Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания,минахме през Египет, минахме през Судан, прекосихме Етиопия, преминахме през Кения, Танзания и Малави, а за последо летяхме над водопадите Виктория в Замбия. Днес ще проверим какво правим, ако ни спре катаджия в пустинята Калахари
Приятно четене:
На мотор из Африка
девета част
Ботсвана: Да те спре катаджия в Калахари
- Валута – Пула /pula/.
- 1$ = 6,2 пула.
- 1 литър бензин = 6,29 пула
- Виза – За страните от ЕС няма визи и съответно за България също.
25.07.2010г. – 53-ти ден.
След вчерашния прекрасен ден на водопадите днес станахме отново късно и около 09.00 часа бяхме на път. До границата с Ботсвана бяха около 60 километра от гр.Ливингстън. Пътувайки в тази посока се изненадахме, че навигацията ни води към река Замбези и няма никакъв път. Явно беше, че
границата ще се минава с ферибот –
нещо, което бяхме пропуснали като информация при подготовката. Стигнахме за около час и наистина се оказа нещо подобно на ферибот. От страна на Замбия документите оправихме бързо и бяхме готови да се качим на лодката. Адската глупост тук беше при ферибота. Билета за човек и мотор е 5$, но трябва да се плати само в долари, въпреки, че се намираме още в Замбия. Изразихме остро нашето възмущение, въпреки че на никой не му пукаше и отидохме да чакаме нещото като ферибот. Тъпото беше, че в долари плащат само чужденците, а местните в куачи и това ни подразни. Както и да е. Започнахме да чакаме нашия ред.
Качихме се и така вече напуснахме Замбия и “плувахме” към
Ботсвана
След като изплувахме веднага отидохме на границата да оправяме документи. Наистина се оказа, че виза не ни е необходима, а само входен печат в паспорта. Просто казахме, че сме от България, те провериха в списък с държавите и видяха, че пътуваме свободно. Карнетите също доста бързо ги оправиха, като се плаща по 20$ на човек за застраховка и входна такса. Отново и на двете граници организацията беше много добра и за това минахме бързо. Доста се чудих на границите, тия тука по-глупави ли са, че не ни дават да си носим флашки из гишетата “за наше улеснение” и стигнах до извода, че са изостанали в развитието и още не са открили флаш паметта. Дано по-късно я открият, че да се минава бързо границата по-дълго време. 😀
Така, вече бяхме в Ботсвана.
Веднага се отправихме към най-близкия
град Касане,
за да преслушаме някой банкомат за парици. Касане е известен град, тъй като от тук започват повечето маршрути за сафари, разходка по Замбези и общо е много добре уредено градче. Вече ни направи впечатление, че движението е регулирано със знаци, светофари, пътна маркировка. Бензиностанциите бяха вече Шел, с кафе до него и големи супермаркети. Чудихме се дали да оставаме, но в крайна сметка решихме да минем още едни 400 км и тогава да спим в лоджа. Тръгнахме и още за първите 100 километра умрях от скука. Само прави пътища, пълна пустош около нас, нищо интересно като природа, освен отново синьото небе и белите облаци.
Наистина голяма скука. За Ботсвана знаех само, че е държава с доста диамантени мини, 70% от територията е съставена от пустинята Калахари и нищо друго. Обаче край пътя нито диаманти, нито и помен от тях. А доста гледах 😀
Стигнахме населено място след около 100 километра, заредихме бензин и продължихме
към гр. Ната
И пак ни грабна страшната скука. На два пъти заспах на мотора и като гледах Мони пред мен колко пъти се “опитваше” да излиза от пътя, явно и той спеше. Карахме със средна скорост 120км/час, но тук това се постига с максимална скорост от 140км/час. Няма много движение, но тези прави пътища са ужасни. След тях магистрала Тракия ми се вижда вече като планински проход в Алпите.
Nata, Ботсвана
Около 17.00 часа стигнахме до
мястото за спане – “Baobab Lodge”
Прекрасно място близо до пътя с места за палатки и бунгала.
Решихме да останем две вечери, за да покараме утре по соленото езеро “Makgadikgadi Pan”. Лоджата имаше и друго хубаво нещо – студена бира, след цял ден на температура от 30 градуса. Е, точно с тази течност и малко джин завършихме този ден
26.07.2010г. – 54-ти ден.
Умората се натрупваше в нас и за това днес станахме също късно в 09.30 часа.Пихме кафе и в 11.00 часа тръгнахме към
соленото езеро Makgadikgadi Pan
Мони беше карал преди години в един от туровете му в Африка и сега търсихме пътя, от който да влезем към езерото. Намерихме го. Слязохме към езерото за да видим какво е да се кара по суха сол.
Беше доста забавно, а за мен беше и първия път, в който карам по такава “настилка”.
В този ден за почивка, отново си покарахме доволно. Оказа се, че в този период на годината сухото езеро не е толкова сухо. Имаше места, където си беше чиста кал. Въпреки това решихме да покараме, защото нали всичко трябва да се опита.
Около 13.00 часа решихме да спираме и да си ходим. Малко почистихме
а и тъкмо започнаха да се събират облаците.
Тръгнахме си доволни, отидохме до съседното село да напълним бензин и се върнахме до лоджата. Беше обаче още рано за лягане и трябваше нещо да прави. Вече от няколко дни не бяхме виждали животни, решихме да вземем да си построим едно, че да се снимаме и в Ботсвана с нещо диво 😀 Получи се нещо средно между прасе и мравояд, но за сметка на това пък голямо.
А защо лоджата се казва Баобаб може сами да разберете.
Последва абсолютен мързел придружен със студена бира. Така разпуснахме днес. Утре си тръгвахме и продължавахме към Калахари.
По план
трябваше да се качим нагоре по делтата на река Окаванго, но тук аз реших да пропусна тази забележителност, защото трябва да има за какво да се върна отново. Мони беше ходил на това красиво място и положи доста усилия да ме убеди, че си заслужава, но в крайна сметка променихме маршрута през Калахари към Намибия. Нещо ново и за двама ни, а Окаванго следващия път. Сега просто не си носех въдица. 😀
27.07.2010г. – 55-ти ден.
Днес се събудихме малко по-рано и в 08.30 часа вече пътувахме. Отново ни посрещнаха ужасно правите пътища. Въпреки вчерашното мързелуване сега отново се борихме да не заспим на моторите. Какво ли не правихме и единствено не пробвахме да караме на челна стойка. Спирахме на бензиностанции само и странното е, че тук открихме от енергийните напитки “Монстер”.
Не знам какво му е чудовищното, но със сигурност не помага срещу прави пътища. Спирахме често за почивка и събуждане и от нямане на какво дори започнахме да гледаме как се спазват призивите по кошовете за боклук.
Явно заспиването по време на път не е само при нас, защото на много места имаше направени отбивки за почивка.
Малко
преди да влезем в Калахари ни спря полиция
Брей, най-после нещо за събуждане. Имаха радари беше ни ясно още при спирането за какво става въпрос. Стана ми смешно, защото за всички километри до тук и за всички места, през които минахме тук в нищото за първи път ни спират за превишена скорост. Карали сме със 116км/час при ограничение 60.
Единият полицай ни извика към колата. Там извади таблицата и ни показа, че за това превишение глобата е 1220 пула за всеки, което си е около 200$.
Обаче полицаите удариха на греда. Все пак спират хора от България, където разговора между служител на КАТ и шофьор е висшата форма в артистичното изкуство. Още като видяхме сумите веднага лицата ни придобиха онази физиономия, която може да накара човек да се разплаче по-бързо, отколкото ако гледа сериала “Листопад”. Мони с много трудно и “притеснено” движение бръкна в джоба и извади 180 пула. Аз също трудно бръкнах и извадих 200 пула. Ама вярно си беше трудно да преброя 200 пула без да гледам.
Мони му каза, че това е всичко което имаме, но пък имаме кредитни карти и можем да платим с тях. Насред пустинята щеше да е голям майтап да платим с кредитни карти.
Мони все още ” притеснен ” попита полицая какво ще правим 😉
И тук чухме вълшебните думи. Момчето каза ” Ами вие кажете, все пак вие сте клиентите”. Винаги като чуя, че съм клиент на КАТ е ясно, че ще се дава и няма да се пише. Казахме му, че можем да оставим общо 380 пула. Полицаят се “смили и каза да оставим само 300, а другите да си ги пазим за цигари. Така ни се разминаха големите глоби.
Смешното беше, че цялата сцена се разигра без да се наговаряме с Мони за действията ни и така лъжехме, че после един друг се питахме дали това са ни всичките пари.
Викаме си, щом се появи корупцията, явно влизаме в цивилизацията
Ама много мило ми стана като видях тези полицаи. Така точно като нашите си – колата скрита в сянката на дърво и храсти около него, радара на тринога скрит зад дървото и само леко се подава, владеят и те онова изкуство на преговори и въобще все едно си бях в България и пътувах от Плевен за София, късно вечер.
Продължихме си по пътя и след малко влязохме в
пустинята Калахари
Интересно място. Нищо общо с истинска пустиня. Тук имаше дървета, храсти и доста зеленина. По-скоро ми приличаше на савана.
Така в скуката на правите пътища около 16.00 часа стигнахме до
гр. Гханзи /Ghanzi/
Тук бяхме решили да нощуваме, тъй като други населени места нямаше. От гр. Маун до гр.Гханзи са 289 километра и няма нито едно населено място и нито една бензиностанция. В Калахари навсякъде от двете страни на пътя има ограда от мрежа и то тя е на около 5-10 метра от асфалта. Няма как да се навлезе навътре в пустинята. Гр. Гханзи се оказа малък, но много чист и подреден град с два хотела и две лоджи, а и един голям супермаркет, от който пазарувахме за вечеря. Вечеряхме и така приключихме за днес.
Утре вече се отправяме към Намибия.
Очаквайте продължението
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани с Южна Африка – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
[
Tags: Африка на мотор, Ботсвана, Калахари, катаджия
