Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
май 19 2014
Продължаваме с разходката на Цветан из Асуан и околностите му – миналия път посетихме Коптската катедрала в града, а днес, като едни истински Антоний и Клеопатра ще се разходим с фелука по Нил. Приятно четене: Романтична разходка с фелука в Асуан (Египет) Имахме платен ваучер за разходка с типична египетска платноходка- фелука […]
май 12 2014
Един от любимите ми географски въпроси е: на ширината на кой град в стария свят се намира Флорида? Винаги е полезно да се знае кое колко на юг/север се намира (напр.Ню Йорк е южно от Солун, а Чикаго е точно „при“ Кресненското дефиле). Та, Флорида „се намира“ приблизително на ширината на южния египетски град Асуан, […]
февр. 11 2013
Днес започваме още една обиколка на Африка. Този път не на мотор – този път ще се качим на Лендровера (Сухопътния пират) на Александър и Росен и ще тръгнем от Египет с цел – Южна Африка. За разлика от пътуването с мотор, този път ще пристигнем направо в Египет, за да освободим джипа от митницата.
Започваме, приятно четене:
Въведение
Ден 1-3 (понеделник- сряда)
След толкова много спънки и перепетии – закъсняла виза за Судан, липса на ферибот за Вади Халфа, проблеми със самолетните билети и двукратно отлагане, леко сме изненадани самите ние, че сме на летището в очкаване на полета до Алекандрия, Египет през Истанбул.
Липсва трепет, нетърпение или радост в очите – само мрачна решителност да си получим колата и успеем да хванем лодката от Асуан за Судан. Евентуално.
Няма нищо лесно поне в тази експедиция. По случайност разбираме, че всъщност кацаме на летище, което е на 80 км от
тъй като местното е в ремонт, при това в 3 след полунощ.
В самолета туристите сме само ние, както и на самотния тъмен пакринг пред терминала. 2-ма съмнителни местни се опитват да ни вземат до Александрия за 200 египетски паунда (4 паунда = 1 лев). Въздухът е тромав, гъст и влажен, а наоколо ни е един пуст терминал и няколко частни автомобила. Спазаряваме се за 150 паунда само за да установим, че се возим на автомобил, който не струва и толкова. Пежото е забравило отдавна възрастта си, воланът е завъртях наполовина, за да върви колата направо, а вторият таксиджия почти се е сбил с нашия шофьор за бедните ни турстически души. В допълнение водачът караше без фарове – сигурно сме пропуснали нещо в човешката еволюция.
Сутринта е пълна с подсвиркващи лади-таксита, магарешки каручки и стрес да намерим агента, който трябва да освободи автомобилът за ден, два.
След панорамна обиколка на града на Александър Велики показваме на таксиджията коя е улицата, която търсим – минава през нея два пъти, преди да се престрашим да го заговорим.
Ахмед, служител в агенцията, ни посреща ликуващ – идват неговите пациенти и той е лекаря и лекарството, майката и бащата на нашите проблеми. Приканва ни да издадем пълномощно на името на агенцията и ни осигурява транспорт от двама дребни субекта, които изглеждат повече дребни, отколкото субекти. Уверява ни, че всичко ще е наред и да се наслаждаваме на древния град – домакин, тъй като колата ще получим в офиса му готова за път. Въпреки моите писмени призиви да освободим колата за ден, щело да отнеме 2-3. Максимум.
е смес от пот, адреналин и разперени ръце с хартии в тях. Докато единия субект чака в тълпата от блъскащи се горди александрийци, аз заснемам отсрещното кафе и местна лелка, цялата в бурка, която е и оператор на копирна машина на тротоара. Реакцията е мълниеностна, а ударът – безпощаден и твърд. С извисен до фалцет крясък лелята се нахвърля върху ми, прескачайки платното и трите лади, пъплещи по него и в потока писъци, вайкане и арабски долавям в погледа й укора защо съм я снимал. Идват още 2-3 любопитни и скучаещи минувачи, които окончателно ме убеждават, че не съм прав и затривам през зоркия й поглед моето нахалство.
След много висене и чакане, съпроводено с наблюдения на околния свят, хора и атмосфера, пълмощното не е заверено, тъй като трябвало заклет преводач да ми го преведе, преди да подпиша. Връщаме се в офиса, Ахмед ни се усмихва, докато ние убиваме час-два и тръгваме към друга съдебна сграда. Там заклетия преводач ни заклева, че никакво пълномощно не можем разписа, докато нямаме печат от емиграционните служби, които вече не работят. Понеделник свърши, а с него и нашите мечти да се сборим с бюрокрацията. Жертвите все пак щяхме да сме ние.
Вторник сутрин, добър ден да свършиш изостанали работи и разчистиш сметки с египетската система. Ахмед отново е убедителен, че всичко е наред и че не е тяхна вината за пропуснатия понеделник. Отправяме се към трета държавна сграда, в която тълпите се разбиват в гишетата с грохот, пот и викове. Дребният субект яхва вълната и се опитва да предугади накъде духа вятъра. Скоро към четата ни се присъединява и заклетия преводач и за час системата се огъва, подпечатвайки подпечатаните ни на границата паспорти.
Действието се принася в лобното място на понеделнишките мои снимки. Тълпата от упълнощители се е увеличила, което предвещава още повече чакане. Лелката зад копирната машина на тротоара ме съзира и прави контакт с очи, а после открито ми маха и весело върти бурка. Минава час в скука и сърфиране през мобилния ни рутер. Лелката преминава покрай мен и закачливо ме бута по рамото – сигурно иска да сме приятели.
Шумът от тълпата изведнъж се нарушава от викове, дърпане и крясъци на дива разгонена котка. В нотариата е започнала кавга. Лелката зад копирната машина вече не е зад копира, друг е нейният дълг – като под бойна тревога се изнася в сградата и се включва на нечия страна с най- гръмогласно и пронизително викане. Скоростта на звука гони скоростта на светлината. Ето моя звезден миг на фоторепортер от мястото на събитието. В кадъра на телефона са виковете, спора и купчината клиенти и клиентки. Уви, недостатъчната ми бързина в боравенето с телефона не остава незабелязана. Двете враждуващи страни, това кълбо от спорещи има общ враг – снимащия турист. Към тази тълпа се присъединяват всякакви скучаещи и весело изглеждащи хора, заели позиции в и около нотариата. Заклетия преводач се хвърля да адвокатства, всички ме сочат с пръст и крякат неистово, осъждайки постъпката ми да снимам техните вътрешни работи. Кулминацията настъпва, когато хилав младеж изхрачва нещо на арабски. Преводачът го хваща буквално за гърлото, стискайки мършавата шия, младежът отвръща и тълпата надушва вече кръвта. Моят телефон е в ръцете на един от най- силно викащите, който изтрива видеото, показвайки екрана на противниковата страна победоносно. Последният акорд на тази кандидат-трагедия е поуспокоената тълпа, която ме изпраща с нравоучения на висок арабски тон и вайкания.
Таксито ни отвежда отвъд бурята, а на въпрос защо преводачът хвана за гърлото младежа така внезапно, рискувайки кожите ни, ми бе отговорено: „Той каза, че сте евреи и всички вкупом без угрезения трябва да ви пребият“.
Потънали в мисли за местната народопсихология стигаме до поредно гише, където трябва да платим едномесечния престой на контейнера в Александрия. След дълго чакане и без изненада ни уведомяват, че и тук има проблем. Следва връщане в офиса на агенцията и извинителен ахмедов поглед. Денят е към края си, а битката не.
Александрия, ЕгипетРешаваме в сряда да пътуваме до Кайро, тъй като заради закъснението ни изтича визата за Етиопия. Наемаме кола, Ахмед ни уверява, че работи като за трима, за да вземем колата до четвъртък.
В посолството ни канят и изслушват с интерес. Следват 2 телефонни разговора и учтив отказ – не могат да ни дадат нова виза, докато настоящата не изтече окончателно и безвръзвратно. Освен това защо не отидем в посолството им в Хартум, защо точно при тях изниква проблема…! Още по- любезно ни посочват вратата, тъй като единствения друг начин е да ни отменят първата виза, но нямали причина. Убеждаваме се едни други, че няма, няма да няма как. След 1 час на фона на тв репортаж за победата на Обама, получаваме тържествено визи за Етиопия. Втори път за последните 2 месеца.
Следобяда разглеждаме пирамидите и биваме почти отведени в музея на папируса – най- обикновен магазин. Там се дивихме на търгосвките умения на мениджъра, който на изпроводяк реши да сподели и следната египетска сентенция: „Моли се на Аллах не за здраве и пари, а да те прибере, когато ти се наложи да г молиш за здрав и пари“. Времето ни в този „музай“ не беше пропиляно.
Ахмед заявява недвусмислено по телефона: “ Мистър Алекзандър, колата вероятно ще освободим в събота“. Няма начин, обяснявам аз ситуацията с ферибота и крайната ни необходимост да си вземем Дефендъра. „Има, има – и продължава Ахмед, докато обяснява, че прави невъзможното в неговия 5-часов работен ден да свърши това, за което сме платили преди месец и което е обещал.
Утре, в ранни зори на ден 4-и от нашата неравна и предопределена битка с Египетския бизнес и митници ще мерим аргументи и тон с Ахмед.
Заповядайте на административен туризъм в Египет, ние ще ви консултираме и обещаваме незабравимо изживяване!
Ден 4 (четвъртък)
Днес сутрин трябваше провидението да реши ще си получим ли автомобила и дали ще хванем тоз голям бял ферибот за Судан.
Твърде много противоречиви и понякога садистични мисли измъчваха съзнанието ми, докато се опитвах да заспя.
Започнахме както обикновено – Ахмед се усмихва и обяснява как всичко е направил по силите си и как ще продължи дори отвъд тях през деня.Все пак се примирява с топлата, дори гореща, хм молба да видим и собственика на агенцията – ще го изчаме да дойде.
След час идва и информацията, че колата товарят в неделя, 11.11, а нас – на 13.11. Ако не си получим Дефендъра днес, шанса да хванем този ферибот фантом, този месечен междупустинен транспорт ще клонят към нула.Ние чакаме и надеждата бавно изтича с изтичане на минутите безценно време за нас и без никакво значение за местните.
Денят преполовява и идват две новини – лоша и по- лоша. Лошата е, че по- рано от неделя нямало шанс за Дефендъра, а още по- лошота е, че на карнета ни му бил нужен спешен печат, който само в Кайро и само днес може удари местната автомобилна асоциация. Ахмете, а като ти пратихме карнета преди 3 седмици защо не се сети за този печат?! И Александър Велики, основател на този град не би могъл да разсече този възел.
След половин час широка и сгъстена дискусия с половината офис на агенцията все пак се оказва, че можело и в Александрия, но там отказвали.
Решени да вземем в наши ръце инициативата, искам от Ахмед телефон и име на човека, който в този град взима реченията за нашата бедна кола. По погледа ми Ахмед разбира, че нещата са вече на живот и смърт и неговата помощ ще реши собствената му съдба.
Ладотакси, задръстване, привиден хаос и сме при класическия бюрократ – стол с 3! възглавници на него, строг поглед, вещо перо и пренебрежителни маниери. След 1 час убеждаване, обясняване, настояване и разясняване що е то бг талон и как се разчита той в Африка, дедо чиновникт се навива да свърши делото народно за 500 паунда. Един от посетителите ни успокои да сме спокойни – това е Египет.
Връщаме се с копиран лист хартия и 3 думи, написани с химикал от членът на автомобиланата асоциация при Ахмед.
Очакваме следващата проблем, предизвикателство или поне задача да опровергаем теорията на относителността.
Всички в агенцията са притихнали, съпричастни на падналите в безславната битка със системата европейци. Тишината е неуместна, съкрушителна и съзлива.
Няма по- добър момент от този да звънне на телефона ми. Имаме уредена среща с шефа на митниците (благодарим, Румен!), който ни очаквал и който изразил готовност да сложи край на нашите мъки по един или друг начин.
Отивам при Ахмед и го соча с пръст, че директорът го очаква заедно с мен, след което той тихо посочва себе си да потвърди, че ме е разбрал правилно и тихо потъва в стола си от притеснение. След секунда се окопитва и ентусиазирано и развълнувано обявява, че няма да стане, тъй като се искало да имаш лиценз, за да влезеш на пристанището, каквъвтоние сме имали неблагоразумието да нямаме.
Още приказки, още 2 часа чакане и о, чудо – вече сме асоциирани към пристанището, истински митнически агенти или поне гост-агенти.
Влизаме като завоеватели на
никой не знае какво ни е коствало да стигнем до тук. Никой няма да ни спре да се видим с Капо ди тути капи.
Директорът ни приема след молитвата си – нахълтваме цял взвод хора – служители, агенти и двамината българи – страдалци.
Дискусиите на арабски винаги ми се струват вълнуващи и предизвикателни за тъпанчетата. Намира се начин да се оправят документите, успяват да издирят запразнил кранист да изкара контейнера, дори проверката на колата ще стане днес. Благодарим, гу‘син Директор. Но! Местен регистрационен номер от пътната им полиция – в събота дообяд- дори да обявим нова революция.
Нищо не се скъса в мен при тази страшна присъда – след тези 4 дена на търчане, говорене, убеждаване, убеденост и убиване, няма какво да ни спре.
Фериботъте в неделя сутрин. Имаме все пак към 15 часа да минем 1200 км по местните пътища и смятаме да го направим, защото славата ни чака в Асуан. Когато стигнем ще знаем дали това е крайната ни дестинация или експедицията физически започва като се е справила с най- великата машина на бюрокрацията и безразличие, на което аз съм ставал свидетел.
Ахмед ни уверява, че всичко този път ще е наред и след като платим поредната сметка, в събота Дефендърът ни ще свали оковите на бюрократичното робство и ще поеме по пътищата на горен и долен Египет. И че ако се съгласим и му дадат отпуск, с радост ще ни придружи до Асуан – поне за кураж.
Петък ще е почивен ден и за нас, дано събота не е.
Дни 5-6
В петък мюсулманският свят почива. Както и ние покрай него. Като редовни членове на консуматорското общество посетихме местния мол сутринта, който по нищо не се отличава от европейски такъв. Жените без забрадки и бурки тук се виждат често, а KFC и McDonalds са пълни с гладни младежи. Колегата, закусил преди половин час в хотела, грейна, че отнове е в познатата цивилизация и се самонагради с втора обилна закуска в KFC. Купихме леген, за да пазим хигиена, доколкото е възможно, както и малко припаси за дълго и нощно каране.
Следобеда беше отдаден на
калният пазар на плодове и зеленчуци, разговори с местни тъмни субекти и дивене на хилядите дюканчета, пълни с килими, злато или електроника. Стоките с по- ниска добавена стойност бяха изложени директно на пътя върху сгъваеми сергии, обилно накичени с енергоспестяващи лампи.
Вечеряхме в меснен – в смисъл за местни – рибен ресторант, чийто лице представлява ръждива скара, 2 легена със скариди и една маса пресни риби . Избираш си на входа рибата, теглят и те поканват отзад в скромно помещение. Скаридите бяха чудесни, ако и да имаха малко горчив привкус от битката с бюрокрацията последните дни. Бяхме готови за битката на всички битки на други ден като шансовете ни не бяха добри, но не смятахме да се отдадем на примирение и обезсърчаване.
Събота сутрин
8.00 сме в офиса на агенцията. Няма никой. Ахмед пристига малко след нас. Офисът на агенцията е заключен, Ахмед няма ключ. Парите за таксата за контейнера са на бюрото му в едно с нашите паспорти. Както вероятно и плана му да свърши най- сетне работата, за която сме платили преди месец и половина.
8.20 все още сме в коридора, освен нас ленива котка преминава по стълбището и самотна хлебарка скучае по парапета. Ахмед се кълне, че до 3 часа ще сме в колата и ще сме забравили всичко лошо.
8.25 „Мистър Алекзззандър- подхваща Ахмед- по- добре, както предложихте, отидете до офиса на Greenline, а мой колега ще дойде с парите, които вие ми дадохте в понеделник“ . Това е контейнерната компанията, на която трябва да платим такса за забавяне на контейнера и такса магазинаж.
8.35 – тих ужас обзема сърцата ни, когато съзираме, че сме вече осми на опашката. Във вторник чакахме 2 часа и така не стигнахме до гишето, а имаше само 6 души пред нас.
9.15 – представител на агенцията вече кибичи с нас. Подканям по телефона Ахмед да вземе нещата в свои ръце, тъй като тенденцията клони към грозна реалност.
10.30 – сме пред Алекс порт в очакване на Ахмед и неговата кола. Вече сме лицензирани, имаме и лиценз и за другия местен порт Дехила, където всъщност е колата. На бас, че сме първите българи с комерсилен и свободен и официален достъп до пристанищната инфраструктура на града.
10.50 – след успешно паркиране, продължило един живот, вече сме в офиса на пътна полиция. Смразен съм от тоалетната, но нуждата е по- силна от обонянието и непонятните хигиенни стандарти. Излизам разтресен от преживяното, Ахмед ме хока, че съм ползвал точно тази тоалетна и се извинява, че това е Египет.
11.40 – „Мистър Алекзандър, правим всичко възможно, но дори с вашите връзки и препоръката на директора- тук е така. Но всеки момент ще вземем египетски номера и после да освободим колата от Дехила“
11.50 – отново сме при директора, който вика поочукан от администриране човечец да удря рамо в неравната машина със собствената им бюрокрация. Обхождаме дозина! гишета за различни подписи, печати и нови листя писания. В едното помещение в средата на гишетата стоят един до друг двама работяги, които си подават взаимно и внимателно много важни книжа и още по- взаимно си ги подпечатват. Кипи труд на митницата на Александрия порт, на който дори бай ти Ганя би се удивил.
13.00 – пътна полиция ще пратят с нас служител да направи сверка на шасито на Дефендъра, но след като свърши обедната молитва. Освен това не е ясно изобщо дали ще ни пуснат в Дехила, тъй като президента на Египет бил там. Струва ми се удобна възможност да опитам да споделя болката и щастието си от досегашния ни престой тук.
13.30 – след километрите кордон от полицаи, преминаваме през два входа на Дехила порт. Ахмед вече компетентно обяснява какво следва – ако колата се окаже същата, за която подозират, ще се върне в Алекс порт, където ще издадат местните номера и той ще ги донесе обратно ..
13.45 – вече сме при контейнера. Колата е цяла, шасито – каквото трябва да бъде. Сърцето радостно подскача, визуланият контакт с Дефендъра скоро ще е изконсумирана любов. Ахмед ме светва, че сега ще излезем с колата (което е нелегално) и ще отидем до Алекс порт за египетски номера, тъй като полицаят искал да види колата на място – ще кажеш, че е първия, който не вярва на документи, двама европейци и цяла митница, проверила колата още в четвъртък.
15.00 – все още вися сам до хиляди контейнери. Ахмед е изтърчал да асистира поредното разрешение, печат, писмо, изискване. Кранист на 25-метрова машина прелита над мен и спира, предлагайки ми да се кача горе и огледам индустриалната красота на района. Отказвам. После други двама ме заговарят и обсъждаме живота, Вселената и всичко останало. Поне не скучая и дълбая в мрачните си очаквания.
15.30 – преминаваме двата портала. На втория – чичко с гола глава иска да отворя капака, за да е сигурен, че не съм успял докато карам сам за 3 минути да пренабия рамата. Тряскам капака и той подскача 2 метра във въздуха. Видно е, че това е първи стрес на дедото от десетилетие. Ахмед иска да купи колата като се стигнем Кейп Таун – оптимист. С такава бюрокрация и съдействието на неговата агенция няма да стигнем по- далеко от Кайро и то догодина най- рано.
16.30 успешно достигаме Алекс порт, след като съм лавирал в блъсканицата лади и други представители на 60-те, успял съм да навлека гнева на местен джигит с микро-микробусче и даже веднъж вместо мигач съм свирнал с клаксон. Очаквано, пътна полиция затваряла в 16.00. Ахмед гледа в земята, докато аз настоявам да се видя с шефа на полицията в Александрия.
17.30 Хотелът ентусиазирано ни приема обратно (при планирани 2, вече имаме 6 нощувки в него). Дефендърът странно стои на фона на цяла Александрия, паркиран на централния площад. Той е нелегален с българските регистрационни номера. На кой ли му пука в този град.
С тази трагикомедия изпускаме ферибота от Асуан за Вади Халфа. Ако се уповавам на досегашния му график, следващия ще е след месец. Нуждаем се от премисляне, преосмисляне и всъщност осмисляне на престоя ни тук.
И все пак… always look on the bright side of life (http://www.youtube.com/watch?v=jHPOzQzk9Qo )– както пееха Monty Python.
Неделя- 7-ят ден
Което не означава, че можем да си позволим още часове и дни в очакване на египетските регистрационни номера – развиваме скорострелна мания да се махнем далеч от Порт Александрия.
Изкарваме багажа от хотела с тихата надежда, че това изнасяне ще е последните поне за следващите месеци и години. Делегата и непознат ни водят до портите на Алекс порт.
Колегата остава с Дефендъра пред строго охраняваните двери, а аз съм излъганото овчарче, буреносен облак и бюрократоразбивач в едно, който влиза в Светая Светих на египетския импорто-експорт.
Финалната част от свещеното ни дело да освободим колата си е комедийно шоу в няколко сцени. В действието се включват свежа кръв на страната на митническата ни агенция, пазители на портите, които ги вардят от нашите набези и стачкуващи докери за фон.
Вътре действите се разгръща от сградата на пътна полиция, послед в нечий незнайно кой офис и връщане на бойните действия на първото място.
Моето участие в района на действията е основно в ролята на убийствени погледи, куче-касичка и кибик.
Явяват се 2-3 сцени, в които аз общувам с отговорни фактори, разисквайки теми като защо в един техен формуляр пише една година на производство, а в нашия карнет – друга. И кое да вземат за вярно – великодушно им предоставих избора да пишат каквото си искат.
Кулминацията вероятно е около изискването колата да има пожарогасител.
За да ни дадат номера, колата трябва да е в Алекс порт и да покажем пожарогасителя. За да влезе там, трябва да има номера.
Делегата снове сред нова групичка служители. Скоро се сдобиваме не с 1, а с 2 огромни чисто нови пожарогасителя. Зрителите аха да излязат в антракт, когато действието хитро ги въвлича в друга проблематика – някой трябва да издаде документ – подписан и подпечатан сигурно и от главния пожарникар на метрополията, че тези пожарогасители с конкретен рег. номер са наша законнасобственост.
Още 1 час в търсене на някой, убеждаването му и воала – номерата – две ръждиви тенекии са вече при нас. Усупяхме да докопаме номера за невероятните 4 часа – нов световен рекорд, вероятно.
Бюрокрацията, в предсмъртна агония, задължава нейн представител да сложи номерата на автомобила. Но небесата са благосклонни и този проблем се разрешава с подкрепа на семейния бюджет на въпросния служител . Имаме свободен автомобил с египетски номера!
Всичко в нас е опустошено. Няма радост, няма ентусиазъм или кавито и да е чувства след този грандиозен момент. Това е една малка стъпка за човечеството и огромна за нас в неравната битка с местната бюрокрация и примиреност.
Сцената приключва с радостния делегат и неговия спътник – тръна в тяхната пета, таралежа в гажите им и кошмар в сънищата им- ние, си тръгваме. Все пак направиха немислимото и успяха да ни изпратят надалеч само след кратката една седмица, много нерви, още повече пари и разбити детски илюзии за вярата в системата и упование върху логиката.
Следват аплаузи от публиката, Дефендърът напуска сцената с подвита опашка за Кайро, а Ахмед, колегите му и цялата административна армия на Александрия излизат на бис.
След кратка консултация вечерта в Кайро, разбираме, че следващия ферибот е в началото на декември и че има къде да оставим Дефендъра и най- вече безценните египетски номера без угроза някой да ги отнесе в преизподнята.
Удивлението от глобалния свят идва, когато в 22.00 часа правим резервация за София, а 6 часа по- късно сме в самолета за родината. Разговорите по пътя за отминалата невероятна една седмица са постоянни, а смехът – искрен.
Чака ни усилена работа и планиране – кога ще е новия ферибот, как да си изкараме нови визи, кога изтича египетския номер. Буни ни и въпросът дали Ахмед се е въстановил след този титаничен сблъсък на туристи с липсата на правила, непохватна митническа агенция и лажерна администрация .
Антракта скоро свършва, очаква ни ново действие и сцена.
Очаквайте продължението
Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов
Снимки: авторите
Други разкази, свързани с Африка – общо – на картата:
Африка – общо
авг. 03 2012
Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, а днес ще прекосим Египет.
Приятно четене:
втора част
Кратка статистика на цените
В Египет 1$ струва 5,66 египетски паунда, а 1литър бензин е 1,75 паунда, което е под 50 стотинки. Има 90 безоловен и 92 обикновен.
И така все още сме в петия ден от пътуването 07.06.2010г. Фериботът пътува около 2 часа и в 15.30 часа бяхме на пристанището на
Естествено първото, което ни посрещна е административна сграда във формата на пирамида. Нали сме вече при фараоните.
Тук още с пристигането сгрешихме като слязохме доста рано. Моторите ни бяха на долния полу етаж на ферибота и трябваше да изчакаме да се изнесат всички автобуси и коли от горния. В това време към нас се приближи човек, който ни връчи с Мони по един документ – написан на арабски, а човека не говореше английски. Кой беше и как ни позна все още не мога да си обясня, но явно че това щеше да ни трябва. От вълнението, че вече сме в Африка въобще не се притеснявах, че всъщност слизам, без да знам къде ми е паспорта и какво въобще се случва.
Слязохме на пристанището с моторите и веднага отидохме към имиграционната служба. Тази служба е съвсем близо до пристанището. До нея се
Купихме, влязохме в службата, залепиха стикера виза и след точно 10 минути бяхме официално пуснати в тази страна. Гледам, цъкам и не мога да повярвам, че на фона на цялата суматоха, всъщност има абсолютен ред в преминаването на границата. Предстоеше трудната част с регистрацията на моторите, за което бяхме чели много и знаехме, че ще е адски сложно и ще отнеме време. Попитахме къде трябва да отидем, упътиха ни и спряхме пред един голям навес с коли, автобуси и камиони. Притесних се, защото мястото много ми заприлича на каналите в КАТ-София, от които доста съм патил и беше пълна лудница. Страшно много хора и всичкия багаж се разтоварваше, проверяваше и отново се качваше на всяко едно превозно средство. Ужас, как ще се оправим още се чудех.
Гледахме с Мони и се чудехме от кое гише да започнем обиколката. То какво ли се чудехме, като навсякъде пише само на арабски. Избрахме едно, влязохме, ама веднага ни изгониха, щото не сме били за там. В това време към нас дойде полицай от Туристическа полиция. Той ни каза да изчакаме и ще прати човек да ни помогне. Такъв вид полиция бях виждал само миналата година в Йордания и сега малко се успокоих, защото тяхната работа е да помагат на такива туристи като нас, които владеят до съвършенство арабския език и обичат да пушат и да се разхождат безцелно пред десетките гишета 😀
След около 5 минути при нас дойде друг полицай, който каза че ще ни помогне за всичко. Тръгнахме заедно с него и
Въобще си нямам представа какво попълвахме, какво давахме. Разбрах само, че направиха сверка на рамите на моторите и провериха багажа или по-точно питаха какво носим. Как какво – гащи и чорапи, наши родни, че тука си нямате. Тук не трябва да се споменава, че се носят фотоапарати, лаптопи, камери и др. техника, защото искат и за тях да се плаща такса. Записаха ми SPOT-а, като беше смешно че ме пита какво е това и аз казах GPS въпреки, че точно до него си стоеше истинския GPS. Човека пита къде му е екрана и аз някак от вътре ми дойде да кажа, че е стар модел. Митничарят каза, че може и да е стар, но ще го запише. Викам си добре, щом трябва.
Като цяло процедурата представлява както е при нас минаването на КАТ за регистрация на нов внос МПС.
Всичко струва по 150$ на човек. В крайна сметка след цялата процедура и след три часа обикаляне и смях с полицая, че горкия беше много отнесен и си загуби даже радиостанцията, имахме по два регистрационни номера и египетска шофьорска книжка.
Египетска шофьорска книжка
Египетски регистрационни номера
Общо три часа и вече бяхме готови. Без помощта на туристическата полиция нямам представа колко време щеше да ни отнеме, но със сигурност нямаше да успеем преди края на работния ден. За това съдействие даже нищо не се плаща. Помислих в България колко би отнело човек да си извади книжка и да регистрира МПС и се отказах да мисля, че да не си развалям настроението. Полицаят ни посъветва къде да намерим хотел и тръгнахме.
Вече карахме в
През цялото време на границата беше 42 градуса, страшна лудница, хората ни гледаха, радваха ни се или ни се смееха не знам, защото не разбирам арабски, но беше доста забавно. С помощта на едно такси намерихме хотела, на 10 километра след пристанището.
Настанихме се в хотела, което всъщност бяха бунгала, но много хубави и чисти. Поръчахме си по една бира и едва тогава можех вече да осъзная, къде се намирам – в АФРИКА. Бях доста развълнуван от този факт и по тази причина пих още една бира 😀 Километрите за този ден бяха около 400, но жегата започна страшно да ни мори и доста бяхме капнали от умора.
Героите са уморени :)
Около бунгалата си беше като оазис.
Хотелът
Всъщност Нувейба се намира на Синайски полуостров и точно зад нас беше и пустинята Синай, която предстоеше да прекосим. Nuweiba е съкращение от Nuwayba’al Muzayyinah на арабски език, което означава нещо като мястото, където Моисей отвори водата. Има нещо такова, защото точно на това място от Нувейба по права черта през Червено море е Саудитска Арабия и има нещо като подводен мост или по-точно плитчина с широчината на мост от двете страни на която е много дълбоко. Просто някакъв природен феномен, който започва от гр.Нувейба.
Приключи и този ден от нашето пътуване.
08.06.2010г. – Шести ден.
И тази сутрин станахме рано, въпреки че умората вече се натрупваше. Вечерта преди да легнем момчето на рецепцията ни обясни кой път да хванем за Кайро. Пътищата са няколко, но само един е отворен. Така тръгнахме по крайбрежието. Тук личеше, че е този район е бил с доста развит туризъм, но в момента всичко беше изоставено. Не знам каква е причината, но минавахме край доста хубави малки хотелчета, с хубави плажове, но без никакви хора.
Сега всичко беше пусто, но все пак намерихме единственото работещо кафе с бензиностанция. Веднага се възползвахме да заредим малко гориво и да изпием първото кафе за днес.
Мястото се оказа много оживено. Тук спираха всички пътуващи по този път. След кратката спирка продължихме. За Кайро трябваше да минем през пустинята Синая, но първо пред нас беше планината. Температурата се задържа около 25 градуса. Беше прохладно и приятно за каране за момента. Стигнахме до планинския проход. Красив, с нова настилка и с прекрасни завои.
Синайската планина
Проходът. По дяволите, защо египетските пътища изглеждат така добре?!? (бел.редакцията)
След около 20км по този проход се изкачихме на най-високото място. От там продължихме още малко между скалите, които имаха много странен червен цвят. Имах чувството, че са нагрени от жегата до червен цвят и всеки момент ще се разтопят.
Беше интересно и от доста време не бях карал усмихнат под каската. Продължихме напред. Не след дълго скалите изчезнаха и остана само пясък.Пътищата станаха убийствено прави, което лично мен много ме затрудни да стоя буден на мотора.
Кратка спирка за събуждане.
В един участък минахме през прясно положен битум, преди асфалтиране и хубаво се налепихме целите с него, включително и моторите. Това малко ни събуди.
Колкото и да гледахме и да се ядосвахме, то друг начин нямаше или както често казваше Мони – „това е част от играта.“ Пожелахме майките на тези пътни строители да са живи и здрави дълги години и продължихме. Колкото и да бяхме щастливи от факта на какво място караме, тези прави пътища доста ни мориха. Спирахме за по цигара, но бързо тръгвахме, защото в пустинята дървета няма и сянка не се намира. Така с няколко почивки стигнахме до
Тунелът под Суецкия канал
Снимката съм я взел от интернет, защото там е толкова охранявано, че няма начин да спреш, да извадиш фотоапарат и да снимаш. От двете страни на пътя има през 20 метра постове, въоръжени с всякакви пушкала. По пътя от Нувейба до тук само на едно място ни спряха за проверка и то точно на мястото, където започва този път към Кайро през пустинята. И точно на това място в другата посока се стига до Израел. Тунелът е кръстен на египетския инженер Ахмед Хамди и свързва азиатската част на Египет с африканската. Минавайки този тунел вече и географски бяхме в
От другата страна ни посрещнаха малко по-високи температури – около 34 градуса. Спряхме да огледаме картата и решихме да продължим направо към пирамидите в Гиза. Движението на около 50 километра преди Кайро стана доста натоварено. Шофьорите тук са ужасни. Засичането е нещо абсолютно нормално и е опасно ако човек се опита да кара спазвайки някакви правила, с които е свикнал. Стигнахме и Кайро. Въпреки, че бяхме на околовръстното стояхме на няколко пъти в задръстване. Следвахме табелите, които за наш късмет бяха и на английски и достатъчно на брой. Точно преди Гиза слязохме от околовръстното шосе, малко се пообъркахме, но в крайна сметка в 16.30 часа бяхме на паркинг пред пирамидите. От тук нататък е забранено влизането с превозни средства в целия парк. Естествено местните веднага започнаха да опитват нещо да ни прекарат, предлагайки различни разходки до пирамидите – с кон, с камила, с „карета”. Ние накрая се подлъгахме и се качихме на една каруца, която в България и викат циганска мечта, а там му казват карета. Адско друсане падна. Бъбреците ми така подскачаха, че само сливиците ми ги спираха да ми излязат през устата. Купихме си билети за пирамидите и вече бяхме вътре. В първите минути не можех нищо да кажа, развълнуван от факта къде се намирам. Гледах, мигах, цъках с език и слушах разказа на човека дето удряше с камшик коня, който пък се противеше всякак да потегли с два натоварени глигана. Добре, че мина една камила, този кон го хвана срам и потегли, макар и на полусъединител.
Започна разходката. За пирамидите няма да разказвам любопитни неща, тъй като има страшно много информация и не мисля, че можем с нещо да я обогатим. Ще покажа само това, което видяхме ние.
Пирамидата на Хефрен
Пред пирамидата на Хефрен
Пирамидата на Менкаура
Преди да продължим Мони се престраши да се качи на камила. Аз отказах, тъй като ми домиля за животното. 😀
След успешното качване и слизане продължихме към
Сфинксът
Вече стана 18.30 и започнаха да ни гонят от комплекса.
Една последна снимка на „каретата“ и угрижения за кончето собственик.
Бяхме оставили моторите пред един магазин и трябваше да се върнем с „каретата“ до там. Връщането също беше толкова романтично. Минахме през едно гето точно под пирамидите и успяхме да ги разгледаме и в друга светлина.
Край пирамидите в Гиза
Хеопсовата отново.
Край Хеопсовата пирамида
Върнахме се при моторите и веднага отидохме в хотел, защото бяхме доста изморени и не ни се обикаляше повече да търсим друго място. Естествено момчето, пред чийто магазин си бяхме оставили моторите „любезно” искаше да ни помогне със същия хотел, като се обади на мениджъра и ни уреди стаи. Отказахме и както се разбра по-късно, стаите бяха доста по-евтини от цената, която този младеж ни каза, опитвайки се да „помогне”.
Тук вече ми направи впечатление как всички се опитват нещо да те излъжат и да ти вземат парите.
Цените за туристи са няколко пъти по-високи от нормалното и искат бакшиш, дори ако нещо ги питаш. Не ми харесват хората, когато ни приемат само като една касичка, на която задължително трябва да и разбият вратичката и да изсипят съдържанието. Настанихме се в хотела, поръчахме си ядене и така приключи вечерта и този ден. По-късно видяхме и по трети начин пирамидите.
Пирамидите by night
Дълъг ден и се чувствах препълнен с впечатления от всичко видяно. Все пак за нас с Мони Египет беше нещо съвсем ново. А ни чакаше още доста…
09.06.2010г. – Седми ден от сагата.
От Гиза тръгнахме рано около 09.00 часа. Целта ни вече беше спускане надолу към Асуан и по пътя каквото видим, като не пропускаме и Луксор. За да излезем във вярната посока отново трябваше да изпитаме ужасното движение на Кайро. Все пак вече с натрупан опит, много бутане между коли, камиони, и други подобни след един час излязохме във вярната посока. Минахме през квартали, където мръсотията беше толкова голяма, че не съм си и представял, че е възможно. Всички боклуци се изхвърлят на пътя. Нощните ставания по голяма и малка нужда се изхвърлят в реката, а пък аз винаги си представях Нил като нещо романтично. Що така съм си го представял не знам, но тук египтяните надхвърлиха всички мои очаквания за „чистота“.
След като хванахме вярната посока
Минавахме през села почти без разстояние между тях, а на всичко отгоре с „легнали полицаи“ в началото, в края и в средата на селото. Ужас. Няколко прескочихме, тъй като малко късно ги видяхме. Мони караше пред мен и буквално през 5 минути в каската си чувах – „внимавай“. Така карането стана трудно още в началото.
Най-интересното стана след около 20 километра каране.
Обясниха ни, че с ще карат с нас, за да ни пазят. От какво ще ме пазят не разбрах, щото до сега си карахме и не видях нищо страшно, но тук било задължително. Никой от тях не знаеше английски и само едно момче се доближи към нас, разбра че отиваме към Асуан, но първо в Луксор и ни попита „Сахара уи” – направо онемях. Явно, че питаше нещо важно, но нито аз нито Мони го разбрахме. Той повтори още няколко пъти, но резултата беше един и същ – той гледа умно, а ние гледаме усмихнато. Бе какво е туй „Сахара уи“ не може да обясни, ама го повтори поне 10 пъти. С Мони решихме, че щом повтаря е нещо важно и се съгласихме да ни поведе към туй важно нещо. Тръгнахме заедно с тях.
Скоростта беше максимум 90 км/час и тогава още разбрахме, че няма да стигнем Луксор за един ден. Трудна работа, а виждахме, че този пикап Тойота дава всичко от себе си. „Сахара уи” като гледахме картата се оказа, че означава „Sahara way” и явно е питал дали да карат от там. Правилно сме се съгласили и вече карахме през пустинята Сахара. Невероятно красиво беше, а и усещането
За някои е странно да намериш нещо красиво в едно огромно „нищо“ пълно навсякъде с пясък и един асфалт през него, но ние с Мони някак намирахме, защото бяхме доста щастливи от този път. Не можех да спра да се оглеждам във всички посоки, въпреки, че освен пясък и малко скали друго нямаше. Покарахме около 100км и спряхме на крайпътно „кафе“. Тук кървава история – има кафе, чай и току що заклани агнета и кози висят на куки, готови да се превърнат в печено по желание на клиента.
Снимка и с нашата охрана
С охраната
След почивката продължихме и така през определени километри ни предаваха на следващ конвой с една тетрадка, в която се разписваха точно като за багаж – предал-приел. Спирахме по пътя за чай, който много помага в жегите. Вече беше сигурно, че няма как да стигнем днес до Луксор и решихме да се наслаждаваме на карането и да търсим нещо забавно в това ужасно бавно пътуване. И намерихме – падна голям смях с английския, който говорят като неща от сорта „Уан минетс” – една минути, което ще рече, че чакаме около 10 или „Йор насналити” – вашата националност. Весело беше и много се забавлявахме а и пътуващите с нас също доста се хилиха. Всеки си говори неговия език, ама всички се смеят, което е добре. Температурата също беше на наша страна като не се качи повече от 35 градуса. Спирахме за по цигари и снимки и пак продължавахме.
Единственото интересно за този ден беше минаването край
След толкова много ислям ми беше странно да видя такова село и нещо християнско.
Коптско село
За коптите се смята, че са наследници на древните египтяни – коренното доислямско /неарабско/ население на Египет. Те са най-голямата етно-религиозна общност. Последователи са на Коптската православна църква, която е една от древноезичните монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536-580г. от египетските копти. Монофизитството е християнската позиция, че Исус Христос има само една природа, което противоречи на диофизитската позиция, че Христос има две природи – една божествена и една човешка – и е осъдена като еретична. Точно заради това, че коптите са последователи на монофизитството тяхната царква също е обявена за еретична. Малко отклонение.
Така около 18.30 часа стигнахме в
Хубав град по средата между Кайро и Луксор и точно на река Нил. Тук поредната охрана ни намери хотел. Предаде ни пак с тетрадката на полицията пред хотела, а те веднага оградиха с едни бронирани щитове, едни автомати и не ни оставаше нищо друго освен да спим там. Моторите ни никога не бяха охранявани толкова добре.
Ресторантът към хотела беше с невероятно добра кухня. Общо взето от момента, в който сме в Египет ядем само пилешко, щото това има навсякъде, но пък поне го има и е доста вкусно. А и бирата вече стана разнообразна
Така приключи и този ден. С много жега, бавно каране, но някак мина много забавно.
10.06.2010г. – Осми ден от пътуването ни.
Още от вечерта се бяхме разбрали с полицията, че ще тръгнем в 08.00 часа. Бяха много точни и точно в уречения час потеглихме към Луксор. Пред нас караше кола, след това ние и зад нас още една кола. Тази отзад беше с пуснати сирени, а тази отпред държеше скорост 120км/час дори и в града. Викам си ей сега за 2 часа сме в Луксор. Така излязохме от Асют за 10 минути. Всъщност това с карането в конвой явно преди време е имало своето значение, но сега според мен е напълно излишно, но няма как да се съкрати цяла една такава служба.
Карахме около 50 километра в тази група и ни предадоха на друг конвой. Е, те караха с максимум 50км/час. Ужас. Толкова бавно не се бях влачил, а и започваше да става доста горещо колкото повече слизахме надолу в Египет. По едно време не издържахме, дадохме газ и изпреварихме конвоя, като го оставихме много назад. Те хората викаха, махаха, но кой да ти обръща внимание. Бяхме отново само двамата с Мони и разполагахме с цялото си време. Странно, но се почувствахме някак свободни. Пътят се движеше срещу течението на Нил и се приближаваше все повече към голямата река. Започнахме да спираме вече където си решим. Спряхме да починем близо до един канал, успореден на Нил.
Хубаво място. Около Нил и тези канали беше доста зелено и някак успокояващо. Е, в същото време точно до канала миришеше точно като прясно спукана тръба на старата Софийска канализация, но това беше нормално за начина на живот тук – всичко се хвърля във водата.
На фона на тази красота, ясно се открояваха селата, през които минавахме, потънали в боклуци и мизерия. Хората се придвижваха кой с каквото има
Пътят стана настина красив и само на места се показваха скалите от Сахара.
Така по този път стигнахме и до първото място, където можеше буквално да усетим Нил. Бяхме точно на брега.
Вълнуващо преживяване, което изненада дори мен. Никога не съм мислил, че мога да стоя и да гледам в една река и да се наслаждавам. Някак с Мони не ни се тръгваше бързо, въпреки, че днес трябваше да стигнем най-после до Луксор. Дори околните селски къщи и „спирките“ край пътя ни бяха интересни.
Постояхме доста на това място, но жегата ни накара да тръгнем. Покарахме и след известно време ни спряха на един пост и ни накараха да чакаме отново конвой, който щял да кара с нас. Трябвало да пристигне този, с който сме пътували, защото онази тетрадка – предал-приел е в тях. А бе няма нужда от конвой си викам, ама кой ли ни пита. Почакахме да пристигнат онези с пикапа Тойота, модел „карета“. Казаха, че не трябва да ги изпреварваме, ние се съгласихме и едва чакахме да тръгнем за да ги изрежем отново. Потеглихме, но след десетина километра един от полицаите махна да ги изпреварим и ние въобще не се поколебахме. Имало явно и разбрани хора. Така до Луксор си карахме сами под огромната опасност да бъдем отвлечени, убити или продадени в робство. 😀 Явно са ни наблюдавали и са преценили, че този който ни купи като роби само ще страда с нас и никой не ни закачи през целия ден.
при температура 41 градуса. С наближаването на града по самия път беше много красиво с множество посадени и добре отглеждани цветя и палми. Карахме в нещо като цветна градина. В Луксор беше също толкова красиво и цветно. Естествено това е само около хотелите за туристи. В другите части си беше типичната египетска гледка – къщи от кирпич и по-рядко с тухли, тесни улички, доста мръсно, но пък в същото време хората са си супер безгрижни и спокойни. Настанихме се в хотел Шератон. Въпреки името хотела няма нищо общо с примерно този в София, но беше чисто и приятно, имаше интернет, баня и най-важното – пералня. Бяхме решили да останем в Луксор да починем два дни, защото вече доста се бяхме уморили от бързането. Тук дори пих и кафе еспресо – нещо, което не съм предполагал, че ще ми липсва някога.
Така приключи и този ден от нашето пътешествие. С наближаването на границата със Судан, температурите все повече се покачваха и това започна допълнително да ни изтощава. Утре ни очакваше един ден като истинските туристи само в разходки.
11.06.2010г. – Девети ден.
Днес за първи път се наспахме както трябва. Без да бързаме с едни дълги закуски и дълги кафета. За първи път след толкова километри не се налагаше да обличаме екипи, ботуши и да караме. Вече бяхме изминали близо 4000км за осем дни и умората се усещаше.
И така, след кафето първата ни цел беше
Уговорихме се с едно такси да ни повози до там и около 09.00 часа бяхме вече на път. Долината на царете е мястото, където са гробниците на фараоните. Тук освен фараоните са погребвани техните жени и деца и някои видни благородници. Общо всички гробници са 62 на брой, от които за 25 е установено със сигурност, че са царски. Най-старата гробница е на Тутмос І. По времето на Рамзес І е започнало изграждането на Долината на цариците, където ние не можахме да отидем. Тук е абсолютно забранено снимането, поради което ние като добри туристи спазихме забраната и не сме правили снимки. Само за илюстрация слагам две снимки свалени от интернет.
По препоръка на туземците ние разгледахме гробниците на Рамзес І, Рамзес ІІ и Тутмос ІІІ. Просто си нямам представа как могат да се разгледат всички 34 броя гробници, отворени за посетители. Вътре е невероятно с много запазени и интересни стенописи.
В гробниците обаче, освен красиво е и адски задух и жега и едва се диша. Абсолютно от никъде не влиза въздух и по тази причина всеки разглежда много бързо и бяга навън, където температурата от 40 градуса ти се струва прохладна.
Тук изкарахме около два часа и поехме обратно към Луксор и по-скоро към Карнак.
е бил известен на древните египтяни като Ипет -Исут (най-святото място) и представлява град от храмове, построен преди 2000 години, който е бил посветен на триадата от божества –Амон Ра, Мут и Хонсу. Целият комплекс е с площ 840 декара, разделен
Малко от мислите ни с Комитата
