Категория: Тасмания

Тасмания (7): Таз-мания за финал :) 3

Тасмания (7): Таз-мания за финал :)

Днес ще завършим обиколката на Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт, както и из Дивия Запад на Тасмания, за последно видяхме Короната на Тасмасния

А днес ще се запознаем с ТАЗ – най-известният тасманиец:)

Приятно четене:

Тасмания

част седма

Таз-мания за финал 🙂

Най-известният тасманиец в света е…?

Таз, разбира се! Тасманийският дявол.

Героят от анимационните сериали на Уорнър Брадърс. Избухливият, нетърпелив, ирационален Таз, който се придвижва като торнадо, издава свирепи нечленоразделни звуци и системно се опитва да изгризе, изяде и опустоши целия свят. Понеже и аз като зайчето Бъни съм се чудила много пъти що за дявол е всъщност Таз се включвам с готовност в мократа студена разходка из

зоопарка на Центъра за защита на тасманийските дяволи

Ако анимационните филмчета са ви оставили с трайното впечатление за вечно раззината зъбата паст, свирепо святкащи очи и диви звуци срещата с живи тасманийски дяволи ще ви изненада. Те се оказват малки, черни (не светло кафяви, какъвто беше пухкавият плюшен любимец на дъщеря ми, редовно нощуващ под възглавницата й допреди десетина години), симпатични, с елегантна бяла ивичка непреко през гърдите и ярко-розова мустаката муцунка. В уникалната екосистема на Тасмания заемат сред торбестите бозайници същата ниша като котките в света на плацентните животни – дребен хищник. Но всъщност се явява най-големият торбест хищник на планетата след изчезването на тасманийските тигри.

Тасманийски дявол - Тасмания

Тасманийският дявол

се храни предимно с мърша и дребна плячка. Слави се със способността си да изяжда всичко без остатък – месо, хрущяли, кожи, кости, до последното парченце – като естествена природна прахосмукачка. Роднините на Таз играят важната роля на биологични санитари и чистачи в дивите гори на Тасмания. Има изключително силна захапка, равностойна на крокодилската. Може да прегризе обикновена телена ограда. Може да счупи човешка тазова кост.(!)Вероятно поради тази причина тасманийските дяволи не са особено разпространени като домашни любимци. Магазините за животни се затрудняват да рекламират пухкави другарчета, които можеш да погалиш само веднъж, и то за предпочитане с лявата ръка, за да можеш поне да се храниш сам през остатъка от инвалидния си живот.

Narawntapu National Park, Port Sorell TAS 7307, Australia

Също като тасманийския вълк/тигър Таз изчезва от континента Австралия преди 3-4 хиляди години с идването на кучето динго. Остров Тасмания е единственият останал естествен хабитат на тасманийски дяволи. Белите хора и пушките им бързо превръщат дребните черни зъбльовци в застрашен вид, но въвеждането на мерки за защита (Както и изчзването на тасманийския тигър, който бил естественият им враг.)успява да възстанови популяцията им. Допреди 15 години тасманийските дяволи се смятали за успешно спасен и адаптиран вид.

Тогава се появил ракът.

Лицевият тумор, който за рекордно кратко вереме е намалил катастрофално броя на тасманийските дяволи и заплашва до десетина години да ги заличи напълно от лицето на планетата ни е от изключително рядък вид – заразен рак. Животните си го предават по време на честите си боричкания и двубои. Учените са безпомощни пред бруталната му леталност и светкавичното му рапространение. Опасяват се, че няма да успеят да намерят лек преди изчезването и на последния представител на вида. За момента се опитват да поддържат здрави изолирани популации на различни места в Австралия, какъвто е този парк на Тасманийски полуостров.

Първо надникваме в неголяма тъмна бърлога в кух дънер – черномуцунеста Таз-мама спи с малките си скрити на сигурно място в торбата. После ни запознават с групичка тийнейджъри т.е. осеммесечни младоци обикалящи с бясна скорост по пътечките на заградената си поляна. Нервни. Чакащи нетърпеливо обяда.

Храненето на тасманийските дяволи е основната атракция

в парка, която си има обявен час и график, и туристите скоро се струпват край стъклената стена с готови фотоапарати. Има защо.

При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна кървава жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят отмъкнати кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати вълма черни косми.

Тасманийски дявол - Тасмания

На повечето зрителки започва да им призлява.

С около минута закъснение от далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с още по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо по-дребните си деца без усилие и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително още няколко пъти преди да се захване да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, мама-Таз ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.

Рейнджърът от парка разказва, че макар братовчедите на нашия любимец Таз да са хищници всъщност не са добри ловци. За да демонстрира твърдението си хвърля мръвка в тревата – току до пътечката, на видно място, но малко по-встрани. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с още гладната нервна Таз-мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са нужни, за да се достигне това … съвършенство(??) започва да разбира анти-еволюционистите.

След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и аз си тръгвам от наблюдателната площадка с възможно най-висока скорост в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. И не съм единствена. Остатъка от времето си в зоопарка посвещавам на кротки тревопасни и шумни папагали.

Кенгуру - Тасмания

Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.

На лов за птицечовки

Когато през 1799-та година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от британското Кралско научно дружество за оглед и класифициране те спонтанно реагирали в шопски стил: Е, те нема такова животно! Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ – абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което:

  • има хем козина, хем птичи скелет;
  • хем снася яйца, хем кърми малките си;
  • уж е бозайник пък има метаболизъм на влечуго;
  • уж е млекопитаещо пък е почти студенокръвно;
  • и на всичкото отгоре е еднопроходно – има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните – птицечовка и ехидна)

Е, да ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намирга, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент.

Съвременната наука им е признала статута на уникални представители на животинския свят класифицирайки ги като ‘яйценосни бозайници”. И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни низши млекопитаещи, както до скоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка им позволяват да виждат миниатюните електрически полета създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално – само няколко вида бозайници на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.

Последната ни уговорена среща с необикновените обитатели на Тасмания е именно с прицечовки.

В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към фермерските равнини в северната част на острова. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад – цялото небесно войнство се е е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия им оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед.

Небето на Тасмания

Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотният кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу. Електрически ток преминава през групичката пътници – ръце тършуват по джобове, чанти и якета, очите се рзширяват в събудена надежда. Електонните звуци се умножават – внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други звуци, с които малките пластмасови кутийки декларират самоотвержена любов и преданост към стопаните си. Най-после излизаме от “свободната от мобилни телефони зона”, както се саморекламират кафенетата в Зиан, Куинстаун, Суонси, Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И Фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман сдобил се с дрога след дълга мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой повече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици.

Никой не забелязва кога и как стигаме до равнините и техните пасища. Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да се разходим до едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става изведнъж много разбит. Друса така ужасно, че никой вече не може да текства и всички вдигаме поглед възмутено. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен и на места липсват големи парчета, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата поне до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.

Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела “Опасно! Наводнена зона” и заявява, че

ще трябва да вървим до птицечовковото село.

Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка приближаваща ни към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно. Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно единствено изкривено колело висяща неестествено в короната на дървото. На пет-шест метра над главите ни!

Заобикаляме издалеч покрита с кал купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру може би, или овца) и най-после стигаме до туристическата площадка за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова по дървения парапет стърчащ от плътната плетеница клони и тиня струпана в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била пикник-зона. Познава се по планината от тежки дървени маси за пикник накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полу-разрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още надписана като тоалетна.

Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, където са поляните за пикник. Но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде.

Наводнение - Тасмания, Австралия

Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във

фабрика за шоколад

Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.

В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци,тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъклените панорамни прозорци и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. После откриваме, че в магазинчето за сувенири има безплатна дегустация и цялата група се струпва там да мижи и примлясква одобрително. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка. Следваща спирка –

Девънпорт

Третият най-голям град на Тасмания е и нейният главен транспортен център. Освен летище за вътрешни полети Девънпорт си има и огромен фериботен терминал. Основната размяна на товари и пътници между острова и континента става с “Духът на Тасмания” едно и две – двата масивни, многоетажни яркочервени ферибота, пътуващи 11 часа до и от Мелбърн. Още едно тасманийско приключение, което всеки австралиец има в списъка си с неща за правене – да се повози на “Духът на Тасмания”. Макар че, от опита, който аз имам с подобни пътешествия (прекосяване на протока Кук между Южния и Северния остров на Нова Зеландия) возенето в седеметажен товарен кораб с размерите на малък град, в компанията на стотици автомобили, цели влакови композиции, товарни контейнери и пътници сред удобствата на спални кабини, ресторанти, детски площадки, казина, киносалони, кафенета, фоайета, асансьори, стълбища, тераси и прочие придобивки на цивилизацията е като да се возиш на автобус, ама с все цялата автогара и прилежащ квартал. Нощното пътуване не предлага дори гледки. Приключеският фактор е нулев.

Потеглянето на ферибота в привечерния здрач обаче е впечатляващо. Два колоса се разделят бавно и поемат в различни посоки. Единият ярък, спретнат, червено-бял, окъпан в светлини, другият бетонен, сив, малко опушен и вехт. Космически кораб с футуристичен дизайн се отделя безшумно от стара космическа станция. От близо перспектевата се губи и не става ясно Тасмания ли отплава на юг или нейният дух поема по курса си на север. Шарена тълпа изпращачи са се струпали на кея. Махат дълго, дълго и някак тъжно, даже драматично като в руски военен филм. Хората от палубите махат също, но с ведри усмихнати лица – повече като в холивудски хепиенд. Неволно си спомням, че най-издаваният туристически справочник в света “Лонли Планет” беше описал Девънпорт като “градът, чието целокупно население си мечтае да се качи на ферибота с еднопосочен билет”. Навремето коментарът ми се видя злобарски и незаслужен, но единствената вечер, прекарана в града на фериботния терминал ме убеждава, че това е скучно, малко и тъжно място.

Туристическите забележителности се изчерпват с главната улица – магазини, няколко исторически сгради, кръчми; един-два музея; фар и арборетума. (Тази дума и аз трябваше да я проверя – ботаническа градина означава според моя добър приятел Гугъл.) И сякаш всичко се върти все около пристанището и ферибота. Даже Грег не успява да измисли нищо интересно за правене в Девънпорт и от отчаяние ни води на кръчма. Дегустираме ту хобъртски “Каскейд”, ту лонсестънски “Богс” скандализирайки невъобразимо шайката местни младежи на бара. Тасмания е разделена на два непримиримо враждуващи бирени лагера, в неуморно противоборство и конкуренция между двете бирени фабрики на острова. Южняците са абсолютно безпощадно и безкритично лоялни към “Каскейд”, северняците с реципрочен фанатизъм поддържат “Богс”. От туристите се очаква да демонстрират лоялност към домакините. На никого не е позволено да е неутрален. Пием бързо и си тръгваме преди да са ни набили за недопустима безпристрастност.

Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на

Лонсестън.

Този път окъпан в слънце. Пием дъ-ъ-ълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошни архитектурни паметници и се дразним неистово от звъна на градския часовник.

Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра.

Обикновено в елегантен европейски архитектурен стил от края на 19-ти век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения. Даже ми е драго и мило, и родно. Пък е и полезно – ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба или да си вдигнеш китката пред очите може пак да знаеш колко е часа – само вдигни поглед към часовника. Супер!

Градският часовник на Лонсентън – Тасмания, Австралия

Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство – бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мисилите ли? Ако да кажем съм достатъчно далеч от часовника, за да не го виждам директно, но достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако примерно отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките, или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън ще си кажа – ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин мога само да предположа че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам ??!! Да пека ли бисквитите или…?

ОК. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски часовници, за да научат колко е часа. (Нито пък пекат бисквити) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче. И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на всички австралийски градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маняк-камбанаджия ги е правил всичките.

Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт(!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!

Сбогуваме се с Тасмания

от борда на самолетна играчка кой знае защо паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Двайсетината пътници са наблъскани в единствения салон така комфортно както биха се чувствали в моята кухня примерно. Предимството на малкия самолет е, че летим ниско и се опитваме да познаем по контурите островчетата в синилката под нас.

Бризбън ни посреща с проливен дъжд (какво друго?!), но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитено небето се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котката, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята.

Сезонът на потопа продължава.

Край

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия
Тасмания (6): Короната 4

Тасмания (6): Короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт., а последно ходихме из Дивия Запад на Тасмания

Днес ще видим Короната 🙂

Приятно четене:

Тасмания

част шеста:

Короната

Дивата южна принцеса Тасмания си има разбира се и корона. Подобаваща. Нащърбена, непристъпна, дива, изгризана от ледници в гранита, деликатно и стилно посипана с бял снежец (вместо безвкусни рубини и диаманти).

Най-известната местност в Тасмания, най-често публикуваната снимка, превърната в символ на целия щат е

Крейдъл маунтин

сърповидно назъбена древна вулканична скала, отразена в кристалното огледало на езерото Дав. На залез. С трогателна стогодишна дървена хижичка в предния план. Най-известният туристически маршрут в цяла Австралия е 85-километровият преход от Крейдъл маунтин до езерото Сейнт Клер – Овърландър. Няма австралиец, който да не си е обещал някой (за предпочитане летен)ден да го извърви от край до край. Е, аз не съм австралийка и това оправдава липсата му в моя списък с лични предизвикателства. Което, разбира се не пречи на хиляди чуждестранни туристи годишно да идват из тия забравени от Бога пущинаци специално, за да извървят прочутия Овърландър.

По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх и неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре и надолу, и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци привидно обясняващи пътно-транспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра – достойна за класиране в първата тройка на Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали не дъжд, а ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се приисква на мен в момента е да се мотам на открито като безпомощна мишена за издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микорбуса и да си общувам задушевно с плоската бутилка (онази с френския етикет). Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (разхождат!!!??) включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и всичките други стандартни туристически лиготии, които ми пробутват също и от рекламните брошурки.

Dove Lake, Cradle Mountain-Lake Saint Clair National Park, Cradle Mountain TAS 7306, Australia

И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в

езерото Дав

и туристическите му пътечки, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи – поразтъпквам се. Знам че ще съжалявам.

Езеро Dove, Тасмания

Езеро Dove, назъбеният връх се крие в облаците

Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали истинската езерна обиколка и аз вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки вместо уши и ръце, и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото все още функциониращи гънки на мозъка. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под нависнала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и двете – слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завесата, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме (не че сме се опитвали, де) и завесата се спуска скоро – все така плътна и непрогледна.

После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величесвеност ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо мокър и студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса – дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре че Бояна има приложение компас на ай-фона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори. Щяхме да се лутаме вовеки вероятно, загубени из туристическия пътечков лабиринт и шантавите му табели.

Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването й. Също и леден огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо възприятие и то компенсира като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика – неописуеми. Май започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния.

Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече успявам да дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята – разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. М-м-м, колко изкусително! Другата табелка сочи нейде нагоре, килната под тревожно остър ъгъл спрямо вертикалната ос, който ме хвърля в известно недоумение – на върха, или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите (забележително мнозинство – нали са чужденци) запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма – лицевите ни мускули са твърде замръзнали и неподатливи за целите на вербалната комуникация. Изобщо нямам нужда от Ботокс – и без инжекции лицето ми ще си остане вовеки замръзнало в ледената маска на смъртник. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещият шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем от покоряване на върхове. Хм, едва ли, защото тогава все някой щеше да се изкуши и нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата.

Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време – доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим, с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи, поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като локомотив на баир и се чувствам като Змей Горянин – вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес се чудя възможно ли е свръх-интензивните окислителните процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване – десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата е малко:”Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали да мрем по-добре.” Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир разбира се)

Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на обувката на другия си крак. Правя само това с векове. Пораства ми брада. Зъбите ми изпадват. Разбирам че съм стигнала върха по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там други крайници са ми останали. Прав е бил Висоцки:”Здесь вам не равнина – здесь климат иной.” Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.

Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена.

Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, и сколонове, и бърда, и връхчета, и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, и надничат, и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено от това. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радостта и повишения си адреналин.

Ок. Признавам си, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче, това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан ча-а-ак от другата страна на зерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не. Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам.

Грег повежда екзалтираната младеж нататък – по дъ-ъ-ългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън(с малки загуби – вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една хартиена салфетка (добре че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама.

Не разбирам защо винаги всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци. Истинският героизъм. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема ти коренища, хлъзгавите мокри камънаци, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с придобивката си – новопокореният връх, душевната драма, истинският джихад. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си болки, страдания и нищожност. ¨И спускаемся вниз с покоренных вершин, Что же делать – и боги спускались на землю.¨ М-да.

Е, трябва да призная – трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала всъщност си мечтая за пъклени приключения.

Грег все пак ни завежда в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад (може би наистина за това е говорел там под върха и просто на спътниците ми не им се удава четенето по устни, затова избраха катеренето и студа). Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да ни обещае уомбат-сафари. А после и да удържи на думата си.

Уомбат-сафари

За разлика от цялото ни тасманийско пътуване досега вомбат-сафарито се случва сред изобилие от слънце, птичи песни и блажена лятна топлина. Разбира се, че не! Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето – за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още много десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, неприятно, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията на неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се от студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата постоянна болка в мръзнещите стави, режещата сила на вятъра, безчувствеността на пръстите.

Както е обещал, Грег ни осигурява точно това – едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите

(или вомбати*, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види вомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста – той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон – любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло – обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.

Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.

Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници – тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.

За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински

приказен подводен свят.

Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност – на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.

Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послeдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Дупка на вомбат, ТасманияВомбатска дупка

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането – по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски…м-м-м как е правилно да ги наречем – барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени…паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен.

Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката – вископродуктивно.

Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка – тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня – като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

*Вомбат е приетото име на добичето. А Уотсън си е Уотсън. Той никога не се е казвал Ватсон. Едно време Барцелона стана Барселона, но изглежда все пак си е Барцелона (чуйте как го произнасят местните. Или поне гледайте филма „Вики, Кристина, Барцелона”. Добре, че поне Венецуела не стана Венесуела, както имаше стремежи – бел.Ст.

Тасмания (5): Дивият запад на Тасмания 3

Тасмания (5): Дивият запад на Тасмания

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а за последно бяхме в столицата Хобарт.

Сега ще тръгнем към най-дивия Запад в света – този на остров Тасмания

Приятно четене:

Тасмания

част пета:

Дивият запад на Тасмания

Неделното утро ни посреща с дъжд, вятър, студ и сивота. Каква промяна! Този път всички в микробуса са с якета и зимни дрехи. Централното тасманийско плато и западните брегове, към които сме се запътили са пословични с непредвидими обрати на времето и внезапно връхлитащи ниски температури дори посред горещо сухо лято. На нас поне елементът изненада ще ни е спестен. Новият ни шофьор и водач опитва всички смешки в репертоара си, но без никакъв ефект. Меланхолия и апатия са затиснали спътниците ни. И махмурлук след рок-концерта снощи. Отчаян Грег прилага моята тактика – води ни на закуска.

В Ню Норфолк. Най-тихият и безлюден град в света,

сгушен зиморничаво в извиките на река Деруент. В единственото кафене и хлебарница на главната улица срещаме единственият жив човек наоколо – дребно червенокосо девойче, което чевръсто прави кафе за всички.

Ню Норфолк, безлюдният град – Таснания, Австралия

Ню Норфолк, безлюдният град

Ако името на градчето ми звучи познато то е защото съвсем наскоро разглеждах туристически брошурки за остров Норфолк – изпусната в океана трошичка суша нейде край източния австралийски бряг, известна най-вече с това, че там живее на стари години австралийската писателка Колин Маккълоу (“Птиците умират сами”). Дори с най-доброто си желание да представят мястото в привлекателна светлина рекламните агенти не бяха успели да измислят нищо повече от: зеленина и спокойствие. Разбирай – скука до небесата. Островчето просто е твърде малко, твърде обикновено, твърде незабележително и слабозаселено. Но има историческо минало.

Норфолк станал затвор почти едновременно със Сидни. Още от първия колонизаторски кораб били изпратени шепа затворници да заселят малкото зелено островче. Ще рече човек, че британската империя си нямала цял огромен континент на разположение да колонизира и да превръща в най-големия затвор на планетата, ами трябвало чак до последната обрасла скала в морето да опре. Ама на, случило се, че някои от най-първите австралийци се заселили (Пардон! Били насилствено заселени) на (уж)суб-тропичния остров Норфолк. Занимавали се там с дърводобив, земеделие, мизерстване и размножаване, докато не се разбрало, че и Тасмания е остров и на империята не й хрумнало да превърне и него в затвор. Та тогава извозили подбрани затворници от Норфолк в долината на река Деруент, която изобилствала с ценна дървесина, да продължат заниманията си в същия дух на новото място. Кръстили градчето естествено Нов Норфолк, а някои от заселниците били все така от най-първия кораб. В гробището на миниатюрното тасманийско градче (известно днес най-вече с плантациите си от хмел за прочутата хобартска пивоварна “Каскейд”) и до днес стои надгробният камък на Елизабет Кинг – първата бяла жена стъпила в Австралия. Англиканската му църква е най-старата в Тасмания, а невзрачният дървен хотел на главната (и май единствена) улица е най-старият в цяла Австралия!

Изпиваме си кафетата, разглеждаме цените на имотите (винаги е полезно човек да знае колко ще му струва и къде би могъл просто да си умре от скука, в случай че още не са легализирали евтаназията, когато му дойде времето) и поободрени от перспективите за пенсиониране започваме втората част от обиколката на Тасмания –

планините и дивия западен бряг

Според българския тълковен речник думата “див” има следните значения:

  1. Който се намира в първобитно състояние, нецивилизован. Диви племена.
  2. Който не е култивиран или опитомен. Дива местност.
  3. Много буен, необуздан, груб. Див нрав.
  4. Безсмислен, странен, нелеп. Диво предложение.
  5. За човек – който не умее да общува, живее сам; прост, саможив. Див човек.

Западна Тасмания е перфектната илюстрация на всичките пет.

До степен, която е просто немислима, невъобразима, неподозирана, неописуема, недопустима. Можете ли да повярвате, че в югозападна Тасмания има райони, където никога не е стъпвал човешки крак? Които никой никога не е виждал? До днес. В 21-ви век! На планета, на която хора се катерят ежедневно по осемхилядници, пресичат с туристическа цел пустини, обитават полярните райони, живеят в дъното на вулкани, в непристъпните джунгли на Амазонка и Папуа Нова Гвинея, спускат се с апарати до океанското дъно, оставили са човешки отпечатъци дори по лунната повърхност!

Тасмания е малко по-малка по площ от България – 90 хиляди квадратни километра. Най-малкият австралийски щат с население от 500 хиляди души. Според официалното преброяване повече от половината тасманийци живеят в и около столицата Хобарт – на югоизток. Още 200 хиляди – в района на Лонсестън и Девънпорт – на северния бряг и останалите 60-тина хиляди – в малките градчета на изток. Простата математика подсказва, че за целия 600-километров западен бряг остават… почти 5000 души, фука се сайтът на Западно-тасманийската община. И сам си противоречи два реда по-надолу с твърдението, че

четирите миньорски града на общината – Куинстаун, Строн, Зиан и Стробъри имат обща популация от 6200 души.

Това оставя за цялата останала западна територия(почти половин България) население от … минус 1200. Ето, това е “див”- некултивиран, незаселен, неопитомен. В югозападна Тасмания пък, на площ от 10 хиляди квадратни километра няма пътища. Изобщо. Единственият път свързващ Западна Тасмания с Хобарт и цивилизацията е строен през 60-те години. На 20-ти век! По целия западен бряг има два града – населението на първия е 637 жители, а на втория – единайсет. (Всъщност десет, защото официално регистрираният единайсти жител е Грег нашият шофьор, който прекарва по-голямата част от времето си развеждайки туристи по няколкото асфалтирани шосета на региона.) Това пък е “див” – в първобитно състояние, нецивилизован, изолиран, сам, саможив. Дори аборигените, живели тук повече от 20 хиляди години са ограничили обиталищата си само по тясната крайбрежна ивица. Никое двуного никога не е населявало вътрешността.

Пътят бързо се катери към първата ни туристическа спирка за запознанство с дивата екзотична красавица на юга – водопадът Ръсел и Високата гора. Водопад като водопад – буен, красив, фотогеничен, мокър. Гората е още по-избуяла, по-фотогенична, по-красива и по-мокра (последното е по заслуга предимно на проливния дъжд). С ранообразието от редки тасманийски дървесни видове Грег ни запознава в микробуса на сухо, докато пъплим нагоре към язовира и предвидената спирка за обяд на пикник-зоната до него.

Величествени евкалиптови гори – Тасмания, Австралия

Величествени евкалиптови гори

Първата причина за колонизирането на Тасмания (в добавка към нуждата от нови затвори) бил дърводобивът. Изолацията на острова и уникалните климатични условия позволили тук да се съхранят невиждани другаде древни растителни видове с изключително ценна дървесина. Едни от най-високите дървета на планетата са отсечени именно тук. Някои от най-дълго живеещите също. Тасмания е родината на хуонския бор. Поради специфичната си клетъчна структура той расте бавно, в продължение на хиляди години и просмуканата му с борова смола дървесина не гние. Изобщо. Тасманийски заселници използвали хуонски бор за изработка на надгробни паметници, защото великолепната златиста дървесина траела по-дълго от камъка. Дори днес туристите могат да си купят сувенири от 10-хиляди годишна дървесина. (Аз си имам малко клинче за подпиране на врати.) Друг е въпросът, че при такива драматични разминавания в продължителността на живота не може и дума да става за собственост – аз на практика не притежавам, а само ползвам на заем клинчето, което е било тук 10 хиляди години преди мен и ще бъде наоколо все така непроменено дори, когато нито моята врата, нито къщата, нито дори цивилизацията, каквато я познаваме ще съществуват (да не споменаваме изобщо моето жалко мимолетно съществуване)

Друг представител на изумителната тасманийска флора е например Кралската Ломатия

– най-старият жив организъм на планетата, открит наскоро – дървесен вид, който нито цъфти, нито ражда плодове и съответно не се размножава по никакъв друг начин освен с издънки. В резултат се самоклонира от 43 хиляди години насам. В непристъпната Юго-Западна Тасмания е намерена групичка от около 500 дървета – единствени представители на вида, всичките абсолютно генетично индентични. Ако мечтаете да увековечите името си в латинското название на новооткрит биологичен вид не се мотайте, идвайте в Тасмания. За разлика от амазонските джунгли тук няма диви враждебни племена, нито маларийни комари. Е, и пътища също няма, нито обхват на мобилните телефони, но пък кой е казал, че славата се постига лесно?!

Спираме за обяд край един от стотиците тасманийски язовири и водноелектрическата му централа. През 70-те години на 20-ти век Тасмания имала министър-председател с маниакална слабост към ВЕЦ-ове. Ама наистина. Човекът бил болен на тази тема. Наводнил всяка долина по острова и я превърнал в язовир. Никакви протести на природозащитници не можели да го спрат. Бъдещето на Тасмания според него било в енергетиката. В експлоатирането на единственото богатство на острова – водата. С негова помощ и не без участието на ледниците, разбира се, половината от картата на централна и западна Тасмания е боядисана в синьо – езеро до езеро и язовир до язовир. Спираме за малко и край

едно от най-обичаните от туристите езера – Сейнт Клер

Най-голямото тасманийско езеро и най-дълбокото сладководно езеро в цяла Австралия. Естествено с ледников произход. Чисто, кротко, мирно и сиво в дъжда. С натъркаляни канари и дънери по тясната пясъчна ивица край водата. И множество туристически пътеки с всевъзможна продължителност и трудност, за които ние нямаме време – още дълъг път ни чака до миньорските градчета на Западния бряг. През завеси от проливен дъжд, древни покрити с мъх гори по абсолютно безлюден планински път. Следващата ни цел е малкото островче на цивилизацията сред зеления тасманийски гингирлик

Куинстаун

Трябва да си призная, че на мен лично всичката тази вездесъща влага, дъжд, плесен, зеленина, папрати, водопади, покой и принципна дивотия навсякъде в Тасмания ми напомнят много, ама много на Южния остров на Нова Зеландия. До степен да забравям понякога къде съм. Допълнително объркване внасят и повтарящите се имена на градчетата. Край Хобарт има Гленорки и Кингстън, на север е Девънпорт, а сега пък отиваме на запад към Куинстаун. Вече предвкусвам удоволствието от приятната носталгична разходка по улиците на алпийския градец. Неволно си го представям като новозеландския едноименник. Обаче просто не бих могла да сбъркам повече. Тасманийският Куинстаун не прилича на нищо, което съм виждала в Нова Зеландия. Или изобщо на планетата Земя. Не че съм била на Луната, ама от това, което съм виждала на снимки, би могъл без усилие да мине за лунен базов лагер. След всичката зеленина и природни прелести от последните дни шокът от навлизането в катастрофичната зона на Куинстаун е трудно описуем.

Queenstown Тасмания 7467, Австралия

Ако е вярно твърдението на Стендал, че: “Красотата е обещание за щастие”, то грозотата трябва да е предвестник на бедствие, или нещо такова. Мен определено ме дострашава. Мравки ме полазват по гръбнака и нещо студено се вързва на възел в стомаха ми. Голи прашни (дори в дъжда) белезникави хълмове и сипеи, натрошен камънак, ерозия, избелели (като поляти с белина или друг обезцветяващ химикал) скали, кал, кален асфалт и тук-таме стърчащи като набучени в тинята клечки за зъби, мъртви дървесни стволове. Други безразборно разхвърляни по склоновете. Никаква зленина. Нито дори стръкче. Само смърт и следи от космическа катастрофа. Също като в черно-белите снимки от зоната на тунгуския метеорит. Сивото небе и сивата мъгла намекват за химическо обгазяване, напалм, бомбардировки, ядрени експлозии и прочие кошмарни бедствия. Нищо не подсказва прогрес, развита индустрия, процъфтяваща цивилизация, богатства или дори наличие на живот. Макар, че Куинстаун е точно това.

След бързия упадък на затворническата индустрия и скоропостижното безвъзвратно изсичане на ценната дървесина (която имала неприятното свойство да расте бавно и на практика да не се възстановява в обозрими човешки времеви интервали) в края на 19-ти век Тасмания щяла да си остане пак напълно забравена от Бога и хората, ако не били открити залежи на сребърни, медни и калаени руди в древните вулканични скали на западните непристъпни планини. Е, нямало много злато, обаче пък Европа по онова време била гладна за всякакви цветни метали, така че южният австралийски остров бързо се превърнал в процъфтяваща минна колония. Една от най-богатите на планетата. Заселници запристигали с хиляди, градчета никнели като гъби, даже железница била построена да извозва металите до пристанището на Западния бряг. Така възникнал и един от някога най-богатите миньорски градове в света – Куинстаун. Градът на кралицата.

Тъй като извозването на рудите било крайно неефективно и енергоемко край мините построили обогатителни топилни, за да се изнася и товари на кораби само скъпият метален концентрат. Обогатителният процес предполагал високи температури и щедър коктейл от химикали. Което дърво околовръст Куинстаун не било изгорено в пещите станало жертва на невиждани киселинни дъждове. М-да – напалм и химическо обгазяване.

Планинините край магистралата изглеждат като поляти със сярна киселина,

защото наистина са. Обилните дъждове бързо измили оголеният плодороден слой. Според съвременните учени и анализи на почвите в региона тук растителност няма да има поне още няколкостотин години. Куинстаун е химическа пустиня насред пищния зелен тасманийски рай.

Една от съдбовните иронии на тасманийската минна индустрия е, че най-големият вносител на нейните метали била Германия. С избухването на първата световна война малката британска колония се оказала в позиция да снабдява врага с жизненонеобходими за въоръжаването суровини. Естествено Великобритания веднага забранила износа. И минната индустрия на Тасмания загинала за една нощ. Най-бързо развиващите се минни градове в света станали най-бързо изчезващите такива. Потънали в небитието. Единствено свидетелство за миналото им величие и слава са по няколко оцелели сгради тук-там, 35 километра ръждива железопътна линия и незаличимите следи от потресаваща екологична катастрофа.

След още няколко стръмни завоя през урви, сипеи и лунни пейзажи пристигаме в центъра на днешен Куинсланд. Миниатюрно миньорско градче с кретащи замиращи медни мини. Оцелелите исторически сгради са до една обявени за архитектурни паметници и реставрирани, някогашното железопътно депо е превърнато в музей, историческият ар-деко театър е освежен и модернизиран с дигитална кино-апаратура, на единствената улица на градеца не липсват супермаркет, магазин за алкохол, фризьорски салон, кръчма. Но цялостната атмосфера на разруха, изоставеност, килнати дървени къщурки, празни улици с изровен асфалт, мърляви витрини и заплашително надвиснали чуждопланетни хълмове е ужасно подтискаща. Във всички туристически пътеводители чета, че Куинстаун се бил възродил напоследък чрез туризма. Даже има няколко що-годе прилични мотелчета в добавка към величествения исторически

“Имперски хотел”

(чието елегантно стълбище е изработено от скъпа местна дървесина, дърворезбована в Англия и доставена обратно с цената на неописуеми разходи – толкова богати и изискани били някогашните му гости). Кой за Бога ще поиска да си прекара отпуската в това най-тъжно на света място?! И защо??? Ако си търся повод за самоубийство мога просто да се замисля за бъдещето на западната цивилизация, нали така?! Няма нужда да бия всичкия път до Куинстаун. Според мен тукашният туризъм има много по-големи шансове за развитие, ако купи малко бракувани луноходи от НАСА или руснаците и предлага на посетителите автентична разходка по луната повърхност. Аз веднага бих се записала за подобна атракция. Луната ми е детска мечта. Виж, за да нощувам доброволно в Имперския хотел със смешно ниските цени ще трябва да съм доста сериозно притисната от обстоятелствата. Е, те това е “диво предложение”.(От друга страна самоубийственият туризъм може би не е за пренебрегване. Такава богата неизследвана пазарна ниша – куинстаунци може да се окажат прозорливи бизнесмени.)

Имперски хотел, Куинстаун – Тасмания, Австралия

Имперски хотел

Разтъпкваме се набързо из недружелюбните мрачни кални пресечки около гарата-музей и малко преди да ни се прииска да сложим окончателно край на живота си поемаме отново на път.

Строн

Грег, нашият сладкодумен, непоколебимо-авторитетно-информиран шофьор обявява по микрофона, че потеглям към Строн. И мигом всичките ми спътници започват да шумолят с хартии – разгъват карти, напечатани листи с програмата на пътуването, туристически пътеводители и прочие достоверни източници на информация, които да им подскажат къде аджеба ще да е това е място. Защото на десетки километри наоколо има на практика само едно населено място и допреди малко всички си мислехме, че отиваме там – в Strahan. На възпитаниците на английски гимназии, които нито за миг дори не са си помисли, че Strahan се чете Строн препоръчвам да накъсат дипломите си на малки парченца с горе-долу еднакъв размер, не по-голям от половин автобусно билетче, да ги разбъркат добре със ситно нарязани репички, пресен лук и чесън, да ги овкусят по желание със сол, зехтин и лимонов сок, и да ги изконсумират с подходящ аперитив. По избор. Интернационалните ми спътници (включително англичани и австралийци) точно това искаха да направят с туристическите си програми и карти.

Внимание зайци! – Тасмания, Австралия

Внимание зайци!

Пристигаме по тъмно в стогодишна дървена къщичка (без телевизия, телефон или интернет) насред поляна, превзета от пълчища зайци. Хапваме набързо каквото сме си донесли, Грег ни учи да свирим на аборигенско диджериду(техниката на непрекъснатия безкраен протяжен вибриращ звук изисква изпълнителятда издъхва въздух, докато вдишва – опитайте се да го постигнете и после пак ще си говорим какво толкова пък, духаш там в една куха пръчка.) и после спим пак набързо и на пресекулки сред ужасното ръмжене и свирепи звуци на биещи се тасманийски дяволи под прозорците.

На следната сутрин скокваме рано, оправяме си леглата, товарим багажите, поуплашваме със суматохата зайците и слизаме в Строн да пием кафе.

Строн, главната улица – Тасмания, Австралия

Строн, главната улица

Освен уникален правопис и фонетика градчето има и забележителна демография – цели 637 жители според преброяването през 2006-та. От които ние срещаме цифром и словом трима – усмихнат дядка в дървения склад, който ни продава клинчета Хуонски бор на няколко хиляди години за по 2 долара парчето, младо девойче в кафенето, което не разбира думичка от английския ми (То пък сякаш аз й разбирам!) и мистериозна дама в спортен екип, разхождаща добре облечено куче в дъжда, която всъщност може и да е туристка. Главната улица на Строн е дълга цели 20 метра. От едната й страна са подредени 4-5 идеално реставрирани дървени сгради, обърнати на кафене, ресторант и хотел, а от другата са се скупчили няколко рибарски корабчета, ръждивите им палуби накамарени с плетени кошове за лов на раци. И информационен център. Който не само, че работи, но и помещава дърводелска работилница, където пред очите ни хилядолетна дървесина се превръща в лъжици за мед, нестандартни асиметрични мебели и сувенири. Обожавам миризмата на топлите стъготини! Не мога да се нарадвам на благородния блясък на полираното дърво. И на щедрата топлина на бумтящата печка. (Нали никой не е забравил, че краят на януари е разгарът на лятото в южното полушарие)

Историята на градчето също не влиза в категорията обикновени.

Строн възникнал като пристанище за наказателната колония

с изключително тежък режим за рецидивиращи престъпници от Порт Артур и другите австралийски затвори. Затвор в затвора. Заливът Макуайър и каторжническото островче Сара ще останат завинаги в историята на човечеството с едни от най-потресаващите легенди за човешко страдание, отчаяние, изолираност, безнадеждност, умопомрачение, жестокост, бунтове, отмъщение, човекоядство и прочие зверства и страхотии, които някога пращали ледени вълни надолу по гръбнака и на най-закоравелите британските престъпници, и продължават да смущават до днес сънищата и мислите на съвременните туристи(това го потвърждавам от личен опит). Входът към иначе романтично красивият добре защитен огромен залив Макуайър и до днес се нарича Портата на ада.

Портата на ада – залив Макуайър, Тасмания

Портата на ада (залив Макуайър)

Освен тежкият каторжен труд (пак дърводобив, какво друго), неописуемите жестокости на надзирателите и нечовешките условия на живот мястото подлудявало всички с враждебната си свирепа, негостоприемна, чужда природа. Безспирните ветрове на Ревящите 40, необичайно гъстата бодлива, непристъпна растителност (цитирана от множество пътешественици като най-непроходимата гора на планетата), липсата на храна (никакви ядивни растения), странните зверове(тасманийски дяволи и тигри, птицечовки, ехидни и уомбати), тоталната липса на други човешки същества, пълната изолираност се отразявали тежко на душевното равновесие и умствено състояние на всички посетители. Затворници, надзиратели и заселници полудявали еднакво масово и бързо. В крайна сметка мястото се сдобило с такава неописуемо ужасяваща слава, че британската корона закрила наказателната колония. Въпреки чудесните условия за риболов и приказните красоти на залива никой не се учудил на моменталното обезлюдяване на Строн. Градът бил прокълнат. (Много грижовно ви съветвам тук да избягвайте старателно филми и книги, в чиито заглавия фигурират думите земя, Ван и Димен – ще ви лишат от сън и душевен покой за много дълго време, повярвайте на патило.)

Раждането и внезапният разцвет на минната индустрия възродили градеца отново.

Строн станал главно пристанище на миньорския бум.

Железопътна линия го свързвала с мините на Куинстаун и Зиан. Градецът процъфтявал. За кратко. Замирането на минната индустрия отнело единственото препитание на Строн. И жителите му отново станали жертва на масови депресии и лудост. През втората половина на двайсти век градът постепенно и окончателното изчезнал от всички карти. Светът забравил за него. Пукнат плавателен съд не влизал през Портите на ада. Човешки крак не стъпвал по крайбрежната улица. Докато през осемдесетте не дошъл ред на поредния грандиозен тасманийски язовирен проект и компанията, работеща по строителството не избрала Строн за своя база. Природнозащитниците този път извършили героични подвизи в мирно време и успели да забавят, а накрая дори да прекратят строителството на гигантското нещо, но съдбата на Строн вече била предопределена – световният туризъм издирвал под дърво и камък такива недокоснато кътчета по земната повърхност. Покрай медийната кампания на еколозите заливът Макуайър бил преоткрит и станал моментално новата дестинация за почивка на мало и голямо. Една единствена туристическа компания далновидно изкупила за жълти стотинки и реставрирала всичките пет оцелели къщи на единствената улица в града, ремонтирала и пуснала в употреба част от железопътната линия, отворила кафене, ресторант, хотел и информационен център, и превърнала Строн в нещо като рисувано градче от анимационен филм на Дисни. За трети път започнала отново историята на този необикновен, наречен някога от американски писател “най-чудесен малък град на света”.

Ние не му се радваме дълго. Грег не си пада по прелестите на цивилизацията, иска да ни покаже свирепата красота на океана и прословутата Порта на ада. Ние сме се заредили добре с кофеин и въглехидрати, така че го следваме доброволно.

Само на няколко километра от Строн започва 35-километровата пясъчна ивица на Океанския плаж – най-безлюдният и най-свиреп плаж на земята. 12 хиляди километра Южен океан се простират на запад от нас – най-дългата непрекъсвана водна повърхност на планетата. 12-хиляди километровата ускорителна писта на Ревящите 40. 12-хиляди километрово царство на гигантски вълни, ураганни ветрове, водна пустош, мъгла и пяна, прекъснати дръзко от малкото островче Тасмания. Обиден от нахалството могъщият океан блъска с неуморна ярост парченцето суша, захапва и дъвче ненаситно високите пясъчни дюни. Бясна пяна хвърчи от яките му челюсти, земята трепери под краката ни от сгромолясването на чудовищни водни маси. Но Тасмания не се дава. Растителността е полегнала, трънлива и невзрачна, но неунищожима, непроходима и цъфти с ярки цветове насред битката на титаните. Върховете на дюните пушат като топли хлябове с отвявани от бурята песъчинки, огромни водорасли се търкалят наоколо като тръни в полето, небето е надвиснало сиво, мрачно и гневно като океана. Само двата далечни идентични искрящо бели фара на Портата на ада са доказателство за човешко присъствие. Свидетелство за силата на човешкия дух, несломим пред мощта на стихиите.

За да ни разведри в дъжда Грег решава да рискува микробуса на компанията и да ни повози по плажа. По стеснената от бързо покачващия се прилив ивица пясък между отвесните стени на глозгани от стихията дюни и забулен в мъгла и пяна див прибой. Микробусът храбро слаломира между изхвърлени на брега трупи, стърчащи от пясъците скали и плитки коритца на рекички.На места се налага да изчакаме някоя голяма вълна да се оттегли преди да прекосим по мократа й следа. Другаде преминаваме с максимално възможна скорост, защото пясъкът е толкова мек и пръхкав, че дори само вибрациите на двигателя са достатъчни да причинят безвъзвратното ни потъване. Проливният дъжд и взривовете на сгромолясващи се водни лавини край нас са само за допълнителен ефект – просто гениални детайли в брилянтен адреналинопокачващ екшън. Вятърът го играе звукорежисьор с ярко изразени пристрастия към виене и тънко пищене, а осветителите стачкуват. Когато най-после додрапваме до изровени в дюните коловози на нещо като път в северния край на плажа овациите и ръкоплясканията ни са спонтанни, облекчението – искрено. Даже Грег си позволява да се полу-усмихне в отговор.

Пясъчният коловоз ни завежда до асфалтиран път, който на свой ред ни повежда с лъкатушене и катерене към следващата ни спирка

Зиан – сребърният град

Кръстен на кораба на Абел Тасман, възникнал стихийно с откриването на сребърни и оловни руди, в края на 19-ти век Зиан бил третият най-голям град в Тасмания. С население от 10 хиляди души (!), 21 хотела(!!) и 27 кръчми(!!!). Хората пътували с дни и прекосявали стотици километри дива пустош, за да присъстват на прочутите спектакли и концерти на зианския театър “Гайети”, който канел оперни певци, музиканти и артисти от цял свят.

Самият Хари Худини е изнасял представления в Зиан!

Добре, че всичко това е написано в пътеводителите и повторено с гордост многократно от Грег, иначе никога не бих повярвала. Зиан днес е тясна асфалтирана улица криволичеща край реката с десетина реставрирани фасади от двете страни, малка пикник-зона с барбекю и тоалетна за туристите. И нищо друго. Нищо.

Главната/единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Главната и единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия

Театър “Гайети” е реставриран в претенциозни ментово-зелени и лимоново-жълти цветове, една от другите запазени сгради(леко килната и обилно опушена) е приютила нещо средно между музей и магазин за изделия от скъпоценни кристали, руди и прочие ценен камънак, който се въди тъдява – зашеметяващо калейдоскопична колекция от шарени лъскави нещица на шокиращи четирицифрени цени, бившата сграда на Минното училище е превърната в музей с два истински парни локомотива и друга тежка железария паркирана в двора, автосервизът има една бензиноколонка (с дизайн отпреди студената война) и се явява също антикварен и железарски магазин, а в края на редицата се гуши малко кафене/сувенирен магазин/агенция за недвижими имоти. С потрес установявам, че дори аз мога да си позволя да си купя къща на главната улица на Зиан. С веранда. И с буренясал двор. Без заем. Мигом добавям градчето в списъка на местата за пенсиониране. Така де, какво му трябва на човек на стари години – спокойствие, достолепие, космополитност и елегантност (Е, може и малко скъпоценни камъни). Колко пъти е идвал Хари Худини в София, а?!

Сред влагата, безнадеждността и повсевместния тлен ме налягат философски мисли и латински сентенции. Sic transit gloria mundi.

С автомобили до тук – Тасмания, Австралия

С автомобили до тук!

Преди да напуснем завинаги това царство на печал, безвремие и разруха се случва нещо изключително (като за безлюден пущинак на два дни път от всяка цивилизация) – на главната улица спира микробус! Туристически, шарен, пълен с интернационални пътешественици като нас. Населението на градчето мигом се утроява, навалицата край барбекюто става непроходима, пред дамската тоалетна се извива опашка и единствената улица на Зиан оживява. За да отпразнуваме срещата с други същества от нашия вид в безлюдната джунгла на Западна Тасмания Грег предлага да изнесем кратък поздравителен концерт за новодошлите. Не на сцената на театър “Гайети”, а под козирката на барбекюто. Той импровизира виртуозно на диджериду, ние тракаме с лъжици, тигани и друга налична в ремаркето ни посуда. Публиката е очарована. И възхитена. Изпраща ни с бурни овации и дълго маха след нас в дъжда. (Вероятно дори още по-дълго се тревожи за душевното ни здраве.)

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Тасмания (4): Хобарт – перла в короната 8

Тасмания (4): Хобарт – перла в короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а сега продължаваме към столицата Хобарт – най-фотогеничният град на Австралия

Приятно четене:

Тасмания

част четвърта:

Хобарт – перла в короната

Събужда ме неописуемият земетръсен трясък от несполучливите опити за летене на строителното скеле сглобено край фасадата на мотела. Ако ще светът да се сгромолясва, не ми пука! Уморена съм. Искам поне веднъж да се наспя и да не съм мокра, и да не ми е студено. Упорито лежа със затворени очи, но данданията навън се усилва и вече намеква за излитащи покриви и въздушна бомбена атака, не само за катастрофиращи строителни скелета. Повдигам клепач, колкото да установя, че пердетата се веят празнично от неистовите въздушни струи проникващи през миниатюрните невидими пролуки в неуплътнената дограма. Като победни знамена на розички и маргаритки в ярката утринна светлина. Прозорецът се мисли за параден барабанчик и дрънчи, и звъни, и хлопа оглушително като на манифестация. И свири пронизително с уста. Не много умело. Повече го докарва на виене. Малко като сирените на Гражданска защита. Може би най-после ни е застигнало бедствие?! Въздишам тежко и изтривам решително последните паяжини сън, лепнещи по миглите ми. Измъквам се от завивките, за да надникна в аквариума отвъд стъклото. Очаквам да видя вода и риби. Потоп. Какво друго?!Ослепява ме златната хубост на изгряващото слънце. Явно още сънувам.

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

От друга страна, възможно ли е човек да сънува такива оглушително дрънчащи сънища и да не се събуди? Едва ли. Опитвам се да направя бърз анализ на ситуацията (с още мътен мозък, на гладно и преди дори да съм пила кафе). Явно на Господ му свърши водата. Ха! Пада му се! Като разхищава така безогледно. И след като опитите Му да ни издави не дадоха резултат сега е прибегнал към следващия описан в литературата метод – да ни издуха. Скелето отвън потвърждава разсъжденията ми с убедителен трясък и хлопане на неумело излитащи дъски. Стълбовете на електрическите лампи се огъват като тръстики под внезапните пориви. Детето се размърдва в леглото си, открехва с нежелание едвам-едвам едно око и от там се излива такъв изпепеляващ справедлив гняв към непоносимия шум, непоносимата вселена и най-вече невъзможно-непоносимите майки, безспорно отговорни за всички вселенски несправедливости, будещи сладко спящите подрастващи, че за момент се вцепенявам от ужас – какво ли ще стане ако отвори и двете си очи. Като нищо ще ме вкамени вовеки ей тук на място, както съм си рошава, на един крак и по гащи. Никакъв Божи гняв не може да се мери с гнева на Ненагледното. За щастие тежкият клепач се притваря уморено. “Какво е това пък сега?” – измучава изпод завивките още в несвяст. “Буря”- старая се да звуча неутрално. “Духа, но вече не вали.” – опитвам малко по-оптимистична нотка – “Даже грее слънце. Искаш ли да излезем за закуска? Преди всевишният да е пратил също напаст от скакалци, мор по кравите, чума и каквото там още има в наръчника Му за небесно възмездие.” Това разбира се е риторичен въпрос. Споменаването на закуска винаги върши работа и половин час по-късно сме вече на главната пешеходна улица в Хобарт. Благоразумно вървим по средата на павираното пространство – далеч от застрашително разтърсваните козирки и рекламни табели, опитващи се отчаяно да се откъснат от прилежащите си сгради. Насред вихрушката дори не успявам да обърна подобаващо внимание на говорещите бетонни възглавнички, разхвърляни наоколо.(Не съм сигурна това за изкуство ли трябва да минава или за обществена услуга) Търсим завет и отворено кафене.

В ярката съботна сутрин се взираме невярващо в дълбокото синьо на небето. След месеци на сивота и дъжд в тормозения от Ел Ниньо (или Ла Ниня – все не мога да схвана кого точно винят метеоролозите) Куинсланд зяпаме учудени почти като младия глист: “Тате, а какво е това там голямото синьото и онова красивото златното?” Цветовете ни заслепяват. Сега вече се налага да се екипираме със слънчевите очила. (Знаех си аз, че ще им дойде времето. Слънцезащитния крем си обещавам да го използвам когато ни връхлетят скакалци и чума.) Нямаме нужда от карта, за да се ориентираме безпогрешно къде е морето. Като новоизлюпени морски костенурчета инстинктивно се отправяме натам.

Столицата на Тасмания Хобарт е вторият най-стар град в Австралия.

Основан само 15 години след Сидни край естуара на река Деруент, в полите на снежната планина Уелингтън в далечната 1803 година с пристигането на първите бели заселници – 74 затворници, 71 войници, 21 съпруги и 14 деца. Единствените други обитатели на острова по това време били немногобройни групички аборигени и невиждани другаде зверове – тромави уомбати, свирепо-изглеждащи тасманийски дяволи, всевъзможни размери кенгура, странни птици, още по-изумителни птицечовки и раирани вълци, известни днес като (изчезналият) Тасманийски тигър. Растителността също не радвала окото с нищо познато и родно – евкалипти, папрати и бодливи храсталаци. Само морето предлагало обичайния комфорт на солените си ветрове, изобилие на морски дарове и най-вече връзка с цивилизацията. Не е чудно, че новозаселилите се столичани организирали градчето около пристанището. С гледка към водата и пристигащите кораби. Към всичко останало на сушата прилагали основния колонизаторски закон:”Ако бяга стреляй, ако расте сечи!” Много скоро вече нямало и следа от екзотичната островна флора и фауна край градеца. Нито пък от оригиналното аборигенско население. Не останало много ни за стрелба, ни за сеч. Проспериращата затворническа колония в Порт Артър осигурявала евтина (направо безплатна) работна ръка, дървен материал и плавателни съдове за бързо разрастващият се търговски, административен, заселнически, китоловен и тюленоловен център, тогава известен още като Хобартон (официално обявен за град и преименуван на Хобарт едва в края на 19-ти век)

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

Когато през 1853-та Дарвин спира тук за два дни с кораба “Бигъл”

го впечатляват жълтеещите ниви и тъмно-зеленото на картофените плантации опасали ниските склонове на планината. Впечатлява го и липсата на сгради в 15-хилядното селище. И цялостната изостаналост. Описва положението като “много по-лошо дори в сравнение със Сидни”. Изобщо впечатленията на Дарвин от Тасмания и Австралия са предимно възторжени по отношение на природата, но нескрито песимистични колчем стане дума за обществото. Бедност, невежество, разпуснати нрави, тотална липса на интелектуални амбиции, жестокости към аборигените, варващина, никаква инфраструктура, слаба икономика, непреодолима изолация, неизмерима тъга и незаличимата стигма на затворническото начало надничат натрапчиво от редовете. Прозорливият естественик си признава открито, че: “За мен изгледите за бъдещето на тази колония са съвсем непонятни.” и отплава от Тасмания със следната бележка в дневника си:”Сбогом Австралия!Ти растеш и без съмнение някой ден ще властваш като велика принцеса на Юга; за топла привързаност си вече голяма и честолюбива, но за уважение си още малка. Напускам бреговете ти без тъга и съжаление.”

Е, аз пък имам огромното удоволствие да докладвам от личен опит, че 150 години по-късно

Тасмания вече е Принцесата на Юга, а столицата Хобарт е искрящата перла в короната й.

Населението на града е малко над 200 хиляди души, сгради има в изобилие, при това в чаровно разнообразие от архитектурни стилове – Хобарт притежава една от най-добре съхранените колекции на колониална архитектура в Австралия, както и много модерни и съвременни сгради; улиците са широки, просторни, незадръстени; хората са любезни и усмихнати; пристанищните докове – спретнати и чисти; над река Деруент се огъва мощната снага на огромен бетонен мост, свързващ двете части на града (прилича доста на Аспаруховия мост във Варна); икономиката процъфтява, движена от туризъм, земеделие, риболов, пиво-, шоколадо- и винопроизводство. Днешен Хобарт е столица на чревоугодничеството, културен и образователен център, главна база за антарктически експедиции, традиционен финал на грандиозната новогодишна регата “Сидни до Хобарт”, домакин на безброй фестивали и спортни събития, един от най-екологичните градове на Австралия, прогресивен, модерен, споменат е дори в Глобалния индекс за иновации и технологично развитие наравно със световен лидер като Рейкявик.

Разстлан като пищна бродерия по полите на планината Хобарт се спуска стръмно към мастилено сините води на залива. Краката сами ни отвеждат по надолнището до

крайбрежната уличка “Саламанка”

с известните в цял свят редици от реставрирани пристанищни складове, задължително присъстващи във всяка тасманийска картичка и реклама. Добре че вече сме ги виждали на снимка, защото днес гледката е блокирана от стотици шатри, чадъри, сергии и безброй шарении. Съботния пазар на “Саламанка” е грандиозен. Пословично известен в цяла Австралия. И шумен. И великолепен. И претъпкан. И слънчев. Празничен и неустоим като лунапарк. Пълен с лакомства и изкушения. Чувствам се като петгодишна на селски панаир. Едва се въздържам да не си купя смешни чорапи, абсурдна шапка, картина на яхта, щайга ягоди, седем вида сладолед, рокля от 70-те, ламаринен гущер, цяла пита сирене. На книгите обаче не устоявам.

Пазар Саламанка – Хобарт, Тасмания – Австралия

Забелязвам, че щандовете преливат от кралска литература и фотоалбуми. Отнема ми известно време да схвана, че е заради Мари-Елизабет Доналдсън -принцеса на Дания, съпруга на датския престолонаследник, която е родена и израсла в Хобарт. Което пък прави всички хобартци и тасманийци един вид родственици на датския кралски двор. Предполагам, че всяко момиче в Тасмания живее с мечтата да срещне европейски принц-ерген. Другият световно известен син на Хобарт е Ерол Флин(за младите, които не са го чували – Холивудски актьор, звезда и сексимвол от средата на 20-ти век, когато мъжете бяха секси само, ако са с бронзов загар, пура и шпага). В неговата богато илюстрирана биография откривам, че с Бояна сме се возили на една от яхтите му – “Барбари” в езерото Таупо в Нова Зеландия. Това може би ни сродява индиректно с датската принцеса, а?! Изправям по-високо глава, както подобава на истинска европейска аристократка.

Докато да разгледаме всичките 500 сергии, да закусим, да позяпаме галерийките наоколо, да се спрем пред всеки от ретро-автомобилите, наредени в лъснат хромиран шпалир край алеята, да поседим на изтърканите каменни стълби, където някога червените фенери са приласкавали самотни моряци, да послушаме смешките на улични комици, да дегустираме сирена и шоколади, да поприказваме със случайни минувачи и да се порадваме на слънцето, ето ти го, станало пладне.

Ретро-автомобили – Хобарт, Тасмания – Австралия
Ретро-автомобили

Бързаме към яхтеното пристанище, защото имаме резервация за разходка и обяд на историческата бригантина “Windeward Bound”. Разходка всъщност едва ли е най-подходящата дума, тъй като предложението за туристите е да участват в управлението на платнохода. Това от своя страна изисква подготовка, екипировка, катерене по мачтите, работа с въжета. Запалената ми яхтсменка просто няма търпение да се качим на борда и да разпънем платната. Разочарованието й е неописуемо, когато ни посрещат на трапа с лошата вест, че поради бурния вятър излизането в морето се отменя. Даже за маневри в пристанището е твърде опасно. Капитанът и екипажът му лично се извиняват, но това не смекчава никак личната обида, с която мирозданието зашлевява отново подмолно и незаслужено горкото ми жадуващо приключения дете. Още от Коледа насам, където и да отидем наводнения, бури и нововъведени възрастови граници объркват плановете й за приключения и екстремни преживявания. Даже на плаж още не сме били това лято! Сълзите в очите й може и да са от блъскащият в лицата ни вятър, но нещо в отпуснатите й рамене ми подсказва, че е време за крути мерки. Втурвам се моментално в действие – настанявам я в първия зърнат крайбрежен ресторант, поръчвам специалитета на деня – тасманийска сьомга с миди, скариди и бутилка бяло вино – и като грижовна майка започвам веднага да уча чедото как се дави мъката в чаша. То, нали ми е умничко, схваща бързо.

Най-фотогеничният град на Австралия

ни се усмихва ласкаво отвъд панорамните прозорци, рибарските лодки се полюшват прелъстително край кея, яхтените мачти се накланят елегантно под поривите на бурята, слънцето разхвърля златни монети по лъскаво-разтрошената повърхност на залива, небето сияе с онзи уникален бодряшки цвят, който ми напомня за победни фанфари и непременно трябва да бъде кръстен Тасманийско синьо (ако още не е), сервитьорът е с маорски ген и кивешки чар, а виното – новозеландско. След ликьора и кафето си тръгваме в прекрасно настроение, леко фиркани посред бял ден, решени да се забавляме напук на всички вселенски заговори.

Най-фотогеничният град на  Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Катерим стръмните тесни улички на архитектурния резерват Батъри Пойнт- старият град с безукорно поддържаните историческ къщички, с миниатюрните им веранди и символични цветни градинки – все едно излезли от викторианска пощенска картичка. Мотаем се из антикварните магазини, прелистваме стари навигаторски карти, литографии, любителски акварелни пейзажи, мерим шапки с воалетки в ретро-бутиците, правим едно кръгче в ботаническата градина, следваме за малко историческия маршрут от туристическата карта, за да поснимаме архитектурни паметници, колебаем се известно време дали да влезем в музея на корабоплаването, но все тъй недоутолената ни жажда за слънце надделява – спускаме се пак надолу по склона към гравитационния център на градчето. Крабрежната алея, обточена от край до край с кафенета, бирарии, ресторанти, павилиончета за пържена риба и картофи, пицарии и барове, ни мами с жива музика и тълпи елегантно облечени хора.

Най-фотогеничният град на Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Вятърът е постихнал и в топлата привечер

Хобарт ни очарова с чара на малките черноморски градчета

С мириса на водорасли, неспирния крясък на чайките, вкуса на ръжда и сол във въздуха, смесен с домашната миризма на пържена риба и туристическия полъх на парфюми. Изглежда сякаш целият град е излязъл за вечеря и раходка по пристана. Наконтен, небързащ, отпускарски. Включваме се неусетно в местния вечерен парад по неписания, но задължителен за всеки морски градец маршрут – край водата, яхтите, кръчмите. Не е трудно – просто следваме тълпата. Нейните течения и приливи ни изхвърлят вече по тъмно, като водорасли останали на плажа след бурята, пред закотвено току до пешеходната алея корабче, продаващо пържени морски деликатеси в картонени кутии. Пресни, направо от днешния улов. Напомня ми толкова много любими моменти от детството, просмукани с дъх на пържена цаца и панирани калмари. Поръчваме си “Капитанска кошница” – колекция от всичките лакомства в дългото меню.

Обяд – Хобарт, Тасмания

Тасмания е столицата на морските дарове

– тук се развъждат и ловят сьомга, скариди, стриди, миди, раци, омари, океански и речни риби от всякакъв вид и размер. Ако ще прояждам морски животни тук му е мястото. Оттегляме се с горещата си мазна вечеря на безднадеждно оцвъкана от чайките пейка в компанията на оглушително спорещи гларуси, нежно припляскващи вълни и други гладни туристи. Както сме го правили толкова летни вечери в Несебър или на Рибарския плаж във Варна.

Притъмняващото небе ни поръсва с водни капки – първо деликатни и освежаващи, после все по-мокри и досаждащи. Вятърът внезапно охладнява неприятно. Аха, лятната ваканция свърши. Връщаме се в света на Божието възмездие.

Нощният Хобарт ехти от музиката на безплатния рок-концерт в парка до пристанището и привлича неудържимо сдемнайсет-годишната ми спътница. Аз се отправям в обратната посока – нагоре по баира. Съботната вечер трака с високи токчета по тротоара, смее се с младежки гласове, току изръмжава внезапно с мотоциклетен бяс и дрънка дълго на китара от съседния хостел. Но поне строителното скеле се е отказало най-после от опитите си за летене и успявам да заспя.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия и Тасмания – на картата:

Тасмания(3): В каторгата на Порт Артър 2

Тасмания(3): В каторгата на Порт Артър

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове а сега продължаваме с едно от най-страшните места на Тасмания – ще гоним духовете на умрелите в каторгата Порт Артър.

Приятно четене

Ловци на духове

Не, няма да ги търсим в гробището. Призраците си обитават затвора и някои от къщите на обслужващия персонал като всички цивилизовани, уважаващи себе си духове от британски произход. Отиваме право в

Порт Артър, някогашната най-голяма наказателна колония на Австралия.

Водачката на нашата група е наметната с черен плащ, носи черни ботуши, масивен черен грим, и щеше да изглежда страховито, ако не беше ярко синята й коса. (Язък! Взела ми е идеята! Сега, ако аз се боядисам в зелено ще се чувствам абсолютна плагиаристка.) Не се налага да пита два пъти за доброволци да носят газените фенери – седемнайсет-годишната новозеландка от български произход почти изтръгва първия от ръцете й, а други двама младежи с готовност понасят останалите светилници.

Потегляме в нестройна колона с препъване в тъмното, шляпане в мокрото, найлоново шумолене във ветровитото и приглушени разговори на разни езици. С безформените си подобни на дрипи дъждобрани, шапките, качулките и мъждивите пушещи фенери почти го докарваме на екранизация по роман на Дикенс. Разказите за лоши хора, жестоки престъпления и малтретирани деца са си точно на място.
Чувам далечния шум на прибоя някъде вляво и май дори виждам призраците на разпенените му вълни в мрака, но целият останал свят тъне в непрогледна тъма, безпределна печал и влага. Като ято тромави нощни пеперуди се устремяваме към единственатата светлина наоколо – електрическа крушка високо в камбанарията на

църквата

За мое разочарование църквата е само каменен скелет – без покрив, прозорци, фрески или каквато и да било декорация. Цялата територия на Порт Артър е била поразена от пожар и повечето сгради са безнадеждно повредени, оставени да се рушат сред просторните зелени паркове. Колкото и да се въртим наоколо и да заничаме по тъмните сенки никакъв призрак не благоволява да се яви, така че в крайна сметка с известно нежелание се отправяме към

дома на счетоводителя

Тук дори влизаме в мрачната стая на първия етаж и слушаме за още безброй срещи на туристи с хора от минали епохи, необяснимо изчезващи пред очите им, вдигащи невъобразим шум на горния етаж, спъващи нощния пазач, затръшващи вратите и прозорците и прочие банални страхотии, докато на свой ред се спъваме в мебелите, праговете и стъпалата. Следващата спирка е

къщата на младшия медицински персонал на затвора – обиталище на пословично пакостлив полтъргайст.

Научаваме що е то полтъргайст, прилики и разлики с призраците, духовете, присъствията, явленията, други насъщни класификации и дефиниции, без които просто недоумявам как съм живяла досега. Помоткваме се още малко в мрака в последен отчаян опит да предизвикаме отвъдното да ни се яви, но скоро сме принудени да се примирим с несполуката и да се отправим към последното обиталище на духове –

залата за аутопсии под къщата на старшия лекар

Този път слизаме в мазето и благопристойно и почтително се подреждаме край каменна маса с три захабени плочи, украсена (не)подобаващо с овчи череп. И пак нищо! Ама наистина, не са ми ясни тези призраци! какво толкоз не им угодихме?! Разбирам, ако искахме от тях да с явят навън, на гола поляна в ледения дъжд и свиреп вятър. Обаче в уютното тясно мазе с подобаващо покрити с влажни петна стени, сред благоговеен шепот и зловещ мрак, в помещението, където са аутопсирани стотици и хиляди мъртви тела, и даже с озъбен овчи череп на масата да не се покажат – какво повече искат?! Правим наистина последен и извънредно дързък опит – влизаме

посред нощ в централното помещение на кръсто-образната сграда на Новия затвор,

където са прекарвали дълги дни в абсолютно мълчание и изолация някои от най-страшните престъпници на Британската империя. И все така нищо! Това трябва да е най-безплодния тур в цялата ми дългоодишна туристическа история. Не научих дори едничък исторически факт, в тъмното не видях нищо от архитектурата на сградите, не усетих хладен полъх край врата (т.е. той многострадалния ми врат си замръзна от студ и полъхване, но без намесата на свръхестествени присъствия и енергии), не чух необясними шумове (което не означава, че е било тихо, а само че вилнеещата буря е много по-шумна и от най-злосторния полтъргайст).
Разочаровани и съкрушени следваме хрущящите под краката ни пътечки през Ботаническата градина и се прибираме благополучно и безславно в информационния център. С празни ръце. Без да сме срещали призраци, мокри, замръзнали, умирисани на светилна газ и с черни бягащи кръгове пред очите от хилядократното заслепяване с фото-светкавици. (Добре че не съм малък син пингвин!) Получаваме си сертификатите за успешно завършен “с кураж и смелост” призрачен тур на Порт Артър, разглеждаме десетките снимки на призраци, духове, странни светлини, сенки и прочие фотографски аномалии дарени от предишни участници в екскурзията с по-добър от нашия късмет и вече доста след полунощ се прибираме в хижата. Скапани. Започвам да си мисля, че след тази така наречена “почивка” ще ми трябва още една отпуска само, за да си отспя. Дъждът не е спирал нито за секунда. Вятърът се усилва.

Адската машина Порт Артър

Като надхвърли златната възраст на 20-те, когато знае всичко, може всичко, не се съмнява в нищо и стига да рече би могъл да завладее света, човек неизбежно се хлъ-ъ-ъзва (първо бавничко, а после все по-стремглаво) по надолнището на невежеството. И колкото по-чете и се интересува, толкова по-открива, че вече нищо не знае, нищо не може и става все по-неуверен в знанията си. Знам, че нищо не знам е максимата на мъдреца (когото кой знае защо винаги си представяме да е на преклонна възраст, не на 21, нали).
Та, по тоз критерий аз ще да съм отдавна излязла от всички златни възрасти, че даже май и от сребърните (малко уточнение – началото на сребърната коса е краят на сребърната възраст), защото ежедневно и с все по-неоспорима твърдост установявам как все по-малко знам. Дори по най-елементарните фундаментални въпроси на битието, обществото и технологиите.

Остави това, че вече нито планетите в слънчевата система, нито океаните на нашата планета са колкото аз си мислех, че знам че са. Остави непрестанно променящият се брой и имена на разни държави и столиците им (тези в Африка например отдавна престанах и да се опитвам да ги помня), които ме превръщат в абсолютен профан в гео-политически план. Забрави за безбройните нови правописни и граматични правила на българския език, да не споменавам, че дори математиката вече е различна (който не ми вярва да прегледа главата за непълно деление в който и да е съвременен учебник за трети клас или например обясненията за дистрибутивното свойство). Ами и в общокултурен план съм мно-о-ого изстанала от световното развитие. Мислех си например, че като средностатистическа средноинтелигентна средноерудирана гражданка, данъкоплатка и гласоподавателка хич да не е, все си имам хабер що е то затвор и как работи системата за лишаване от свобода като част от обществения договор. В общи линии поне. Ама йок.
Оказва се, че съм прекарала целия си съзнателен живот в пълно неведение за изобилието и разнообразието от учения, научни дисциплини, теоретични разработки, практически експерименти, социални движения, масови заблуди, мании, брожения, идеалистични утопии и грозни отклонения по най-стария въпрос в историята на човечеството, този за престъплението и наказанието. А разнообразието е умопомрачително.

Добре че е Уикипедия да ме информира, че освен “око за око, зъб за зъб” имало също и “нокът за нокът, нос за нос” наказателна философия. Да споменавам ли въобще диференциалната асоциативна теория (която противно на очакванията ви не е клон на математическия анализ, а се отнася до психологията на формиране на престъпното поведение), теориите за рационалния избор, социалния контрол, социалната дезорганизация, реформирането, трудовото превъзпитание, виктимизацията, и тъй нататък, и тъй нататък, в изобилие и разнопосочност, за които срам ме е да си призная никога не бях подозирала.
Най-големият шок за моето технически образовано “аз”, обаче идва като се оказва, че затворът всъщност не бил институция (каквото беше моето дългогодишно, дълбоко и погрешно убеждение), а машина. (А сега, де! Като нищо ще се окаже, че има и специална инженерна дисциплина в областта. Инженер по лишаване от свобода.) Изобретател и главен инженер-строител на това социално-технологично чудо е англичанинът

Джереми Бентам,

който в началото на 19-ти век сразил въображението на британската общественост с реформаторската си идея да замени очевидно не даващата резултати и абсолютно нехуманна система на жестоки физически наказания, прилагана дотогава в затворите на империята, с новата “машина за смилане на престъпниците в честни хора”. Къде по-хуманна и модерна – технократска, научна, съвсем в духа на индустриалната революция, механизацията, автоматизацията и Новото време! Пак в духа на времето машината-затвор била веднагически построена и заработила с пълна пара и завидно КПД в далечната Земя на Ван Димен. Порт Артър, който под бруталното авторитарно ръководство на лейтенант-губернатора Джордж Артър бил по това време вече добил славата си на

Адската дупка на Британската империя

и се специализирал като затвор с извънредно строг режим за рецидивиращи нарушители, бегълци, бунтари и прочие безнадеждни случаи от другите австралийски наказателни колонии бил превърнат в затвор-образец на новата “разделителна затворническа топология”. (Колко научно звучи, а?!) Хората идвали от всички краища на света да видят с очите си как работи това чудо на социалното инженерство. Имало дори туристическо влакче, което да развежда посетителите из обекта. Задвижвано от затворническата машина – дърпали го с въжета групи от затворници.

Четирите основни агрегата на затворническата машина били все старите: дисциплина, религия, образование и наказание. Основополагащият принцип все същият – ако вървиш по течението, със системата и правилата оцеляваш, сдобиваш се с елементарна грамотност, научаваш занаят и евентуално имаш шансове за реализация в обществото, ако тръгнеш срещу нея или просто не успяваш да се превърнеш в перфектното зъбно колело биваш смлян. Тук вече натрапчиво звучи в ушите ми “Стената” на Пинк Флойд и ми се мержелеят маршируващи чукове и ужасени рисувани хора, натъпквани ентусиазирано в натуралистично изглеждащи месомелачки. Нищо ново под слънцето с други думи. Единствената оригинална практика в образцовия затвор било наказанието с тишина. Знам, знам, че за всяка майка с малки деца това звучи повече като неосъществима мечта нежели наказание, но потърпевшите свидетелстват, че абсолютната липса на звуци, комбинирана с изолацията на индивидуалните килии и тоталното лишаване от човешки контакт пречупвала и най-закоравелите души много по-бързо и ефикасно от всякакво насилие. (На всички многодетни майки, които вече се размечтаха да напомня, че въпросната наказателна практика е отдавна излязла от употреба, заменена от множество по-нови теории и системи)

Музеят на Порт Артър

прелива от индивидуалните истории на хора попаднали от принудителната мизерия на лондонските бедняшки работнически квартали в най-страшния ад на планетата, най-големия затвор на света – Земята на Ван Димен. Защото, макар територията на наказателната колония Порт Артър да била ограничена на силно издаден полуостров и строго охранявана с въоръжена охрана, освирепели от глад кучета, капани, бодлива тел и прочие обичайни мерки за сигурност, бягството от това островче на цивилизацията носело дори по-страшни мъки и безнадеждност сред свирепата, чужда, непроходима, непозната, враждебна природа. Целият остров бил един голям затвор. Нещо като прототип на пословичния Алкатраз. Ама много по-голям.

За да внесат малко разнообразие сред подтискащата безнадеждност и повтарящи се човешки трагедии уредниците на експозицията са въвели разни интерактивни игри. Заедно с билета си всеки посетител получава картичка с име и насочващи улики с предизвикателството да открие в експозицията този затворник и да научи повече за него. Моят герой се оказва 13-годишно дете, осъдено за кражба на храна. И след това просто не мога да се насиля да търся повече подробности за ужасната му участ. Друга необичайна оферта е възможността всеки желаещ да се включи с доброволен труд в работата на археолозите и реставраторите, но за съжаление поради мокрото време разкопките са прекратени за момента. (За неописуемо разочарование на археоложката в нашето семейство)
В друг сектор на музея можем да пробваме да походим със задължителните за всички затворници вериги на краката – към 11 килограма заедно с топуза. Нищо работа, като си помислиш, една бременност е по-тежка, обаче ходенето с грубите железа и влачещият се отзад топуз се оказва неочаквано трудно и болезнено дори по гладкия дървен под, да не говорим, че затворниците е трябвало и да работят. Предимно непосилно тежък физически труд.

Затворническата готварска книга

не успява да ме заплени с лишените си от най-елементарни подправки или дори въображение чорби, каши, пюрета и хлябове, и дори разделът, посветен на живота на офицерите от гарнизона и съпругите им ме отегчава с описанието на потресаващо еднообразното им ежедневие, богоугодно поведение, тотална липса на културен живот, новини от външния свят или дори дребни местни пикантерии. Свободните граждани на колонията трябвало да служат за пример, да са образец на висок морал, гражданска себеотдаденост и религиозно вдъхновение. Без изключения. Емигрантския живот се предполага да е приключение, не е ли така?! Да, труден, предизвикателен, но вълнуващ. Свиреп, но интересен, ограбващ, некомфортен, но и обогатяващ, освежаващо различен. Нищо такова в Тасмания! Заселниците в Порт Артът доколкото разбирам са се обогатили само финансово. Благодарение на изобилието от безплатна каторжна ръка. За да се отърся от гнета, унинието и безмерната печал на експозицията се измъквам на въздух и тръгвам да изследвам обширните площи на затворническото градче на своя глава.

Прекрасно място за пикник! Дори за двудневна почивка.

С разкошна градина, столетни дъбове, безкрайни поддържани морави, рекички с романтични дървени мостчета, руините на каменни сгради, симпатично селище от малки къщички с веранди и цветни лехи (в които с потрес разпознавам някои от набедените обиталища на духове от снощната ни безплодна експедиция), малки музейчета и информационни табла в някои от помещенията, автентични интериори, предимно от епохата след закриването на затвора, тучна зеленина, морски бриз, симпатично островче в залива. Ако можеше и да не вали… Или поне вятърът да не е ураганен…

Разходка с корабче из залива

(малко бурен и развълнуван в силното време)осветлява някои допълнителни аспекти на затворническата машина. Симпатичното зелено островче току пред пристанището се оказва затворническото гробище. Съхранило останките на хиляди мъже (Порт Артър бил само мъжки затвор) и деца. Един от най-активно изследваните археологически обекти на територията. Символичният скелет на кораб пък отбелязва мястото на някога много известната корабостроителница на Порт Артър. Освен с износ на ценна дървесина и строителство на плавателни съдове тасманийската затворническа колония била прочута из англоезичния свят и с висококачествените си църковни камбани (!!!)

Силата на вятъра на предния дек е невероятна. Болезнена. Подемно-сило-създаващата. Аз и едно десетина годишно момиченце сме единствените, които се кефят на подобно преживяване. Другите пътници ни гледат тревожно през прозорците. Скакалецоподобното девойче се държи за перилата и подскача лекичко, за да позволи на мощните пориви да развяват телцето й почти хоризонтално. Аз ужасено (пусти майчински инстинкти!) и безмълвно й завиждам. Метнатата през рамото ми чанта се установява в постоянно хоризонтално положение. Не се и опитвам да дишам. Кислородът прониква в дробовете ми направо през дрехите и пролуките между ребрата. Отвреме навреме се изхитрява да влиза и през слъзните канали в очите ми. Невероятно усещане!

За 30-тината години на съществуването си, преди да бъде закрит през 1850-та

Порт Артър се превърнал в нарицателно за земен ад,

в пословичен нечовешки пъкъл, в най-страшно плашилище за мало и голямо в англоговорящия свят и извън него. До степен жителите на колонията да поискат да сменят името й, за да заличат поне частично смразяващата репутация на новата си родина. Да тушират, ако не могат напълно да заличат черното петно в историята. Така Земята на Ван Диемен била преименувана на Тасмания.

След няколко неуспешни опита да се използват постройките на затвора за психиатрично заведение, хотели и други търговски цели в крайна сметка целият полуостров бил изоставен. Пожар превърнал всички големи сгради край пристанищенто в романтични полусъборени останки. Като стар замък. Красивите пейзажи и зловещата стара слава направили Порт Артър притегателен туристически център. А столица на новата процъфтяваща тасманийска колония станал близкият град Хобарт. Перлата в короната на Тасмания.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия и о.Тасмания – на картата:

Тасмания (2): Време за дъжд 7

Тасмания (2): Време за дъжд

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, а сега продължаваме в дъжда да обикаляме Тасмания.


Приятно четене:

Тасмания

част втора:

Време за дъжд

Както ни е тръгнало по вода така ще си върви явно. В студеното дъждовно утро товарим тежките прогизнали чанти с тотално мокрото им съдържание в ремаркето на туристическия микробус и се запознаваме със спътниците си. Веднага ставаме център на внимание като се разчува, че идваме от наводнен евакуиран Бризбън. Все едно сме кино-звезди. Започвам да се тревожа за бъдещето си – ако взема да свикна на всичкия този нездравословен обществен интерес, какво ще правя като свършат наводненията?! Трябва я косата да си боядисам зелена, я да се омъжа за котката си, пола да си сменя или нещо по-драстично да измисля. Лошо нещо е славата, ей! Особено лошата.

През следващите три дни ще обикаляме по

североизточното и югоизточното крайбрежия на Тасмания,

които се славят с някои от най-прекрасните плажове в света. Ако не сте ги чували досега то е защото малцина изобщо ходят там. Но тези, които са имали щастието да ги зърнат остават омагьосани завинаги. Гледахте ли последния филм за Нарния? (Май номер 3) Е, там точно преди срещата с еднокраките има сцени от приказния Залив на Винената чаша. Знам, защото съм го виждала в туристически каталози и картички. И защото е незабравим. Дължи името си на съвършено полу-кръглата си форма. Пълен с китова кръв (там китоловните кораби разфасовали улова си) поразително приличал на чаша с червено вино. Според програмата на пътуването ни още утре трябва да сме на тебеширено-белия му плаж, да се къпем в изумрудените му води и да се въргаляме по пищното зелено великолепие на тревата му. А днешният следобед е посветен на друг пословично

красив безлюден плаж – Заливът на огньовете

По този повод всички момичета са си сложили вече банските, доколкото мога да видя под няколкото навлечени една върху друга блузи и якета, а мъжката част го раздава спортно – по къси гащи, с пуловери и джапанки. Ние с Бояна сме единствените облечени адекватно за абсурдно ниските температури – с кожени якета и планински обувки(Погнозата е за 11 градуса дневна и 4 градуса нощна температури. Нали не съм забравила да спомена, че описаните събития се случват посред лято – учениците са в лятна ваканция, а родителите им са си взели лятната годишна отпуска? И всички те, съответно, са тръгнали на плаж, не на ски.) Трябва да си призная, че като приготвях багажа доста се подвуомих дали да не взема зимното шушлячно яке, с което ходех на плаж в Нова Зеландия, ама после все пак се спрях на по-лекото кожено такова. (Вече сме в Австралия, нали така?! Приключили сме с новозеландското студуване. Или поне се надяваме да сме.) Разбира се, помъкнала съм тонове слънцезащитен крем и две шапки за слънце. В ръчния си багаж. За да са ми под ръка в случай на нужда. Колко съм предвидлива, а?! Нещото, което не си нося е дъждобран.

Дъждът се усилва пред очите ни и много скоро видимостта слиза до нулева. Люк, нашият всеотдаен енергичен шофьор и водач обявява, че вместо да ни води по северните плажове, от които и без това нищо няма да видим през водната завеса, по-добре да се отбием до водопадите – те поне изглеждат по-добре сред изобилие на вода. Никой не възразява и микробусчето скоро изоставя магистралата, за да се закатери смело по къдраво-усуканите планински пътчета, следващи пиянски залитащите лъкатушения на притоците на река Рингарума. Надморската височина се увеличава. Температурата спада. Всички знаем формулата. През неспасяемо запотените прозорци и постоянно изливащата се вода не успяваме да видим нищо от околните пейзажи, но според Люк били величествени вековни гори от разни видове евкалипти и папратови дървета.

С много туткане и известно трудно прикрито нежелание, навличане на мушами, дъждобрани, якета и шушляци най-после се разтоварваме сред проливния дъжд на паркинга до

водопада

Грохотът му разтърсва в перманентни вибрации асфалта под краката ни. С все така нулев ентусиазъм се запътваме по калната стръмна пътечка, следвайки съвета на указателна табелка, обещаваща впечатляващи гледки след само 20 минути.

Водопад в Тасмания

Водопадът

Времето е относително нещо, както всички добре знаем. Което позволява на някои 20 минути да са с часове по-дълги от други. Особено силен удължаващ ефект в този смисъл имат шуртящите с максимална мощност небесни кранове за студена вода. Водопадът изниква внезапно пред очите ни сред неспирен земетръс, грохот и водна мъгла. Разпенената ядно стихия се хвърля в 90-метров скок, разпокъсан тук-таме от бясно облъсквани гранитни канари, имали неблагоразумието и лошия късмет да се озоват на пътя й.

Най-високият водопад в Австралия с малко неочаквано за тия краища на света име – Свети Колумб.

Вече е невъзможно да се каже кое излива повече студена вода в косата и врата ми – мощните пръски на водопада или мощните струи на дъжда. Сигурно е само, че обувките ми са напълно мокри, фотоапаратът ми е пълен с вода и ръцете ми са замръзнали. Което най-после задейства старите рефлексите и аз превключвам на добре отработения новозеландски режим, който ми беше някога втора природа.

Много е просто – трябва само да забравиш за студа, дъжда и другите очевидни физически неудобства, и да се наслаждаваш на приключението. Какво толкова?! Дъждът е само малко кислород свързан с водородни молекули. Малко вода от небето ли ще ни попречи да се забавляваме?! Айде, бе! Ако щете вярвайте, обаче методът работи.

Гора в Тасмания

Гора в Тасмания

Изведнъж очите ми се отварят за прогизналата хубост на омагьосаната гора край нас. Под мрачните катедрални сводове на гигантски вечно-зелени евкалипти се кипрят деликатни безбройните чадърчета на папратови дървета, разстила се плетеница от паднали гниещи стволове и всичко, абсолютно всичко е покрито с дебел килим от мъх. Вода се стича по всяко листенце, фина мъгла забулва всяка зелена корона, ручейчета подскачат нечуто по всяко камъче. Праисторическо безлюдие и неподвижност. Недокоснат пейзаж от древна Гондвана. Изскачащ внезапно иззад хвощовете тиранозавър рекс би бил съвсем на място. Възторжено пискащи туристи не са.

Този път относителсността на времето позволява на 20-те минути да се свият до мигове. Дори натоварени в микробуса усещаме във вибрациите на шасито мощния тътен на водната стихия, търкаляща камъни и клони по 90-метровото лице на скалата.

Единодушно гласуваме да пропуснем другите два водопада в района, те и бездруго не могат да се мерят по величие с най-високия и най-буйния, с който вече имаме удоволствието да се познаваме. С включени на най-висока скорост чистачки возилото ни запъпля сред непрогледната мъгла към най-близката и същевременно най-известна кръчма в Тасмания, роден дом на прасето Присила.

“Кръчмата в Пасището”е забележителна

само с това, че е насред нищото. В средата на емералдово-селскостопанско-зелено нищо. Което противно на очакванията ви я прави много добре посетена. Кралицата на обора Присила оправдава славата си на любителка на местното пиво и с нескрито удоволствие излочва две-три бири под овациите на ентусиазирана и вече неспасяемо мокра публика. Бирата, както и ние ще установим много скоро си я бива. Горещият лепкавият пудинг с фурми също. Локалното мерло обаче се оказва такъв потресаващ воднист киселак, че мигом разсейва намеренията ми да проучвам тасманийските вина и ме навежда на почти твърдото решение за в бъдеще да се придържам към южно- и западно-австралийските региони. Домашната атмосфера на пъба и топлината на весело бумтящата му печка ни убеждават да наблегнем по-сериозно на тъмното пиво. Със строго медицинска цел, разбира се – за хидратация и предпазване от настинка. Люк, който не може да си позволи да пие докато кара, едва ни изтърпява да се подпираме по излъсканите от хиляди ръкави дървени барове и ни подмамва най-накрая с очевидно неискрени обещания и явни лъжи, че ако времето се пооправи, ще можем да се къпем в световно-известните неустоимо привлекателни плажове на Света Елена, може би най-популярният тасманийски курортен градец. Постоплени и развеселени (Има нещо много забавно в алкохолните градуси, не сте ли забелязали?) великодушно му позволяваме да ни натовари пак в микробуса. Така наречената Тасманийска магистрала се оказва река с асфалтирано дъно. Не е хич чудно, че не срещаме никакви други превозни средства по нея. Вероятно защото е все още твърде плитка за плавателни такива. Целокупното туристическо множество се унася в дрямка.

Събуждаме се на един от

най-фотогеничните плажове в света – Заливът на огньовете.

Ситен, захарно бял пясък, копринени вълни от лазур и аквамарин, чудновати преливащи в оранжеви нюанси канари, тъмно зелен фон от ниски крайбрежни гори, заслепяващо слънце и принципно усещане за лято, ваканция и непреходно безоблачно щастие. Това, както всеки интелигентен читател се досеща е стандартната туристическа картичка на мястото. Както скоро ще стане ясно, продукт на множество дигитални технологии и не на последно място късмет за добро време. В нашия случай и времето и технологиите ни изневеряват. Плажът прелива в сиво-сиви нюанси, водата и небето следват неговия скромен пример. Вятърът разнася парченца водорасли и парцали морска пяна. Дъждът полага неимоверни усилия да намали солеността на океана. Не, не съм се пристрастила към черно-бялата фотография. Фотоапаратът ми си е съвсем цветен и отчаяно и с всичката мощ на вградените си оптично-дигитални технологии се опитва да улови някаква различна от сива дължина на вълната. Нахалост. Само натъркаляните край залива канари са запазили ярките си одежди – оранжеви, жълти, червени, резедави петна се разливат по мокрия гранит. Невъзмутими и неизтриваеми. На места равномерно-едноцветни, другаде в ситна шарена мозайка. Боядисват ги лишеи – онази странна симбиоза на водорасли и гъби, намерила тук идеални условия за упражнение във визуалните изкуства. С огнените си цветове дават основание на много посетители да си мислят, че заливът затова носи огнено име. В действителност капитан Кук е кръстник на мястото и се случило така, че точно като минавал от тук аборигените се занимавали с “пожарно фермерство” (предизвикано контролирано изгаряне на растителността, за да се стимулира разтежа на треви и друга прясна зеленина, привличаща дивите животни), та от кораба се виждали множество огньове край залива.

След като разходката до водопада доказа безкомпромисно и брутално абсолютната безполезност на целокупното ни дъждозащитно снаряжение (разнокалибрени чадъри, анораци, пончота, дъждобрани, якета от всевъзможни импрегнирани и ‘дишащи’ материи, спортни, маркови и “две за лев”) групата ни е принудена да търси други водоизолиращи решения. И ги намира под формата на ролка найлонови, 30-литрови торби за боклук, които Люк великодушно жертва за каузата. Стандартни. Черни, с жълта лента за завързване. В суматохата и теснотията на нахлузването им се налагат няколко основни модела, разнообразени с изобилие от вариации и детайли, в зависимост от националните и културни особености на индивидите.

Моделът “бостанско плашило” при който в средата на дъното на торбата се разкъсва неравна дупка за главата, а в страничните ръбове още две за ръцете, е предпочитан от евро-азиатското мнозинство в групата. В този случай жълтата лента се завързва на шикозна фльонга (предпочитана от японките) или на морски възел (преобладаващо решение в облеклото на китайските и германските младежи) пристягаща тоалета в областта на талията. Представителят на тевтонците дори завършва така полученият непромокаем ансамбъл с права пола в модна дължина до средата на коляното, отново дискретно и стегнато закрепена с жълт възел и придаваща на цялата композиция неспасяема прилика с параден СС-овски шинел.
Австралийската четвъртина от групата предпочита да опази ръцете си сухи, затова пренебрегва предимствата на двете странични дупки и превръща защитното си облекло в черен найлонов вариант на усмирителна риза. Е, вярно малко ограничава движенията, но пък безспорно повишава коефициента на непромокаемост. Да не говорим, че е несравнимо елегантна и стилна – без никакви финтифлюшки и излишни детайли.
Французойката с присъщата за нейните сънародници неподражаема свобода в облеклото успява да създаде нещо много подобно на Ку-клус-клан костюм. С все островърхата качулка, дълги ръкави и спъващи поли. В черно. Със смели нетрадиционни жълти детайли и някои интересно плисирани акценти. Много шик!
Вярна на българската традиция аз се издокарвам с ямурлук – разкъсана по едната си дължината торба служи едновременно за качулка и наметало. Позволява свобода на движенията, но пък изисква придържане с ръце край лицето, което от своя страна позволява на всичката небесна и океанска вода да се излива щедро в ръкавите ми.
Като истинска уважаваща себе си новозеландка Бояна не се пази от дъжд.

[geo_mahsup_location_info]

Така наконтени като за от-кутюр дефиле се катерим по оранжевия камънак, събираме мидички по мокрия пясък, подритваме странни шишарки от странните тасманийски дървесни видове край брега, правим си смешни снимки и се опитваме да си говорим през грохота на прибоя и оглушителното шумолене на найлон край ушите ни. В крайна сметка прогизваме и се прибираме (този път доброволно) в микробуса да доусъвършенстваме на сухо някои детайли в черната си групова униформа. Люк е включил парното и много старателно избягва да коментира облеклото ни. По издайничския блясък в очите му обаче си личи, че се забавлява неимоверно. Ми нищо не разбира от мода момчето, какво да го правиш. Случва се.

Скали по брега – Тасмания

Скали по брега – Тасмания

Света Елена

мъдро разглеждаме само през прозорците на возилото. Не че успяваме много да видим през запотените стъкла, дъжда и вечерния здрач, но поне отмятаме от списъка с туристическите забележителности и щракваме по някоя и друга мъглива черно-бяла снимка. Обикновено хората идват в градчето не за да се киснат в дъждовна вода и кал до глезените, както сигурно се досещате. Не че има нещо лошо в този вид забавления, просто е трудно да станеш световно-известен курорт с подобен ограничен избор от туристически атракции. Затова Света Елена е по-известна като тасманийската столица на дълбоководния риболов. Запалени рибари от цял свят се стичат тук, за да се включат в експедициите за лов на марлини и друга подобна предизвикваща благоговение рибарска слука. Преследват ги, ловят ги, морят с ги с часове, с дни, издърпват ги с нечовешки усилия на борда, мерят ги, снимат се с тях и после ги пускат. В океана! Луда работа! Старецът и морето в съвременен вариант. Доколкото мога да преценя с жалките си познания по морско плаване днес не е добър ден за излизане в океана. Вятърът огъва безпощадно високите борове край кея, пищи свирепо в теснините и размята вода като тореадорско наметало. Вълни по-високи от къщи се сгромолясват с трясък на плажа, запълвайки хоризонта с воден планински релеф от алпийски тип.

И това е хубавото време. Според метеорологичната прогноза лошото ще ни застигне утре.

Настаняваме се в хижата на туристическата компания и под душа най-после си припомняме, че водата може да съществува и в други температурни интервали освен близките до точката на замръзване. После се преобличаме в по-малко мокри дрехи от вече обилно ухаещите на мухъл мокри чанти и с несъкрушим ентусиазъм се втурваме да помагаме на Люк с приготвянето на вечерята. Спагети в сос от бекон, печени чушки, гъби, лук и домати, поднесени със задушени броколи. Хижата е в удобна близост с магазина за алкохол (буквално врата до врата), което позволява да полеем италианското меню с много червено вино, този път южноавстралийски Пентхаус. Печката пламти, бузите аленеят, играта на карти се разгорещява, простряните по леглата дрехи вдигат топла пара, обувките бавно съхнат. А в тъмното зад дрънчащите прозорци бурята се вихри все по-свирепа и заплашителна. Човек трябва да е луд да тръгне да излиза в такова време. Така е, няма да споря. Лудост е. Обаче. Колко пъти на вас лично ви се е случвало да срещнете истински диви пингвини в естествената им среда, да ги оставите да се разхождат из краката ви и да надникнете в гнездата им? На мен не ми се случва често. По-скоро никога. Пък и нали сме тръгнали на лов за приключения?! Мокър от вода не се бои, повтаряме си с Бояна любимата новозеландска мантра от български произход, докато обуваме джвакащите обувки, навличаме кожените якета и аз замятам набедения ямурлук пред невярващите очи на спътниците ни.

Малки сини пингвини

Лудостта явно върви ръка за ръка с туризма. Освен нас има още поне десетина откачалки с мушами и дъждобрани събрани в плътна групичка около чичкото доброволец, който е имал лошия късмет да е на смяна тази нощ и ще ни води да гледаме пингвините. Фотоапарати, мобилни телефони, фенерчета и всякакви светлини са абсолютно забранени – тези точно пингвини освен, че са най-малките в света са и нощни същества и всяка ярка светлина ги ослепява невъзвратимо, което пък ги обрича на смърт. Препъваме се по разкаляната пътечка, задъхваме се срещу свирепите пориви на вятъра и слушаме с интерес лекцията за живота на малкия син пингвин. Труден и тъжен доколкото мога да схвана от малкото известно за вида им. Гледат малките си в дупки в земята и ги хранят с повърната риба от стомаха на родителите. Въпросната риба се лови навътре в океана на дълги, често многодневни експедиции. Хищни птици, и всякакви морски хищници ги дебнат в морето, диви динго, домашни котки и светкавици от фотоапарати – на сушата. Освен в Тасмания има малки популации на син пингвин и в Нова Зеландия, но като цяло броят им все повече намалява. Когато лекцията най-после свършва добродушният чичко ни подканя да се огледаме. И чак тогава си даваме сметка, че тъмнината около нас гъмжи от живот. Стотици малки смешно-поклащащи се фигурки пристъпят несръчно в нестройни колони от морето към брега, по полегатите скали, сред тревата, на няколко метра от нас, между нас, в краката ни, и си продължават по пътя с малките си тъмно-сини фракове и важно събрани зад гърба ръце. Сякаш се прибират леко подпийнали от официална вечеря със строг протокол за облеклото. Дупките им са малки, нескопосни, тъмни и мокри. Пухкавите пиленца вътре се гушат едно в друго или нетърпеливо излизат пред дома си да чакат и подканят с гладни крясъци закъсняващите си родители. (Както правилно отбелязва Зеницата на очите ми, не само хомо-сапиенските деца имат проблем с безотговорните си родители. Ех, дете да не си на този свят! Така излиза.)

Докато да се приберем в хижата вече минава полунощ, а косите, дрехите и обувките ни са пак в изходно положение – абсолютно мокри.

Събужда ни аромат на разтворимо кафе и препечени филийки. О, блаженството на сухите чаршафи! Сменено скоро с хладината на още влажните чорапи, дрехи и обувки. Светът отвъд прозорците е все тъй черно-бял, свиреп и мокър. Поемаме бодро към следващия залив с приказни плажове и божествени гледки.

Днес вече магистралата е напълно плавателна. Вие се търпеливо сред просторни кални езера. Пардон! – ниви. Източната част на Тасмания е била някога океанско дъно. Може би сме свидетели на връщането й към това изначално състояние. Микробусът спира старателно на всички предвидени в програмата ни пикник-зони, колкото да се убедим лично в еднообразността на гледките – мъгла, вода и нещо неясно зелено отвъд. Тасмания все повече ми прилича на Нова Зеландия. А пътуването ни придобива все по-сюрреалистични измерения.

След поредното безсмислено спиране на някакъв плаж, от който не са останали ни гледки, ни пясъци, ни дюни Люк предлага да се позабавляваме в информационния център на Винената чаша. И ни стоварва на паркинга, на цели осем крачки от входната козирка. Някои неопитни плувци едва не се удавят при прехода. Двете лелки зад щанда едва не се задавят от изненада – не всеки ден им се случва да са жертва на непредизвикана инвазия от пръхтящи мокри същества с черни найлонови кожи и необяснимо поведение, придружени от Ку-клус-клан, Гестапо и Черните конници на Мордор. Без да обръща внимание на изумлението им Отборът на жълтата панделка атакува невъзмутимо въртележките с картички. Не че не мога да си я купя в Бризбън, ама и аз се сдобивам с една цветна диплянка – уж за доказателство, че съм била в относителна близост с прочутите тасманийски плажове. След дълги консултации край рафтовете с дъждобрани единодушно гласуваме, че бутикови ни чували за боклук (Пардон! – тренчкотове) индивидуално изработени според фигурата и нуждите на индивида превъзхождат многократно и в повече от един аспекти предлаганите в магазинчето модели.

След нас и потоп

Ако информационния център изобщо успява да ни впечатли с нещо, то е таблото с метеорологичната информация. Списъкът с обявените бедствени райони, предупрежденията за наводнения, затворени пътища и магистрали, повредени мостове, ураганни ветрове, забрани за излизане в морето, затворени летища, спрян транспорт, всевъзможни прекратени услуги и принципни препоръки за всеки, който е грамотен и общо-взето с акъла си да стои на сухо и по възможност с включено радио (защото по тези краища на Тасмания, както вече втори ден наблюдаваме няма покритие на никой от мобилните оператори) е безкраен. В него фигурират без изключения всички места от туристическата ни програма до тук – Лонсестън, водопада, кръчмата на Присила, тасманийската магистрала, Заливът на огньовете, даже Света Елена и Заливът на Винената чаша (Където бяхме преди половин час!). Прогнозата за следващите дни е (Каква изненада!): дъжд, дъжд, дъжд и после нещо голямо, кръгло и жълто. Цели два дни, преди да започне пак да вали. Какво пък е това сега?! Да не е градушка от жълти камъни?! Кълбовидни мълнии? А-а-а, слънце било. Аха. А, какво е “слънце”, че нещо не си спомням?

Люк храбро се преструва, че не е видял предупрежденията и дава сигнал за потегляне. Чистачките вече дори не се опитват да чистят стъклото от вода, а само вяло разхвърлят рибите и другата водна фауна на атмосферата. Хм, ако атмосферата е в течно агрегатно състояние пак така ли се нарича или тогава вече се квалифицира за световен океан?

Потопът ни застига

Че даже и ни изпреварва. Пътят внезапно се гмурва под една временна забранителна бариера в недружелюбен кален водоем с неизвестна дълбочинност и разпростряна от хоризонт до хоризонт широчинност. Не че хоризонтите са много далечни – точно в момента видимостта се измерва в десетки сантиметри, ама все пак, за да прекосим водоема (или нечий заден двор дегизиран на водоем) ще ни трябва подводница или поне ферибот. Ние недосетливо не сме си подсигурили такива, така че се връщаме. Е, не веднага. Първо правим няколко ужасно изнервящи рисковани маневри в неизвестно колко дълбоката кал, силно влачеща вода и отрицателна видимост. Нещо като 78-точкова маневра за обръщане. Заради ремаркето де, да не си помислите нещо неуважително за шофьорските умения на Люк. Той може да не е много в час със световните модни тенденции, но на волана е цар. Освен това познава района като дланта си. Обещава да ни прекара по един по-малко използван, но затова пък по-надморско-височинен път. С гледки.

Табелите по височинно-превъзходящия път наистина препоръчват да спрем в най-високата точка, за да се насладим на прекрасните лазурни хоризонти и прочие неповторими красоти, но също така предупреждават за стръмни наклони, опасност от каменни срутвания и остри завои. Нищо, което да предизвика тревога, разбира се, само обичайната в такива случаи смяна на предавките. По-ниска. По-ниска. Още по-ниска. По-нис… Упс! То нямало повече. Люк издърпва енергично ръчната спирачка и ентусиазирано ни предлага да се поразходим пеш до билото – да поразгледаме гората, да се поснимаме в дъжда, може би да поплуваме в канавката и успоредно с това да облекчим теглото на микробуса с тон и половина.

Притягаме жълтите найлонови панделки и дисциплинирано се разделяме на две групи – мъжката половина бута превозното средство, жените и децата в колона по един поемат с бодра стъпка нагоре по баира. С песен. Модифицирала съм найлоновия си ямурлук с помощта на шапка с козирка. (слънчевите очила и слънцезащитния крем решавам да запазя за по-форсмажорни обстоятелства), с която някак си успявам да замязам на Фидел Кастро (забележителна метаморфоза като се има предвид разликата в пола, възраста, цвета на кожата и силно натрапващата се липса на брада в моя случай). Много ефективно и навременно подобрение! Горещо препоръчвам на всички овчари, козари, хайдути, коледари и прочие ямурлуко-ползватели. Козирката отклонява водните струи от очите ми и на практика ми позволява да виждам! Сега вече мога наистина да се наслаждавам на гледката – вода, водни капки, воден прах, мъгла, водни пръски, ручейчета и поточета, локви, езерца и рекички. Кал. Мъх. Невисоки водопадчета. Прекрасно! Щом свършваме втората песен едно от децата ревва с глас. И с истерия. Студено му било и мокро. Представи си! Ама че лигльо! Много са разглезени съвременните деца! Разбирам да бяхме гладни (тогава моето дете щеше да реве истерично) или жадни например. Пък ние сме се накиснали в такова изобилие от вода, не ти трябва даже да я пиеш, може просто да я попиваш с кожата си. Да не изреждам тука всичките полезни разхубавителни и оздравителни свойства на дъждовната вода – за косата, кожата, жлъчката, бъбреците и даже за дванадесетопръстника. Това си е направо спа. От най-луксозна категория. С натурални продукти! Още ден-два дъждовни процедури и ще се подмладим с десет години.

Четирийсет минути по-късно съм така обилно и добре накисната, че вече сериозно си мисля, че съм станала разтворима. Направо ефервесцентна. Епидермисът ми отдавна се е размил в околния воден разтвор и само зъбите ми запазват някак твърдото си агрегатно състояние. Добре, че добавят калций и флуор в пастите за зъби! Люк Рейнуокър най-после ни застига с микробуса и предлага за компенсация да ни закара до някакъв пореден прословуто красив залив. Никой не се вдъхновява особено от перспективата. И нищо чудно. Ако искам да видя много вода на едно място мога просто да погледна в обувката си, нали така. Бактън от водни басейни!

Вместо на залив, посвещаваме следобеда на

малко крайбрежно градче – Суонси

От онези симпатични селски курорти, където всичко е боядисано в синьо и бяло, автосервизът е също бензиностанция и клуб по крикет, кафенето е магазин за алкохол и книжарница, а супермаркетът се явява едновременно сувенирен магазин, тото-пункт, аптека и железария. За да не изглеждам съвсем като изпаднала отчаяна алкохоличка не си купувам посред бял ден еднолитрова руска водка, макар че това би бил най-разумният ми избор, а се спирам на френски коняк в елегантна плоска бутилка от 400 грама. Не се налага дълго да убеждавам спътниците си в предимствата на пофренченото кафе. Мокрите им коси и дрехи са достатъчно убедителни в студа.

Докато се крия под козирката на супера, снимайки синьото дървено хотелче, основано според гордата реклама в края на 19-ти век и пушещите коминчета на къщичките край плажа забелязвам с крайчеца на окото си нещо неустоимо привлекателно точно до касите. Не, не е шоколад. Чорапи са! Топли, вълнени и сухи! Като умиращ от глад попаднал в сладкарница, просто не мога да се спра – купувам си на мига един, два, три, ЧЕТИРИ! чифта. Сивички. С малки тасманийски дяволчета. Не че мога да ги обуя. Не и преди да източа езерата от обувките си. Но мисълта за сухи чорапи в комбинация с коняка в кафето ми действа ободряващо.

След още две спирки, колкото да възстановим стопроцентовата влажност на косите си (продължаваме с разхубавителните процедури) и да видим няколко интересни скални формации (Тасманийската арка, Дяволската кухня – ама пък хич по нищо не мяза ни на моята, ни на друга някоя кухня, която да съм виждала, Павираният под – виж за него спокойно бих могла да се закълна, че е правен от пияни плочкаджии, а не от тектонични движения и химико-физични реакции) се добираме най-после до хижата в Порт Артур. Отново стратегически разположена, но този път не на прага на магазин за алкохол, а на прага на гробищата. И на пешеходно растояние от затвора. Каквато и да стратегията в случая.

Горещият душ е съвсем малко по-мокър от дрехите ми. Сухите чорапи, които разделям поравно с Ненагледното, за да не мрънка пак за безотговорните родители(то продължава да си мрънка, де) и лютите мексикански специалитети на Люк ме връщат в света на топлокръвните. Малко тенис на маса и точно преди полунощ сме навлекли пак тренчкотите. Няма да ми повярвате, знам. Но трябва да излезем пак в тъмното, студеното и мокрото. Този път имаме среща не с пингвини, а с призраците на Порт Артур.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Тасмания (1): По деликатните места на географията 7

Тасмания (1): По деликатните места на географията

Особени маймуни сме това хората – гледаме телевизия и виждаме земетресения, цунамита, ядрени катастрофи, бомбардировки, банкови обири и много други глупости… Няколко седмици по-късно това ще бъдат напълно забравени събития, както например чудовищното наводнение в Австралия от преди само няколко седмици.

Днешният пътепис се развива на фона точно на наводненията в Австрали. Изебела ще ни води до Тасмания по време не бедствието. Приятно четене:

Тасмания

първа част

По деликатните места на географията

Макар че аз лично не разбирам какво толкова срамно и неприлично има в женската анатомия. Но фактът е, че когото и да заговорите на тема Тасмания ще ви отвърне със свенлива усмивка или ширко ухилен ще занарежда непристойни коментари – според пола, културата и социалния си статус. Горките тасманийци! Предполагам, че им е писнало до смърт. То и на италианците сигурно им е дошло до гуша да слушат, че родината им е ботуш, ама пък да се родиш в място приличащо на роршахов тест си е чисто наказание.

В интерес на истината Тасмания не винаги е имала този порнографски имидж. Преди няколко десетки хиляди години, когато Творецът бил още в ранния си творчески стадий и експериментирал с твърдите агрегатни състояния на водата, нивото на световния океан било много по-ниско и Австралия била доста внушителен континент. Тасмания също, тъй като се явявала част от континента. После на Създателя му дошла музата и заекспериментирал с актово изкуство. Разтопил набързо ледовете и залял де-що имало ниски земи по крайбрежията като в процеса изненадал силно атлантидяните и тасманийците. За първите е писано много от Платоново време насам, няма да се занимаваме сега със степента на тяхната неподготвеност. Драмата на последните, обаче, е останала невъзпята и до днес. Горките аборигени внезапно открили, че безбрежният им сушав плосък роден континент се е свил до размерите на малко обрасло стръмнопланинско островче със силно непредставителна форма. Шокът трябва да е бил жесток (почти като на българските общинари като ги изненада посред декември зимата) – от горди свободно номадстващи жители и стопани на безкрайни слабозалесени територии да се озоват без предупреждение в скромната роля на обитатели на гъстата растителност там долу. (Малко като срамни въшки.)

От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини нямащи нищо общо с контурите на острова) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец – чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно.

Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си роден там. Е, и да имигрираш в тамошната посока, предполагам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания се кълне че двете са като сестри-близачки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят.

През това време обаче…

Туризъм по време на бедствие

На Господ окончателно му писна от глупостите ни и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка – човечеството, по единственият известен Му начин – с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези и да ловят животни по двойки не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там 40 дена. Два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите – с мъх и лишеи, прането ми изгни на простира, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново – в някоя много суха пустинна държава. Саудитска арабия да речем. Или Мексико. Всъщност и Западна Австралия звучи обещаващо безводно.

Не знам Творецът ли е с къса памет или си мисли, че ние сме, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни (макар че, ако питате мен, сега е моментът да се отървем от такива божествени недоразумения като грачещи гарги, нахални крадливи посуми, соленоводни крокодили, отровни паяци и змии, хлебарки, комари, един потоп добре ще ни дойде всъщност), ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите даже се възползват от високия австралийски долар и ниския американски такъв и се замъкват на големи тумби в Лос Анжелос и Лас Вегас. По-инатливите от друга страна се запасяват с неимоверни количества бира, храна и вода, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. Небето си знае своето – продължава да вали.

Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. За да не губим време в разтакаване по пътища и фериботи се каним да прехвръкнем набързо с голямата бяла птица до вторият най-голям град на Тасмания Лонсестон. Е, не е Америка, но все пак е отвъд море, на друга суша.

Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройни спасителни операции както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън. Гледаме с невярващи очи на телевизионните монитори на летището как калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола като трупа колите на многоетажни камарки, пуска мебели и цели къщи да плават по вече плавателните улици на Рокхамптън, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч.

Полетът ни закъснява. През панорамните прозорци на изходния гейт гледаме безпомощно как багажът ни прогизва ненатоварен под тоновете вода изливаща се от небето.

В Мелбърн вали. В Лонсестън също.

Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди – хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния й (и задължителен за такива ситуации) въпрос откъде съм всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвя пребледнял “О, Боже!” сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали съзнателно заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочие абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал и редува все по-шокиращи кадри от наводнените куинсландски градове с предупреждения за евакуация на бризбанското сити. Признавам си честно и абсолютно безгрижно, докато се опитвам все пак дазвуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация и внезапно си спомням, че още не съм включила телефона си след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии.

Сега. Да обясня тука, че аз не обичам телефони. Никакви. Най-малко мобилни. И не без приина. Те системно и безпощадно ограбват личната ми свобода, носят лоши новини и вдигат неприятен шум в най-невероятни часове на денонощието, което само по себе си е достатъчно, за да ги презирам и игнорирам. Дори да не изреждам тук другите очевидни негативи на присъствието им – шокиращите телефонни сметки, своеволията на доставчиците на комуникационни услуги, неизмеримата досада на неуморни телемаркетери и прочие неизбежни особености на съвременния начин на живот, без които безпорно бих била много по-щастлива. За да не изпадам в позиция на безпомощна жертва на телефонен произвол аз подмолно си отмъщавам като редовно забравям да заредя батерията, оставям си телефона вкъщи, не го чувам като звъни, не се чувствам длъжна да го вдигам, с дни не забелязвам получените съобщения и не им отговарям, не знам как да ползвам многобройните менюта и не пращам ес-ем-ес-и, освен ако не е абсолютно, животоспасяващо наложително. Съответно много рядко получавам такива. Обикновено. Този конкретен ден в сивия дъждовен Лонсестон е невиждано и нечувано, направо зловещо и знаменателно изключение – получила съм 14 съобщения за няколкото часа, откакто напуснахме Бризбън. Повече, отколкото през последните шест месеца общо. Е, то хубаво е човек да знае, че е търсен и обичан, ама чак път толкова да съм залипсвала на всички само за един ден… Съобщенията са: от компанията, в която работя, уведомяваща ме, че поради наводненията и принудителната евакуация офисът се затваря до второ нареждане, от прекия ми началник настояващ да му се обадя, ако съм в нужда, от Министерство на транспорта в Куинсланд, отменящ таксите на всички платени мостове и магистрали в Бризбън, за да позволи по-бързо евакуиране от града, от колеги и приятели, които ми предлагат подслон и помощ, в случай че сме наводнени. Докато да ги изчета всичките и да се преборя с идиотската телефонна клавиатура, колкото да разпратя вестта, че сме живи и здрави и на (относително) сухо телевизионните новини са се прехвърлили на прогнозата за времето. Страховито лилавата зона на поройните дъждове се придвижва с убедителноа анимационна зрелищност на юг през Куинсланд, Нов Южен Уелс, Виктория и чак до Тасмания. Няма измъкване! През следващите седмица-две ни очакват дъжд, много дъжд, порои, наводнения и още дъждовно време. Както самодоволно отбелязва някакъв телевизионен метеоролог, дъждовният сезон едва сега започвал. Абе, тия хора телевизия не гледат ли, що ли?! През прозореца си поне едно око не хвърлят ли??!! Ми то в Куинсланд не е спирало да вали от месеци! Целият щат е замязал на воден свят. Човек все настъпва жаби в тъмното и очаква да срещне Кевин Костнър зад всеки ъгъл.

Апокалиптичната прогноза само ми напомня, че е по-добре да побързам с разглеждането на местните забележителности докато световният потоп не ни е застигнал. Като ще ставаме волю-неволю персонажи в нови библейски глави и сюжети, то поне да се поразходим дотогава.

Лонсестън Тасмания, Австралия

Лонсестън

(Хич да не ми скачат тука (или по-нататък) разни ерудити и буквоеди с теории как се предполага да се произнася въпросното буквосъчетание, или как му викат на Британските острови. В Таси е Лонсестон. Точка. Никой не знае защо.)

И тук му е мястото за малко нахвърляна набързо история:

Когато великият холандски мореплавател Тасман направил великите си географски открития т.е. открил за цивилизования свят островите и материка в Южния Пасифик той май не бил много сигурен дали Тасмания е разделена от континента. Кръстил я Земя на Ван Димен, но на картите му е малко неясно дали е самостоятелно парче суша или полуостров. По-изглежда като да не е. Кук на свой ред също пропуснал да забележи ивицата вода между двете суши. Което всъщност си е съвсем оправдано – и двамата са имали цял континент да изследват, картографират, описват. И то какъв континент! Странен, необичаен, пълен с невиждани чудесии. В добавка към многобройните други острови и земи из Тихия океан огромността на начинанието им не позволявала твърде много детайлност. (Макар че, редно е да отбележа, и двамата са се справили блестящо с картографирането.) Човешко е да се допускат дребни пропуски. И разбираемо. Та Тасмания си останала на теория част от континента.

Британското владение на новият Южен континент вече било официално заявено с основаването на първото поселище и затвор в Сидни, когато не щеш ли малко по-наблюдателният капитан Бас взел, че открил съществуването на протока, който разделял Земята на Ван Димен от материка. И своевременно (и с малко изненадваща егоцентричност) го кръстил на себе си. Което не е никак странно всъщност, по онова време само който не е идвал до тукашните брегове той не е направил географски открития и не е оставил името си (и това на любимия си губернатор/ крал/ кралица/ принцеса/ съпруга/ любовница/ комшийка/ метреса) по географските карти. Това конкретно откритие обаче носело със себе си сериозни политически последици. Ако Земята на Ван Димен била наистина самостоятелна суша, несвързана с континента, то трябвало незабавно да се вземат мерки и да се предявят териториални претенции и върху нея. Иначе нахалните французи, чиито плавателни съдове висяли по най-подозрителен начин край западния бряг (под предлог за научна експедиция (каквато действително извършвали) с корабни имена като “Географ” и “Естественик”) щели като нищо да я обяват за френско владение и да дадат на Наполеон невъобразимо важен стратегически пункт за инвазия в Новия свят. Британската корона не можела да допусне подобна историческа и милитаристична несправедливост. Затворнически кораби веднага били препратени да основат втора австралийска заселническа колония в южната част на острова – днешната тасманийска столица Хобарт и веднага след това още една, просто за всеки случай, за да се обезкуражат напълно французите, от северната страна, която по-късно ще се превърне в Лонсестън. Вторият най-стар и най-голям град на Тасмания.

През целия деветнайсти век и началото на двайстия такъв Лонсестън е важно пристанище и търговски център – изнася вълна, жито, руда. Внася имигранти. После значимостта му бързо намалява заедно с тази на цяла Тасмания и за много дълго време островът остава под радара на бързо развиващата се индустриална икономика на модерна Австралия. Факт, който е позволил опазването на колониалната архитектура и атмосфера на града забележително непокътната. В пълното й разточително викторианско великолепие. И романтична непрактичност. Мотелът ни например е небрежно реставрирана (или никога недомодернизирана) дървена скърцаща двуетажна чудесия, окичена откъм улицата с веранди, дърворезби, поизкривени от времето колонади, наблъскани една в друга кулички и множество разникалибрени двускатни покривчета. Всичко това боядисано екстравагантно в няколко контрастни цвята с преобладаващ афинитет към винено червено, бяло и светло сиво. С пищни деликатни дантели от чугун под стрехите.

Дори през ситния дъждец и рехавата мъглица над реката мога да видя множество възхитително декоративни колониални къщи накацали живописно по стръмния склон над пристанището. Каменни, дървени, разточително огромни или ситно-скромни скупчени гъсто една в друга. Под гигантски евкалипти или вековни европейски дървета. Кокетните дървени рибарски лодки, платноходни корабчета и яхти на кея, копиращи модели от минали столетия компетентно допълват историческата картина. Покой и безвремие властват над гладките води на река Тамар. И чайки, естествено. Къде се е видяло покой и безвремие да не са системно нарушавани и доминирани от крясък на чайки?! Сглобяемият чугунен мост, произеден в Манчестър и превозен с кораби, за да бъде издигнат в елегантна арка над водите на реката ме убеждава окончателно, че съм попаднала в неиздаден роман на Джейн Остин. Съветвам се набързо с картата, повдигам деликатно дългите си викториански фусти и атакувам туристическа атракция номер едно – Дефилето Катаракт. (Няма нищо общо с очните болести, думата означава също и водопад.)

Предполага се, че чудовищно земетресение е разцепило преди около 10 хиляди години скалите и реката се е втурнала с грохот и трясък в теснината, влачейки канари и разширявайки неуморно дефилето оттогава до днес. Създавайки в процеса едно от най-привлекателните места за разходка в градеца. Отвесни скали, шум на вода, дрвени гори и катерачески приключения буквално на пет минути от центъра. Пътеката е тясна и предизвикателно стръмна, предлагаща потресаващи гледки към свирепите отвесни каменни стени под мен и далечното зелено на реката. Почти едночасово пъхтене и потене, разнообразено със спъване в оголени коренища и подхлъзване по сипеи от дребни камъчета, и освежено с несекващ ленив дъждец ме отвеждат до най-неочакваната зрителна и звукова картина за подобен пра-исторически гингирлик – небесно-син плувен басей, пълен с пищящи до Бога деца, обкръжен от грижовни майки, разположен сред алеи, пренаселени с кучета на каишки и спортуващите им стопани. В съседство с прекрасно планинско езеро, симпатично мостче, ресторантче и великолепно поддържани паркови площи. Под въжен седалков лифт. За съжаление неработещ. Някогашното ледниково езеро в скалната планинска купа, опразнено след катастрофичното земетръсно пропукване, се явява понастоящем детска площадка за игра на целокупното население на Лонсестън.

Прекосявам мостчето и попадам в още по-фантастична картина. Сред облаци от синеещи хортензии, лилавеещи буганвилии и друг екзотичен храсталак се кипри изящна викторианска беседка. На перфектно подстриганата полянка пред нея се разхождат … пауни. Естествено! Какво друго да се разхожда из дивите паркове на малко пристанищно градче в един от най-отдалечените постове на цивилизацията на един от най-южните и най-екзотични острови на планетата?! Няма да е тасманийски тигър, я! Паун ще е! В пълно бойно оперение. Напълно изгубвам усещане за реалност и ускрено се изненадвам, че запъхтяният младеж, който прави лицеви опори сред пауните не е мистър Дарси. Хм.

Връщането по отсрещния отвесен бряг е не по-малко екстремно, стръмно, да добавим и тъмно в бързо спускащата се мрачина под дърветата. Все пак на открито вечерта се помотква и разтакава дълго още, оставяйки небето да светлее в перлено сияние чак до девет и половина. Нечувано разточителство за нас бедните жители на субтропика, където дори през лятото в шест вечерта е вече тъмно.

Вечеряме дълго, бавно и с удоволствие в малък ресторант край реката. Под оглушителна чайкова серенада. Специалитетът на заведението е стриди с доматен сок и водка, тънко нарязана люта чушка, сол и май малко захар. В миниатюрни чашки. Нещо като мини Блъди Мери с мезе. Мистър Дарси не се явява никакъв, но това е дребна подробност, която не бива да разваля добрата романтична история. Лонсестън е любовен роман писан вдъхновено от природни стихии, човешки усилия и страсти, колониална архитектура, дървени мачти, морски бриз, писък на чайки и пияни стриди в малки стъклени чашки.

Измислен град. Сънуван. Проектиран с всички задължителни елементи за незабравима любовна авантюра. От онези уж с нищо незабележителни градчета, в които “освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи”.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова