Днес благополучно ще завършим това пътешествие в Кейптаун, на нос Добра надежда и Иглен нос
Приятно четене:
На мотор из Африка
единайсета част
Южна Африка: Финал при нос Добра надежда
Валута – Ранд /rand/.
1$ = 6,8 – 7,10 ранда.
1 литър бензин 95 = 8,39 ранда
Виза – 84 лева и се издава предварително от Посолството на ЮАР в София. На нас ни дадоха виза, която важи за 10 дни от влизането в страната.
След като на 04.08.2010г. минахме границата на Намибия, от страната на Южна Африка отново ни посрещна много добра организация и бяхме готови за около половин час. Влязохме в последната държава от нашето пътуване. И от тази страна беше същата жега.
Първите 10 километра покарахме по прекрасни завои, но след това отново започнаха правите пътища. Едва след още 60 километра стана интересно. От двете страни на пътя се появиха интересни скали, хубави завои и карането си беше вече удоволствие. Около 16.00 часа стигнахме до
гр. Спрингбок /Springbok/
Тук решихме да нощуваме. Намерихме и лоджа в скалите над града. Прекрасно място идеално за почивка. Градчето беше малко, доста подредено и чисто. Тук вече си беше абсолютната цивилизация, предлагаща всякакви видове заведения за бързо хранене, супермаркети и други познати неща. Това беше и за този ден. Скука по пътя, но стигнахме и последната държава от пътуването ни.
05.08.2010г. – 64-ти ден.
Днес ни предстоеше да стигнем до Кейптаун и за това станахме рано. Имахме да изминем 570 километра. В Спрингбок тъкмо отваряха магазините и решихме да купим SIM карта, защото трябваше да се обадим да си уредим нощувките в Кейптаун. Щяхме да спим в апартамента, за който Лоранс ни помогна.
Купуването на тази СИМ карта отне 30 минути. Отидохме и до магазин, където предлагаха карти на Vodacom за да си купим и флашки за мобилен интернет. Е, точно там попаднахме на най-бавния продавач в света. Покупката ни отне цели два часа и половина и всичко това, за да регистрира картата, копия на паспортите и пресмятане на сумата. Просто не можех да повярвам на какъв човек попаднахме. Хубавото беше, че точно когато щяхме да му извиваме вратлето, той приключи със сметките. Ужас. В 11.30 часа вече бяхме готови.
Добре, че за това време Мони успя да говори с Черил, собственичката на апартамента в Кейптаун и спането беше уредено. Тръгнахме най-после. Дадохме такава газ, че докарахме средна скорост 120 км/час. В началото ни поваля малко дъжд и стана студено, но все пак тук си е средата на зимата. Температурата беше само 12 градуса. Пътят вече беше с доста завои и много живописен. В началото се редуваха скали с най-различна форма, а след това започнаха зелените поляни. Всичко стана много свежо и цветно.
Днес наред е по немски уредената Намибия с нейните уредени градове, огромни дюни и студени пустини
Приятно четене:
На мотор из Африка
десета част
Намибия: една Германия в пустинята
Валута – Намибийски долар.
1$ = 7,5 намибийски долара.
1 литър бензин 95 = 7,7 намибийски долара
Виза – 45 евро и се издава предварително от Виена.
28.07.2010г. – 56-ти ден.
Вече започнахме да усещаме, че се движим към зимата. Странно е да чуем, че в България са големи жеги, а ние да се събудим на 12 градуса.
Oтново тръгнахме в 08.30 часа. През целия ден температурата се качи само до 24 градуса. Пътят до границата с Намибия продължаваше през Калахари и това отново беше придружено с огромна пустош и правите пътища. Около 13.00 часа вече бяхме на границата с
Намибия
Тук само се попълва бланка за влизане и няма други формалности. Плаща се и пътна такса 130 намибийски долара. И тук минахме бързо границата. Карахме отново по познатите ни прави пътища през Калахари и нямахме още усещането, че сме в друга държава.
Стигнахме и първия по-голям град на Намибия. Веднага ни направи впечатление, че
Намибия е много светска държава
Усещах, че напускаме онази Африка, за която мечтаех и заради която тръгнах на това пътуване. Всичко беше лъскаво, огромни супермаркети, уредено движение, светофари, дори заведения от сорта на McDonalds и KFC. Бяхме вече в друга Африка, а и се движехме към западното крайбрежие. Дори пътищата имат табели, уширения за камиони, мантинели.
На около 40 километра преди столицата на Намибия – Виндхук /Windhoek/ се появиха малко планини и започнаха приятни завои.
Виза – За страните от ЕС няма визи и съответно за България също.
25.07.2010г. – 53-ти ден.
След вчерашния прекрасен ден на водопадите днес станахме отново късно и около 09.00 часа бяхме на път. До границата с Ботсвана бяха около 60 километра от гр.Ливингстън. Пътувайки в тази посока се изненадахме, че навигацията ни води към река Замбези и няма никакъв път. Явно беше, че
границата ще се минава с ферибот –
нещо, което бяхме пропуснали като информация при подготовката. Стигнахме за около час и наистина се оказа нещо подобно на ферибот. От страна на Замбия документите оправихме бързо и бяхме готови да се качим на лодката. Адската глупост тук беше при ферибота. Билета за човек и мотор е 5$, но трябва да се плати само в долари, въпреки, че се намираме още в Замбия. Изразихме остро нашето възмущение, въпреки че на никой не му пукаше и отидохме да чакаме нещото като ферибот. Тъпото беше, че в долари плащат само чужденците, а местните в куачи и това ни подразни. Както и да е. Започнахме да чакаме нашия ред.
Качихме се и така вече напуснахме Замбия и “плувахме” към
Ботсвана
След като изплувахме веднага отидохме на границата да оправяме документи. Наистина се оказа, че виза не ни е необходима, а само входен печат в паспорта. Просто казахме, че сме от България, те провериха в списък с държавите и видяха, че пътуваме свободно. Карнетите също доста бързо ги оправиха, като се плаща по 20$ на човек за застраховка и входна такса. Отново и на двете граници организацията беше много добра и за това минахме бързо. Доста се чудих на границите, тия тука по-глупави ли са, че не ни дават да си носим флашки из гишетата “за наше улеснение” и стигнах до извода, че са изостанали в развитието и още не са открили флаш паметта. Дано по-късно я открият, че да се минава бързо границата по-дълго време. 😀
Така, вече бяхме в Ботсвана.
Веднага се отправихме към най-близкия
град Касане,
за да преслушаме някой банкомат за парици. Касане е известен град, тъй като от тук започват повечето маршрути за сафари, разходка по Замбези и общо е много добре уредено градче. Вече ни направи впечатление, че движението е регулирано със знаци, светофари, пътна маркировка. Бензиностанциите бяха вече Шел, с кафе до него и големи супермаркети. Чудихме се дали да оставаме, но в крайна сметка решихме да минем още едни 400 км и тогава да спим в лоджа. Тръгнахме и още за първите 100 километра умрях от скука. Само прави пътища, пълна пустош около нас, нищо интересно като природа, освен отново синьото небе и белите облаци.
Наистина голяма скука. За Ботсвана знаех само, че е държава с доста диамантени мини, 70% от територията е съставена от пустинята Калахари и нищо друго. Обаче край пътя нито диаманти, нито и помен от тях. А доста гледах 😀
Стигнахме населено място след около 100 километра, заредихме бензин и продължихме
към гр. Ната
И пак ни грабна страшната скука. На два пъти заспах на мотора и като гледах Мони пред мен колко пъти се “опитваше” да излиза от пътя, явно и той спеше. Карахме със средна скорост 120км/час, но тук това се постига с максимална скорост от 140км/час. Няма много движение, но тези прави пътища са ужасни. След тях магистрала Тракия ми се вижда вече като планински проход в Алпите.
Nata, Ботсвана
Около 17.00 часа стигнахме до
мястото за спане – “Baobab Lodge”
Прекрасно място близо до пътя с места за палатки и бунгала.
Решихме да останем две вечери, за да покараме утре по соленото езеро “Makgadikgadi Pan”. Лоджата имаше и друго хубаво нещо – студена бира, след цял ден на температура от 30 градуса. Е, точно с тази течност и малко джин завършихме този ден
26.07.2010г. – 54-ти ден.
Умората се натрупваше в нас и за това днес станахме също късно в 09.30 часа.Пихме кафе и в 11.00 часа тръгнахме към
соленото езеро Makgadikgadi Pan
Мони беше карал преди години в един от туровете му в Африка и сега търсихме пътя, от който да влезем към езерото. Намерихме го. Слязохме към езерото за да видим какво е да се кара по суха сол.
Беше доста забавно, а за мен беше и първия път, в който карам по такава “настилка”.
В този ден за почивка, отново си покарахме доволно. Оказа се, че в този период на годината сухото езеро не е толкова сухо. Имаше места, където си беше чиста кал. Въпреки това решихме да покараме, защото нали всичко трябва да се опита.
Около 13.00 часа решихме да спираме и да си ходим. Малко почистихме
а и тъкмо започнаха да се събират облаците.
Тръгнахме си доволни, отидохме до съседното село да напълним бензин и се върнахме до лоджата. Беше обаче още рано за лягане и трябваше нещо да прави. Вече от няколко дни не бяхме виждали животни, решихме да вземем да си построим едно, че да се снимаме и в Ботсвана с нещо диво 😀 Получи се нещо средно между прасе и мравояд, но за сметка на това пък голямо.
А защо лоджата се казва Баобаб може сами да разберете.
Последва абсолютен мързел придружен със студена бира. Така разпуснахме днес. Утре си тръгвахме и продължавахме към Калахари.
По план
трябваше да се качим нагоре по делтата на река Окаванго, но тук аз реших да пропусна тази забележителност, защото трябва да има за какво да се върна отново. Мони беше ходил на това красиво място и положи доста усилия да ме убеди, че си заслужава, но в крайна сметка променихме маршрута през Калахари към Намибия. Нещо ново и за двама ни, а Окаванго следващия път. Сега просто не си носех въдица. 😀
27.07.2010г. – 55-ти ден.
Днес се събудихме малко по-рано и в 08.30 часа вече пътувахме. Отново ни посрещнаха ужасно правите пътища. Въпреки вчерашното мързелуване сега отново се борихме да не заспим на моторите. Какво ли не правихме и единствено не пробвахме да караме на челна стойка. Спирахме на бензиностанции само и странното е, че тук открихме от енергийните напитки “Монстер”.
Не знам какво му е чудовищното, но със сигурност не помага срещу прави пътища. Спирахме често за почивка и събуждане и от нямане на какво дори започнахме да гледаме как се спазват призивите по кошовете за боклук.
Явно заспиването по време на път не е само при нас, защото на много места имаше направени отбивки за почивка.
Малко
преди да влезем в Калахари ни спря полиция
Брей, най-после нещо за събуждане. Имаха радари беше ни ясно още при спирането за какво става въпрос. Стана ми смешно, защото за всички километри до тук и за всички места, през които минахме тук в нищото за първи път ни спират за превишена скорост. Карали сме със 116км/час при ограничение 60.
Единият полицай ни извика към колата. Там извади таблицата и ни показа, че за това превишение глобата е 1220 пула за всеки, което си е около 200$.
Обаче полицаите удариха на греда. Все пак спират хора от България, където разговора между служител на КАТ и шофьор е висшата форма в артистичното изкуство. Още като видяхме сумите веднага лицата ни придобиха онази физиономия, която може да накара човек да се разплаче по-бързо, отколкото ако гледа сериала “Листопад”. Мони с много трудно и “притеснено” движение бръкна в джоба и извади 180 пула. Аз също трудно бръкнах и извадих 200 пула. Ама вярно си беше трудно да преброя 200 пула без да гледам.
Мони му каза, че това е всичко което имаме, но пък имаме кредитни карти и можем да платим с тях. Насред пустинята щеше да е голям майтап да платим с кредитни карти.
Мони все още ” притеснен ” попита полицая какво ще правим 😉
И тук чухме вълшебните думи. Момчето каза ” Ами вие кажете, все пак вие сте клиентите”. Винаги като чуя, че съм клиент на КАТ е ясно, че ще се дава и няма да се пише. Казахме му, че можем да оставим общо 380 пула. Полицаят се “смили и каза да оставим само 300, а другите да си ги пазим за цигари. Така ни се разминаха големите глоби.
Смешното беше, че цялата сцена се разигра без да се наговаряме с Мони за действията ни и така лъжехме, че после един друг се питахме дали това са ни всичките пари.
Викаме си, щом се появи корупцията, явно влизаме в цивилизацията
Ама много мило ми стана като видях тези полицаи. Така точно като нашите си – колата скрита в сянката на дърво и храсти около него, радара на тринога скрит зад дървото и само леко се подава, владеят и те онова изкуство на преговори и въобще все едно си бях в България и пътувах от Плевен за София, късно вечер.
Продължихме си по пътя и след малко влязохме в
пустинята Калахари
Интересно място. Нищо общо с истинска пустиня. Тук имаше дървета, храсти и доста зеленина. По-скоро ми приличаше на савана.
Така в скуката на правите пътища около 16.00 часа стигнахме до
гр. Гханзи /Ghanzi/
Тук бяхме решили да нощуваме, тъй като други населени места нямаше. От гр. Маун до гр.Гханзи са 289 километра и няма нито едно населено място и нито една бензиностанция. В Калахари навсякъде от двете страни на пътя има ограда от мрежа и то тя е на около 5-10 метра от асфалта. Няма как да се навлезе навътре в пустинята. Гр. Гханзи се оказа малък, но много чист и подреден град с два хотела и две лоджи, а и един голям супермаркет, от който пазарувахме за вечеря. Вечеряхме и така приключихме за днес.
Утре вече се отправяме към Намибия.
Очаквайте продължението
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази, свързани с Южна Африка – на картата:
Виза – на границата и струва 50$ за три месеца. По-малка няма. Тук за всеки карнет се плаща 50 000 квачи и задължителна застраховка 112 500 квачи на човек.
И така на 21.07.2010г. след Малави,
границата на Замбия
също минахме много бързо – за около 30 минути. На повечето граници за улеснение са направени гише за паспортна проверка и гише за митница едно до друго. По този начин минаването става доста бързо. След като оформихме всички документи тръгнахме към
гр.Чипата,
където бяхме решили да нощуваме. Градът се намира на 20 километра след границата. За тези 20 километра ни направи впечатление, че Замбия е много по-богата държава. Всичко е много уредено, хората са много добре облечени и чисти, появиха се големи бензиностанции и хубави сгради.
В 18.30 часа стигнахме мястото, което предварително бяхме проучили и което ни препоръча Алекс в Танзания. Казва се
“Mama Rules Bed&Breakfast”
Много хубаво място, където има стаи, място за палатки и бунгала без баня и тоалетна, но пък такива има в близост в отделна постройка. Ние се настанихме в такова бунгало.
Тук имаше много туристи от различни държави. Най – силно впечатление ни направиха двама старци, тръгнали на разходка от Южна Африка с микробус “Фолксваген Транспортер” и доста обичаха да си пийват. Запознахме се с тях и веднага ни попитаха в България какви животни има за лов. Явно бяха ловци. Пихме по няколко джина и завърши и този ден. След Кения слизайки надолу ни направи впечатление, че става по-скъпо във всички места. Е, вече сме в Замбия и продължавахме към Кейптаун.
22.07.2010г. – 50-ти ден.
Беше спокойна сутрин. Пиехме си кафе и си гледах Траснпортьора 3 – глупав екшън, но тук ми се видя много хубав.
Отново в 08:00 часа потеглихме на път.
Днес трябваше да стигнем до столицата на Замбия – Лусака
През първите 200 километра беше много скучно. Пътят е прав и нищо интересно около него. След това започнахме да се изкачваме в планината, където започнаха поредните хубави завои и красиви гледки. Спирахме за кратки почивки без много да се застояваме, защото километрите до Лусака бяха доста.
Ето и едно от основните средства за придвижване тук.
Стигнахме и
моста над река Луангва
Красиво място. Минавайки по моста от лявата ни страна беше Мозамбик.
Мони отново обсъди с местните защо нямат учебници или книги.
Много е странно как още от Кения всички деца, когато дойдат при нас, първо искат да им дадем учебници, след това питат за книги и после за химикали. Наистина е странно, когато дойде до теб черно момче и не чуеш “Батка дай двайси стинки”.
Минахме и моста.
И продължихме да караме. От толкова много гледане на красоти не заредихме гориво. Сега карахме “леко” притеснено, защото влизахме в някакъв резерват, а на картата никъде не беше отбелязана бензиностанция.
Следващата беше на 240 километра, а ние имахме още за около 140. Лоша работа, а и тубите са празни. Спряхме в едно село и след кратък разговор местните се съгласиха да ни продадат бензин на черно и естествено на двойна цена. Нямаше мърдане, защото следващата бензиностанция беше на 150км. Веднага ни направиха едни скачени съдове и започнахме да зареждаме.
Вече заредили спокойно продължихме към Лусака. Около 17.00 часа стигнахме.
Лусака като столица на Замбия
е доста голям град, но изненадващо нямаше задръстване и беше много чисто. Още в началото на града започнаха големи и широки булеварди, движението беше спокойно и се спазваха някакви правила на пътя. Градът се оказа много модерен. Навсякъде кипи строителство на големи сгради и в същото време е чисто и някак подредено, а хората отново са усмихнати. До тук Лусака е най-хубавата столица по маршрута ни, а и добре ни посрещнаха.
Намерихме хотел с интернет и така приключи и този наш ден.
23.07.2010г. – 51-ви ден.
Наличието на интернет винаги ни оставя малко време за сън. Беше поредната сутрин, в която Мони трудно ме накара да стана. Затова и днес тръгнахме чак в 09.30 часа, но пък гр.Ливингстън и водопадите Виктория бяха близо. Пътищата отново бяха идеално прави и ужасно скучни. Нищо интересно. Спирахме доста пъти за по цигара и малко да се събудим.
Единственото интересно беше невероятно синьото небе и белите облаци. Много е чист въздуха в Африка и всичко се вижда в истинските си цветове. Спирахме и по бензиностанции, където отново рецитирахме научените вече реплики – откъде сме и т.н.
В 17.00 часа стигнахме до
Ливингстън
Започнахме обиколка, за да търсим къде да спим. За първи път видяхме
река Замбези и водопадите Виктория,
макар и далеч от нас.
река Замбези и водопадите Виктория на заден план
Беше вълнуващо да сме съвсем близо до едно от чудесата на света. Обикаляйки
намерихме и фирма, която предлага полет с хеликоптер над водопадите
и в каньоните около тях. Веднага се записахме за следващия ден, като Мони реши да обясни, че сме журналисти и ни направиха отстъпка. Как му хрумна тази идея още се чудя, обаче много подейства.
Тръгнахме обратно към Ливингстън и точно на пътя видяхме цяло семейство слонове. Е, толкова близо до слонове не бяхме стояли. Но на Мони явно и това му беше далечко и се пъхна почти до хобота на единия.
Продължихме и в Ливингстън намерихме хотел. Решихме да останем два дни, за да починем и да разгледаме водопадите. Вече нямах търпение за утрешния ден и полета с хеликоптера. Обаче пак имаше интернет и пак късно легнах.
24.07.2010г. – 52-ри ден.
Днес беше ден за
водопадите Виктория
Виктория, Замбия
Спахме до късно и в 11.00 часа ни взе кола от хотела за да ни закара до площадката на хеликоптера. На място изслушахме кратък инструктаж от сорта да не слизаме от хеликоптера преди да е кацнал, да повръщаме само в торбички и други подобни 😀
Ето го и звяра.
След инструктажа бяхме готови да се качваме. Качихме се, излетяхме и колкото повече се издигахме, толкова повече адреналина се качваше. Досега бях се качвал само веднъж на военен хеликоптер и от тогава помня, че в тях няма торбички, а Мони се качваше за първи път. И двамата бяхме ухилени до ушите.
Полетът започна с обиколка над резервата.
След това слязохме в
каньона на река Замбези
Летеше ниско до водата с всякакви маневри и се чувствах като в екшън филм от рода на Рамбо 1,2,3,4…. Невероятно изживяване.
След каньона се отправихме към водопадите. Отгоре гледката беше много красива. Виждахме целия водопад и странните форми на каньона, в който тече река Замбези. Направихме няколко кръга над
водопадите Виктория
Беше наистина невероятно. След обиколките на водопадите се върнахме в базата. Кацнахме и всичко приключи. Както каза тогава Мони
идеше ни да крещим от радост,
но пък не знам пилота как щеше да го приеме. Върнахме се в хотела за кратка почивка и решихме отново
да се върнем на водопадите, но този път пеша
Тук вече видяхме колко много туристи има. Алеите бяха пълни. Може да се разгледа от страна на Зимбабве и от страната на Замбия. Ние решихме да не минаваме граница и тръгнахме по алеята от нашата страна.
Още с приближаването се чуваше онзи грохот на водата, който никога няма да забравя. Започнаха да се откриват все по-хубави и по-хубави гледки. Естествено появи се и пълна дъга. Бяхме точно срещу водопада и от нашата страна пръските, които се връщаха от падащата вода бяха толкова много, че приличаше на проливен дъжд. За около 2 минути бяхме целите мокри, но това не ни притесняваше. Видяхме и моста, свързващ Замбия и Зимбабве.
Добре се намокрихме и тръгнахме обратно към хотела. Водопадите Виктория са наистина едно от най-красивите места, които съм виждал и напълно заслужено са едно от чудесата на света. Така щастливо завърши и този ден от нашето пътуване. Утре вече продължаваме към Ботсвана, която е на около 60 километра от Ливингстън.
Очаквайте продължението
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Обиколка на Африка – на картата:
Виза – в първия голям град след границата и струва 70$ или 50$ ако е транзитна за три дни. На границата се издава писмо, което удостоверява, че може да се влезе в държавата и до 72 часа трябва да се извади виза. По-нататък ще прочетете как точно се получи при нас.
И така, все още на 20.07.2010г. около обяд ние сме на границата. След като бързо преминахме от танзанийска страна,
в Малави влязохме също за 15 минути
Тук не се продават визи, а само ни издават писмо, с което ни разрешават да влезем в държавата и до 72 часа трябва да си извадим, за да можем да напуснем след това.
На границата Мони се свърза с дилъра на БМВ в Замбия, за да ми уговори гуми, но там нямали налични, а можело да се поръчат едва след като отида на място. За пореден път се “зарадвах” как дилърите помагат, когато човек е на път и има проблем. Сигурно ще е огромна загуба за дилъра да ми поръча гуми и като отида на място да си ги взема. Но може да се притесняват, че просто някой им звъни от границата на Малави, за да иска гуми и това е само за да си прави майтап с тях и те след това няма какво да ги правят. Както и да е.
Тук на границата ни настигнаха Алан и Фиона. Алан също опита всичко възможно да ми уреди гуми, но без резултат. Хубавото беше, че предната вътрешна гума се държеше прекрасно. Влязохме в
Малави
За тази страна не знаех почти нищо предварително, освен че има прекрасно езеро, води се за една от най-слабо развитите държави в света и главно се препитават с отглеждане и износ на тютюн, чай и памук. Сега имахме възможност да проверим лично. Разгледахме картата и видяхме, че
най-близкият голям град е Мзузу
и тръгнахме натам, за да си извадим визи от офиса на регионалната имиграционна служба. Отначало пътят беше скучен асфалт, но след около 60 километра при град Корунга, където спряхме да изтеглим пари, започна да се изкачва в планината. Тогава видях за първи път
езерото Малави
Огромно е и имах чувство, че гледам морето. Естествено спряхме и веднага и нас ни видяха местните.
Езеро Малави
Малавийци
На пръв поглед Малави прави впечатление на по-бедна държава от Танзания, хората също са доста бедни, но всички са положили усилия да
изглеждат добре и пред домовете им да е подредено
Пътят се изкачваше доста нагоре в планината и карахме по прекрасни асфалтови завои. Времето се оправи и се радвахме на слънцето.
А навсякъде, където спрем, излизаха да ни посрещнат 😀
Продължихме още с изкачването на планината и вече на високото видях прекрасна гледка към езерото. Спрях, но лошото беше, че тогава нямах връзка с Мони, който караше пред мен и той продължи. Наложи се да се върне. Да си призная честно така доста пъти го принуждавах да се връща и по неговия километраж пътят в километри е по-дълъг от това, което е при мен. Ама пък кога пак ще спра на това място.
В следващото пътуване обещавам да съм по-сериозен и ще се запася със сигнални ракети, за да предупреждавам когато разговорните не работят 😀
Започнахме да се спускаме от планината към гр. Мзузу
И пак спряхме. Дойдоха посрещачите и Мони веднага завърза разговор за икономическата обстановка в страната и защо децата нямат учебници 😀 А те му отговориха, че нямат, защото туристите, които срещат, не носят, за да им дават. Прави бяха.
Тук Алан и Фиона отново ни настигнаха и това беше последната ни среща с тях.
Алан и Фиона
Около 14.30 часа стигнахме
гр.Мзузу
и се отправихме директно към имиграционната служба. Мони взе паспортите и се качи за визи, а аз останах да обяснявам на местните какви сме ние, откъде идваме, къде отиваме, колко струват моторите, колко вдигат, и други подобни неща. Тук се сетих за интересния мейл, който Мони получи от едно от канадските момчета – Майк, с които карахме в Судан. Пишеше как през цялото време карат зад нас, дори в един хотел са им дали същата стая, а на всяка бензиностанция са ги питали дали и те са от България, защото двама минали преди два дни. На всяка бензиностанция винаги ни разпитват обичайните неща и приемат отговорите съвсем простичко. Минават двама швейцарци и нас ни питат вие швейцарци ли сте, ние – от България и значи за тях и следващите са от България, а като минат канадците значи и след тях са от Канада и т.н. Всяко зареждане на гориво беше свързано с кратък разказ около 15 минути на тема от коя държава сме, къде отиваме и т.н. Обикновено се разказва поне пред 10 души и дори репликите ни се повтаряха едни и същи.
Mzuzu, Малави
Та докато разказвах на поредните нашата история пред имиграционната служба, Мони слезе ядосан. Вътре след като попълнил всички формуляри му казали, че всъщност нямат стикерите за визи. Трябвало да отидем в столицата Лилонгве, за да е сигурно, че ще има. Това доста промени плана ни за престой в Малави, но нямахме друг избор. Визата е важна, защото с нея дават и разрешението за напускане на страната. Продължихме по пътя вече с една цел – да търсим място за нощувка. Обиколихме доста лоджи и точно когато се стъмни намерихме
лоджата “Chintheche Inn”
Останахме да нощуваме там. Нямаше други туристи, а мястото беше доста хубаво на брега на езерото. Беше спокойно извън активния туристически сезон. Така приключи този наш ден от пътуването.
21.07.2010г. – 49-ти ден.
Беше една от малкото вечери, в които успях да се наспя. Събудихме се точно при изгрева на слънцето. Натоварихме багажа, за да сме готови за път.
След това веднага отидохме на брега на езерото.
Все още ни беше странно, че сме на брега на езеро. Цяла нощ се чуваше как се разбиват вълните и имахме усещане, че сме на брега на море. Беше пусто, защото сега не е сезона за туристи в Малави. Езерото наистина е много красиво и огромно.
В 08.30 часа отново тръгнахме на път. Бяхме решили да си вземем визи, да напуснем Малави и още тази вечер да влезем в Замбия. По план трябваше да отидем в по-развитата част от брега на езерото, където са курортите, но това беше точно в обратна посока на столицата. Времето отново беше хубаво с много слънце и ясно небе. Спирахме за почивки, за да погледаме още малко към езерото и естествено пак ни посрещаха.
В Лилонгве
стигнахме в 13.00 часа. Лесно намерихме имиграционната служба. Поискахме транзитни визи и процедурата по издаването отне един час.
Лилонгве ни направи впечатление на много чист и подреден град,
а освен това и много развит с модерни сгради. Нещо много различно от това, което до сега бяхме видели в Малави. Населението му е около 700 000, но е първата столица до тук, в която няма задръстване от коли и камиони.
В 15.00 часа бяхме готови с визите и поехме към границата. Беше доста смешно, защото общо взето ситуацията стана – дайте ни визи, за да напуснем страната.
На 10 километра преди границата ни спря полиция. Провериха ни шофьорските книжки и поискаха застраховките ни. Ние нямахме, защото на границата при влизането след като попитахме, ни казаха, че не ни трябват. Сега полицаят обясни, че това не е вярно и трябва да имаме задължително. Написаха ни по един фиш, Мони отиде да ги плаща, а аз останах с полицаите, докато се върне и покаже разписките, че е платил. Платихме по 30$ и продължихме към границата.
Отново от страна на Малави излязохме за около 15 минути и вече пред нас беше Замбия. Завърши още един ден от пътуването ни. Бързо минахме Малави, но и тук отново ще дойдем да поразгледаме за повечко време.
Очаквайте продължението
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Източна Африка – на картата:
Предупреждение: разказът може да предизвика негатовна реакция сред вегетарианците. Четете на собствен риск!
На мотор из Африка
шеста част
Танзания: От Серенгети и Олдовей към Мбея
Маршрут в Танзания
Валута – Танзанийски шилинг.
1$ = 1400 Танзанийски шилинга.
1 литър бензин = 1600 Танзанийски шилинга
Виза – на границата и струва 50$.
Тук задължително се прави застраховка – нещо като гражданска отговорност и е по 30$ на мотор.
И така след като в Кения на границата разбрах, че ми липсва багажа продължихме напред. На границата ни посрещна и нашия водач за оставащата част от сафарито – Джеймс Мандела. Невероятен човек, в което се убедихме в следващите дни. Ето и границата.
Прехвърлихме багажа в колата на Джеймс или поне, който си имаше, разделихме се с Фред и тръгнахме да оправяме документите. Имаше страшно много туристи и голяма опашка за визи, но се справяха учудващо бързо и нямаше намръщени служители заради многото работа. След визата отидохме да си подпечатаме карнетите. Минава се бързо, но трябва копие на паспорта – нещо, което бяхме предвидили и носихме с нас. За около час минахме границата. Силвия с децата се качиха в джипа на Джеймс, а ние продължихме с моторите към гр.Аруша.
Пътят е около 100 километра, но се ремонтира и се редуваха участъци от асфалт и черен път, главно пясък. Стигнахме и
Аруша
и на входа спряхме да изчакаме колата.
В Аруша трябваше да оставим моторите, защото беше забранено карането в резерватите с тях и нямаше как да продължим. Отидохме в офиса на фирмата, в която работеше Джеймс и там се разделихме с нашите возила.
В Танзания ни направи веднага впечатление, че е доста по-подредено и чисто от Кения,
Кения: През Екватора, Найроби и резервата Амбосели
И малко цифри.
Валута – Кенийски шилинг.
1$ = 77 Кенийски шилинга.
1 литър бензин = 1$
Виза – на границата и струва 25$. (в момента кенийска виза струва доларовия еквивалент на 40 евро – бел.Ст.)
Все още е 28.06.2010г. и сме на границата Етиопия-Кения.
От Етиопска страна вече е ясно как минахме.
Тук в Кения ми направи впечатление, че границата е по-чиста и подредена. Отново първо минахме през имиграционната служба, където срещу 25 долара на човек получихме визи и това за около 15 минути. Също толкова бързо минахме и митницата, като ни изненадаха, че за мотор не се плащат никакви такси или застраховки. Така след половин час вече бяхме легално в Кения.
Тръгнахме към кенийската част на гр.Мояле.
Движението е вече в лявата лента, но все още не мога да усетя разликата. Е, малко след границата изчезна всичко – всичко стана по-мръсно, без асфалт, с черни пътища и прах. Познатата африканска мизерия, дори ми напомни малко на Судан. Намерихме си единствения хотел 🙂 , разтоварихме багажа и малко по-късно вече се разхождахме по улиците, за да си купим някаква храна, карта за GSM и да изтеглим пари от банкомат.
Интересно е да се разхождаш из улиците на Мояле. Имаше всякакви образи, но всички ни гледаха еднакво странно. Много е прашно в целия град. Прибрахме се рано в хотела и веднага легнахме, защото утре ни предстоеше най-трудната част от нашия маршрут – прехода Мояле – Марсабит – 240 километра, които трябваше на всяка цена да минем за един ден.
29.06.2010г. – 27-ми ден.
Станахме рано, стегнахме багажа и в 07.00 часа напуснахме Мояле.
Днес трябваше да минем най-тежкия участък от пътуването ни от 240 километра
Бяхме чели много, бяхме гледали записи много, но все пак имаше известно притеснение как ще се получи. Целта ни беше гр.Марсабит.
След Мояле пътят беше само пясък, прах, дупки и напречни коловози, а на места имаше насипани допълнително натрошени камъни, защото с тях запълват дупки. Учудващо за мен успявах да държа скорост от 60-70км/час, Мони държеше по-висока и това ни позволи да се движим с прилично темпо. Някак си се успокоих, че няма проблем, ако това е целия път.
Все още не бяхме навлезли в истинската пустиня и около нас имаше някаква зеленина. Моторът ми с тия килограми доста поднасяше в пясъка, но се караше долу-горе добре. На места около пътя дори се появиха антилопи. Спирахме за почивки, защото бяхме решили да караме внимателно, без да си даваме много зор. Тук и на двамата с Мони страшно много ни липсваха леките ендура, с които изживяването щеше да е само веселба.
Я, още се усмихвам.
С това прилично темпо стигнахме до
първото село – Сололо
Там купихме вода, поговорихме с местните, които ни казаха, че нататък ни чака много лош път. Продължихме по все така черния път, със същата скорост. Малко се увеличиха камъните, но пък пясъка намаля.
По тези напречни коловози на няколко пъти хвърчаха бутилките с вода и торби с дрехи, които Мони беше вързал зад него в резервните гуми. Вибрациите бяха доста големи
Виза – 17 евро, издава се от Посолството на Етиопия във Виена, Австрия. Не може да се извади на границата.
Все още сме 22.06.2010г. на границата Судан-Етиопия. От Суданска страна беше обичайната бумащина. Попълват се доста документи за 40 минути бяхме готови да напуснем Судан. Със сигурност пак ще се върнем в тази прекрасна страна.
Тук на тази граница за първи път се сблъскахме с друг вид услуга
Местни момчета ет привикват и те водят до офиса на паспортна служба и митницата, за което им се дават някакви пари според желанието ни. Опитват се да обменят и валута, естествено на различен от официалния курс. И така вече сме на границата с Етиопия. Странно, но за тук знаехме, че всички са християни и изведнъж редът, който е установен в арабските държави се превърна в доста голям хаос. Още пристигайки в Судан, знаехме, че сме преминали точката, от която можем да решим и да се върнем и трябва да продължаваме само напред. По тази причина суматохата на Етиопската граница не ни плашеше.
Тук минахме границата за около 20 минути
Първо едно момче ни показа паспортната служба. Тръгнахме през нещо като най-ужасната част на квартал Факултета в София. Страшна мръсотия и влязохме в една колиба с плет и кал и сламен покрив – паспортна служба. Тук служителката спокойно си кърмеше бебето и без въобще да се притесни ни покани да седнем и да изчакаме. Влезе едно момче, почна нещо да рови в едни списъци и ни подпечата паспортите. От там отидохме в митницата – по-модерна сграда направена от метални профили с ламарина.
Митничарите бяха на не повече от 20 години, но работеха бързо. Подпечатаха карнетите, издадоха ни документи за пътя – нещо като писмо и бяхме готови. Вече сме абсолютно готови. Добре дошли в Етиопия. Тук още с влизането си личеше, че са много по-бедни, но горди, че при тях е разрешен алкохола, защото постоянно ни го повтаряха.
След преминаването на границата се
отправихме към гр.Гондер
Тук вече всичко около пътя беше зелено. Започнахме да изкачваме и планини.
Изкачихме се над 2000 метра надморска височина. Температурата беше 24-26 градуса – направо студено.
Пътищата бяха с прекрасен асфалт и доста хубави завои. Въобще всичко предвещаваше едно приятно каране в тази държава. Селата около нас вече бяха изцяло от сламени колиби със стени от кал. Спирахме да се насладим на гледките, защото не бяхме виждали нещо зелено от доста време.
Спирахме доста, защото тези цветове наистина ни липсваха. Тук интересното беше, че на всяко място, на което спрем веднага при нас идваха местни жители и най-вече деца. Нямам представа откъде идваха, тъй като около нас нямаше никакви села или къщи.
Естествено, искаха да им даваме пари или нещо друго
Беше забавно. Това беше и първия ни допир до местното население.
Чувствахме се щастливи при тези гледки и температури.
Около 16.00 часа стигнахме
гр.Гондар
Малко градче, с донякъде развит туризъм. Тук веднага ни се лепнаха някакви местни момчета, които ни предлагаха да ни заведат до хотел, да помагат, да обменят валута. Ние нямахме нужда от тях, защото цялата ни необходима информация си я имахме на GPS-а, но не можеш да се откъснеш. Всъщност искат да изкарат някакви пари.
Отидохме до хотел, в който ни казаха, че са спали Юън Макгрегър и Чарли Бруман при тяхното пътуване попитахме как се стига до Лалибела и момчетата ни обясниха, че пътят е непроходим, защото сега свършвал дъждовния период и нямало начин. Мони отиде да провери как стои въпроса с полет със самолет до това място. Оказа се, че има полет рано сутрин и няма как да отидем и да се върнем за един ден. Лошо. Това беше едно от местата, които искахме на всяка цена да посетим като истински християни, а трябваше да се откажем.
Решихме да продължим по маршрута до следващия град Бахир Дар и там да проверим за полет. Така приключи този ден.
Вече сме в Етиопия. Първата християнска държава от един месец насам
и държавата с най-дълга независимост в Африка. Старото име е било Абисиния и така е била известна до средата на 20-ти век. Официалния език е амхарски – вид семитски език. Писмеността е със сричкови знаци, които произлизат от древния език геез. Днес този език се използва само от Етиопската православна църква. Ето така изглежда – Ge-ez – ግዕዝ. Това е. Утре продължаваме.
23.06.2010г. – 21-ви ден.
Днес се наспахме. Станахме късно, пихме кафе и около 10.00 часа тръгнахме към
замъците в Гондар
Гондар е бил обявен за столица на Етиопската империя през 18 век. Тогава е управлявал император Фасиладас. Неговата крепост в момента е в центъра на града и ветре има общо 5 замъка. Най – старият е Енкулал Гемб от края на 40-те години на 17в.
Точно тук решихме да отидем и ние.
Приключихме обиколката около обяд и потеглихме към
Бахир Дар, който се намира на езерото Тана
От това езеро извира река Сини Нил, която е приток на Нил. Пътят отново беше пълен с приятни завои и чудесни гледки. Температурата – 27 градуса.
Естествено при всяко спиране не оставахме сами. Децата прииждаха от всички страни за да се позабавляват с нас и евентуално да получат нещо.
До тук също не видяхме някой намръщен
Играта на криеница с децата отне около 5 минути, но те искрено се забавляваха. Учудващо е колко много усмивки има по лицата на етиопците при положение, че страната е страшно гъсто населена – около 85 милиона са и в същото време е много, много бедна. Тук наистина живеят страшно бедно, но пък по свой си начин щастливо.
Около 14.00 часа стигнахме до
Бахир Дар
Намерихме един ужасен хотел, настанихме се, изкъпахме се с нещо като вода и тръгнахме на разходка. Наехме една кола да ни закара до
водопадите на Сини Нил
Стигнахме до водопадите за около час. Следваше преход пеша за да ги видим. По пътя качихме от близкото село едно местно момче да ни води до мястото.
Пътеката минаваше през село, където децата изработват ръчно всякакви сувенири. Минавайки от там веднага ни посрещнаха около 10 деца, предлагащи всевъзможни неща, като всички искат да си купиш от всяко едно. Взехме някои неща, но няма как човек да купи всичко, въпреки, че бяха вложили доста старание при изработката. Стигнахме и водопадите. Много красиво място, но в края на дъждовния период
водата на Сини Нил е доста кална и кафява
А мислих, че сините ми панталони няма да се виждат на фона на водопада.
Върнахме се при колата. Заговорихме се с шофьора и се оказа, че много добре познава България, тъй като баща му е живял при нас 25 години и се върнал в Етиопия малко преди да почине. Попитахме и него за пътя до Лалибела. Е, той донесе добрата вест. Пътят бил с наскоро асфалтиран и само участък от около 60 километра е черен път. Ура, ще се ходи в Лалибела беше бързото решение, което сме взели. Едните казват – много лош, а другия – много хубав. Дори истината да е по средата, няма как да се откажем. Все пак това ни беше желанието и на двамата с Мони и бяхме малко недоволни като разбрахме, че трябва да го пропуснем. Сега нещата изглеждаха или поне звучаха по-добре и решението е да тръгнем към Лалибела.
24.06.2010г. – 22-ри ден.
Днес си тръгнахме по нормално време в 08.00 часа. Тук слънцето изгрява в 07.00 часа и в 19.00 часа е вече тъмно. Предстоеше ни Лалибела. Пътят до гр.Ворета ни беше познат, защото бяхме вече минали по него предишния ден. При този град се отделя пътя за Лалибела. Отделихме се и наистина се оказа нов асфалт, отново с хубави завои да им се радваме и проходи в планината. Така не след дълго се изкачихме на 3500 метра надморска височина и температурата падна на 17 градуса. Голям студ в сравнение със Судан. Беше красиво навсякъде около нас. Спирахме често и винаги се появяваха хора. Това почна вече да ни досажда, защото искахме малко да останем без други хора и да погледаме планините на спокойствие. Уви, това спокойствие не го намерихме. На едно място видях човек да оре с крави и решихме да спрем за почивка.
Нямаше никой друг, а човекът изглеждаше доста ангажиран с работата, за да ни обърне внимание. Чудесно. Сега можеше
да погледаме природата, без да ни притесняват
Естествено не стана точно така. Първо спря един камион с трима души. Ама си спря на платното, все едно на пътя няма други. Двама дойдоха при нас и пак се почна – откъде сте, къде отивате, колко струват моторите, за колко време стигнахте до тук. След кратък разговор поискаха да ги снимам пред камиона. Сигурно си мислят, че снимката им ще се публикува в списание за камиони с тираж в цял свят. Добре, ще снимам.
Гледаха снимката на фотоапарата, когато спря втори камион зад тях. И те дойдоха и айде да ни снимаш с човека с телефона. Мони си водеше важен разговор в това време. Айде ще ви снимам и после снимката пак в списание с международен тираж.
В това време минаваше трети камион пак с трима души в него. Е, този го спряха останалите колеги. Елате, им викат, да ни направят снимки. И те дойдоха и айде и с тях да се снимаме. А се присъединиха и две момчета, които пасяха крави на поляната над нас. Снимахме се.
А от следващата снимка ясно личи добрата ми захранка като малък в сравнение с тази на етиопците 😀 😛
Хората всъщност бяха много весели и колкото и да е досадно не е редно да ги подминеш или да не се заговориш с тях. Те са винаги позитивно настроени, изгарят от желание да си поговорят с теб, защото рядко срещат туристи, а и точно от тези хора можеш да научиш нещо, което те интересува за място, за път или друго. Решихме да изпушим по цигара с тях. Извадих кутията да ги почерпя и те умряха от кеф.
Три камиона бяха спрели на планински проход и това си беше направо като задръстване. Решихме да тръгваме, за да освободим пътя. Продължихме, ама пусто, пак ни влече да спрем да се порадваме на природата. Този път внимателно подбирахме мястото, като оглеждахме всичко около нас за наличие на някакъв вид живот. Така избрахме следващото място за спирка. Никой около нас. Но за кратко 😀
Тази къща в ниското не я бяхме видели. И гостите не закъсняха.
Хайде пак да се снимаме.
Разделихме се и с тези деца и продължихме по пътя. На няколко пъти се опитвахме да спираме, но навсякъде ни гонеха и преследваха.
Стигнахме и отклонението за Лалибела. Тук свърши асфалта, но ни оставаха само още 60 километра до целта. Пътят беше черен с посипани натрошени като чакъл камъни, с доста завои, тъй като е проход в планината. Успявах да държа скорост 50-60 км/час, но си ми беше трудно с мотора, тежащ около 400кг. А проходът беше много красив. Вдигаше се адски много прах и това не позволяваше да караме близо един до друг с Мони. Така изминахме 45 километра и отново се появи асфалта. На 15км. преди Лалибела има летище и пътят е направен с асфалт за туристите. Чудесно. Стигнахме
Лалибела
около 13.00 часа. Настанихме се в хотел, малко починахме и с екскурзовод поехме към църквите. Те бяха на около 3 километра и решихме да походим пеша. Така можехме да разгледаме градчето.
Стигнахме и църквите, които са общо 11 на брой и входа за всички е по 30$ на човек. Лалибела е основан от цар Гебре Мексел Лалибела през 12 век. Той е започнал строителството на всички 11 храма, като най-големия е
Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/
Църквите са издялани в планините Ласта,
които са от червена вулканична скала. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса. От тази монолитна маса изсичали църква. Започвали да издълбават вътрешността – колони, барелефи, склуптори, в последствие се издълбавали и прозорците в различни форми. Църквите били скрити – всяка от тях се намирала в яма и от ниското не се виждали. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор. Интересен е и факта, че няма еднакви църквия с еднакво устройство. Архитектурните стилове са смесени – срещат се гръцки колони, арабски прозорци, древна свастика, арки в египетски стил. Уникално място и дори в момента личи как всичко е изсечено от скалите, както се прави една скулптура.
Единствената църква извън комплекса е Свети Георги
Тя е и различна от останалите по формата си, която наподобява кръст, погледнато отгоре. Тя е и най-почитаната в Лалибела.
Гледах и цъках с език. По никакъв начин не мога да си представя как всичко това се изсича от един къс скала. Виждал съм издълбани храмове в скали, но никога така изсечени от един монолитен блок. Уникално място.
Разглеждането ни отне около 4 часа, но беше много вълнуващо. Близо до църквата Свети Георги видяхме и
местен майстор на шалове, ръчно тъкани
Купих един и тръгнахме към хотела. Отново пеша за да разгледаме Лалибела.
Жени
Върнахме се в хотела. И двамата бяхме доволни, че се върнахме до това място, за да го разгледаме. Разбрахме, че единствената бензиностанция тук отваря утре в 08.30 часа и нямаше как да си тръгнем по-рано, а ни предстоеше Адис Абеба. Така с много и различни преживявания завърши и този ден. Утре продължаваме.
25.06.2010г. – 23-ти ден.
Сутринта в 08.00 часа бяхме вече пред бензиностанцията в Лалибела. Странно, но тук колонка за бензин нямаше. Все пак попитахме и се оказа, че ценната течност се продава във варели, а сипват с някаква лейка и фуния. Нямахме избор и сипахме по този начин. Потеглихме обратно по познатия черен път.
Насладихме се отново на прекрасните гледки и така след около час излязохме на асфалта.
Днес целта ни беше столицата на Етиопия – Адис Абеба
Пътят постепенно се пълнеше с хубави завои, прекрасни гледки и страшно много крави. Вече имам чувство, че цялото телешко месо в света идва от Етиопия.
Изкачихме се до 3500 метра надморска височина и температурата падна на 16 градуса. Студено е, обаче вече много ме мързи да се обличам.
След около 200 километра излязохме на главния път за Адис Абеба.
В Етиопия по пътищата се движат страшно много камиони
и то все големи. Направи ми впечатление, че шофьорите карат доста добре. Приказките за опасното каране на етиопците поне за мен се оказаха неверни. А от друга страна ми направиха впечатление и пътищата. При тези тежки машини, които се движат никъде не видях да има коловози. Не знам как става това и как строят, но такова чудо като коловоз тук няма. Целият ни път от 700км до Адис Абеба се движеше на височина над 3000 метра. Прекрасни завои, гледки, но бяхме решили да караме по-стегнато, за да стигнем по светло. На много места имаше ремонти по пътя и ни отбиваха през гората по черни пътища с едни такива не много големи камъни.
Карахме юнашката, но добре, че моторите не можеха да говорят, защото щеше да стане голям скандал. Всичко това доста ни забави и в 18.40 когато беше много тъмно ние се намирахме на 40 километра от Адис Абеба. Тук беше и най-трудната част от маршрута за този ден. Целия път го ремонтираха и движението минаваше по не ремонтираната част. Ужас. Много тъмно, хора пресичат навсякъде като черни нинджи и за десерт – адската кал.
На места в калта се появиха и камъни
Моторът подскачаше по тях и така успях да си изгубя джапанките, които бях вързал над резервните гуми. Не ме е яд за друго, ама ако ги намерят няма да ги използват, защото бяха 45 номер. А тук в такъв номер влизат поне двама. 😀 😀
В крайна сметка в 20.00 часа бяхме вече в
Адис Абеба,
доволно омазани с кал. Успяхме бързо да си намерим хотел с пералня, че пак му беше дошло времето. Е, тук вече паднах като видях етиопските жени. Страшна работа. Все едно съм на кастинг за черни манекенки. Наистина жените тук са много красиви. Умишлено нямам снимки с тях, защото се надявам всеки от любопитство да отиде и сам да се увери и го пожелавам на всички, обичащи пътешествията. Адис Абеба ни направи впечатление, че няма нищо общо с останалата част на Етиопия. Вечерта минахме покрай три огромни търговски комплекса, модерни сгради, няма крави по улиците, лъскави коли, доста дискотеки на по два етажа и други познати на нас “цивилизованите” неща. Хотелите също бяха доста лъскави и това са местата, в които се събират всички чужденци работещи там за срещи, да играят тенис или да се глезят с неща от кухнята. Хотелът, който намерихме също беше доста хубав и много чист. Ние нахлухме кални и аз очаквах всеки момент заради калните следи да чуя от някой служител – “Алоу, господине глей кво праиш, бе.”, както наскоро ми казаха в едно заведение до Търговище. Ама вместо това ни казаха, добър вечер, заповядайте, добре дошли. Брей, викам си – европейска работа. В Адис Абеба бяхме решили да останем два дни за да починем и да махнем миризмата на река Нил от дрехите си. Това беше за днес. Утре ще се спи до късно.
26.06.2010г. – 24-ти ден.
Днес е ден за почивка. Преди два дни от Гондер бяхме говорили по телефона със
Светльо Панов – Посланик на България в Етиопия
Имахме уговорка днес в 10.30 часа да се видим в хотела ни. Покрай всичките ни пътувания се бяхме срещали с посланици на доста държави заради визите, но с български такъв никога. Очаквах да дойде някой чичко, задължително с костюм и вратовръзка, строго изглеждащ и пестелив на приказки. Слязохме във фоайето на хотела и седнахме да пием етиопско кафе направено по техните обичаи. Всъщност кафето беше невероятно ароматно и направено на пясък, нещо което в Турция доста сме срещали.
В 10.30 часа се появи и Светльо. Гледам – нормален човек, много приветлив и разговорлив.Явно не всички посланици изглеждат като герои от филма “Мисия Лондон”. Поговорихме доста и тръгнахме с него да търсим къде да сменим гумите на моторите. Обикаляхме много сервизи, Светльо звъня на много хора, но всички се притесняваха да сменя гуми на мотор.
В цялото това обикаляне да търсим сервиз успяхме да разгледаме и
Адис Абеба – хубав град, със силно развита централна част,
където са хотелите и моловете и извън това по-бедни квартали. Накрая намерихме сервиз. Питаме могат ли да ни сменят гумите и момчетата казаха категорично – ДА.
Решихме първо да се пробват на моя мотор. Подходиха към предната джанта с един кръстат ключ. Тъй като при мен трябва шестогран 22, а не гаечен ключ реших да погледам как ще сменят гумата. Тези “майстори” решиха най-малкия камък на ключа да го вкарат в отвора и да въртят, за което отидоха за чук. Добре, че бях там, защото щях да убия поне трима етиопци. Спрях ги. Извадих си инструментите и им казах да гледат как става. И на мен ми беше за първи път на този мотор, ама говорих убедително. 😉 😀
Смяна на гуми
Свалих гумата, а те само цъкаха с език, все едно съм построил космически кораб. Дойде
Виза – 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт.
Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа.
На мотор из Африка – маршрут в Судан
Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. – нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. 🙁
Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма,
изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони.
Та процедурата е следната – Спира ферибота – не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето.
Всички хора, около 300-400 на брой, трябва да минат през тях
за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че „салама няма да стигне за цялата опашка“ бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки – абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само – ох, ааах, а ние като главни герои от филма “Топло” само казвахме Sorry.
И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата “изплю” Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега.
Загледах единия полицай и питам – защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците.
Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади.
Вече стъпих в
Судан
„Пристанището“ представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни “автобуси” на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.
Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата.
В митницата
на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше “прекрасен” и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла.
Изглед отвън:
Стаята
Интериора
Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме 😀 Даже се развеселихме.
Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим.
Ей, на това му викам истинската Африка
Отидохме до “банята” – нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на
Вади Халфа
Мони и Аксел пред хотела.
Пред хотела
Пихме чай и кола в местно кафене.
Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим.
Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След
като се стъмни във Вади Халфа стана интересно
Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно – 35 градуса. В трите “заведения” на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни, когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката, от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.
16.06.2010г. – 14-ти ден от пътуването.
Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел.
Станахме рано, за да се регистрираме в полицията. Тук това е абсолютно задължително.
Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка – цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна, за да се напусне след това страната.
След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към “пристанището”. Наехме един пикап да ни закара до митницата.
Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.
Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.
Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.
Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.
Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.
Ето това е “чешмата”. Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш.
„Чешмите“ в хотела
Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.
На вечерен телевизор във Вади Халфа
Част от пейзажа.
Снимки
пред хотела.
и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек.
Със собственика на хотела
Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.
Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре – пиле.
На мегдана кипеше живот.
Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейпtаун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка.
Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа – Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.
17.06.2010г. – 15-ти ден.
Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.
Чакахме Мазаар да се обади, че да можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в полицията, на митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки – вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко.
В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$.
Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща – баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо – търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо.
Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук, Судан е най-бедната или поне тази ѝ част. В другата част, където се води “гражданска война” са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки, за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година*, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше.
Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден.
В кафенето (на чай)
около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.
Ето и мотора на Скот от Канада.
Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.
Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.
Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили.
В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено, трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. Aлтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник.
На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е, това беше престоя ни във Вади Халфа.
Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.
18.06.2010г. – 16-ти ден.
Е, днес вече напускаме Вади Халфа.
При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно “Чикън енд потейто”, което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полският ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме “освобождаването” на моторите и колите. Естествено, се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет.
Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.
Всички около нас все още спяха.
Излязохме “тихо” от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов
асфалтов път през Нубийската пустиня
Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.
И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в
гр.Абри
Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.
Къща от Абри.
Пихме по една топла вода и продължихме.
водичка
След още около час отново спряхме за почивка.
Температурата не спираше да се покачва.
Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет, че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат.
След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора „мразещи“ чужденци и „воюващи“ постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.
След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.
Е така докато ние им показвахме снимки, те ни показаха истинско злато
Златотърсачи
Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато.
Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.
Около 13.30 часа стигнахме
Донгола
Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно – аз кола, Мони фанта.
В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата.
Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от полицията. Отидохме до полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием.
Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и, естествено, нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим “топено сирене”, намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле 😛
Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.
19.06.2010г. – 17-ти ден
И тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.
Днес трябваше да разгледаме
пирамидите до Карима
Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само
Нубийската пустиня
Нубийската пустиня
Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.
Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.
Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата 😀
След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима.
Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха
убийствено правите пътища
Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа – само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до
Карима
Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.
Нубийски пирамиди в Карима, Судан
Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия
Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия.
Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н.
Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече.
Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това „прекрасно“ време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.
Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем “на сянка” на 42 градуса. И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, а днес ще прекосим Египет.
Приятно четене:
На мотор из Африка
втора част
Египет: от Нувейба до Асуан
Кратка статистика на цените
В Египет 1$ струва 5,66 египетски паунда, а 1литър бензин е 1,75 паунда, което е под 50 стотинки. Има 90 безоловен и 92 обикновен.
И така все още сме в петия ден от пътуването 07.06.2010г. Фериботът пътува около 2 часа и в 15.30 часа бяхме на пристанището на
Нувейба, Египет
Естествено първото, което ни посрещна е административна сграда във формата на пирамида. Нали сме вече при фараоните.
Тук още с пристигането сгрешихме като слязохме доста рано. Моторите ни бяха на долния полу етаж на ферибота и трябваше да изчакаме да се изнесат всички автобуси и коли от горния. В това време към нас се приближи човек, който ни връчи с Мони по един документ – написан на арабски, а човека не говореше английски. Кой беше и как ни позна все още не мога да си обясня, но явно че това щеше да ни трябва. От вълнението, че вече сме в Африка въобще не се притеснявах, че всъщност слизам, без да знам къде ми е паспорта и какво въобще се случва.
Слязохме на пристанището с моторите и веднага отидохме към имиграционната служба. Тази служба е съвсем близо до пристанището. До нея се
продаваха визите, като всяка струва 15$
Купихме, влязохме в службата, залепиха стикера виза и след точно 10 минути бяхме официално пуснати в тази страна. Гледам, цъкам и не мога да повярвам, че на фона на цялата суматоха, всъщност има абсолютен ред в преминаването на границата. Предстоеше трудната част с регистрацията на моторите, за което бяхме чели много и знаехме, че ще е адски сложно и ще отнеме време. Попитахме къде трябва да отидем, упътиха ни и спряхме пред един голям навес с коли, автобуси и камиони. Притесних се, защото мястото много ми заприлича на каналите в КАТ-София, от които доста съм патил и беше пълна лудница. Страшно много хора и всичкия багаж се разтоварваше, проверяваше и отново се качваше на всяко едно превозно средство. Ужас, как ще се оправим още се чудех.
Гледахме с Мони и се чудехме от кое гише да започнем обиколката. То какво ли се чудехме, като навсякъде пише само на арабски. Избрахме едно, влязохме, ама веднага ни изгониха, щото не сме били за там. В това време към нас дойде полицай от Туристическа полиция. Той ни каза да изчакаме и ще прати човек да ни помогне. Такъв вид полиция бях виждал само миналата година в Йордания и сега малко се успокоих, защото тяхната работа е да помагат на такива туристи като нас, които владеят до съвършенство арабския език и обичат да пушат и да се разхождат безцелно пред десетките гишета 😀
След около 5 минути при нас дойде друг полицай, който каза че ще ни помогне за всичко. Тръгнахме заедно с него и
минахме общо 9 гишета за около два часа и половина
Въобще си нямам представа какво попълвахме, какво давахме. Разбрах само, че направиха сверка на рамите на моторите и провериха багажа или по-точно питаха какво носим. Как какво – гащи и чорапи, наши родни, че тука си нямате. Тук не трябва да се споменава, че се носят фотоапарати, лаптопи, камери и др. техника, защото искат и за тях да се плаща такса. Записаха ми SPOT-а, като беше смешно че ме пита какво е това и аз казах GPS въпреки, че точно до него си стоеше истинския GPS. Човека пита къде му е екрана и аз някак от вътре ми дойде да кажа, че е стар модел. Митничарят каза, че може и да е стар, но ще го запише. Викам си добре, щом трябва.
Като цяло процедурата представлява както е при нас минаването на КАТ за регистрация на нов внос МПС.
Прави се застраховка гражданска отговорност, копия на паспорта, талона на мотора, шофьорската книжка
Всичко струва по 150$ на човек. В крайна сметка след цялата процедура и след три часа обикаляне и смях с полицая, че горкия беше много отнесен и си загуби даже радиостанцията, имахме по два регистрационни номера и египетска шофьорска книжка.
Египетска шофьорска книжка
Египетски регистрационни номера
Общо три часа и вече бяхме готови. Без помощта на туристическата полиция нямам представа колко време щеше да ни отнеме, но със сигурност нямаше да успеем преди края на работния ден. За това съдействие даже нищо не се плаща. Помислих в България колко би отнело човек да си извади книжка и да регистрира МПС и се отказах да мисля, че да не си развалям настроението. Полицаят ни посъветва къде да намерим хотел и тръгнахме.
Вече карахме в
Египет
През цялото време на границата беше 42 градуса, страшна лудница, хората ни гледаха, радваха ни се или ни се смееха не знам, защото не разбирам арабски, но беше доста забавно. С помощта на едно такси намерихме хотела, на 10 километра след пристанището.
Настанихме се в хотела, което всъщност бяха бунгала, но много хубави и чисти. Поръчахме си по една бира и едва тогава можех вече да осъзная, къде се намирам – в АФРИКА. Бях доста развълнуван от този факт и по тази причина пих още една бира 😀 Километрите за този ден бяха около 400, но жегата започна страшно да ни мори и доста бяхме капнали от умора.
Героите са уморени :)
Около бунгалата си беше като оазис.
Хотелът
Всъщност Нувейба се намира на Синайски полуостров и точно зад нас беше и пустинята Синай, която предстоеше да прекосим. Nuweiba е съкращение от Nuwayba’al Muzayyinah на арабски език, което означава нещо като мястото, където Моисей отвори водата. Има нещо такова, защото точно на това място от Нувейба по права черта през Червено море е Саудитска Арабия и има нещо като подводен мост или по-точно плитчина с широчината на мост от двете страни на която е много дълбоко. Просто някакъв природен феномен, който започва от гр.Нувейба.
Приключи и този ден от нашето пътуване.
08.06.2010г. – Шести ден.
И тази сутрин станахме рано, въпреки че умората вече се натрупваше. Вечерта преди да легнем момчето на рецепцията ни обясни кой път да хванем за Кайро. Пътищата са няколко, но само един е отворен. Така тръгнахме по крайбрежието. Тук личеше, че е този район е бил с доста развит туризъм, но в момента всичко беше изоставено. Не знам каква е причината, но минавахме край доста хубави малки хотелчета, с хубави плажове, но без никакви хора.
Сега всичко беше пусто, но все пак намерихме единственото работещо кафе с бензиностанция. Веднага се възползвахме да заредим малко гориво и да изпием първото кафе за днес.
Мястото се оказа много оживено. Тук спираха всички пътуващи по този път. След кратката спирка продължихме. За Кайро трябваше да минем през пустинята Синая, но първо пред нас беше планината. Температурата се задържа около 25 градуса. Беше прохладно и приятно за каране за момента. Стигнахме до планинския проход. Красив, с нова настилка и с прекрасни завои.
Синайската планина
Проходът. По дяволите, защо египетските пътища изглеждат така добре?!? (бел.редакцията)
След около 20км по този проход се изкачихме на най-високото място. От там продължихме още малко между скалите, които имаха много странен червен цвят. Имах чувството, че са нагрени от жегата до червен цвят и всеки момент ще се разтопят.
Беше интересно и от доста време не бях карал усмихнат под каската. Продължихме напред. Не след дълго скалите изчезнаха и остана само пясък.Пътищата станаха убийствено прави, което лично мен много ме затрудни да стоя буден на мотора.
Кратка спирка за събуждане.
В един участък минахме през прясно положен битум, преди асфалтиране и хубаво се налепихме целите с него, включително и моторите. Това малко ни събуди.
Колкото и да гледахме и да се ядосвахме, то друг начин нямаше или както често казваше Мони – “това е част от играта.” Пожелахме майките на тези пътни строители да са живи и здрави дълги години и продължихме. Колкото и да бяхме щастливи от факта на какво място караме, тези прави пътища доста ни мориха. Спирахме за по цигара, но бързо тръгвахме, защото в пустинята дървета няма и сянка не се намира. Така с няколко почивки стигнахме до
тунела под Суецкия канал
Тунелът под Суецкия канал
Снимката съм я взел от интернет, защото там е толкова охранявано, че няма начин да спреш, да извадиш фотоапарат и да снимаш. От двете страни на пътя има през 20 метра постове, въоръжени с всякакви пушкала. По пътя от Нувейба до тук само на едно място ни спряха за проверка и то точно на мястото, където започва този път към Кайро през пустинята. И точно на това място в другата посока се стига до Израел. Тунелът е кръстен на египетския инженер Ахмед Хамди и свързва азиатската част на Египет с африканската. Минавайки този тунел вече и географски бяхме в
Африка
От другата страна ни посрещнаха малко по-високи температури – около 34 градуса. Спряхме да огледаме картата и решихме да продължим направо към пирамидите в Гиза. Движението на около 50 километра преди Кайро стана доста натоварено. Шофьорите тук са ужасни. Засичането е нещо абсолютно нормално и е опасно ако човек се опита да кара спазвайки някакви правила, с които е свикнал. Стигнахме и Кайро. Въпреки, че бяхме на околовръстното стояхме на няколко пъти в задръстване. Следвахме табелите, които за наш късмет бяха и на английски и достатъчно на брой. Точно преди Гиза слязохме от околовръстното шосе, малко се пообъркахме, но в крайна сметка в 16.30 часа бяхме на паркинг пред пирамидите. От тук нататък е забранено влизането с превозни средства в целия парк. Естествено местните веднага започнаха да опитват нещо да ни прекарат, предлагайки различни разходки до пирамидите – с кон, с камила, с „карета”. Ние накрая се подлъгахме и се качихме на една каруца, която в България и викат циганска мечта, а там му казват карета. Адско друсане падна. Бъбреците ми така подскачаха, че само сливиците ми ги спираха да ми излязат през устата. Купихме си билети за пирамидите и вече бяхме вътре. В първите минути не можех нищо да кажа, развълнуван от факта къде се намирам. Гледах, мигах, цъках с език и слушах разказа на човека дето удряше с камшик коня, който пък се противеше всякак да потегли с два натоварени глигана. Добре, че мина една камила, този кон го хвана срам и потегли, макар и на полусъединител.
Започна разходката. За пирамидите няма да разказвам любопитни неща, тъй като има страшно много информация и не мисля, че можем с нещо да я обогатим. Ще покажа само това, което видяхме ние.
Хеопсовата пирамида – най-голямата
Пирамидата Хефрен – синът на Хеопс
Пирамидата на Хефрен
Пред пирамидата на Хефрен
Пирамидата на Менкаура
Пирамидата на Менкаура
Преди да продължим Мони се престраши да се качи на камила. Аз отказах, тъй като ми домиля за животното. 😀
След успешното качване и слизане продължихме към
Големия Сфинкс
Сфинксът
Вече стана 18.30 и започнаха да ни гонят от комплекса.
Една последна снимка на “каретата” и угрижения за кончето собственик.
Бяхме оставили моторите пред един магазин и трябваше да се върнем с “каретата” до там. Връщането също беше толкова романтично. Минахме през едно гето точно под пирамидите и успяхме да ги разгледаме и в друга светлина.
Край пирамидите в Гиза
Хеопсовата отново.
Край Хеопсовата пирамида
Върнахме се при моторите и веднага отидохме в хотел, защото бяхме доста изморени и не ни се обикаляше повече да търсим друго място. Естествено момчето, пред чийто магазин си бяхме оставили моторите „любезно” искаше да ни помогне със същия хотел, като се обади на мениджъра и ни уреди стаи. Отказахме и както се разбра по-късно, стаите бяха доста по-евтини от цената, която този младеж ни каза, опитвайки се да „помогне”.
Тук вече ми направи впечатление как всички се опитват нещо да те излъжат и да ти вземат парите.
Нищо общо няма с онази любезност, за която бях чел в други пътеписи
Цените за туристи са няколко пъти по-високи от нормалното и искат бакшиш, дори ако нещо ги питаш. Не ми харесват хората, когато ни приемат само като една касичка, на която задължително трябва да и разбият вратичката и да изсипят съдържанието. Настанихме се в хотела, поръчахме си ядене и така приключи вечерта и този ден. По-късно видяхме и по трети начин пирамидите.
Пирамидите by night
Дълъг ден и се чувствах препълнен с впечатления от всичко видяно. Все пак за нас с Мони Египет беше нещо съвсем ново. А ни чакаше още доста…
09.06.2010г. – Седми ден от сагата.
От Гиза тръгнахме рано около 09.00 часа. Целта ни вече беше спускане надолу към Асуан и по пътя каквото видим, като не пропускаме и Луксор. За да излезем във вярната посока отново трябваше да изпитаме ужасното движение на Кайро. Все пак вече с натрупан опит, много бутане между коли, камиони, и други подобни след един час излязохме във вярната посока. Минахме през квартали, където мръсотията беше толкова голяма, че не съм си и представял, че е възможно. Всички боклуци се изхвърлят на пътя. Нощните ставания по голяма и малка нужда се изхвърлят в реката, а пък аз винаги си представях Нил като нещо романтично. Що така съм си го представял не знам, но тук египтяните надхвърлиха всички мои очаквания за “чистота”.
След като хванахме вярната посока
продължихме да караме по течението на Нил
Минавахме през села почти без разстояние между тях, а на всичко отгоре с “легнали полицаи” в началото, в края и в средата на селото. Ужас. Няколко прескочихме, тъй като малко късно ги видяхме. Мони караше пред мен и буквално през 5 минути в каската си чувах – “внимавай”. Така карането стана трудно още в началото.
Най-интересното стана след около 20 километра каране.
Спря ни полицейски конвой от Туристическа полиция
Обясниха ни, че с ще карат с нас, за да ни пазят. От какво ще ме пазят не разбрах, щото до сега си карахме и не видях нищо страшно, но тук било задължително. Никой от тях не знаеше английски и само едно момче се доближи към нас, разбра че отиваме към Асуан, но първо в Луксор и ни попита „Сахара уи” – направо онемях. Явно, че питаше нещо важно, но нито аз нито Мони го разбрахме. Той повтори още няколко пъти, но резултата беше един и същ – той гледа умно, а ние гледаме усмихнато. Бе какво е туй “Сахара уи” не може да обясни, ама го повтори поне 10 пъти. С Мони решихме, че щом повтаря е нещо важно и се съгласихме да ни поведе към туй важно нещо. Тръгнахме заедно с тях.
Скоростта беше максимум 90 км/час и тогава още разбрахме, че няма да стигнем Луксор за един ден. Трудна работа, а виждахме, че този пикап Тойота дава всичко от себе си. „Сахара уи” като гледахме картата се оказа, че означава „Sahara way” и явно е питал дали да карат от там. Правилно сме се съгласили и вече карахме през пустинята Сахара. Невероятно красиво беше, а и усещането
да караш в Сахара беше за мен като една сбъдната мечта
За някои е странно да намериш нещо красиво в едно огромно “нищо” пълно навсякъде с пясък и един асфалт през него, но ние с Мони някак намирахме, защото бяхме доста щастливи от този път. Не можех да спра да се оглеждам във всички посоки, въпреки, че освен пясък и малко скали друго нямаше. Покарахме около 100км и спряхме на крайпътно “кафе”. Тук кървава история – има кафе, чай и току що заклани агнета и кози висят на куки, готови да се превърнат в печено по желание на клиента.
Снимка и с нашата охрана
С охраната
След почивката продължихме и така през определени километри ни предаваха на следващ конвой с една тетрадка, в която се разписваха точно като за багаж – предал-приел. Спирахме по пътя за чай, който много помага в жегите. Вече беше сигурно, че няма как да стигнем днес до Луксор и решихме да се наслаждаваме на карането и да търсим нещо забавно в това ужасно бавно пътуване. И намерихме – падна голям смях с английския, който говорят като неща от сорта „Уан минетс” – една минути, което ще рече, че чакаме около 10 или „Йор насналити” – вашата националност. Весело беше и много се забавлявахме а и пътуващите с нас също доста се хилиха. Всеки си говори неговия език, ама всички се смеят, което е добре. Температурата също беше на наша страна като не се качи повече от 35 градуса. Спирахме за по цигари и снимки и пак продължавахме.
Единственото интересно за този ден беше минаването край
село на копти – египетските християни
След толкова много ислям ми беше странно да видя такова село и нещо християнско.
Коптско село
За коптите се смята, че са наследници на древните египтяни – коренното доислямско /неарабско/ население на Египет. Те са най-голямата етно-религиозна общност. Последователи са на Коптската православна църква, която е една от древноезичните монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536-580г. от египетските копти. Монофизитството е християнската позиция, че Исус Христос има само една природа, което противоречи на диофизитската позиция, че Христос има две природи – една божествена и една човешка – и е осъдена като еретична. Точно заради това, че коптите са последователи на монофизитството тяхната царква също е обявена за еретична. Малко отклонение.
Така около 18.30 часа стигнахме в
град Асют
Хубав град по средата между Кайро и Луксор и точно на река Нил. Тук поредната охрана ни намери хотел. Предаде ни пак с тетрадката на полицията пред хотела, а те веднага оградиха с едни бронирани щитове, едни автомати и не ни оставаше нищо друго освен да спим там. Моторите ни никога не бяха охранявани толкова добре.
Ресторантът към хотела беше с невероятно добра кухня. Общо взето от момента, в който сме в Египет ядем само пилешко, щото това има навсякъде, но пък поне го има и е доста вкусно. А и бирата вече стана разнообразна
Така приключи и този ден. С много жега, бавно каране, но някак мина много забавно.
10.06.2010г. – Осми ден от пътуването ни.
Още от вечерта се бяхме разбрали с полицията, че ще тръгнем в 08.00 часа. Бяха много точни и точно в уречения час потеглихме към Луксор. Пред нас караше кола, след това ние и зад нас още една кола. Тази отзад беше с пуснати сирени, а тази отпред държеше скорост 120км/час дори и в града. Викам си ей сега за 2 часа сме в Луксор. Така излязохме от Асют за 10 минути. Всъщност това с карането в конвой явно преди време е имало своето значение, но сега според мен е напълно излишно, но няма как да се съкрати цяла една такава служба.
Карахме около 50 километра в тази група и ни предадоха на друг конвой. Е, те караха с максимум 50км/час. Ужас. Толкова бавно не се бях влачил, а и започваше да става доста горещо колкото повече слизахме надолу в Египет. По едно време не издържахме, дадохме газ и изпреварихме конвоя, като го оставихме много назад. Те хората викаха, махаха, но кой да ти обръща внимание. Бяхме отново само двамата с Мони и разполагахме с цялото си време. Странно, но се почувствахме някак свободни. Пътят се движеше срещу течението на Нил и се приближаваше все повече към голямата река. Започнахме да спираме вече където си решим. Спряхме да починем близо до един канал, успореден на Нил.
Хубаво място. Около Нил и тези канали беше доста зелено и някак успокояващо. Е, в същото време точно до канала миришеше точно като прясно спукана тръба на старата Софийска канализация, но това беше нормално за начина на живот тук – всичко се хвърля във водата.
На фона на тази красота, ясно се открояваха селата, през които минавахме, потънали в боклуци и мизерия. Хората се придвижваха кой с каквото има
Пътят стана настина красив и само на места се показваха скалите от Сахара.
Така по този път стигнахме и до първото място, където можеше буквално да усетим Нил. Бяхме точно на брега.
Вълнуващо преживяване, което изненада дори мен. Никога не съм мислил, че мога да стоя и да гледам в една река и да се наслаждавам. Някак с Мони не ни се тръгваше бързо, въпреки, че днес трябваше да стигнем най-после до Луксор. Дори околните селски къщи и “спирките” край пътя ни бяха интересни.
Постояхме доста на това място, но жегата ни накара да тръгнем. Покарахме и след известно време ни спряха на един пост и ни накараха да чакаме отново конвой, който щял да кара с нас. Трябвало да пристигне този, с който сме пътували, защото онази тетрадка – предал-приел е в тях. А бе няма нужда от конвой си викам, ама кой ли ни пита. Почакахме да пристигнат онези с пикапа Тойота, модел “карета”. Казаха, че не трябва да ги изпреварваме, ние се съгласихме и едва чакахме да тръгнем за да ги изрежем отново. Потеглихме, но след десетина километра един от полицаите махна да ги изпреварим и ние въобще не се поколебахме. Имало явно и разбрани хора. Така до Луксор си карахме сами под огромната опасност да бъдем отвлечени, убити или продадени в робство. 😀 Явно са ни наблюдавали и са преценили, че този който ни купи като роби само ще страда с нас и никой не ни закачи през целия ден.
Стигнахме в Луксор
при температура 41 градуса. С наближаването на града по самия път беше много красиво с множество посадени и добре отглеждани цветя и палми. Карахме в нещо като цветна градина. В Луксор беше също толкова красиво и цветно. Естествено това е само около хотелите за туристи. В другите части си беше типичната египетска гледка – къщи от кирпич и по-рядко с тухли, тесни улички, доста мръсно, но пък в същото време хората са си супер безгрижни и спокойни. Настанихме се в хотел Шератон. Въпреки името хотела няма нищо общо с примерно този в София, но беше чисто и приятно, имаше интернет, баня и най-важното – пералня. Бяхме решили да останем в Луксор да починем два дни, защото вече доста се бяхме уморили от бързането. Тук дори пих и кафе еспресо – нещо, което не съм предполагал, че ще ми липсва някога.
Така приключи и този ден от нашето пътешествие. С наближаването на границата със Судан, температурите все повече се покачваха и това започна допълнително да ни изтощава. Утре ни очакваше един ден като истинските туристи само в разходки.
11.06.2010г. – Девети ден.
Днес за първи път се наспахме както трябва. Без да бързаме с едни дълги закуски и дълги кафета. За първи път след толкова километри не се налагаше да обличаме екипи, ботуши и да караме. Вече бяхме изминали близо 4000км за осем дни и умората се усещаше.
И така, след кафето първата ни цел беше
Долината на царете
Уговорихме се с едно такси да ни повози до там и около 09.00 часа бяхме вече на път. Долината на царете е мястото, където са гробниците на фараоните. Тук освен фараоните са погребвани техните жени и деца и някои видни благородници. Общо всички гробници са 62 на брой, от които за 25 е установено със сигурност, че са царски. Най-старата гробница е на Тутмос І. По времето на Рамзес І е започнало изграждането на Долината на цариците, където ние не можахме да отидем. Тук е абсолютно забранено снимането, поради което ние като добри туристи спазихме забраната и не сме правили снимки. Само за илюстрация слагам две снимки свалени от интернет.
По препоръка на туземците ние разгледахме гробниците на Рамзес І, Рамзес ІІ и Тутмос ІІІ. Просто си нямам представа как могат да се разгледат всички 34 броя гробници, отворени за посетители. Вътре е невероятно с много запазени и интересни стенописи.
В гробниците обаче, освен красиво е и адски задух и жега и едва се диша. Абсолютно от никъде не влиза въздух и по тази причина всеки разглежда много бързо и бяга навън, където температурата от 40 градуса ти се струва прохладна.
Тук изкарахме около два часа и поехме обратно към Луксор и по-скоро към Карнак.
Храмовият комплекс Карнак
е бил известен на древните египтяни като Ипет -Исут (най-святото място) и представлява град от храмове, построен преди 2000 години, който е бил посветен на триадата от божества –Амон Ра, Мут и Хонсу. Целият комплекс е с площ 840 декара, разделен
Следвай ни в:
Резервирайте мечтаното пътуване
Всяка ваша резервация през формата на Booking по-горе подпомага развитието на нашия сайт, за което искрено ви благодарим!
А можете да напълните „паничката на просяка“ в Paypal ето тук:
