Категория: Жени Русева

Езера Кели Муту – о.Флорес, Индонезия 0

Остров Флорес и езерата Кели Муту (Индонезия)

Днес заминаваме за едно забележително място – остров Флорес. Жени ще ни води до тамошните вулканични езера Кели Муту. Приятно четене:  Остров Флорес и езерата Кели Муту (Индонезия) Енде, остров Флорес , Индонезия Красивата...

През непало – индийската граница 5

През непало – индийската граница

Днешното ни приключение със Стефан и Жени ще ни води там, от където обикновено гледаме само научно-популярни филми. Двамата ще се опитат (успешно!) да мината границат между Непал и Индия. Да видим какво още ще ни разкажата двамата.

 

Приятно четене:

 

 

През непало – индийската граница

Kathmandu- Bhairawa- Sunauli- Gorakhpur- Varanasi – малко над  600км за 20 часа

Kathmandu – Bhairawa

Тази отсечка до границата няма значение като време с какъв транспорт ще се мине – джип, маршрутка или автобус. Разликата е за каква цена искаш да се лангъркаш около 300км  из Хималаите.  Избираме  препоръчания от гестхауза   Биг-Бъс-Ер-кон на  BestSaleena –  „модерен“ (според непалските критерии)  автобус с климатик , и с багажно.  А и цената е приемлива- около 12$ на човек. Озоваваме се на автогарата малко преди 8.00, любезно придружени от момчето за всичко.  Добре, че е то- на автогарата е пълен хаос, ние естествено сме единствените бели и всички ни зяпат само с нескрит интерес, желание за помощ никакво.  На гише 28-29 за Байрауа  навалицата  е порядъчно енергична и докато се приготвяме за „битката“,  нашия придружител си влиза в ролята и бързо осребрява ваучерите срещу билети.  След задължителните любезности и благодарности на раздяла, прекарваме час пазейки  автобуса  да не би да тръгне без нас  докато се мотаме. От време на време изпод возилото изпълзява омазнено непалче с кутия грес в ръка!?!

Най-после излизаме от долината на Катманду, след като сме спрели край всяка по-голяма групичка хора и стюарда хубаво ги е овикал с информация за маршрута, сякаш някой ей така ще реши че и на него му се ходи към Индия, и влизаме в планината. Пътят е ужасно тесен. На всеки стотина метра  шофьорът свири за да предупреди насрещно движещия се и спирачките стържат грозно и притеснително. Пътя е тесен за две превозни средства и понякога се „изчакват“ – по-нахалния минава, а другия рязко набива спирачки за да не се блъсне  или да не изхвърчи в реката течаща на дъното. Тя, реката, ни следва по целия път, но почти не й обръщаме внимание, просто отбелязваме че е там. Отбелязваме също и че това което сме гледали по Дискавъри е едно към едно (Спомняте си оня поредица с тримата американски шофьори на камиони , нали*) – от едната страна пропаст, на която не се вижда дъното, от другата- скали, които всеки момент ще остържем. Поне имаме късмет че сме от вътрешната страна.

Натоварен трафик  –

типичните пъстри очукани  камиони, раздрънканите престаряли автобуси, тромавите пъплещи бензиновози, леките коли Тата, буквално запушващи пътя затрупани със стока, моторчета, велосипедчета и всякакви други двуколесни и каквото още си помислиш – всичко се бори  с постоянни клаксони и невероятни маневри да оцелее по този път, който явно е един от основните в Непал. Тук там катастрофирали и изоставени МПС-та, сякаш за да напомнят на шофьорите, какво ги очаква ако Буда не е с тях. Пътуваме и си мислим – а бе ние луди ли сме или …. Тия го правят цял живот и си знаят за какъв рискуват при всяко пътуване, ама ние що се навираме, някой и нас да понесе в своя полет. То бива да обичаме предизвикателствата, ама чак пък толкова.  А всичко щеше да е спокойно и удобно срещу 180$ на човек с AirIndia, ама „бюджета,та бюджета“

 

Bhairahawa

След 7 часа и половина  най-после стигаме граничния град. Границата е на 4-5км  и с помощта на престрашилите се да комуникират с нас в автобуса спазаряваме една велорикша. Кльощавия шофьор подозрително мирише на алкохол, но нямаме избор – мятаме се на седалката и потегляме към непалския граничен пост. „Драйвъра” едва върти педалите, все пак сме двама (направо сме си трима, като гледам габаритите на пътниците по другите рикши), с доста големи раници отгоре, но  въобще не ми пука – не аз съм го молил да ме вози,  въпреки че на моменти сме готови да помагаме само и само да не се налага да спим в  граничното градче.

Bhairahawa, Непал

 

Непалския ГКПП е в самостоятелна сграда, обозначен на английски. Индийския е една дълга дървена маса в полуоткрито помещение- ако не са бледоликите и раниците, нахвърляни покрай стената, никакъв шанс да разбереш да го улучиш.Минаваме бързо и непалския, и индийския граничен пункт, придвижвайки се с дръгливия рикшаджия , омайвани от постоянното присъствие –любезни  тарикати които само за теб ще намерят евтин хотел, евтин превоз, евтин курс на рупията и въобще, каквото ти си пожелаеш , стига да те освободят от някой и друг долар .

Sunauli – Welcome to India!

Направо онемяваме- през живота си не сме си представяли, че може да съществува такова място. Народ… народ и мръсотия! (Представете си че 10години по вашата улица не е чистено, умножете го по десет  и пак ще сте далеко като сравнение) Това не може да е град, освен ако градския боклук не се изхвърля на граничния пункт.

Успокояваме се  един друг че това все пак е границата, а и индийците сигурно не се долюбват и с непалците, та затова си правят  хигиенни интервенции. Подминаваме мълчаливо всички оферти за да хванем за някой долар по-малко  най-допотопното превозно средство наречено индийски междуградски държавен автобус. Нареждам Жени до прозореца. Барикадирам я с 3те големи раници. Затискам с тялото си и тях.   Нахлупвам качулката и здраво стискайки желязото на предната седалка, забивам поглед в предното стъкло, изчаквайки „стюарда“ да се навика и да се напълни возилото. Отдавна е мръкнало и след половин час бавно и мъчително измъкване от градчето под неспирните звуци на всичко притежаващо свирка, пъплим навътре към Gorakhpur, градчето от което трябва да хванем нощния влак за крайната точка – Varanasi.

Убеждаваме се че думите „тъмна Индия” и „дива Индия” не са току-така измислени.

 

Често, често, в тъмнината от заобикалящата пътя растителност  изскача тъмен силует и автобуса спира да качи и него. Всеки един е по-странен и по-мрачен от предния. Но  си приличат по едно – всички са си сложили по един мъжки шал през ушите като забрадка и са го вързали на дебел възел под брадата. И всички са по чорапи и джапанки. Странна мода. Преди години в един автобус от Дамаск до Бейрут си мислих че едва ли ще видя толкова изпаднали, мръсни, странно облечени  хора. Да, ама не! Индийците в това автобусоподобно мпс убедително повеждат съревнованието.

Разбираме че наближаваме град , когато  ходещите по пътя сенки зачестяват и скоростта намалява обратно пропорционално на пронизващите звуци от клаксони.  Успяваме да обясним че много бързаме и трябва да ни свалят на гарата. Индийските автобуси имат конкретна само начална и крайна спирка, останалото е по желание – или на шофоьора, или на пътника.

Gorakhpur Junction

Тук положението е още по-…впечатляващо – целия перон и пода на всички чакални, въобще всяко пространство е заето от налягали директно върху бетона хора- спящи, ядящи, разговарящи или само гледащи ни опулени. Прималява ни при мисълта че може да пътуваме в една посока! След неуспешни опити да стигнем да „информацията“, намираме някакво служебно лице, седящо спокойно в стаята си и гледащо умно пред себе си. На 5-ия,6-ия опит разбира за кой влак го питаме и услужливо изминава с нас около 50 метра за да ни покаже с пръст и  тропане на крак, че тук някъде ще спре нашия вагон от нашия влак. На учудените ни погледи към лежащите по пода, успокоително успява да ни обясни че те са в обратна посока.   По ръба на перона напред-назад  се разхождат четирима , омотани в големи одеяла , дъъълги пушки през рамо и замотани през кръста дебели въжета, на чийто край с дебели железни скоби през  китките  са завързани двама…арестанти!!!  Влака пристига след цяла вечност и се мятаме още преди да е спрял напълно.

Индийските железници

са с най-дългата жп мрежа в света –около 65 000 км. На ден превозват между 17 и 20 000 000  ( милиона) пътника, имат 4 класи със спални вагони (без да броим  туристическите луксозни, ама там цената е за.. престарели англичани) и 4-те климатизирани, и още няколко седящи, но там или трябва да си много закъсал, или голям мазохист. За 4-те клима-класи трябва да си купиш билет почти два месеца предварително. Онлайн! Иначе рискуваш да се озовеш при останалите, натъпкан като копърка в консерва.

Предвидливо сме свършили покупката на билетите и сега се озоваваме в AC2 Tier – втора класа климатизе, нещо като нашите кушет вагони, по 4ма в купе без врати, а с пердета,  но с одеяло, възглавница и с по два бели чаршафа. Вагона наистина е пълен до дупка с доста по-добре изглеждащи от налягалите по перона.  Леееко притеснени се завиваме и заспиваме, уморени от пътя  и емоциите до тук.

Varanasi

Събужда ни шафнера, по точно събужда всеки един според гарата на която трябва да слезе.  Часът е 3:15 сутринта. След кратък оглед констатираме че сме единствените бели и решаваме да действаме сами. След културно, възпитано и изключително любезно пазарене с белобрад  старец, вдъхващ доверие на външен вид и придружен от по-млад мургавелко, стигаме до консенсус относно цената и се отправяме, следвайки го, към далечния край на паркинга, където е паркирана някаква стара бричка без никакви опознавателни знаци на такси.

Започваме да се споглеждаме притеснени. Горе-долу сме проучили посоката на движение, но от лъкатушенето из тъмните и празни улици я губим и адреналина пак се завръща. Най-накрая колата спира пред една малка, тясна, тъмна, страшна, плашеща уличка и дядката казва: „Е оттук надолу е вашия хотел”…  Така съм се стегнал, че ще избия вратата докато слизам. „ Ще платя като ме заведете до хотела! Няма хотел,няма пари!”

Мятаме раниците на гръб  и застиваме в очакваме. Неохотно младока тръгва  с бърза крачка да ни развежда из тесните улички.  Тъмни сенки се топлят клекнали около запалени огънчета. На всяка пресечка странно облечени хора с дълги пушки  мълчаливо ни оглеждат . Тук там някоя стояща като вцепенена крава бави забързания ни ход. С всяка крачка безпокойствието се увеличава и почти е стигнало границата с паниката- ”Мамка му, че и жена си докарах тук”…

Най-после спираме пред някаква врата със заключена решетка и надпис  „Ganpati  Guest house” и започваме да блъскаме по нея за да ни отворят. Никакъв отговор. Индиеца упорства че това е нашия хотел и няма никой, но той знае наблизо един мнооого готин и много евтин, съвсем наблизо, направо без пари.  ”Изключено! Имаме резервация.”- продължаваме да упорстваме ние.  Жени твърдо заявява че в това не е главния вход, главния вход е откъм реката. Съвсем случайно поглеждам зад ъгъла и съзирам Ганг!  Вадя 5-те долара и се опитвам да го разкарам. Индиеца започва да се усуква и пак се опитва да пробута неговия супер хотел, че и хленчи за още пари. Изтрещявам!  „..Ти за глупак ли ме мислиш , бе, мангал с мангал.. ” -започвам да го ругая, вбесен че се е опитвал да ни приложи най-изтъркания номер на всеки бакшиш-комисионер.

Тръгваме по стъпалата надолу и излизаме на реката.  Вляво,  като непрестъпна крепост върху кале, се е изправил нашия гестхауз, оключен отвсякъде с решетки. Пeрспективата да дочакаме зората на брега на свещената Ганг не е толкова плашеща, не ми пука че ще лежа няколко часа на бетона, само и само да не се връщаме в уличките.  Отнякъде се появяват две хлапета –„Мистър, лодка по реката?” на доста приличен английски подпитва едното въпреки че все още е няма 4ч. и е тъмно като в …. Кротко и любезно му обясняваме ситуацията, след което то възкликва „Няма проблеми, мистър” вади телефон, набира някого и докато дърдори на техния език, най-учтиво ни кани към хотела. На някой от етажите се появява глава и пуска ключ. Хлапето отключва и ни кани нагоре по стъпалата. Пърхаме от щастие по тях!!!  „Всички стаи са заети, но може да отидете горе на покрива” смотолявя със трудно разбираем акцент момчето от хотела и отива да си доспи. Качваме се на терасата на покрива.

„Мистър, казвам се Лакис. Искате ли разходка с лодка?” – представя се нашия ангел-спасител. Идва ми да го разцелувам по черната мутра, с чипо носле и гелосана назад чуплива коса, леко усмихната в очакване на нашия положителен отговор.  „ Да, приятелю, искам! Но не сега.”

….Сега искам да се накефя на момента, застанал на покрива на една от най-високите сгради покрай свещената Ганг, в свещения за всички индуси град Варанаси, след едни луди 20 часа, прегърнал своя верен и търпелив спътник- моята Жени. Решихме и го направихме!

Чак сега започваме да усещаме сковаващия студ и гъстата лепнеща слана, която се спуска. Вадим кърпи, хавлии, шалове и се увиваме в тях. После смълчани  и зъзнещи гледаме отсреща, към другия бряг, на изток, в очакване на изгряващото слънце. И на новия ден. И на новите емоции.. А часът е едва 4:20 сутринта местно време ( +3:30 източно).

Нашата „крепост“ за следващите няколко дни

Варанаси, Индия

Varanasi – by night

 Варанаси, Индия

 

On the rooftop

 Варанаси, Индия

 

 

Лакис – нашия ангел-спасител

 Варанаси, Индия

 

 

 Варанаси, Индия

 

За тези, които това пътуване ги е заинтересувало, всички снимки са тук: https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/VaranasiJan13

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 *Всъщност поредицата „Камиони по леда“ върви по канал History, а не по Discovery – бел.Ст.

Други разкази свързани с Непал на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :

Катманду и Бхактапур (Непал) 3

Катманду и Бхактапур (Непал)

Стефан и Жени ще ни водят днес на манифестация – истинска, с плакати КПСС- БКП! Не ви се вярва? Четете 🙂

 Честит ви Осми март 🙂 (както на жената ѝ мине този ден, така на мъжът ще му мине годината 😉

 

 

Катманду и Бхактапур

Непал

17 януари 2013 22:00 местно време ( +6 часа изт.)

Пууу, най-после! След почти 34 часа път сме в Катманду, столицата на Непал, входа към Хималаите, шапката на майка Земя ….

А съвсем мааалко остана да не успеем. След няколко месеца подготовка в последния момент се усетихме че поради липсата на транспортни връзки (и подценяване) може и да не ни стигне времето за да прекосим Босфора за нощния полет ( този път решихме за по-евтино да летим с  AirArabia от азиатското летище на Истанбул през Шаржа (ОАЕ) та чак до Непал). Първо пристигнахме в Истанбул със закъснение , сред  невероятно, тотално задръстване. Хората от Нишикли се опитаха да ни уредят почти без пари да стигнем до Sabiha Gokcen Airport  чрез техните колеги от  Памуккале – от Байрампаша отогар до Алибейкьой, от Алибейкой до Дудулу, от Дудулу със тяхна сервизна кола до някакъв терминал, от където пътували безплатни автобусчета до летището…

За да е още по-объркано и трудно , в първия етап, на някаква стръмна и тъмна плетеница от магистрали и  булеварди, автобуса катастрофира!!!     Точно на едно гадно и стръмно разклонение.. А на вън си вали дъждец, за да омаже съвсем асфалта и положението….и така час и половина. Докато Жени не просъсква: „след 10 минути вече няма закъде да бързаме”. За да не правим сеир на комшиите, разбутвам шофьори, застрахователи и всички други, застанали на стъпалата на автобуса, изскачам в тъмното пред първото появило се такси, спазарявам се по непомня какъв начин с ококорения бакшиш, хвърлям раниците в багажника и.. „Чабук,комшу,чабук, че положението се вмириса.” ..На косъм.

 

На летището в Sharjah, OAE

се заприказваме с трима българи – Жоро, който лети за Гоа,Индия, и Яна и Евгени, които,  ха,изненада!, и те летят за Катмандууууу. Времето от 9-те часа престой минава весело и приятно в приемане на ценни живото-спасяващи, средство-спестяващи и гладо-засищащи съвети. Жени играе ролята на протоколчик- такава ценна информация от първа ръка. Оставяме Жоро да повиси още малко в очакване на неговия си полет: „Айде,Брат, все нейде ще се видим.” В самолета за Катманду сме само 7 бледолики, но…българите сме мнозинство 4:3 !!! Невероятно! Не знам на непалците какво им дават да пият, или пък тяхната раса си имат слаби пикочни мехури, но такава опашка пред тоалетна в самолет, не бях виждал. През целия полет. Един май си кацна в тоалетната…

Непал!…

Еййй, как екзотично и загадъчно звучи – Непал… А как изглежда при късен полет? 

Малкото корейско микробусченце, невероятно как побрало 5-ма човека  и 8 големи раници, пъпли в тъмнината по изровени, отдавна забравили що е асфалт, безлюдни улици.. На много приличащ на английски език , шофьора ни разяснява какво  е положението:

– Тъмно, защото всеки ден по 4 часа има режим на тока. Кално, защото всеки ден вали дъжд (хм, не трябваше ли да е сняг) а асфалт по повечето улици вече няма. Безлюдно,защото не стига че няма ток, ами в 22.00  заведенията затварят. И остават само полицаите с бухалки и военните с карабини, да осигуряват реда всред местното население и  спокойствието на малкото туристи, решили да посетят Непал…

Опциите за спане са около 3:

  • бекпекърски Тамел,
  • духовен Boudhanath или
  • баровски Baktapur.

 

Бусчето спира пред предварително проучено и букнато през booking.com (удобно и сигурно) хостелче в центъра на Тамел, при всичкото бледолико. Хората явно отдавна са на тоя режим, защото са подготвени – акумулатори, агрегати  и подобни, познати от нашето недалечно минало, пособия и средства за аварийно осветление. Прилична стая с голямо легло,бели чаршафи, самостоятелна тоалетна и баня- за тия пари, 16$ на вечер двойката,  не можеш да очакваш 5звезди. Обаче – няма ток, няма топла вода…

След ледения душ вече се осъзнаваме какви ги вършим и къде се намираме- на майната си. След дългото пътуване, многото и различни емоции, треперещи от студ и от вълнение, заспиваме сгушени.(Понякога взимам такива решения че чак бръмбарите в главата ми стават и ми ръкопляскат!)

Катманду

Още от сутринта,около 8:30 – 9:00, те събуждат бибипканията на авторикши и мотопедчета, стържещите отваряния на охранителните ролетки по магазините и виковете на уличните продавачи. В тая бедна държавица туристите сме един от малкото възможности за  изкарване на някоя пара и нормално още от първите крачки по тесните улички на Тамел сме атакувани от всевъзможни оферти за трекове, градски разходки или самолетни обиколки на Еверест, но нищо не ни отклонява от твърдото решение да отделим време единствено и само на историята им  и безцелното скитане из калните и тесни улички. Разстоянието през Pashupatinath до Boudhanath се оказва доста сериозно, но няма по добър начин да разгледаш града извън местата за туристи. И двете места са световноизвестни и не се нуждаят от реклама и подробно описание. А от това да се видят от първа ръка. Изумени сме от невероятно високите цени на забележителностите- тук 5$, там 8! Много мразя да давам пари на някой търтей единствено заради късмета предците му да са били находчиви, трудолюбиви и предвидливи и са оставили нещо след себе си. Въпреки раздялата с доста доларчета, гледките а и мисълта че си на такива култови места действат доста успокояващо и сме доволни че сме включили Катманду в маршрута.

Надолу към Kathmandu Durbar Square

се качваме на раздрънкана авторикша, което се оказва много полезно. “Таксито” ни стоварва в центъра на площада и така поне тук спестяваме входните такси.   Хапваме в едно гаражче на аварийно осветление, препоръчано от приятел на приятеля на Евгени и открито след немалко скитане, с традиционен Dal bhat

– варен ориз , кремсупа от леща и други пасирани зеленчуци за смешните 2$ за двама. Довършваме на покрива на хостелчето под звездите (да напомня че имат режим на тока) “ликвидирайки” бутилчица Тийчърс по повод запознанството, утрешната раздяла  и рожденния ден на Йоанна – голямата ни щерка.

Бхактапур, Непал

Бхактапур, Bhaktapur – старата столица

Предния ден Янина и Евгени са поели по своя път из Непал (луди,луди за вързване – из планините е -20градуса) и ние пак се заемаме със скитане из града и доизучаване на малкото исторически забележителности. До старата столица, отдалечена на 15-ина километра, стигаме за около час с градски автобус за почти 1$. На входа за пореден път ни убиват желанието за опознаване на непалската история – входът е 50 цента за индийци, пакистанци,афганистанци и всякаква подобна сволач и … 15$ за останалите!!!  Пообикаляме около крепостните стени, но така са завардили подстъпите че наземен достъп няма…

Няма как, дошли сме до тук и със свито сърце се разделям със сума колкото за няколко седмично ядене. Обирджии!

Иначе стария град е най-интересното място от всички. Личи си, че тук непалците влагат средства и усилия за да имат “очи” да искат такава цена за гледане – чисто, реновирано, интересно.

Няколкочасовото лежерно гледане, снимане и препичане на срамежливото слънце е пораздвижено от манифестация, с развети знамена със съветски символи. Местните се правят, че не забелязват, бледоликите се скъсват да фотографират, а ние си псуваме на воля и им предричаме “светлото бъдеще” дето ги очаква.

 

Обратния път към Катманду и кипящия Тамел е изминат отново с градския транспорт за атракция и почуда на местните. Вечерта, след поредната порция Dal bhat следва опаковане на багаж и тъпкане на раници докато чакаме топлата вода. На другата сутрин сме решили да продължим към първия град от 5 седмичната разходка на Индия, свещеният Варанаси.

За това как се стига до там сме изчели всякакви форуми и въпреки това не сме много сигурни как точно трябва да изминем разстоянието от около 600км, пресичайки непало-индийската граница. Или никой не е бил подробен и конкретен, за да не плаши желаещите. Както ще се окаже по-късно.

The streets of Kathmandu:

 Катманду, Непал

Катманду, Непал

 

Задължителната снимка със

Sadhu монасите в  Pashupatinath,

след като сме се убедили че няма опасност от магии  и зомбиране.

 Sadhu монасите в  Pashupatinath, Непал

 

Обиколка на

храма Boudhanath

по посока на часовниковата стрелка, омешани с поклонниците.

 храм Boudhanath, Непал

 

 

 

 

Старата столица

Бхактапур, Bhaktapur - старата столица, Непал

Манифестация

в старата столица –горките…

 Манифестация, Непал

Dhal bat, Непал

Прословутия DahlBat, поднесен за бледолики –  с прибори и в чиния.

Да се поомешаме с местните

Автобус, Непал

 

 

 

Всички снимки са ето тук:  https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/KathmanduBakhtapurJan2013

 

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с – на картата:

Хималаи (Непал)

Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж 3

Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж

С Жени и Стефан днес отиваме във Виетнам, като част от обиколката им в югоизточна Азия.

Приятно четене:

Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж

9 февруари, лето 2012то, летище NoiBaiХаной.

Ден 19 от разходката из ЮИ Азия

Часът е едва 6:30 , но отново сме подранили. Този път от нетърпение да се изнесем от тая страна след едва 9 дни. Времето е студено, гарнирано с едва 6 градуса над нулата, поднесено с дъжд. Полета отново закъснява и типично за соцстрана, никой няма идея защо и с колко. За да е пълна картинката, семейство Русеви са единствените по къси гащи и сандали…

А разходката из тази част на света започна от … „Я да видим какво толкова има в тоя Виетнам – новия Азиатски тигър !?!”

9 дни по-рано, САЙГОН

След 14-15 часово пътуване от СиемРеп, Камбоджа, автобуса ни стоварва по тъмно в сърцето на District 1,  района, в който местните са малцинство- толкова много чуждоземци има по улиците. Хотелчето е доста прилично за цена около 20$ за двойна стая със самостоятелна баня. А и е на най-бекпекърската улица – BuiVien, изпълнена с всякакви образи, насядали по пластмасовите детски столчета на „заведенията” с бутилка бира в ръка, зяпащи  себеподобните.Опознаването започва на другия ден, докато търсим някаква пагода, забутана в някакъв квартал, след като сме увековечили пред основните забележителности.  Не я намираме, въпреки лутането из касъците. А и няма кой да ни упъти, защото в тази част на града освен че никой не знае друг език освен майчиния , а ми белите ни гледат като извънземни.  Голям, модерен град, лъхащ на френски колониализъм (все пак франсетата са им организирали държава и измислили писмеността).Големи сгради, в чиито сенки са се приютили типичните азиатски улични кухни, тротоарни фризьори и педикюристи дори. Добре поддържани градинки със символа на съветите – сърп и чук.

 Сайгон, Виетнам

 Бръснар – Сайгон, Виетнам

 Бръснар – Сайгон, Виетнам

 Парк – Сайгон, Виетнам

 

Широки улици, изпълнени с безброй моторчета, дебнещи  да стъпиш на тяхна територия, за да те прегазят. Всъщност , пресичането на булевардите сред цялото това множество не е никакъв проблем и въобще не е толкова опасно, колкото ти се струва от тротоара – просто не трябва  да спираш щом тръгнеш. (Е, няколко пъти се изкушавам да го направя, за да видя колко голяма ще е купчината, но човешкото у мен надделява.)  Този град определено ни харесва.

7дни по-рано, Делтата на Меконг  – разходка с лодка…

Омесени със група австралийци (по паспорт, но не и по произход) тръгваме да я видим тая прословута делта.

 

В делтата на Меконг, Виетнам

 

След  кануто, фото сесиите по  ръкавите на великата Меконг, акостираме  на остров с кокосова ферма. Отегчителна лекция за кокоса – що е то и какво му е приложението. Типично по азиатски – нищо не се хвърля и има хиляди приложения. Пчелин със мед от кокос!?!  Обясняват ни за пчеличките и  как се прави мед. Решават да ни впечатлят  и подканят някой да хване с голи ръце пита, покрита с пчели…

 

 

Аууу , колко страшно!!! За пореден път доказваме на света че българите сме смел и безстрашен народ .За ужас и учудване на другите бели и на самия екскурзовод, Стефан хваща пчелната пита с голи ръце и  показва коя е пчелата-майка. Пак сме център на внимание. Доразглеждане на кокосовата ферма, оризови питки,  райски красива градина, огромна колкото телефон стоножка, отново  разходка с кануто.

 Стоножка –  делтата на Меконг, Виетнам

Красиво си е …

 В делтата на Меконг, Виетнам

6 дни по-рано, Хой Ан

 Кокетно малко градче, със стари къщички в японски или китайски стил, което си заслужава 2-3 дни.

Хой Ан, Виетнам

Още по-известно със шивачите си. Навсякъде е пълно с шивашки ателиета които ти спретват риза за има-няма 3 часа. За Стефан – две. И без това у дома е голям зор да се намери неговия размер.

Hội An, Куанг Нам, Виетнам

 

Хм, всъщност в България повечето размери  мъжка мода са по-скоро за виетнамци, а тук- за европейци. Малки хотелчета, някои от които приличат на нашите си възрожденски къщи, и навсякъде пред всеки хотел, заведение или магазин,саксии с жълти хризантеми. Сигурно е свързано с религията.  Покрай реката има симпатични малки ресторантчета където можеш да пиеш тайгър  или бира лару за 1$ и да си хапнеш вкусна риба или други морски глезотии. Вечер целия град е осветен с китайски фенери в различни цветове.

 Хой Ан, Виетнам

 

И тук е готино.

4 дни по-рано, Хое

 

 Изгубено време, но го отбелязваме на картата.  Разстоянието между двете градчета решаваме да преодолеем със слийпинг бус на прословутите Shinhcafe. 150те км ги преодоляваме за 4 часа , спирайки за половинчасови почивки на Мраморната планина

 

Мраморен Буда, Виетнам

(страхотни скулптури от мрамор, но камъка от Анкор Ват във раницата  ни напомня да си вземем по-малки будички) ,

 Мраморен Буда, Виетнам

Китайският плаж, Виетнам

 

 

и  на Китайския плаж (всъщност са го открили американците, докато се плацикали  преди поредната бомбардировка над северен Виетнам). Прословутия императорски дворец , несполучлив опит за копие на китайския забранен град, е почти изцяло една зелена поляна с тук- там плесенясали камъни, пред които стърчат табели които ти казват какво точно трябва да си представиш че е имало преди няколко века. Много малка част е реставрирана, но в интерес на истината се продължава с реставрацията. Е ,със скоростта на костенурка, ама  тук все още си е соц. За наше учудване на територията на двореца има тенис-корт  с  виетнамски баровци.

3 дни по-рано, Ханой

 Бррр!!!! След всичкото слънце дотогава, все едно попадаме на северния полюс, нещо ни  накъртва тоя Виетнам. Иначе голямо обикаляне за да се увековечим пред мавзолея на Хо-Чи-Мин. Комунистическа му работа. Заградено отвсякъде с милиция. Сакън някой да не навреди на останките на Великия Вожд  чичоХо. Мавзолея стои самотен в очакване на  виетнамския Бакърджиев. Обикаляме половината град не само заради това, а и да търсим широко рекламираната Пагода-На-Една-Колона /най старата/. Нищо особено, по-скоро прилича на къщичката на баба Яга от някой детски парк, обаче след голямото вървене около мавзолея поне си почиваме докато я зяпаме. Вървейки безцелно без да искаме  попадаме на паметник на кого ???  На Ленииин…. Отдавна не бях виждала, все пак от 23 години сме в демокрация.  Край нас се разстилат спомените за манифестации… червени знамена… скандирания „ Ка-Пе-еСеС –  Бе-Ка-Пе”…… Лелееее, добре че се отървахме. Иначе щяхме да видим Виетнам през крив макарон. За храната си харесваме едно ресторантче (Tamarind café, P Ma May 21)  и не го сменяме през три дни престой. Вкусно, мноооого вкусно. Дори чакаш да се освободят места, за да хапнеш, отблъсквайки атаките на изнервящо агресивните тук-тукаджии, просяци, улични продавачи и всякакви подобни.

2 дни по-рано, Залив Халонг

 Красиво, уникално място, обаче защо господ го е създал точно  във Виетнам? На нас по ще ни приляга. Големи и красиви плажове, с огромни туристически комплекси . Организацията е тип „Балкантурист”. Всичко е комерсиализирано, на конвейр. На корабчето  разговоряме с поредните  австралийците , докато минаваме край скали с най-причудливи форми

– ”Ами омръзнаха ни и Бали, и Пукет, и  започнахме да идваме тук, във Виетнам. Но при поне 30% -ното ежегодно поскъпване на цените за чужденци, и при все по-грубото и арогантно отношение към нас, сякаш сме ходещи банкомати, а не тия дето всъщност ги храним, мнооого скоро ще се преместим на друго място”- обобщава общоавстралийското мнение за Виетнам Боб –  позастарял симпатяга от някъде си край Пърт, собственик на туристически и увеселителни корабчета т.е. с опит в туристическия бранш. Като се замисля, и тук, във Виетнам, скоро ще се спука балона, ако не се е почнало дори, гледайки лихвите по депозити на банките, мога да си представя колко са по кредитите.Само че като им гледам „трудолюбието”, голям …, зор ги чака.   И Боб , и симпатичната му съпруга остават разочарование от огромното разстояние до България. Разделяме се с взаимни обещания за гостуване. ( Да,бе,да- хоп на самолета и утре сме у Австралията, ама нещо се е развалила печатащата машина и ще се позабавим).  Пещерата  –и в БГ си имаме пещери и то многократно по-големи и по-красиви, но кой знае за тях, а тук дори и да не е нещо особено се прави да изглежда такова и  белите ахкат и цъкат / не само бели, освен японци и китайци,имаше и доста корейци, южно разбира се, онези на север само сънуват/. Но има много големи чужди компании, които присъстват и с производство.В Ханой, а и не само там, качествена стока е на добри цени, дори и за нас българите.

9 февруари, 11:30 местно време, летище NoiBaiХаной

 Най-после отварят гейта и всички за Luang Prabang, Лаос, бързаме да се изнесем от това място. За този полет сме само бели, френско говорящи. Автобусчето към самолета преминава край целия терминал, сградата на летището се скрива от погледите ни и всички започваме да се споглеждаме озадачени – какво, по дяволите, става сега? Когато слизаме най после , застиваме. Пред нас е мааалко самолетче, двувитлово, от ония- с падащите стъпалца!!!

Отдалеко изглежда като изплезено пале. „ Мон шери, но това нещо сигурно е от войната!”- чувам възклицанието на изумената застаряваща дама до мен. Чудим се как въобще ще се поберем всички.  А полета е най-скъпия, тройно и четворно по-скъп от другите.   И то в този край на света, където са измислили лоукост компаниите. Но сме преглътнали солената цена пред алтернативата от 26-30 часовото среднощно пътуване през Виетнамско-лаоската джунгла и поне 4-5 часово чакане да отворят Лаоската митница. Паркираме се в малките седалчици, до малкото прозорченце, вдигнали кръвното на „мах” от нетърпение да излетим!

Самолетчето снижава за кацане между два планински върха, които са буквално на една ръка разстояние. Ако пилота не внимава може и да закачи крилата в някой от тях. Чак сега всички разбираме защо пътуваме в тази детска играчка – пистата е толкова стара, малка и къса, че едва ли по-голям самолет би се побрал на нея. Затова пък след учудващото меко кацане, самолетчето спира на 10 метра  от Luang Prabang International Airport.

САБАЙДИ, ЛАО !!!

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Виетнам – на картата:
КЛИКАЙТЕ ЗА ПОДРОБНОСТИ

Анкор Ват, Камбоджа 7

Анкор Ват, Камбоджа

 

Днес заедно с Жени и Стефан отиваме в Анкор Ват. В столицата Пном Пен вече ходихме , после хванахме автобуса за Сием Реп (помните ли гозбата от хлебарки?)

Приятно четене:

Анкор Ват

Камбоджа

Карта на Анкор Ват, Камбоджа

 

                                    „Храмовете в Ангкор, построени от цивилизацията на кхмерите , се нареждат сред  световните архитектурни шедьоври. От  Ангкор кхмерските крале някога са управлявали обширни земи, простиращи се от Виетнам до Китай и до Бенгалския залив. Това, което е останало от Ангкор днес – останките на над 100 каменни храма- са руините от огромен религиозен, социален и административен метрополис, чиито останали сгради като дворци, публични постройки и къщи са били направени от дърво и отдавна са се разпаднали.Според много от теориите, земите на Ангкор са били избрани заради стратегическото им от военна гледна точка местоположение и заради плодородието им. По-нетрадиционните, и по-малко вероятните научни хипотези изтъкват, че този избор е направен въз основа на картата на небесните тела. Конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие  10 500 г. преди Хр.Някои смятат, че целта на кхмерите била архитектурата на храмовия комплекс да бъде огледало на небесната подредба на звездите, така че да подпомогне хармонизацията на земята и небесния свят. Разположението на храмовете и иконографския характер на повечето от скулпторите, особено асурас (демоните) и девас (божествата) съвместно подсилват усещането  за преход от една астрологическа епоха към друга. 

Ангкор Ват е построен през първите години на 12 век от Суряварман II в чест на бог Вишну и е символична репрезентация на индуистката космология. Състои се от огромен храм, който изобразява митичния връх Меру. Стените му, които очертават петгнезден правоъгълник, заедно с рововете към тях изобразяват планинската верига и космическия океан.

По време на половин хилядолетие на кхмерско владение, Ангкор става важно място за поклонение в югоизточна Азия. Разграбен от тайландците през 1431 г. и изоставен през 1432 г. Ангкор Ват е бил забравен за няколко века. Скитащи из джунглата будистки монаси откриват ненадейно величествените руини. Осъзнавайки светостта на гледката, която се разкрива пред очите им, те по-късно разпространяват схващането за мистичното светилище, издигнато в древността от самите богове, а не от хората. Вековете минавали, тези разкази се превърнали в легенди и поклонници от всички краища на Азия се отправяли на път към свещения град на боговете. Няколко европейски пътешественици също били чували за мистериозния град, изгубен в джунглата. Повечето от хората обаче смятали тези истории за митове, докато през 1860 г. френският изследовател Анри Муо не повдига завесата на джунглата, за да покаже на целия свят едно от най-величавите творения на човечеството.Французите са наистина очаровани от античния град и организират множество проекти по реконструкцията на постройките.

Angkor Vat, Камбоджа

 

Ортодоксалните археолози смятат, че Ангкор е бил замислен като грандиозна гробница от крале мегаломани, макар че повечето от проучванията да навеждат на мисълта, че храмовият комплекс е бил издигнат във възхвала на боговете или по-точно с идеята за разгръщането на божественото в човека.” 

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

 Толкова от нашия гид – Жени Русева… И на мен толкова ми разказаха пред най-големия и известен храм , Анкор Ват, докато зяпах пъстрото множество,седейки на 700-800 годишен камък,  и се чудих как в тая забутана държава може да се изсипе толкова народ.

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

 

30 януари, лето 2012, ден 10 от нашето пътуване из ЮИ Азия Храмовия комплекс е отдалечен на около 15км от града и възможностите са ограничени- велосипед под наем за 4-5$ и въртите педалите цял ден под парещото слънце, дишайки праха на всички други превозни средства ( а там има достатъчно) или наемате основното превозно средство за цял ден (12$ за обиколка на малкия кръг, 15$- за големия) и бакшиша си знае работата –води ви от храм на храм и чака да се налюбувате на великото им минало. Но и в двата случая плащате вход от 20$ на човек, правят ви снимка от паспорта, дават ви дневна карта и… айде , гледайте каква велика нация сме били и кви работи сме строили. Решaваме да не дишаме прахоляка и да се потим , въпреки че този ден излиза един от най-скъпите в 28дневното ни пътуване. Като изключим Сингапур, разбира се, там е друг свят и цените са си (цензурирано). Засега първото място за най-скъпата забележителност обаче все още се държи от Петра – 40 евро на калпак!!!

 

Анкор Ват,

най-известния от всички храмове, е първия вдясно и е доста впечатляващ по размери. И по посетители.Всички минават първо през него преди да се пръснат по останалите руини. Само че повече от времето минава в търсене на интересни камъчета, които да отнесем с нас за спомен. Не че си нямаме достатъчно у дома. Проблема е че тук всичко е опоскано и няма за вземане. Или предвидливо е прибрано, за да се изтръскате и за сувенири.Издебваме зазяпаната охрана, на която руините са им по-интересни отколкото на голяма част от туристите, и си прибираме един по-големичък камък. Само дето след това го разнасям в раницата още 20 дни. Глупаво, нали?

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

Това явно е най-посещаваното място в този храм. Трябва да погалиш гърдите на всички танцьорки за по-голяма надареност и по-дълга потентност. (това аз си го измислих,  докато ги опипвах)

 Анкор Ват, Камбоджа

 Повече ни впечатлява Махаяна* будисткия храм Bayon,централния храм в комплекса Анкор Том, построен от ДжайаварманVII в края на 12 век. Неговия наследник ДжайаварманVIII се връща към индуизма и храма претърпява сериозни промени, но основните фигури и по точно лицата на предишния владетел са запазени. В по-късните векове Хинаяна** будизма се превръща в доминираща религия , което води до още по-съществени промени, докато в крайна сметка не е изоставен. Bayon е централния храм на Ankor Tom с площ от 9кв.км, докато най-известния- Ankor Wat е 2 кв.км. Смята се че лицата, познати днес като символ на кхмерската култура, са на първооснователя на храма ДжайаварманVII. Учудващо тук има най-малко туристи.            

 

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

 Най-сниманото място в целия комплекс. Храмът Ta Prohm. Храмът е един от най-старите и впечатлява със дърветата израснали върху стените, което го прави и уникален в световен мащаб. За съжаление е оградено, че  и полицай пази някой да не прекрачи. Не ни се поощрява камбоджанската корумпираност (а тя е на завидно ниво), а и всеки посетил храмовете си прави снимка точно пред тия дървета, затова решаваме да се увековечим за идните поколения пред друго, не по-малко уникално,дърво прекрачило високата и дебела стена. 

 

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

На връщане караме водача на шумното и раздрънкано МПС да мине по друг път, че по централния освен някакви скъпарски ризорти, няма какво да се гледа. Пресичаме реката и навлизаме в града  откъм нормалната, нетуристическа част. През истинския Сием Реп, там където живеят камбоджанците и по принцип бели не стъпват. Може би защото след руините на Анкор не им се ще да си нарушават душевния комфорт.  Познатата беднотия. Само дето минувачите ни махат усмихнати.

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

Дори спираме да купим цигари от една сергия, сгушена под брезент на няколко кола, за да се предпази от все още жарещото слънце.  С „момичето зад щанда” което ме гледа учудено, комуникираме чрез калкулатор – 1,25$ за кутия Боро. Е как да откажеш цигарите при тия цени! Вместо на нас, продавачката благодари на драйвъра, че е спрял пред нейната сергия.

Анкор Ват, Камбоджа

 

 

 

На другия бряг се виждат задните дворове на къщите. На копторите,по-точно. Опънали дървени тераси, покрити с ламарини и брезенти, върху криви колове…Дали имат канализация и къде отиват отпадните води? Реката идва от север, преминава през Анкор и пресича целия Сием Реп….На другия ден мислихме да ходим на „Плаващите селища” на езерото Тонле Сап, но след кратката разходка край реката твърдо решаваме че сме се нагледали.
Вечерта сме отново на Пъбстрийт, в центъра на нощен Сием Реп. Високите децибели вече не ни правят впечатление, въпреки че се викаме един друг за да се чуем, докато си пием поредната Анкор бира. Толкова бира не съм пил за цяло лято, ама можеш ли да откажеш такива цени. А, да! Националното им ястие е амок – кълцано пилешко, полято с кокосово мляко, запечено в бананова кора. Преди да го опитате, разберете къде е най-близката тоалетна…Скакалците бяха по-вкусни.

Както Шаная Туейн си пее – „ That don’t impress me much”. Така си тананикаме и ние след обиколката из храмовете на Анкор. Да, ако имате възможност не е лошо да ги видите на живо. Ама чак пък да са някакво чудо на света… Е, може би е чудо как ли са построени от праотците на камбоджанците, щото като им гледаме съвременните постижения, наистина си е чудо откъде толкова акъл, желание и средства.

БУДИЗЪМ -Будизмът възниква в Индия през V в. пр. Хр. Названието произхожда от “Буда (Буддха)”, т. е. Пробуден, Просветлен – религиозното прозвище, прието от историческия основател на религията Сидхарта Гаутама (Буда Шакямуни -мъдрецът от племето Шакя). Той става първият Пробуден и полага началото на пътя, водещ до избавление от кръговрата на съществата (самсара), до просветление и нирвана.Будизмът възниква в Индия в условията на преобладаващата тогава традиционна брахманска религия и едновременно с друга традиционна религия – джайнизма. Радикалното различие на будизма от брахманизма е възгледът за равенство на всички пред религиозната цел, независимо от принадлежността към една или друга каста. В него благородността (арийството) остава идеал, но се тълкува в смисъл различен от този в индуизма и не се обвързва с национална традиция. Целта на будиста е да достигне просветление и нирвана, а с развитието на будизма определяща става мисията достигналият висше равнище на просветленост да води другите към просветление и нирвана. В този аспект се открояват различия между двете основни направления на будизма.

* Махаяна будизъм -самият смисъл на религията се определя от това човек да се откаже от окончателна нирвана, за да оказва помощ на другите; централна фигура в махаяна и идеал за вярващите става бодхисатва – този, който помага на другите за тяхното просветление. махаяна се утвърждава в северните райони на Индия. Широко разпространение махаяна има в Китай, Япония и в Тибет, където се развива под формата на различни школи.

** Хинаяна будизъм – оформило се на основата на следване на принципите на ранния будизъм, смисълът на религиозния живот се съсредоточава в това човек да достигне просветление и нирвана за себе си, да стане архат. Хинаяна се утвърждава в южните райони на Индия със своята основна школа стхавиравада (тхеравада) и оттук прониква благодарение на първите мисионери в Шри Ланка.

 

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа 13

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

 Предупреждение: който е гнуслив, да не чете!

 Иначе днес ще вземем автобуса от Пном Пен и ще тръгнем към Сием Реп, заедно с Жени и Стефан 🙂 В столицата Пном Пен вече ходихме 🙂

Приятно четене:

 

 

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

29 януари , 2012, сл.Хр., ден 9-ти от пътуването из ЮИ Азия

( За този ден ще разкаже Стефан – моя спътник в пътуването и живота, щото някой неща са…. мааалко смущаващи)

За пътя до

Сием Реп,

градът известен повече със близкия Анкор, сме избрали да пътуваме с автобус, купили сме билети и по наш си навик сме на „автогарата” поне 30-40 мин по-рано (водя епична борба да намаля това време с 10-20 мин). Още щом влизаме и си показваме билетите, усмихната камбоджанка, облечена в бяла ризка, ни чекираха (в буквалния смисъл) и с усмивка подвиква да ни поемат багажа директно от тук-тука. Който е пътувал скоро по нашенските междуградски автобуси, ще разбере разликата.  Всъщност автогарата е двора на Меконг експрес, една от безбройните автобусни фирми, натъпкан с  прилични автобуси. Дори  под опънат брезент си имат и заведение за хранене. Кухнята за готвене е един шкаф с котлони, върху който са наредени всякакви странно изглеждащи неща, огромен казан със супа, голяма купа с фиде. Все още не сме се престрашили да ядем по такива места, затова след няколкоминутни обяснения на менюто,  си поръчвам обикновено черно кафе. Сервират ми го в чаша с големината на кофичка от кисело мляко. Горд че един бледолик е рискувал да седне при него, собственика с огромна усмивка ни сервира и някакви домашно направени курабии като бонус. Жени пак започва да се притеснява че ще изтървем транспорта заради мераците ми да пробвам всичко.

В автобуса се забелязват и туристи, решили като нас да рискуват с обикновените автобуси. 5 минути след потеглянето същата дама, явно играеща ролята на стюардеса, започва дъъълга тирада с обяснение що за фирма сме си избрали, що за град е столицата им и закъде пътува автобуса. На три езика – камбоджански, английски и виетнамски. Докато тя бърбори ни раздават мокри кърпички , бутилка вода и сандвич в картонена опаковка. От лекция, изнесена на странен английски, успяваме да хванем само „ Сием Реп” което ни действа отпускащо, че все пак не сме объркали посоките в бързината да се изнесем от този град. Следва баавно и мъчително напускане на града по все още празните улици.Часът е едва 7.30.

Пътят не е лош, като се има предвид че есента отново са имали проливни мусони и страхотни наводнения. Но не може да се движим с кой знае каква скорост поради многото претъпкани пикапи и безброините моторчета, затрупани със всякаква стока. Примиряваме се някакси че ще е едно дълго, дълго пътуване. Чакат ни 320 км и поне 5 часа път.

Към Сием Реп, Камбоджа

 

 

Постепенно край пътя започват да се появяват къщички. С огромни ровове пред тях, сигурно да събират вода през дъждовния сезон. Дървени двуетажни къщи, със дървени или сламени покриви. Вдигнати на колове. Голяма част са дори и без прозорци и врати. Първия етаж не е застроен и явно се ползва за склад или като дневна- тук-там се виждат местни , седнали на сянка в сумрака около масата или просто излегнали се в опънатите хамаци. Покрай пътя са подредени електрическите стълбове, но към много малко къщи има жици. Повечето живеят без ток, без вода, без врати и прозорци дори. Е това е бедност! Истинска.

Сещам се за нашите си тревоги и мрънкания, че сме много , ама много бедни. Нищо че всеки има мобилен телефон, цветен телевизор, кабелна, пералня… Извинявам се за отклонението. Това е друга тема.

 Към Сием Реп, Камбоджа

 Пред повечето е ужасна мръсотия, всеки си е хвърлял боклука направо през „прозорците” на втория етаж. Е, пред някоя си е чисто и изметено. Но пред повечето е мръсно. Да им се чудиш на мързела. Или на отчаянието и непукизма,  Все повече и повече започва да се набива мизерията и бедността на камбоджанците. Като се сещам предния ден какво беше в Пном Пен, няма как да очакваме нещо коренно различно по селата.

Кампонг Тхом, Камбоджа

 

След 2 часа и половина правим половинчасова почивка в място наречено

Кампун Том

Градче, център на провинция Kampong Tom. Спрели сме в центъра, пред

местния  пазар

Само че докато слизаме, стюардесата ни стряска, просъсквайки „Не яжте тук!”. Озадачени, тръгваме  след нея за да видим Тя къде ще яде. Никъде. Момичето си купува цигари от една от многото сергии. А сега, де. Бях решил да рискувам и да пробвам крайпътната кухня. Всякакви плодове, храни по сергиите. Кръчмички с маси и покривки дори. Само че ние гледаме отстрани това „ опасно” място (не че на някой друг му пука). Докато не виждаме това което всеки се е питал- Наистина ли има такива неща и дали наистина се ядат!

Добър апетит

Огромни тави с пържени бубулечки –хлебарки , скакалци, скорпиони...

Tави с пържени буболечки – хлебарки , скакалци, скорпиони

... гарнирани със ситно нарязани люти чушлета и поправки

Хлебарки за обяд

мммм, вкуснооооо :)

 

 

 

 

Зяпаме  като омагьосани…  Верно е, има и такива неща! А щом се продават, значи някой ги купува. А щом се купуват, значи наистина се ядът. След няколко минутно пулене, заобиколени от останалите също невярващи на очите си чужденци, не устоявам на изкушението и на продължителните подканяния на продавачката.След кратко колебание решавам да опитам  от „ ееей тия, мадам” А, то било скакалци! На вкус е като пържена скарида. Нищо особено. Само дето са се увлекли с подправките и олиото. Не така мислят останалите бледолики, които невярващи на очите си че някой с техния цвят на кожата  е дръзнал да си хапне пържени пълзящи твари, изчаквайки ме да приключа с дегустацията, любопитстват –

„ Мистър, Вие… откъде сте?”  „От Румъния !!!”

отсичам доволен, че съм забил още един пирон в ковчега на северните ни съседи, дето ни пречат да влезем в така мечтания Шенген. Не че до тук някой знаеше какво и къде е Бун-га-рия. Трябваше да им кажа че съм руснак. За тях братушките и без това са странни. Така ,де.  Няма да излагаме родината,я! Храната на бедните, много протеини- опитвам се да обясня аз на  онемелите бледоликите. Възмутени, обръщат ми гръб и продължават с гледането по сергиите. Е, после в автобуса ме гледат със скрито любопитство дали няма да ми стане нещо…

Следващата част от пътуването преминава в дрямка или снимки на крайпътната камбоджанска действителност, която не само не се променя а и се влошава от към хигиенно-битовите условия на живот. Айде,бе, няма стигане тоя Сием Реп! В края на всяко едно продължително пътуване ни налягат съмненията дали сме избрали правилния начин за придвижване „Скръндза, за някой и друг долар се друсаме като бедни кхмери” или започват въпросите помежду ни „Ти що не даде по-добро предложение”.

Разбираме че наближаваме, когато къщите вече са с врати и прозорци, дворовете са по-чисти, по-подредени. Дори и Лендкруизъри се виждат пред някоя сламена колиба. А, и тук-туци с бели в тях се пречкат на автобуса. Автогарата си е типична соц автогара, само че извън града. Умно. Така щем-нещем наемаме някакво превозно средство и оставяме по още някой долар. Примирявам се че ще трябва да гледам доволната физиономия на някой бакшиш, след като сме се убедили от картата че избрания гестхаус наистина, ама наистина, е дооста далеко. Следва изненада!  От прозореца на автобуса виждам мьничък черничък камбоджанец, с бял лист пред гърдите си на който с големи букви пише “Mr.RUSEV”. Любезния тук-тукаджия от Пном Пен е пратил някой негов роднина, доволен от 1$ бакшиш който получи. Гордо слизаме от автобуса и демонстративно, напук на възмутените бледолики дето все още не искат да комуникират с нас, показваме  на хлапето кой е нашия багаж.Часът е 15:30 и  обявените 5 часа пътуване са станали 8.

Сием Реп, Камбоджа

 

Гестхауза се оказва страхотно малко хотелче! След като поне два пъти сме се уверили че точно това е “Mom’s guesthouse” ( да не се бърка с mummy’s guesthouse), събуваме сандалите пред входа и пристъпваме по хладния излъскан мрамор. Ееее, тия ще ме довършат! След всичката мизерия и бедност по пътя, кръчмата-хотел от снощи, Руския пазар в Пном Пен, това тук си е направо Шератон. Че и басейн си има в задния двор! Докато оправяме регистрирането на рецепцията (истинска рецепция с усмихнат до разчекване камбоджанец, не барплот с пиян брадясъл австралиец)! Младо семейство бели, и руси, с малко детенце ни гледат любопитно.” Мацката ме хареса” шегувам се със Жени и я оглеждам безсрамно. Докато не проговаря и тя. А, братушки.

-Що дирите тук пък Вие? И то с това малко дете? Ааа, само на една годинка ли е? Какво, от четири месеца обикаляте и се радвате на азиатската култура?

Чудя се на обясненията на руснака, убеждавайки се защо всички ги мислят за друго разклонение на Хомо Сапиенс, докато съпругата му любезно плаща със златна Visa! Коля любезно ни информира за техния маршрут, който в общи линии се състои в „тук една седмица, там една седмица”. В сравнение с тяхната скорост на гледане и придвижване, ние сме като болид от Формула 1.

–          Довечера, след посещението на Апсара шоу с танци и много ядене, смятаме да отидем на Пъбстрийт за да пием Ankorbeer.

–          Каквооо, какъв пъбстрийт в тая джунгла,бе, товарищ?

–          О, там са всички хубави заведения, дорогой! – невъзмутимо ме осведомява братушката, което съвсем ме озадачава.

И се оказва много прав! Дори повече. В централната част, където са съсредоточени почти всички заведения е съвсем друг свят. Много светлина, много западна музика, много храна и … много момичета. Света на нощния живот! Едно място, което средностатистическия камбоджанец не само не е виждал, но и не  предполага че съществува. Въобще не се връзва с общата картина на Камбоджа – все едно сме си в наш курорт. Всяко заведение се опитва да заглуши съседното, мислейки си че ще привлече повече бели като издъни тонколоните. Червената светлина дори започва да дразни очите на ококорените и оглушали чуждоземци. Задръстено е от туристи, много туристи. И всякакви атракции и изкушения в неистов напън да те освободят от някой и друг долар. Подсъзнателно се сещам за библейските Содом и Гомор. Бяхме тръгнали за джунглата, повечето познати се притесняваха да не изскочи някой кхмер с калашник и червена превръзка на главата и да ни отвлече, последните 36 часа горе-долу оправдаваха опасенията, докато накрая вместо в град, скрит в джунглата,  а попаднахме на камбоджанския Слънчев бряг!!!

Сием Реп, Камбоджа

В камбоджанския Слънчев бряг

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА за подробности 🙂

Пном Пен, Камбоджа 5

Пном Пен, Камбоджа

Далече, далече на юго-изток ще ни води Жени днес и ще ни покаже столицата на Камбоджа – Пном Пен.

Дали да повторим? На ваша отговорност 🙂

 

Приятно четене: 

 

 

Пном Пен, Камбоджа

Пном Пен (Пном Пънь , с ер малък накрая ) Камбоджа

28 януари 2012година след Христа. Ден 8 от нашето пътуване из югоизточна Азия

На аеропорта сме само трима бледолики – ние двамата и едно втренчено в нас хлапе. Докато се чудим под парещото слънце да рискуваме ли със счупената маршрутка , то се приближава и с френски акцент пита дали знаем в кой район са гестхаусите. Ееее, сега ще се обиждаме ли. След толкова ровене в нет-a, естествено че знаем – Сусоуат кей (не че той знае къде е и какво е ).

– Давай да поделим тук-тук-а и да се мятаме.

Хлапето е едва на 22, но от 4 години работи къде ли не като готвач и сега , след Австралия, Нова Зеландия, Бали и т.н. решило да се види с приятелите, и то точно тук, в Камбоджа. Бакшиша маневрира сред мотопедчета и лендкруизъри и от време на време спира да си размени някоя дума  със случайно стоящи, съсредоточени в предстоящото пресичане на оживения булевард, местни. Накрая не изтрайваме и вадим картата, за да го ориентираме къде отиваме и къде се намираме, на което френчето се опулва.

–         Мистър, Вие за първи път ли?

–         Че кой е луд да повтори?

След Сингапур това тук си е направо културен шок. А сме само от 15 минути в Камбоджа.

Хостелът се оказва ресторантче с няколко стаи над него

На бара , пред огромна, разбирай наистина огромна, халба бира е заседнал вече порядъчно пийнал, приличащ на някой от братята от ЗиЗиТоп, австралиец, който на техния странен и неразбираем английски ни приветства с добре дошли. Пиер (май така беше името на франсето) е убеден, че приятелката му категорично ще откаже да спи на такова място и след уговорка за късна бира, тръгва да търси по-цивилизовано място за преспиване. На нас не ни пука. Стаичката е чиста, вратата се заключва, има гореща вода – какво му трябва повече на човек. Е, няма прозорци, ама в тая гюрлутия, и в тая горещина, по-добре е че няма. Пък и ние сме само за малко, за една вечер. На път за великия и световно известен Анкор. Добре че Аджелина решила да се снима точно там, иначе …. щяха да видят толкова туристи само по телевизора.

Правило първо – влезеш ли някъде, проверяваш първо как ще излизаш

т.е. първо търсим с какво и от къде ще се измъкваме от този град. Решаваме да е с обществения им транспорт и по- точно Mekong express. Намираме офиса, който въобще не е на указаното в пътеводители и форуми място. Вътре климатиците дънят на режим “замръзване”. Приятно облечни момичета най-учтиво ни проверяват паспортите и записват имената (сетете се как се обяснява на азиатец как се пише Евгения 😉 ) Обясняват ни най- подробно кога и как ще пътуваме и ни връчват билетите. Хм. Очаквахме едва ли не да си седят все още по палмите, а за сега печелят по точки. И пред Адрес-Груп, и пред Биомет.

Sisowath Quay, Phnom Penh, Камбоджа

 

След освежаваща проба на душа,

решаваме да разгледаме града

По крайречната улица, същата  Сусоуат кей, тръгваме надолу. Улицата всъщност е и

туристическата зона. Бар до бар.

Пълно е с бледолики, а това в първите часове на непознато място винаги действа успокояващо. Отблъсквайки постоянните атаки на бакшишите след около половин час стигаме и историческия център. Президентския дворец, кралския дворец, Ват едикойси, голям централен площад, по който щъкат хлапета, които искат да ти продадат я картичка, я книжка..

Пном Пен, Камбоджа

 

Кратка фотосесия за да увековечим нашето посещение… Не е чак толкова лошо, колкото го представят разглезените бледолики из форумите на трипъдвайзъра… Е,има си ги и просяците, и спящите по тротоара бездомни.  Все пак и тук е минал комунизЪма. Сега са конституционна „монархия”.Само дето монарха си е градинар по душа, изпълняващ в името на родината ролята на баща на всички кампучиици, заложник на управляващата партия в собствения си дворец.

 Пном Пен, Камбоджа

 

Решаваме че трябва да отидем до руския пазар. Кой руснак пък ще реши точно тук да се засели, камо ли пазар да прави. Нооо…така пише из форумите – да не пропуснете руския пазар – Phsar Orusey

За капак решаваме и да не пускаме никава аванта на тия кръвопийци, водачите на най- разпространеното в югоизточна Азия обществено превозно средство – тук-тук. Което се оказва нож с две остриета – от една страна дъъълго вървене под жаркото слънце из мръсните и намирисващи улици, съсредоточено и напрегнато пресичане, провирайки се между хвърчащите моторчета. От друга страна,  няма по-добър начин да се види истинското лице на един град.

Бръснарница – Пном Пен, Камбоджа

 

 

Къде ще видиш фризьорски салон на тротоар, с покрив от брезент. Че и клиенти си има.( Забележете в дъното на снимката ,вляво, един от нас дори се двоуми дали да не си направи прическа А-ла кхмер. Пък и цената ще е колкото една бира. А! След една пресечка и барче, очакващо своите клиенти. Като го гледам, няма да ги дочака. От местните, разбира се, чак до там все още не бяхме пощуряли…

 Бар – Пном Пен, Камбоджа

 

 

Във вътрешността хората са по-спокоини, по-малко досадни. Дори някои ни гледат странно – тия пък какви ги дирят точно тук, където няма нищо за гледане, освен нашата си мизерна действителност.

Бродейки из улиците, се сещам за съдбата и на тая, опитала се да строи развито соцобщество, страна. След виетнамската война, дошлите на власт Червени кхмери, помагали на виетнамците в нея, решават да строят общество на тружениците, разправяйки се преди това с всички интелигентни и образовани. Резултатът всички го знаем – една обезглавена и зомбирана нация,затънала в собствената си мизерия.

Повече от 3 000 000 (три милиона) народ изтрепан

като некачествен мат’риал за експеримента „аграрна Кампучия”.

Не правите ли асоциация с едни други братски партии… Но това тук граничи направо с канибализъм. Учуден съм че зад любезността и приятелската усмивка на азиатците се крие такава жестокост към себеподобните.

Най-после стигаме прословутия

руски пазар. Руски, ама друг път

По страховита дупка досега не сме виждали!  В началото се опитваме да съберем смелост. Е-е-е , до тук дойдохме, как тъй няма да влизаме!… Клаксоните на всичко което се движи ни връщат в действителността. Второто ни Аз заговаря. – Алоо, Вие в ред ли сте,бе! Ми то дори дръпнатите го заобикалят. Решаваме да се задоволим само с постижението, че сме бродили няколко часа  из този шумен, мръсен, на места стряскащ, град.

 Трафикът в Пном Пен, Камбоджа

Продължаваме с безцелното си лутане из претъпканите улици. Чудим се на огромните Тойоти –Ландкруизър, плуващи бааавно в огромното море от 50 кубикови моторчета. Само дето неразбирам за какъв са им тия огромни машини в тая прашасала и бедна страна. Сигурно да си наобикалят наводнените оризови полета. Явно и тук си имат комплексирани новобогаташи.

Улиците са задръстени от народ и свободното движението е силно затруднено. Заболяват ни вратовете от постоянното озъртане да не предизвикаме някое ПТП, че за повечето ние сме атракцията и се отплесват за да ни зяпат. С много мъка решаваме да вземем все пак някой тук-тук, че разходката се е превърнала в „придвижване с препятствия”. Удобно. Някой друг да мисли къде и как да се промуши. Пък и так се чувстваме по-европейци.

Завръщаме се в

туристическия район. И по-точно на прословутата Sisowath Quay.

Само че тук вече е станало още по-задръстено. Насядалите по кръчмите бели са привлекли всичкото камбоджанец. Всеки втори е тук-тукаджия и ти предлага евтина обиколка на града, независимо че вече е пълен мрак. Пред всяко заведение те дърпат да седнеш и да хапнеш от тяхната евтина камбоджанска кухня. Всяко хлапе ти предлага книжка… Абсолютна лудница!!! Уморени, сядаме на най-бекпекърската кръчма на по една Ankorbeer, отдъхвайки си от 4-5 часовото бродене из града.

Пном Пен, Камбоджа

Постепенно ни залива едно приятно чувство на удовлетвореност – отметнахме и тоя град в списъка. И на задоволство, че сме само за една вечер тук! Идея си нямаме какви щяхме да ги вършим,  ако бяхме сглупили да разгледаме „ спокойно и задълбочено” Пном Пен, столицата на бившата братска Камбоджа! А, и още нещо странно- Българско посолство в Тайланд,Малаизия и Сингапур няма. Тук обаче има!!!

Оххх, давай да си допиваме бирата и да лягаме. И на сутринта да си хващаме автобуса и да се махаме  по най-бързия начин от тоя град. Нагледахме се на столицата им . Да видим какво има в Сием Реп, и по-точно в прословутия, световно известен Анкор- едно от чудесата на света.

ВСИЧКИ СНИМКИ ОТ ПНОМ ПЕН СА ТУК: https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/PhnomPenh29012012

 

Автори: Жени Русева

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!