Archive for the 'Киев' Category

юни 01 2016

До Киев и назад (2): Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова

Завръщаме се от пътуванена Иван до Украйна – миналия път стигнахме до предградията на Киев, днес от Киев ще тръгнем обратно през Одеса и Молдова. Приятно четене: Киев, Одеса, Приднестровие, Молдова част втора на До Киев и назад Пристигнахме в Киев в късния следобед и веднага се срещнахме с моя приятел Станислав, който беше безкрайно мил и гостоприемен, […]

2 коментара

сеп. 24 2012

Украйна, земя на паралелни светове (2): Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил

 Продължаваме с обиколката на Украйна с Петя. Започнахаме с Каменец–Подолски, Тернопол и Лвов, а днес ще продължим с Киев, Първмайск и Измаил.

Приятно четене:

 

 

 Украйна, земя на паралелни светове

част втора

Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил

Киев

 

Влизаме в Киев. Пропускам да снимам футболната топка до обозначението на града. Пропускам да снимам толкова емблематични неща, покрай които профучаваме – надгробните кръстове и паметни плочи, отрупани с изкуствени цветя и венци в крещящи цветове; стадата крави с клечащи екзотични пастири; изникващите отвсякъде украински дечица с остри руси косици, щръкнали нагоре над усмихнатите личица и тънички като клечици крачета под късите панталони, които викат и махат възторжено; разпятията, опасани от ниски оградки и разноцветни ленти; неизброимите най – разнообразни помещения с надпис „Шиномонтаж” („Гумаджийница”) и „Автомийка” или просто „Мийка” (много точна дума, според мен); голите до кръста мъже, които завалено предлагат услугите си за помощ, превъзбудени, шумни и разговорливи след поредната бира или водка, или и двете; безкрайните слънчеви ниви с разлюляните жълтозлатни коси на житата, с аромата на прах, напечено зърно и чернозем…; с прилежно и дисциплинирано, по социалистически обработената земя, която, въпреки изровените пътища, ти създава усещане за грижа  и лишава околния пейзаж от запустялост и немара…

Търсим къмпинг, имаме адрес и GPS – координати, но на посоченото място няма и помен от къмпинг. Отзивчив и във видимо трезво състояние украинец звъни от личния си мобилен телефон на посочените номера, а оттам ни упътват.

Стигаме до зелена ограда, но къмпинг все още не виждаме. Излиза мъж с черна униформа и надпис „Охрана”, изписва ни три пропуска (не можем да напуснем района, ако от къмпинга не са ни сложили печат), връчва ни ги, отваря портата и ние навлизаме в прекрасен зелен парк с широки асфалтови алеи.

Украйна на мотор

 

Украйна на мотор

 

 

 

Спираме пред телена ограда и голям, напълно празен  асфалтов плац с тук – там прорасла трева и остатъци от бяла боя, очевидно бивш паркинг. Посреща ни млада жена, питаме : „А где къмпинг?” . Тя отговаря, посочвайки: „Здесь!” (Тук!), Гената продължава озадачено : „А где екстри?” (има предвид баня, тоалетна, магазин…, изброени на голям рекламен билборд в началото на града), а тя: „Будьет!” (Ще ги има!). После разбираме – къмпингът е изграден за Европейското по футбол и ще се напълни за следващия мач.

Мисълта да си разположим палатките на пустия асфалт ме ужасява и моля момчетата да се настаним в ъгъла, под короните на няколко огромни ореха… Просто потребност от малко импровизиран уют…

Украйна на мотор

 

 

Палатките оживяват плаца, а ние седим на трикраки столчета, отпиваме биричка, стъпили боси на топлия грапав асфалт… После обличаме „градски дрехи” и  вървим по дълга права алея (дори тук завоите са нетипични).

Езеро – Украйна на мотор

 

 

Чувствам се защитена с тези трима силни мъже, търча напред – назад, снимам красиво езеро, патици, коне… Спокойна съм, на други, отвъдличностни нива…

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Намираме се в градския Експоцентър, изграден от монументални постройки с колони в добре поддържан парк. Доста цивилизовано местенце. В горната част на колоните дреме необезпокоявана емблемата на съветския соц – сърп и чук.

Киев – Украйна на мотор

 

 

Над парка се изправя металната фигура на жена… Всичко от близкото минало е запазено, историята е такава каквато е – неоспорима…

Сядаме в заведение с приятни плетени маси и столове, чудесно обслужване, страхотна атмосфера. Смеем се на небрежността и настървението, с които Ники започва да унищожава пицата на Иво и се чуди чия е донесената по – късно вечеря. Разменяме си поръчаното, всеки хапва парче от храната на другия, всичко трябва да се опита.

За малко се свивам в стола и се оттеглям в себе си – само за кратко, да обмисля случващото се и да попия  вечерния хлад на Киев…

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

После спим под огромните разлистени дървета, от чиито клони на гроздове висят зелени орехи. През плаца претичват светлокафяви  катерици. В огромния град отново намираме нашето, само нашето място, което години наред чака да осъществим това пътешествие… По този повод мисля, че винаги, далече от нас, има едно място, което ни очаква. Очаква стъпките, топлината, емоциите…очаква нас…

 

Киевско – Печорската лавра

 

На другата сутрин поемаме към емблемата на Киев и цяла Украйна – манастирския комплекс Киевско – Печорска лавра, или голям мъжки православен манастир. На излизане охранителят ни връща за печат върху пропуските. Иво събужда стопанина на паркинга, който сънено полага зелен печат и вече можем да напуснем района. Всяко излизане и влизане се таксува 10 гривни. Моторите са без багаж и се пътува лесно.

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

Днепър

 

 

 

При поредно объркване минаваме по мост над  Днепър – огромна ленива река.

 

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

Киевско – Печорската лавра

 

 

 

После оставяме моторите близо до входа и поемаме към събраните на едно място множество невероятно красиви църкви и различни музеи. Само това място посетите  в Украйна, бихте могли да  научите достатъчно за бита и културата на страната.

Камбана – Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Влизаме в двора и попадаме на временно замлъкнала, огромна  камбана, свалена за ремонт.

Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

Първоначално посещаваме църква, в която тече богослужение. Хора на различни възрасти стоят чинно, с наведени глави. Липсва движение, поглеждат ни възмутени, когато минаваме. Най – после… големите кръгли свещници, които познавам от нашите църкви. Запалвам си свещици, наричам ги на различни хора, а обстановката ми създава усещане –  чута и разбрана съм.

Следва

Националния музей на украинското народно декоративно изкуство

– тъкани, предимно с флорални мотиви, рисунки на известни художници, изделия от цветно стъкло, уникални обемни дърворезби, модернистични съвременни творби под формата на абстрактни картини и скулптурни композиции от странни материали. Много ми е интересно, чета каквото мога и постепенно изоставам от групата. Ники ме подканя да побързам, а аз искам да видя още и още. Момчетата ме изчакват, но усещам нетърпението им. Пак по мое настояване посещаваме Музей на книгата. Тук, през 17 век,  е основана първата печатница в Киев. Предисторията й е свързана с онези монаси, които с избодени от тъмнината очи, преписват и разпространяват църковна и житийна литература. После историята преминава през първите пособия за печатно разпространение, за да достигне до почти съвременния вид на създаваните книги, през различните шрифтове и съдържания, от житията на светци (тук се е родило първото печатно издание на житието на Иван Рилски) и различни евангелия, чиито изложени екземпляри са предимно копия, до първите учебници, осоновополагащи корените на отделни науки, сборници от народни умотворения и такива с произведения на различни местни творци… Богатство и духовност… Казвам си: „Трябва ми много, много време, дори само фрагментарно да се докосна до тая нетленност, до цялото това национално и вселенско богатство”. Спирам, чета, усещам… Пред очите ми се изгражда литературният облик на една нация, създаден от желанието за познание, за собствена културна идентичност, за растеж…

Не знам дали съм разбрала правилно видяното, но го почувствах – с кожата,  с душата си и му се възхитих искрено.

Великденски яйца – Киевско – Печорската лавра, Киев – Украйна на мотор

 

 

 

 

В двора на Киевско – Печорската лавра на няколко места са разположени полусфери, изградени от изрисувани яйца, каквито могат да се видят и в първия музей, който посетихме. Наричат ги „писанки”, което първоначално прочитам неправилно, след като поставям грешно ударението на първата сричка. Те са много весели, много пъстри, много различни, образуват една живописна съвкупност, върху която погледът залепва – гледаш, гледаш, а след като тръгнеш ти се иска да се обърнеш още веднъж. Това усещане  за проверка на реалността, ще ни спохожда често и ще ни съпътства в цяла Украйна.

Срещаме се отвън и тръгваме към изкуствено прокопаните пещери, обиталища на монаси – там, където е положено началото на Печорската обител. Налага се да изчакаме, тъй като е възникнал някакъв проблем. Пием разредено кафе (никак не харесах кафето в Украйна, липсваше ми плътният, ярък вкус на кафето  у дома!). Иво и Гената отхапват от нещо сладко, кафяво и правоъгълно, което се нарича меденка, но има странен сладникав, бих казала църковен вкус. Ники седи на дървена зелена пейка, а до него набожна украинка, с покрита с шал глава, нарежда някакви църковни напеви, които следи с поглед в изправена пред лицето й папка с текстове. Толкова е съсредоточена,  с тоя крехък гласец и сериозна изражение, че ситуацията е нелепа и бих казала – комична… Забелязвам, че в очите на Ники (тоя безбожник!) се надига смях, повдигам ъгълчето на устата си и се опитвам да гледам другаде.

Идва нашият ред. Заплащаме съответната  цена за вход и хлътваме в тъмно подземие. Строени един зад друг, се включваме в колона от хора.  Движат се мълчаливо в тесните задушни коридори. Единственото позволено осветление е крехкият, трепкащ пламък на църковните свещи. В стените са издълбани ниши, където са положени саркофази със стъклени похлупаци, под които, някак тайнствено в тихия сумрак, се очертават силуетите на човешки тела, чиито лица са покрити с шалове в религиозни мотиви. Върволицата от смълчани люде…бродещи като сенки, спират и с безкрайно преклонение докосват саркофазите с нетленни останки… Друга енергия насища оскъдното пространство, пречистена, истинска, извънпланетна… Правя същото – пръстите ми се плъзгат по дървения ръб на капаците, чета имената и си мисля, колко хора биха се отказали от всичко, за да се посветят на вярата и Бога, мисля за цената на земното съществуване, за стремежа да имаме… А тези тук са вървели по пътя на своето себеотричане и нямане, отлюспвайки от себе си всичко, което ги е свързвало със земята и тленността. Животът им е гаснел като свещите, с които си светим сега – бавно, постепенно, необратимо. Последните им мигове… мигове на безмълвие, молитва, вяра, упование и корав дух, временно затворен в изтерзаната  плът  на тялото. Вдишвам, знам че поемам в себе си нещо, което го има само тук  –  в тясното пространство на монашеските пещери.

После си купуваме сувенири, бързо на моторите, събираме багажа в къмпинга, печат и пак летим, към следващото украинско чудо – собственоръчно да повдигнем „Желязната завеса”, да открием за себе си истината за Студената война и мащабността на ядреното въоръжаване.

Пътуваме към гр. Първомайск..

 

Киев – Украйна на мотор

 

 

 

На излизане от града настигаме мотор с кош. Триколесното вдига бодра пушилка, трещи и се носи жизнерадостно напред, яздено от бос (имам пред вид само с чехли!) и гологлав младеж, доволно ухилен, който ни поздравява. Разминаваме се, а аз почти успявам да го заснема. После разглеждаме снимките и Ники забелязва иронията – зад самодоволния укротител на шумни, престарели возила, се мъдри билборд с млада жена и надпис: „Украйна вперед!”, (второто Е, трябва да е с две точки отгоре и се чете – „Украйна вперьод!”), т. е. „Украйна напред!”. Толкова е показателно за това, по какъв начин страната напредва – тътрузейки след себе си дрънчащите останки на едно кошмарно минало, наречено социализъм, затруднена в движението си от това наследство, но неспособна да го захвърли и да се отрече от него.

Настилката отново е вълнообразна, а аз се подмятам в поредната дива езда. Примъчнява ми за мотора, за мен самата, за километрите, които ни очакват и една мисъл се забожда досадно в съзнанието ни, а после натрапчиво дълбае, дълбае: „Само да издържа, само да издържа!”

Первомайск, Николаевска област, Украйна

 

 

Намираме без затруднение ядрената база, но е късно и е затворена за посетители.

Влизаме в Първомайск

и с Гената пазаруваме в голям хранителен магазин, а останалите ни чакат отвън. Тъкмо се чудим накъде да се отправим, за да търсим място за бивак, пристига местен моторист с пистов мотор, протекторна жилетка и раничка на гърба –  гледка, която не се среща често. Питаме за място, подходящо за палатки, а той само кима и махва: „След мен!”.

Към Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Излизаме извън града и караме по черен път в залесена тясна ивица между нивите, която навлиза навътре в пшеничените и слънчогледови полета. Нашият домакин ни оставя с думите: „Мисля, че това ви нужно!”, разменяме си любезности и се разделяме. Продължаваме, а край пътя на доста места са изхвърляни отпадъци, които образуват малки бунища. Носи се смрад в горещата вечер. Спираме и  Гената отива да разузнае, а Иво тръгва след него. Изчакваме според уговорката. Тъй като не се връщат, тръгваме.

Към Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Намираме ги край пътя, на добре окосено място, да разговарят с гол до кръста, доволно пийнал, шумен и словоохотлив украинец. Той ръкомаха и настоява да се настаняваме, ако искаме вода – има, храна – също, кафе – да, има и кафе. Има всичко. После допълва, че е женен за българка, която ще посрещне с такси и ще можем да си говорим цяла нощ – перспектива, която ме ужасява. Поредният гостоприемен човечец започва ожесточено да спори с Гената за съществуването на ракетната ядрена база, отричайки да има такава в района. Нашият човек се ядосва не на шега и заявява, че отказва да говори. Осъзнавам, че сме сами сред нищото с пийнал, раздразнителен и някак неудовлетворен мъж, с изразена потребност от общуване… и ме дострашава, спорим дали да останем, скарваме се помежду си… Един от моментите на напрежение и гняв, които са неизбежни, кризисни точки във всяка пътуване.

Решаваме да останем, тъй като се смрачава и е твърде късно за ново търсене. Искам да отбележа, че много често запитаните от нас местни хора не знаят местоположението на своите забележителности. Питат ни закъде сме се запътили и ако отговорим: „На разходка, да разгледаме!”, те недоверчиво задават уточняващи въпроси от типа: „Значи – на гости?…За Европейското?…” и т. н. За тях просто разходка или пътуване звучат твърде несериозно като цел. Дълбоко са привързани към земята си, това прозира в тяхната характерност, но не я рекламират шумно и не се бият в гърдите, че „по – хубаво от нашето няма!”. Мълчаливо и вярно обичат Украйна. При нас е обратното – проглушаваме ушите на Европа и света с българските забележителности (което е прекрасно!), а собствените си уши пълним с недоволства, как нищо не ни е наред, какви сме „овце и неудачници”,  живеещи в „скапана държава”. Простете ми този паралел и бъдете сигурни – ако нося нещо дълбоко, в най – дълбокото и съкровеното на душата си, това е моята България!

Човекът най – сетне изчезва нанякъде. Спретваме полегнали трапезата си, пийваме по една ракийка, успокояваме се и си бъбрим. Край ушите ни избръмчават ненаситни комари, тревата прошумолява, просвирват щурци… Вечерта бавно прониква между палатките, прокарва притъмняла ръка по извитите стъбълца на житата, а умората полека се настанява зад клепачите. Не спира да лае куче. По черния път между нивите минава кола, от която се изливат изкривените  звуци на музика и млади гласове. Не сме озадачени … Заспиваме…

 

 

 

 

Ядрената база, близо до Първомайск

 

Закусваме в Първомайск. Заведението – хардсоц, със задължителната, събрана на места зелена мека постелка на земята, тип „изкуствена трева”. Хапваме сандвичи, а точно преди да тръгнем, собственикът на заведението се появява с малка шоколадова торта, кръстена как – „Фаворит”, разбира се. Подарява ни я с думите: „От заведението!”. Първоначално млъкваме… после благодарим. Човекът предлага да донесе прибори, за да я хапнем, но е време за тръгване и любезно отказваме. Обясняваме, че ще я вземем със себе си. Този неочакван жест на внимание ни трогва, но както вече се разбрахме, тук странностите се изсипват като летния дъжд – неочаквано и в повечето случаи радващо.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

Музей на стратегическите ракетни войски

 

 

 

Връщаме се назад, за да посетим ракетната база. Тя е действаща през миналия век, по време на надпреварата за ядрено въоръжаване между Западния и Източния блок.  Престава да съществува като такава, след прекратяване на Студената война и сключването на договор за разоръжаване с НАТО. Ядрените бойни глави се транспортират до СССР, където ги унищожават и заплащат на Украйна за това.

На малкия паркинг отпред са строени кросови мотори – сродни души, братя по оръжие и радост за очите.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Плащаме пълната такса, за да видим всичко. Насочват ни към зала, където гледаме документален филм за изстрелването на различни балистични ракети. Зловещо… и тоя мрачен, задгробен глас, който обяснява подробностите. Звучи ми като радио репортаж от Втората световна война. Следва обиколка на музея, където слушаме цялата история на ядрените бази. Надземни и подземни, разположени  на територията на Украйна, те я превръщат в третата ядрена сила в света, след разпадането на Съветския съюз. Няма да мога да разкажа всичко – много изразителен, на места забавен екскурзовод в камуфлажно облекло (напълно в унисон с ролята!) ни разхожда, посочва с дълга дървена показалка макети, облекла, нещо като каюти, т. е. спалните помещения на служещите в базата, хладилник с прозрачна врата, за да се вижда съдържанието, различни модели гайгерови броячи. Разбирам, че цялото управление на базата се осъществява в нещо като вертикална подводница, или дванадесететажна метална капсула, вкопана в земята. До отделните етажи се стига с асансьор – предстои ни да направим точно това.

            Обиколката на самата база

осъществяваме с друг водач. Разглеждаме различни модели ракети и вертикални разрези на ракетни двигатели. Все още са непокътнати, въпреки атмосферните влияния, тъй като са изработени от висококачествена стомана. После ни разказват за охраната на базата – няколко огради с високо напрежение, датчици за топлина и движение… Надничаме в огромен отвор, под масивен метален капак (във военновременни условия се вдига за осем секунди!) – мястото на огромната междуконтинентална балистична ракета  SS – 18 с демоничното име „Сатана” и заряд от десет бойни глави, всяка двадесет пъти по – мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима…

Ракета SS-18 , Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Ракета SS 18 – Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

Потресена съм от фактите – това чудовище прелита за двадесет и пет минути до САЩ, бойните глави се отделят една след друга и всяка е програмирана за унищожаване на индивидуална цел… Само на територията на Украйна е имало осемдесет и шест такива ракети! Спомням си прочетеното за  моментите на сблъсък между Великите сили, Карибската криза през шейсетте например, и виждайки това пред себе си, давам си  сметка, че сме големи късметлии. Съществувала е реална опасност светът да изчезне  далече преди да свърши календарът на маите…

Слушаме изумителни неща за технологии, непонятни за нас. Обърквам се в цялата тази техническа информация, твърде любопитна и много непозната.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

 

Време е да се спуснем до

пункта за изстрелване и управление на ракетите

Влизаме в тесен и хладен коридор, който се намира на три метра под земята и разполага с все още действаща вентилационна система. Налага се да чакаме, тъй като асансьорът побира четири – пет човека, плътно натъпкани един до друг. Както вече споменах, съоръжението представлява подобие на вертикална подводница с множество отсеци, свързани със стълби отвътре и асансьор отвън.

Музей на ракетните войски – Първомайск, Украйна

 

 

 

 

Идва нашият ред. Асансьорната врата е масивна и се затваря след нас със завъртане на кръгъл червен кран. Пропадаме десет етажа под земята, но вече сме изпитвали подобно нещо в Солната мина, Румъния. Докато се движим, наблюдавам стената през тесен процеп и се чудя – какво ли предстои да се случи?

Пулт за управление на ядрени ракети – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

Пулт за управление на ядрени ракети

 

 

 

 

Влизаме в тясното командно пространство и се настанявам зад пулт за управление, снабден с множество копчета, метални вратички, които се отварят с отскачане, след като натиснеш съответния бутон, лампички, надписи и два монитора отляво.

Мястото на командира – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

Мястото на командира

 

 

 

 

 

Ники се тръсва на съседен стол, а над главата му е поставен надпис – „Място на командира на полка”. Пак се уреди, мисля,  преднамерено избра позицията – да командва, та да командва…

Пулт за управление на ядрени ракети – Музей на ракетните войск,Първомайск, Украйна

„На другия ден“

 

 

 

Екскурзоводът обяснява, че за да се изстреля адското изчадие, е необходимо двама души едновременно да натиснат копчето с надпис „Произвести пуск!”, а после да пъхнат и завъртят ключ в кръгъл отвор, намиращ се отдясно на пулта. За да засили драматизма, украинецът бавно и тържествено отброява:”Пет, четири, три, две, едно! Пуск!” и двамата с наш Гена (той чевръсто зае мястото пред другия пулт), съвършено синхронно натискаме прословутото копче… Отсреща блесва цялото табло в червени и зелени мигащи светлини и малкото  помещение е пронизано от  зловещ мучащ звук, напомнящ  тревожна сирена при въздушно нападение… Започвам да се смея, изпълнена с възхищение и гордост…

Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна

Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна

 

Впоследствие обмислям този миг и се чудя – дали е нормално да се радваш, че с едно движение в резултат на нечие решение, човек може да сложи точка в съдбата на милиони хора, да драсне черта, която прекъсва нишката на живота и да ги погребе под развалините… Да предопредели развитието на поколения след тях, да заличи от повърхността на планетата неизброими години история…

Тези мисли идват по – късно, след като еуфорията се разсейва в тъмния коридор, по който изплуваме на повърхността и след като хилейки се казвам на Гената: „На – тис – нах – ме  го! На – тис – нах – ме го!”.

Торта – Първомайск, Украйна

 

 

 

Круши – Първомайск, Украйна

Гадинка ;)

 

 

 

 

Седим на беседка в двора на базата, момчетата унищожават шоколадовата торта – подарък, златистозелен бръмбар позира върху твърда, неузряла круша, успокояващо жужат пчели, а местните обитатели са си създали зеленчукова градина. По украински парадоксално – всичко това на място, от което преди време би могъл да се унищожи светът…

 

Одеса

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

По пътя се снимаме с огромен жълт мотор, модел „чопър”, но нямаме лепенка TDM, за да оставим следа. Това определено би зарадвало ротния на групата Yamaha TDM –  Веско Куршумов, който самодоволно би заявил: „ТДМ оставя следи навсякъде – дори в Украйна!”. Представям си го и се подхилквам, защото заразителната му емоционалност понякога много ми липсва.

Пристигаме в Одеса след дълго друсане и подскачане, поплаквам си в каската от болката в кръста, но целите са си цели. Привечер е, отлагаме разглеждането на града за утрешния ден. Започва поредното търсене на къмпинг. Разполагаме с адрес, но се намираме в милионен град, който изобщо не познаваме. Не се лутаме много, но търсеното от нас място е изградено от бунгала. Изчакваме специално разрешение за разпъване на палатки. Така и не го получаваме, но украинец от охраната ни нашепва, че можем да спим на самия плаж и ни упътва в каква посока да тръгнем. Приемаме съвета му, но въпреки това спираме до хотели –  цените са доста високи.

Черно море, Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

Насочваме се към крайбрежието

Пред нас е стръмен път, който слиза до пясъчната ивица. Отнякъде се появява, знаете вече – гол до кръста, леко пийнал, словоохотлив местен жител и у мен категорично се настанява усещането за déjà vu. Да, преживели сме го вече. Казва, че можем да се настаним на плажа, а Гената се спуска дотам и потвърждава – има местенце и за нас. Стоим в края на огромния Одески залив, напред – морето, в нозете ни – черевеникава глинеста почва… Залезно е…

Човекът някак между другото вметва, че предлага място за нощувка срещу дванадесет долара на човек, а ние с Иво отиваме да огледаме. Не знам дали ще успея достатъчно образно да опиша тази част от Одеса и двора, в който попадаме. Хаос, невероятна бъркотия, струпване на вещи и какво ли още не – постройки и постройчици, сякаш някой минувач се е пресегнал през оградата и ги е подхвърлил с шепа… Ламарини, кучешки колиби, заграждения от различни материали, градинка, тесни циментови пътечки, нелогично криволичещи между всичко това. Баня и тоалетна, в които трудно ще се побере мъж със среден ръст, две портално свързани стаички с двойни легла – едното не толкова двойно… И единственото хубаво нещо – просторен дървен навес с голяма трапезна маса, диван и телевизор. Поглеждаме се недоумяващо, но навесът и умората накланят везните към „да”. В дъното на двора зее отворена порта – там трябва да оставим моторите. Решаваме, щом е за една вечер – може. Отиваме при момчетата и им разказваме. Копнеем за течаща вода и сапун, затова и те са съгласни с нас. Опитваме заедно да намерим мястото, за да приберем машините. Тръгваме в предполагаемата посока, но – нищо… Глутница кучета, които се шляят по мизерните улици, се спускат настървено след нас и захапват ботуша на Колето, с който той раздава правосъдие,  а аз… пищя… Всички дворове са като описания – сред полусрутени, занемарени постройки се валят купища вехтории, мирише на манджи и кучета, кучета… Връщаме се при нашия домакин, той се мята на велосипед, който е видимо за човек по – нисък поне с половин метър, чевръсто върти педалите със щръкнали нагоре колене и точно преди да се шмугне по песъчлива пътечка в някакъв тесен проход между къщите,  Ники спира и казва: ”Къде отиваме и какво точно правим тук?”. Изоставяме водача си (представям си изумлението му, когато се е обърнал, а нас вече ни е нямало) и поемаме в обратна посока. Група полуголи веселяци викат нещо зад нас, а ние нямаме търпение да се върнем в другата, нормалната реалност. Чувствам се отвратена, отегчена, гладна и уморена – състояние, в което си склонен да правиш нетипични компромиси.

 

Черно море, Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Намираме място за

бивак близо да плажа

С Иво оставаме там, а момчетата отиват за провизии. Отваряме си топла бира, напълно синхронна със събитията от вечерта и обстановката. Сядаме и аз бавно и меланхолично говоря за човешката чувствителност, за собствените си преживявания, за огорченията и неистовото желание за пътуване… Там, на високия бряг, над напевно плискащата се солена вода, с усещане за краткия живот на морската  пяна, аз отново намирам себе си след уморителното лъкатушене сред множества полярни емоции. На хоризонта светлините на Одеса докосват залезното небе и лекото сияние дреме, нежно и рехаво, а топлия въздух се раздвижва от време на време от плах полъх. Някъде над града започва заря, някой празнува. Последните три дни са неработни за Украйна по повод празниците, свързани с Конституцията на страната. Разпукващите се цветни светлинни букети на фойерверките придават някаква допълнителна магия на мига. Седим, малко познати и много близки, бърборим за най – различни неща, поглеждаме очакващо за светлините на фаровете и аз разбирам, че попивам един от най – красивите мигове на това пътуване… От онези мигове, сътворени от равновесие между вън и вътре, между видимото и невидимото, между мен и Вселената. Мога да си отида в един такъв миг – просто така – тихо и спокойно да отпътувам…

Заспиваме, а тишината се огъва от женски смях. Събужда ме плющенето на платнището и шибащият звук  на дъждовните капки. Размърдваме се, а после в палатката прокапва, първо върху мен, а после на още няколко места. Свиваме се в единия край, а навън трещят гръмотевици и дъждът облива земята. Опитвам се да заспя и учудващо, успявам…

Утрото е горещо, небето – измито, а около нас – кално. През нощта, дори не сме усетили кога, моторът на Гената е паднал. Последици – кален куфар, кална ръкохватка, счупен мигач.

Малко след тръгването се объркваме. Това явно е планирано объркване, някой някъде е разпоредил да се случи, посочил е пътя и ние сме го последвали.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Заставаме пред

моста на влюбените,

където можеш завинаги да заключиш сърцето си, заедно с това на човека, когото наричаш свой любим. Купуваме се катинарче, с черен маркер пиша „Петя + Ники” и рисувам сърце.  Малко ми прилича на войнишка татуировка. Следва фатално щракване и нашите сърца са съединени завинаги… Разглеждаме моста – катинари с различна форма, големина, цвят и надписи, хиляди надежди заковани в едно, единствено щракване. Развълнувана съм.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Минаваме по известния гърбав мост, а Ники отказва да ме пренесе на ръце. Тежка съм. Мисля, че си оставя малко необречено пространство, за да бъде себе си, свободен и необуздан. Наблизо – Шахския дворец, който е затворен за посещение. Фантазирам… На кръглата тераска, която опасва една от кулите, излиза принцеса с разпуснати копринени коси,  пее с нежен глас и разресва водопадната прелест… В този момент Иво казва – за удобство са й осигурили и сателитна телевизия. Магията свършва.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

Следваща спирка –

прекрасно италианско кафене с шеговитото име „Гогол Могол”

Ограда от боядисани старовремски велосипеди с багажник и звънец. Сандъчета с цветя, поставени върху наредени една върху друга книги. Много интелектуално кафене.

Одеса – Украйна на мотор

 

 

 

 

Звучат италиански канцонети, а поднесеното кафе е с богат, плътен вкус.

One response so far

авг. 21 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(4): Киев, Украйна

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас ще публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме между Приднестровието и Одеса, а сега ще бъдем с него в Киев. Приятно четене:

Около света надясно

част четвърта

Киев

На влизане в Киев вече е тъмно — може би е към девет-десет вечерта, уличните лампи светят ярко, за разлика от другите украински градове, а гигантската бетонна мацка с меча някъде вляво е осветена още по силно. Изглежда масивно и впечатляващо, за съжаление скоро се загубва между дърветата. Излизаме на широк път — и като казвам широк, имам предвид шест ленти в едната посока. За първи път виждам такова нещо — мащабно е, както и сградите в далечината. Няма как да не съм впечатлен.

„Извинявайте, това беларуският флаг ли е?“ — пита някакво семейство, спряло се до мотора ми, докато с Олег чакаме Анна — приятелка на майка ми от Киев, при която ще остана днес. „Не, български е.“ — отговарям. „Знаех си“ — казва единият.

Пристига Анна — задъхана е, оказва се, че сме минали по друг маршрут и се е наложило тя да пресича целия квартал, за да стигне до нас — направила го е пеша. Олег ме оставя в сигурни ръце — разбираме се да се чуем, ако ми остане време в Киев и да се видим пак, така че „не прощаемся“, както се казва на руски. След много лутане из квартала, накрая намираме платен паркинг, на който да можем да сложим мотора — не е далеч от апартамента и. Когато влизам вътре, апартаментът се превръща от чисто и добре обзаведено място в чисто и добре обзаведено място с голям куп багаж по средата. Анна ми прави чай, а аз почти заспивам на стола, докато си говорим — не съм съвсем адекватен. Разпънатият диван е огромен и потъва меко под мен без абсолютно никакво скърцане. Накрая ще се наспя нормално…

15 ден

Разбрал съм се с Анна да отиде на работа и да ме заключи тук — въпреки че искам да видя Киев, имам нужда да поработя на нормално място и да отделя за това повече време — като че ли за първи път откакто съм тръгнал, тук имам условия да се отпусна и концентрирам — с ток, маса, чайник и хладилник до себе си. Пиша цяла сутрин.

Включвам нета и пускам фейсбук за пръв път от седмица и половина — колко странно се е променил животът ми — и се плаша колко хора трябва да добавя. Не искам да адд-вам никого, без да съм му оставил съобщение обратно, а това иска време, така че просто оставям нещата така, временно. Не ми се ще да влизам в myspace изобщо, там пък ще цари тотален хаос, защото не съм влизал от три седмици… Лъчо ми пише, че се кефи на това, което се опитвам да направя. „Дано да намериш себе си в края.“ — казва — „Нямаш представа, колко хора се чувстваме по този начин.“ Това ме кара да се замисля. Може да бъркам… Но е напълно възможно да се окаже, че вече съм намерил себе си и това пътуване е просто моят начин да си докажа, че съм бил прав през цялото време — по начина, по който Виктор е завършил философското си образование, само за да си докаже същото… Просто трябва да вървиш нанякъде — а аз вече вървя. Чувството е невероятно. Go! Just Go! — парчето на Деф Лепард ми се е загнездило в съзнанието. Ще се получи точно както го искам.

Четете по-нататък>>>

One response so far

мар. 17 2008

До Киев и назад – четвърта, последна серия, в която се сбогувах с Киев

Киев, Украйна Последна част от пътуването на Пипилота до Киев (Предишната част: До Киев и назад – Трета серия>>>, а началото — До Киев и назад – Първа серия >>>) Покрай края на годината, когато всички се сещат, че имат много работа, както и тези преяждащи празници, малко се изтутлявих с последната част от малкото […]

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version