ бизнес.

Много от тези носещи Гучи и каращи беемвета момичета биват изоставяни когато стигнат 30-те и това се знае предварително. Уговаря се един от двата вида договори – краткосрочен или дългосрочен, никога безсрочен… Забранени от закона, но на практика на показ, едновременно им се възхищават и ги осъждат, както конкубините винаги са били. Част от тях са дъщери на селяни, други са студентки, които се издържат по този начин.

Начинът им на живот е отражение на възможностите на господаря. Напълно безпомощни в мига, в който той изгуби интерес към тях, остават на улицата без бъдеще. Той пък си избира друга.

В специален сайт в интернет може да се прочете лозунгът: „Вторите съпруги са хора и имат своите човешки права”. Адвокат предлага услугите си на тези жени, но те рядко се оплакват. Използвани и потискани от властните си любовници, те приемат това за нещо нормално, за част от традициите… Както очевидно го приемат и първите, законни съпруги.

Пазар за жени – Шанхай, Китай

Пазар за жени

Тъй като потомството е много важно в китайската култура,

Китай практикува полигамия в продължение на хиляди години

В миналото императорите са имали стотици до хиляди наложници. Една  китайка ме попита как така в Европа един цар има само една царица, нали властта е в неговите ръце. Китайците винаги са свързвали богатството и властта с многоженството.

Законът „едно семейство – едно дете” е въведен през 1980-те от Дън Сяопин като средство за намаляване на бедността. Богаташите винаги са заобикаляли закона – и това е един от начините.

 

Ако в САЩ и в Европа любовницата се пази в тайна от законната съпруга и от обществото и ако Мария – Тереза Австрийска е била забранила на жените с древни професии да се разхождат на публични места редом до почтените дами, то тук в Азия е точно обратното. Семейните жени доскоро не са имали достъп до външния свят и неговия блясък, наказани да не прекрачват прага на дома си до живот. Техните съпрузи са се забавлявали открито по ресторанти и театри с мин дзи, или момичетата на цветята в Китай или с гейшите в Япония. „…хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чиито живот бе пълен с цели”. Пред театър „Минамидза” „тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния”  – Артър Голдън – „Мемоарите на една гейша”. Никъде не се споменават съпругите на тези мъже – светските развлечения не са за тях.Да, не може да не са останали следи от старите азиатски представи за ролята на мъжа и жената в обществото. Друг свят, друга подредба на ценностите…

Пазар за жени – Шанхай, Китай

На малките момчета все още не им е интересна търговията с жени ;)

И към края – няколко думи за

шанхайския брачен пазар – анахронизъм или актуална действителност…

В събота и неделя следобед между 12 и 15 часа можете да го откриете в Народния парк, около Порта 5, срещу театъра. Родители, с или дори без съгласието на техните деца, организират срещи и уговарят брачен партньор за наследниците си. Местният сватовник, г-н Фу казва: „Въпреки че за момичетата от Шанхай не е трудно да си намерят съпруг, все още имам много имена в моите списъци”.

Такива пазари има и в други големи градове – например в Янтай родители се събират два пъти в месеца.

Бракът в Китай винаги е бил работа на родителите. Един баща държи снимка на дъщеря си и говори на струпалата се около него малка група: „Дъщеря ми следва в австралийски университет. Дошъл съм да й намеря съпруг”.

На снимката се вижда как родители преписват данни от списъци на кандидат женихи – височина, тегло, образование, професия и заплата.

Само след десет години тук ще има 24 милиона неженени мъже, които не могат да си намерят съпруги. И сега в някои гранични с Виетнам райони се внасят нелегално виетнамки за съпруги…

 

С  присъщия си оптимизъм Сун внесе „светлинка” в обсъждането на иначе мрачната според мен тема: „Er nai? Да, знам, има ги много и в Хай Джинюан (нашият квартал  е луксозен, но не знаех, че се ползва с такава слава) – засмя се тя:

– Даже познавам лично една. Родителите не се гневят, че са избрали такъв път, защото дъщерите им разполагат с много пари и им помагат. А и ако момичетата са умни, могат да спестят пари и да се омъжат за някое хубаво момче…

Да, и за брачния пазар съм чувала – там едни родители представят децата си на други родители в търсене на подходяща партия. Младите са много заети с работа и нямат време за запознанства и срещи.”

– И животът им става вълшебна приказка – каза замислено Джанбин.

Дали…?

Брачен пазар в Шанхай, Китай

Брачен пазар в Шанхай

 

Автор : Наталия Бояджиева

Снимки: авторът

Още разкази за Сватби по света от нашите автори – на картата:

На гости на една македонска сватба в гр.Струмица – Македония 16

На гости на една македонска сватба в гр.Струмица – Македония

Днес Емата ще ни води къде? на сватбаааа… 🙂 и то – в Македония! Предупреждавам: хорáта са по час и половина едното и който не е подгтовен физически, да заминава веднага да тренира, че ще му се види тежък сватбения живот 🙂

Приятно четене и внимавайте с пиенето 🙂

 

Първо на гости, а после и на сватба в гр.Струмица – Македония

 

 

През 2008 г. работех в една фирма и много близка на сърцето ми колежка и приятелка, много по-млада от мен, ме покани да гостувам на семейството й в Македония. Дойде Великденската ваканция, купихме си билети за автобус до Петрич. Оттам срещу 15 лв. с такси стигнахме до граничния пункт „Ново село”. Таксито се върна обратно, а ние с приятелката ми преминахме с куфарите на колелца покрай гишетата на границата, както си му е редът. Тогава се изискваше международен паспорт, а сега се минава от България към Македония само с показване на лична карта. Имаше и други пешеходци като нас. От София до гр. Петрич, с автобус. После от граничния пункт до гр. Струмица, винаги можеш да вземеш някое от чакащите клиенти македонски таксита. Тарифата е твърда, сума равностойна на българските 15 лв. Автобусите директно от автогарата на София до гр.Струмица, са по-нарядко и в празнични дни можеш и да не успееш да се класираш за билет и седящо място

 

Бащата на приятелката ми, ни чакаше македонския паркинг. Качихме се в кабината на камиончето, с което той беше тръгнал да върши някаква негова си  работа. Като стигнахме в

центъра на Струмица,

човекът ни почерпи с по една порция македонски кебапчета, които според мен имат вкус на българските пържени кюфтенца. Ние с приятелката ми останахме да се разхождаме из града,  а куфарите ни продължиха да се возят в камиончето и успяха да стигнат преди нас до селцето, в което живее семейството на приятелката ми. То се казва

Дрвош

и е малко нещо  като село Бистрица над София, по отношение на разстоянието. Иначе, по вид на строителство, по подреденост, и по бит на хората, има известна разлика.

 

Разхождахме си се из града, влизахме в някои магазини и разглеждахме стоките, срещахме се с роднини и приятели на приятелката ми, черпихме се в едно много приятно заведение в края на изключително свежата, чиста и красиво поддържана градска градина, а  когато се стъмни, взехме такси и се прибрахме в прелестното селце Дрвош.

Македонска сватба - Струмица, Македония   

На другата сутрин,  отидохме в църквата, облечени и „нагласени”, както си му е редът за дни като този.  По всеобща традиция, църквата е построена на най-високото място на селото, откъдето гледката към селцето и към долината, в която е разположен град Струмица, е жива и прекрасна.

Македонска сватба - Струмица, Македония

Както се казва у нас „ и младо и старо” се беше отправило към църквата. Хората се бяха пременили с новите си  дрехи и се радваха да се срещнат по повод празника Великден на това свято място.

Македонска сватба - Струмица, Македония

Македонска сватба - Струмица, Македония

Някои от хората бяха донесли за подарък на църквата агнета и ги оставяха на тревата до входа.

 Всички успяха да влязат в църквата.  Салонът се напълни, част от хората се качиха на балкона, т.е  на втория етаж и попът запя празничната си литургия. Говореше, пееше, размахваше кандилница, а като се загледах, покривката на масата зад гърба му беше обсипана с пъстра коледна декорация – елхички, свещички, камбанки и Дядо Коледовци. Мен ме напуши смях, нали беше Великден , а не Коледа. Попът говореше наизуст, като няколко пъти споменаваше македонските братя Кирил и Методий.

Когато тръгнахме да излизаме, видях че от двете страни на  входа,  жени от селота държеха  подноси, в които имаше нарязан на филийки козунак. Любезно ме почерпиха, любезно благодарих и любезно си го изядох, въпреки че, козунакът им  беше солен, а не сладък какъвто си го знаем у нас. Аз на

празничната литургия

бях отишла с приятелката ми и с майка й. Много от жените дошли на празничната литургия, идваха да се запознаят с мен. Почувствах ги като сърдечни и дружелюбни. Даже получих покани да им гостувам. Нямаше как да приема, защото бях там за малко време и при това бях дошла на гости на други хора.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония 

По обратния път, на едно стръмно място, подобно на планинска пътека, се спряхме и  моите домакини се заговориха с някакви свои познати. Аз стоях до тях като чужд човек, защото на практика си бях чужд човек. Една дребничка възрастна жена, заподскача около мен и взе да ме прегръща и да ме целува. Подадох й ръка, за да се запознаем, като й казах името си.: „Приятно ми е, аз съм Емилия”, а бабата  ми отговори: „Е па ако, я сум баба ти Дафина”.  Не бях дори чувала за нея и не знаех каква точно се пада на моите хора, но почувствах нейното желание да се доближи до мен и да си поприказваме, по начин, който е техен си, без превземки и без изтънчени реверанси.

Прибрахме се в къщата на приятелката ми и докато си седяхме „на приказка” в хола на домакините ми, отвреме навреме през терасата отвън, идваха съседки. Не идваха да искат сол, разбира се, всички си имаха някакви предлози, за да влязат непоканени, да поседнат в холната стая и да се запознаят с мен и да обменят по някоя и друга дума с мен. Всъщност разговорите винаги се въртяха около това, как нашият живот, на българите , „се е оправил”, откакто сме влезли в Европейския съюз и за това, как те самите в момента  кандидатстват да получат българско гражданство.   Привечер бяхме поканени на гости у роднини на моята приятелка, пак в това село. Къщата, в която гостувахме  беше едноетажна,  много чистичка, красиво обзаведена, като по журнал. Очевидно стандартът на тези хора беше висок, а домакините бяха много щедри,  дружелюбни и весели хора. Прекарахме много приятни часове „на маса”, богато заредена с неща за похапване и леки питиета. Разговорите не стихваха и какво улеснение беше само това, че всеки си говореше както си говори в ежедневието, а се разбирахме идеално.  В хола имаше телевизор и в новините им повтаряха видео материали с гледки от улиците в центъра на София, с коментар, който общо взето не беше дружелюбен към България. Не бяха дружелюбни и съпътстващите текстове към видеоматериалите от Гърция.

Това беше преди три години по Великден. Тогава си носех обърнати в македонски динари пари, ама си върнах обратно две трети от сумата, защото не намерих какво да купя . Всичко, което видях в магазините в Струмица, беше същото като у нас. Пропуснах да си купя едни книги, които си набелязах, но после така и не се случи да мина през книжарницата  в центъра на Струмица. Тогава се зарекох, че ако някога пак отида в Струмица, непременно ще потърся възможност да си купя тези книги. По много интересен за нас начин беше написана историята на Македония, с имена на хора, които ние знаем и почитаме като български герои.

 

А пък

сега, в средата на септември 2011, отидох в отново в Струмица,

защото бях поканена на сватбеното тържество, организирано от родителите на моята приятелка, по повод женитбата й с едно красиво умно момче от България. Граждански брак те вече бяха сключили в София, в присъствието само на родителите и  и кумовете.  Моята приятелка, булката е умна много, красива  и много сърдечна млада жена, родена в Македония и завършила в България своето висше образование. От няколко години вече тя  живее и работи в България. Родителите й,  прекрасни работливи и добри хора бяха организирали сватбеното веселие и ни показаха как се правят сватбите по този край.

Струмица, Македония

 

Тръгнахме от София с колата на наши общи бивши колеги, официално поканени като мен.

Границата преминахме само с лични карти бързо

и с приветливи усмивки на митничарите от двете страни, без проверки на багажа. На връщане обаче, на българска територия вече, един митничар отвори вратите на колата и настоя да му предоставим личните си чанти за щателна проверка на съдържанието им. Доколкото разбрах, търсят кутии цигари, които в Македония били по-евтини от цигарите в България. То пък ние се случихме все непушачи, за неудоволствие на митничаря.

Първата част на веселбата, беше в къщата на родителите на булката.

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

http://www.youtube.com/watch?v=eU8QqGQsAFo&feature=related      Малък видеоклип  с веселбата в къщата.

 Македонска сватба - Струмица, Македония Отвреме

Къщата, отгоре до долу украсена с панделки, та отдалече да е видно в коя къща е сватбата.

Свирачите от т.н.

„живата свирка”,

гордо показваха раираните „униформени” цветни ризи, които били купени от България. Свиреха като за световно. Преди години  работили години наред в някакъв ресторант в Мелник и свирят едни ми ти кръшни мелодии и хора, които ние разпознаваме като български. навреме повтарят мелодията на „Камъните падат, падат от небето”, а народът кърши снага и се весели.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

http://www.youtube.com/watch?v=5f9MpjEcD0U&feature=related

Македонска сватба - Струмица, Македония

 Ама много ги бива да играят  и  с огромно желание се хващат на хорото

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

 Македонска сватба - Струмица, Македония

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

Жените и девойките, „облякани и  натокани“,

всички те минали през фризьорския салон с прически с кичури и екстеншъни в косите, с грим и блещукащи частици по откритите части на деколтето и раменете, смениха по два тоалета, единият за светлата част на деня и друг за вечерта.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

И при македонската сватба имаше ритуал, кумовете, родата и приятелите на младоженеца да идват да искат булката, а пък родата и приятелите на булката да запират врата отвътре  и да не пускат младоженецът, за да се бърка да плаща с банкноти, а те все да са недостатъчно. А македонските банкноти са едни „чаршафи”. Големи по размер  и с ниска стойност. Хората щедро раздаваха столевки.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

                                                  Ето това е майката на младоженеца.

 Венчавката  беше по вечерно време в красивата християнска църква „Св.Св. Кирил и Методий”,

до която се стига по едни стръмни улици в малкия град. Ритуалът изключително много прилича на ритуала при венчавките в българските християнски църкви.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 Църквата Св.Св. Кирил и Методий”, поглед откъм улицата

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

                                   Входът на църквата

Македонска сватба - Струмица, Македония

 Ритуалът при венчавката в Македония изключително много прилича на ритуала при венчавките в българските християнски църкви.

 Македонска сватба - Струмица, Македония

http://www.youtube.com/watch?v=IKIxd9QnCl4&feature=related

А тук малко и на клипче се чува пеенето на  църковния хор

След венчавката, всички се събрахме за

вечеря и веселба в ресторант „Пала”,

построен на безлюдно място на 2 км извън града и това позволяваше на „живата свирка”, съставена от няколко мъже, пеещи и свирещи на инструменти  със солистка, една гласовита, знойна, лепа, ама  върло лепа  певачка.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

В ресторанта се завъртяха едни хора!!! У нас няма такива Хванаха се хората на хоро и представяте ли си как, час и половина играят, въртят големите кръгове, а музиката така и не спира за минутка поне? Все бях виждала хоро, ама това си беше за „Гинес” по продължителност.

http://www.youtube.com/watch?v=KfIVNg4Kc_8

На това клипче може да се види хорото, червеното знаме с набучената ябълка на върха на дръжката му, както  и да се мерне знойната певачка.

Връщам се с няколко часа назад. Преди обяд, докато пътувахме към Македония, спряхме на българска територия на една малка бензиностанция за обичайните действия-наливане на бензин, посещаване на „онова място” и купуване на разни вкусотийки за изпът. И със спътничката ми бяхме застанали в един коридор, да си чакаме ред за влизане на „онова място”, което се състоеше само от една кабинка. В магазинчето на бензиностанцията влязоха двама мъже, минаха покрай стойките с напитки и лакомства и стигнаха до нас. От тях запомних единият, млад очилат дългуч с бяла риза, дънки  и едни огромни обувки от типа „следващият номер е калъф за цигулка”. Когато кабината, за която чакахме се освободи, очилатият дългуч ми  тегли един лакът, мина пред мен и каза: „ Я аз да влизам, защото ще тръгваме” и бързо се совна в единствената кабина. Зад гърба му казах на висок глес и доста заядливо: „То и ние тръгваме”, ама какво от това, че го казах, като никой не реагира?

И по едно време, между гостите на сватбата, гледам, същия този очилат дългуч. Хванал се на едно от хората и плете крака. С огромните си „петала”, правеше хаотични стъпки насам натам , а те не съвпадаха с ритъма на хорото, нито се връзваха с общата посока на придвижване. Тялото му се лашкаше насам натам, като ту придърпваше хората до него напред по никое време или обратното, ги сбутваше назад, а те търпеливо продължаваха да си тропкат до него и да се правят, че всичко им е “точно”.  Казах на приятелката ми да погледне как този дългуч играе хорото , с гъвкавостта на овчарска гега. И до края на веселбата все го наблюдавахме като да е човек от „Комиците”, а помежду си го наричахме „Гегата”.

По едно време, в разггара на веселбата, от кухнята на ресторанта изнесоха една огромна тава с печено прасе. И я понесоха на ръце пред масата на младоженците и кумовете. И музикантите се пренесоха пред тази маса. Аз леко наближих , не можех много добре да виждам, защото щях да преча на действието, но успях да заснема този видеоклип.

http://www.youtube.com/watch?v=2OqbbWYZUqM

Ето тук, макар и малко от неудобна позиция “изотзадзе”, успях да хвана малко от ритуала по покриване на кумовото прасе със столевки.

Вярно е, че отрупаха прасето на кума с пари, ама пък парите бяха македонски. По-късно опитахме и от мръвките, наистина беше опечено и овкусено превъзходно.

Към края на вечерята, някои от жените си бяха събули официалните обувки и продължаваха  енергично да играят каквото им се свиреше, боси по килима.

http://www.youtube.com/watch?v=6owImfzcyJA&feature=related

Наближаваше 2.00 след полунощ,

на групички се разотиваха гостите, кой откъдето е дошъл, а за нас, гостите от София, родителите на булката поръчаха  и предплатиха 4 таксита,  да ни закарат от ресторанта до хотела.  Такситата вземаха по твърда тарифа 50 динара, което беше сума някъде под два лева, обърнато в български пари.

Македонска сватба - Струмица, Македония

Двузвездният хотел „Тивериопол”,  в който домакините настаниха нас и всички други гости от България.

 На сутринта, излязох малко да се поскитам по близките улици и площади с цел да оползотворя времето до  часа за отпътуване и по възможност да си похарча македонските пари, които ми бяха останали още отпреди три години. Тръгвайки от България нямах представа, дали още са валидни парите, останали в едно портмоне отпреди три години, та отделно си носех евро, които да сменям за динари, но не се наложи. Всичко си беше „точно”. Македонците не си бяха сменили вида на парите. Съботата ни беше плътно заета с пътуване и със сватбата.

Тогава магазините в Струмица си работят нормално, като у нас. А в неделя вече, нищо не работи.

Само будките за вестници и цигари, цветарските, заради сватбите работят само до обяд. Отворени са някои квартални магазинчета за прясно месо и сергии за плодове и зеленчуци. Никакви „менувачници” или както там наричаха бюрата за обмяна на валута нямаше отворени.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

Много исках да купя едни книги, които бях разгледала тук преди три години, в които беше написана  историята на Македония,  ама като никъде нямаше отворен в неделя  щанд за книги, не успях да осъществя намерението си. Магазините за сувенири, за дрехи, за обувки и компютърни компоненти и аксесоари–също не работеха. Низделия, като тонколонки, уебкамери, клавиатури  и флашпамети, както видях по етикетите от витрините са в известна степен по-ниски от цените у нас.

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

Македонска сватба - Струмица, Македония

И най-големият  универсален  магазин „Глобал”,  в центъра на Струмица, в неделя не работи.

Македонска сватба - Струмица, Македония

                                              Безлюдната централна улица в неделния ден

 Попитах едно момиче, което пиеше кафе пред пункт на „Еврофутбол”,  дали причината да не виждам отворен магазин  е, защото съм излязла твърде рано? Момичето ми поясни, че причината да не намирам отворен магазин била,че те работят през цялата седмица и в съботатата, а “в неделата спият”.

Македонска сватба - Струмица, Македония

                        Сградата на Стопанска банка- в центъра на града

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

                       Безлюден в неделя е градският  площад на Струмица

Македонска сватба - Струмица, Македония 

      Обновеният централен площад

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

  Македонска сватба - Струмица, Македония                                                         

  Паметникът на Гоце Делчев на централния площад

Македонска сватба - Струмица, Македония 

                                                          Търговски улици в неделен ден

Македонска сватба - Струмица, Македония

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

Разхождах се аз по търговската улица и влязох в единствено отворения на тази улица магазин за цветя и някакви съдове от рода на лъскави тенджерки, чайници, чаши, вази и стенни декорации от сухи цветя. Искаше ми се да купя нещо, ама пък то всичко това си го имаме и в София, от същия производител и на същите цени. Продавачката ме попита откъде съм. Като казах от България, веднага ме попита по какъв повод съм в Струмица? Казах, че съм била на сватба. Веднага ме попита на сватбата на Андрияна  ли съм била? И се започна едно разказване, как точно тази жена била украсила и колата за булката, па и букетите била направила, цветната декорацията за дома на булката и за интериора на ресторанта била приготвена от нея.  Бях подложена на разпит разпит за това как точно е минала сватбата? Едвам се измъкнах да си изляза от магазина. Продължих си разходката главно по централния площад.  В единия му край има сграда на гимназията „Яне Сандански „, а пред нея са издигнати редица от пилони с много различни национални знамена, от които разпознавам само македонското.

 Македонска сватба - Струмица, Македония

           Гимназия „Яне Сандански

Македонска сватба - Струмица, Македония

Хотел “Централ”, почти в  центъра на града

Македонска сватба - Струмица, Македония                              

  Градинката до хотел „Централ”.

 

                                                                                                                                  Още улици и административни сгради в центъра

 Македонска сватба - Струмица, Македония

 

 

Македонска сватба - Струмица, Македония

 

 

Македонска сватба - Струмица, Македония 

 А такива китни са нискоетажните къщички с дворчета в квартала около хотела ни 

 Македонска сватба - Струмица, Македония

 Май и тук чакат някой да дойде и да им измете тротоарите, докато “спият”.

Македонска сватба - Струмица, Македония

                                   Е те това, не можах да го разбера, а уж всичко си разбираме*.

 Все пак, след обикаляне по улиците около хотела, намерих един работещ в неделя гастроном. Там буквално си изпразних портмонето „до стотинка”, като купувах неща, за които бих дала пари и у нас. Накупих няколко пакета от по 200г мляно кафе за еспресо машинка. Една от продавачките ми го похвали като „супер”, ама то се оказа нищо особено, просто на ниво на нашата „Нова Бразилия –класик”. Голяма важно. Подарих два пакета на голямата ми дъщеря, а останалото, няма как, ще си го пием  сутрин вкъщи.

Докато обикалях по тихите улички и си търсех къде да седна да изпия едно кафе, стигнах до едно павилионче, в което двадесетинагодишно девойче продаваше вестници, списания , семки и цигари. Попитах я къде мога да изпия едно кафе и тя сама пусна някакъв жетон, който аз платих с 10 динара /около 0.33 лв / в един автомат в съседство на същия тротоар и оттам ми поднесе прекрасно еспресо с точно толкова захар, с колкото го обиичам.  На тротоара имаше изнесена някаква миниатюрна масичка и там на нещо като пластвмасови касетки седяха мъж и жена, семейство на около 50 годишна възраст. Пушеха си цигарите, докато пиеха кафето си и като ме видяха как се мотая насам натам и не знам как да си изпия кафето, ме поканиха да седна при тях на шарената сянка. Имах половин час време, преди да освободя хотелската стая преди заминаване за България, бях на 5 минутки пеша от хотела, затова приех да поседна на импровизираното “столче” до тях  и в компания да си изпия хубавото кафе.  И разбира се ме разпитаваха от къде съм и по какъв повод съм там?  Казах , че съм от София и съм била на сватба. Тогава мъжът и жената, които бяха семейство, казаха, че много често пътуват до българия, че дъщеря им е завършила Югозападния университет в Благоевград и е останала да живее там. И понеже тя не си идва в Струмица, те пътуват често до Благоевград. Предположих, че тя иска да остане в България, защото й харесва  и защото  възнамерява да стане българска снаха. А те казват : ” Де така да беше, щяхме да сме много щастливи, но тя не иска да стане българска снаха. Залюбила се е с едно момче още от университета, ама той пък е мулат”. Е, казвам, прекрасно. Внуците ви ще се родят от смесена раса и ще бъдат много красиви. А те кимат с глави и отчаяно  казват:  “Лесно ви е на вас, защото  живеете у България. У вас е демокрация. А при нас не е така и тя затова смее да си идва в Струмица. Не смее да се покаже с него.”

Тръгнахме към  обратно към 13.00 и без да бързаме, в 18.30 ,  се прибрахме вкъщи, доволни и предоволни от прекараното в Македония, с прекрасни хора, време.

 

*користене – използване (сръбски) – бел.Ст.

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Сватби по света от нашите автори – на картата:

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток 0

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток

Продължаваме с експедицията на Таня сред нашенците – гораните на Косово. Бяхме на горанска сватба в село Драгаш, после отодохме до крайграничното село Рестелица, а сега ще отидем завършим нашето госъуване при гораните в село Зли поток

Приятно четене:

При нашенци в Косово

част трета

На гости при гораните от Зли поток

Село Зли поток е полегнало в Шар планина на 1300 метра, има 300 души постоянни жители (80 семейства) , а през лятото, когато идват гурбетчиите, тук живеят около 1000 души (250 домакинства). Пътят до селото е асфалтиран от 2009 година. В местното училище се преподава на сръбски и босански. Кафене “Караула” има тераса, от която се открива живописна панорама към долната част (старо село), където е джамията и стари каменни къщи. На централно място се откроява ретро снимка на селото от 1952 и сертификат за овчарско куче порода шарпланинец. Според местните хора името на селото Зли поток е Ъзли дере, което означава бърз поток.
“Ние сме нашенци”, обяснява Халим Кучлар, 40-годишен местен полицай. “От 1990 по времето на Милошевич започнаха да ни викат горанци, от 2000 г. – бошняци. Най-добре е да останем нашенци, другото е политика за сръбски и албански интереси.” Макар че Зли поток има идеално разположение за развитие на ски-туризъм и строителство на хотели, нито Косово, нито Сърбия имат интерес да инвестират тук. Според полицая Халим инвестиции ще бъдат привлечени, ако Косово бъде признато. Той се е запознал в интернет с помаци в Родопите: “Имат същите адети, сватби, език като нас”. Според него нашенският език е македонско-български. Вкъщи нашенци от Зли поток говорят само нашенски, почти не знаят албански. “По-рано знаехме албански, но по времето на Милошевич настъпи отчуждение”, обяснява полицаят Халим.
В Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, който имат девойка, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се организирал обяд за цялото село. Датата не е фиксирана, преди се е празнувал през юни, а сега на 13 май.
В Зли поток са най-добрите сладкари в цяла Гора – нашенци от това село са работели в Солун, България (в Кюстендил), Турция, Хърватия и Сърбия. По времето на Тито фамилия от Зли поток има сладкарница “Пеливан” на площад “Теразие” в Белград. Докато брояните (хората от Брод) са най-добрите готвачи, фамилиите от Зли поток са най-добрите сладкари. Работят в Скандинавия, Белгия, Дания, Италия.

Село Зли поток, Косово

В старата част на селото, край кафенето до джамията, мъже играят сватбарско хоро, пищят зурни и думкат тъпани на музиканти нашенци от Кукъска гора, село Борйе, Албания. Докато правя снимки, се запознавам с Хасиди Пеливан, 51-годишен потомствен сладкар от Зли поток, чиято сладкарница “Пеливан” е в центъра на Ниш. Неговият дядо бил сладкар в двора на краля. Хасиди Пеливан споделя, че днес нашенци губят позиции в сладкарството. “Сърбите изместват гораните от сладкарството. Кризата накара сърбите да се активизират, те може и семки да продават. Албанците видяха в Европа и видяха, че има нещо хубаво и отвориха сладкарници.” Хасиди коментира, че напоследък има интерес за българско гражданство. В Зли поток никой още не е получил български паспорт, макар че тукашните хора първи са подали молби.

Зли Поток, Косово

Питам го дали местните хора са религиозни и той ме съветва да отида в джамията, за да видя, че в Зли поток малцина правят “намаз”.

Рамадан Хаджия: „Шаманизмът все още присъства в Гора”

Изчаквам Рамадан Хаджия пред джамията в Зли поток, откъдето излиза след обедния “намаз” заедно с още десетина мъже, които с уважение се обръщат към него с “Ефенди”. Рамадан Реджеплари – Хаджия е на 66 години, изследва Гора от 40 години, твори на горански диалект, автор на книгите “Чекмедже 1”, “Чекмедже 2”, “Бих умрен, дорди биф жив”, “Горански народни песни”. Подготвя енциклопедия на гораните. “Пиша моите книги само за гораните, за да чуят нашия език и културно благо”. В тезата си използва семантичния подход. Той е майстор дърворезбар, певец, сам е измайсторил от орехово дърво и украсил със седеф тамбурата, с която изпълнява горански песни. В книгата си „Седефна тамбура” е събрал текстове на записаните от него горански песни, които пее и свири.
Преди интервюто ми подарява свои книги с автограф, като предварително пита как би звучало “ханъм” към името ми:“Ханъми Тани со голем ихтибар” (уважение), “Тане ханъми дето сака да разбере що са горани со голем ихтибар”.

Рамадан Хаджия, една част от гораните се определят като македонци, други като бошняци, трети като българи, горани, горанци. Според българския етнограф Васил Кънчов преди един век в Гора живеят българи мохамедани.Кое характеризира идентичността на гораните?
Вие сте учили в една среда, виждате Гора през призмата на своя поглед. Гора не е такава. Трябва да дръпнете пердето, да се приближите до горанската душа, за да усетите какво значи истински горани… Ние не сме българи, македонци, бошняци, сърби, албанци, румънци. Ние сме горани!
Всичко, написано за гораните, е относително точно. Автентичното е когато самите горани пишат за себе си. Ако изследваме корените на гораните, ще говорим за времето на VІІ век пр. н. е. в Средна Азия, там, където са корените и на българите. “Бул-гар” в превод на средноазиатски език означава някой, който търси, изследва….
Терминът торбеш не е свързан с човек, който носи торба, а с “торо”, което в средноазиатските езици означава господин, и “беш” – който има пет свойства, това е монголско-тюрски стар език, не османски. Тук гораните са били преди османлиите, вярата им датира още от VІІ – VІІІ век.
Трябва да се знае кой донася вярата на гораните на Балканите и с какви занаяти са се занимавали те. Торбата и семките са нещо късно, от 1912 година, когато тук настъпва глад, война, немотия, болести. Тогава тези хора слагат торбата на рамо със семките, за да преживеят. Да правим оръжия е първият горански занаят, както и животновъдството и изработването на предмети от метали, а сладкарството датира от ХІV век.

Рамадан Хаджия от Зли поток, Косово

В село Млике има джамия 100 години преди идването на османлиите. Ислямът е приет много преди идването на османлиите.

Всички земи са контактували с арабски търговци, нека историците го изследват. Като изследовател и писател на горански език ме интересува кои сме, какви сме, откъде сме дошли, какъв ни е етногенезисът. От стари люде знам, че нашите пра-пра-деди са дошли от Средна Азия, както и българите, скандинавци, японци….
Когато са дошли на тези територии, Рестелица и Брод не са били населени. Зли поток било първото населено място в Гора, а Рестилица било място за кошари. Рестелица на средноазиатски означава рядко населено място, колиби.

Да видим къде има горани. В Косово има 20 села,

в Албания са 9 села, имало е повече, но са били асимилирани. Има села в Голо Бърдо, в Македония до границата с Косово – 2 села, в Горна река, Македония, 6 села говорят горански, в Долна Река, Македония, 25 села, в Полог – 48 села, има в България, Гърция… В Интернет намерих много горани и на другия край на света, те са много повече, отколкото на Балканите. Глобално това са хора, които се усещат като горани, имат свой специфичен език и култура, антропологичен вид.
В Сърбия пишат, че сме сърби, в Македония, че сме македонци, в България – че сме българи, в Румъния – че сме румънци, в Турция – че сме турци, арнаутите смятат, че сме албанци. Всички казват “гораните са добри, те са наши”. Всички ни обичат, а никой не ни мрази. Трябва ние, гораните, сами да разберем какви сме всъщност.

Нима името на Рестелица не идва от историята с двамата братя Драго и Ристо?
Не, не е. Не идва от Драго, а Dar-agač, Драгаш е късно име. Дар-агач означава „честак” (честа гора, гъсталак, орман) в средноазиатските езици, където е нашата и вашата прародина. И днес ние старите горани казваме за Драгаш – Драгач, което всъщност идва от Дар-агач, това е наша стара дума.
Името на село Зли поток е Ъзли поток, което значи бърз поток, защото тук има река. В славянските езици няма “ъ” в началото на думата и така е станало Зли поток. На нашенски няма да е Зли поток, а Злов поток. Името Кръстец идва от кърище, къръш за ломене.

Гораните се определят и като българи,

идват в България, чувстват се добре и искат да работят и живеят в нашата страна. И преди е имало горани в България. Разкажете какъв е споменът за живота в България?
Имало е много горани в България, с чифлици, имоти в полетата, работили са в градовете. Когато България е воювала срещу Турция и са призовавали “Убийте турците!”, много горани са били вземани за турци и са пострадали. Така в бивша Югославия са призовавали “Убийте албанците”, и са пострадали гораните, които били вземани за албанци. Ние винаги сме страдали от всички. По време на войните един наш, който е бил сладкар в България, е убит, защото му намерили 100 килограма шекер. Нашите горани са се опитвали да дадат сладко, а са получавали неразбиране, гледали са ни като врагове.

За първи път чувам такава история. Гораните са ми разказвали със симпатия за живота на техните предци в България. Дайте ми повече подробности за това убийство.
По мирна доба излизаме на повърхността, но като се намеси политика и започне война, вече не ни гледат като горани, а какви имена имаме. Тогава нещата се решават според имената.

При война винаги е ирационално…
Ние не сме имали наша държава майка и затова сме страдали при всяка война. Днес е пълно с горани, които са зарязали бизнеса си в Словенското Приморие, Хърватска, Босна, Черна гора, и Косово. Взели са им бизнеса, дюкяните, инвентара.

Узурпирани или продадени?
Ние, гораните, където и да отидем, през мирно време излизаме на повърхността, но като нещо се обърка, никой не се отнася към нас като към горани, а ни гледат по имената. Няма кой да ни защити и ние страдаме. Преди сме бягали в Турция, сега нашите бягат към Западна Европа. Където и да идем, ние сме добре приети, никому зло не мислим. Ние сме космополити, не гледаме раса, цвят, кротки люде сме. В нашето сърце няма място за омраза. Горанин вот свое сърце нема места за мързене. Во горанско сърце место за мързене няма.

Все още пазите патриархалните ценности. Докога?
Полека лека ги губим. В Гора вече има и европейски ценности. Много горани нехаят за своя горански език. Ако живеят в Белград, говорят на сръбски, ако живеят в Македония – на македонски, в Албания – на албански. Ние сме гъвкав народ, но всъщност полека лека губим своята специфичност.

Губите специфичност, слизайки от планината, долу в ниското, така ли?
Културата е нещо относително, произлизащо от верското убеждение, което при нас избледнява и съответно избледнява и усещането за принадлежност. Ако няма как да я свържеш с родния край, полека лека я изоставяш, включвайки се в системата на други народи. Това е пагубно за Гора и гораните. Ние не сме горанци, а горани! Горанците за нас звучи подигравателно, магарци или горанци, наложили са ни го наши горани, включени в политическа система…. Ние сме горани, говорим горански. Ние имаме език, не сме никакви наречие нито на сръбския, нито на българския, нито на македонския език. Досега съм събрал 66 хил. горански думи от цяла Гора в Косово и Албания, имам още толкова материали. Нашият език е много богат. Например за кибритена клечка – „шибица” на сръбски, има много горански думи: кибрит/”чибрит”, „цракало”, „чирта”, а най-старата горанска дума е „евза”, което на средноазиатските езици значи домашно божество вътре, като икона при християнството. „Ев” значи къща, “за” означава вътре. Нашият горански език е по-богат от българския, сръбския, македонския и румънския език. Аз събирам речник на горанския език над 40 години.
Горанско-албанския речникът на Назиф Докле казва, че горанският е наречие на българския. Аз казвам обратното, че българският е наречие на горанския език. Но ние нямаме граматика, имаме 37 букви, но нямаме азбука. Мифтар Аджеми (създателят на „нашиница”, азбука на нашенски – бел. авт.) няма никаква връзка с Гора.

Местните хора ми обясниха, че в Зли поток има обичай, в който младите мъже обличат женски дрехи, за да покажат, че имат годеница.

Какво е точно “джамбала”? Вероятно е свързан с шаманизма?
По-късно “джамбала” приема облика на ислямизма. Ислямското население приема и започва да го практикува. Аз бях един от хората, които организираха празнуването на “джамбала” тук, в Зли поток. Шаманизмът все още присъства в Зли поток и в цяла Гора и няма никакъв начин да се изкорени. Това е прастара религия, която нашите предци са донесли тук във времената преди Христос. В нашите горански „джубета”, ушити с мъниста, има много шаманизъм.

Джамбала е много стар празник на младите мъже,

отпреди 9000 години. В средноазиатските езици „джан” значи душа, „вула” – да намериш, да откриеш, „джамбала” значи везати душа. Днес “джамбала” има в Азербайджан, в Средна Азия, а турците нямат такава дума. Как е дошла тази дума при нас, в Гора, ако не чрез миграцията. Навремето аз организирах “джамбала”, оставях си работата в Белград, за да участвам в джамбала тук, в Зли поток. Всички млади горани оставяха работата си, за да дойдат в Гора на “джамбала”, толкова важен беше този празник за младите момци, за ергените.
Първо, се договаря датата на празника, обикновено това е в края на юни. Това е манифестация на богоприродата на природата, на младите момци, които иска да се запознаят с девойки. Преди джамбала е бил чисто езически празник, който впоследствие става ислямски. При мюсюлманите, в нашите горски села не е бил позволен контакта между девойките и ергените, имало е правила, които не може да се нарушават и затова те са разговаряли нощно време – момъкът под балкона на девойката. Ако аз съм харесал няколко девойки, но не съм решил за коя ще се оженя, решавам някоя нощ да поискам нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс… Ако девойката ми изпрати някоя своя дреха, това е интимен знак, равносилен на това да имам интимен контакт с нея. Този знак не се е променил с годините – ако девойката ти прати дреха, а ти я приемеш, хората ще видят, че си зает, че имаш девойка. Обичаят “джамбала” не е бал с маски, това не са никакви маски. Патриархалното възпитание не е позволявало девойката да има контакт с момъка, ако някоя девойка е имала контакт, никой момък вече няма да я иска. Ако девойката прати своя дреха, гласува голямо доверие на момъка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купувал се е вол или овен, които се готвят в състезанията на бърдото “Морава”, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Това не е маскен бал, момците изобщо не са криели лицата си зад маски. В старо време “джамбала” се празнува през юни, а не през май, както е сега. Сега е изгубен старият начин на отбелязване, днес от “джамбалата” не е останало и “дж”-то.

Когато през 2000 г. сте ходили на „хадж” в Мека и сте се срещнали с мюсюлмани от цялата “умма”, вероятно сте видели и уахабити.Каква е разликата, която усетихте между мюсюлманите от Гора и тези от Близкия изток?


Не съм контактувал с такива мюсюлмани. Контактувах с хора, с които имах език за комуникация, с хора от Мала Азия. Нямаше много време за контакти, имаше и езикови бариери. Най-лесно ми беше с турски език, защото знам турски, както и с албански. В този момент изобщо не е важна разликата, нямаш политическа определеност, ходиш да задоволиш свои духовни потребности, това е нещо друго. Истинският хаджия няма време да мисли и за своята къща. Аз отидох на хаджилък, изпълнявайки моя дълг на мюсюлманин, един от петте стълба на исляма.
Аз имам право да кажа, че съм мюсюлманин или християнин или евреин, или протестантин, има секти в християнството и исляма. Ако Бог позволява аз да съм такъв, какво мога да имам срещу неговата воля? Въобще не ме притеснява кой каква религия изповядва. Ако някой е без вяра, комунист, и това приемам, защото това е негова воля. В исляма има сура, която забранява всяко насилствено приемане на вярата. Приказките за разпространение на исляма с огън и меч не са верни, защото това противоречи на Корана. Ние не сме кой знае какви вярващи, но каквото знаем, го знаем. От нашето село има доста хаджии.

Тук е имало шаманство, богомилство, ислям…

В Рестелица има тюрбе, не е бекташийско, никой не знае какво е. В Зли поток има стара джамия от VІІ – VІІІ век, разрушена по време на цар Душан, когато тук разпространявали християнството. Когато османлиите дошли тук през ХІV век, я нарекли Берат джамия, защото била обновена. Това е стар обект, обновен през ХІV век, има декрет за това.

Как приемате бошняците горани?
Гораните изобщо не са бошняци, нямаме никакви прилики с бошняците. Общото е нашата вяра, исляма. Нашата софра, нашите носии и езикът ни са различават от тези в Босна. Ако говорим за политика, на нас ни отговаря да имаме хора в парламента в Косово, тук няма проблем. Но е проблем, ако кажа, че съм горанин бошняк. Няма бошняци горани!

Рамадан Хаджия, вие пеете горански песни. Изрецитирайте текста на хубава горанска песен?
Много са. Ще ви прочета нещо за горската песен, включено в моята книга „Седефна тамбура”, което е на горански: „Горска песна дава: Шефак, айдънлък и милосен ахляк-характер, за свакого, а най-полйче за горски бешериат. Амм и за само сърце горско що чука и що зачукуйе йош по бърго во гърди, ка че чуйе горска песна. Дека оя далге руханийе (душевне вибрацие) ге упазуйе само горанин, ма кеде да йе, па и студен да биде ка змия, и свой език и мемлекет (роден край) да позабраиф, ама ка че чуйе горски мелос, че упази търпнайче пот кожа, що давайе свилйене далге (импулс, вибрации) ду само сърце горско”

На сватбата на Рамиза и Мехмет

В Зли поток, както в повечето села на нашенци в Гора има адет всички да ходят на обяд, когато има сватба. Когато в селото има гост, той също е канен на сватбата и трябва да “късне”, казва Рамадан Хаджия и настоява да ме заведе на сватбения обяд. “Селям алейкум”, поздравява мъжете, седнали отвън. Отвръщат му с: “Алейкум селям”. “Евлия Челеби й е меслек”, колега по занаят, представя ме Рамадан Хаджия и дава указания да отида при жените, башка..
Младоженците Рамиза и Мехмет живеят във Войводина и са дошли да направят сватбеното тържество по горански обичай в родното си село. Веселието е в каменна къща, каквито са повечето къщи в старо село, долната част на Зли поток. На сватбения обяд мъжете са на дълга трапеза отвън, аз стоя с жените в една соба на приземния етаж на къщата. Обядът завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. По икиндия настава време за “Машалла”. Идват роднините от Рестелица. В центъра под джамията се прави голямо хоро, на което няколко пъти ме подканят да играя и аз:“Що се срамиш ти?”.

На гости на фамилията Мазлами

“Според мен горанският е близо до българския”, коментира Ибрахим Мазлами, който слуша с голям интерес моя разговор с Рамадан Хаджия „Тук от ІХ до ХІІ век са владели българите, това са 300 години. Вие сте имали ханове, хан или кан, хърватите имат бан, това са названия от Средна Азия, където е бил център на културата и откъдето има миграция. Бул-гар означава изследовател, някой, който гледа, търси, вижда. Сърбин означава жетвар. Думата хубаво идва от “хуб” на персийски, което означава добро”, обяснява езиковото сходство Рамадан Хаджия.
След сватбата просто не мога да се откъсна от гостоприемството на нашенци от Зли поток. Като разбраха, че нямам с какво да си ходя, Ибрахим и съпругата му ме канят да пътувам с тях надолу към Драгаш.


“След войната беше много трудно да се живее в Косово. В Прищина беше катастрофа, както и в другите градове – Джаковица например. Призрен е един от най-добрите градове, свободно можеш да контактуваш на който и да е език. Приехме бошнячеството, само да не бъдем едно, друго или трето. Можем да приемем бошнячеството, щом е изгодно да имаме депутати в парламента, училища, образование”,
обяснява Ибрахим Мазлами, докато пием турско кафе на двора на къщите.
Накъдето погледнеш, е все зелено, из планината има билки “морач”, чието име идва от “морава”, както се казва и синьо-зеления цвят, мехлем за очите. Наоколо стари каменни с панорама към планината. Зли поток е живописно село, което носи планинската атмосфера, няма къщи прогимназии като в съседното село Рестелица, където са “като китайци” по думите на една от жените. Отсреща се виждат пасища, но добитъкът е намалял. В селото има 106 крави, малко кози и коне. Едно време е имало 3 – 4 хил. овце, сега са около 400. Прочутото “шарпланинско сирене” се прави само за домашни нужди, както и “метеница”, мътеница.
Фамилията Мазлами са музиканти, мъжете свирят на тамбура, на тъпан, имат записани музикални дискове. Докато пием кафе, жените от фамилията Мазлами носталгично обясняват, че сегашните сватби са “като “джамбала” няма ред, всичко промениха, защото хората имат малко време”. Едно време Зика гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки. Разглеждам семейния архив от сватбени снимки на фамилията Мазлами отпреди 35-45 години. Горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска. Позволяват ми да направя копия на снимките.
В колата на Ибрахим са сложени домашните хранителни продукти и за пореден път се сбогуваме с цялото село, преди да тръгнем към Драгаш и Призрен. „Вече 20 години пътуваме непрекъснато от Призрен до Зли поток”, обяснява жената на Ибрахим. Те се прибират в Призрен, защото къщата ми не е сигурна, има много кражби. Минаваме край село Глобочица, което е свързано с Белград, отляво се вижда село Борйе, което е в Кукъска Гора. Границата с Албания вече не се охранява. В Зли поток идват да работят майстори нашенци от Албания. Самите горани от Косово преди са били на гурбет в бивша Югославия, всички имали дюкяни, но после тръгнали по Западна Европа.

Длъге уши бабо(Кулак Баба)

Имаф йен дервиш стар, во йено теке. Дервиш дур биф млат чиниф хизмет во теке йеному шейху, ама ка остареф, а за хизмет неспособен, шейх му рече:
– Слушай ти, дервишу стар, ево ти йено магаре старо и нещо паре да ти се найдет за старос, и во йена торба нещо за йеденйе, иджи ке ти виджет очи и магара ке че те онесе и не се врачай текра, дета ти текра не си за работа.
Дервиш стар вели во себе:
– Дур сом биф млат, сом биф хубаф за хизмет, а сега сом остареф, несом за работа, па демек: „Хайде ти, скърши шия, дефол ти глава”!
Зеф торба со яденйе и магаре старо за оглаф, търнаф ни само не знъф ке да иде. Ходаф, ходаф ка за ке мемлечет свой, хесапиф да се врати во село свуйе. Таке яхнаф на магаре и полйека-полйека стигнаф ду некуйе место, а магаре оретчело да ходи па йедва ноге ге менуйе и на край се склиока на сам пут, пана со дервиша во йен батлак. Дервиш зе да го дига, ха да не стане, ама оно, пкойкало, не мърда. Дервиш зе да жела, що че работа сам, стар, а далйеко и от грат и от село свуйе, на чистина, во равница.
От некуе време сешиф да га закопа туе негде покрай пут, да му се одужи що го донесло ду туе.
Ископа мека земна и го напокри со земна, и му надойде на жела: дека остареф, и що йе далйко от свуе село, а не може да ходи и що го истераф Баба шейх от тече, дека туе имаф и да яде и да пуе и да спие, све бадиява. Сега що че работа: и на глас зе да жела.
Елйе, туе заминуйет некуйе пазарджие и го прашаха:
– Ей бе, аджо, що желаш туе покрай гроп, кой ти умреф?
– Ми умреф Кулак Бабо, па затия желам.
И пазарджие му фърлиха на гроп некой грош тогошен и заминаха. По них проходжае друге и друге, и сви му фърлиха по некой грош.
Дервиш баба, ка видеф туе пануе некой грош, решиф да ночева туе. И вутрото таке инсан фърлия некой грош- Решиф туе да остане и напариф йена колибица покрай магаречки гроп. Сваки ден он че сене покрай гробот и чека путници туе що проходжайе. Йене путници го прашалйе що гроп й е и що се чини себап? Он им рекоф/
– Овде йе закопан Кулак Баба и испунуйе инсанске желйе.
Тая маменица се прочула, и инсан зеф да иде и помощ да тражи отд гроп магаречки.
Ден за ден инсан иде и паре остава. Дервиш Баба туе напраиф куча и собраф друге джанили около себе. Кулак Бабин гроп постана на далйеко чуйен.

Ramadan Redžeplari, „Čekmedže. Meseljina-Masali-Prikažne (Istiniti – Mitski događaji-Price i basne), Prizren, 2005, ISBN 9951-8629-0-X (оригиналът е на латиница – бел. авт.)
Текстът е килиризиран фонетично от Таня Мангалакова

Повече снимки от пътуването може да видите във фейс бук страницата ми
http://www.facebook.com/people/Tanya-Mangalakova/629498965#!/album.php?aid=200550&id=629498965

Край

Автор: Таня Мангалакова

Снимки: авторът