Archive for the 'Пънар Кязим' Category

Ное. 17 2010

Меден месец в Мароко или сблъсъкът с африканската действителност

Днешният пътепис ще ни води до пустинята и градовете на Мароко. Приятно четене и пожелавам на всички още по-великолепни сватбени пътешествия 🙂

Меден месец в Мароко

или сблъсъкът с африканската действителност

Мароко: Маракеш, Фес и Казабланка

От Фес до Маракеш

По време на дългия над 7 часа поход от Фес за Маракеш минаваме през области, в които единственото което може да се види са вързали плод кактуси, колиби от кал и пустош. В някои от по – големите села през, които минаваме, покрай пътя са насядали деца – боси, полуголи, недохранени. Те жадно впиват поглед в автобуса и нас – групата туристи настанили се удобно на климатика, наслаждаващи се на екзотиката. Замислям се колко ли такива автобуса на ден минават покрай тези деца, колко ли пъти техните мечти биват отнасяни с мръсната газ на тези автобуси.

Пътищата по които се движим са под всякаква критика. Едно от шосетата се намира на ръба на пропаст. Пътното платно, по което се движим е започнало да пропада, мантинелата се е смъкнала на 10тина метра под нивото на платното. Много трудно се разминават две коли дори, а на нас ни се налага да се разминаваме с камиони и автобуси. На няколко пъти сърцето ми се вдига в гърлото, защото в съзнанието си проектирам заглавията на българските вестници:”Мароко:автобус с туристи пропада в пропаст, двама загинали български туристи сред жертвите”. Но Господ ни опази! Буквално беше въпрос на сантиметри да се намерим кацнали на върна на някой кактус.

Фес 30000, Мароко

Спътници по цялото трасе са ни плодни кактуси.

Плодовете са им жълто – зелени, големи колкото една едра круша, с прекрасен вкус. Единственото, което Али през целия преход повтаря е: „Ех, как са ги оставили необрани. Какво ще му стане на шофьора да спре, само малко да си набера? А?“. Това потвърждава теорията ми, че ако трябва да избира между мен и храната, Али ще избере храната.

Друго, което ни прави много силно впечатление в Маракеш е пазарът им. Рай за шопинг маниаците като мен. Гидът ни Абдул се оказва много разбран, за разлика от другите гидове и ни развежда и позволява да си напазаруваме. Купуваме си още няколко традиционни марокански костюми. Но мен друг един момент ми сгрява душичката – на няколко пъти разни мароканци спират Али и му казват:”Прекрасна жена имаш, късметлия!”. А един тийнейджър стига по – далеч – идва, хваща Али за ръката и му казва:”Късметлия си, късметлия!

Пази прекрасната си жена да не избяга! А ако не можеш да я оцениш, повярвай тя ще дойде при мен!”. Голям сладур е този пубертет и неговото отношение направо ми повдига самочуваствието. Е, в Рабат във връзка с това имаме малко неприятен случай. Един дядо над 60те тръгеа след мен да ми говори, че съм хубава. Решавам, че човекът просто е изкукал. Но след като се случва още няколко пъти осъзнавам, че явно те намират в мен нещо, което аз самата не мога 🙂

Фес

Във Фес изживявам един страховит сблъсък с африканската действителност. Цял ден се движим по тесни калдъръмени улички, по които трудно могат да се разминат повече от трима души. За мой ужас обаче, не само хора се разминават. Оказва се, че единственото превозно средство са магаретата. Виждам всякакви магарета – едни натоварени с храна, други натоварени с текстилни стоки, трети служещи само да придвижват собствениците си. Виждам дори магаре от компанията Coca – Cola – с него разнасят касетки с безалкохолни напитки на световния гигант.

Улиците миришат на маслини и мръстия. На няколко пъти Али се сблъсква челно с магарета. В един от случаите бива целунат с влажна целувка от един дългоушко. А в друг магарето явно решава да се почеше в неговия гръб. Ами казвах му да си направи коламаска. То магаренцето като усеща храсталака под тениската и хоп – да си направи густо.

Казабланка

Положителното, с което ще свързвам Мароко до края на живота си е джамията. Голямата джамия на Хасан II, намираща се на брега на окена – огромна, величествена. Когато ни стоварват с автобуса пред нея и тръгваме към входа и просто ми секва дъхът. Не заради 38 – 39 градусовата жега. Не, в никакъв случай! Не мога да дишам, защото се чувствам толкова незначителна, малка брънка от нещо огромно. Джамията, скалите под нея, вълните които се разбиват в стените и те карат да забравиш кой си и за какво си дошъл на този свят. Спираш да дишаш, да мислиш, да съществуваш. И когато застанеш до оградната стена, която разделя джамията от океана и усетиш морски въздух, видиш синия безкрай на океана, когато в полезрението ти попаднат надписите на арабски издялани в мрамора, се чувстваш така, както никога и при никакви обстоятелства не можеш да се почувстваш! Ето това е мястото, нещото, чувството, заради които си заслужаваше да отидем на гъза на географията, при температура 38 – 39 градуса и да изтърпим Африканската действителност…

Автор: Пънар Кязим

Снимки: авторът

Снимките от Мароко:

3 коментара

Ное. 10 2010

Страх и ужас в Иран (1)

Днес, нали вече ни хакнаха, реших, че днешният пътепис може да бъде кратичък, но за сметка на това – с обещаващо начало 🙂


Приятно четене:

Страх и ужас в Иран

част първа

Първото ми пътуване за Иран се осъществи 2006г. Точно по това време медиите гръмнаха с новината, че САЩ ще нападне Иран. Бях само на 21г. и ме беше бъзе даже от сянката ми. Когато казаха на приятелките ми, че ще пътувам за Иран, те започнаха да ме молят и убеждават да не ходя, защото „със сигурност ще умреш”.

Imam Khomeini International Airport (IKA), Иран

Страх, не страх, заминах! Нямах избор, тъй като трябваше да придружавам баща ми. Та попрочетох нещо в интернет, осведомих се уж, стегнахме куфарите, хвърлих 3 забрадки (сещайте се-три от онези прозрачни модерни леопардови и тигрови шалчета) в чантата, казах си „Мечка страх, мен не страх” и „Ако ни убият, най-малкото ще влезнем в историята” и тръгнахме за Истанбул.

Още при чекирането на багажа на гишето на Iran Air ме попитаха дали преди това съм била там и деликатно ме предупредиха, че трябва да се забуля още при качването в самолета. Е, дорева ми се! Но го направих!

Това, което завинаги ще се отпечата в съзнанието ми обаче, са първите секудни на Иранска земя. Защо ли?Ами защото попаднах във филм на ужасите.

В момента, в който самолетът кацна, вниманието ми привлякоха десетки тичащи буквално покрай пистите хора. Когато се вгледах по-добре в тях с ужас осъзнах, че това са военни, нарамили автомати. Близо до административната сграда на летището се виждаха хеликоптери готови да излетят. И знаете ли коя беше първата ми мисъл?Че САЩ са нападнали Иран и ние сме в центъра на този ад. С подкосени крака слезнах от самолета.

Тогава обаче се разигра епизод 2 от моят филм на ужасите. Един човек държащ табелка с нашите имена ни отведе. Отведе ни в помещение, което представляваше малка стаича, с овехтели мебели, помоли ни да седнем и ни сервира чай. Не се представи, само ни каза „Следвайте ме”, „Седнете”, „Заповядайте” и „Дайте си паспортите”. Ами дадохме му ги!

Единственото, което успях да кажа на баща ми бе: „Баща ми, стиска ли ти да отпиеш от чая?”

Е това, което за мен беше филм на ужасите се оказа нещо не много страшно: човекът бе изпратен от хората, които щяхме да посетим, но съответно никой не ни беше предупредил и беше ни въвел в CIP (commercial important person) сектора за да ни вземе визи, а летището временно се било използвало и като военно, защото новото летище Имам Хомейни в покрайнините на Техеран не било готово! Ами, те защо не ги пишат тези неща в google, а трябва на мен да ми излизат ангелите и дяволите дори?

Това е началото на първото ми пътуване… Очаквайте продължение на това, какви странни и интересни неща ми се случиха през следващите 5 пътувания!

Очаквайте продължението

Автор: Пънар Кязим

10 коментара

Switch to mobile version