Archive for the 'Жени Русева' Category

мар. 11 2014

Остров Флорес и езерата Кели Муту (Индонезия)

Днес заминаваме за едно забележително място – остров Флорес. Жени ще ни води до тамошните вулканични езера Кели Муту. Приятно четене:  Остров Флорес и езерата Кели Муту (Индонезия) Енде, остров Флорес , Индонезия Красивата гледка на островърхи островчета сред безкрайното море е нарушена от остите виражи на самолетчето, което захожда за кацане. Самолетната писта започва […]

No responses yet

мар. 19 2013

През непало – индийската граница

Днешното ни приключение със Стефан и Жени ще ни води там, от където обикновено гледаме само научно-популярни филми. Двамата ще се опитат (успешно!) да мината границат между Непал и Индия. Да видим какво още ще ни разкажата двамата.

 

Приятно четене:

 

 

През непало – индийската граница

Kathmandu- Bhairawa- Sunauli- Gorakhpur- Varanasi – малко над  600км за 20 часа

Kathmandu – Bhairawa

Тази отсечка до границата няма значение като време с какъв транспорт ще се мине – джип, маршрутка или автобус. Разликата е за каква цена искаш да се лангъркаш около 300км  из Хималаите.  Избираме  препоръчания от гестхауза   Биг-Бъс-Ер-кон на  BestSaleena –  „модерен“ (според непалските критерии)  автобус с климатик , и с багажно.  А и цената е приемлива- около 12$ на човек. Озоваваме се на автогарата малко преди 8.00, любезно придружени от момчето за всичко.  Добре, че е то- на автогарата е пълен хаос, ние естествено сме единствените бели и всички ни зяпат само с нескрит интерес, желание за помощ никакво.  На гише 28-29 за Байрауа  навалицата  е порядъчно енергична и докато се приготвяме за „битката“,  нашия придружител си влиза в ролята и бързо осребрява ваучерите срещу билети.  След задължителните любезности и благодарности на раздяла, прекарваме час пазейки  автобуса  да не би да тръгне без нас  докато се мотаме. От време на време изпод возилото изпълзява омазнено непалче с кутия грес в ръка!?!

Най-после излизаме от долината на Катманду, след като сме спрели край всяка по-голяма групичка хора и стюарда хубаво ги е овикал с информация за маршрута, сякаш някой ей така ще реши че и на него му се ходи към Индия, и влизаме в планината. Пътят е ужасно тесен. На всеки стотина метра  шофьорът свири за да предупреди насрещно движещия се и спирачките стържат грозно и притеснително. Пътя е тесен за две превозни средства и понякога се „изчакват“ – по-нахалния минава, а другия рязко набива спирачки за да не се блъсне  или да не изхвърчи в реката течаща на дъното. Тя, реката, ни следва по целия път, но почти не й обръщаме внимание, просто отбелязваме че е там. Отбелязваме също и че това което сме гледали по Дискавъри е едно към едно (Спомняте си оня поредица с тримата американски шофьори на камиони , нали*) – от едната страна пропаст, на която не се вижда дъното, от другата- скали, които всеки момент ще остържем. Поне имаме късмет че сме от вътрешната страна.

Натоварен трафик  –

типичните пъстри очукани  камиони, раздрънканите престаряли автобуси, тромавите пъплещи бензиновози, леките коли Тата, буквално запушващи пътя затрупани със стока, моторчета, велосипедчета и всякакви други двуколесни и каквото още си помислиш – всичко се бори  с постоянни клаксони и невероятни маневри да оцелее по този път, който явно е един от основните в Непал. Тук там катастрофирали и изоставени МПС-та, сякаш за да напомнят на шофьорите, какво ги очаква ако Буда не е с тях. Пътуваме и си мислим – а бе ние луди ли сме или …. Тия го правят цял живот и си знаят за какъв рискуват при всяко пътуване, ама ние що се навираме, някой и нас да понесе в своя полет. То бива да обичаме предизвикателствата, ама чак пък толкова.  А всичко щеше да е спокойно и удобно срещу 180$ на човек с AirIndia, ама „бюджета,та бюджета“

 

Bhairahawa

След 7 часа и половина  най-после стигаме граничния град. Границата е на 4-5км  и с помощта на престрашилите се да комуникират с нас в автобуса спазаряваме една велорикша. Кльощавия шофьор подозрително мирише на алкохол, но нямаме избор – мятаме се на седалката и потегляме към непалския граничен пост. „Драйвъра” едва върти педалите, все пак сме двама (направо сме си трима, като гледам габаритите на пътниците по другите рикши), с доста големи раници отгоре, но  въобще не ми пука – не аз съм го молил да ме вози,  въпреки че на моменти сме готови да помагаме само и само да не се налага да спим в  граничното градче.

Bhairahawa, Непал

 

Непалския ГКПП е в самостоятелна сграда, обозначен на английски. Индийския е една дълга дървена маса в полуоткрито помещение- ако не са бледоликите и раниците, нахвърляни покрай стената, никакъв шанс да разбереш да го улучиш.Минаваме бързо и непалския, и индийския граничен пункт, придвижвайки се с дръгливия рикшаджия , омайвани от постоянното присъствие –любезни  тарикати които само за теб ще намерят евтин хотел, евтин превоз, евтин курс на рупията и въобще, каквото ти си пожелаеш , стига да те освободят от някой и друг долар .

Sunauli – Welcome to India!

Направо онемяваме- през живота си не сме си представяли, че може да съществува такова място. Народ… народ и мръсотия! (Представете си че 10години по вашата улица не е чистено, умножете го по десет  и пак ще сте далеко като сравнение) Това не може да е град, освен ако градския боклук не се изхвърля на граничния пункт.

Успокояваме се  един друг че това все пак е границата, а и индийците сигурно не се долюбват и с непалците, та затова си правят  хигиенни интервенции. Подминаваме мълчаливо всички оферти за да хванем за някой долар по-малко  най-допотопното превозно средство наречено индийски междуградски държавен автобус. Нареждам Жени до прозореца. Барикадирам я с 3те големи раници. Затискам с тялото си и тях.   Нахлупвам качулката и здраво стискайки желязото на предната седалка, забивам поглед в предното стъкло, изчаквайки „стюарда“ да се навика и да се напълни возилото. Отдавна е мръкнало и след половин час бавно и мъчително измъкване от градчето под неспирните звуци на всичко притежаващо свирка, пъплим навътре към Gorakhpur, градчето от което трябва да хванем нощния влак за крайната точка – Varanasi.

Убеждаваме се че думите „тъмна Индия” и „дива Индия” не са току-така измислени.

 

Често, често, в тъмнината от заобикалящата пътя растителност  изскача тъмен силует и автобуса спира да качи и него. Всеки един е по-странен и по-мрачен от предния. Но  си приличат по едно – всички са си сложили по един мъжки шал през ушите като забрадка и са го вързали на дебел възел под брадата. И всички са по чорапи и джапанки. Странна мода. Преди години в един автобус от Дамаск до Бейрут си мислих че едва ли ще видя толкова изпаднали, мръсни, странно облечени  хора. Да, ама не! Индийците в това автобусоподобно мпс убедително повеждат съревнованието.

Разбираме че наближаваме град , когато  ходещите по пътя сенки зачестяват и скоростта намалява обратно пропорционално на пронизващите звуци от клаксони.  Успяваме да обясним че много бързаме и трябва да ни свалят на гарата. Индийските автобуси имат конкретна само начална и крайна спирка, останалото е по желание – или на шофоьора, или на пътника.

Gorakhpur Junction

Тук положението е още по-…впечатляващо – целия перон и пода на всички чакални, въобще всяко пространство е заето от налягали директно върху бетона хора- спящи, ядящи, разговарящи или само гледащи ни опулени. Прималява ни при мисълта че може да пътуваме в една посока! След неуспешни опити да стигнем да „информацията“, намираме някакво служебно лице, седящо спокойно в стаята си и гледащо умно пред себе си. На 5-ия,6-ия опит разбира за кой влак го питаме и услужливо изминава с нас около 50 метра за да ни покаже с пръст и  тропане на крак, че тук някъде ще спре нашия вагон от нашия влак. На учудените ни погледи към лежащите по пода, успокоително успява да ни обясни че те са в обратна посока.   По ръба на перона напред-назад  се разхождат четирима , омотани в големи одеяла , дъъълги пушки през рамо и замотани през кръста дебели въжета, на чийто край с дебели железни скоби през  китките  са завързани двама…арестанти!!!  Влака пристига след цяла вечност и се мятаме още преди да е спрял напълно.

Индийските железници

са с най-дългата жп мрежа в света –около 65 000 км. На ден превозват между 17 и 20 000 000  ( милиона) пътника, имат 4 класи със спални вагони (без да броим  туристическите луксозни, ама там цената е за.. престарели англичани) и 4-те климатизирани, и още няколко седящи, но там или трябва да си много закъсал, или голям мазохист. За 4-те клима-класи трябва да си купиш билет почти два месеца предварително. Онлайн! Иначе рискуваш да се озовеш при останалите, натъпкан като копърка в консерва.

Предвидливо сме свършили покупката на билетите и сега се озоваваме в AC2 Tier – втора класа климатизе, нещо като нашите кушет вагони, по 4ма в купе без врати, а с пердета,  но с одеяло, възглавница и с по два бели чаршафа. Вагона наистина е пълен до дупка с доста по-добре изглеждащи от налягалите по перона.  Леееко притеснени се завиваме и заспиваме, уморени от пътя  и емоциите до тук.

Varanasi

Събужда ни шафнера, по точно събужда всеки един според гарата на която трябва да слезе.  Часът е 3:15 сутринта. След кратък оглед констатираме че сме единствените бели и решаваме да действаме сами. След културно, възпитано и изключително любезно пазарене с белобрад  старец, вдъхващ доверие на външен вид и придружен от по-млад мургавелко, стигаме до консенсус относно цената и се отправяме, следвайки го, към далечния край на паркинга, където е паркирана някаква стара бричка без никакви опознавателни знаци на такси.

Започваме да се споглеждаме притеснени. Горе-долу сме проучили посоката на движение, но от лъкатушенето из тъмните и празни улици я губим и адреналина пак се завръща. Най-накрая колата спира пред една малка, тясна, тъмна, страшна, плашеща уличка и дядката казва: „Е оттук надолу е вашия хотел”…  Така съм се стегнал, че ще избия вратата докато слизам. „ Ще платя като ме заведете до хотела! Няма хотел,няма пари!”

Мятаме раниците на гръб  и застиваме в очакваме. Неохотно младока тръгва  с бърза крачка да ни развежда из тесните улички.  Тъмни сенки се топлят клекнали около запалени огънчета. На всяка пресечка странно облечени хора с дълги пушки  мълчаливо ни оглеждат . Тук там някоя стояща като вцепенена крава бави забързания ни ход. С всяка крачка безпокойствието се увеличава и почти е стигнало границата с паниката- ”Мамка му, че и жена си докарах тук”…

Най-после спираме пред някаква врата със заключена решетка и надпис  „Ganpati  Guest house” и започваме да блъскаме по нея за да ни отворят. Никакъв отговор. Индиеца упорства че това е нашия хотел и няма никой, но той знае наблизо един мнооого готин и много евтин, съвсем наблизо, направо без пари.  ”Изключено! Имаме резервация.”- продължаваме да упорстваме ние.  Жени твърдо заявява че в това не е главния вход, главния вход е откъм реката. Съвсем случайно поглеждам зад ъгъла и съзирам Ганг!  Вадя 5-те долара и се опитвам да го разкарам. Индиеца започва да се усуква и пак се опитва да пробута неговия супер хотел, че и хленчи за още пари. Изтрещявам!  „..Ти за глупак ли ме мислиш , бе, мангал с мангал.. ” -започвам да го ругая, вбесен че се е опитвал да ни приложи най-изтъркания номер на всеки бакшиш-комисионер.

Тръгваме по стъпалата надолу и излизаме на реката.  Вляво,  като непрестъпна крепост върху кале, се е изправил нашия гестхауз, оключен отвсякъде с решетки. Пeрспективата да дочакаме зората на брега на свещената Ганг не е толкова плашеща, не ми пука че ще лежа няколко часа на бетона, само и само да не се връщаме в уличките.  Отнякъде се появяват две хлапета –„Мистър, лодка по реката?” на доста приличен английски подпитва едното въпреки че все още е няма 4ч. и е тъмно като в …. Кротко и любезно му обясняваме ситуацията, след което то възкликва „Няма проблеми, мистър” вади телефон, набира някого и докато дърдори на техния език, най-учтиво ни кани към хотела. На някой от етажите се появява глава и пуска ключ. Хлапето отключва и ни кани нагоре по стъпалата. Пърхаме от щастие по тях!!!  „Всички стаи са заети, но може да отидете горе на покрива” смотолявя със трудно разбираем акцент момчето от хотела и отива да си доспи. Качваме се на терасата на покрива.

„Мистър, казвам се Лакис. Искате ли разходка с лодка?” – представя се нашия ангел-спасител. Идва ми да го разцелувам по черната мутра, с чипо носле и гелосана назад чуплива коса, леко усмихната в очакване на нашия положителен отговор.  „ Да, приятелю, искам! Но не сега.”

….Сега искам да се накефя на момента, застанал на покрива на една от най-високите сгради покрай свещената Ганг, в свещения за всички индуси град Варанаси, след едни луди 20 часа, прегърнал своя верен и търпелив спътник- моята Жени. Решихме и го направихме!

Чак сега започваме да усещаме сковаващия студ и гъстата лепнеща слана, която се спуска. Вадим кърпи, хавлии, шалове и се увиваме в тях. После смълчани  и зъзнещи гледаме отсреща, към другия бряг, на изток, в очакване на изгряващото слънце. И на новия ден. И на новите емоции.. А часът е едва 4:20 сутринта местно време ( +3:30 източно).

Нашата „крепост“ за следващите няколко дни

Варанаси, Индия

Varanasi – by night

 Варанаси, Индия

 

On the rooftop

 Варанаси, Индия

 

 

Лакис – нашия ангел-спасител

 Варанаси, Индия

 

 

 Варанаси, Индия

 

За тези, които това пътуване ги е заинтересувало, всички снимки са тук: https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/VaranasiJan13

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 *Всъщност поредицата „Камиони по леда“ върви по канал History, а не по Discovery – бел.Ст.

Други разкази свързани с Непал на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :

5 коментара

мар. 08 2013

Катманду и Бхактапур (Непал)

Стефан и Жени ще ни водят днес на манифестация – истинска, с плакати КПСС- БКП! Не ви се вярва? Четете 🙂

 Честит ви Осми март 🙂 (както на жената ѝ мине този ден, така на мъжът ще му мине годината 😉

 

 

Катманду и Бхактапур

Непал

17 януари 2013 22:00 местно време ( +6 часа изт.)

Пууу, най-после! След почти 34 часа път сме в Катманду, столицата на Непал, входа към Хималаите, шапката на майка Земя ….

А съвсем мааалко остана да не успеем. След няколко месеца подготовка в последния момент се усетихме че поради липсата на транспортни връзки (и подценяване) може и да не ни стигне времето за да прекосим Босфора за нощния полет ( този път решихме за по-евтино да летим с  AirArabia от азиатското летище на Истанбул през Шаржа (ОАЕ) та чак до Непал). Първо пристигнахме в Истанбул със закъснение , сред  невероятно, тотално задръстване. Хората от Нишикли се опитаха да ни уредят почти без пари да стигнем до Sabiha Gokcen Airport  чрез техните колеги от  Памуккале – от Байрампаша отогар до Алибейкьой, от Алибейкой до Дудулу, от Дудулу със тяхна сервизна кола до някакъв терминал, от където пътували безплатни автобусчета до летището…

За да е още по-объркано и трудно , в първия етап, на някаква стръмна и тъмна плетеница от магистрали и  булеварди, автобуса катастрофира!!!     Точно на едно гадно и стръмно разклонение.. А на вън си вали дъждец, за да омаже съвсем асфалта и положението….и така час и половина. Докато Жени не просъсква: „след 10 минути вече няма закъде да бързаме”. За да не правим сеир на комшиите, разбутвам шофьори, застрахователи и всички други, застанали на стъпалата на автобуса, изскачам в тъмното пред първото появило се такси, спазарявам се по непомня какъв начин с ококорения бакшиш, хвърлям раниците в багажника и.. „Чабук,комшу,чабук, че положението се вмириса.” ..На косъм.

 

На летището в Sharjah, OAE

се заприказваме с трима българи – Жоро, който лети за Гоа,Индия, и Яна и Евгени, които,  ха,изненада!, и те летят за Катмандууууу. Времето от 9-те часа престой минава весело и приятно в приемане на ценни живото-спасяващи, средство-спестяващи и гладо-засищащи съвети. Жени играе ролята на протоколчик- такава ценна информация от първа ръка. Оставяме Жоро да повиси още малко в очакване на неговия си полет: „Айде,Брат, все нейде ще се видим.” В самолета за Катманду сме само 7 бледолики, но…българите сме мнозинство 4:3 !!! Невероятно! Не знам на непалците какво им дават да пият, или пък тяхната раса си имат слаби пикочни мехури, но такава опашка пред тоалетна в самолет, не бях виждал. През целия полет. Един май си кацна в тоалетната…

Непал!…

Еййй, как екзотично и загадъчно звучи – Непал… А как изглежда при късен полет? 

Малкото корейско микробусченце, невероятно как побрало 5-ма човека  и 8 големи раници, пъпли в тъмнината по изровени, отдавна забравили що е асфалт, безлюдни улици.. На много приличащ на английски език , шофьора ни разяснява какво  е положението:

– Тъмно, защото всеки ден по 4 часа има режим на тока. Кално, защото всеки ден вали дъжд (хм, не трябваше ли да е сняг) а асфалт по повечето улици вече няма. Безлюдно,защото не стига че няма ток, ами в 22.00  заведенията затварят. И остават само полицаите с бухалки и военните с карабини, да осигуряват реда всред местното население и  спокойствието на малкото туристи, решили да посетят Непал…

Опциите за спане са около 3:

  • бекпекърски Тамел,
  • духовен Boudhanath или
  • баровски Baktapur.

 

Бусчето спира пред предварително проучено и букнато през booking.com (удобно и сигурно) хостелче в центъра на Тамел, при всичкото бледолико. Хората явно отдавна са на тоя режим, защото са подготвени – акумулатори, агрегати  и подобни, познати от нашето недалечно минало, пособия и средства за аварийно осветление. Прилична стая с голямо легло,бели чаршафи, самостоятелна тоалетна и баня- за тия пари, 16$ на вечер двойката,  не можеш да очакваш 5звезди. Обаче – няма ток, няма топла вода…

След ледения душ вече се осъзнаваме какви ги вършим и къде се намираме- на майната си. След дългото пътуване, многото и различни емоции, треперещи от студ и от вълнение, заспиваме сгушени.(Понякога взимам такива решения че чак бръмбарите в главата ми стават и ми ръкопляскат!)

Катманду

Още от сутринта,около 8:30 – 9:00, те събуждат бибипканията на авторикши и мотопедчета, стържещите отваряния на охранителните ролетки по магазините и виковете на уличните продавачи. В тая бедна държавица туристите сме един от малкото възможности за  изкарване на някоя пара и нормално още от първите крачки по тесните улички на Тамел сме атакувани от всевъзможни оферти за трекове, градски разходки или самолетни обиколки на Еверест, но нищо не ни отклонява от твърдото решение да отделим време единствено и само на историята им  и безцелното скитане из калните и тесни улички. Разстоянието през Pashupatinath до Boudhanath се оказва доста сериозно, но няма по добър начин да разгледаш града извън местата за туристи. И двете места са световноизвестни и не се нуждаят от реклама и подробно описание. А от това да се видят от първа ръка. Изумени сме от невероятно високите цени на забележителностите- тук 5$, там 8! Много мразя да давам пари на някой търтей единствено заради късмета предците му да са били находчиви, трудолюбиви и предвидливи и са оставили нещо след себе си. Въпреки раздялата с доста доларчета, гледките а и мисълта че си на такива култови места действат доста успокояващо и сме доволни че сме включили Катманду в маршрута.

Надолу към Kathmandu Durbar Square

се качваме на раздрънкана авторикша, което се оказва много полезно. „Таксито“ ни стоварва в центъра на площада и така поне тук спестяваме входните такси.   Хапваме в едно гаражче на аварийно осветление, препоръчано от приятел на приятеля на Евгени и открито след немалко скитане, с традиционен Dal bhat

– варен ориз , кремсупа от леща и други пасирани зеленчуци за смешните 2$ за двама. Довършваме на покрива на хостелчето под звездите (да напомня че имат режим на тока) „ликвидирайки“ бутилчица Тийчърс по повод запознанството, утрешната раздяла  и рожденния ден на Йоанна – голямата ни щерка.

Бхактапур, Непал

Бхактапур, Bhaktapur – старата столица

Предния ден Янина и Евгени са поели по своя път из Непал (луди,луди за вързване – из планините е -20градуса) и ние пак се заемаме със скитане из града и доизучаване на малкото исторически забележителности. До старата столица, отдалечена на 15-ина километра, стигаме за около час с градски автобус за почти 1$. На входа за пореден път ни убиват желанието за опознаване на непалската история – входът е 50 цента за индийци, пакистанци,афганистанци и всякаква подобна сволач и … 15$ за останалите!!!  Пообикаляме около крепостните стени, но така са завардили подстъпите че наземен достъп няма…

Няма как, дошли сме до тук и със свито сърце се разделям със сума колкото за няколко седмично ядене. Обирджии!

Иначе стария град е най-интересното място от всички. Личи си, че тук непалците влагат средства и усилия за да имат „очи“ да искат такава цена за гледане – чисто, реновирано, интересно.

Няколкочасовото лежерно гледане, снимане и препичане на срамежливото слънце е пораздвижено от манифестация, с развети знамена със съветски символи. Местните се правят, че не забелязват, бледоликите се скъсват да фотографират, а ние си псуваме на воля и им предричаме „светлото бъдеще“ дето ги очаква.

 

Обратния път към Катманду и кипящия Тамел е изминат отново с градския транспорт за атракция и почуда на местните. Вечерта, след поредната порция Dal bhat следва опаковане на багаж и тъпкане на раници докато чакаме топлата вода. На другата сутрин сме решили да продължим към първия град от 5 седмичната разходка на Индия, свещеният Варанаси.

За това как се стига до там сме изчели всякакви форуми и въпреки това не сме много сигурни как точно трябва да изминем разстоянието от около 600км, пресичайки непало-индийската граница. Или никой не е бил подробен и конкретен, за да не плаши желаещите. Както ще се окаже по-късно.

The streets of Kathmandu:

 Катманду, Непал

Катманду, Непал

 

Задължителната снимка със

Sadhu монасите в  Pashupatinath,

след като сме се убедили че няма опасност от магии  и зомбиране.

 Sadhu монасите в  Pashupatinath, Непал

 

Обиколка на

храма Boudhanath

по посока на часовниковата стрелка, омешани с поклонниците.

 храм Boudhanath, Непал

 

 

 

 

Старата столица

Бхактапур, Bhaktapur - старата столица, Непал

Манифестация

в старата столица –горките…

 Манифестация, Непал

Dhal bat, Непал

Прословутия DahlBat, поднесен за бледолики –  с прибори и в чиния.

Да се поомешаме с местните

Автобус, Непал

 

 

 

Всички снимки са ето тук:  https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/KathmanduBakhtapurJan2013

 

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с – на картата:

Непал (Хималаи)

2 коментара

юни 29 2012

Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж

С Жени и Стефан днес отиваме във Виетнам, като част от обиколката им в югоизточна Азия.

Приятно четене:

Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж

9 февруари, лето 2012то, летище NoiBaiХаной.

Ден 19 от разходката из ЮИ Азия

Часът е едва 6:30 , но отново сме подранили. Този път от нетърпение да се изнесем от тая страна след едва 9 дни. Времето е студено, гарнирано с едва 6 градуса над нулата, поднесено с дъжд. Полета отново закъснява и типично за соцстрана, никой няма идея защо и с колко. За да е пълна картинката, семейство Русеви са единствените по къси гащи и сандали…

А разходката из тази част на света започна от … „Я да видим какво толкова има в тоя Виетнам – новия Азиатски тигър !?!”

9 дни по-рано, САЙГОН

След 14-15 часово пътуване от СиемРеп, Камбоджа, автобуса ни стоварва по тъмно в сърцето на District 1,  района, в който местните са малцинство- толкова много чуждоземци има по улиците. Хотелчето е доста прилично за цена около 20$ за двойна стая със самостоятелна баня. А и е на най-бекпекърската улица – BuiVien, изпълнена с всякакви образи, насядали по пластмасовите детски столчета на „заведенията” с бутилка бира в ръка, зяпащи  себеподобните.Опознаването започва на другия ден, докато търсим някаква пагода, забутана в някакъв квартал, след като сме увековечили пред основните забележителности.  Не я намираме, въпреки лутането из касъците. А и няма кой да ни упъти, защото в тази част на града освен че никой не знае друг език освен майчиния , а ми белите ни гледат като извънземни.  Голям, модерен град, лъхащ на френски колониализъм (все пак франсетата са им организирали държава и измислили писмеността).Големи сгради, в чиито сенки са се приютили типичните азиатски улични кухни, тротоарни фризьори и педикюристи дори. Добре поддържани градинки със символа на съветите – сърп и чук.

 Сайгон, Виетнам

 Бръснар – Сайгон, Виетнам

 Бръснар – Сайгон, Виетнам

 Парк – Сайгон, Виетнам

 

Широки улици, изпълнени с безброй моторчета, дебнещи  да стъпиш на тяхна територия, за да те прегазят. Всъщност , пресичането на булевардите сред цялото това множество не е никакъв проблем и въобще не е толкова опасно, колкото ти се струва от тротоара – просто не трябва  да спираш щом тръгнеш. (Е, няколко пъти се изкушавам да го направя, за да видя колко голяма ще е купчината, но човешкото у мен надделява.)  Този град определено ни харесва.

7дни по-рано, Делтата на Меконг  – разходка с лодка…

Омесени със група австралийци (по паспорт, но не и по произход) тръгваме да я видим тая прословута делта.

 

В делтата на Меконг, Виетнам

 

След  кануто, фото сесиите по  ръкавите на великата Меконг, акостираме  на остров с кокосова ферма. Отегчителна лекция за кокоса – що е то и какво му е приложението. Типично по азиатски – нищо не се хвърля и има хиляди приложения. Пчелин със мед от кокос!?!  Обясняват ни за пчеличките и  как се прави мед. Решават да ни впечатлят  и подканят някой да хване с голи ръце пита, покрита с пчели…

 

 

Аууу , колко страшно!!! За пореден път доказваме на света че българите сме смел и безстрашен народ .За ужас и учудване на другите бели и на самия екскурзовод, Стефан хваща пчелната пита с голи ръце и  показва коя е пчелата-майка. Пак сме център на внимание. Доразглеждане на кокосовата ферма, оризови питки,  райски красива градина, огромна колкото телефон стоножка, отново  разходка с кануто.

 Стоножка –  делтата на Меконг, Виетнам

Красиво си е …

 В делтата на Меконг, Виетнам

6 дни по-рано, Хой Ан

 Кокетно малко градче, със стари къщички в японски или китайски стил, което си заслужава 2-3 дни.

Хой Ан, Виетнам

Още по-известно със шивачите си. Навсякъде е пълно с шивашки ателиета които ти спретват риза за има-няма 3 часа. За Стефан – две. И без това у дома е голям зор да се намери неговия размер.

Hội An, Куанг Нам, Виетнам

 

Хм, всъщност в България повечето размери  мъжка мода са по-скоро за виетнамци, а тук- за европейци. Малки хотелчета, някои от които приличат на нашите си възрожденски къщи, и навсякъде пред всеки хотел, заведение или магазин,саксии с жълти хризантеми. Сигурно е свързано с религията.  Покрай реката има симпатични малки ресторантчета където можеш да пиеш тайгър  или бира лару за 1$ и да си хапнеш вкусна риба или други морски глезотии. Вечер целия град е осветен с китайски фенери в различни цветове.

 Хой Ан, Виетнам

 

И тук е готино.

4 дни по-рано, Хое

 

 Изгубено време, но го отбелязваме на картата.  Разстоянието между двете градчета решаваме да преодолеем със слийпинг бус на прословутите Shinhcafe. 150те км ги преодоляваме за 4 часа , спирайки за половинчасови почивки на Мраморната планина

 

Мраморен Буда, Виетнам

(страхотни скулптури от мрамор, но камъка от Анкор Ват във раницата  ни напомня да си вземем по-малки будички) ,

 Мраморен Буда, Виетнам

Китайският плаж, Виетнам

 

 

и  на Китайския плаж (всъщност са го открили американците, докато се плацикали  преди поредната бомбардировка над северен Виетнам). Прословутия императорски дворец , несполучлив опит за копие на китайския забранен град, е почти изцяло една зелена поляна с тук- там плесенясали камъни, пред които стърчат табели които ти казват какво точно трябва да си представиш че е имало преди няколко века. Много малка част е реставрирана, но в интерес на истината се продължава с реставрацията. Е ,със скоростта на костенурка, ама  тук все още си е соц. За наше учудване на територията на двореца има тенис-корт  с  виетнамски баровци.

3 дни по-рано, Ханой

 Бррр!!!! След всичкото слънце дотогава, все едно попадаме на северния полюс, нещо ни  накъртва тоя Виетнам. Иначе голямо обикаляне за да се увековечим пред мавзолея на Хо-Чи-Мин. Комунистическа му работа. Заградено отвсякъде с милиция. Сакън някой да не навреди на останките на Великия Вожд  чичоХо. Мавзолея стои самотен в очакване на  виетнамския Бакърджиев. Обикаляме половината град не само заради това, а и да търсим широко рекламираната Пагода-На-Една-Колона /най старата/. Нищо особено, по-скоро прилича на къщичката на баба Яга от някой детски парк, обаче след голямото вървене около мавзолея поне си почиваме докато я зяпаме. Вървейки безцелно без да искаме  попадаме на паметник на кого ???  На Ленииин…. Отдавна не бях виждала, все пак от 23 години сме в демокрация.  Край нас се разстилат спомените за манифестации… червени знамена… скандирания „ Ка-Пе-еСеС –  Бе-Ка-Пе”…… Лелееее, добре че се отървахме. Иначе щяхме да видим Виетнам през крив макарон. За храната си харесваме едно ресторантче (Tamarind café, P Ma May 21)  и не го сменяме през три дни престой. Вкусно, мноооого вкусно. Дори чакаш да се освободят места, за да хапнеш, отблъсквайки атаките на изнервящо агресивните тук-тукаджии, просяци, улични продавачи и всякакви подобни.

2 дни по-рано, Залив Халонг

 Красиво, уникално място, обаче защо господ го е създал точно  във Виетнам? На нас по ще ни приляга. Големи и красиви плажове, с огромни туристически комплекси . Организацията е тип „Балкантурист”. Всичко е комерсиализирано, на конвейр. На корабчето  разговоряме с поредните  австралийците , докато минаваме край скали с най-причудливи форми

– ”Ами омръзнаха ни и Бали, и Пукет, и  започнахме да идваме тук, във Виетнам. Но при поне 30% -ното ежегодно поскъпване на цените за чужденци, и при все по-грубото и арогантно отношение към нас, сякаш сме ходещи банкомати, а не тия дето всъщност ги храним, мнооого скоро ще се преместим на друго място”- обобщава общоавстралийското мнение за Виетнам Боб –  позастарял симпатяга от някъде си край Пърт, собственик на туристически и увеселителни корабчета т.е. с опит в туристическия бранш. Като се замисля, и тук, във Виетнам, скоро ще се спука балона, ако не се е почнало дори, гледайки лихвите по депозити на банките, мога да си представя колко са по кредитите.Само че като им гледам „трудолюбието”, голям …, зор ги чака.   И Боб , и симпатичната му съпруга остават разочарование от огромното разстояние до България. Разделяме се с взаимни обещания за гостуване. ( Да,бе,да- хоп на самолета и утре сме у Австралията, ама нещо се е развалила печатащата машина и ще се позабавим).  Пещерата  –и в БГ си имаме пещери и то многократно по-големи и по-красиви, но кой знае за тях, а тук дори и да не е нещо особено се прави да изглежда такова и  белите ахкат и цъкат / не само бели, освен японци и китайци,имаше и доста корейци, южно разбира се, онези на север само сънуват/. Но има много големи чужди компании, които присъстват и с производство.В Ханой, а и не само там, качествена стока е на добри цени, дори и за нас българите.

9 февруари, 11:30 местно време, летище NoiBaiХаной

 Най-после отварят гейта и всички за Luang Prabang, Лаос, бързаме да се изнесем от това място. За този полет сме само бели, френско говорящи. Автобусчето към самолета преминава край целия терминал, сградата на летището се скрива от погледите ни и всички започваме да се споглеждаме озадачени – какво, по дяволите, става сега? Когато слизаме най после , застиваме. Пред нас е мааалко самолетче, двувитлово, от ония- с падащите стъпалца!!!

Отдалеко изглежда като изплезено пале. „ Мон шери, но това нещо сигурно е от войната!”- чувам възклицанието на изумената застаряваща дама до мен. Чудим се как въобще ще се поберем всички.  А полета е най-скъпия, тройно и четворно по-скъп от другите.   И то в този край на света, където са измислили лоукост компаниите. Но сме преглътнали солената цена пред алтернативата от 26-30 часовото среднощно пътуване през Виетнамско-лаоската джунгла и поне 4-5 часово чакане да отворят Лаоската митница. Паркираме се в малките седалчици, до малкото прозорченце, вдигнали кръвното на „мах” от нетърпение да излетим!

Самолетчето снижава за кацане между два планински върха, които са буквално на една ръка разстояние. Ако пилота не внимава може и да закачи крилата в някой от тях. Чак сега всички разбираме защо пътуваме в тази детска играчка – пистата е толкова стара, малка и къса, че едва ли по-голям самолет би се побрал на нея. Затова пък след учудващото меко кацане, самолетчето спира на 10 метра  от Luang Prabang International Airport.

САБАЙДИ, ЛАО !!!

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Виетнам – на картата:
КЛИКАЙТЕ ЗА ПОДРОБНОСТИ

3 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version