Категория: Унгария

Будапеща, Унгария 1

Прага – Будапеща – Сегед (19 част на През Източна Европа с джип)

Продължаваме пътуване с джипа на Георги към нос Северен в Норвегия и назад. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после...

Изглед от моста Маргит през нощта – Будапеща, Унгария 2

Будапеща – светлините на града (Пътуване из Европа с кола, 2015 – 7 част)

Продължаваме пътуване на Елена с кола из Европа – започнахме го със съветите и плановете, минахме през Загреб и Любляна, а и през Залцбург. После бяхме в Мюнхен и Вюрцбург, както в Прага и Братислава....

През Словакия към Дебрецен в Унгария (част 13 от „Из Русия с мотор“) 2

През Словакия към Дебрецен в Унгария (част 13 от „Из Русия с мотор“)

Продължаваме пътуването към дома с мотор след напускането на Русия. Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, през втория – от Унгария стигнахме до Бяла Подляска в Полша, третият...

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (2) 16

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (2)

Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, а днес ще бъдем предимно във Франция, но и Виена и Хърватия няма да подминат вниманите ни.

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 продължение

/Записки/

22 април 2005г.

Най – накрая пристигнахме в Париж!

Автобусът спря пред  Айфеловата кула. Всички слязохме да видим от близо този  символ на Париж. Е, наистина е впечатляваща с огромните си размери!  Но само толкова!  Качихме се отново в автобуса и направихме разходка из  Париж.  Ето я и  Сена – бавно и величествено пълзи под безбройните мостове –  украсени със статуи  и архитектурни орнаменти –  почти всичките –  позлатени.  Величественият паметник на Жана д’ Арк на кон със знаме и меч   –   и той  блести  в злато! Толкова много позлатени статуи,  паметници, сгради и мостове не бях виждала на друго място.  А ето и  една истинска парижанка – среден ръст, слаба с костюм (къс до талията жакет и   тясна пола до коленете) с обувки с  високи токчета, шапка, ръкавици и чанта – пресичаше улицата, вероятно току –  що слязла от нечия кола. Минахме и покрай   Операта  – и тя в позлата. О!  Ужас! Един клошар пикаеше на ъгъла. И това  се случва рано сутрин в  Париж!

След обяд на „Шанс Eлизе” пихме кафе срещу скромната сума от 3 евро.

 

23 април 2005г.

В „Лувъра”

разгледахме само античното изкуство на Месопотамия и италианското. За това имахме  време. Най – важното –  видяхме  “Мона Лиза”. Много пъти съм си задавала въпроса защо този шедьовър  на Леонардо  е  във Франция, а не в  Италия?  Нямаше кого да попитам.

След  „Лувъра” посетихме катедралата „Нотр Дам”. И друг път съм посещавала католически катедрали.  Не се чувствам уютно в тях –  високи, устремени в небесата –   карат те да се чувстваш нищожно творение на природата. Друго чувство у мене не пораждат. Виж, ако чуя музика изпълнявана на орган, мога да стоя там и да слушам с часове. Жалко, че в нашите църкви няма орган! В  „Нотр Дам” видях   как хората си седят спокойно на банките, изслушват проповедта, прекръстват се и  си излизат.  Докато ние в нашите църкви се кръстим при влизане, палим свещи  –  кръстим се, целуваме икони – пак се кръстим – при излизане –  също. Един човек ни изгледа с любопитство, когато на изхода на  катедралата,  видя някои от нас да се кръстят.

След ”Нотр  Дам” взехме метрото и отидохме в

„Дома на инвалида”

 Големи “грижи” е полагал Наполеон за инвалидите от многото войни, които е водил. Построил им е дом, в който да се чувствуват като хора, на които нищо не им  липсва. Тук е и Гробницата на Наполеон – кръгла постройка с балкон. В средата  е  саркофага,  а   около него на  балкона са  поставени  мраморни плочи с  имената на столиците на  държавите,  които Наполеон е покорил. С изумление прочетох  „Москва”!

Саркофагът на Наполеон – Дворец на инвалидите, Париж

Саркофагът на Наполеон

 

Излизайки от Гробницата на Наполеон се отправихме към музея на Роден, където видяхме повечето от известните му статуи: „Мислителят”, „Балзак” и много други. И накрая музея „Д’Орсе”, където направо претичахме през залите с платна на импресионистите – Ван Гог, Сезан и др. Останахме „без крака”, но бяхме доволни.

 

24 април 2005г.

Замъците по река Лоара:

 

Замъкът Шамбор (Chambord)

  е построен 150 години преди „Версай”. Това е първият замък – символ на френската мегаломания – започна да разказва френският екскурзовод (българина Александър Градинаров – инж. от Русе, напуснал България през 90 – те години). Крал Франсоа I е построил този замък не за живеене, а   за лов и  възхищение. Станал крал на 20 години, възпитан като рицар, водил завоевателни войни,  превзел Милано –  попаднал под влияние на италианския Ренесанс,  той е предпочитал  италианските скулптори и архитекти. Затова  е поканил Леонардо да Винчи  в замъка „Амбоаз”.

Замък Шамбор – замъците по Лоара, Франция

Замък Шамбор

 

Леонардо е живял 3 г. във Франция  като  през това  време не е се  разделял с 3 свои картини: „Мона Лиза”, „Св. Ана Девата” и „Св. Йоан Кръстител”.  Като архитектура замъкът е хибрид между средновековно укрепление и ренесансова фасада. Има 4 кули завършващи с огромни  фенери и стълба с две змии, които не се преплитат (по идея на Леонардо). Замъкът „Шамбор” е  завършен  от крал Хенрих II   (Франсоа  I умира на 50 години от сифилис). През 18 век крал Людовик XV подарява замъка „Шамбор” на маршал Сакс, където той разполага батальона си. През 30те години на XX век става държавна собственост.

 

Замъкът „Блоа” (Blois)

се състои от 4 крила, построени в 4 рзлични архитектурни стила: готика, пламтяща готика, ренесанс и класицизъм. Първото крило е строено от графовете Блоа през X–XIII век. В него се намира най-голямата зала във Франция от XIII век. Второто крило е строено от крал Людовик XII –  понастоящем е галерия, в която са изложени картини и скулптори на художници от 16 – 19 век. В крилото (ренесанс) строено от крал Франсоа I  се намира спалнята на  Катерина Медичи, в която тя умира на 5 януари 1589 г. Спалнята е обзаведена  с текстил декориран с монограмът на крал Хенрих II (H) – съпруг на Катерина и две огледално обърнати C- та. Първото C е монограмът на Катерина (Catherine). Обърнатото C преплетено с  H образува  буквата D, която може да се тълкува двуяко – както като Хенрих II (Henri Deuxieme – Second) така и  като Dian (Диан дьо Поатие) – фаворитката на краля. В същото крило може да се види и  стаята, в която Катерина Медичи е приготвяла отрови за неверните си любовници, както и спалнята на крал Хенрих II ( с монограма му H на пода).

Замък Блоа (Blois) – замъците по Лоара, Франция

Замък Блоа (Blois)

 

В параклиса на замъка  „Блоа” е гробът на Леонардо да Винчи, който е оставил в наследство на крал Франсоа I любимите си картини,  между които и „Мона Лиза”. Ето защо „Мона Лиза”  е  в Париж,  а не в Рим или Флоренция!

 

Замъкът „Шенонсо” (Chenonceau) или „Дамският  замък

се  намира  на р. Шер – приток на р. Лоара. Построен е през 16 век от кралския интендант Тома Бойе и съпругата му Екатерина Брисоне,  след което  крал Хенрих I обвинил Тома Бойе в незаконни деяния, отнел му замъка и го подарил на фаворитката си Диан дьо Поатие. Подвастен на страстта си към изключителната красота на Диан дьо Поатие, крал Хенрих II и преподарил замъка за “специални услуги” на съпруга й към Короната. Диан благоустроила замъка като построила и една от най-живописните градини за времето си с много растения, дървета и фонтани.

 

Замък Шенонсо (Chenonceau) – замъците по Лоара, Франция

Замък Шенонсо (Chenonceau)

След смъртта на крал Хенрих II (убит по време на турнир), неговата съпруга Катерина Медичи ( станала регентка) заставила Диан дьо Поатие да върне замъка, като й дала в замяна “Шомон” на р. Лоара. Амбициозна и властна Катерина Медичи продължила благоустройството на замъка като построила още по – разкошна градина от тази на съперницата си.

Двете градини изрядно поддържани и днес будят възхищение!

Chenonceau Castle, 37150 Chenonceaux, France

 

В чест на сина си Хенрих III, Катерина Медичи преустроила  коридора на замъка наречен “Галерията” в прекрасна бална зала  –  с  дължина 60 метра и  ширина 6 метра – осветена от 18 прозореца. Тази зала по време на Първата световна война   била превърната в болница, където са били разположени леглата на ранените.

В замъка може да се види и спалнята на друга интересна личност – Луиза Лотарингска – съпруга на крал Хенрих III, която след убийството му се оттеглила в замъка до края на живота си – потънала в скръб и молитви за убития си съпруг. Облечена винаги в бяло – траурния цвят на кралското семейство, обитавала стая украсена с  бели траурни знаци,  тя получила прозвището ”Бялата кралица”.

 

През 18 век  замъкът “Шенонсо” станал притежание на мадам Дюпен (потомка, на която била Жорж Санд). Като приятелка на Волтер, Русо, Монтескьо, Дидро и др. просветители, тя често ги канела в замъка, където устройвала пищни празненства. Нейната доброта и щедрост запазили “Шенонсо” от разрушение по време на Френската революция.

Замъкът изобилствува с произведения на изкуството – гоблени, картини, старинни мебели и пр. Заслужава си човек да пропътува 200 киломтра  тръгвайки от Париж (или от др. място) и да посети поне някои от замъците по р. Лоара. Ще ги помни за цял живот!

 

25 април 2005г.

Страсбург

До  I та Св. война градът е бил германски, след IIта Св. война става френски. Пред сградата на Европейския парламент, наред със знамената  на другите членки на Европейския съюз видяхме и българското знаме. Разгледахме  катедралата „Нотр Дам”, която по архитектура прилича на Парижката, но е много по-красива. Построена е в стил „пламтяща готика”. Тъкмо се бяхме отдалечили от катедралата, когато чухме прекрасен женски глас, който  пееше старинна църковна песен. Бързо се върнахме обратно и какво да видим – пред централната фасада, един младеж облечен в монашески дрехи, пееше   високо и звънко като истинско сопрано.

 

   26 април 2005г.

Виена (Австрия)

Посетихме  двореца „Шонбрун” – лятна резиденция на австроунгарските императори. Дворецът е наречен „Шонбрун” („Прекрасен Извор”) поради извора, който е снабдявал двореца с вода до 19ти век. Построен е в стил барок и е боядисан в жълто – любимия цвят на император Франц – Йосиф I. В двореца два пъти е отсядал Наполеон.

Зад двореца има прекрасна ботаническа градина.

След „Шонбрун” посетихме двореца  „Белведере” също   лятна императорска резиденция. Построен е от Мария Терезия, управлявала  Австро – Унгария  цели 40 години (от 1740 до 1780 г.). Това ни разказа екскурзоводката – българка, която от около 15 години живее във Виена. Мисли да се връща в България едва, когато се пенсионира, но не е сигурна. По този повод – минималната заплата и минималната пенсия в Австрия в момента са 645 евро. Средната пенсия е 800 – 900 евро.

Хотела, в който отседнахме е Конгресен център и е  с 4 –  звезди. Намира се в южния район на Виена. В близост до него се намира “Shoping City Sus”. Посетихме го. Огромен търговски център, в който можеш да ходиш няколко часа и пак да не разгледаш всичко. По едно време  поисках да излезем навън, защото  ми се пушеше. „Пуши тука – ме посъветва една колежка  –  виждаш има пейки и пепелници до тях!” „Изключено!” –  отговорих аз. – „Не мога  да пуша в магазин!” В центъра на Виена,  в заведение за бързо хранене, където влязохме да обядваме, също се пушеше. На всички маси имаше пепелници. Дим от цигари, обаче нито се виждаше, нито се усещаше!

 

27 април 2005г.

Будапеща (Унгария)

е град,  разположен на двата бряга на р. Дунав: на десния бряг е Буда (старата градска част), на левия –  новия град Пеща. Двата града са свързани чрез 7 красиви моста. Градът обаче ми се стори някък поовехтял и занемарен. На много места  видях олющени мазилки на фасади на къщи и обществени сгради. Наистина   някои в момента ги ремонтираха напр.  сградата на Парламента, която казват била най – красивата  парламентарна сграда в света.  Трамваите също бяха стари и небоядисани, за разлика от софийските –  изрисувани  с реклами. Хареса ми „Площада на героите”. В полукръг са поставени статуите на  унгарските владетели. Де да имахме и ние такъв площад!

 

1 април 2006г. гр. Риека (Хърватска) –  замъкът „Тръсат”. Направихме няколко  фотографии и продължихме.

 

Ето ни в

Опатия (Хърватска)

  курортно градче на брега на Адриатическо море. Не бях и чувала за него! Австро – унгарският император Франц – Йосиф, обаче е имал вила там. В града има много магнолиеви дървета с едри бели цветове, почти без листна маса. В ботаническата градина видях прекрасни  червени  камелии, дафинови дървета също. За жалост ни се случи много неприятен инцидент, който развали чудесните ни впечатления.  Бяхме паркирали двата автобуса в двора на хотела. На сутринта видяхме ужасна картина: и на двата автобуса бяха счупени стъклата – на този, в който бях аз – предното, на втория автобус – задното. Никой нищо не беше нито чул, нито видял. Някои предположиха, че са ни взели за сърби. Според полицията са били пияни младежи. Както  и да е! Опитахме да продължим с пукнато стъкло, но както се казва – не сме познали! На границата словенците не искаха и да чуят историята ни. Трябваше да се върнем обратно и да сменим стъклото, но не в Опатия, а  чак  във  Загреб. Общо взето загубихме един ден и една нощ, която прекарахме във фоайето на хотела,  тъй като нямаше места.

След смяната на стъклото,  минахме успешно Словенската граница и потеглихме през Италия и Франция  за  Испания, без повече да преминаваме през  контролно – пропускателни пунктове (граница между Италия и Франция няма). Само преди да влезем в Испания един полицай ни спря,  качи се  в автобуса, попита   къде отиваме, след  това махна с ръка –  да продължим.

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с цяла Европа – на картата:

До столиците на Дунава … след слънчогледа (1): Будапеща 6

До столиците на Дунава … след слънчогледа (1): Будапеща

Днес ще поемем едно пътуване към по-горното течение на Дунава. Диди ще ни води към Будапеща.

Приятно четене:

До столиците на Дунава … след слънчогледа

Част първа

Будапеща

„Малката Виена” възкликват повечето, когато разберат, че съм от град Русе. Но освен до Румъния, не бях ходила на друго място извън страната. Това за мен се превърна в мечта. В полунощ на 31.12.2010, в очакване на новата 2011г., си пожелах тази мечта да ми се сбъдне. Бонус към мечтата беше Будапеща – за периода, в който реших да пътувам, туристическата агенция предлагаше екскурзия до Будапеща и Виена.
Датата наближаваше, 20.05., най – хубавият период от годината – всичко ухае на зеленина и цветя; слънцето ту смело напира като узряла слънчогледова пита, ту плахо се свива зад облаците като окъпана след дъжд такава.
Настъпи денят. В 5.30 трябваше да отпътуваме за желаната дестинация. На вратата на автобуса ме посрещна усмихнато, мило момиче, по-късно разбрах, че това е нашият „слънчоглед” – екскурзовод. Явно не бях единствената, изгаряща от желание за това пътуване, защото всички екскурзианти като мен бяха дошли по-рано от уреченият час. Това даде възможност да тръгнем навреме.
Бързо стигнахме

границата със съседна Сърбия, край Калотина,

но не толкова бързо я преминахме. Точно 2 часа ни отне това. Веднага след границата спряхме за по кафе. В кафенето можеше да се плаща с всякакъв вид валута. Кафето струваше 2 лева / 1 евро. Беше много добре поддържано заведение, имайки предвид, че е крайпътно.
Колкото по-светло ставаше навън, толкова повече красота се разкриваше пред нас през прозореца на автобуса.

(Цариброд (Димитровград), Босилеград, Бабушница, Сурдулица, Пирот и Зайчар), Западните покрайнини – само преди по-малко от 100 години са били част от българската територия. Тази мисъл ме владееше по време на цялото им протежение. Пътят е много живописен на това място.
Неочаквано пред очите ми се издигнаха

три небостъргача – „Вратите на Белград”.

И ето, че влязохме в сръбската столица. Белград удивително прилича на добре поддържан град от разцвета на социализма. Докато мислех за това, пред мен вече се виждаше Дунав и мостовете над него, които предстоеше да преминем. Като дете на Дунав-а в съзнанието ми изплуваха думите на Йовков: „Нашият Дунав!…Всякога, когато чуем това име невидими пръсти удрят по струните на всяко сърце”.
Тези думи завладяха съзнанието ми и караха сърцето ми да бие лудо в очакване да видя водите на великата река в географските ширини, към които се бяхме насочили.
Последва лек унес след обзелата ме еуфория, а и пътят до Будапеща беше изключително спокоен – прав участък с ниска растителност от двете страни. В полудрямка, скоро, видях малки къщички с различна от познатата ми архитектура.

Границата между Сърбия и Унгария.

Преминаването и беше безпроблемно и съответно бързо.
Унгария е равна като тепсия – намира се в Средно дунавската низина. Няма излаз на море, граничи със седем държави. По площ е малко по-малка от България (93 030 km2), а по население – малко по-голяма (10,1 млн. души). Езикът на унгарците е уникален – има далечни препратки с финландския и естонския езици… Още много интересни факти за историята, географията и начина на живот на унгарския народ ни разказваше нашият екскурзовод. Колкото повече неща научавах, толкова повече тръпнех в очакване да зърна „кралицата на Дунав” Будапеща.
Свечеряваше се.

 

 

 

И ето я Будапеща – уютна и приветлива.

Насочвахме се към източната част на града, встрани от центъра – 14 район (градът е разделен на 23 района) – там беше разположен хотелът, в който ни очакваха. Хотелът се казваше „Ében” („Кестен”) – много приятно местенце – комуникативно и същевременно тихо, сгушено далеч от оживлението на града. Обслужващия персонал ни посрещна радушно (всички бяха облечени в характерни облекла), стилът на стаите, ресторанта, фоайето бяха на много добро ниво, а по-късно се убедих и в качествата на унгарската кухня.

Великолепието на Будапеща

се разкри пред нас в целия си блясък, когато настъпи вечерта. Едва пристигнали, отново тръгнахме на път. Предстоеше ни път по вода –

разходка с корабче по Дунав

– първото „вълшебство”, поднесено ни от Atlas-S.

Пътувайки към кея на реката и отляво, и отдясно набързо като на лента, виждах едно от друго по-хубави места за разглеждане. С нас пътуваше и местния ни екскурзовод от Будапеща – много духовита дама. На корабчето ни чакаше нова приятна изненада – всеки от нас беше посрещнат с чаша шампанско и парче торта.
Но нито нежната музика, която съпровождаше круиза, нито светлината от запалени свещи по масите, нито вкусът на пенливото шампанско и ароматните желирани плодове от тортата, нищо от това, не можеше да се сравни с гледката, която се разкри пред очите ни. Нощна Будапеща в целия й блясък! Като в хамак, вързан между Буда и Пеща, се люлеехме по водите на Дунав, а в тях се отразяваха множеството светлинки на архитектурните шедьоври, символи на града (внушителният комплекс на Унгарския Парламент, Рибарският бастион, църквата „Св. Матияш”, замъка Будавари, хълма Гелерт с огромната статуя на върха и един от най-луксозните в града хотели „ Гелерт”) и неповторимите мостове (Ержбетхид, Ланцхид Сечени, Йозефхид, Марджидхид, Маргрит,….). Останах дълго под въздействието на атмосферата на вечерна Будапеща в очакване на дневната й трансформация.

 

Будапеща, Margit híd, Унгария

Будапеща изглеждаше още по-величествена под лъчите на слънцето. Градът изобилства от архитектурни шедьоври от различни епохи и стилове. Тук са си дали среща Средновековие и Ренесанс, готика и барок, класика и модерност. Из Будапеща са пръснати множество по-малки и по-големи градинки, обширни алеи и тревни площи с разположени сред тях статуи на исторически личности или просто скулптури от различни епохи, включително и съвременни. Модерните сгради са успешно „адаптирани“ към средата и с нищо не нарушават постигнатата през вековете хармония, която е съчетала историята, съвремието и визията за бъдещето на града. За краткото време, с което разполагахме, успяхме да посетим повечето от ключовите места за Будапеща, следвайки нашият „слънчоглед” и слушайки интересно поднесената информация за тях от местният:

Площадът на героите

– намира се в края на търговския булевард „Андраши”, до Градския парк (където са замъкът Вайдахуняд, зоологическата градина и „Колелото на времето” – един от най-големите в света пясъчни часовници), централно място в който заема мемориалът „Millennium” със статуите на седмината предводители на маджарските племена. На върха му е статуята на Архангел Гавраил, който е неразривно свързан с легендите за създаването на страната. Архангелът се явил в съня на свети Стефан и му дарил корона. Така Стефан основал унгарската държава и поставил началото на дълга, изпълнена с героични събития история. На заден план се издига внушителна двойна колонада със статуи на важни личности в унгарската история. Около колоната-паметник се разрастват събития, пресътворени в скулптури – мемориал на седемте водачи, основали Унгария, паметници на най-великите крале и държавници на страната, мемориал на унгарските герои. Самият площад е обрамчен от красивите сгради на Изложбената зала и Музеят на изящните изкуства.
В непосредствена близост до Площада на героите се намира Градския парк на Будапеща, а в него замъкът Вайдахуняд, който е сред архитектурните забележителности на столицата. Изграден е в хармонична смесица от романски стил, барок, ренесанс и готика. Интересна е историята около построяването му – през 1896г. за честването на хилядолетието от заселването на маджарите се прави изложба. Построява се замък от картон и дърво, който става много популярен. Взима се решение да се построи истински замък от камъни и тухли. Макетът и истинският замък са подобие на румънския замък Хуняд, и оттам идва името на този замък. Замъкът Вайдахуняд е завършен през 1908г. Днес в сградата се помещава селскостопански музей, но в двора може да се види статуята на Anonymus – неизвестен унгарски хроникьор, който оставя за поколенията безценни исторически записки. Има легенда, която гласи, че всеки докоснал се до перото му, може да стане поет или писател. Докоснах се и аз
Следващата ни спирка беше

унгарският Парламент,

една от най-старите законодателни сгради в Европа. Разположен на площад „Лайош Кошут” на брега на Дунава, построен в готически стил и наподобяващ Уестминстърския дворец в Лондон, най-голямата сграда в страната и най-големият парламент в Европа. За направата му са използвани 40 млн. тухли, половин милион скъпоценни камъни и 40 кг злато. Пред сградата се издига внушителният монумент на Лайош Кошут (журналист, политик и регент – президент на Унгария през 1849 г.), а в съседство е Етнографският музей.

От историческия дворцов комплекс „Буда”, който се издига на върха на хълм (известен като „Хълма с двореца”) и се свързва с площад Адам Кларк и с въжения мост „Széchényi” чрез въжен лифт, включващ Кралския замък (в който се намира Историческият музей на Будапеща), Унгарската национална галерия, Национална библиотека „Széchényi, колоната на „Св. Троица”, специално време отделихме за Рибарския бастион. На мястото на стария рибен пазар в Буда през 1895 година се изгражда укрепление, известно днес като Рибарските кули. Построен е в чест на рибарите, отговаряли за защитата на тази част от града. Красивата постройка е издържана в неоримски и неоготически стил и притежава седем (за седемте маджарски племена, основали Унгария през 896 г.) белоснежни кули и красиви тераси, по които всеки любопитен може да се разходи. Гледката от укреплението спира дъха и насочва погледите към Дунав, отсрещната Пеща и остров Маргарита.
Непосредствено до Рибарските кули се намира катедралата Свети Матияш, построена през 1015 г. в романски стил, втора по големина в Средновеквна Буда и кръстена на крал Матияш. През втората половина на 14 век е реконструирана в пищен готически стил.
Между Рибарските кули и църквата Свети Матияш, до луксозният хотел Хилтън, една витрина с огромна бяла торта на нея, привлече вниманието ми.

Музеят на Марципана.

Едно много интересно място… В малка изложбена зала, в стъклени витрини бяха подредени марципанови фигури на унгарския парламент, гора от кактуси, за чиято изработка е била нужна цяла година, 50-килограмовата фигура на кралица Елизабет, изработена за 150 часа, приказни сюжети със Снежанка и седемте джуджета, 101 далматинци, Ариел, Смърфчетата и други, картата на Европейския съюз, трапеза, отрупана с печени прасенца и плодове, показваща как в миналото са приключвали преговорите и други. Входът за музея е 2 евро, а от магазинчето вътре може да се купят марципанови фигури и пликчета с различни бонбони.
Отправихме се към центъра на Будапеща, когато щеше да ни бъде предоставено свободно време за разходка. Оставиха ни близо до търговската улица Ваци (Vaci utca). Vaci utca е най-известната и популярна улица на унгарската столица още от минали времена. Тя е само пешеходна и много приятно място за разходка както на туристи, така и на унгарците. Разходката си започнахме от единият край на Vaci, където имаше малко площадче. От двете страни на улицата имаше много красиви и най-вече поддържани сгради, а на приземния им етаж се помещаваха магазините и заведенията. Магазините са както бутици на най-известните марки в Европа, така и по-малки магазинчета за сувенири и подаръци за спомен от Унгария. Заведенията на тази улица са много приятни. Голямо е разнообразието от кафенета, ресторанти и барове.
На другия край на Vaci utca са

Централните хали на Будапеща.

Това е най-големия закрит пазар в града. Отвън сградата е много впечатляваща освен с размера си и със стила си. Вътре щандовете са разположени на 3 етажа и цари ред и изобилие на стока. Почти навсякъде можеше да се види един от най-предпочитания подарък за спомен от Унгария – поднесените по атрактивен начин в малки платнени торбички в цветовете на националното знаме сладък или лют червен пипер (паприка) като подправка, гордостта на унгарците, както и прочутото Токайско вино, за което френският монарх Луи ХIV при първото отпиване от еликсира възкликва: „Вино за крале и кралят на виното”.
Централните хали се намират близо до кея на Дунав, до най-старият на унгарския отсек на р. Дунав мост – Верижният мост Сечени. Идеята за мост, който да свърже Буда и Пеща е на граф Ищван Сечени, чието име носи моста. При построяването му, бил наречен “осмото чудо“ на света. Пред моста в Буда се намира нулевия километър – централната точка, “Пъпът на Будапеща“, откъдето започват измерванията на разстоянията в километри до всички градове в страната. Tова беше последното, което видяхме от Будапеща.
Много са епитетите, отнасяни към Будапеща – “красавицата на Дунав“, “другият Париж“, “втората Виена“, “перлата на Европа“ и т. н. Но каквото и да се каже за този неповторим град, думите няма да са достатъчни, за да опишат истински всичко онова, от което сърцата ни се вълнуваха, напускайки града.
Сетивата ни се наситиха дотолкова, че се чудихме се с какво ли ще ни изненада очакващата ни Виена. Приятно изморени, с мисълта за местата, които посетихме в Будапеща, се отправихме към неподозираните предизвикателства на другата кралица на Дунав, Виена.

Очаквайте продължението

Автор: Диди Кръстникова

Други разкази свързани с Унгария– на картата:

Хаотично в подредена Виена 16

Хаотично в подредена Виена

Какво ще правим днес? Ами ще ходим на културно място, а още по-важното: изключително приятно и симпатично – Виена. Вали ще ни води до там 🙂

Приятно четене:

Хаотично в подредена Виена

Дойде и моят ред да пиша за Виена. Хващам се за думата ред – малко ми призлява напоследък от нея.

Виена била най-добрия град за живеене на 2010г., така твърдят разни проучвания. Това прочетох набързо, когато получих неочаквано предложение за пътуване до там в празничините  майски дни. То бива празници, бива, но тази година парламентаристите се постараха. Финансови възможности в момента на заминаването – почти нулеви.  Тръгнах на път в една от най-скъпите столици в Европа, според непотвърдени източници, с един аванс на заплатата и кредитна карта. И останалите спътници не разполагаха с никакви сериозни финанси – двама от тях току що бяха съкратени и нямаха никаква идея кога ще си намерят работа. Но желание за пътуване имаха. След тежък петъчен работен ден 4-ма ентусиасти се метнаха в колата и отпрашиха в посока Калотина. С удоволствие отбелязвам бързото преминаване на КПП-то, никакво ровене, само дежурни въпроси и “сречан пут”. В наличност бяхме трима шофьори, двама от които със сериозен опит. Затова и нощното пътуване не ни се стори тежко, макар и след работен ден. В 1ч влязохме в Белград, където се разходихме за час два. Погледахме светлините на Сава и Келемегдан и поехме отново на път. За срам, тежкото трасе след Белград го предоставихме на новака в шофирането, ама нали трябва да се учи… Унгарската граница минахме сравнително бързо, заобиколени изцяло с български коли – идеята за Виена в 4-те почивни дни явно е била широко разпространена. Със слънцето се срещнахме вече във Виена.

GPS-то взе да напътсва към избраното за нощувка място – хостел в центъра. Поради кратките срокове за организация резервирахме най-скапания възможен хостел в централната част на града, който можехме да си позволим (друг въобще не можехме май 🙂 Няма да ви тормозя с детайли, но след престоя си там сериозно се замислих колко бързо остарявам… едно време не ми правеха впечатление битовите подробности…Не мога да се стърпя все пак да споделя, че втората вечер спахме в стая за четирима, в която за да се облече някой, останалите трима трябва да легнат по местата си, а именно – двуетажни легълЦА :).  Но голямото преимущество си остана  – бяхме настанени в централната част на близко пешеходно разстояние от голяма част от туристическите обекти, набелязани за посещение. Настаняването беше след 2 часа, затова спали недоспали се юрнахме да разглеждаме. От улицата на хостела се излизаше директно към музеите.

Да открия и аз топлата вода – Виена е културна столица.

Културна в много отношения. Всичко в нея е културно :). Отношението към гражданина е като към културен индивид – не електорат, не потребител, не говедо, а културна личност. Според моите кратки наблюдения в този град не са ти нужни особени усилия да живееш, работиш, учиш, еле оцеляваш. Всичко е удобно. Ако си с кола шофираш удобно, задръствания няма. Ако искаш велосипед – общината ти предоставя, при това за един час безплатно. Градски транспорт –организиран удобно и движещ се с немска точност. Парковете и обществените пространства около спирки и площади са подредени, почистени, поддържани… Даже не описвам красотата на парковете, фактът колко са подредени ме впечатли много повече. Ех, бедна моя хаотична балканска душа. А може би богата. Въпрос на гледна точка 😉 .

Всички участници в пътното движение се държат културно.

Няма клаксони, няма свирещи спирачки. Чудя се вече от какво умират тук хората – нима от старост!!! А как оцеляват като туристи в по-южните държави?!…

Ние преминавахме пешеходните пътеки на червено, когато няма автомобили, споходени от усилено мрънкане на чакащите още 5 минути зелен сигнал. Какво да се прави, навик…За колоездачите са направени широки алеи, успоредни с пешеходните и си е екстремно преживяване да стъпиш на такава :). Най-впечатляващо за мен в този град беше фактът, че всичко си е на мястото. И табелите указваха правилно посоките и обектите, към които указваха. И електронните табла на градския транспорт показваха точната минута на пристигане на превозното средство. И тези за работното време си отговаряха на работното време. То всичко им е наред на тези хора. Не им ли е скучно”?! И за какво си говорят по спирките на градския транспорт като няма кого да плюят?! Мисля, че не говорят. Да споделя – пътувахме малко семейно и разговорите ни от време на време бяха като в италианска фамилия – с полуприповдигнат тон :), който предизвикваше доста любопитни погледи у минаващите виенчани. Като цяло, по улиците се чуваха разговори на висок тон само на славянски езици :).

И чисто. Навсякъде много чисто. Стерилно някак.

Ето ви и пример – тича един младеж за метрото, в ръката с кисело мляко. Блъсна се и  млякото се изпльоска на пода. Младежа се наведе и започна да събира и забърсва киселото мляко..Не е истина просто…Страшни сме мърльовци ние.

И всички тичат. Такива тренирани бабки не бях виждала досега. Хората наистина се грижат за здравето си. Колкото и да ме дразни подредения им начин на живот, не мога да не си призная колко ме впечатли този град.

Разходката ни този първи ден беше изцяло в центъра

– около музеите близнаци, кметството, Бургтеатър, Албертина. Съжалявам много, че не успяхме да влезем в операта, но имат фиксирани часове за тур-обиколките и не успяхме да ги уцелим. Следобеда ни беше зает с настаняваме и разправии в хостела. Запасихме се с храна от Била, дремнахме час, два и отново подхванахме централните улички. На площадите вечерта беше много оживено. Младежите тук явно имат навика да се събират на питие и раздумка в парковете и площадите. Последвахме примера им и ние на площада пред Св.Стефан. Заведения по моя джоб тук няма /не само на площада, а във Виена изобщо :)/. Само будките за прочутите наденички можех да си позволя в настоящия момент – хот дог с някакъв вид вурстче варира от 3,50 до 4,50Е. Бира не пия, но уважих шнапса. Не е зле 🙂 Ама пък девет лева хот-дог! Какви заплати взимат тези…Докато съм още на темата с парите – билетче за транспорта е 1,80Е, закупено в транспортното средство от апарата – 2,20Е . Културните австрийци се самотаксуват. Никъде не ни провериха дали сме редовни пътници, но и не посмяхме да не бъдем. Има шанс,  значи,  да свикнем с правилата, Стойчо 🙂 (Съгласен съм 🙂 Мен ме проверих контрола в най-най-първото ми качване в S–Bahn-а – и нито (!!!) един път в последвалите към две години по-късно там – бел.Ст.)

Градините на ВиенаЗелените поддържани паркове в центъра бяха първото нещо, което ме впечатли.

Природо-научният музей, ВиенаЕдин от Музеите “близнаци” и перфектно подрязаните храсти пред него 🙂

Парламентът във ВиенаМалко причудливият Парламент

Мария Тереза, ВиенаСтатуята на Мария Терезия

 Моцарт в Бурггартен, ВиенаСтатуя на Моцарт в Бурггартен

Моцарт в Бурггартен, ВиенаИ Моцарт пие бира 🙂

Бургтеатър, ВиенаБургтеатър

Кметството на ВиенаКметството. Осветлението мисля че е в чест на организирания на площада пред сградата концерт в подкрепа на HIV носителите.

Виенска държавна операОперата

Вторият ден започна отново с приподвидгнат тон по повод набелязаните обекти за посещение и различните вкусове и желания на четирима ни :). След като огласихме хубавичко квартала се разделихме на две. Едната половина хукна да разглежда музеите (купиха си някакъв много добър комбо-билет за 5 музея 25Е)

Втората половинка

се отправихме към Сецесион.

Меракът ми бе породен от „Целувката”на Климт, но експозицията всъщност ме разочарова. Преживях го, благодарение на

Хофбург и Сиси

Музеят на Сиси е зареден с една такава особена атмосфера, наистина можеш да си представиш как тази забележителна жена като сянка се плъзва зад отсрещната врата. Че хората са я харесвали си личи по начина, по който е представен живота й, останах с впечатлението, че е буквално боготворена. На съпруга ѝ не се оказва особено въодушевено внимание. И ако е била поне малко свободолюбива, както я представят във филмите, сигурно й е било доста тежко да живее с всички нарми и правила на съвремието си 🙂 Особено ме впечатли една малка зала, в която прожектираха филм за убийството й. Черните й дрехи, музиката като фон…

Разходката ни продължи из всякакви Kirche – та/църкви/, площади и паркове.

Не пропуснахме и Белведере

Докато се разходим около фонтаните в парка му, се изпържих чудесно. Разхлаждане намерихме при паметника на Съветската армия. Високият фонтан пръскаше живителна хладинка доста встрани и направо си се изкъпахме под него, та…

Съветската армия наистина ни спаси този път 🙂

За сведение на някои български ентусиасти, паметника не е демонтиран, пребоядисан в „хамерикански” краски или запуснат. Като част от историята си стои, пък всеки да го приема както си желае…То вярно, ситуацията там е била по-различна от нашата… Да не задълбавам повече, факт, паметника там е красив, поддържан и приятно място за отмор.

И Св.Стефан успя

да се пребори за вниманието ѝ :). Строга, студена, но впечатляваща е катедралата, символ на Виена. Някак типична за града и хората в него, така както ги видях аз.

Привечер  решихме да отидем до въртящата се кула, но се объркахме и така и не я открихме. Но разгледахме плажа на виенчани на Дунава и доста им се посмяхме. Редно си беше на нещо да се поприсмеем, макар  че в момента не съм сигурна на какво точно. Просто ни се видя смешен.

Целият остатък на вечерта посветихме на

Пратера. Страхотни атракции има там

Прочутото Виенско колело ми се стори много мудно, но влакчето за сметка на това, ме накара половин час след това да не мога да вървя в права посока. Чудесно място за забавление си имат виенчани. Започнах  да завиждам сериозно.

 Сецесион, ВиенаСецесион

 

В разкошния Хофбург

Белведере – Виена, Австрия

Белведере

Белведере – Виена, Австрия

Може и само да ми се струва, но много от статуите на фонтани във Виена изобразяват агресивни сцени. Този падналия според мен яде здрав тупаник.

Белведере – Виена, АвстрияПаркът на Белведере

Паметник на Съветската армия, ВиенаПаметник на Съветската армия

Карети по Рингщрасе, ВиенаВ центъра е пълно с карети, разхождащи туристите. За нещастие и аромата им е навсякъде 🙂

Катедрала Свети Стефан, ВиенаЩефансдом или Св.Стефан

 Плаж на Дунава, Виена

Плажът на Дунава

Виенско колело – Пратер, Виена

В Пратера

След Пратера ни хрумна гениалната идея да разгледаме

улицата на червените фенери

Озовахме се там в доста късен час, но по витрините все още се излежаваха представителки на древната професия в скромно облекло. Снимки от тази улица нямам. Беше ми неудобно да ги снимам. Да вземат и у нас да измислят нещо такова, че вечер като засветят с тези фенерчета на околовръстния, все ме стряскат – решавам, че са полицаи. На тази улица видяхме ЕДИНСТВЕНИЯ си клошар във Виена за тридневния ни престой. Почти не се мяркаха шляещи се представители на ромското население (1,2бр. макс.). Не видях нито един амбулантен търговец, просяк или нещо подобно въобще. Как са решили проблема нямам представа (говоря за наши дни, не за генералното решение на един техен сънародник), но е факт.

Е, как да не е №1 за живеене този град! Даже нереално ми се струва, леко утопично…

Нощувката в друга част на хостела в стая два на два метра за четирима ме приземи чувствително. В коридора на хостела щъкаха китайки по гащи. Санитарните помещения бяха съществено нехигиенизирани. И Слава Богу! Че току виж ми хрумне да емигрирам, че да живея и аз като принцеса Сиси … или просто като Човек…или като Робот…Това е първият град, който ме навежда на толкова философски размисли с основна тема „Къде сме ние?” , респективно – „Къде съм Аз?”

На сутринта комплекса за малоценност беше вече в историята. Станах, с абсолютната увереност, че буците лед дето живеят тук  даже не изпитват щастие.

Шьонбрун, Schloss Schönbrunn, Schönbrunner Schloßstraße 47, 1130 Виена, Австрия

 

Но Виена беше запазила за капак най-голямата си съкровище, за да ме подразни –

двореца Шонбрун

За него оставихме последния ден, въпреки постоянните ми заплахи, че ако по някаква причина не успея да го видя в този последен ден, няма да си тръгнем от Виена, докато не го разгледам. За Шонбрун и цял ден е малко. А в този ден беше пълен с българи. Толкова българи на едно място не съм вярвала, че ще видя на 1000км от България. Купихме комбо-билети, включващи голямата обиколка на залите, градините на принца, Лабиринта и Глориет. Невероятен е двореца, наистина нямам думи да опиша красотата му. А градините! Стотици рози, подрязани по еднакъв начин, всяко храстче окопано и подрязано досущ като другото, дърветата, наклонени в желаната посока и подрязани като висок жив плет, чистите фонтанчета… Намерихме едно жабурнясало езеро и така му се зарадвахме! Ахааа, ето че и те нещо са оставили неподдържано! Ама не. То се използвало като развъдник за риби…рибоци колкото цяла ръка плуваха по дъното…

Фонтанът на Нептун

е едно от най-впечатляващите неща в градините на двореца. Като минеш от задната му страна на гърба на статуите има един  отвор, през който виждаш Шонбрун иззад завесата от стичаща се вода. Магия е!

И гледката от Глориет

е нещо незабравимо. Пред теб се простира цяла Виена и на преден план величествен се е разположил Шонбрун. В езерцето се къпят кротко патици. Единственото усещане тук за мен беше мир. По-релаксиращо действие и от масаж имаше това място.

Не отминахме и лабиринтите, нищо че отдавна сме минали детска възраст :), потичахме напред – назад около перфектно подрязаниия жив плет, посмяме се на пеещите стъпки и пръскащия мост и с накуцване вече се запътихме към оранжериите.  Удивително местенце са те. Под всеки купол на Палмовата къща има пресъздадена различна климатична зона, със съответните обитатели от флората. Влизаш вътре – сауна. След две минути от дрехите ти започва да се стича вода, задъхваш се от влага. А зад съседната врата – сух климат, топло, ухае на цветята, които отвсякъде се протягат, чува се песен на птички…все едно си в някъде в джунглата или саваната, а не в центъра на модерна европейска столица. Има и пустиня, както и някои „местни” животинки, за щастие в терариуми :). Едва се отлепих от тук.

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, Градините на принца. Нещо да кажете за симетрията?! 🙂

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, поглед от Глориет

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун, през водната завеса на фонтана Шонен Брунен

 В Палмовата къща

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун – Виена, Австрия

Да измрънкам за последно: Е прекалено много пък подредено тук!

Чакаше ни път и планувана нощувка в Будапеща.

Трима от нас вече я бяхме посетили, но всеки беше оставил по нещо за „следващия път”. Моето нещо – срам ме е да си призная – беше Св.Ищван! Предният път просто пропуснахме да влезем, не ми се и мисли заради какво /предпочетох да поспя на едно корабче по Дунава…/. Катедралата е много красива. А като се качиш на купола се открива невероятна гледка. Едва когато чух коментара на единствения в групата, посетил и Виена и Будапеща за първи път: „Личи си, че това е било провинция за империята”, осъзнах колко голяма е разликата между тях. Но за мен Будапеща има особен сантимент и си остава любимото ми местенце. Парламентът е още един пропуск, който обаче не успях да запълня и оставих за „следващия път”. Това си е повод за трето посещение. По препоръка на Стойчо се завряхме в Лабиринтите. Интересно място. Но тъмния тунел, малко преди изхода, не посмях да измина, стигнахме донякъде на светлината на телефоните и като първа бъзла се втурнах обратно, в главата ми само дълбоки пропасти се въртяха. Виж, от винeната чешма пих много смело :). Повозихме се на най-старата отсечка на метрото на континента, полежахме в парка зад Площада на героите, погостувахме на Анонимус, той си е все така, не е остарял човека ама хич! И денят отмина.

Св.Ищван

 

Време беше за обратният път. Да се връщам отнякъде винаги ми е много тежко. Пътувахме почти цяла нощ. Отбивката за Ниш при Белград беше затворена. Полутахме се малко и открихме пътя. После ни валя. А след това карахме в ужасна мъгла. В 6 часа благополучно влязохме в София и се отправихме по работните места. Дали работих този ден,а? 😉

Поздрави!

Край

Автор: Валя Пунчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Виена] – на картата:

11

Будапеща – зимни впечатления (2): Някои забележителности в Будапеща и Сентендре

Нали съм с връзки, та мога да  си позволя лукса в дава последователни дена да пускам мой разказ 😉 Днес продължавам с посещението си в Будапеща. Общите впечталения четохте вчера, а сега – малко...

Будапеща – зимни впечатления (1): Общи впечатления 3

Будапеща – зимни впечатления (1): Общи впечатления

Крайно време беше и аз да си напиша пътеписа, нали? 😉 Днес ви представям тазгодишното ми зимно ходене до Будапеща – т.к. това е продукт от неколкократно ходене до там в рамките на зимата 2010/2011, то и затова става дума за впечатления

Приятно четене:

Будапеща – зимни впечатления

част първа

Общи впечатления

Мъгла, мъгла, мъгла… Когато няма мъгла – прехвърча сняг, а като за посрещане – дъжд с оловни облаци.

Това не е проблем, защото единственото време в денонощието, в което имаме шанс да сме на открито е половината час между тръгването от хотела до пристигането в офиса. После влизаме в „подводницата“ и до края на деня копаме активно, а когато свършим отдавна вече е тъмно. А е само шест часа вечерта*.

Знам защо харесвам да живея в България – даже през най–лютата зима има шанс да видиш слънцето. Централна Европа? – no thanks. За работа или за екскурзия – супер, но за живеене се искат още качества 🙂

Това е Верижният мост, най-старият в града. Но не мога да разбера, защо е кръстен на технологията си, а всичко останали са кръстени на хора: Елизабетински, Франц-Йосиф, Маргит, Арпад, Петьофи…

(на заден план се виждат църквата Матиаш с Рибарските кули и Хилтън)


Всъщност Будапеща има някои добавки, които биха могли да наклонят везните в нейна полза 🙂

В таксито

може да се плаща с кредитна карта.

Не във всяко, но ако по телефона си поискате да ви пратят кола, приемаща карти – точно такава ще пратят. Въпросът разбира се е как ще успеете да го кажете това на диспечерките 😉 Всъщност става и на англо-немски 🙂 – а най-добре е да помолите колегата да го направи – все пак унгарският му е роден, нали?
Когато търсите такси имайте предвид, че читавите фирми имат „мутренски“ по нашите представи телефонни номера: например, препоръчаха ми 555-5555 или 777-7777. Тези двете може и да са една фирма, но със сигурност има таксита 444-4444, както и 666-6666, но не се подлъгвайте: 333-3333 е телефонът на PizzaHut, а не на някоя такси-компания 😉

Коледен пазар и улица Ваци

Имайте предвид, че градът хич не е малък на размер, и се пригответе за дълги като разстояние пътувания – времето обаче не би било чак толкова голямо, имайки предвид почти постоянната зелена вълна, по която се движим, включително и със специалния автобус, който ни бяха наели за случая. А как карат – ще пиша по-долу, че сега ще се отплесна 😉

Цените

са сериозни, като такси-компанията, обслужваща летището и работеща на фиксирани, цени взима между 26 и 28 евро (в зависимост от курса на летището), за да ви откара до центъра – тарифите са твърди, като градът е разделен на 4 зони – центърът се пада в трета зона, спрямо разстоянието от летище Ферихеги. Иначе във форинти е 5700 от летището до центъра (т.е.трета зона). А

курсът на летището беше 245 форинта за евро

В центъра (на Ваци) имаше чейnдж и за 232 форинта за евро, така че не ме беше яд много, че обмених трийсетачка първия път още преди да мина граничен контрол.

Будапеща, Széchenyi Chain Bridge, Унгария

Но при второто ходене до в Будапеща, точно до Свети Стефан, намерих чейндж с 272 форинта за евро, като (изненада!) приемат и левове! Но левчета нямах, освен резервните десет кинта, заврени в малкото джобче и смачкани до неузнаваемост.

Кораб – ресторант на Дунава. Не можах да намеря ресторант, който да ви препоръчам с чиста съвест – доста е скъпо, а и заведенията като цяло са празни (т.е.скъпи са и за местното население)

Кралският дворец в Будапеща. Т.к. „крал“ на Унгария е австрийският кайзер (или жена му), то можете да приемете, че това е аналог на резиденцията на Тодор Живков в Пловдив 😉


Иначе в нормален чейндж курсът трябва да е около 270 форинта за евро

или 130 форинта за лев. Нормалните чейнджове не са много цветни и табелите с курсовете имат само две колони (купува/продава). Кавам специално това, защото в центъра има и едни чейнджове с повече от две колони – там едната колона е за 100 евро, като нормалния курс е именно за 100, докато под сто – курсът е като на летището. Абе, гледайте да са само две колони по табелата с курсовете и курсът да е приблизително 270 форинта за евро или 130 за лев.

От летището обаче има и още по-евтин начин за придвижване,

ако сте чужденец (т.е.не знаете автобусните линии): освен такси с фискирани цени, от летището може да се поръча трансфер с минибус, който даже за двама души излиза по-евтинко с бусче отклолкото с таксито, а на всичкото отгоре можете да си го поръчате отиване-и-връщане (т.е.и от града към летището), като връщането като „право“ ви важи за 6 месеца (Винаги съм се чудел – полезната информация дали да не я сложа под рубриката „Бай Ганьо“;-)
Има и градски автобус, за който обаче все още не знам нищо, освен, че подозирам номера му – 1 (единица) и че го мернах да минава покрай Моста с веригите.

Вие вероятно виждате Колоната на чумата (зад църквата Матиаш при Рибарските кули). Обаче тук съм снимал полицейската кола! 🙂

Фуникульорът с който можете да се качите към Кралския дворец и Рибарските кули. Цената беше към 800 форинта и на мен ми се видя много за две минути возене, та се качих пеша и сега виждате снимката отстрани.

Пред Кралския дворец

Кухнята е потресаваща

Също като китайската, когато я опитвате за пръв път 😉

Разбира се всички са чували за гулаша и хранейки се в служебния стол, разбирам защо е така 😉

Хапването в стола

на някой офис в различни страни най-бързо и лесно може да ти разкаже за истинските местни вкусове – забележете, че столовата кухня като цяло отговаря много точно на националните вкусове, без да има претенциите да бъде „представителна“, каквато по-скоро е в ресторантите. Та, мисълта ми е, че в един стол по-бързо ще разберете какви са местните вкусове, докато в ресторантите по-скоро ще попаднете на Бьоф Строганофф 😉
Та визуално кухнята на унгарците наподобява българската, но само на пръв поглед и само визуално:

  • Салатата от домати с лук беше потопена в прекрасен сладък дресинг
  • Краставиците – също
  • А киселите краставички, освен, че са сладки, но често са и лютиви. Сладки кисели краставички, които лютят 😉
  • Почти всяко основно е панирано, а ако не е панирано е покрито с доста тежък и много често сладък сос. Всъщност пържола със сладко от боровинки не е толкова зле, даже ми хареса 😉

Много характерна манджа са панирани палачинки с гарнитура пържени картофи, поляти с майонеза или сладък сос. Както и за основно: сутляш , покрит с шоколад – това последното предизвика недумените усмивки на персонала, когато една колега си взе сутляша за десерт, неразбираща защо ѝ сипват 400-500 грамова порция – това се оказа второто ѝ основно, т.к. вече си беше взела една от панираното пиле. Та и тя и персонала се гледаха много интересно едни други 😉
Гарнитурата към скарата (телешко) бяха пържени картофи и пържен лук. Последното по принцип много го харесвам, но унгарският беше и сладък 🙂 Изобщо там

даже кафето без захар сладнеше 🙂

Друга интересна комбинация бяха пържените филийки с кетчуп. Кока Кола Лайт има също вкус на нормална кОла с много захар. Кока Колата Зеро – също 🙂
Всъщност какво се учудваме –

най-известният им вид вино – Токайското

(то по-скоро е регион, отколкото вид, нека Илия да разкаже повече) е сладко като сироп. Ако искате да научите малко дете да пие алкохол, най-лесно е да го направите с Токайско. Моя милост след втората глътка се отказва обикновено – харесва ми, но идва малко байгън. И така с жена ми половинлитрова бутилка си я изпихме за цяяяла седмица 🙂
Сега разбрахте ли

защо гулашът е толкова популярен сред туристите и в чужбина?

Ами защото е единствената нормална не-подсладена манджа от Унгария 🙂

Водата (бутилираната) обаче е проблем.

Първо: Всички пият газирана, като се по цвета на етикета се познава и степента на газираност, та ако искате негазирана вода, търсете РОЗОВИ етикети – сините, зелените и другите цветове са една от една по-газирани. То и розовата не е съвсем негазирана, но все още се търпи. (По-негазирана от розовата няма изобщо)

Второ: и най-негазираната вода е по-гадна на вкус от чешмяната в хотела. А Будапеща е на река, което значи, че чешмяната вода по подразбиране не може да е върхът на сладоледа. И въпреки това бутилираната като цяло не чини…

Верижният мост и Дунав

Канцелария на президента на Унгария – в една от пристройките към Кралския дворец

Маниер на каране:

Човек като е в средното и горното течение на Дунава винаго очаква едно, как да го кажем, по-културно отношение между шофьорите, пешеходците, както и в комбинацията между тях. До голяма степен това е така, поне що се отнася до спирането на пешеходна пътека или слагането на колан. Спират като заковани в момента, в който си помислиш, че искаш да пресечеш, както и в момента, в който приближиш пътеката – което както винаги доведе до неудобни ситуации: ние, пофлянквайки се, се помоткваме и си говирим до пешеходната пътека, без ни най-малко желание за пресичане, защото мислехме да ходим в другата посока – и пак предизвикахме задръстване на няколко пъти. Просто от уважение пресякохме и се върнахме обратно 😉
А за колан – пред очите ми движеща се патрулка спря шофьор без колан. Това е още по-забележително, защото никъде не видях КАТ-аджии на пусия, но е пълно с движещи се патрулки, като и с ходещи пеши патрули.
Всичко горе-описано може да ви звучи добре, до момента, в който видите как

шофьорът ви, виждайки, че е станало жълто натиска газта, за да мине в първите секунди на червеното!

Първият път си помислих, че е кретен, после се оказа, че всички до един, включително и шофьорът на служебния автобус с допълнителна засилка минават не просто на жълто или оранжево, а на откровено червено. После си обясних, защо когато им светне зелено, не бързат да дават газ – от напречната улица идва друг джигит 😉 Без грам майтап – минават си откровено на червено. Изглежда спазването, и по-скоро,

начина на спазването на правилата за движение, много зависи от политиката на местната пътна полиция

Българската гони за червено (жълто) и колан – унгарската гони за пешеходна пътека и колан. Който е бил под османско владичество, винаги намира оправдания, а унгарците са били 160 години наши сънародници с Османската империя (то тогава май чак до Йемен е стигал вътрешният свободен пазар на Империята 😉

Паметник на Съветската армия. Ама как са си го запазили само? При все че са им разрушили целия град,а? Забележете височината (спрямо съседните сгради) и ми покажете шмайзера (Шпагина), че го не виждам? А виждате ли полицейската ограда, която го пази от народната любов, защото двете пешеходни двойки полицаи със сигурност не ги виждате

И понеже стана дума за оправдания, нека кажем няколко думи

за унгарците или както те се наричат: маджарите

Да се обърнем към класическата българска литература „Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките – против тях нямам нищо.“ 😉

Какво да добавим още освен корекцията, че маджарите, както и маджарките са доста приятни хора – леко са резервирани, но са културни, възпитани и с тях може да се работи, но срещу маджарките наистина не можем и да си помислим да имаме нещо против. Каквото и да имаме против тях – автоматично пада в момента, в който ги видите. Аз имах чене – и то падна. И за трите седмици там не можах да го вдигна (ченето бе! Ченето не можах да си вдигна! 😉 Идея нямам какво му става на средното течение на Дунава, но толкова много и хубави жени едновременно – май само Братислава има… Честно. Даже тези, които в сравнение с останалите, не са чак толкова хубави са поне готини, или имат крак, или имат цици, или ги и показват. Очите ви няма да скучаят. И това се отнася както за офиса, така и за дамите по улицата. Хергелета от хубави жени! Одобрявам.
Винаги съм твърдял, че

физическата привлекателност на жителите също е част от културното наследство

на даден град или страна. (един познат, завръщайки се от Канада, каза: „един хубав човек не можеш да видиш на улицата, как да издържиш?“ Спомнете си и последното си ходене до Гърция, за да оцените важността и на този вид културно наследство – камъни, акрополи и … нищо за цвят 😉 Не си е работа… Пък в Унгария може и да е мъгливо, но гледката компенсира определено.
Но не одобрявам начина, по който

PR-ите (т.е. викачите) на нощните клубове се опитваха да ни привличат за клиенти

Минавайки по Ваци вечерно време (вечер, значи, че е тъмно, независимо, че часът е 18:00 или 19:00) и сте без дама със себе си, почти със сигурност ще получите покана за нощен клуб, а ако сте по-голяма компания, покана ще получат и дамите, наблягайки на това, че входът за дами е безплатен 🙂

Малка мръсна тайна за мен: не съм фен на нощните клубове, а и досегът ми с проститутки винаги е бил професионален, и винаги съм избягвал по-близки контакти със съсловието, освен ако не се е налагало.

Край на първа част

Очаквайте продължението

*За трите седмици и нещо, които изкарах в Будапеща през зимата на 2010/11 година сумарното слънцегреене беше не повече от 4 часа. Дневните снимки от този пътепис са именно тези 4 часа

Други разкази свързани с Унгария – на картата:

Унгария

Всички снимки – във ФБ