С днешния пътепис ще завършим пътеписната 2012 година. Това ще бъде пътепис за самите нас – как ни вижда емигрантът, завърнал се десет години по-късно милата ни родина.

С което искам да ви пожелая честито Рождество Христово и една щастлива Нова 2013 година. Ще се видим през януари!

(а междувременно можете да продължавате да изпращате пътеписи 🙂

След 10 години

България, София и Перник през очите на емигранта

През 10-те години, които прекарах извън България, много пъти съм си представяла този момент – когато се връщам – като впечатления, чувства. Аз съм емигрантка, в пълния смисъл на думата. Не съм на дълга екскурзия, на гурбет, или в изгнание. Емиграцията е мой избор, вероятно и затова нямам проблем с нея, за разлика от много други хора, живеейки далеч от родината си. Преместих се в Щатите преди почти 10 години – смених професията си, себе си, начина си на живот. Не мога да кажа,  че съм страдала от носталгия в тези години – липсваха ми определени хора, но нищо повече. Мнозина биха нарекли това национално предателство, за мен е право на личен избор – за мен домът ти е, където се чувстваш добре, а не където си роден. Има едно усещане – много особено – което човек изпитва, като се озове някъде – че всичко му е познато, удобно. Единственото място, в което аз съм се чувствала така, е Щатите.

Има други държави, които намирам впечатляващи, но не се виждам да живея там. Изписвам всичките тези редове, за да е ясно на читателя през какви очи

ще види София и Перник,

ако продължи да чете по-надолу.

Всъщност аз не знам много за живота в България в последните 10 години – откъслечните ми впечатления се дължат на разговори с приятели и роднини, и повече – на статусите във Фейсбук на приятели, повечето – бивши колеги – журналисти. По тази причина не ми е много ясно къде отивам. Затруднявам се дори да се ориентирам в парите, не помня имената на важни улици в София, да не говорим за градския транспорт. Мога да изброя имената на двама-трима министри, президент и премиер… и кметовете на София и Перник. Това може да даде обяснение защо смятам, че на такива като мен, не бива да им се дава право да гласуват. Крайно мнение, но… не е лишено от смисъл.

На кацане София ми изглежда интересна –

на пръв поглед, интригуваща комбинация между ново и старо. Какво обаче се е случило с панелните блокове? Изглеждат  като построени с различни цветове блокчета Лего. От самолета това изглежда забавно, но по-късно отблизо – никак даже. Панелното многоцветие е само един от многото индикатори за начина на мислене и живот в България. Схващам, че всеки носи отговорност за собствената си кутийка, обаче има един момент на избор на цвета отвън, в който повечето решават на различен цвят с ясната мисъл, че с това ще допринесат към облика на сградата.

Изглежда всеки съзнателно или не, се стреми да бъде различен, и тази потребност е толкова силна, че намира израз в този безумен за мен начин. Тази потребност за експресивност намирам по-късно и в графитите. Те са навсякъде. Отново, за моите очи, това е краен опит да изразиш себе си. Колко нечут трябва да се чувстваш, за да оставиш „посланието“ си на сграда… или мотрисата Перник-София?!

Различните цветове също са отражение на друга тенденция – загубата на „ние“ за сметка на „аз“ – какво значение има как изглежда цялата сграда, важното е, че моят дом изглежда добре. В тази връзка вероятно са и примерите на алуминиева дограма на сгради с ронеща се мазилка отвън.

Много се радвам, когато

разбирам, че Панаирът на книгата тече в НДК!

Имам чудни спомени от тези изложения и нямам търпение да напълня една торба с книги. Какво е изумлението ми, когато „торба“ не се дава с покупки и трябвало да съм си я донесла! Но… ми предлагат нелюбезно да си купя малка торбичка за 50 стотинки. Честно казано, обидно ми е, че при цени на книгите от 15-20 лева, трябва да си купувам торбичка, която вероятно струва няколко стотинки. Интересното е, че някои издателства любезно ми опаковат книгите, а други се пазарят като горния пример. Някакво си издателство „Вакон“ са особено неучтиви. Всъщност аз НЕ трябва да купя тези книги на всяка цена. Мога да живея и без тях. Учудвам се, че не осъзнават това.

За мен това е неуважение към клиента, дори книгите, които ще трябва да бъдат наблъскани в дамската ми чанта. Това е едва първият ми сблъсък с българската потребителско-търговска култура.  Идат още много!

Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!

Вървим по „Витоша“,

радвам се, че най-накрая транспортът е изваден от улицата и тя изглежда добре. Но аз не мога да не извадя фотоапарата си при вида на някакви найлонови или стъклени колибки от двете страни на улицата. Какво е това?! Обяснено ми е, че те са част от заведенията, и там се настаняват пушачите. Едва се сдържам да не напиша „хахаха“, българинът пак е измислил как да заобиколи закона, някои неща не се променят. Тук не мога да не вметна моето скромно мнение, като човек, който е бил свидетел на същите промени в Щатите преди години, но без колибките – лесно е да се въведе такъв закон в държава, в която пушачите са малцинство, но в България изглежда е обратното. Дори наличието на колибките е достатъчно, за да стигне човек до това заключение. Ако 60-70 процента от населението пуши (тук спекулирам  с цифри!), законът е обре чен да причини много подобни прояви на творчество, за да бъде заобиколен. Тук опираме до виждането, че там законите имат наказуем характер спрямо обществото. Като да сложиш общество от човекоядци на марули. Не ме разбирайте погрешно, не е редно да се пуши на обществени места, след като това вреди на другите, но такава мярка е прекалена при знанието, че пушенето е повсеместен порок.

Да се върнем на

потребителската култура –

примерно в облекло и обувки – в България определяме размера си по следната схема: най-малкият размер, в който успея да се побера. Това е особено видимо в обувки и сутиени. Еее, знам, че не подозирахте, че щяхте да четете за сутиени в пътепис…, но си струва. Не може да не сте забелязали нечии телеса,  сякаш готови да разкъсат оковите на текстилния артикул. Да уточним, това не е, защото „телесата“ (къде пък намерих тази дума, но, знам, че се сещате за какво говоря) са напращели от желание и внушителна големина…, а просто защото са наблъскани в по-малък размер окови. Не толкова впечатляваща, но еднакво безумна е гледката на обувки, в които нахално са се вместили незаслужено големи стъпала, или пък чехли през лятото, които свършват някъде около средата на петата. Това опира до ценностите – колко е важно как нещата изглеждат на външен вид! В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш, ядките на масата (подсеща ме моята приятелка). Какво значение как се чувстваш, удовлетворен ли си, щастлив ли си, спокоен ли си. Важното е, че си си платил и надплатил данък „обществено мнение“. Хм, не е лесно да се живее така.

Аз също се превъзнасям по опаковките – нещата изглеждат много добре. Магазините са покрити с мрамор и гранит, което… не се оказва много добра идея няколко дни по-късно, когато заваля сняг, но това е друга тема.

Важното е да изглежда добре!

Да не забравя да добавя и метрото – чудно! Но… като е сухо.

Централният площад в Перник

също е мраморен, наистина е красив. Не мисля обаче така, докато се придвижвам като робот на кънки, по хлъзгавата повърхност, която почти няма как да се избегне. Мислено роптая срещу гениалната дизайнерска мисъл, която обрича всяка зима толкова хора на ненужни и предотвратими травми. Предусещам и медийните заглавия от новата част на метрото, след някой ужасен инцидент.

Преди да се отнеса към следващата тема, която ми е близка до сърцето, да не забравя да напомня, че аз идвам от страната на консуматорското общество.

Защо в магазините в България търговците са нелюбезни?!

Както и да го мисля, пак не разбирам защо не оценяват, че потребителят е решил да купи нещо от тях. С приятелка влизаме  магазинче за сувенири, първите думи на продавачката са: „Внимавайте да не блъснете нещо!“ Презумпцията е, че ще блъснем. Навярно тя има ясновидски способности. В средата на магазинчето има кашони, които биват разопаковани, и не можем да стигнем до половината стоки, но за това думичка не е спомената. След няколко минути излизаме със сувенири за поне 20 лева, и сме изпратени също толкова нелюбезно. Ако бях сама, със сигурност щях да се обърна и да изляза на секундата, но в името на добрия тон – гледам, че приятелката ми не е видимо възмутена, се съсредоточавам върху сувенирите. Имам подобни преживявания в много видове магазини. Чувам дори злобни коментари. Защо?! Всъщност в магазините за дрехи, особено по-малките, е трудно да се пазарува – всичко е сгънато, и за да се види модел и размер, трябва да ви го разгънат. Въздишките на възмущение обикновено започват на втория или третия артикул.

София винаги ми е харесвала, и сега ми хареса –

да сме точни, централната част. Озадачи ме обаче, че разкопките пред ЦУМ бяха покрити с найлони. За мен, а подозирам, че и за други посетители, би било интересно да видя активните разкопки. Все ще трябва да има начин да се покажат и през зимата. Това е изключително богатство на страната, и поне в моите очи е грях, че не се извлича максималното от него. С удоволствие щях и да платя, за да ги видя.

По повод на потребителската култура с моята приятелка започваме спор за една кожена шапка, която наскоро тя си е купила за достойна сума. Спорът е дали е от истинска козина, или синтетична. Тя ми обяснява колко сертификати имала шапката. Решаваме, че ще запалим няколко косъма, за да видим дали ще пуши или ще се разтопи. Мислено се надявам да не съм права и шапката да се окаже истинска. Жалко е човек да не е сигурен какво купува, и дори да бъде тенденциозно лъган. Козината не е истинска.  Ментетата са навсякъде – ботуши и бижута Chanel, ботуши UGG, чанти и аксесоари всякакви,  маратонки Gucci.

Видях и

качествени български стоки, но на неконкурентни цени

Нелогично ми се струва, че едни непретенциозни кожени ботуши са 200-250 лева, което е половината или една трета от една учителска заплата. Мога да се сетя и за други определения на това положение.

Съзирам един миксер в магазин и дърпам моята приятелка да й обясня колко е хубав, удобен и какво удоволствие е да се готви с него… Спирам изречението по средата, когато виждам, че струва 700 лева. Миксерът струва в Щатите 250 долара. Същото се случва с парфюм на известна марка, обувки… „Интересна работа, при вас заплатите са по-високи, а при нас цените са по-високи!“, казва тя. Обяснява ми, че има глад за качество, купуваш нещо, което изглежда добре, но след като го използваш няколко пъти, то е неузнаваемо. Учудвам се, знаейки, че тя купува неща в по-високия спектър на цените.

Идва момент, в който

започваме да се забавляваме с цените –

исках да купим калкан, защото при нас няма. Сменям си намеренията, когато забелязвам цената му – 35.99 лева. По-скъп е от сьомгата, която е пристигнала от хиляди километри, а калканът идва от Черно море. Също, не се продава на килограм, а цял, което означава, че цената на вечерята току що се премести в страната на трицифрените числа.

Из двата града не видях усмихнати хора.

Наясно съм, че животът в България е много труден. Но също е и реалистично, че не всеки носи мъката на света на гърба си. Но не намира повод да се усмихне. Това обяснява, че понякога срещам странни погледи. В тази връзка, моята приятелка ми разказва как като се преместили в друго жилище, казвала „Добър ден“ на съсед. След няколко пъти той започнал да ѝ намига, като я срещнел.  „Каквото и да става, не казвай на никого Добър ден, че кой знае как ще го изтълкува!“, предупреждава ме тя, знаейки, че ще кажа.

Близките ми ме инструктират грижовно, какво да правя и какво не, и с право. Махни диамантените пръстени, гледай някой да не се блъсне в теб, това обикновено значи, че са те обрали, дръж си чантата под око непрекъснато, не дръж пари в джоба, избягвай градски транспорт, ако е пълен, не се издавай, че не живееш тук.

Последното се оказва трудно – плащам 10 лева за такси от гарата до Орлов мост. Хем си мисля, че вече знам как да хитрея, и казвам, че отивам до Орлов мост, а не до Телевизията. Това с хитреенето е забавно. В трамвая приличам на детектив от ФБР, оглеждам се внимателно, не отмествам поглед от чантата си. Чувствам се като победител, когато слизам от трамвая без да са ме обрали! Колко лесно било човек да се чувства победител!

Друга важна за мен тема – езикът!

Какво е станало с езика?! Ако той е отражение на съзнанието, имаме сериозен проблем. Докато блуждая на гарата в Перник поради 40-минутното закъснение на влака за София, чувам разговор между момиче и момче, студенти. Бъдещата финансистка казва: „Така съм се увъртела отвсекъде!“. Чувам много изрази със сходен характер – съсипа ми живота, разказа ми играта, има и по-цветни, които мисля да спестя, но вие ще се сетите. Общото между всички е усещането за победеност и слабост. Чух и нови тенденции – вече не се добавя емоционалното обръщение „бе“ в края на посланието, а „ве“. Също не се казва „много“ или „ного“, а „ногу“ или „многу“.  Много е важно да се пише на кирилица, по-малко важно е, че е с грешки. За мен е по-важно обратното – и на латиница може да се види дали някой е грамотен.

Докато се преструвах, че няма да падна на заледения площад в Перник,

дочух интересен разговор зад мен

Двама мъже оживено обсъждаха нещо, което се казваше „чук-чук“, в началото не ми беше ясно какво е, но скоро ми се изясни – разговорът всъщност беше дълбок сравнителен анализ между две еротични издания, но едното явно вече не съществувало. Нали се сещате, че с готовност се примирих с мисълта да се размажа на леда, като отместя вниманието си от всяка стъпка на леда, за да видя двамата участници в този разговор. Двамата юнаци бяха на поне по 60 години!

Чух и възрастна жена да ругае на доста цветист език, а един дядо да дава гръмогласни наставления на служителката в пощата в Перник как да си върши работата.

Малкото квартали, до които се добрах,

бяха мръсни, хаотични. Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.

Магистралите, чувам, са докачлива тема, та да кажа – магистралата до Перник, също известна като Голфстрийм, ми хареса!

За краткия ми престой се сблъсках и с друг феномен – като се обадя на някого по телефона, ми затваря. В началото много се чудих защо ми затварят тия хора. Оказа се, че те ми щадяли телефонната сметка така.

Озадачи ме отношението към емигрантите – преди да замина, имах проблем с документи, и изчетох разни форуми по темата – разделението между българите, които живеят в страната, и тези извън нея, е ужасно. Да си емигрант не е геройство, нито пък да си останал в страната – и двете носят трудности, но и радости. Аз мисля, че е избор.

Да си патриот обаче, е много по-лесно отдалече

В емигрантските очи родината има романтичен облик, затова няма да видите снимки на възрастни хора, които ровят в боклука, на улични кучета, на калта, защото не искам да ги помня.

Топли и уютни празници на всички!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

Други разкази свързани с София – на картата:

 София

Ad fontes!” биха рекли знаещите латински и знаещите откъде започват пътеписите в България 🙂 От Ниагара, естествено 🙂

Люси ще ни води там днес, да видим дали все още ври, кипи, беснува се, гърми* 🙂

Приятно четене:

Ниагара

Не може човек да е чел Алеко и да не мечтае да види Ниагара! И в моя списък на места, които исках да видя, Ниагара беше на челно място.

Никога няма да забравя първото си пътуване до там – странна работа, уж стигнахме в градчето, дори към мостовете към Канада се доближаваме, а тътен се не чува. Това беше първият сблъсък с реалността преди век – днес човек толерира ежедневно такава смесица от шумове, че водопадите днес не произвеждат внушителен звук! За да чуете тътена, трябва да се приближите наистина до тях. Аз наивно си представях, че са толкова грандиозни – по размер и звук, че сякаш с величието си те теглят към себе си. Ама не, всъщност можете да минете през градчето Ниагара и да подминете водопадите.

Мисля, малко физически данни са нужни, за да стане по-ясна картината.

Водопадите същност са три

Най-големият е Подковата. Те са на границата между САЩ и Канада – водопадите се образуват при вливането на река Ниагара в езерото Онтарио, поради различието в надморска височина между двете. Това обяснение е доста примитивно, но мисля, помага на въображението ви да си представите за какво става дума. По ирония (геополитическа), два и половина водопада са американска територия, само половината от Подковата е канадска, но водопадите се виждат по-добре от канадската страна. Т.е. от канадската страна водопадите се явяват като на картина пред вас, докато от американската страна, те са до вас – виждате и усещате умопомрачителната сила, скорост и количество на водата. Вечер огромни прожектори със светлини в различен цвят огряват американската част на Подковата – гледката си заслужава!

Другата реалност, която удря туристите е, че

американската част е ужасно западнала – градчето е бедно,

зле поддържано, дори самият парк не се отличава с красотата, която обикновено може да се види около националните забележителности. Американците уважават всяко камъче, ако зад него има някаква история и незабавно строят туристически атракции около него. В Ниагара не е така. Хотелите наоколо са по-скоро мотели, най-добрият е всъщност Дейс Инн, който е от верига на съвсем достъпни хотели, останалите са общо взето ужасни и цената на стая е около $200 долара. Положението с ресторантите е подобно – много индийски ресторантчета или даже сергийки, много малък избор на добри ресторанти. Помня, че при едно от пътуванията ми, попитахме специално в хотела кой ресторант биха препоръчали, мислейки, че не сме намерили „правилните“ ресторанти досега. Пратиха ни в италиански ресторант, в който платихме $50 за вечеря, която беше толкова ужасна, че изядохме само хляба.

Другата забавна история беше с търсенето на Starbucks – съпругът ми, пристрастен към кафе, обиколи целия град, за да намери Starbucks, убеден, че просто е невъзможно да няма, предвид, че са на всеки ъгъл. Не и в Ниагара. Няколко часа по-късно, вървейки по моста към Канада, за да видим водопадите от моста, от погледа му не успя да убегне чаша Starbucks, която една жена носеше. Въпреки, че американците не са типът хора, които заговарят непознати за това откъде са си купили кафето, нищо не беше в състояние да го възспре! Оказа се, че е… купено в Канада. И така стигнахме до безумния разговор с емиграционните на границата: „Каква е целта на вашето посещение в Канада?“, питат официозно те. „Starbucks“, отговаря искрено Скот. „Хм…“, усъмняват се те. Скот усмихнато клати глава. „Колко дълго възнамерявате да останете в страната?“, не се примиряват с отговорите му те. „Зависи колко далече оттук е Starbucks“, не се предава и той. Добре, че хората имаха чувство за хумор…

Green Island, Niagara Falls, NY 14303, USA

Последното вмятам, защото спомените ми за емиграционните на тази същата граница няколко години по-рано са малко по-различни. Тогава моя приятелка и аз, горди притежателки на J-1 визи за студентска бригада, бяхме любезно запознати с “черния списък“ на държавите, чийто граждани биват препращани на интервю в Бъфало. Списъкът се помества на лист формат А-4, и България се намира в компанията на Бурунди и Буркина Фасо. Консулството в Бъфало имаше няколко почивни дни и така отгледахме Канада през моста. Подобно беше преживянето на майка ми в опит да види Ниагара от канадска гледна точка, но в консулството в Детройт – каквито документи не се сетиха, не поискаха, и накрая (няколко часа по-късно) й дадоха 6-месечна виза (ние щяхме да бъдем в Канада само 4-5 дни), след като тя беше готова да се откаже. Нейната огорчено-обидена реакция беше: „Тия ще ме накарат наистина да стоя 6 месеца напук.“

Такива работи на канадската граница, ако имате туристическа или студентска виза, пригответе си здравите нерви.

Има нещо в Ниагара, което не може да убегне дори на най-ненаблюдателното око –

индийците! Те са навсякъде

Там има толкова индийски туристи, че първия път си помислихме, че има индийска конференция. Но в следващите няколко пъти „конференциите“ също течаха в пълна сила. Погледнах в Bing, очаквайки да намеря някоя интересна история, но само две теории се появяват. Едната е, че в Индия Ниагара се счита за една от забележителностите, които човек трябва да посети. А другата е, че понеже Индия е наричана „Страната на реките“, те имат значение на светиня. Струва ми се, че има по малко истина и в двете теории, но каквато и да е историята, индийците са навсякъде в Ниагара!

Канадската страна на водопадите

е съвсем различна от американската, всичко е прилежно подредено, поддържано. Симпатични ресторантчета на всяка крачка, детски увеселителен парк, казино, известният ресторант на кулата, Planet Hollywood… и, естествено, Starbucks!

Оградата на едното рамо на Подковата е съвсем близо до водата – такава мощ и чувство на необратимост! На всяка минута се изливат 168 000 кубични метра вода от височина около 50 метра. Много интересно – ако стоите известно време, взирайки се във водопада, добивате чувството, че всеки момент водата ще спре, скоростта ще намалее, количеството ще спадне, защото цялото това изливане на вода от реката в езерото е изключително необичайно, сякаш резултат от нещо временно – порой, спукана стена на язовир… Но водата поддържа своя ход. От езерото Ери до езерото Онтарио. Интересно е, че ерозията променя (невидимо) релефа на водопада – всяка година ръбът на Подковата се мести навътре с около 30 см, в миналото, средно ерозията е била малко по-малко от цял метър годишно. Според интересно изчисление, при намалената скорост на ерозия, след 50 000 години водопадът ще изчезне, защото ерозията ще достигне езерото Ери, откъдето тръгва река Ниагара.

50те метра, от които се изсипва водата, разбира се, са предизвикателство за търсачи на силни усещания – разказват се истории на смелчаци (или не съвсем!), които скачали в бурета. Има една уникална история, която ще чуете там – за дете, което паднало през оградата (това е съвсем реална възможност и днес!) и оцеляло благодарение на помощта на едно от корабчетата, които возят туристи в езерото до вътрешността на Подковата.

Другата легенда, която се разказва там е, че някои почитатели на хазарта намирали смъртта си във водопада, след като загубели всичко в казиното от канадската страна.

По-оптимистично, около водопадите се предлагат допълнителни атракции – разходка с хеликоптер, балон, корабчето, едни мостчета под по-малките водопади, сигурно има и други, но не се сещам. Хеликоптерът сигурно си струва, но това удоволствие е обикновено по-скъпо. Балонът всъщност не лети над водопада, намира се встрани от водопадите, издига се нагоре и слиза, не си струва. Разходката с гумирани дъждобрани под малките водопади също не си струва. Виж, разходката с корабче към Подковата е чудна – само да сте наясно, въпреки дъждобрана, ще станете вир вода! В един миг нищо не виждате от водата, която ви залива, нищо не чувате от грохота на падащата вода, нямате милиметър сух по себе си, обаче… нищо няма значение! Нещо като профилактично проветряване на мозъка! Или по-точно – като мозъчна авто-мивка!

Ниагара през зимата също си заслужава да се види! Ветровете понякога ви подсигуряват с подобаващо намокряне и без да слизате на разходка с корабче, но пък гледката на снега по огромните камъни отстрани на езерото и сипещата се вода, е невероятна!

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

*Ясно е, че е цитат от Алеко и без да слагам кавичките, нали? – бел. Ст.

Други разкази свързани с Ниагарския водопад – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂