Archive for the 'Валя Пунчева' Category

окт. 28 2011

За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Петък – ден на майстора, почивен на мохамеданите и ден, в който си мислим какво ще правим през уикенда 😉 Идеята днес е на Вали, а от мен да знаете – купете си кола и светът изведнъж ще стане прекрасен 😉

Приятно четене:

За локум и таваджигер

Одрин, Турция

 

Това не е пътепис. Просто разказ за душевните терзания на една пишман туристка на една пишман екскурзия.

Аз чета Patepis.com ежедневно /почти 🙂 /. Доказателство прилагам веднага – в този сайт преди време прочетох за еднодневна разходка до Одрин. И се запалих. Фен съм на пътувания тип „самоделка”, сиреч, проучвам пътя, какво има да се види, какво да се опита, къде да се спи и т.н. и в удобен момент  – тръгваме. Е, този път решихме /по-скоро реших, но трудно признавам вина/ да изневерим на чувствата  и предчуствията и да се запишем за

 

организирана еднодневна екскурзия до Одрин

Защо така е дълга и широка. Така де, да пробваме веднъж. Нета е пълен с реклами, които на практика се оказаха не особено правдоподобни. Обявления от типа „всяка събота еднодневна екскурзия…” само илюстрират желанието на туроператора да има такава. Реално, осъществяването е свързано с това, има ли достатъчен брой хора, желаещи да пътуват в ТАЗИ събота. За хората, които пътуват главно чрез агенции, всичко това сигурно не звучи странно или неестествено. Мен тази практика ме вкара в двуседмичен бяс.  Ден след ден, две седмици поред прозвънявах туроператори и чувах следното: „ тази събота – не, но другата имаме”. После дойде другата седмица, а аз отново чувах същото. Аааааа! Търпението ми доближаваше критична граница, когато случайно попаднах на фирма, предлагаща услугата точно ТАЗИ седмица, но … от Пловдив. И се записахме при тях.

 

Та, събота е, в странния за мен час – 2,30!!

се събуждаме, пием кафе и бързо се изнасяме от София.  Явно не толкова бързо, в Пловдив паркираме едва в 5,30ч.,за което евентуално виновна съм аз. Екскурзовода спокойно можеше да ме репортне като телефонен терорист – изтормозих го за разяснение на мястото за тръгване на автобуса. Моето оправдание е по-притеснително – силен говорен дефект на екскурзовода, така непривичен за гилдията и аз нищичко не му разбирах. Ето ни на правилното място, в правилния час. И автобуса е вече там. Ние двамата, две по-младички момичета и останалите 90%  – трета възраст. Митко избягва да ме гледа и да говори, предполагам  раздразнение :). Веднага решавам да потуша наближаващия бунт с едни хубави описания на Одрин, които съм прочела тук и да го забаламосам с бисквитки. Но част от спътничките ни решават да се скарат. За място в автобус с осигурени места за всички пътници. Ама че гадост. Конфликтът застрашава да вземе сериозни размери, когато едната бабка, с предполагам турски етнически корени /говореше с ъс своите познати в автобуса на турски/, реши да онагледи ситуацията със следната реплика: „ Е това е в България! Простотия!” . Конфликта залитва да се превърне в етнически и вече си представям извънредна емисия като от Катуница. Ах-ха да стане напечено и екскурзовода се включва като KFOR. Дали го разбраха или не, няма значение. Всички сядат и

автобусът тръгва

Но Митко вече гледа много лошо. Убеждавам го да поспим до границата. Екскурзовода разяснява откъде минаваме, все още излизаме от Пловдив, пак нищо не му разбирам, само едно чух добре: „…освобождението от ..мм османците”. Горкия. В унес си мисля колко ли е трудна тази неговата професия.

 

Повторно събуждане днес – малко преди границата сме. Слизаме за смяна на пари и посещение на „светите“ места /WC/. Хубавото на последните места в автобуса е липсата на подритващ елемент отзад. Лошото е, че трябва да изчакаш целия екип на третата възраст да се облече и натъкми, обсъждайки лумбаго, плексит и начини да се облечкиш прав, тъй като не можеш да си свиеш краката. За щастие Митко е сънен. Навън вали.

Третата възраст се отправя с неподозирано бясна скорост към free тоалетната в бензиностанцията, ние кротко завиваме към платената такава, не ми се поемат рискове, разправията на тръгване още ме държи. След една сладка цигара целият автобус се натоварва и отново потегля. Екскурзовода ни уведомава, че границата е след 8km, но кой да чуе – всички се събличат, прибират дрехи, чанти, шапки, чадъри, бастуни и т.н. и се настаняват като за целодневен преход. Подозирам вече какво ни чака на границата. Буквално след минути сме вече на нашата. Ха, сега наново –

слизаме за паспортна проверка.

Докато всички се обличат, забраждат и т.н. слушам една симпатична бабка да ги успокоявa: „ Нищо, че вали! Какво щяхме да правим в Пловдив!? Най-много в ………../местно заведение/ да висим, пък то е само до 11ч.!” Митко пак ме гледа с възмущение – ние откога не сме излизали дори до ЕДВА 11?. Мдаааа – трябва да се помисли по въпроса. Междувременно една възрастна дама установява, че няма паспорт. Забравила го е. Ще чака на границата някой да го донесе, а екскурзовода ще се върне да я вземе с маршрутка. Отзивчив човек.

 

Паспортната проверка на нашата граница минава бързо, всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзовода обяснява, че предстои турската такава. Дааааа, но какво правят милите баби и дядовци в автобуса. Изненада! Те отново се събличат, разопаковат, подреждат якета и шлифери, шапки, чадъри… Философски се примирявам, те са мнозинство, най-много да си докарам скандал, ако предложа да не го правят… Следва турския граничен и митнически контрол. Пред самоубийство съм.

 

Одрин е на 20 км от границата

Докато въздъхнем с удовлетворение, че сме минали тежкия етап на границата, вече сме в града на плодовите сапуни , пехливаните и таваджигера. Навън вали леко и безспирно. Настроението ни е много down. Задните седалки ги поделяме само ние и една дама, наречена от мен „перко”, да ме прощава де, която при всяко спиране на автобуса, дори на пешеходна пътека скача с подвикване,  тича малко по-напред в автобуса и започва да протяга шия, за да види нещо в пространството пред нас, прилича на любопитно животинче от рода на лалугера. Стряскащо малко, но си свикнахме с нея, стана ми много симпатична. Беше много информирана и се включваше във всеки случайно дочут радговор с компетентно инфо. Та, започнахме да си говорим тихо и на ухо, много романтично беше 🙂

 Първа забележителност – сграда със сто купола,

доколкото разбрах е била нещо като санаториум за душевноболни, изградена от султан Баязид ІІ, сега превърната в  музей на здравето. Екскурзовода пита ще слизаме ли да разглеждаме и да снимаме. Мощно НЕ в дружен отговор. Успокоявам се, че явно не е нещо особено,  вътрешно си признавам, че ме е страх от бабите да кажа, че искам.

Втора спирка  – българската църква „Св.Георги”.

Евновременно с пристигането ни при нея, малкият сокак мигом се оживява. Броеници, сувенири, гевреци се появяват от нищото. Църквата е хубава и изглежда поддържана. Тъй като ние нямаме чадър, а и вървим по-бързо от основната група, се връщаме при автобуса доста по-рано. Веднага окото ми се спира на надпис БЮРЕК. А момчето през витрината ме гледа усмихнато и подмята сатър. Как да му устои човек. На английски ме пита с какво да е бюрека, сирене или нещо неразбрано от мен, но сирене ме устройва напълно и чакам с нетърпение ролята на сатъра. А той вещо ми накълцва на хапчици димящия бюрек, боцва отгоре две вилички, без да пренебрегне чакащият отвън Митко и ме печели с огромна усмивка. Като цяло – хареса ми да пазарувам в Турция. Мили и любезни търговци са.

Църквата Св.Георги

Следваща спирка  – Одринската крепост

Екскурзовода много ни разказа за нея, а аз разбрах какво съм гледала като се прибрахме и прочетох в нета. Тръгваме отново и пак се задава въпрос – А да минем ли през Кippa /магазин/? Отново дружен отговор НЕ! Ееее, не!

Жена съм, искам да харча!

Този път събирам малко смелост, за щастие не само аз. Леееко се попровикват тънки гласчета За Kippa. „Дават” ни половин час. Тук вече чашата преля. Митко остава да преговаря с екскурзовода къде и в колко ще тръгва автобуса, а аз доволно награбила парцалки се пъхвам в една пробна.

В магазина отидоха два часа. Стана ми жал за Митко и пропуснах да си купя така изгодните прахове и омекотители. Трябваше да ги мъкне после цял ден.

Сега оставаше да намерим центъра и Селимие джамия.

От Киппа хващаме маршрутка №1 по съвет на екскурзовода и като първи шматки слизаме при първото по-голямо минаре, което виждаме. Разбира се, не е от минаретата на Селимие. Решаваме да се поразходим пеша и да попитаме някой накъде да вървим. Хубаво щеше да е, ако се сещахме за името на „голямата джамия”, но уви. А на английски никой не откликва. Решавам да пробвам с българския. „ Булгаристан консул?!” бъра ,бъра… Нееее, български говориш лиии? Голяма усмивка и вдига рамене. Пробвам пак на английски – „big джамия” 🙂 Митко вече се е сринал на тротоара от смях. Но човекyt ме разбира и вече знаем и името Селимие и имаме жестомимично обяснение накъде да вървим.  Намираме и

голямата джамия Селимие,

построена по образец на Айа София в Истанбул, това чух от нашия екскурзовод на идване. Купола й е по-голям от този на истанбулската гордост, имала и 999 прозореца, но не ги броих. Много е красива. Желанието ми да я разгледам, обаче, включва и вътрешността. Тук срещам отпор. Митко и в наша църква трудно влиза, за джамия да не съм го навивала въобще. Веднага вадя златен довод, че сама жена вътре може да не е по обичая им и да ми се случи нещо неприятно 🙂  Проработи.

Селим джамия, Babademirtaş Mh., 22020 Одрин, Турция

Около джамията се въртят ромски продавачи на найлонови тобрички и настойчиво ти сочат обувките. Но след толкова покупки, торбички можех да им продам  и аз. Вътре установихме, че има рафтове, на които спокойно да си оставиш обувките. За първи път влизам в джамия. А влизаме точно по време на молитва и мюезина /така се казва, ако не се лъжа/ пее. Мятам на главата си шал, традициите на мястото трябва да се спазват. Странно, но очакванията ми бяха за строго, студено и неприятно място. Точно обратното е – меки килими, децата си тичат наоколо и се премятат, две незабрадени туристки се разхождат и се снимат, хората си говорят. Само дето мъжете седят по-напред  и си приказват на групички, а жените са насядали на килима по-назад.

Като цяло, приятна атмосфера, като за храм. За малко да се прекръстя на излизане по навик.

 

Мемориала на Шукри паша

Джамията Селимие, Одрин
Джамията Селимие

 

Полуприпаднали вече от глад се отправяме

в търсене на друга забележителност – тава джигера.

Бледи спомени от детството ми напомнят, че думата джигер я използваше и прабаба ми – дроб. Отдаваме дължимото на кулинарния туризъм в малко заведение близо до Селимие, където персонала знае български доста добре, а клиентите в голямата си част са българи. Тава джигера и кюфтенцата се оказват невероятно вкусни.

Обичам я турската кухня. Всичко ми е хем познато, хем не толкова.

След обилния обяд решаваме да си открием автобуса и да се отървем от покупките. На Митко вече не му се мъкнат, а аз си правя тънката сметка, че ще пазарувам още и ако не се разтоварим ще има бунт. Намираме автобуса на паркинга срещу Селимие. Там има още 5/6 – все български. Вътре шофьора подремва, а около местата е пълно с торби и чанти, явно не само на нас е хрумнала гениалната идея да оставим багажа. С бодра крачка се запътваме към централната улица, за да пием турско кафенце и чай. За мое неудоволствие

в заведенията не се пуши*,

затова сядаме навън, което пък ни дава възможност да поразгледаме местните. Мъжете се обличат в голямата си част еднотипно – риза, V-образно пуловерче и сако. Жените са ми по-интересни – шлиферчета или подобен тип якета, маратонки или кецове и кърпи на главите. Не всички, естествено, има и доста модерно облечени жени, но по-голямата част ми се сториха така странно облечени. За разлика от кварталните улички, в които се мотахме сутринта, централната е чиста и приятна. Персонала на кафенето говори английски, голямо щастие, че тук не жестикулирам. Силните напитки ни ободряват порядъчно и според мен е дошло време пак за пазар. Завираме се в

покрития пазар до Селимие,

където е пълно с магазинчета за сувенири, дрехи, сладки, локуми и какво ли не още. Армаганите за домочадието са осигурени – мъкнем един тон локум. Вървят всякакви пари – евро, долари, левове. Най-изгодно, мисля, излезе пазаруването в евро. С последни сили замъквам Митко до магазин с баклавички и вече е време за тръгване.

 

Одрин

Одрин

 

 

Като сборен час е определен 5,30. В 5 и 10 всички баби и ние сме на линия до автобуса. Но – о, какъв ужас. Двете младички момичета още не са дошли. Започва дружно мрънкане, усилващо се с всяка изминала минута. Как не ги е срам, като им е казано в 5 и 30, те да не са дошли половин час по-рано! Ропотът беше във вихъра си, когато настъпи заветният час – 5,30! И момичетата се качиха в автобуса. Посрещна ги дружно сумтене.

И пак на път. Установявам със задоволство, че на връщане в автобуса мирише чудесно на омекотители /за разлика от на отиване/. Голям пазар са направили. Движим се бързичко, за да минем преди 7ч. границата, че после има някаква смяна на нашите митничари, която трае 3 часа. По-абсурдно няма накъде.

Спираме на безмитния магазин, където ни се отпускат максимум 10 минути. Тук се превръщам в контрабандист на цигари. Настаняваме се обратно по местата си, но автобуса не тръгва. Двете млади момичета не са на местата си. Фурор! Бабките се надпреварват. Такова жестоко плюене падна! Оказа се, че чакаме друг, момичетата кротко и нищо неподозиращи пушат пред автобуса. После съзрират две други спътнички, излизащи от фришопа. Възрастни жени, леко накуцващи. Пороя се излива и върху тях. Как си ходели спокойно!!! И не тичат! /ама как да тичат накуцвайки с тези килограми, бе хора!?/. Качват се и те. Пак не тръгваме. Този път чакаме екскурзовода, но на него никой не се скара.

Българската митница минаваме с аплодисменти, сякаш сме се приземили със самолет и остатъка от пътуването проспах. Ако някой се познае в настоящото писание нека не се сърди – аз това видях. Ако се сърди….все ми е тая. Обещавам най-тържествено на Митко повече да не го подлагам на подобно изпитание.

Поздрави!

Автор: Вали Пунчева

Снимки: авторът

*освен, че не се пуши, за заведенията в Турция като цяло и не се сервира алкохол в нетуристическите места – бел.Ст.

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

22 коментара

авг. 02 2011

Хаотично в подредена Виена

Какво ще правим днес? Ами ще ходим на културно място, а още по-важното: изключително приятно и симпатично – Виена. Вали ще ни води до там 🙂

Приятно четене:

Хаотично в подредена Виена

Дойде и моят ред да пиша за Виена. Хващам се за думата ред – малко ми призлява напоследък от нея.

Виена била най-добрия град за живеене на 2010г., така твърдят разни проучвания. Това прочетох набързо, когато получих неочаквано предложение за пътуване до там в празничините  майски дни. То бива празници, бива, но тази година парламентаристите се постараха. Финансови възможности в момента на заминаването – почти нулеви.  Тръгнах на път в една от най-скъпите столици в Европа, според непотвърдени източници, с един аванс на заплатата и кредитна карта. И останалите спътници не разполагаха с никакви сериозни финанси – двама от тях току що бяха съкратени и нямаха никаква идея кога ще си намерят работа. Но желание за пътуване имаха. След тежък петъчен работен ден 4-ма ентусиасти се метнаха в колата и отпрашиха в посока Калотина. С удоволствие отбелязвам бързото преминаване на КПП-то, никакво ровене, само дежурни въпроси и „сречан пут“. В наличност бяхме трима шофьори, двама от които със сериозен опит. Затова и нощното пътуване не ни се стори тежко, макар и след работен ден. В 1ч влязохме в Белград, където се разходихме за час два. Погледахме светлините на Сава и Келемегдан и поехме отново на път. За срам, тежкото трасе след Белград го предоставихме на новака в шофирането, ама нали трябва да се учи… Унгарската граница минахме сравнително бързо, заобиколени изцяло с български коли – идеята за Виена в 4-те почивни дни явно е била широко разпространена. Със слънцето се срещнахме вече във Виена.

GPS-то взе да напътсва към избраното за нощувка място – хостел в центъра. Поради кратките срокове за организация резервирахме най-скапания възможен хостел в централната част на града, който можехме да си позволим (друг въобще не можехме май 🙂 Няма да ви тормозя с детайли, но след престоя си там сериозно се замислих колко бързо остарявам… едно време не ми правеха впечатление битовите подробности…Не мога да се стърпя все пак да споделя, че втората вечер спахме в стая за четирима, в която за да се облече някой, останалите трима трябва да легнат по местата си, а именно – двуетажни легълЦА :).  Но голямото преимущество си остана  – бяхме настанени в централната част на близко пешеходно разстояние от голяма част от туристическите обекти, набелязани за посещение. Настаняването беше след 2 часа, затова спали недоспали се юрнахме да разглеждаме. От улицата на хостела се излизаше директно към музеите.

Да открия и аз топлата вода – Виена е културна столица.

Културна в много отношения. Всичко в нея е културно :). Отношението към гражданина е като към културен индивид – не електорат, не потребител, не говедо, а културна личност. Според моите кратки наблюдения в този град не са ти нужни особени усилия да живееш, работиш, учиш, еле оцеляваш. Всичко е удобно. Ако си с кола шофираш удобно, задръствания няма. Ако искаш велосипед – общината ти предоставя, при това за един час безплатно. Градски транспорт –организиран удобно и движещ се с немска точност. Парковете и обществените пространства около спирки и площади са подредени, почистени, поддържани… Даже не описвам красотата на парковете, фактът колко са подредени ме впечатли много повече. Ех, бедна моя хаотична балканска душа. А може би богата. Въпрос на гледна точка 😉 .

Всички участници в пътното движение се държат културно.

Няма клаксони, няма свирещи спирачки. Чудя се вече от какво умират тук хората – нима от старост!!! А как оцеляват като туристи в по-южните държави?!…

Ние преминавахме пешеходните пътеки на червено, когато няма автомобили, споходени от усилено мрънкане на чакащите още 5 минути зелен сигнал. Какво да се прави, навик…За колоездачите са направени широки алеи, успоредни с пешеходните и си е екстремно преживяване да стъпиш на такава :). Най-впечатляващо за мен в този град беше фактът, че всичко си е на мястото. И табелите указваха правилно посоките и обектите, към които указваха. И електронните табла на градския транспорт показваха точната минута на пристигане на превозното средство. И тези за работното време си отговаряха на работното време. То всичко им е наред на тези хора. Не им ли е скучно”?! И за какво си говорят по спирките на градския транспорт като няма кого да плюят?! Мисля, че не говорят. Да споделя – пътувахме малко семейно и разговорите ни от време на време бяха като в италианска фамилия – с полуприповдигнат тон :), който предизвикваше доста любопитни погледи у минаващите виенчани. Като цяло, по улиците се чуваха разговори на висок тон само на славянски езици :).

И чисто. Навсякъде много чисто. Стерилно някак.

Ето ви и пример – тича един младеж за метрото, в ръката с кисело мляко. Блъсна се и  млякото се изпльоска на пода. Младежа се наведе и започна да събира и забърсва киселото мляко..Не е истина просто…Страшни сме мърльовци ние.

И всички тичат. Такива тренирани бабки не бях виждала досега. Хората наистина се грижат за здравето си. Колкото и да ме дразни подредения им начин на живот, не мога да не си призная колко ме впечатли този град.

Разходката ни този първи ден беше изцяло в центъра

– около музеите близнаци, кметството, Бургтеатър, Албертина. Съжалявам много, че не успяхме да влезем в операта, но имат фиксирани часове за тур-обиколките и не успяхме да ги уцелим. Следобеда ни беше зает с настаняваме и разправии в хостела. Запасихме се с храна от Била, дремнахме час, два и отново подхванахме централните улички. На площадите вечерта беше много оживено. Младежите тук явно имат навика да се събират на питие и раздумка в парковете и площадите. Последвахме примера им и ние на площада пред Св.Стефан. Заведения по моя джоб тук няма /не само на площада, а във Виена изобщо :)/. Само будките за прочутите наденички можех да си позволя в настоящия момент – хот дог с някакъв вид вурстче варира от 3,50 до 4,50Е. Бира не пия, но уважих шнапса. Не е зле 🙂 Ама пък девет лева хот-дог! Какви заплати взимат тези…Докато съм още на темата с парите – билетче за транспорта е 1,80Е, закупено в транспортното средство от апарата – 2,20Е . Културните австрийци се самотаксуват. Никъде не ни провериха дали сме редовни пътници, но и не посмяхме да не бъдем. Има шанс,  значи,  да свикнем с правилата, Стойчо 🙂 (Съгласен съм 🙂 Мен ме проверих контрола в най-най-първото ми качване в S–Bahn-а – и нито (!!!) един път в последвалите към две години по-късно там – бел.Ст.)

Градините на ВиенаЗелените поддържани паркове в центъра бяха първото нещо, което ме впечатли.

Природо-научният музей, ВиенаЕдин от Музеите „близнаци“ и перфектно подрязаните храсти пред него 🙂

Парламентът във ВиенаМалко причудливият Парламент

Мария Тереза, ВиенаСтатуята на Мария Терезия

 Моцарт в Бурггартен, ВиенаСтатуя на Моцарт в Бурггартен

Моцарт в Бурггартен, ВиенаИ Моцарт пие бира 🙂

Бургтеатър, ВиенаБургтеатър

Кметството на ВиенаКметството. Осветлението мисля че е в чест на организирания на площада пред сградата концерт в подкрепа на HIV носителите.

Виенска държавна операОперата

Вторият ден започна отново с приподвидгнат тон по повод набелязаните обекти за посещение и различните вкусове и желания на четирима ни :). След като огласихме хубавичко квартала се разделихме на две. Едната половина хукна да разглежда музеите (купиха си някакъв много добър комбо-билет за 5 музея 25Е)

Втората половинка

се отправихме към Сецесион.

Меракът ми бе породен от „Целувката”на Климт, но експозицията всъщност ме разочарова. Преживях го, благодарение на

Хофбург и Сиси

Музеят на Сиси е зареден с една такава особена атмосфера, наистина можеш да си представиш как тази забележителна жена като сянка се плъзва зад отсрещната врата. Че хората са я харесвали си личи по начина, по който е представен живота й, останах с впечатлението, че е буквално боготворена. На съпруга ѝ не се оказва особено въодушевено внимание. И ако е била поне малко свободолюбива, както я представят във филмите, сигурно й е било доста тежко да живее с всички нарми и правила на съвремието си 🙂 Особено ме впечатли една малка зала, в която прожектираха филм за убийството й. Черните й дрехи, музиката като фон…

Разходката ни продължи из всякакви Kirche – та/църкви/, площади и паркове.

Не пропуснахме и Белведере

Докато се разходим около фонтаните в парка му, се изпържих чудесно. Разхлаждане намерихме при паметника на Съветската армия. Високият фонтан пръскаше живителна хладинка доста встрани и направо си се изкъпахме под него, та…

Съветската армия наистина ни спаси този път 🙂

За сведение на някои български ентусиасти, паметника не е демонтиран, пребоядисан в „хамерикански” краски или запуснат. Като част от историята си стои, пък всеки да го приема както си желае…То вярно, ситуацията там е била по-различна от нашата… Да не задълбавам повече, факт, паметника там е красив, поддържан и приятно място за отмор.

И Св.Стефан успя

да се пребори за вниманието ѝ :). Строга, студена, но впечатляваща е катедралата, символ на Виена. Някак типична за града и хората в него, така както ги видях аз.

Привечер  решихме да отидем до въртящата се кула, но се объркахме и така и не я открихме. Но разгледахме плажа на виенчани на Дунава и доста им се посмяхме. Редно си беше на нещо да се поприсмеем, макар  че в момента не съм сигурна на какво точно. Просто ни се видя смешен.

Целият остатък на вечерта посветихме на

Пратера. Страхотни атракции има там

Прочутото Виенско колело ми се стори много мудно, но влакчето за сметка на това, ме накара половин час след това да не мога да вървя в права посока. Чудесно място за забавление си имат виенчани. Започнах  да завиждам сериозно.

 Сецесион, ВиенаСецесион

 

В разкошния Хофбург

Белведере – Виена, Австрия

Белведере

Белведере – Виена, Австрия

Може и само да ми се струва, но много от статуите на фонтани във Виена изобразяват агресивни сцени. Този падналия според мен яде здрав тупаник.

Белведере – Виена, АвстрияПаркът на Белведере

Паметник на Съветската армия, ВиенаПаметник на Съветската армия

Карети по Рингщрасе, ВиенаВ центъра е пълно с карети, разхождащи туристите. За нещастие и аромата им е навсякъде 🙂

Катедрала Свети Стефан, ВиенаЩефансдом или Св.Стефан

 Плаж на Дунава, Виена

Плажът на Дунава

Виенско колело – Пратер, Виена

В Пратера

След Пратера ни хрумна гениалната идея да разгледаме

улицата на червените фенери

Озовахме се там в доста късен час, но по витрините все още се излежаваха представителки на древната професия в скромно облекло. Снимки от тази улица нямам. Беше ми неудобно да ги снимам. Да вземат и у нас да измислят нещо такова, че вечер като засветят с тези фенерчета на околовръстния, все ме стряскат – решавам, че са полицаи. На тази улица видяхме ЕДИНСТВЕНИЯ си клошар във Виена за тридневния ни престой. Почти не се мяркаха шляещи се представители на ромското население (1,2бр. макс.). Не видях нито един амбулантен търговец, просяк или нещо подобно въобще. Как са решили проблема нямам представа (говоря за наши дни, не за генералното решение на един техен сънародник), но е факт.

Е, как да не е №1 за живеене този град! Даже нереално ми се струва, леко утопично…

Нощувката в друга част на хостела в стая два на два метра за четирима ме приземи чувствително. В коридора на хостела щъкаха китайки по гащи. Санитарните помещения бяха съществено нехигиенизирани. И Слава Богу! Че току виж ми хрумне да емигрирам, че да живея и аз като принцеса Сиси … или просто като Човек…или като Робот…Това е първият град, който ме навежда на толкова философски размисли с основна тема „Къде сме ние?” , респективно – „Къде съм Аз?”

На сутринта комплекса за малоценност беше вече в историята. Станах, с абсолютната увереност, че буците лед дето живеят тук  даже не изпитват щастие.

Шьонбрун, Schloss Schönbrunn, Schönbrunner Schloßstraße 47, 1130 Виена, Австрия

 

Но Виена беше запазила за капак най-голямата си съкровище, за да ме подразни –

двореца Шонбрун

За него оставихме последния ден, въпреки постоянните ми заплахи, че ако по някаква причина не успея да го видя в този последен ден, няма да си тръгнем от Виена, докато не го разгледам. За Шонбрун и цял ден е малко. А в този ден беше пълен с българи. Толкова българи на едно място не съм вярвала, че ще видя на 1000км от България. Купихме комбо-билети, включващи голямата обиколка на залите, градините на принца, Лабиринта и Глориет. Невероятен е двореца, наистина нямам думи да опиша красотата му. А градините! Стотици рози, подрязани по еднакъв начин, всяко храстче окопано и подрязано досущ като другото, дърветата, наклонени в желаната посока и подрязани като висок жив плет, чистите фонтанчета… Намерихме едно жабурнясало езеро и така му се зарадвахме! Ахааа, ето че и те нещо са оставили неподдържано! Ама не. То се използвало като развъдник за риби…рибоци колкото цяла ръка плуваха по дъното…

Фонтанът на Нептун

е едно от най-впечатляващите неща в градините на двореца. Като минеш от задната му страна на гърба на статуите има един  отвор, през който виждаш Шонбрун иззад завесата от стичаща се вода. Магия е!

И гледката от Глориет

е нещо незабравимо. Пред теб се простира цяла Виена и на преден план величествен се е разположил Шонбрун. В езерцето се къпят кротко патици. Единственото усещане тук за мен беше мир. По-релаксиращо действие и от масаж имаше това място.

Не отминахме и лабиринтите, нищо че отдавна сме минали детска възраст :), потичахме напред – назад около перфектно подрязаниия жив плет, посмяме се на пеещите стъпки и пръскащия мост и с накуцване вече се запътихме към оранжериите.  Удивително местенце са те. Под всеки купол на Палмовата къща има пресъздадена различна климатична зона, със съответните обитатели от флората. Влизаш вътре – сауна. След две минути от дрехите ти започва да се стича вода, задъхваш се от влага. А зад съседната врата – сух климат, топло, ухае на цветята, които отвсякъде се протягат, чува се песен на птички…все едно си в някъде в джунглата или саваната, а не в центъра на модерна европейска столица. Има и пустиня, както и някои „местни” животинки, за щастие в терариуми :). Едва се отлепих от тук.

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, Градините на принца. Нещо да кажете за симетрията?! 🙂

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, поглед от Глориет

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун, през водната завеса на фонтана Шонен Брунен

 В Палмовата къща

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун – Виена, Австрия

Да измрънкам за последно: Е прекалено много пък подредено тук!

Чакаше ни път и планувана нощувка в Будапеща.

Трима от нас вече я бяхме посетили, но всеки беше оставил по нещо за „следващия път”. Моето нещо – срам ме е да си призная – беше Св.Ищван! Предният път просто пропуснахме да влезем, не ми се и мисли заради какво /предпочетох да поспя на едно корабче по Дунава…/. Катедралата е много красива. А като се качиш на купола се открива невероятна гледка. Едва когато чух коментара на единствения в групата, посетил и Виена и Будапеща за първи път: „Личи си, че това е било провинция за империята”, осъзнах колко голяма е разликата между тях. Но за мен Будапеща има особен сантимент и си остава любимото ми местенце. Парламентът е още един пропуск, който обаче не успях да запълня и оставих за „следващия път”. Това си е повод за трето посещение. По препоръка на Стойчо се завряхме в Лабиринтите. Интересно място. Но тъмния тунел, малко преди изхода, не посмях да измина, стигнахме донякъде на светлината на телефоните и като първа бъзла се втурнах обратно, в главата ми само дълбоки пропасти се въртяха. Виж, от винeната чешма пих много смело :). Повозихме се на най-старата отсечка на метрото на континента, полежахме в парка зад Площада на героите, погостувахме на Анонимус, той си е все така, не е остарял човека ама хич! И денят отмина.

Св.Ищван

 

Време беше за обратният път. Да се връщам отнякъде винаги ми е много тежко. Пътувахме почти цяла нощ. Отбивката за Ниш при Белград беше затворена. Полутахме се малко и открихме пътя. После ни валя. А след това карахме в ужасна мъгла. В 6 часа благополучно влязохме в София и се отправихме по работните места. Дали работих този ден,а? 😉

Поздрави!

Край

Автор: Валя Пунчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Виена] – на картата:

16 коментара

Older Entries »