Archive for the 'Тасмания' Category

юли 19 2011

Тасмания (7): Таз-мания за финал :)

Днес ще завършим обиколката на Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт, както и из Дивия Запад на Тасмания, за последно видяхме Короната на Тасмасния

А днес ще се запознаем с ТАЗ – най-известният тасманиец:)

Приятно четене:

Тасмания

част седма

Таз-мания за финал 🙂

Най-известният тасманиец в света е…?

Таз, разбира се! Тасманийският дявол.

Героят от анимационните сериали на Уорнър Брадърс. Избухливият, нетърпелив, ирационален Таз, който се придвижва като торнадо, издава свирепи нечленоразделни звуци и системно се опитва да изгризе, изяде и опустоши целия свят. Понеже и аз като зайчето Бъни съм се чудила много пъти що за дявол е всъщност Таз се включвам с готовност в мократа студена разходка из

зоопарка на Центъра за защита на тасманийските дяволи

Ако анимационните филмчета са ви оставили с трайното впечатление за вечно раззината зъбата паст, свирепо святкащи очи и диви звуци срещата с живи тасманийски дяволи ще ви изненада. Те се оказват малки, черни (не светло кафяви, какъвто беше пухкавият плюшен любимец на дъщеря ми, редовно нощуващ под възглавницата й допреди десетина години), симпатични, с елегантна бяла ивичка непреко през гърдите и ярко-розова мустаката муцунка. В уникалната екосистема на Тасмания заемат сред торбестите бозайници същата ниша като котките в света на плацентните животни – дребен хищник. Но всъщност се явява най-големият торбест хищник на планетата след изчезването на тасманийските тигри.

Тасманийски дявол - Тасмания

Тасманийският дявол

се храни предимно с мърша и дребна плячка. Слави се със способността си да изяжда всичко без остатък – месо, хрущяли, кожи, кости, до последното парченце – като естествена природна прахосмукачка. Роднините на Таз играят важната роля на биологични санитари и чистачи в дивите гори на Тасмания. Има изключително силна захапка, равностойна на крокодилската. Може да прегризе обикновена телена ограда. Може да счупи човешка тазова кост.(!)Вероятно поради тази причина тасманийските дяволи не са особено разпространени като домашни любимци. Магазините за животни се затрудняват да рекламират пухкави другарчета, които можеш да погалиш само веднъж, и то за предпочитане с лявата ръка, за да можеш поне да се храниш сам през остатъка от инвалидния си живот.

Narawntapu National Park, Port Sorell TAS 7307, Australia

Също като тасманийския вълк/тигър Таз изчезва от континента Австралия преди 3-4 хиляди години с идването на кучето динго. Остров Тасмания е единственият останал естествен хабитат на тасманийски дяволи. Белите хора и пушките им бързо превръщат дребните черни зъбльовци в застрашен вид, но въвеждането на мерки за защита (Както и изчзването на тасманийския тигър, който бил естественият им враг.)успява да възстанови популяцията им. Допреди 15 години тасманийските дяволи се смятали за успешно спасен и адаптиран вид.

Тогава се появил ракът.

Лицевият тумор, който за рекордно кратко вереме е намалил катастрофално броя на тасманийските дяволи и заплашва до десетина години да ги заличи напълно от лицето на планетата ни е от изключително рядък вид – заразен рак. Животните си го предават по време на честите си боричкания и двубои. Учените са безпомощни пред бруталната му леталност и светкавичното му рапространение. Опасяват се, че няма да успеят да намерят лек преди изчезването и на последния представител на вида. За момента се опитват да поддържат здрави изолирани популации на различни места в Австралия, какъвто е този парк на Тасманийски полуостров.

Първо надникваме в неголяма тъмна бърлога в кух дънер – черномуцунеста Таз-мама спи с малките си скрити на сигурно място в торбата. После ни запознават с групичка тийнейджъри т.е. осеммесечни младоци обикалящи с бясна скорост по пътечките на заградената си поляна. Нервни. Чакащи нетърпеливо обяда.

Храненето на тасманийските дяволи е основната атракция

в парка, която си има обявен час и график, и туристите скоро се струпват край стъклената стена с готови фотоапарати. Има защо.

При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна кървава жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят отмъкнати кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати вълма черни косми.

Тасманийски дявол - Тасмания

На повечето зрителки започва да им призлява.

С около минута закъснение от далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с още по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо по-дребните си деца без усилие и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително още няколко пъти преди да се захване да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, мама-Таз ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.

Рейнджърът от парка разказва, че макар братовчедите на нашия любимец Таз да са хищници всъщност не са добри ловци. За да демонстрира твърдението си хвърля мръвка в тревата – току до пътечката, на видно място, но малко по-встрани. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с още гладната нервна Таз-мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са нужни, за да се достигне това … съвършенство(??) започва да разбира анти-еволюционистите.

След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и аз си тръгвам от наблюдателната площадка с възможно най-висока скорост в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. И не съм единствена. Остатъка от времето си в зоопарка посвещавам на кротки тревопасни и шумни папагали.

Кенгуру - Тасмания

Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.

На лов за птицечовки

Когато през 1799-та година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от британското Кралско научно дружество за оглед и класифициране те спонтанно реагирали в шопски стил: Е, те нема такова животно! Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ – абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което:

  • има хем козина, хем птичи скелет;
  • хем снася яйца, хем кърми малките си;
  • уж е бозайник пък има метаболизъм на влечуго;
  • уж е млекопитаещо пък е почти студенокръвно;
  • и на всичкото отгоре е еднопроходно – има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните – птицечовка и ехидна)

Е, да ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намирга, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент.

Съвременната наука им е признала статута на уникални представители на животинския свят класифицирайки ги като ‘яйценосни бозайници“. И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни низши млекопитаещи, както до скоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка им позволяват да виждат миниатюните електрически полета създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално – само няколко вида бозайници на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.

Последната ни уговорена среща с необикновените обитатели на Тасмания е именно с прицечовки.

В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към фермерските равнини в северната част на острова. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад – цялото небесно войнство се е е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия им оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед.

Небето на Тасмания

Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотният кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу. Електрически ток преминава през групичката пътници – ръце тършуват по джобове, чанти и якета, очите се рзширяват в събудена надежда. Електонните звуци се умножават – внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други звуци, с които малките пластмасови кутийки декларират самоотвержена любов и преданост към стопаните си. Най-после излизаме от „свободната от мобилни телефони зона“, както се саморекламират кафенетата в Зиан, Куинстаун, Суонси, Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И Фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман сдобил се с дрога след дълга мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой повече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици.

Никой не забелязва кога и как стигаме до равнините и техните пасища. Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да се разходим до едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става изведнъж много разбит. Друса така ужасно, че никой вече не може да текства и всички вдигаме поглед възмутено. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен и на места липсват големи парчета, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата поне до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.

Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела „Опасно! Наводнена зона“ и заявява, че

ще трябва да вървим до птицечовковото село.

Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка приближаваща ни към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно. Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно единствено изкривено колело висяща неестествено в короната на дървото. На пет-шест метра над главите ни!

Заобикаляме издалеч покрита с кал купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру може би, или овца) и най-после стигаме до туристическата площадка за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова по дървения парапет стърчащ от плътната плетеница клони и тиня струпана в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била пикник-зона. Познава се по планината от тежки дървени маси за пикник накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полу-разрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още надписана като тоалетна.

Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, където са поляните за пикник. Но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде.

Наводнение - Тасмания, Австралия

Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във

фабрика за шоколад

Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.

В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци,тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъклените панорамни прозорци и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. После откриваме, че в магазинчето за сувенири има безплатна дегустация и цялата група се струпва там да мижи и примлясква одобрително. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка. Следваща спирка –

Девънпорт

Третият най-голям град на Тасмания е и нейният главен транспортен център. Освен летище за вътрешни полети Девънпорт си има и огромен фериботен терминал. Основната размяна на товари и пътници между острова и континента става с „Духът на Тасмания“ едно и две – двата масивни, многоетажни яркочервени ферибота, пътуващи 11 часа до и от Мелбърн. Още едно тасманийско приключение, което всеки австралиец има в списъка си с неща за правене – да се повози на „Духът на Тасмания“. Макар че, от опита, който аз имам с подобни пътешествия (прекосяване на протока Кук между Южния и Северния остров на Нова Зеландия) возенето в седеметажен товарен кораб с размерите на малък град, в компанията на стотици автомобили, цели влакови композиции, товарни контейнери и пътници сред удобствата на спални кабини, ресторанти, детски площадки, казина, киносалони, кафенета, фоайета, асансьори, стълбища, тераси и прочие придобивки на цивилизацията е като да се возиш на автобус, ама с все цялата автогара и прилежащ квартал. Нощното пътуване не предлага дори гледки. Приключеският фактор е нулев.

Потеглянето на ферибота в привечерния здрач обаче е впечатляващо. Два колоса се разделят бавно и поемат в различни посоки. Единият ярък, спретнат, червено-бял, окъпан в светлини, другият бетонен, сив, малко опушен и вехт. Космически кораб с футуристичен дизайн се отделя безшумно от стара космическа станция. От близо перспектевата се губи и не става ясно Тасмания ли отплава на юг или нейният дух поема по курса си на север. Шарена тълпа изпращачи са се струпали на кея. Махат дълго, дълго и някак тъжно, даже драматично като в руски военен филм. Хората от палубите махат също, но с ведри усмихнати лица – повече като в холивудски хепиенд. Неволно си спомням, че най-издаваният туристически справочник в света „Лонли Планет“ беше описал Девънпорт като „градът, чието целокупно население си мечтае да се качи на ферибота с еднопосочен билет“. Навремето коментарът ми се видя злобарски и незаслужен, но единствената вечер, прекарана в града на фериботния терминал ме убеждава, че това е скучно, малко и тъжно място.

Туристическите забележителности се изчерпват с главната улица – магазини, няколко исторически сгради, кръчми; един-два музея; фар и арборетума. (Тази дума и аз трябваше да я проверя – ботаническа градина означава според моя добър приятел Гугъл.) И сякаш всичко се върти все около пристанището и ферибота. Даже Грег не успява да измисли нищо интересно за правене в Девънпорт и от отчаяние ни води на кръчма. Дегустираме ту хобъртски „Каскейд“, ту лонсестънски „Богс“ скандализирайки невъобразимо шайката местни младежи на бара. Тасмания е разделена на два непримиримо враждуващи бирени лагера, в неуморно противоборство и конкуренция между двете бирени фабрики на острова. Южняците са абсолютно безпощадно и безкритично лоялни към „Каскейд“, северняците с реципрочен фанатизъм поддържат „Богс“. От туристите се очаква да демонстрират лоялност към домакините. На никого не е позволено да е неутрален. Пием бързо и си тръгваме преди да са ни набили за недопустима безпристрастност.

Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на

Лонсестън.

Този път окъпан в слънце. Пием дъ-ъ-ълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошни архитектурни паметници и се дразним неистово от звъна на градския часовник.

Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра.

Обикновено в елегантен европейски архитектурен стил от края на 19-ти век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения. Даже ми е драго и мило, и родно. Пък е и полезно – ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба или да си вдигнеш китката пред очите може пак да знаеш колко е часа – само вдигни поглед към часовника. Супер!

Градският часовник на Лонсентън – Тасмания, Австралия

Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство – бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мисилите ли? Ако да кажем съм достатъчно далеч от часовника, за да не го виждам директно, но достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако примерно отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките, или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън ще си кажа – ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин мога само да предположа че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам ??!! Да пека ли бисквитите или…?

ОК. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски часовници, за да научат колко е часа. (Нито пък пекат бисквити) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче. И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на всички австралийски градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маняк-камбанаджия ги е правил всичките.

Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт(!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!

Сбогуваме се с Тасмания

от борда на самолетна играчка кой знае защо паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Двайсетината пътници са наблъскани в единствения салон така комфортно както биха се чувствали в моята кухня примерно. Предимството на малкия самолет е, че летим ниско и се опитваме да познаем по контурите островчетата в синилката под нас.

Бризбън ни посреща с проливен дъжд (какво друго?!), но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитено небето се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котката, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята.

Сезонът на потопа продължава.

Край

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

3 коментара

юли 12 2011

Тасмания (6): Короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт., а последно ходихме из Дивия Запад на Тасмания

Днес ще видим Короната 🙂

Приятно четене:

Тасмания

част шеста:

Короната

Дивата южна принцеса Тасмания си има разбира се и корона. Подобаваща. Нащърбена, непристъпна, дива, изгризана от ледници в гранита, деликатно и стилно посипана с бял снежец (вместо безвкусни рубини и диаманти).

Най-известната местност в Тасмания, най-често публикуваната снимка, превърната в символ на целия щат е

Крейдъл маунтин

сърповидно назъбена древна вулканична скала, отразена в кристалното огледало на езерото Дав. На залез. С трогателна стогодишна дървена хижичка в предния план. Най-известният туристически маршрут в цяла Австралия е 85-километровият преход от Крейдъл маунтин до езерото Сейнт Клер – Овърландър. Няма австралиец, който да не си е обещал някой (за предпочитане летен)ден да го извърви от край до край. Е, аз не съм австралийка и това оправдава липсата му в моя списък с лични предизвикателства. Което, разбира се не пречи на хиляди чуждестранни туристи годишно да идват из тия забравени от Бога пущинаци специално, за да извървят прочутия Овърландър.

По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх и неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре и надолу, и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци привидно обясняващи пътно-транспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра – достойна за класиране в първата тройка на Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали не дъжд, а ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се приисква на мен в момента е да се мотам на открито като безпомощна мишена за издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микорбуса и да си общувам задушевно с плоската бутилка (онази с френския етикет). Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (разхождат!!!??) включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и всичките други стандартни туристически лиготии, които ми пробутват също и от рекламните брошурки.

Dove Lake, Cradle Mountain-Lake Saint Clair National Park, Cradle Mountain TAS 7306, Australia

И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в

езерото Дав

и туристическите му пътечки, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи – поразтъпквам се. Знам че ще съжалявам.

Езеро Dove, Тасмания

Езеро Dove, назъбеният връх се крие в облаците

Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали истинската езерна обиколка и аз вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки вместо уши и ръце, и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото все още функциониращи гънки на мозъка. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под нависнала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и двете – слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завесата, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме (не че сме се опитвали, де) и завесата се спуска скоро – все така плътна и непрогледна.

После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величесвеност ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо мокър и студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса – дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре че Бояна има приложение компас на ай-фона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори. Щяхме да се лутаме вовеки вероятно, загубени из туристическия пътечков лабиринт и шантавите му табели.

Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването й. Също и леден огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо възприятие и то компенсира като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика – неописуеми. Май започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния.

Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече успявам да дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята – разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. М-м-м, колко изкусително! Другата табелка сочи нейде нагоре, килната под тревожно остър ъгъл спрямо вертикалната ос, който ме хвърля в известно недоумение – на върха, или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите (забележително мнозинство – нали са чужденци) запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма – лицевите ни мускули са твърде замръзнали и неподатливи за целите на вербалната комуникация. Изобщо нямам нужда от Ботокс – и без инжекции лицето ми ще си остане вовеки замръзнало в ледената маска на смъртник. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещият шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем от покоряване на върхове. Хм, едва ли, защото тогава все някой щеше да се изкуши и нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата.

Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време – доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим, с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи, поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като локомотив на баир и се чувствам като Змей Горянин – вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес се чудя възможно ли е свръх-интензивните окислителните процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване – десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата е малко:“Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали да мрем по-добре.“ Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир разбира се)

Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на обувката на другия си крак. Правя само това с векове. Пораства ми брада. Зъбите ми изпадват. Разбирам че съм стигнала върха по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там други крайници са ми останали. Прав е бил Висоцки:“Здесь вам не равнина – здесь климат иной.“ Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.

Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена.

Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, и сколонове, и бърда, и връхчета, и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, и надничат, и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено от това. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радостта и повишения си адреналин.

Ок. Признавам си, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче, това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан ча-а-ак от другата страна на зерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не. Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам.

Грег повежда екзалтираната младеж нататък – по дъ-ъ-ългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън(с малки загуби – вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една хартиена салфетка (добре че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама.

Не разбирам защо винаги всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци. Истинският героизъм. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема ти коренища, хлъзгавите мокри камънаци, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с придобивката си – новопокореният връх, душевната драма, истинският джихад. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си болки, страдания и нищожност. ¨И спускаемся вниз с покоренных вершин, Что же делать – и боги спускались на землю.¨ М-да.

Е, трябва да призная – трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала всъщност си мечтая за пъклени приключения.

Грег все пак ни завежда в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад (може би наистина за това е говорел там под върха и просто на спътниците ми не им се удава четенето по устни, затова избраха катеренето и студа). Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да ни обещае уомбат-сафари. А после и да удържи на думата си.

Уомбат-сафари

За разлика от цялото ни тасманийско пътуване досега вомбат-сафарито се случва сред изобилие от слънце, птичи песни и блажена лятна топлина. Разбира се, че не! Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето – за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още много десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, неприятно, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията на неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се от студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата постоянна болка в мръзнещите стави, режещата сила на вятъра, безчувствеността на пръстите.

Както е обещал, Грег ни осигурява точно това – едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите

(или вомбати*, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види вомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста – той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон – любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло – обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.

Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.

Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници – тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.

За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински

приказен подводен свят.

Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност – на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.

Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послeдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Дупка на вомбат, ТасманияВомбатска дупка

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането – по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски…м-м-м как е правилно да ги наречем – барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени…паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен.

Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката – вископродуктивно.

Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка – тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня – като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

*Вомбат е приетото име на добичето. А Уотсън си е Уотсън. Той никога не се е казвал Ватсон. Едно време Барцелона стана Барселона, но изглежда все пак си е Барцелона (чуйте как го произнасят местните. Или поне гледайте филма „Вики, Кристина, Барцелона“. Добре, че поне Венецуела не стана Венесуела, както имаше стремежи – бел.Ст.

4 коментара

май 05 2011

Тасмания (5): Дивият запад на Тасмания

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а за последно бяхме в столицата Хобарт.

Сега ще тръгнем към най-дивия Запад в света – този на остров Тасмания

Приятно четене:

Тасмания

част пета:

Дивият запад на Тасмания

Неделното утро ни посреща с дъжд, вятър, студ и сивота. Каква промяна! Този път всички в микробуса са с якета и зимни дрехи. Централното тасманийско плато и западните брегове, към които сме се запътили са пословични с непредвидими обрати на времето и внезапно връхлитащи ниски температури дори посред горещо сухо лято. На нас поне елементът изненада ще ни е спестен. Новият ни шофьор и водач опитва всички смешки в репертоара си, но без никакъв ефект. Меланхолия и апатия са затиснали спътниците ни. И махмурлук след рок-концерта снощи. Отчаян Грег прилага моята тактика – води ни на закуска.

В Ню Норфолк. Най-тихият и безлюден град в света,

сгушен зиморничаво в извиките на река Деруент. В единственото кафене и хлебарница на главната улица срещаме единственият жив човек наоколо – дребно червенокосо девойче, което чевръсто прави кафе за всички.

Ню Норфолк, безлюдният град – Таснания, Австралия

Ню Норфолк, безлюдният град

Ако името на градчето ми звучи познато то е защото съвсем наскоро разглеждах туристически брошурки за остров Норфолк – изпусната в океана трошичка суша нейде край източния австралийски бряг, известна най-вече с това, че там живее на стари години австралийската писателка Колин Маккълоу („Птиците умират сами“). Дори с най-доброто си желание да представят мястото в привлекателна светлина рекламните агенти не бяха успели да измислят нищо повече от: зеленина и спокойствие. Разбирай – скука до небесата. Островчето просто е твърде малко, твърде обикновено, твърде незабележително и слабозаселено. Но има историческо минало.

Норфолк станал затвор почти едновременно със Сидни. Още от първия колонизаторски кораб били изпратени шепа затворници да заселят малкото зелено островче. Ще рече човек, че британската империя си нямала цял огромен континент на разположение да колонизира и да превръща в най-големия затвор на планетата, ами трябвало чак до последната обрасла скала в морето да опре. Ама на, случило се, че някои от най-първите австралийци се заселили (Пардон! Били насилствено заселени) на (уж)суб-тропичния остров Норфолк. Занимавали се там с дърводобив, земеделие, мизерстване и размножаване, докато не се разбрало, че и Тасмания е остров и на империята не й хрумнало да превърне и него в затвор. Та тогава извозили подбрани затворници от Норфолк в долината на река Деруент, която изобилствала с ценна дървесина, да продължат заниманията си в същия дух на новото място. Кръстили градчето естествено Нов Норфолк, а някои от заселниците били все така от най-първия кораб. В гробището на миниатюрното тасманийско градче (известно днес най-вече с плантациите си от хмел за прочутата хобартска пивоварна „Каскейд“) и до днес стои надгробният камък на Елизабет Кинг – първата бяла жена стъпила в Австралия. Англиканската му църква е най-старата в Тасмания, а невзрачният дървен хотел на главната (и май единствена) улица е най-старият в цяла Австралия!

Изпиваме си кафетата, разглеждаме цените на имотите (винаги е полезно човек да знае колко ще му струва и къде би могъл просто да си умре от скука, в случай че още не са легализирали евтаназията, когато му дойде времето) и поободрени от перспективите за пенсиониране започваме втората част от обиколката на Тасмания –

планините и дивия западен бряг

Според българския тълковен речник думата „див“ има следните значения:

  1. Който се намира в първобитно състояние, нецивилизован. Диви племена.
  2. Който не е култивиран или опитомен. Дива местност.
  3. Много буен, необуздан, груб. Див нрав.
  4. Безсмислен, странен, нелеп. Диво предложение.
  5. За човек – който не умее да общува, живее сам; прост, саможив. Див човек.

Западна Тасмания е перфектната илюстрация на всичките пет.

До степен, която е просто немислима, невъобразима, неподозирана, неописуема, недопустима. Можете ли да повярвате, че в югозападна Тасмания има райони, където никога не е стъпвал човешки крак? Които никой никога не е виждал? До днес. В 21-ви век! На планета, на която хора се катерят ежедневно по осемхилядници, пресичат с туристическа цел пустини, обитават полярните райони, живеят в дъното на вулкани, в непристъпните джунгли на Амазонка и Папуа Нова Гвинея, спускат се с апарати до океанското дъно, оставили са човешки отпечатъци дори по лунната повърхност!

Тасмания е малко по-малка по площ от България – 90 хиляди квадратни километра. Най-малкият австралийски щат с население от 500 хиляди души. Според официалното преброяване повече от половината тасманийци живеят в и около столицата Хобарт – на югоизток. Още 200 хиляди – в района на Лонсестън и Девънпорт – на северния бряг и останалите 60-тина хиляди – в малките градчета на изток. Простата математика подсказва, че за целия 600-километров западен бряг остават… почти 5000 души, фука се сайтът на Западно-тасманийската община. И сам си противоречи два реда по-надолу с твърдението, че

четирите миньорски града на общината – Куинстаун, Строн, Зиан и Стробъри имат обща популация от 6200 души.

Това оставя за цялата останала западна територия(почти половин България) население от … минус 1200. Ето, това е „див“- некултивиран, незаселен, неопитомен. В югозападна Тасмания пък, на площ от 10 хиляди квадратни километра няма пътища. Изобщо. Единственият път свързващ Западна Тасмания с Хобарт и цивилизацията е строен през 60-те години. На 20-ти век! По целия западен бряг има два града – населението на първия е 637 жители, а на втория – единайсет. (Всъщност десет, защото официално регистрираният единайсти жител е Грег нашият шофьор, който прекарва по-голямата част от времето си развеждайки туристи по няколкото асфалтирани шосета на региона.) Това пък е „див“ – в първобитно състояние, нецивилизован, изолиран, сам, саможив. Дори аборигените, живели тук повече от 20 хиляди години са ограничили обиталищата си само по тясната крайбрежна ивица. Никое двуного никога не е населявало вътрешността.

Пътят бързо се катери към първата ни туристическа спирка за запознанство с дивата екзотична красавица на юга – водопадът Ръсел и Високата гора. Водопад като водопад – буен, красив, фотогеничен, мокър. Гората е още по-избуяла, по-фотогенична, по-красива и по-мокра (последното е по заслуга предимно на проливния дъжд). С ранообразието от редки тасманийски дървесни видове Грег ни запознава в микробуса на сухо, докато пъплим нагоре към язовира и предвидената спирка за обяд на пикник-зоната до него.

Величествени евкалиптови гори – Тасмания, Австралия

Величествени евкалиптови гори

Първата причина за колонизирането на Тасмания (в добавка към нуждата от нови затвори) бил дърводобивът. Изолацията на острова и уникалните климатични условия позволили тук да се съхранят невиждани другаде древни растителни видове с изключително ценна дървесина. Едни от най-високите дървета на планетата са отсечени именно тук. Някои от най-дълго живеещите също. Тасмания е родината на хуонския бор. Поради специфичната си клетъчна структура той расте бавно, в продължение на хиляди години и просмуканата му с борова смола дървесина не гние. Изобщо. Тасманийски заселници използвали хуонски бор за изработка на надгробни паметници, защото великолепната златиста дървесина траела по-дълго от камъка. Дори днес туристите могат да си купят сувенири от 10-хиляди годишна дървесина. (Аз си имам малко клинче за подпиране на врати.) Друг е въпросът, че при такива драматични разминавания в продължителността на живота не може и дума да става за собственост – аз на практика не притежавам, а само ползвам на заем клинчето, което е било тук 10 хиляди години преди мен и ще бъде наоколо все така непроменено дори, когато нито моята врата, нито къщата, нито дори цивилизацията, каквато я познаваме ще съществуват (да не споменаваме изобщо моето жалко мимолетно съществуване)

Друг представител на изумителната тасманийска флора е например Кралската Ломатия

– най-старият жив организъм на планетата, открит наскоро – дървесен вид, който нито цъфти, нито ражда плодове и съответно не се размножава по никакъв друг начин освен с издънки. В резултат се самоклонира от 43 хиляди години насам. В непристъпната Юго-Западна Тасмания е намерена групичка от около 500 дървета – единствени представители на вида, всичките абсолютно генетично индентични. Ако мечтаете да увековечите името си в латинското название на новооткрит биологичен вид не се мотайте, идвайте в Тасмания. За разлика от амазонските джунгли тук няма диви враждебни племена, нито маларийни комари. Е, и пътища също няма, нито обхват на мобилните телефони, но пък кой е казал, че славата се постига лесно?!

Спираме за обяд край един от стотиците тасманийски язовири и водноелектрическата му централа. През 70-те години на 20-ти век Тасмания имала министър-председател с маниакална слабост към ВЕЦ-ове. Ама наистина. Човекът бил болен на тази тема. Наводнил всяка долина по острова и я превърнал в язовир. Никакви протести на природозащитници не можели да го спрат. Бъдещето на Тасмания според него било в енергетиката. В експлоатирането на единственото богатство на острова – водата. С негова помощ и не без участието на ледниците, разбира се, половината от картата на централна и западна Тасмания е боядисана в синьо – езеро до езеро и язовир до язовир. Спираме за малко и край

едно от най-обичаните от туристите езера – Сейнт Клер

Най-голямото тасманийско езеро и най-дълбокото сладководно езеро в цяла Австралия. Естествено с ледников произход. Чисто, кротко, мирно и сиво в дъжда. С натъркаляни канари и дънери по тясната пясъчна ивица край водата. И множество туристически пътеки с всевъзможна продължителност и трудност, за които ние нямаме време – още дълъг път ни чака до миньорските градчета на Западния бряг. През завеси от проливен дъжд, древни покрити с мъх гори по абсолютно безлюден планински път. Следващата ни цел е малкото островче на цивилизацията сред зеления тасманийски гингирлик

Куинстаун

Трябва да си призная, че на мен лично всичката тази вездесъща влага, дъжд, плесен, зеленина, папрати, водопади, покой и принципна дивотия навсякъде в Тасмания ми напомнят много, ама много на Южния остров на Нова Зеландия. До степен да забравям понякога къде съм. Допълнително объркване внасят и повтарящите се имена на градчетата. Край Хобарт има Гленорки и Кингстън, на север е Девънпорт, а сега пък отиваме на запад към Куинстаун. Вече предвкусвам удоволствието от приятната носталгична разходка по улиците на алпийския градец. Неволно си го представям като новозеландския едноименник. Обаче просто не бих могла да сбъркам повече. Тасманийският Куинстаун не прилича на нищо, което съм виждала в Нова Зеландия. Или изобщо на планетата Земя. Не че съм била на Луната, ама от това, което съм виждала на снимки, би могъл без усилие да мине за лунен базов лагер. След всичката зеленина и природни прелести от последните дни шокът от навлизането в катастрофичната зона на Куинстаун е трудно описуем.

Queenstown Тасмания 7467, Австралия

Ако е вярно твърдението на Стендал, че: „Красотата е обещание за щастие“, то грозотата трябва да е предвестник на бедствие, или нещо такова. Мен определено ме дострашава. Мравки ме полазват по гръбнака и нещо студено се вързва на възел в стомаха ми. Голи прашни (дори в дъжда) белезникави хълмове и сипеи, натрошен камънак, ерозия, избелели (като поляти с белина или друг обезцветяващ химикал) скали, кал, кален асфалт и тук-таме стърчащи като набучени в тинята клечки за зъби, мъртви дървесни стволове. Други безразборно разхвърляни по склоновете. Никаква зленина. Нито дори стръкче. Само смърт и следи от космическа катастрофа. Също като в черно-белите снимки от зоната на тунгуския метеорит. Сивото небе и сивата мъгла намекват за химическо обгазяване, напалм, бомбардировки, ядрени експлозии и прочие кошмарни бедствия. Нищо не подсказва прогрес, развита индустрия, процъфтяваща цивилизация, богатства или дори наличие на живот. Макар, че Куинстаун е точно това.

След бързия упадък на затворническата индустрия и скоропостижното безвъзвратно изсичане на ценната дървесина (която имала неприятното свойство да расте бавно и на практика да не се възстановява в обозрими човешки времеви интервали) в края на 19-ти век Тасмания щяла да си остане пак напълно забравена от Бога и хората, ако не били открити залежи на сребърни, медни и калаени руди в древните вулканични скали на западните непристъпни планини. Е, нямало много злато, обаче пък Европа по онова време била гладна за всякакви цветни метали, така че южният австралийски остров бързо се превърнал в процъфтяваща минна колония. Една от най-богатите на планетата. Заселници запристигали с хиляди, градчета никнели като гъби, даже железница била построена да извозва металите до пристанището на Западния бряг. Така възникнал и един от някога най-богатите миньорски градове в света – Куинстаун. Градът на кралицата.

Тъй като извозването на рудите било крайно неефективно и енергоемко край мините построили обогатителни топилни, за да се изнася и товари на кораби само скъпият метален концентрат. Обогатителният процес предполагал високи температури и щедър коктейл от химикали. Което дърво околовръст Куинстаун не било изгорено в пещите станало жертва на невиждани киселинни дъждове. М-да – напалм и химическо обгазяване.

Планинините край магистралата изглеждат като поляти със сярна киселина,

защото наистина са. Обилните дъждове бързо измили оголеният плодороден слой. Според съвременните учени и анализи на почвите в региона тук растителност няма да има поне още няколкостотин години. Куинстаун е химическа пустиня насред пищния зелен тасманийски рай.

Една от съдбовните иронии на тасманийската минна индустрия е, че най-големият вносител на нейните метали била Германия. С избухването на първата световна война малката британска колония се оказала в позиция да снабдява врага с жизненонеобходими за въоръжаването суровини. Естествено Великобритания веднага забранила износа. И минната индустрия на Тасмания загинала за една нощ. Най-бързо развиващите се минни градове в света станали най-бързо изчезващите такива. Потънали в небитието. Единствено свидетелство за миналото им величие и слава са по няколко оцелели сгради тук-там, 35 километра ръждива железопътна линия и незаличимите следи от потресаваща екологична катастрофа.

След още няколко стръмни завоя през урви, сипеи и лунни пейзажи пристигаме в центъра на днешен Куинсланд. Миниатюрно миньорско градче с кретащи замиращи медни мини. Оцелелите исторически сгради са до една обявени за архитектурни паметници и реставрирани, някогашното железопътно депо е превърнато в музей, историческият ар-деко театър е освежен и модернизиран с дигитална кино-апаратура, на единствената улица на градеца не липсват супермаркет, магазин за алкохол, фризьорски салон, кръчма. Но цялостната атмосфера на разруха, изоставеност, килнати дървени къщурки, празни улици с изровен асфалт, мърляви витрини и заплашително надвиснали чуждопланетни хълмове е ужасно подтискаща. Във всички туристически пътеводители чета, че Куинстаун се бил възродил напоследък чрез туризма. Даже има няколко що-годе прилични мотелчета в добавка към величествения исторически

„Имперски хотел“

(чието елегантно стълбище е изработено от скъпа местна дървесина, дърворезбована в Англия и доставена обратно с цената на неописуеми разходи – толкова богати и изискани били някогашните му гости). Кой за Бога ще поиска да си прекара отпуската в това най-тъжно на света място?! И защо??? Ако си търся повод за самоубийство мога просто да се замисля за бъдещето на западната цивилизация, нали така?! Няма нужда да бия всичкия път до Куинстаун. Според мен тукашният туризъм има много по-големи шансове за развитие, ако купи малко бракувани луноходи от НАСА или руснаците и предлага на посетителите автентична разходка по луната повърхност. Аз веднага бих се записала за подобна атракция. Луната ми е детска мечта. Виж, за да нощувам доброволно в Имперския хотел със смешно ниските цени ще трябва да съм доста сериозно притисната от обстоятелствата. Е, те това е „диво предложение“.(От друга страна самоубийственият туризъм може би не е за пренебрегване. Такава богата неизследвана пазарна ниша – куинстаунци може да се окажат прозорливи бизнесмени.)

Имперски хотел, Куинстаун – Тасмания, Австралия

Имперски хотел

Разтъпкваме се набързо из недружелюбните мрачни кални пресечки около гарата-музей и малко преди да ни се прииска да сложим окончателно край на живота си поемаме отново на път.

Строн

Грег, нашият сладкодумен, непоколебимо-авторитетно-информиран шофьор обявява по микрофона, че потеглям към Строн. И мигом всичките ми спътници започват да шумолят с хартии – разгъват карти, напечатани листи с програмата на пътуването, туристически пътеводители и прочие достоверни източници на информация, които да им подскажат къде аджеба ще да е това е място. Защото на десетки километри наоколо има на практика само едно населено място и допреди малко всички си мислехме, че отиваме там – в Strahan. На възпитаниците на английски гимназии, които нито за миг дори не са си помисли, че Strahan се чете Строн препоръчвам да накъсат дипломите си на малки парченца с горе-долу еднакъв размер, не по-голям от половин автобусно билетче, да ги разбъркат добре със ситно нарязани репички, пресен лук и чесън, да ги овкусят по желание със сол, зехтин и лимонов сок, и да ги изконсумират с подходящ аперитив. По избор. Интернационалните ми спътници (включително англичани и австралийци) точно това искаха да направят с туристическите си програми и карти.

Внимание зайци! – Тасмания, Австралия

Внимание зайци!

Пристигаме по тъмно в стогодишна дървена къщичка (без телевизия, телефон или интернет) насред поляна, превзета от пълчища зайци. Хапваме набързо каквото сме си донесли, Грег ни учи да свирим на аборигенско диджериду(техниката на непрекъснатия безкраен протяжен вибриращ звук изисква изпълнителятда издъхва въздух, докато вдишва – опитайте се да го постигнете и после пак ще си говорим какво толкова пък, духаш там в една куха пръчка.) и после спим пак набързо и на пресекулки сред ужасното ръмжене и свирепи звуци на биещи се тасманийски дяволи под прозорците.

На следната сутрин скокваме рано, оправяме си леглата, товарим багажите, поуплашваме със суматохата зайците и слизаме в Строн да пием кафе.

Строн, главната улица – Тасмания, Австралия

Строн, главната улица

Освен уникален правопис и фонетика градчето има и забележителна демография – цели 637 жители според преброяването през 2006-та. От които ние срещаме цифром и словом трима – усмихнат дядка в дървения склад, който ни продава клинчета Хуонски бор на няколко хиляди години за по 2 долара парчето, младо девойче в кафенето, което не разбира думичка от английския ми (То пък сякаш аз й разбирам!) и мистериозна дама в спортен екип, разхождаща добре облечено куче в дъжда, която всъщност може и да е туристка. Главната улица на Строн е дълга цели 20 метра. От едната й страна са подредени 4-5 идеално реставрирани дървени сгради, обърнати на кафене, ресторант и хотел, а от другата са се скупчили няколко рибарски корабчета, ръждивите им палуби накамарени с плетени кошове за лов на раци. И информационен център. Който не само, че работи, но и помещава дърводелска работилница, където пред очите ни хилядолетна дървесина се превръща в лъжици за мед, нестандартни асиметрични мебели и сувенири. Обожавам миризмата на топлите стъготини! Не мога да се нарадвам на благородния блясък на полираното дърво. И на щедрата топлина на бумтящата печка. (Нали никой не е забравил, че краят на януари е разгарът на лятото в южното полушарие)

Историята на градчето също не влиза в категорията обикновени.

Строн възникнал като пристанище за наказателната колония

с изключително тежък режим за рецидивиращи престъпници от Порт Артур и другите австралийски затвори. Затвор в затвора. Заливът Макуайър и каторжническото островче Сара ще останат завинаги в историята на човечеството с едни от най-потресаващите легенди за човешко страдание, отчаяние, изолираност, безнадеждност, умопомрачение, жестокост, бунтове, отмъщение, човекоядство и прочие зверства и страхотии, които някога пращали ледени вълни надолу по гръбнака и на най-закоравелите британските престъпници, и продължават да смущават до днес сънищата и мислите на съвременните туристи(това го потвърждавам от личен опит). Входът към иначе романтично красивият добре защитен огромен залив Макуайър и до днес се нарича Портата на ада.

Портата на ада – залив Макуайър, Тасмания

Портата на ада (залив Макуайър)

Освен тежкият каторжен труд (пак дърводобив, какво друго), неописуемите жестокости на надзирателите и нечовешките условия на живот мястото подлудявало всички с враждебната си свирепа, негостоприемна, чужда природа. Безспирните ветрове на Ревящите 40, необичайно гъстата бодлива, непристъпна растителност (цитирана от множество пътешественици като най-непроходимата гора на планетата), липсата на храна (никакви ядивни растения), странните зверове(тасманийски дяволи и тигри, птицечовки, ехидни и уомбати), тоталната липса на други човешки същества, пълната изолираност се отразявали тежко на душевното равновесие и умствено състояние на всички посетители. Затворници, надзиратели и заселници полудявали еднакво масово и бързо. В крайна сметка мястото се сдобило с такава неописуемо ужасяваща слава, че британската корона закрила наказателната колония. Въпреки чудесните условия за риболов и приказните красоти на залива никой не се учудил на моменталното обезлюдяване на Строн. Градът бил прокълнат. (Много грижовно ви съветвам тук да избягвайте старателно филми и книги, в чиито заглавия фигурират думите земя, Ван и Димен – ще ви лишат от сън и душевен покой за много дълго време, повярвайте на патило.)

Раждането и внезапният разцвет на минната индустрия възродили градеца отново.

Строн станал главно пристанище на миньорския бум.

Железопътна линия го свързвала с мините на Куинстаун и Зиан. Градецът процъфтявал. За кратко. Замирането на минната индустрия отнело единственото препитание на Строн. И жителите му отново станали жертва на масови депресии и лудост. През втората половина на двайсти век градът постепенно и окончателното изчезнал от всички карти. Светът забравил за него. Пукнат плавателен съд не влизал през Портите на ада. Човешки крак не стъпвал по крайбрежната улица. Докато през осемдесетте не дошъл ред на поредния грандиозен тасманийски язовирен проект и компанията, работеща по строителството не избрала Строн за своя база. Природнозащитниците този път извършили героични подвизи в мирно време и успели да забавят, а накрая дори да прекратят строителството на гигантското нещо, но съдбата на Строн вече била предопределена – световният туризъм издирвал под дърво и камък такива недокоснато кътчета по земната повърхност. Покрай медийната кампания на еколозите заливът Макуайър бил преоткрит и станал моментално новата дестинация за почивка на мало и голямо. Една единствена туристическа компания далновидно изкупила за жълти стотинки и реставрирала всичките пет оцелели къщи на единствената улица в града, ремонтирала и пуснала в употреба част от железопътната линия, отворила кафене, ресторант, хотел и информационен център, и превърнала Строн в нещо като рисувано градче от анимационен филм на Дисни. За трети път започнала отново историята на този необикновен, наречен някога от американски писател „най-чудесен малък град на света“.

Ние не му се радваме дълго. Грег не си пада по прелестите на цивилизацията, иска да ни покаже свирепата красота на океана и прословутата Порта на ада. Ние сме се заредили добре с кофеин и въглехидрати, така че го следваме доброволно.

Само на няколко километра от Строн започва 35-километровата пясъчна ивица на Океанския плаж – най-безлюдният и най-свиреп плаж на земята. 12 хиляди километра Южен океан се простират на запад от нас – най-дългата непрекъсвана водна повърхност на планетата. 12-хиляди километровата ускорителна писта на Ревящите 40. 12-хиляди километрово царство на гигантски вълни, ураганни ветрове, водна пустош, мъгла и пяна, прекъснати дръзко от малкото островче Тасмания. Обиден от нахалството могъщият океан блъска с неуморна ярост парченцето суша, захапва и дъвче ненаситно високите пясъчни дюни. Бясна пяна хвърчи от яките му челюсти, земята трепери под краката ни от сгромолясването на чудовищни водни маси. Но Тасмания не се дава. Растителността е полегнала, трънлива и невзрачна, но неунищожима, непроходима и цъфти с ярки цветове насред битката на титаните. Върховете на дюните пушат като топли хлябове с отвявани от бурята песъчинки, огромни водорасли се търкалят наоколо като тръни в полето, небето е надвиснало сиво, мрачно и гневно като океана. Само двата далечни идентични искрящо бели фара на Портата на ада са доказателство за човешко присъствие. Свидетелство за силата на човешкия дух, несломим пред мощта на стихиите.

За да ни разведри в дъжда Грег решава да рискува микробуса на компанията и да ни повози по плажа. По стеснената от бързо покачващия се прилив ивица пясък между отвесните стени на глозгани от стихията дюни и забулен в мъгла и пяна див прибой. Микробусът храбро слаломира между изхвърлени на брега трупи, стърчащи от пясъците скали и плитки коритца на рекички.На места се налага да изчакаме някоя голяма вълна да се оттегли преди да прекосим по мократа й следа. Другаде преминаваме с максимално възможна скорост, защото пясъкът е толкова мек и пръхкав, че дори само вибрациите на двигателя са достатъчни да причинят безвъзвратното ни потъване. Проливният дъжд и взривовете на сгромолясващи се водни лавини край нас са само за допълнителен ефект – просто гениални детайли в брилянтен адреналинопокачващ екшън. Вятърът го играе звукорежисьор с ярко изразени пристрастия към виене и тънко пищене, а осветителите стачкуват. Когато най-после додрапваме до изровени в дюните коловози на нещо като път в северния край на плажа овациите и ръкоплясканията ни са спонтанни, облекчението – искрено. Даже Грег си позволява да се полу-усмихне в отговор.

Пясъчният коловоз ни завежда до асфалтиран път, който на свой ред ни повежда с лъкатушене и катерене към следващата ни спирка

Зиан – сребърният град

Кръстен на кораба на Абел Тасман, възникнал стихийно с откриването на сребърни и оловни руди, в края на 19-ти век Зиан бил третият най-голям град в Тасмания. С население от 10 хиляди души (!), 21 хотела(!!) и 27 кръчми(!!!). Хората пътували с дни и прекосявали стотици километри дива пустош, за да присъстват на прочутите спектакли и концерти на зианския театър „Гайети“, който канел оперни певци, музиканти и артисти от цял свят.

Самият Хари Худини е изнасял представления в Зиан!

Добре, че всичко това е написано в пътеводителите и повторено с гордост многократно от Грег, иначе никога не бих повярвала. Зиан днес е тясна асфалтирана улица криволичеща край реката с десетина реставрирани фасади от двете страни, малка пикник-зона с барбекю и тоалетна за туристите. И нищо друго. Нищо.

Главната/единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Главната и единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Театър „Гайети“ е реставриран в претенциозни ментово-зелени и лимоново-жълти цветове, една от другите запазени сгради(леко килната и обилно опушена) е приютила нещо средно между музей и магазин за изделия от скъпоценни кристали, руди и прочие ценен камънак, който се въди тъдява – зашеметяващо калейдоскопична колекция от шарени лъскави нещица на шокиращи четирицифрени цени, бившата сграда на Минното училище е превърната в музей с два истински парни локомотива и друга тежка железария паркирана в двора, автосервизът има една бензиноколонка (с дизайн отпреди студената война) и се явява също антикварен и железарски магазин, а в края на редицата се гуши малко кафене/сувенирен магазин/агенция за недвижими имоти. С потрес установявам, че дори аз мога да си позволя да си купя къща на главната улица на Зиан. С веранда. И с буренясал двор. Без заем. Мигом добавям градчето в списъка на местата за пенсиониране. Така де, какво му трябва на човек на стари години – спокойствие, достолепие, космополитност и елегантност (Е, може и малко скъпоценни камъни). Колко пъти е идвал Хари Худини в София, а?!

Сред влагата, безнадеждността и повсевместния тлен ме налягат философски мисли и латински сентенции. Sic transit gloria mundi.

С автомобили до тук – Тасмания, Австралия

С автомобили до тук!

Преди да напуснем завинаги това царство на печал, безвремие и разруха се случва нещо изключително (като за безлюден пущинак на два дни път от всяка цивилизация) – на главната улица спира микробус! Туристически, шарен, пълен с интернационални пътешественици като нас. Населението на градчето мигом се утроява, навалицата край барбекюто става непроходима, пред дамската тоалетна се извива опашка и единствената улица на Зиан оживява. За да отпразнуваме срещата с други същества от нашия вид в безлюдната джунгла на Западна Тасмания Грег предлага да изнесем кратък поздравителен концерт за новодошлите. Не на сцената на театър „Гайети“, а под козирката на барбекюто. Той импровизира виртуозно на диджериду, ние тракаме с лъжици, тигани и друга налична в ремаркето ни посуда. Публиката е очарована. И възхитена. Изпраща ни с бурни овации и дълго маха след нас в дъжда. (Вероятно дори още по-дълго се тревожи за душевното ни здраве.)

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

3 коментара

апр. 21 2011

Тасмания (4): Хобарт – перла в короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а сега продължаваме към столицата Хобарт – най-фотогеничният град на Австралия

Приятно четене:

Тасмания

част четвърта:

Хобарт – перла в короната

Събужда ме неописуемият земетръсен трясък от несполучливите опити за летене на строителното скеле сглобено край фасадата на мотела. Ако ще светът да се сгромолясва, не ми пука! Уморена съм. Искам поне веднъж да се наспя и да не съм мокра, и да не ми е студено. Упорито лежа със затворени очи, но данданията навън се усилва и вече намеква за излитащи покриви и въздушна бомбена атака, не само за катастрофиращи строителни скелета. Повдигам клепач, колкото да установя, че пердетата се веят празнично от неистовите въздушни струи проникващи през миниатюрните невидими пролуки в неуплътнената дограма. Като победни знамена на розички и маргаритки в ярката утринна светлина. Прозорецът се мисли за параден барабанчик и дрънчи, и звъни, и хлопа оглушително като на манифестация. И свири пронизително с уста. Не много умело. Повече го докарва на виене. Малко като сирените на Гражданска защита. Може би най-после ни е застигнало бедствие?! Въздишам тежко и изтривам решително последните паяжини сън, лепнещи по миглите ми. Измъквам се от завивките, за да надникна в аквариума отвъд стъклото. Очаквам да видя вода и риби. Потоп. Какво друго?!Ослепява ме златната хубост на изгряващото слънце. Явно още сънувам.

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

От друга страна, възможно ли е човек да сънува такива оглушително дрънчащи сънища и да не се събуди? Едва ли. Опитвам се да направя бърз анализ на ситуацията (с още мътен мозък, на гладно и преди дори да съм пила кафе). Явно на Господ му свърши водата. Ха! Пада му се! Като разхищава така безогледно. И след като опитите Му да ни издави не дадоха резултат сега е прибегнал към следващия описан в литературата метод – да ни издуха. Скелето отвън потвърждава разсъжденията ми с убедителен трясък и хлопане на неумело излитащи дъски. Стълбовете на електрическите лампи се огъват като тръстики под внезапните пориви. Детето се размърдва в леглото си, открехва с нежелание едвам-едвам едно око и от там се излива такъв изпепеляващ справедлив гняв към непоносимия шум, непоносимата вселена и най-вече невъзможно-непоносимите майки, безспорно отговорни за всички вселенски несправедливости, будещи сладко спящите подрастващи, че за момент се вцепенявам от ужас – какво ли ще стане ако отвори и двете си очи. Като нищо ще ме вкамени вовеки ей тук на място, както съм си рошава, на един крак и по гащи. Никакъв Божи гняв не може да се мери с гнева на Ненагледното. За щастие тежкият клепач се притваря уморено. „Какво е това пък сега?“ – измучава изпод завивките още в несвяст. „Буря“- старая се да звуча неутрално. „Духа, но вече не вали.“ – опитвам малко по-оптимистична нотка – „Даже грее слънце. Искаш ли да излезем за закуска? Преди всевишният да е пратил също напаст от скакалци, мор по кравите, чума и каквото там още има в наръчника Му за небесно възмездие.“ Това разбира се е риторичен въпрос. Споменаването на закуска винаги върши работа и половин час по-късно сме вече на главната пешеходна улица в Хобарт. Благоразумно вървим по средата на павираното пространство – далеч от застрашително разтърсваните козирки и рекламни табели, опитващи се отчаяно да се откъснат от прилежащите си сгради. Насред вихрушката дори не успявам да обърна подобаващо внимание на говорещите бетонни възглавнички, разхвърляни наоколо.(Не съм сигурна това за изкуство ли трябва да минава или за обществена услуга) Търсим завет и отворено кафене.

В ярката съботна сутрин се взираме невярващо в дълбокото синьо на небето. След месеци на сивота и дъжд в тормозения от Ел Ниньо (или Ла Ниня – все не мога да схвана кого точно винят метеоролозите) Куинсланд зяпаме учудени почти като младия глист: „Тате, а какво е това там голямото синьото и онова красивото златното?“ Цветовете ни заслепяват. Сега вече се налага да се екипираме със слънчевите очила. (Знаех си аз, че ще им дойде времето. Слънцезащитния крем си обещавам да го използвам когато ни връхлетят скакалци и чума.) Нямаме нужда от карта, за да се ориентираме безпогрешно къде е морето. Като новоизлюпени морски костенурчета инстинктивно се отправяме натам.

Столицата на Тасмания Хобарт е вторият най-стар град в Австралия.

Основан само 15 години след Сидни край естуара на река Деруент, в полите на снежната планина Уелингтън в далечната 1803 година с пристигането на първите бели заселници – 74 затворници, 71 войници, 21 съпруги и 14 деца. Единствените други обитатели на острова по това време били немногобройни групички аборигени и невиждани другаде зверове – тромави уомбати, свирепо-изглеждащи тасманийски дяволи, всевъзможни размери кенгура, странни птици, още по-изумителни птицечовки и раирани вълци, известни днес като (изчезналият) Тасманийски тигър. Растителността също не радвала окото с нищо познато и родно – евкалипти, папрати и бодливи храсталаци. Само морето предлагало обичайния комфорт на солените си ветрове, изобилие на морски дарове и най-вече връзка с цивилизацията. Не е чудно, че новозаселилите се столичани организирали градчето около пристанището. С гледка към водата и пристигащите кораби. Към всичко останало на сушата прилагали основния колонизаторски закон:“Ако бяга стреляй, ако расте сечи!“ Много скоро вече нямало и следа от екзотичната островна флора и фауна край градеца. Нито пък от оригиналното аборигенско население. Не останало много ни за стрелба, ни за сеч. Проспериращата затворническа колония в Порт Артър осигурявала евтина (направо безплатна) работна ръка, дървен материал и плавателни съдове за бързо разрастващият се търговски, административен, заселнически, китоловен и тюленоловен център, тогава известен още като Хобартон (официално обявен за град и преименуван на Хобарт едва в края на 19-ти век)

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

Когато през 1853-та Дарвин спира тук за два дни с кораба „Бигъл“

го впечатляват жълтеещите ниви и тъмно-зеленото на картофените плантации опасали ниските склонове на планината. Впечатлява го и липсата на сгради в 15-хилядното селище. И цялостната изостаналост. Описва положението като „много по-лошо дори в сравнение със Сидни“. Изобщо впечатленията на Дарвин от Тасмания и Австралия са предимно възторжени по отношение на природата, но нескрито песимистични колчем стане дума за обществото. Бедност, невежество, разпуснати нрави, тотална липса на интелектуални амбиции, жестокости към аборигените, варващина, никаква инфраструктура, слаба икономика, непреодолима изолация, неизмерима тъга и незаличимата стигма на затворническото начало надничат натрапчиво от редовете. Прозорливият естественик си признава открито, че: „За мен изгледите за бъдещето на тази колония са съвсем непонятни.“ и отплава от Тасмания със следната бележка в дневника си:“Сбогом Австралия!Ти растеш и без съмнение някой ден ще властваш като велика принцеса на Юга; за топла привързаност си вече голяма и честолюбива, но за уважение си още малка. Напускам бреговете ти без тъга и съжаление.“

Е, аз пък имам огромното удоволствие да докладвам от личен опит, че 150 години по-късно

Тасмания вече е Принцесата на Юга, а столицата Хобарт е искрящата перла в короната й.

Населението на града е малко над 200 хиляди души, сгради има в изобилие, при това в чаровно разнообразие от архитектурни стилове – Хобарт притежава една от най-добре съхранените колекции на колониална архитектура в Австралия, както и много модерни и съвременни сгради; улиците са широки, просторни, незадръстени; хората са любезни и усмихнати; пристанищните докове – спретнати и чисти; над река Деруент се огъва мощната снага на огромен бетонен мост, свързващ двете части на града (прилича доста на Аспаруховия мост във Варна); икономиката процъфтява, движена от туризъм, земеделие, риболов, пиво-, шоколадо- и винопроизводство. Днешен Хобарт е столица на чревоугодничеството, културен и образователен център, главна база за антарктически експедиции, традиционен финал на грандиозната новогодишна регата „Сидни до Хобарт“, домакин на безброй фестивали и спортни събития, един от най-екологичните градове на Австралия, прогресивен, модерен, споменат е дори в Глобалния индекс за иновации и технологично развитие наравно със световен лидер като Рейкявик.

Разстлан като пищна бродерия по полите на планината Хобарт се спуска стръмно към мастилено сините води на залива. Краката сами ни отвеждат по надолнището до

крайбрежната уличка „Саламанка“

с известните в цял свят редици от реставрирани пристанищни складове, задължително присъстващи във всяка тасманийска картичка и реклама. Добре че вече сме ги виждали на снимка, защото днес гледката е блокирана от стотици шатри, чадъри, сергии и безброй шарении. Съботния пазар на „Саламанка“ е грандиозен. Пословично известен в цяла Австралия. И шумен. И великолепен. И претъпкан. И слънчев. Празничен и неустоим като лунапарк. Пълен с лакомства и изкушения. Чувствам се като петгодишна на селски панаир. Едва се въздържам да не си купя смешни чорапи, абсурдна шапка, картина на яхта, щайга ягоди, седем вида сладолед, рокля от 70-те, ламаринен гущер, цяла пита сирене. На книгите обаче не устоявам.

Пазар Саламанка – Хобарт, Тасмания – Австралия

Забелязвам, че щандовете преливат от кралска литература и фотоалбуми. Отнема ми известно време да схвана, че е заради Мари-Елизабет Доналдсън -принцеса на Дания, съпруга на датския престолонаследник, която е родена и израсла в Хобарт. Което пък прави всички хобартци и тасманийци един вид родственици на датския кралски двор. Предполагам, че всяко момиче в Тасмания живее с мечтата да срещне европейски принц-ерген. Другият световно известен син на Хобарт е Ерол Флин(за младите, които не са го чували – Холивудски актьор, звезда и сексимвол от средата на 20-ти век, когато мъжете бяха секси само, ако са с бронзов загар, пура и шпага). В неговата богато илюстрирана биография откривам, че с Бояна сме се возили на една от яхтите му – „Барбари“ в езерото Таупо в Нова Зеландия. Това може би ни сродява индиректно с датската принцеса, а?! Изправям по-високо глава, както подобава на истинска европейска аристократка.

Докато да разгледаме всичките 500 сергии, да закусим, да позяпаме галерийките наоколо, да се спрем пред всеки от ретро-автомобилите, наредени в лъснат хромиран шпалир край алеята, да поседим на изтърканите каменни стълби, където някога червените фенери са приласкавали самотни моряци, да послушаме смешките на улични комици, да дегустираме сирена и шоколади, да поприказваме със случайни минувачи и да се порадваме на слънцето, ето ти го, станало пладне.

Ретро-автомобили – Хобарт, Тасмания – Австралия
Ретро-автомобили

Бързаме към яхтеното пристанище, защото имаме резервация за разходка и обяд на историческата бригантина „Windeward Bound“. Разходка всъщност едва ли е най-подходящата дума, тъй като предложението за туристите е да участват в управлението на платнохода. Това от своя страна изисква подготовка, екипировка, катерене по мачтите, работа с въжета. Запалената ми яхтсменка просто няма търпение да се качим на борда и да разпънем платната. Разочарованието й е неописуемо, когато ни посрещат на трапа с лошата вест, че поради бурния вятър излизането в морето се отменя. Даже за маневри в пристанището е твърде опасно. Капитанът и екипажът му лично се извиняват, но това не смекчава никак личната обида, с която мирозданието зашлевява отново подмолно и незаслужено горкото ми жадуващо приключения дете. Още от Коледа насам, където и да отидем наводнения, бури и нововъведени възрастови граници объркват плановете й за приключения и екстремни преживявания. Даже на плаж още не сме били това лято! Сълзите в очите й може и да са от блъскащият в лицата ни вятър, но нещо в отпуснатите й рамене ми подсказва, че е време за крути мерки. Втурвам се моментално в действие – настанявам я в първия зърнат крайбрежен ресторант, поръчвам специалитета на деня – тасманийска сьомга с миди, скариди и бутилка бяло вино – и като грижовна майка започвам веднага да уча чедото как се дави мъката в чаша. То, нали ми е умничко, схваща бързо.

Най-фотогеничният град на Австралия

ни се усмихва ласкаво отвъд панорамните прозорци, рибарските лодки се полюшват прелъстително край кея, яхтените мачти се накланят елегантно под поривите на бурята, слънцето разхвърля златни монети по лъскаво-разтрошената повърхност на залива, небето сияе с онзи уникален бодряшки цвят, който ми напомня за победни фанфари и непременно трябва да бъде кръстен Тасманийско синьо (ако още не е), сервитьорът е с маорски ген и кивешки чар, а виното – новозеландско. След ликьора и кафето си тръгваме в прекрасно настроение, леко фиркани посред бял ден, решени да се забавляме напук на всички вселенски заговори.

Най-фотогеничният град на  Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Катерим стръмните тесни улички на архитектурния резерват Батъри Пойнт- старият град с безукорно поддържаните историческ къщички, с миниатюрните им веранди и символични цветни градинки – все едно излезли от викторианска пощенска картичка. Мотаем се из антикварните магазини, прелистваме стари навигаторски карти, литографии, любителски акварелни пейзажи, мерим шапки с воалетки в ретро-бутиците, правим едно кръгче в ботаническата градина, следваме за малко историческия маршрут от туристическата карта, за да поснимаме архитектурни паметници, колебаем се известно време дали да влезем в музея на корабоплаването, но все тъй недоутолената ни жажда за слънце надделява – спускаме се пак надолу по склона към гравитационния център на градчето. Крабрежната алея, обточена от край до край с кафенета, бирарии, ресторанти, павилиончета за пържена риба и картофи, пицарии и барове, ни мами с жива музика и тълпи елегантно облечени хора.

Най-фотогеничният град на Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Вятърът е постихнал и в топлата привечер

Хобарт ни очарова с чара на малките черноморски градчета

С мириса на водорасли, неспирния крясък на чайките, вкуса на ръжда и сол във въздуха, смесен с домашната миризма на пържена риба и туристическия полъх на парфюми. Изглежда сякаш целият град е излязъл за вечеря и раходка по пристана. Наконтен, небързащ, отпускарски. Включваме се неусетно в местния вечерен парад по неписания, но задължителен за всеки морски градец маршрут – край водата, яхтите, кръчмите. Не е трудно – просто следваме тълпата. Нейните течения и приливи ни изхвърлят вече по тъмно, като водорасли останали на плажа след бурята, пред закотвено току до пешеходната алея корабче, продаващо пържени морски деликатеси в картонени кутии. Пресни, направо от днешния улов. Напомня ми толкова много любими моменти от детството, просмукани с дъх на пържена цаца и панирани калмари. Поръчваме си „Капитанска кошница“ – колекция от всичките лакомства в дългото меню.

Обяд – Хобарт, Тасмания

Тасмания е столицата на морските дарове

– тук се развъждат и ловят сьомга, скариди, стриди, миди, раци, омари, океански и речни риби от всякакъв вид и размер. Ако ще прояждам морски животни тук му е мястото. Оттегляме се с горещата си мазна вечеря на безднадеждно оцвъкана от чайките пейка в компанията на оглушително спорещи гларуси, нежно припляскващи вълни и други гладни туристи. Както сме го правили толкова летни вечери в Несебър или на Рибарския плаж във Варна.

Притъмняващото небе ни поръсва с водни капки – първо деликатни и освежаващи, после все по-мокри и досаждащи. Вятърът внезапно охладнява неприятно. Аха, лятната ваканция свърши. Връщаме се в света на Божието възмездие.

Нощният Хобарт ехти от музиката на безплатния рок-концерт в парка до пристанището и привлича неудържимо сдемнайсет-годишната ми спътница. Аз се отправям в обратната посока – нагоре по баира. Съботната вечер трака с високи токчета по тротоара, смее се с младежки гласове, току изръмжава внезапно с мотоциклетен бяс и дрънка дълго на китара от съседния хостел. Но поне строителното скеле се е отказало най-после от опитите си за летене и успявам да заспя.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия и Тасмания – на картата:

8 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version