Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, а за последно минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери.

Днес ще обиколим Кападокия

Приятно четене:

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за “кръшкане” до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км път, така че се надявах за нула време да сме там… Днес се очертаваше мързелив  ден за мен и ден за лечение за Поли
Подминахме Юргюп. Подминахме и

двата емблематични за Кападокия камъка

и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце

Кападокия…

Кападокия е цяла отделна вселена… Не знам как точно ще ви я представя в няколко снимки, но ще опитам.
Тъй като си имахме болен в “групата”, логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване… Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони…

Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни надве- натри* за какво иде реч и ни проводи навътре

Попромушихме се оттук-оттам

Разгледахме системите за затваряне

После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Я, ето го и него

Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото “знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа”…

След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак пó ни влечеше да махаме крачоли насам-натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо!
В далечината е

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата “постройка” на Кападокия)

“Лунната” повърхност в околовръст

Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите…
Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните

Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

в далечината – най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски-курорт** доколкото съм запознат… Величествен е…

Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор – местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено веднага захванахме да се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни “светне” де що си заслужава гледането в околовръст

Естествено, какво е Кападокия без балони…

Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка

Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с

град Юргюп

и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса…естествено)

След като се освежихме с по кафе в Юргюп (или по-скоро с цената му), потеглихме към следващата цел, която си бяхме заплюли – Зелве. Излязохме от града и отново поехме през марсианската околност! Апропо, хубавото на Кападокия е, че всичко интересно се намира на една ръка разстояние…Снимахме

Долината на камилите

и още някакви интересни образувания

Снимахме се като част от пейзажа и в някакъв рекламен клип и акостирахме на паркинга пред

Зелве

Тук комай случихме на единствените навъсени и сърдити и нелюбезни турци през цялото пътуване! Първо ни изгониха от паркинга без право на обяснение, пък да не говорим за обжалване и след това категорично и сърдито отказаха да ни вземат каските та си ги мъкнахме с нас в нечовешката вече жега.

За Зелве няма смисъл да пиша – инфо из нета колкото щете. Мен мястото ми харесва… Неприятно впечатление ми направи, че доста от най-интересните неща бяха затворени за посещение (за разлика от предното ми идване), но пък за сметка на това бяха вдигнали цената на входа… Но…

мястото си струва!

Как точно са се катерили по тези “стъпала” нямам обяснение (най-вероятно не са били сто кила като мен)

И тук имаше

запазени скални църкви!

Дори и стенописи тук таме

След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други

странни скални образувания

В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно.Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни “скулптури”
По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град. И преди бях минавал през

Невшехир,

но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст

Е, имаше си и автентичен “ретро” квартал, разбира се

Деринкьой

изглеждаше… хммм… твърде арабски, бих казал, и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град. Добре, че един полицай с моторетка (Без каска, естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акостирахме на правилното място

Подземните градове

(36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град – именно този в Деринкьой.

Деринкую, 50700 Derinkuyu/Невшехир, Турция
Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна – ако ходите натам – възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!

След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция

където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път, който ни прекара през ето едни такива селца

след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга. Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп. Въобще – разпускането беше активно

Време беше да се прибираме…
Утре, щем не щем,

трябваше да хванем курс към България.

Не бях наясно точно кой ден от седмицата е и подозирах, че имаме още някой друг ден отпуска, но…. абе, беше си време вече!
Нямахме ясна концепция нито за маршрута, нито за темпото на прибиране. Бяхме на 1360 км от вкъщи – нито много, нито малко.

Дилемата беше дали да минаваме покрай Соленото езеро, или да го пропуснем. Държахме ли на него, щеше да се наложи да караме по царския път през Аксарай, Анкара и оттам по магистралата през Истанбул. Ама нещо не ми се караше по царския път, пък и не ми се вреше в Истанбул, па макар и транзит.

Ако изберяхме алтернативен маршрут, той със сигурност щеше да е и по-дълъг и по-бавен, т.е. трябваше да направим още една нощувка някъде в Турция, но пък какво от това. Време имахме, пари  – също… Ясно… Нищо не беше ясно! Явно щяхме да го мъдрим в последния момент, в движение! Утре щяхме да станем рано, за да не проспим балоните (както аз в днешната сутрин), да стегнем багажа и да отпрашваме по широкия път към цивилизацията.

Очаквайте продължението

* Правилното изписване на думата е благодарение на сайта Как се пише – бел.Ст.

** Освен, когато не изригва 😉 – бел.Ст.

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Кападокия – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ 🙂