Категория: Нова година

Река Йордан, Израел 1

Израел и Божи гроб по Нова година (ден 2): Назарет, Галилейското езеро и река Йордан

Продължаваме с новогодишната обиколка на Мая из Светите земи. Миналия път успешно пристигнахме в Израел, а днес отиваме към Назарет, река Йордан и ще посрещнем Новата година. Приятно четене: Израел и Божи гроб по...

Нетания, Израел 7

Израел и Божи гроб по Нова година (ден 1): Израел и сигурността

 Тръгваме към Божи гроб заедно с Мая и т.к.това в днешния размирен свят е невъзможно да стане по суша (някакви оплаквания от Османската империя? 😉 – бел.Ст.), ще се наложи да се качим на...

През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка 1

През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка

Днес завършваме прехода с джип през Африка. Видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна ЕтиопияпрекосимКения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, минахме през Намибия, а днес ще стигнем последната страна в тази обиколка – Южна Африка

Приятно четене:

През Африка с джип

част пета

Южна Африка

 

 

Дни 42 – 44 (29- 31 декември)

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох.

По тайни канали, включващи tripadvisor.com се носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полупустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където

столицата на щраусите Oudtshoorn,

надявам се, ме очакваше.

Южна Африка – През Африка с джип

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през

парка Groot Swartberg

 

Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места.

Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите.

С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

На пътя за града се е сгушила

най-голямата пещера в Южна Африка – Канго

Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун.

След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към

Oudtshoorn

Бързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено.

Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

 

30 декември

След Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик.

Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно като

Mossel bay

Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца.

Най- голямата беше 4,5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина – и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората.

Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана.

За вечерта имах резервация в

Найсна,

която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce.

Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история.

Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание.

Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември.

Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори.

Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.

 

Къщата за гости на

Иглен нос

беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място.

Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър… или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.

Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години,

както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

И така малко преди края на 2012 година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки

изпратихме старата и сурвакахме Новата Година

под звуците на индийско-атлантическите вълни.

 

 

Дни 45 – 47 (1- 3 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им.

Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във

винената светия светих на Южна Африка – Стеленбош

Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото .

Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи.

Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних.

Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея.

След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни.

Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

 Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

2 януари

Сутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята .

Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден.

Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и

повечето в шатото работеха,

затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок.

Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява.

Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол…

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители.

Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова

Кейптаун е карнавал

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си.

Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

3 януари

Офисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александрия всеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма.

Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация.

След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености.

Дни 48 – 50 (4- 6 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка

Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.

Миксът от три континента се усеща и при храната

Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос.

Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейптаун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка,

сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала.

Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл.

Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Природен резерват Тейбъл моунтин

е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки.

Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг.

Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Вечерта бе посветена на телешкото

Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите.

От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите.

Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

5 януари

Личното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и

the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун

Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.

Градската градина на Кейптаун (Company gardens)

е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално.

По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Друга задължителна спирка в Кейптаун е

остров Робин,

на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми.

Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места.

6 януари

Южна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а

Нос Добра Надежда

за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Кейп Пойнт е национален парк,

в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека.

След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет.

В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Simon’s town

е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища.

Дни 51 – 53 (7- 9 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Бутилка с писмо – Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.

Колонията пингвини

се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна.

Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на

Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната

Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе…по

Бягство към живота: Пътуване до Бугойно, Босна и Херцеговина 5

Бягство към живота: Пътуване до Бугойно, Босна и Херцеговина

Отдавна не бяхме имали разказ за рубриката Ретро. Трябва да добавя и че наистина се радвам, че този разказ е именно в тази рубрика.  Разказът е написан по спомени на Мирослав Григоров от гражданската война в Босна и Херцеговина, но разказани в трето лице. Участниците са реално съществуващи.

Приятно четене и пожелавам на всичките си съседи това да бъде само спомен.

 

Бягство към живота: Пътуване до Бугойно, Босна и Херцеговина

 

Той беше войник. Разбира се, не беше като оня тъжно весел герой на Ярослав Хашек- Швейк, но беше войник. Добър войник. Без право на избор, без право на лични решения или мисли, но с право на мисия.

Bugojno, Босна и Херцеговина

 

А в Босна, в едно забравено от Бога градче с име

Бугойно,

избито и заличено от лицето на света, съдбата го срещна с една камбана, останала без глас от страх в една война; камбана, която с глух стон викаше живи и мъртви.

Война, Босна и Херцеговина

Войната, в която християни и мюсюлмани враждуваха помежду си, заставайки зад инертните си оправдания на религията. Онази религия, в която Бог с всичките си имена уж повелил: “Не убивай”, но се убиваха, защото мислеха, че са различни. Онази религия на хаоса, в която важно беше да отмъщаваш или да бъдеш отмъстен, сякаш животът винаги имаше право на втори шанс и всеки имаше право да умре повече от веднъж.

 

Война, Босна и Херцеговина

 

Миришеше Бугойно на барут, на кръв и на смърт в онази зимна нощ, когато сърбите оплакаха и мъртвите си, и къщите си, останали разсъблечени без покриви под едрите звезди, с нахапани от снаряди неми стени.

 

Война, Босна и Херцеговина

 

Миришеше и на стъпките, с които пет хиляди сърби, до вчера жители, а днес бегълци- утъпкаха мръсния сняг и като призраци по първи петли напуснаха ослепелият си град. И поеха с някакво тихо, смълчано смирение след оттеглящата се сръбска армия, всеки със своя си Бог, побиращ се в медалион на шията.

 

Война, Босна и Херцеговина

 

Имаше и оставащи, болни, ранени или просто старци, чиято памет не помнеше броят на зимите и летата, подписали личната съдба на живота им, но помнеха войната. И в редките случаи, когато се заговаряха един друг или само изпсуваха по орисията си, думите им миришеха на война и имаха оня оловно тръпчив вкус на куршумите, които разпиляни из ледената пустош на града бяха повече от камъните.

 

Война, Босна и Херцеговина

Той и другите войници- холандци и българи от контингента на SFOR-NATO, ги наричаха: живите мъртви. И понеже отдавна нямаха нито минало, нито бъдеще, нито име, нито памет, дом или мечта, те- живите мъртви, живееха в руините на малката църквица “Рождество Богородично” само с вярата си и с упованието си в оня, белязан от кръстният знак на съдбата си хилядолетия преди тях и побрал се в медалиона на шията им; оня, невъзмутимият, който ги гледаше с избодените си очи от стенописите в храма и мълчаливо оставаше част от нещото, което все още наричаха живот.

 

Война, Босна и Херцеговина

И когато нощите се изпразваха от тъмнина, те живите мъртви, двадесеттина на брой, коленичеха пред обруганата икона на Богородица, която намерили сред руините на храма с нож, забит в окото и просеха милост за живите.

 

Война, Босна и Херцеговина

 

Ням и глух беше порутеният храм, викал с трикамбанния си глас всяка неделя от 1882 година насам миряните и озвучавал някогашния цветен околен свят. И понеже викал, първо него убили, първо неговите три гласа заглушили и стъпкали там някъде сред пустошта, между битието и небитието. А сините войници на мира, години след това пристигнали, за да спасяват неспасяемото, да стъпват в мините на мъртвия град, сякаш разказан от Хичкок и да намерят случайно единият глас, който беше полегнал в кофата на багера така, сякаш си търсеше ковчег. Прибраха камбаната в базата, почистиха я до блясък и светна

името й написано на български език: “Рождество Богородично”

1884 година.

 

Рождество Богородично, Бугойно, Босна и Херцеговина

В тринадесетия ден на януари, когато шепата оцелели празнуваха

Нова година по сръбския обичай,

войниците почукаха на вратата на храма. Отвори им отец Славиша, същият този, който беше пренесъл сам камъни и дървета, за да укрепи Божият дом и да сглоби крива камбанария, от която като обвинително насочен към небето показалец стърчеше кръст.

 

Нова година, Бугойно, Босна и Херцеговина

Кимна им да влязат и пак така мълчаливо приседна до масата, около която седяха смълчани и другите, и на която бяха подредени шепа традиционни ястия, жито и ракия. Подадоха мълчаливо по залък хляб на гостите, по чаша с ракия и шепа жито. И пак така мълчаливо, напрегнато и осъдително ги наблюдаваха с потъмнелите си очи.

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

Той, войникът, не изпита нито срам, нито страх, нито отчаяние или съжаление, защото беше добър войник. Без право на избор, без право на лични решения или мисли, но пък с право на мисия. Сведе поглед надолу, там където на гърдите му в ляво от светлината на свещта бяскаше месинговият надпис “Българска армия”, изля от ракията на земята, изрече сухо: “За Бог да прости” и се прекръсти.

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

Оживяха стопаните на храма, избухнаха в противоречиви емоции и заприличаха на хора. “Ебем ти маму бугарска, наш си!”, казаха и се ослушаха да чуят за пръв път избелелите си и изтънели като снега навън гласове. После сипаха ракия на земята, прекръстиха се, вдигнаха очи към Бога си и отпиха шумно, и жадно, като живите.

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

 

После войниците им подариха икона на Свети Георги да ги пази и закриля. После отец Славиша каза, че тази икона винаги ще стои до тяхната, онази обруганата, заради доброто, което е направено и в което са ги накарали да вярват. После някой запя песен. А още по после друг един войник разказа за камбаната. После заплакаха всички.

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

 

И във всички сфери на малката им вселена събитията случайни или целенасочени, времето и човешките съдби, подвластни на хаоса и алогичността, в първия ден на новата година възвърнаха предопределения си космичен ход.

 

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

 

Звездите, милионите очи на небето, светнаха с обичайния си цвят, планетите стъпиха в обичайните си орбити и на една от тях един човек на име Мирослав Григоров спокойно въздъхна в равносметката си, защото вече имаше право на лични решения и мисли. И имаше право на избор. А мисията му беше не само възможна, тя беше необходима и нужна.

 

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

* * *

Босна 1998- 2003 година

Фотографии: Мирослав Григоров
Фотообработка: Николай Колев

Война, Босна и Херцеговина – Бугойно

 

Автор: Янита Николова

Други разкази свързани с Ретро – на картата:

Нова година в Истанбул, за втори път (2) 2

Нова година в Истанбул, за втори път (2)

След двудневното досаждане с мой пътепис 😉 , време е да се върнем към нормалния потоко от пътеписи. Днес ще завършим тазгодишното посрещане на Нова година в Истанбул на Емилия. Самото посрещане беше на площад Таксим, а сега ще напривим… новогодишнаразходка по моловете, улиците и подземията на Истанбул.


Приятно четене:

Нова година в Истанбул, за втори път

втора част

На първи януари 2011, по обяд, отпочинали си от новогодишните „пукотевици”, с приятелското ми семейство отново се срещнахме на пл. „Таксим”. Сега вече, нямаше „шест–пет”, твърдо бяхме решили да стигнем до

квартал “Нишанташъ”.

Всички средства на градския транспорт работеха нормално и с една от линиите на метрото се придвижихме към квартала , там докъдето снощи не можахме да се доберем.

Ама пък какво метро!

Вагоните дълги, докъдето погледът ти стига, и чисти, и красиви, и съвременни. Красота!

В трамвая – Истанбул по Нова година

Името на този квартал идва от един неголям, но важен паметен знак , чието съдържание не ми е известно, на един ъгъл на тротоара на една от широките улици в този квартал в европейската част на Истанбул.

„Нишан” в превод е„знак”,

а пък „ таш” в превод е„камък”.

Истанбул по Нова година

Ето го самият каменен знак, дал името на квартала. Търсихме го, разпитвахме хората на улицата как да се озовем до него. А той е толкова „анонимен” и визуално незначителен, че аз дето два пъти преди това съм минавала с кола оттам, изобщо не съм го забелязала.

Истанбул по Нова година Нова година в Истанбул

Ето го и самият „ нишан” в лице и в гръб. Преди години е бил доминиращ знак от особена важност, ама сега се е превърнал в „подчинен” на урбанизацията, „стъпил„ на едно никакво място, леко недодялан обелископодобен каменен знак.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Кварталът минава за „скъп” и бих казала особено красив. Разходката по тези улици е много приятна , а освен това има множество търговски обекти за промишлени стоки и дрехи. И много заведения за почерпка. Хората с достатъчно пари си пазаруват дрехи оттук, освен в МОЛ-овете.

[geo_ mashup_map]

MÜ Nişantaşı Kampüsü, Teşvikiye Mh., 34365 Istanbul/Истанбул, Турция

Аз се загледах по на места смешно изглеждащи достроени горни етажи на сградите, за изравняване в една линия с по-високите сгради.

Нова година в Истанбул

Трябва вече да подбера думи за заключение, ама пък ще остане това, без да съм споменала за отиването ми с приятелка този път до МОЛ „Джевахир”, който се намира в съседния квартал „Шишли”? Аз в

МОЛ-овете на Истанбул

много обичам да се разхождам, но така и не пазарувам, само гледам. Всъщност с една приятелката , живееща в Истанбул, се срещаме при всяко мое пътуване дотам и традиционно сядаме на чаша кафе СтарБъкс кафене в някой от МОЛ-овете. Тя отива там да си пазарува , а аз съм “от придружаващите я лица”. И в София си имаме няколко, макар и по-малки МОЛ-ове, в които мога всичко, което ми трябва да си купя.

Нова година в Истанбул

Ето тук отляво зелената сграда е този МОЛ “Джевахир”, до тези “лични”сгради, които се виждат отвсякъде в далечината, докато се разхождате с корабче по Босфора.

Нова година в Истанбул

Голям, красив и с невероятни удобства за подземно паркиране на няколко нива, но и с много строг входящ контрол, какъвто няма в нито един от МОЛ-овете в София.

Нова година в Истанбул

И от подземния многоетажен гараж да влизаш, минаваш през същия строг контрол на всичко което носиш, а ти самият минаваш през портала на скенера.

Нова година в Истанбул

В един от дните преди Нова година вървях сама, вече уморена и леко замръзнала, нарочно не взех метрото, а движех пеша по тази голяма улица в кв. „Шишли”, защото исках просто да си разглеждам. Ама беше студено и духаше много студен вятър. На тротоара гледам, едни търговски колички а край тях момчета и момичета предлагат чай на минувачите.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Веднага се лепнах до количката, получих една чаша с горещ чай и захарчета и попитах колко лири дължа? Момчето се усмихна и каза: „Нищо. Това е почерпка”. Всъщност през целия ден хора като мен получават горещ чай, за сметка на общината.

Нова година в Истанбул Нова година в Истанбул

А това, дето червеният цвят доминираше на витрините за бельо било, защото по тяхна традиция, всички задължително трябвало било да посрещнат Новата година, непременно облечени с червено бельо.

Нова година в Истанбул ema-istanbul-50

Ако се съди по сергиите и витрините, голям късмет ще имат през новата година комшиите. Особено ако си закупят и от специално декорираните боксерки на Дядо Коледа, за късмет, не за друго.

И към края на хаотичния ми разказ, ми се иска да ви покажа и как изглеждат

много удобните тунелни вагончета

Със синьото вагонче тръгва нагоре по един тунел със стръмен наклон от последната спирка на трамвая „Кабаташ”, където е и морската гара „Кабаташ”на корабчетата до „Принцовите острови”. След две-три минути, само след една спирка, с това вагонче се отива на спирка „Пл. Таксим”. Изключително удобен транспорт и винаги, дори и в полунощ с него пътуват много хора в двете посоки.

Нова година в Истанбул

Ето как изглежда модерното вагонче в метро-тунела „Кабаташ”-„Таксим”

И друго едно вагонче в друт наклонен тунел ще ви спомена, защото наистина спестява трудното изкачване по стръмните улички към кула „Галата”.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Началната спирка е в непосредствена близост на моста „Галата”

и с това вагонче се стига спирката на площада, на който обръща малкото трамвайче в далечния по отношение на пл. „Таксим” край на „Истиклял”. Пътят в тунела е много кратък, заплащането точно две минути път и изминати само 570 м., е 2.50 т.лири. Ето тук се излиза от тунела на червеното” метро”.Много използувана линия , от жители и туристи, която обаче не е много добре показана в джобните пътеводители.

Нова година в Истанбул

И за финал, и за да е красив този финал, не думи, ами „букети” направо от улиците на „Нишанташъ” съм приготвила.

Нова година в Истанбул

И какво от това, че беше първи януари 2011? Цветята по тротоарите, бяха прелестни. А разходката ни в тези дни – истинско щастие, независимо от ниските температури.

Нова година в Истанбул

А на другия ден, в 11.00, от “Истиклял” напазарувах поръчаните от дъщерите ми пресни бюрек и баклава, които в бюрекчийницата ми опаковаха в луксозни кутии. Приятелите ми минаха покрай хотела, за да ме вземат, за да потеглим към България. Дежурният служител на хотела от рецепцията беше повече от услужлив, нахилен до уши, раболепен и докато помагаше за наместването на куфара ми в багажника, каза на приятелите ми. “О, ама тя/имаше предвид мен/, ни беше “перфектен клиент”. Перфектен, защото си мълчах, като пукел и нито веднаж не се оплаках от многото неудобства в хотела. Нямам представа как и защо се въздържах от това, да им вдигна “горно “до” и да поставя известни изисквания. Няма да ви разказвам и подробности, защото си развалям хубавия спомен от прекресната новогодишна “ваканция” в Истанбул. Гледайте цветята!

Нова година в Истанбул

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Нова година по света от нашите автори – на картата:

Нова година

Нова година в Истанбул, за втори път (1) 15

Нова година в Истанбул, за втори път (1)

Днешният пътепис отново ще ни разкаже за едно посрещане на Нова година. Емата ще ни води до площад Таксим, за да посрещнем заедно с турците Новата 2011 година. Приятно четене:

Нова година в Истанбул, за втори път

част първа

Онези, които  са чели моите по-стари пътеписи за Истанбул, (още, и още, и още – по обратен хронологичен ред)може би си спомнят, че семейството на  мои добри приятели и моя милост, в позицията на „барабар Петко с мъжете”, имахме щастието да   посрещнем миналата  Нова 2010 година  в Истанбул .

На 31-ви декември вечерта, наш приятел българин, служител в холдинга, чийто шеф ни беше домакин в Истанбул, дойде да ни вземе с кола, за да  ни заведе  до мястото, за което имахме подарък, предплатени от холдинга куверти за новогодишната нощ. То пък се оказа едно място!!! Водеше се”Клубен бар”, на брега на яхтеното пристанище във „Фенер Бахче”. Ама не беше „бар”, а по-скоро хамбар  или още по-точно хангар, със стъклен покрив, с прости ниски правоъгълни маси и до тях  дивани с възглавници.  Интериорът беше под всякаква критика, постен и  стил “Сам ли си го правИ или некой ти помагА”.  Масите тип”щъркел” представляваха груби дървени  плотове, заковани  върху върху вертикално побити, вапцани с алкидна бяла боя дървени бъчви. Много евтино като решение и възнеприятно като въздействие си беше.  В цената на куверта бяха включени някакви напитки и  вариететна програма, ама никъде не видяхме подготвено за сцена пространство, което означаваше, че програмата щеше да се разгърне на пътеката пред масите.  По стените през няколко метра имаше монтирани електрически отоплители,  но те не бяха затоплили помещението, а отнякъде до нас  достигаше ледено студен въздух.  При това се усещаше течение, подобно на вятър.  Ние бяхме едни от първите посетители. Седнахме на канапето си, свихме се, гледахме сърдито и не  помислихме да си свалим палтата.

Поогледахме се и над главите си видяхме два толкова големи отвора в стъкления покрив, че  през тях можехме да броим звездите на небето. Повикахме  келнерчето е като се кривяхме неистово, с ръце и мимики и жестове, средства  на изкуството “пантомима”,  му показахме, как треперим от студ, дори и облечени с палтата си. Помолихме го да приплъзне капаците, за да затвори пробива към небето. Момчето кимна разбиращо с глава, завтече се чевръсто нанякъде и се върна с дълъг прът, завършващ с метален ченгел. Отиде до отсрещната стена на хамбара и с енергични движения отвори още два такива капака от стъкления покрив. Въздушното течение стана още по-силно, като да бяхме застанали във ветровитата нощ на кея, за да ни надуха морският вятър. Усмихвахме се външно, но иначе подскачахме от напрежение и желание на мига “да вдигнем „горно до”. Вместо това  тихо съскахме и взаимно се убеждавахме, че трябва да си налягаме парцала и че не иде в нощ като тази да вдигаме ”биг мама, при това интернешънъл,  скендъл”, защото сме тръгнали да се веселим, а и другите хора са там за същото и не са длъжни да ни гледат сеира. Като не ни харесва, никой не ни е вързал с вериги за дивана и най-добре ще направим да си тръгнем.

Дойде едно друго момче с поднос и донесе някакви  стъклени „напръстници” с  гъсто греяно питие с тежки подправки и отделно малка паничка с някакви “мешани” ядки. Опитахме от греяното „нещо” за пиене, взехме си по малко от ядките, защото си бяхме гладни вече. Когато идвахме насам, не знаехме какво ни чака,  предчувствахме хубава празнична вечеря,  ама този хамбар  бил само „клубен бар”с питиета, а не и ресторант.

Толкова се разбързахме да изчезнем оттам, че дори и една снимка не се сетихме да направим. Обадихме се по телефона на българина, който ни докара до това място, за да му кажем, че си тръгваме от „маренския клуб”.  Той се притесни и веднага  доприпка, като се чудеше какво сега да направи за нас, за да не останем разочаровани и без празник тази нощ. Жена му го чакаше у тях, а ние два часа преди полунощ, се сетихме да  капризничим.  Помолихме го да ни заведе някъде, където и да е, да се нахраним поне, а после сами, да си вземем такси и да се  приберем вкъщи. Имахме си  в хладилника достатъчно и напитки  и мезета, с които щяхме да си спретнем екстра празничната маса. Момчето ни качи в колата си, пообиколи няколко улици да търси ресторант, в който да ни настани, докато ние се превивахме от смях, като си припомняхме как онова келнерче отиде да отвори още два прозореца на покрива, вместо да затвори първите два.

Влязохме без резервация  в едно рибно ресторанче, чийто собственик беше приятел на „нашето” момче. В салона имаше не повече от десетина празнично подредени маси, които вече бяха заети от хората с новогодишни куверти.

Настаниха на една хубава маса, която беше резерзервирана за други хора, но за тях веднага извадиха и подредиха друга маса. За нас приготвиха същия новогодишен куверт като за останалите. Нямаше никакви ограниченията в броя и количеството на питиетата. И не видяхме  нито един, който да се е „наквасил”, да приказва на висок глас глупости или да търси как да създаде скандал от нищо.

Нова година в Истанбул

Салончето беше уютно украсено и без излишен блясък. Най активната част от украсата бяха едни опънати между колоните кабели, на които бяха навързани цветни балони.

Нова година в Истанбул

В неголемия  салон  на ресторанта имаше и малък подиум, на който една красива певица с  още по красив глас пееше известни на хората в салона  песни, а те се радваха, пляскаха с ръце в такт с песните, пригласяха на висок глас  и често ставаха да танцуват.

Нова година в Истанбул

Поръчваха си всички и всичко,  но забележете, без да й дават каквито и да било пари за да изпълнява пожеланите от тях песни. Такова “чудо” май не съм виждала. По едно време тя се обърна към мен и попита попита, защо само нашата компания  не си поръчваме какво да ни изпълни?  Усмихнах се и отговорих,  че много сме щастливи да я слушаме, но понеже сме чужденци,  не познаваме  репертоара й. Това си беше самата истина.

По едно време отнякъде дойдоха момче и момиче, облечени спортно с дънки, така както си ходят по улицата. Носеха  едни малки ударни инструменти и  още с  влизането си, се включиха в общата  веселба, засвириха и запяха, а момичето даже  и излезе да танцува с гостите на заведението. Повеселиха се час-два с нас, и си отидоха, а после, на път към стоянката на такситата, ги видяхме на близкото площадче да се веселят с други,  като тях самите, младежи.

Започнаха  „обратното броене” и като удари дванайстият час, всички скочиха  да си честитят, да се прегръщат и целуват познати и непознати. Нямаше пищови, пиратки или други джепанета.  Някои мъже палеха клечици „бенгалски огън” и с тях докосваха окачените балони. Това беше всичката пукотевица.

Нова година в Истанбул

Пееха си хората с пълно гърло, танцуваха и се радваха, а келнерите продължаваха да поднасят още и още блюда. Нямаше изяждане. Ние си тръгнахме към два и половина, а половината  от хората останаха и продължиха да се веселят.

Уникална и незабравима 2010-та новогодишна нощ си беше.

Докато се прибирахме с приятелите ми,  не спирахме да се смеем , като си припомняхме как само  започна нощта в онзи скучен ветровит хамбар на яхтеното пристанище и контрастът с уютната вечеря и веселбата  после, в рибното ресторантче. Въпрос на късмет си беше, а ние го извадихме. Разбира се, че накрая си платихме по 80 лири на човек, такъв беше кувертът за всички. Можеше и повече да ни поискат и пак щяхме да ги дадем с радост, защото наистина беше прекрасно и си заслужаваше.

И така със спомена за миналогодишното посрещане на 2010 година, доста преди да наближи поредната, решихме да отидем отново в Истанбул. Един месец по рано си бяхме резервирали стаи в хотели, близо до бул. „Истиклял”. На приятелите ми „се падна”  хубав хотел в близост до площад „Таксим”. Аз обаче, изтеглих „късата клечка”. Включих се в търсенето на хотел по-късно от тях. Попаднах на един долнопробен хотел, „Сен Палас” му е името. Такава мизерна стая ми дадоха, за по 50 евро на вечер! Нямаше нищо общо със снимката, която показваха в офертата на хотела по интернет. Не ми се говори. Добре, че бях там само четири нощи.

Нова година в Истанбул

Това е уличката с хотела. Светлият правоъгълник, отдясно, където свършват светещите гирлянди е светещата табела на Hotel Şenpalas ,  Asmalı Mescit Caddesi 30, Istanbul, Turkey.

Не случайно помествам именто и адреса му тук. На когото му се случи да попадне там, трябва предварително да изиска детайлна информация за какво ще си даде парите, за условията в хотела, етажа, стаята, изложението, сутрешната закуска, обзавеждането и състоянието му, за да се убеди, че няма да го набутат в някоя „килия”, в която на пода има място само да си остави пътните чанти и пантофите.

Нова година в Истанбул

На уличката с хотела –  младежи,  които посреднощ се забавляват и се снимат с кучето си.

Единствено хубавото нещо свързано с въпросния хотел, беше това, че се намираше в една от пресечките на бул.” Истиклял”, в далечния край,  почти до последната спирка на малкото червено трамвайче.  В този квартал „Пера” , на две минути пеша от хотела се намира луксозната картинна галерия „Пера”

Нова година в Истанбул

Музей-картинна галерия „Пера”. По това време имаше гостуващи две живописни изложби. Едната на Фрида Кало и Диего Рибера, а другата на руски живописни шедьоври, главно платна на передвижниките, които аз  съм виждала в “Третяковската галерия”.

От хотела,  по малките улички, за 5 минути  отивах от хотела до площадчето, на което се издига кула „Галата”.

Нова година в Истанбул

А пък тази изумително красива кула и денем и нощем е “обсадена” от хора, които не спират да й се възхищават.

Нова година в Истанбул

Срещу  билет от 10 лири, с асансьор, човек може да се качи до горните етажи. Предпоследният етаж, с високите прозорци е салон на кафе, с много приятен интериор, а  последния  етаж, около който е тарасата за зяпачи и  “фотографи” на Истанбул “от птичи поглед”, в централната си част е оформен като изискан ресторант с уникална панорамна гледка през прозорците. В следващ пътепис,  имам идея да напиша кратък текст и да покажа много снимки  от вътрешността на кулата и множество панорамни снимки на уникалния град,  които направих през лятото на 2010.

Осветлението  по главните улици през нощта беше достатъчно да не се страхувам да се прибирам и след полунощ, защото по „Истиклял” си беше пълно с хора и всички магазини бяха отворени до много късно през нощта.

Нова година в Истанбул

Ей такива магазини работят до късно през нощта и винаги има пазаруващи или “зяпащи”

Нова година в Истанбул

А това е витрината на галерия за модерни изобразително изкуство и това което виждате на фотоса  е някаква художествена творба-инсталация , наречена „Шапките”.

Нова година в Истанбул

Случи ми се да си купувам  книга, посред нощ от една прекрасна книжарница,  която “се пукаше по шевовете”  от хубави книги, репродукции и музикални дискове!  Много хора си купуваха книги и дискове в късните часове на нощта. Истинско щастие е да се ровиш по щандовете и да не си сам в кижарницата по това време на нощта.

Нова година в Истанбул Нова година в Истанбул

Търговска витрина, празнично декорирана с оригинална новогодишна “елха”, конична форма, постигната от натрупване на  червени обувки и витрина на магазин за красиви сувенири.

С приятелите ми решихме си

да посрещнем новата 2011 година навън под открито небе,

но не искахме това да ни се случи  на най-големия площад „Таксим”, а се запалихме от идеята да отидем в квартал „Нишанташъ”. Бяха ни казали, че кметството на този квартал, по традиция организира  много красива и „богата” заря, а там масовите прояви преминават по-спокойно и няма опасност тълпата да ни повлече нанякъде. До този квартал може  да се отиде, като от площад „Таксим” се вземе метро за една доста дълга спирка. Цена та на билета  е 1.75 т.л.

Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция

Вечеряхме в един невзрачен на външен вид , но пък с изключително уютен интериор ресторант с името „Хаджи Баба”. Той  се намира в първата пресечка от лявата страна на бул. „Истиклял” ако се върви от пл. „Таксим” по посока към „Кула Галата”.  Менюто  е много богато, без да е безбожно скъпо. Входът на ресторанта е направо „залепен” до входа за гръцката църква в този квартал.

Нова година в Истанбул

Ето го ресторантчето “Хаджи Баба”. Вдясно е входът за Гръцката църква.

Салонът на ресторанта е в сградата отляво, но ние са настанихме на остъклената тераса на втория етаж.   Остъклената вече  тераса е идеално отоплена и  дори  през зимата,  предоставя възможност човек да се отпусне  наслади на прекрасната и много богата кухня и перфектното обслужване.

Нова година в Истанбул

Ето това е гръцката църква, чийто вход е до ресторанчето.

Поръчахме си  хубава вечеря, без да имаме  куверт въпреки изключителната вечер. На съседните маси имаше много компании от чужденци, главно гърци, италианци и французи. Надничаха  яко в нашите чинии, за да си изберат какво да ядат. То не че и ние не опъвахме преди тях  врат към съседните маси, за да се уверим, че не сме сбъркали в избора на това, което сме си поръчали от листа с менюто.

Излязохме от ресторанта в 23 .00 часа. Мислехме си, че разполагаме с достатъчно време да се придвижим към квартал „Нишанташъ”, за който  Орхан Памук  е писал в своя  прекрасен  роман „Истанбул”.  Да, ама не!  Сметките ни излязоха от типа “без кръчмар”. Нямаше никакъв вариант да успеем да се придвижим дотам. Улиците бяха блокирани от полецейска автомобилна техника. Градски транспорт никакъв. Улиците водещи към пл. “Таксим”, бяха така задръстени от хора, че за да минем няколко крачки напред, трябваше да се провираме един по един като внимаваме да не се изгубим, ако натиска на хората ни отдалечи. И таксита не се виждаха наблизо. Нямаше начин приятелите ми да изкарат тяхната кола от гаража на хотела и да се придвижим към квартала, в който искахме да отидем. Може би щяхме да успеем, ако се  бяхме “пренесли” натам няколко часа по-рано.

Нова година в Истанбул

С такива полицейски автомобили,  бяха препречени улиците , при сливането им с площат “Таксим”.    Нова година в Истанбул

А той беше задръстен от хора, плътно запълнили целия огромен площад. От мощни тонколони  гърмеше някаква монотонна модерна ритмична музика , небето се озаряваше кръстосващи се мощни прожекторни лъчи.

Нова година в Истанбул

Заобиколихме  площада по периметъра му и отидохме до входовете за метрото, но те се оказаха затворени с плътни метални врати, сигнализирани с пластмасови ленти  и охранявани от полицаи. С метрото да се придвижим, не стана. И тогава единствената  ни възможност да посрещнем тази 2011-та година под открито небе, беше да си останем на площад „Таксим”, колкото и да не ни се искаше.

http://www.youtube.com/watch?v=YSP9Ze2XBCg

Ама голяма гъчкана беше. И докато търсехме удобно място, се промъкнахме леко през един тесен процеп  в металната ограда на едно повдигнато над основното ниво, подобно на тераса място, в дъното на площада. Цяло чудо е, че не ни изгониха оттам, защото това беше мястото, на което бяха поставени камерите на няколко телевизионни канала.

http://www.youtube.com/watch?v=cGW4bA6mIN4

Ние се залепихме направо на сантиметри зад тях.  И си останахме там, и броихме с  всички хора там „на обратно” и така преминахме  в новата 2011г. Фойерверките се „разцъфтяха”, направо над главите ни. Гледахме вертикално нагоре към небето и в очите ни падаха доста едри „прашинки”.

http://www.youtube.com/watch?v=AXQSXtrGfPQ

Тук е моментът да помоля за извинение за ниското качество на клиповете. Наложи се да снимам с простия си  фотоапарат, защото камерата „Сони”, която бях купила специално заради това пътуване, се оказа толкова „нефелна”, че се наложи да я оставя в сервиза на магазина, от който я купих. Апропо, тя я и досега си е там, в сервиза на въпросния магазин . С нищо не се промени лошото качество, но пък работниците в сервиза се подсигуриха някакъв “Констативен протокол”, в който пише, че камарата била работела.  Ама констативен протокол,  от Луната да го доставят, качество на изображението не може да подобри.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Полицейското присъствие на площада. Можех като нищо да си изкарам боя докато се приближавах на метър от тях, за да ги снимам. Другите не постъпваха като мен.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Когато свърши зарята, хората на групички тръгнаха да се разотиват кой откъдето е дошъл. От автобусната пиаца на площада един след друг тръгваха редици от автобуси, с които хората от площада си отиваха към кварталите , от които бяха дошли. Ама нали нашите хотели бяха наблизо? За никъде не бързахме.  Тръгнахме да се разхождаме по празнично  украсените пешеходни зони около култовия най-голям истанбулски площад „Таксим”.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул Нова година в Истанбул

И пак, дори и в този момент, имаше магазинчета, които не бяха затворили. Човек можеше да си купи,  както готова храна, бакалски стоки, така и куфар или чанта за пътуване, чадър, чехли и каквото още се сетиш.  А на мен ми стана смешно, когато видях в една тъмна пресечка, отворено магазинче и два часа след настъпването на новата година на извадена на тротоара сергия, да се продават хавлиени   кърпи и чаршафи.

http://www.youtube.com/watch?v=0Fd39CipHPw

Разхождахме се в  отлично настроение, търсехме къде да седнем да изпием по нещо, когато в една от уличките едно усмихнато  момче ни покани да влезнем в кафенето, до което се стичгаше по стълби, защото беше на втория етаж в една стара къща. Разбира се, че не пропуснахме да се почерпим не само  поради

току що настъпилата 2011година а и поради факта, че първи януари е   Василовден.

Салонът беше малък, с интересен интериор. Освен нас имаше една група весели италианци.

Нова година в Истанбул

Нова година в Истанбул

Тръгнахме си след като се почерпихме с чай и баклава. Изпратиха ни с много приятелски пожелания за щастие и с големи цветни балони в ръце.

Нова година в Истанбул

Ето така изглеждаше камерното кафене отвътре. Идеално място за сладка приказка на чаша чай, кафе и разбира се порция баклава с приятели .

Нова година в Истанбул

Никъде не срещнахме шумни или пияни младежи, нито размирици, нито хулигански прояви. Но пък  и на всеки десет метра имаше малки групички от полицейски служители с мотори и без мотори, въоръжени с всички екстри, облечени в красиви черни костюми с червени декорации и бели светлоотразителни ленти. Всички те бяха младежи, със стегнати фигури на спортисти и правеха прекрасно впечатление. Хората минаващи покрай тях ги поздравяваха усмихнати.

Нова година в Истанбул

По бул „Истиклял” на всички пресечки, от двете страни на улицата  имаше спрени полицейски мотоциклети и до тях бяха полицаите, въоръжени с всякакви видими и покрити от дрехите , средства за “респектиране” и готови да реагират светкавично  ако се породи съответна ситуация.

Нова година в Истанбул

Приличат малко на напети филмови герои.

Нова година в Истанбул Нова година в Истанбул

Освен това по дължина на цялата улица “Истиклял”, през цялата нощ, можеха  да се видят облечени в нови топли, блестящи от чистота„парадни”работни облекла служители на тамошната „Чистота на община Бейоглу”. И автомобилна почистваща техника от всякакъв вид беше излязла. Тези двамата ми направиха много приятно впечатление  ги поздравих за празника и те веднага застанаха в поза за снимка. Видимо беше удоволствието и гордостта им от това , че са ги избрали точно тази нощ  те да са на работа. Горди и доволни  и от начина , по който в момента си вършат работата. Сега се загледах, в тъмното се вижда в какав декориран “празничен” чувял събират боклуците

Нова година в Истанбул

Независимо от хилядите хора, събрани на това място, през цялата нощ,  на сутринта „Истиклял” беше чист, измит и приветлив. Идеална организация по опазване на реда и чистотата са създали хората.

Нова година в Истанбул

Разходката по тази “култова” улица , “Истиклял”, е винаги приятна, независимо от сезона.

Нова година в Истанбул

Това засега. Във втората част на този разказ , ще покажа и други улици и друг квартал, който много харесвам и до който, в новогодишната нощ, не можахме да се доберем.

Очаквайте продължението
Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Нова година по света от нашите автори – на картата:

Нова година

Кукери (Нова година в Разлог) 1

Кукери (Нова година в Разлог)

Днешният пътепис е малко по-особен. Повод за него ми дават два факта:

1. Тема: „По пътя“

2. Разказът да бъде ликнат във фен-страницата на производителя на GPS-a (все пак Василена се занимава с маркетинг)

3. Разказът да получи максимален брой коментари в мястото, където е публикуван (но не във ФБ)

Слагам тази обява, защото Василена е приятелче на нашия сайта (т.е.пише и праща пътеписи 😉 ) и защото не печелим от нея (обявата) 🙂

А ако иска някой да участва чрез нашия сайт – с радост ще му предоставя място тук.


А сега, приятно четене:

Кукери (Нова година в Разлог)

Новата година не е нещо особено. Има обаче малки ценни моменти, в които нещо привлича вниманието ти и те кара да се чувстваш по-различно от когато и да било. Така тази година започна особено – с прогонване на злите сили. Кукерите в Разлог бяха нещо, за което само съм чувала, но и най-живописните разкази не могат да се сравнят с реалността.

Първо ти става интересно. Всичко е шарено, ново, динамично. После усещаш един странен прилив на енергия, нещо старо, много старо. Не говоря за паранормални и направо ненормални активности, а просто за един колективен дух, който е виден навсякъде около теб. Този дух е обединявал други хора години, векове наред даже – общото желание да започнеш годината начисто, да се отърсиш от лошотията и напук на дребното си ежедневие да си герой поне за един ден.

След първоначалния шок започваш да забелязваш различни неща. Например децата и младите хора – бяха толкова много! През цялото време от уредбата женски глас говори за това колко е важно да запазим традициите живи, но докато не видиш децата, това послание си остава просто фраза. Естествено, с идването на младите традициите вече се променят: освен чаушите и кукерите може да видиш каруцата на българския Супермен Бат Бойко, лицето от Писък и всякакви други съвременни добри и зли сили. Но остават носиите, чановете, маските. И онова усещане, за което говорех преди малко: че си част от Всичкото и Всичкото те прави по-голям, весел, добър, зареден.

По принцип мисля за себе си като за градско чедо, но това беше първия и май единствен момент през големия новогодишен уикенд, в който се чувствах напълно успокоена и доволна от света наоколо. И се надявам, че снимките са по-добри от думите.

Кукери – Нова година в Разлог

Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог
Кукери – Нова година в Разлог

Край

Автор: Василена Вълчанова

Снимки: авторът

Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам 4

Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

Продължаваме с новогодишния пътепис на Мая за Йорадния. В предишната част търсихме Светия Граал в Петра, а днес ще посрещнем Нова година и ще обиколим малко из пустинята Уади Рам.

Приятно четене:


Йордания – приказка за цветове и хора

Част втора

Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

31.12.2010 – 01.01.2011

Последният ден от старата година беше, поне за настанените в Акаба единственият напълно свободен ден. До официалната вечеря в хотелите или пустинята нямахме ангажименти.

Ето защо аз този ден го посветих на къпане, плаж и неизбежният шопинг. Нямам спирка с шопинга обаче.

Сутринта на 31-ви беше много приятна. Слънчево, топло, нямаше и помен от гадничкото време от предишния ден. Ето защо след закуска, се запътих да изпълня една от най-важните задачи, които си бях поставила – плаж и къпане!

Сега, ще бъда откровена и ще си призная, че не се изкъпах в Червено море. Първо, вече съм го правила. В Египет. Второ – каквото и да си говорим, температурата на водата беше 18-19 градуса. Да, имаше смелчаци, които се къпеха, но за да съм честна, част от тях влизаха с неопрени. 🙂 И трето, Червено море, поне в частта на Акаба не е пясъчно. Каменисто е. Което прави влизането с боси крака невъзможно. Вземате си или гуменки или … казаха ми, че от там могат да се купят нещо като терлици, с които да се влезе.

Е, чак пък толкова. За човек, неумеещ да плува, това не беше чак толкова важно. За тези, които плуват и могат да се гмуркат обаче, Червено море има какво да предложи. Имат страхотни коралови рифове и са съвсем близо до брега. Водата е … ама кристално чиста. Тук такава вода май не можете да видите. Така че, за гмуркачите – там е идеално място.

Аз се задоволих с разходка по плажа. Много е странно, обаче плажът е пясъчен. Пясъкът не е насипан. Естествен си е. И е червен! Обаче в момента, в който стигнете до брега и започват камъните. Странна работа.

След като се запознах със странностите на плажа и морето, реших да се запозная отблизо с отопляемия басейн. Оказа се, че големият, както и голяма част от по-малките не се отопляват и температурата беше … хммм, сещате се, нисичка. Така че, голяма част от почиващите се ориентираха към топлия. Който беше с температура от 28 градуса. Супер! Само главата ми се подаваше над водата! С това отчитам второ новогодишно къпане. Пък макар и не в морето. 😉

Неприятното беше, че подухваше вятър и след излизането от водата следваше масово зин-зикане. Нищо де, погрях се на слънце и беж към стаята да се приготвям за шопинг.

В този ден използвах шатъла на хотела. Както казах, те са безплатни. Има си определени часове, в които се движат. Много е удобно.

И така, малко преди обяд се оказах в центъра на Акаба, готова за пазаруване. Имах едни притеснения свързани с миткането из арабски град. И не заради друго, ами защото беше петък. Очаквах всичко да е затворено, все пак е почивен ден. Нищо подобно! Магазините си работеха. Както ми обясниха, това се дължи на факта, че за уикенда много йорданци от Аман идват на морето и местните се възползват от това. В петък и събота магазините работели до 2-3 часа след полунощ.

Има една интересна особеност свързана с икономиката в

Акаба. Тя е свободна икономическа зона.

Което, според моите бедни познания по икономика значи, че стоките не се облагат с данъци от рода на ДДС. Та, там е по-евтино от останалата част на страната. Проверих го – така е. Ако ви падне случай да сте в Йордания, при възможност пазарувайте от Акаба. Даже целият район е отделен от останалата част от страната с нещо като граница. И когато напускате към останалата част на страната, ви спират на митница. Местните ги проверяват да не изнасят стоки, на които не е платено мито. 🙂

А, и още нещо. Отново за йорданците.

Ако си мислите, че да се мотате по суковете в Йордания е опасно, много грешите. От момента, в който пристигнахме, започнаха да ни набиват в главите, колко сигурна и спокойна страна е Йордания. И са прави.

Престъпността в Йордания, ако и съществуваща, е на много ниско ниво.

Такова чудо като джебчийство или улични кражби са почти нечувани. Няма проблем да си миткате насам-натам с местните. Най, ама най-неприятното нещо, което евентуално може да ви се случи, е да ви огледат по-подробно. И това не е много сигурно. Местните се отнасят с уважение към чужденките / или поне не им обръщат особено внимание/. Ако се обърнете към полицай при някакъв спор с местен, на местния му е спукана работата. Ето защо нямах никакви притеснения да вилнея от улица на улица и от магазин на магазин с портмонето в ръка и отворената раница на гърба. Никаква грижа! В София може и да ме е страх да се прибирам по тъмно, обаче да вилнея по магазините на „дивия” арабски свят – не. Имайте го предвид. 🙂

Wadi Rum, Йордания

При пазаруването се сдобих с още нещо много типично за Йордания. Козметика от Мъртво море. Йордания си дели достъпа до Мъртво море с Израел. И хората си правят световноизвестни козметични продукти. Които, въпреки клетвите на екскурзоводката ни, се оказаха по-евтини в Акаба, отколкото на самото Мъртво море. Пак, заради данъците.

Ей, ама голям съм балък. Понеже хората са мили и любезни, и усмихнати, в който и магазин да влезех, си излизах с доста повече неща, отколкото бях предвидила. Обаче, то пък да ти направи кеф да напазаруваш и да си оставиш парите. Ще ти се усмихнат, ще те заприказват, търпеливо ще изчакат да решиш, и в моя случай, все ще успеят и да ми пробутат нещо повече. 😉

В един от магазините, в които влязох за поредната допълнителна чанта, в която да сместя разрастващия се в геометрична прогресия багаж, се запознах с продавача, чиито чичо се оказа, живеел в София. Момчето, като разбра откъде съм, ме почерпи с чай. Нищо, че аз не купих нещо друго освен чантата.

Самата Акаба не е нещо особено като град. Съществува заради туризма. Повечето хора се изхранват от дейностите около туристите. Имат много голяма крайбрежна алея, която е приятно място за рабзохдка. Имат някакви останки от фортове от Средновековието, които не са нещо особено де. Но са в центъра и могат да се разгледат. Имат си Макдонладс, Бъргър Кинг и Пица Хът за тези, които ги е страх да пробват от местната кухня.

Доста туристи се възползват и от разходките с лодки с прозрачно дъно. За да могат тези, които не могат да плуват, да разгледат рифовете. По мое лично мнение, тази разходка не е нещо особено, от гледна точка на рифовете. От повърхността не може да се види кой знае какво.

Една от дамите в групата ни беше ходила на такава разходка и ми разказа интересна история.

Качила се тя, заедно със семейство местни на такава лодка. И водачът си говорел предимно с тях на арабски и отвреме на време обяснявал и на нея на английски. В един момент и обяснил, че отсреща на брега е израелският Ейлат. И местната жена като скочила. Това всъщност не било Израел! Това било Палестина! Цял скандал направила.

Това го казвам, за да вземете под внимание, че мир или не, тези хора носят много дълбоки травми от четиридесет години непрекъснати конфликти. Добре е, човек да се съобразява.

С натежали торби, си се натоварих обратно на шатъла и беж към хотела да се подготвям за

Нова Година

Посрещането, откровено казано, не беше нещо особено. Хапнахме и пийнахме в ресторанта до към 11 часа вечерта. Жива музика и естествено кючекиня. Не съм я снимала, вече не са ми интересни. След което ни подкараха към дискотеката. Където в песни и танци посрещнахме Нова Година 2011. Това е май първата ми Нова Година, в посрещането на която, не беше изстреляна и една-единствена пиратка. В началото този факт ми направи много силно впечатление. После обаче се замислих, че ако някой беше взел да гърми, пък било и фойерверки, имаше голяма вероятност евреите да наминат да проверят какви ги вършим. Заедно с танковете. 😉

Ето защо, мир и спокойствие. Признавам, че към 1 се предадох и отидох да спя. Ужас, остарявам! 😉 )

Акаба на връх Нова година, Йордания

Подобно неочаквано ранно лягане доведе до още по-безумния факт, че на следващата сутрин се събудих в 6.30. Беше се развиделило и слънцето започваше да се показва. Не ми се спеше, а ако слезех за закуска, вероятно щяха да ме бият, ето защо си изнесох една възглавница на шезлонга на балкона и изкарах следващият един час, наслаждавайки се на спокойствието. Много съм щастлива, че го направих. Беше топличко и много свежо, въздухът ухаеше на вода и цветя, птичките пееха и нямаше никакви други звуци. Слънцето бавно се вдигаше над планината и окъпваше морето в злато. Мир и неземно спокойствие. Е, към седем персоналът се разтича насам-натам и ми наруши покоя, но цялата сутрин беше просто омагьосваща. 😉

След като закусих в доста по-нормален час /към 8/ реших, да се поразходя отново по плажа. Имах да убия няколко часа до следобедната екскурзия до Уади Рум. Джапайки спокойно по плажа си събирах коралчета, които морето изхвърля, когато към мен се приближи, доста срамежливо, една йорданка. Младо момиче, може би не повече от 25 години. Попита ме говоря ли английски и след положителният ми отговор се заприказвахме. Такава приятна жена. Казва се Рин. На арабски значи мечка, или силна. Оказа се, че е дошла със съпруга си да изкара Нова Година на морето. Бяха оставили момченцето си в Аман при майка и. Рин е учителка, която преподава арабски език на децата от четвърти и пети клас. Като всички учителки по света се оплака от това, колко са непослушни децата и как никога не пазят тишина. И както всички учители по света и на тях им плащат недостатъчно.

Изкарах изключително приятен половин час, говорейки си с тази жена. Много, много приятен човек. Отвреме на време се обръщаше, за да провери дали не сме се отдалечили твърде много от съпруга и, ето защо се разхождахме наблизо. Ще ми остане изключително мил спомен от тази жена. Тя беше поредният мил и добър човек, който срещнах в Йордания.

Останалата част от предиобеда посветих на мързелуване на басейна.

Акаба на  Нова година, Йордания

Край басейна

Към един се отправихме на втората ни организирана екскурзия, а именно

Червената пустиня – Уади Рам

Уади Рум е известно място за любителите на киното. В нея е снимана една от холивудските класики – Лорънс Арабски.

Следва второ историческо отклонеие.

Подполковник Томас Лорънс е британски офицер, участвал в Арабската революция от 1916-18 година. След края на Първата Световна Война участва в Парижката мирна конференция, защитавайки каузата на арабските страни в исканията им за независимост. Бил е изключително уважаван и почитан от местните племена. Живял е в Уади Рам.

Самата Уади Рум е отдалечена на окло 50 километра от Акаба. Това е екскурзията с най-малко пътуване от всички. Част от групата, имаше предвидено посрещане на Нова Година в палатков лагер на бедуините в пустинята. Доста мислих дали да не се запиша. Имайки предвид доста походните условия, които по принцип са в тези лагери, се отказах. Както се оказа, това е било грешка. Хората, които са ходили, казаха, че е станал страхотен купон. Било е много хубаво и много са се забавлявали. Принципно ни предупредиха, че в пустинята вечер става много студено /което си е сама истина/ обаче шатрите са били топли и не е имало никакъв проблем. Така че, макар и не от личен опит, бих препоръчала посрещане на Нова Година в пустинята.

Ние обаче щяхме да си направим джип-сафари в пустинята и евентуално посрещане на залеза сред пясъчните дюни.

Сафари с джипове – пустиня Уади Рам, Йордания

Сафари с джипове съм правила в Египет и Тунис. Ето защо не очаквах кой знае какво. И се оказах излъгана в очакванията си.

Първо, джиповете бяха открити. Едни ужасно допотопни тойоти. Нали сте виждали с какви разкарват туристите в саваната в Африка. Ей такива. Ама нашите, освен че бяха стари, бяха и разбрицани. Този, в който седяхме, му се счупи седалката още при първата отсечка. Ние плахо казахме на бедуина, който го управляваше. И човекът го поправи по най-бързият и сигурен начин – с тел. 😉 ) Издържа ни обаче.

Вторият недостатък на джиповете, е самият факт, че са открити. През лятото, в жегата, може и да е добре. Обаче този ден духаше. И когато джипа се движи с около … 60 километра в час, я се сетете какъв леден ветрилник е отзад. Замръзнаха ни ушите, почервеняха ни носовете, потекоха ни ледени сълзи от очите. Всички шапки, шалове, ръкавици и шамии влязоха в действие! Не можех и да снимам даже, толкова ми замръзнаха пръстите. В нашият джип имаше един мъж, по къс ръкав. Добре, че едната от жените беше донесла повече блузи за мъжа си, че го облече. Това семейство спаси целият джип от измръзване, като осигури живителен Джони за моментално стопляне. 😉 )

Преживели доста стресови десет минути, докато стигнем до лагера на бедуините се изсипахме с облекчение след спирането на джиповете. И започна масово ахкане и снимане. Бяхме спрели в сърцето на Червената пустиня.

Следващите редове могат да звучат странно за много хора. Затова ще поясня.

Аз много, ама истински много харесвам пустинята.

Много хора казват, хм, какво толкова, голямо и празно.

Така е, голямо и празно. За мен лично, пустинята обаче е най-великото творение на природата.

Много е странно. Едно огромно, почти необятно голямо, празно пространство. В което почти нищо не вирее. Няма зеленина. Няма вода. Няма и звуци обаче. Ако попаднете в пустинята и успеете за няколко мига да се изолирате от шумовете, които създават хората, ще усетите абсолютната, всепоглъщаща тишина, която цари около вас. Никога и никъде не съм успяла да чуя по-ясно мислите си, отколкото там. Няма по-величествено усещане. Тишината, мирът и безбрежното спокойствие са всепоглъщащи. Всеки път, когато съм в пустинята, мога само да се наслаждавам на невероятната сила и мощ на природата.

За разлика от липсата на звуци обаче, цветовете са в изобилие. Особено всякаквите оттенъци на червеното. Аз даже не знам как се наричат всички тези цветове. От бледо златисто по скалите, до наситеният, керемидено червен цвят на пясъка и черните гранитни жили в скалите. Небето е ясно, кристално синьо, с бледия цвят на чисто небе, което не можем да видим в градовете заради смога. Когато вечер слънцето залезе, малките облаци се оцветяват в захарно розови окраски.

Е, толкова по въпроса за лириката. Съжалявам, ако не съм успяла да предам поне мъничко истинското си преклонение пред пустините.

В шатрата – пустиня Уади Рам, Йордания

Дама

В лагера пощракахме малко скалите, почерпиха ни с чай и за разнообразие някои от нас бяха преоблечени като бедуини. Водачката на групата ни, едно младо, русичко и слабо момиче, явно допадна на единия от бедуините, защото реши точно нея да облече като местните жени. Тази, забулената, е тя. Много се стресна, милата, а ние я скъсахме от бъзик, че ще я продадем за много камили. 😉 )

След около половин час ни натовариха на джиповете и потеглихме към следващата спирка. Съжалявам, не помня името, на картата със сигурност го има, но това е един керемидено червен каньон. Скалите отново бяха пясъчник, в следствие на което бяха придобили най-невероятни форми и релефи. Покатерихме се малко и там, и беж към дюните, за да видим залеза.

Е, изпуснахме го! Точно се качихме на върха на дюната и видях как последните лъчи на слънцето се скриват зад скалите срещу ни. Ей, голям карък! Това е вторият пустинен залез, който изпускам!

Нищо де, за сметка на това катеренето по дюната и самият изглед отгоре напълно си заслужаваха разходката. Мек, ситен, ярко червен пясък и зашеметяващи гледки на околностите отгоре. А надолу беше голям цирк. Хукваш и пясъкът те спуска надолу. А и не можеш да паднеш, защото краката ти затъват и си стоиш изправен. Много беше весело, за тези, които се успяхме да се покатерим.

В пустиня Уади Рам, Йордания

В пустиня Уади Рам

Тук вече, ще се отклоня в неприятна посока. Родната … хм, селяндурщина.

Намери се една … „кака”, не че беше само една, но точно в случая, тази. За Червената пустиня се беше изперкала с бяло панталонче и бели маратонки. Лошо няма, стига да ти е ясно къде точно отиваш и как ще си върнеш белите парцалки в хотела. Е, тая … принцеса, явно не беше наясно. Мрънкане до небесата, къде сме били тръгнали, все едно някой насила я е накарал. Качи се на дюната, със съответното мърморене, слезе и като се почна, за пет пари акъл нямаме, къде сме тръгнали, гледай на какво ми станаха маратонките … една жена от групата я гледаше със замръзнала усмивка и очевидното желание да я удуши. Честно, не мога да разбера желанието на някои хора през цялото време да мрънкат и да са недоволни от нещо си. А точно в случая, тя мрънкаше от собственото си скодоумие, защото наистина никой не я беше накарал насила да тръгне към пустинята. Ама на, после ще има да се хвали колко е била смела и колко гадно е там. Мдааа.

След като слънцето залезе, взе бързо да се стъмва и застудява. Намяткахме се бързичко по джиповете и обратно към автобуса и цивилизацията.

Сега ще направя второто неприятно отклонение по повод сънародниците.

Когато сте в мюсюлманския свят, а напоследък съвсем не само там, масова практика е, да се дава бакшиш. В нашия случай, още по време на първата екскурзия ни беше изрично казано, че в края на всяка екскурзия ще се събират по общо три динара на човек /без децата/ за екскурзовода и шофьора. Ейййй, няма такива драми и простотии!!! Ама защо, ама откъде на къде, ама можело да не искат да дават, ама нямали дребни и водачката била ДЛЪЖНА да има дребни, да им разваля!!! Думи нямам просто. В следствие на което, при прибирането от пустинята момичето каза, няма да ви събирам, оставяме на собствената съвест да решите кой по колко да остави. Познайте! В момента, в който, автобуса спря и отвори врати повечето от половината се изсипаха през задната врата! За да не оставят динар или два! И не оставиха! Въпреки че, изрично ни беше казано, че така се прави, това е практиката, а и тези хора разчитат на тези бакшиши! Няма такова нещо! Изсулиха се като … сами си допълнете изречението!

Честно си казвам, засрамих се, че съм българка. Не ми се случва често, но се случва и да се чуди човек защо винаги е в подобни ситуации! Да, знам, че казах, че можете да не оставите бакшиш. Но това е, ако не сте доволни! И цивилизованите хора се придържат към този принцип! Оставят бакшиш. А местните хора, водачите и шофьорите толкова се стараеха да останем доволни. Изпълняваха всякакви капризи, съобразяваха се с нас за всичко. Обаче – не! Бай Ганьо, дето се фръцка по света и у нас, ще обеднее от единия динар за бакшиша. Направо се отвратих.

Тази случка доста ефективно ми скапа настроението за вечерта, въпреки прекрасната екскурзия.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

Йордания – приказка за цветове и хора (1) 2

Йордания – приказка за цветове и хора (1)

Нещо арабско има тия дни във въздуха (дано е за добро!). Ние се присъединяваме към тази вълна, може би за да не забравим красотите на арабския свят преди да затворят всички полети до там. В Йордания все още всичко е спокойно, за това днес Мая ще ни води към Петра или по-скоро ще тръгнем с нея и Индиана Джоунс да откриваме пазителите на Свещения Граал 😉


Приятно четене:

Йордания – приказка за цветове и хора

Част първа

Общи приказки и Петра

29.12 – 30.12.2010

Приказката този път ще бъде за цветовете. Цветовете на пустинята – най-невероятната комбинация от розово, кармин, наситено червено, жълто, охра, златно, бяло и синьо, която някога съм си представяла. И за хората. Невероятно милите, дружелюбни, усмихнати, спокойни и добри хора, които срещнах в Йордания.

Петра, Йордания

Когато казах, че ще ходя в Йордания, много хора ме попитаха къде е това, какво ще гледам там и защо изобщо се забивам в арабския свят. Изтърпях ужасно много и ужасно неуместни шеги във връзка с този си избор. Все пак искам да благодаря на всички, които ме посъветваха да избера Йордания. Защото така се роди тази приказка.

Йордания ми се върти в главата като идея от доста време. Тази година, поради поредната липса на правилната екскурзия до Мексико за Нова Година, много се колебаех между Йордания и круиз по Нил. Накрая, с малко добри съвети, се спрях на Йордания. Шест дни, с екскурзии до вездесъщата Петра, Мъртво море и река Йордан, и пустинята Уади Рум.

Както винаги пътувам с агенция. Имам някои забележки и недоволства от нашата агенция, но ще ги спестя. И тъй като най-вероятно ще използвам отново същата агенция, ще изглежда нелепо да ги плюя. 🙂 Нейсе, екскурзията сама по себе си си струваше.

Подготвих се предварително, със закупуването на пътеводител за Йордания. Който, поръчах на един приятел от Лондон. Защото, ако щете ми вярвайте, в нашите мили, родни книжарници, такова чудо, като пътеводител за Йордания няма. Било на български или на английски. Предложиха да ми внесат от Англия за към 60 лева. А аз го взех пак от там, за 20. Представата за търговия на някои хора у нас е много стряскаща. 🙂

Чинно си изчаках 29-ти декември и бодро – бодро се отправих на летището. Където, още при регистрацията, България Еър ни „зарадваха” с вестта, че имаме минимум час закъснение и може да отидем на много по-голямо. Казвала съм за „любовното” ми отоншение към националния ни … „извозвач”, нали? 🙂 Така.

Само с приличните час и половина по-късно ни натовариха на чартъра за Акаба. Директният полет е три часа. Спокоен полет и към 4 кацаме на летището в Акаба.

Следва първо гео-политическо отклонение.

Градът, в който отседнахме, Акаба, е много интересно място. Намира се в залива Акаба и до 1994 година е бил окупирана територия на Израел. Тогава, след сключването на мирен договор между Йордания и Израел е върнат на йорданците, заедно с прилежаща територия от 10 км. Още 15 са преотстъпени на Йордания от намиращата се на юг Саудитска Арабия и така към момента, Йордания има територия от 25 км. морски бряг. Това е единственият излаз на море на страната. Акаба е и единственото пристанище на Йордания.

Целият залив Акаба е адски интересно място. На територия от има-няма 20 километра по протежение на залива, са се събрали Египет, Израел, Йордания и Саудитска Арабия. Израелският курорт Ейлат, е на 3 км. от Акаба. На пет километра на юг от Ейлат е египетската Таба. И си съжителстват мирно. Границата е отворена и туристите си пътуват. Ей така разбират хората икономическо развитие. Не че се обичат особено. Ама … търговия, какво да правиш.

Летището на Акаба е най, ама най-миниатюрното летище, на което съм попадала. Явно приемат предимно чартъри. Благодарение на което, ни изхвърлиха за половин час от него. Натоварихме се по автобусите и ни разхвърляха по хотелите. Курортът, в който бях настанена, се нарича Тала Бей. Нещо като Слънчев бряг например. Само с хотели. Намира се на около 15 км. от центъра на Акаба и за да се придвижим до там, ползвахме или такси, или шатълите на хотелите. Последната опция е по-добра, защото шатълът е безплатен. 🙂

За съжаление, в тази първа вечер не успях да добия впечатление за околностите и пейзажа, тъй като Йордания е в нашата часова зона /нещо много изненадващо за мен/. Тоест, като ни изхвърлиха към пет без двайсет от летището, вече се стъмваше и освен за палми и топло време, за друго впечатление нямаше време. А и те, палмите, вече не ме и впечатляват. 🙂 Виж, температурите от 20-22 градуса, при минус 6, на които тръгнахме от София, си бяха впечатляващи. 🙂

Та така, към шест и малко бях в хотела. Само за информация – хотелът, в който бях е Радисън. Хубав хотел, нямам забележки. Дадоха ми страхотна стая, с директен изглед към морето. Сутрин като си отворех очите, виждах морето. Прелест.

За тази първа вечер си бях предвидила консуматорска програма. А иначе казано – шопинг.

Подготвяйки се за пътуването, ровичках из нета и попаднах на информации за наличието на молове в Акаба. И аз, пишман шопинг маниачка, ще вървя на шопинг. Ей, как се прекарах, ако знаете! 🙂

Оказа се, че въпросният „МОЛ” е … абе даже и небеден за МОЛ е силна дума. То беше едно голямо и … празно. На трите етажа, имаше горе-долу 4-5 магазина. В цялата сграда, бяхме охраната, отегчените 5-6 продавачи и няколко такива заблудени овци като мен. 🙂 ) Голям цирк.

Понеже цялата тази пародия е поместена в най-северния край на Акаба, а хотелът ме беше в най-южния, придвижването до там си беше … малко приключение. Попитах на рецепцията на хотела как точно да стигна до там и момичето добросъвестно ми каза, че трябва да взема такси. Обаче не ми каза, че пред самия МОЛ таксита няма! 🙂 ) Добре, че беше шофьорът, който явно видя, че се притесних и човекът ми остави номера си, ако не намеря такси, да му звънна и да дойде да ме прибере. Мисля, че не беше много изненадан, когато му звъннах петнайсет минути по-късно, с молба да си ме прибере обратно. 🙂 )

И тук ще направя едно мако отклонение за местните. Човекът изобщо не беше длъжен да ме връща обратно. В над 90% от случаите, тукашен таксиджия би ме зарязал и не би се обърнал даже. Човекът, не само, че ме върна, ами като разбра, че съм разочарована, ме прекара през цялата Акаба, попита ме какво смятам да купувам и ми показа суковете, където се продават съответните стоки. Закара ме до мястото, където спира шатъла на хотела и даже ми предложи да ме разведе из един от другите молове, който изглеждаше съвсем обитаем и като нормален магазин. За цялото това разкарване, не ми е взел и една стотинка отгоре на определената тарифа. Ако оставиш бакшиш – оставиш. Това по никакъв начин не се отразява на обслужването или отношението.

Подобно дружелюбно и откровено мило отношение съпътстваше целият ми престой. Хората се радват на туристите и се опитват да ги накарат да харесат страната им. И това, поне по моята преценка е искрено отношение. 🙂

По въпроса за моловете. Като влязох във въпросния, придобих доста ясна представа за това, как, най-вероятно, ще иглеждат и доста от нашенските подобни недоразумения в близкото бъдеще. Не че има нещо лошо в това. 🙂 Ако обаче някой ви предложи да идете на МОЛ в Йордания, не му се връзвайте. 🙂 Придържайте се към традиционния пазар и всичко ще е наред.

На следващата сутрин, 30 декември, беше най-интересната според доста хора екскурзия в програмата – целодневно посещение на Петра.

Имайки предвид, че разстоянието е към 120 километра и се взема за около два часа, обявената целодневна екскурзия е доста силно преувеличение. Близо 3-те часа, които имахме на разположение в самата Петра са не просто недостатъчни. Те са абсолютно недостатъчни. За това време не можете даже основните места да разгледате, да не говорим, да се отклоните от главния път, или да се качите до паметниците на високите места. Съветът на пътеводителите, а и моят личен е, че два дена в самата Петра, са абсолютният минимум, който трябва да си отделите. Така ще можете както да видите евентуално изгрева, ще разгледате основно паметниците и при късмет, ще се насладите на вечерното шоу със свещи. Казват, че било знаменателно.

Ние обаче имахме към 3 часа. Това е. Каквото разгледахме, разгледахме. Другият път повече.

Следва първо историческо отклонение.

Няма да се опитвам да цитирам Уикипедия. Ако ви е интересно, можете да прочетете подробните статии сами. Аз ще се придържам към това, което помня.

Петра е древен град. Била е столица на цивилизацията на набатеите. Според някои исторически източници, а и според екскурзовода ни, набатеите са арабско племе, придвижило се на север от днешна Саудитска Арабия. Повод за това схващане са намерени руини от сгради в същия стил в Саудитска Арабия. Намира се в долината Уади Муса /Долината на Мойсей/ и по времето на най-големия си разцвет е била кръстопът на керваните.

Най-голяма част от могъществото си, Петра е дължала на водата. Цялата Уади Муса, западната Уади Араба /Арабската долина/ и целият път до Червено море са пустиня. Наличието на вода в Петра е карало всички кервани да спират там, за да се запасят. За което са си плащали на набатеите.

Наличието на вода е едно от чудесата на Петра. Не си мислете, че са открили вода или нещо такова. Събирали са дъждовната такава. Самата Петра се намира в най-ниската част на каньон. И при зимните дъждове, цялата вода се събира към ниското. Ето защо хората, много интелигентно, са преградили пътя на водата, правейки водохранилища, издълбали са в пясъчника канали и така са се превърнали в местната икономическа сила за доста време.

През вековете, държавата на набатеите редува самостоятелност с попадане под властта на Римската империя. След разпадането на Римската империя, Петра попада под властта на мюсюлманите и започва да запада, поради изместването на търговските пътища на север. Към края на седми век, градът е разлюлян от мощно земетресение, което довежда до окончателното му обезлюдяване и потъването му в забрава за близо хиляда години.

Петра е преоткрита за света през 1812 година от швейцареца Йохан Буркхарт.

Интересна подробност е, че през годините след упадъка и, Петра е била населявана от местни бедуински племена. Които са обитавали всичките и прекрасни руини. Когато през 80-те години на миналия век е обявена за част от световното културно наследство, правителството се е принудило да ги изсели насилствено, тъй като не са искали да напуснат мястото. Построили са им къщи и цялостна инфраструктура в околностите, за да ги прилъжат да се преместят. Гробниците все още носят следи от присъствието им. Ако знаете какъв „аромат” се носи от тях. 🙂 )

Толкоз за историята. Сега за екскурзията. 30.10.2010 г. е денят, в който ме валя във втората пустиня, в която съм била. В Сахара ме валя и сега пак. Почвам да се притеснявам вече, като тръгна на някъде. Нося си дъжда и последващите наводнения с мен. 🙂 )

Сутринта, когато се натоварихме на автобуса, нямаше видими признаци за дъжд. Облачността в Акаба беше разкъсана и беше топличко. Бодро-бодро, поехме по новичка магистрала през пустинята, на север към Петра. Ще изненадам ли някого, ако кажа, че в Йордания не съм попаднала на път с дупки. Май не.

В Йордания

През близо трите часа, които ни отне пътя, гидът ни – йорданецът Уалид – ни запозна, на много добър руски, с подробности за Йордания. Така успяваше да ни забавлява, защото за наш карък, на петдесет километра от Акаба взе, че падна мъгла. Без майтап. Гъста и студена! Мнооого гадно. Аз точно се бях въодушевила и бях почнала да щракам пустинята. Ама на – ядец.

Тъй като температурата значително се понижи, още на първата спирка по пътя ни, в съответния магазин за прахосъбирачки/сувенири, в който ни вкараха, нападнахме шаловете и шамиите. Шамията, ако се сещате, е кърпата за глава, която носят мъжете по тези места. Аз се сдобих с бяла. Като шал се оказа страхотно попадение, защото е памучна и много топли. Даже сега си я нося като шал. Един от продавачите даже ме опакова в нея, по правилния начин. 🙂 Даже мога да приложа и снимков материал за доказателство.

Както и да е, натоварени с първа доза китайски сувенири от Йордания, си продължихме пътя към Петра.

Може би, сега е моментът да вметна малко полезна информация за начина на пазаруване.

По отношение на пазаруването Йордания доста се различава от останалите арабски държави, в които съм била. Пазарлъкът определено НЕ върви. Цените са си фиксирани, и няма шест-пет. В наааааай-добрия случай са ми правили 15-20% отстъпка, но тя се заявява още като влезеш, или пък си има надпис, че имат отстъпка. Упях да се пазаря на едно-единствено място, в самата Петра, с един бедуин, за сувенирчета. И то само защото си купих по-голямо количество. Иначе масово виждах, как търговците отказват да преговарят и продажба не се осъществява.

Освен това, за разлика от други арабски държави, търговците не са нахални. Ако забележат, че се заглеждате по нещо, ще се усмихнат и ще ви поканят да влезете. Ако кажете не, няма проблем. Никой не ви гони по улицата и не ви дърпа да влезете тук или там.

Пътувахме си ние, а мъглата се сгъстяваше. В един момент взех да се притеснявам, че и в Петра ще има мъгла и нищо няма да видим. За щастие, гидът ни успокои, че в Петра всичко било наред.

И така след около три часа пътуване, към 11.30 /при тръгване от хотела в 8/ успяхме да се паркираме пред Петра.

Петра се наричат само руините. Самото населено място, където спират туристите, а вече има и хотели, се нарича Уади Муса /Долината на Моисей/. То е малко, изкуствено създадено място. Като са изселили бедуините, са им построили къщи в това село. И то се е разраснало до статута на град. Сега там има хотели, може да се отседне, нормално градче си е.

Петра е национален резерват. Билети за вход се закупуват в посетителския център, на входа на резервата. Нашите струваха … 50 йордански динара. Като имате предвид, колко безумно скъпа е йорданската валута, това са към 60 евро. И не се шегувам. Курсът е нещо като 1 динар за 92-93 евроцента. 🙂 )

Всичко добре, чакахме си ние пред входа, да дойде гидът ни с билетите и точно в този момент започна какво … да вали! Гадост! И то един ситен, ужасно мокрещ дъждец. Аз, бидейки с камера в едната ръка и фотоапарат в другата, нямах голям избор, освен да си закупя дъждобран.

Входът на резервата е на около километър от началото на каньона на самата Петра. Който километър можете да вземете или пеша, слушайки екскурзовода или на кон. Имайте предвид, че ако си вземете билет като нашият, от 50 динара, превозването с кон ви е включено в цената. Единственото, което трябва да си заплатите е бакшишът на водача. Който е примерно два динара. Един им е малко, пък три може да са много за вас.

Тъй като обаче пътят към каньона е полегат, широк, а и има какво да се чуе от екскурзоводите, по голямата част от групата ни избра пешеходния маршрут.

Този един километър сам по себе си представлява външният край на град Петра. По-съвременно казано – предградията. Там са били разположени жилищата на набатеите. И като казвам жилища, да не си представите къщи или нещо такова. Обикновените набатеи са живели в палатки или в издълбани, или естествени пещери по склоновете на каньона. Тъй като каньонът е от пясъчник, издълбаването не е било сериозна пречка. Всички тези монументални руини, които познаваме от Индиана Джоунс, а и не само от там, са гробници на местните владетели. Никой жив човек, преди бедуините, не е живял в тях.

След опознавателната разходка стигаме каньона. Ще цитирам отново Индиана Джоунс: „Каньонът на полумесеца”. Спомняте ли си как Харисън Форд и Шон Конъри яздеха през едни тесни, розови скали. Ето това е мястото.

Каньонът на полумесеца (Каньонът на Петра) – Йордания

Каньонът на Петра е естествен разлом, образуван в следствие на земетресение преди … много хиляди години. Не помня колко. Имаме си Гугъл за тия неща. 🙂

Дължината му е 800 метра. Ширината варира от … да кажем грубо 3, до 10-12 метра.

Това е едно от най-невероятните природни чудеса, които съм имала честта и удоволствието да посетя.

Каньонът на полумесеца (Каньонът на Петра) – Йордания

Стотици метри невероятни цветове от пясъчник се редят край вас. От жълто и златисто, през розово, кармин, ярко, наситено червено, до черни, гранитни жили в скалата, извайващи невероятни, причудливи форми по цялото протежение на каньона. В един момент сетивата толкова се препълват и пресищат от тази феерия на цветове и форми, че осъзнах, как вече не успявам да възприема всичко около себе си. Можех само там да си изкарам половин ден оглеждайки чудесата, които водата, вятъра и пясъка са сътворили.

Категорично не бих препоръчала да ползвате каручка, за да слезете до Петра. Това ще бъде тотална загуба за вас. Отделете си време и го минете пеша. Поне на отиване. Ще останете поразени от цялата тази красота. Уверявам Ви 🙂

Освен чисто природните, пътят надолу предлага и добър поглед върху достиженията на набатеите.

Както казах, холата са събирали дъждовната вода. По протежението на целия каньон, в скалата са издълбани водопроводни канали. Хората са ги облепили с керамични плочки и по тях водата е текла към водохранилищата в ниското. Освен това на определени места в каньона има преграждения. Нещо като язовирни стени. Мънички, естествено. По този начин са заграждали пътя на водата, която е идвала от високото и така са я насочвали към каналите. И всичко това към 5-600 година преди новата ера. Забележителни хора!

Ходехме си ние тихо, мирно и кротко след гида, зяпайки скалите и в един момент той ни спря. Каза, елате сега в този край на пътеката, погледнете нагоре и вижте еди-коя си скала. И ние се прехласваме. 🙂 След което той каза, а сега се обърнете обратно и погледнете надолу. И през процепа … се видя най-прочутата, известна и най-добре запазена гробница на Петра – Съкровищницата. 🙂 ) Много хитър номер. Даже камерата не бях приготвила.

Пак ще прибягна до Индиана Джоунс. Спомняте ли си сградата, в която беше Свещеният Граал? Тази, която се „срути” накрая, когато загубиха Граала. Ето за тази става дума.

Сградата на Свещения Граал от Индиана Джоунс – Петра, Йордания

Колосално място. Невероятно. Абсолютно феноменално и магическо. Тука май ми свършиха певъзходните степени. А на мен рядко ми се случва да остана без думи. 🙂 )

Ще ви сложа няколко снимки, за да придобиете представа, въпреки че, съм сигурна, сте виждали за какво говоря. Но думите са бедни. Подобна красота трябва да се види и изпита. Всичко друго е слабо като описание.

Самата гробница, за разлика от околните скали е розова. Предполагам защото пясъчникът е такъв когато се изреже в дълбочина.

За съжаление не пускат да се влезе в нея. Можете само да се снимате.

Целият площад, където се извисява Съкровищницата е съвсем мъничък. Да кажем елипса, с 50 метра в диаметър. Миниатюрно място. Което прави фасадата още по-колосална, защото трябва да си изкривите врата, за да погледнете нагоре и това ви кара да се чувствате малък.

О, да не забравя да кажа, защо се нарича

Съкровищницата.

Всъщност там съкровища няма. И никога не е имало. Когато е преоткрита през 19-ти век, се е разнесъл слух, че в централния елемент, на върха, има скрити съкровища. И оттам е тръгнало името. Имало е глупаци, които са я обстрелвали, в опит да строшат арката, за да стигнат до съкровището. Следите от куршумите все още могат да бъдат видяни. Стоят си.

Съкровищницата – Петра, Йордания

На самата фасада има издълбани статуи. На гръцки богини, ще ви излъжа точно кои. Самата Съкровищница е направена в гръцки стил. Статуи на богове, а и колоните са с гръцки капители, ще ви излъжа дали в дорийски или йонийски стил.

Всички гробници в долината имат някакво влияние от околните цивилизации. Тъй като са били кръстопът, това е естествено. Паказаха ни една, на чиято фасада има издълбани египетски обелиски. Има в гръцки, а по-късните са в римски стил.

Оставиха ни към половин час да зяпаме и щракаме това чудо на човечеството. Някои туристи нападнаха сувенирния магазин. 🙂

След което ни подкараха към останалите гробници.

Самата Петра, без каньона и входа е доста голяма.

Тоест съвсем не е само Съкровищницата. Целият каньон от нея навътре и във височина на скалите е с издълбани гробници. Малки и големи. На по-богати и по-бедни набатеи. По-бедните са просто като дупки в скалата с малки фасади отпред. С едно, максимум две места вътре. Накъдето и да се обърне човек в тези още няколкостотин метра, около него изникват гробници. Главният път, по който се върви, се нарича „Царските гробници”, въпреки че, както ни обясниха, съвсем не са само царски.

Царските гробници – Петра, Йордания

А как са разбрали учените, че това все пак са гробници? Имайте предвид, че вътре не е имало, ковчези, саркофази или пък останки.

Ами от надписите. Честна дума, не помня дали бяха на гръцки, но на гробниците на богатите, респективно царските, си има надписи. Та от тях е станало ясно, че това всъщност е град на мъртвите.

След „Царските гробници” ни показаха и римският амфитеатър. Все пак римляните са владели това място. И къде без амфитеатър. Амфитеатърът е изкопан подобно на гробнците, направо в скалата. Казаха, че побира 4 000 човека.

И тук ще изкажа част от недоволството си от туристическата агенция. Българската.

Както казах по-нагоре, да се разгледа Петра за един ден, камо ли за трите часа, които имахме, е невъзможно. И щеше да е хубаво да ни кажат още в София, ако Петра ни представлява интерес, да се запишем на другата им екскурзия, в която имаше 3 дни само в Петра.

Ама не. Имаше даже хора, които изрично са питали дали един ден е достатъчен и им е било казано, че за повече от половин ден просто няма какво да се види! Честна дума, такива малоумници работят по туристическите агенции. А ви говоря за една от най-големите български такива. Чудо на света и няма какво да се види!!!

Това го споделям, не заради самото мрънкане, а за да имате предвид, че до втората най-добре запазена гробница – Манастирът – се стига след около час, час и малко ходене нагоре директно през каньона. Сериозно и тежко ходене. Само за там ви трябват, три – четири часа!

За втората висока точка, Жертвеника, ви трябват още два. Едно семейство от групата успяха да се качат. Казаха, че гледката е зашеметяваща. И то след като вече бяхме зашеметени от красота и природен разкош.

Ето защо, тези, които се интересуват от историята на мястото или от природата, имайте предвид – два дена. Не по-малко.

Е, за съжаление беше три часа, а през зимата Петра я затварят в четири, ето защо ни подкараха обратно към изхода.

Тук се възползвах от свободното време, за да направя нещо необичайно. Пазарих се. Както казах по-горе, тук беше единственото място, където пазарлъкът вървеше. Поне за мен де.

Спазарих се с един от бедуините за едни от най-типичните местни сувенири. Бутлчици пълни с пясък. Ама не просто пясък. Благодарение на невероятното разнообразие от цветен пясък, което има в Йордания местните извайват истински картини от пясък в бутилки. Направо е невероятно. Даже ни показаха как се прави. И всичкият пясък си е местен. Пясък поне си имат. 😉 )

Стриват различни на цвят скали и с получените цветове правят картини. Могат даже името Ви да изпишат в бутилчица. И са от мънички, да кажем по 50 грама, до доста големи. Аз май купих по 250 грама, но имаше и по-големи.

Много красиво и автентично.

Та се попазарих с бедуина и заради количеството ми даде по-ниска цена.

След това остана само орбатният път нагоре. За връщане вече спокойно можете да ползвате каретите. Хората взеха да се уморяват и нагоре бая народ пое с конска тяга.

Аз си го минах пеша. Слънцето се възползва от този момент и взе, че изгря. И сякаш целият каньон пламна!

Цветовете на каньона – Петра, Йордания

Ако до този момент, въпреки облаците, цветовете бяха феерични и омагьосващи, когато изгря слънцето нещата станаха наистина … неописуеми. Никога, никога не съм предполагала, че е природата може да сътвори такова чудо. Това не подлежи на описание. Трябва да го видите.

Много е интересно как на слизане, при облачност и дъжд, скалите от външната страна на каньона все пак бяха розови. При слънце, станаха златисто жълти. 🙂

Когато излязохме, попаднахме на местен оркестър, който репетираше. Направо навън, пред посетителския център.

Оказа се, че това е един от двата оркестъра, които участват във вечерното шоу на свещи в Петра. Както казах, вечер, се организира светлинно шоу. Запалват свещи и осветяват целия град. И двата оркестъра свирят в двата края. Предполагам, че е нещо като шоуто във Велико Търново, но не е толкова интерактивно като нашето. Казаха, че било страхотно.

И така, с този оркестър, завърши официалната част от посещението ни в Петра. Остана още едно нещо за деня. Обядът!

Часът минаваше 4, ние още не бяхме обядвали. Това беше повод за сериозно мрънкане у част от групата.

Както се оказа обаче, хората бяха имали право. Ако ни бяха нахранили и после юрнали през каньона, сигурно половината щяха да окапят още преди са сме стигнали до долу. 🙂 )

Заведоха ни в един от местните ресторанти, който приемаше туристически групи и ни нагостиха.

Много харесвам арабската кухня! Как готвят тези хора! Аз съм капризна и доста неща не ям, обаче като ида в арабския свят и съм като невидяла. Леле какъв лют кус-кус правят!!! Ама не ядяла люто, ама не ядяла кус-кус! Няма такова нещо! Ям на общо основание и даже повтарям! 🙂 )

В този ресторант пробвах и местна бира. Убийте ме, не помня как се казва. Обаче беше силна. 8%. Мноооого блага биричка!

Отношението към алкохола е още едно нещо, по което Йордания се отличава от останалия арабски и изобщо мюсюлмански свят. Алкохолът не е забранен. В смисъл, не само за туристите. В Акаба си имаше съвсем легални, нормални магазини за алкохол. С каквото ви душа пожелае вътре. И всеки можеше да влезе и да си напазарува. Цените са … по-високи от нашите, но това се дължи на факта, че в Йордания принципно цените са на европейско ниво. Не мога да кажа, че съм видяла местен да влезе и да си купи, но то е, защото не съм се заглеждала. Със сигурност има и такива. Но пък магазините си се държат от местни.

Изобщо по отношение на исляма, Йордания е много по-толерантна и напредничава от повечето мюсюлмански държави, в които съм била. От Египет и Мароко поне, със сигурност. Въпреки че, по-голямата част от жените ходят със забрадки на главите, това май е единственото външно проявление на ислямската им принадлежност. Иначе са си облечени нормално. Видях и полицайки по улиците. Както видях и незабрадени местни жени. Даже в хотела ни имаше такива по бански. Не са толкова стриктни колкото в … Саудитска Арабия, да речем. Обясниха ни, че по Коран, препоръчетилно е покриването на косите. Това с пълното покриване била местна традиция на саудитците. Не че, не можете да видите и напълно забулена жена – може. Обаче са по-скоро изключение и туристите много ги заглеждат. 🙂 )

Тъй. След като на нахраниха, тихо и кротко още близо три часа и обратно към хотелите. Цялата екскурзия отне общо … 12 часа. И не мисля, че може да се мина за по-малко.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

Сняг в Лондон (по Коледа и Нова година 2010/2011) 9

Сняг в Лондон (по Коледа и Нова година 2010/2011)

Ако си спомняте по празниците тази година имаше доста затворени летища из Европа, включително и лондонското Хийтроу. На фона на снежния хаос, Таня ще ни разкаже как е изкарала празниците в снежния Лондон. А за тези, които не знаят, сняг в Лондон, означава, че в София е метър 🙂 Приятно четене:

Сняг в Лондон

по Коледа и Нова година 2010/2011

Успявам да избегна неприятности, като си казвам „Think positive!”. Не е фантазия. Доказва го и историята около моя рожден ден, който празнувах в Лондон. Бях на гости на моята приятелка Ваня от ученическите ми години от Зарата (Star Zag наричам Стара Загора, град на поетите и липите, местни бизнесмени са патентовали своето откритие, че е център на Вселената!), живях в нейния апартамент в първа зона. Не бях обикновен турист, а гостенка. Имах само четири дни през декември в града, символ на последната свобода в Европа. Времето беше много лошо, отменени и отложени полети, ала тръгнах с нагласата, че няма да губя нито един миг ценно време. Нито за секунда не съм помисляла, че ще медитирам на някое летище. И точно така стана! Пътувах с low cost на любимия ми Wizz air с билет за около 100 евро, в който влизаше само транспорта, чекирането беше също он-лайн, а бялото вино, което си поръчах, беше за 4 евро, които платих с кредитната карта.

Британският национален музей

е по-светъл от Лувъра. От покривните витражи струи светлина, сякаш си в Рая. Най-приятното място там за мен е библиотеката. В Британския музей старините, шедьоврите и фосилите не са само експонати, експерти стоят и предлагат напълно безплатно на гостите обяснения, експерименти, задават въпроси. Повечето музеи в Империята са пълно безплатни.

В Националната галерия на площад “Трафалгар”

видях втората версия на “Мадоната в скалите” на Леонардо. Моята приятелка Ваня твърдеше, че от две години картината е била на реставрация и доста се изненада, като я видя. С нея в училище в Зарата доста сме си говорили за двете картини, които рисува Леонардо. Блажена съм, че преживях точно с нея удоволствието да видя и“Слънчогледите” на Ваг Гог – почти по детски простичко творение, от което струи толкова светлина.

Бяхме на концерт след вечерята в “The Crypt”

– под краката ни имаше надгробни надписи, които снимахме. Едно от моите хобита в чужбина е да ходя по концерти (в църквите има най-добрата акустика). Съпреживях с Ваня и концерта класическа музика на Вивалди, хорови изпълнения, творби на Бах с орган в църквата “Saint Martin in the Filds » на Трафалгар. И на Острова, като във Франция в църквите се организират концерти на класическа музика. Българската православна църква изглежда много изостанала в това отношение.
На втората вечер отидохме да гледаме музикъла “Чикаго” в един от музикалните театри край Пикадили, така типични за Лондон. Усещането е невероятно – британската школа се възпитава в артистични училища, където се преподават танци, пеене. Жалко, че в България няма такива театри и толкова добри професионалисти, а нашите артисти само се оплакват. Нивото е на светлинни години, в Лондон няма лоши неща, тук никой не може да си позволи да се излага, обяснява Ваня.

В Лондон снегът е изключение.

Ако навали повече от 20 сантиметра спира транспортът. Случи се точно на втория ден на моята ваканция там. Снежен Лондон има невероятен чар. Според Тишо от Трявна, приятел на Ваня, когато вали сняг, лондончани се страхуват да излизат и са във фейс бук. Другите обаче бяха по парковете – в Hyde Park децата бяха направили огромни снежни човеци.

Гринуич край Лондон

Гринуич край Лондон (ала Бройгел)

В Гринуич, гледайки снега от хълма с Кралската обсерватория и Гринуичкия меридиан, по който се пързаляха деца, си спомних за идиличната картина на Брьогел старши. Запечатах това мигновение от хълма на Гринуич и после Ваня ме заведе на едно много специално място за медитация с борови дървета, натежали от снега, едно от които оприличих на пагода.

Гринуич, Greater London, Великобритания

Най-голямата изненада за мен бяха самите англичани.

Толкова години съм робувала на стереотипи, че са студени, а се оказаха много по-големи веселяци от нас, българите. Напомнят ми на деца с витиеватата си интонация. “I love your hat!”, възкликна по детски жена на средна възраст в автобуса на два етажа double deck, докато слизах по стълбичките. Шапката ми made in Bulgaria e ушанка от овчи кожи с малко казашки дизайн. Благодарение на нея и на дългото палто с тигрови щампи оцелях в тези студени четири дни (минус 10 градуса), в които валя сняг на парцали. В Лондон обаче нямаше кой да лови снежинките във въздуха!
Още първия ден ме спряха няколко души, за да ме попитат дали палтото ми е от истински тигър. Когато пихме наливна бира “Гинес” на борда на яхтата “Hispanola” на Темза, от която се вижда London Eye, някакъв младеж ме нарекохаTiger woman. И на други места ми направи впечатление, че по лондонските кръчми има цели компании мъже, които пият сами, отделно от жените.

So British е и кичът, който присъства в британския начин на обличане на местните жени

– панаир на всевъзможни пера и цветя. Пауновото перо е задължителен аксесоар – на фиби, диадеми, брошки, колани, чанти. Англичанките слагат трендафила навсякъде. Кичът е по детски весел. Толкова е шарено весело и купонджийско още от пръв поглед!

На връщане към България, точно на гарата Saint Pancras

имаше огромна опашка от пътници за тунела под Ламанша. За части от секундата в съзнанието ми просветна мисълта, че може да чакам много часове и дни самолета за България, като например пътниците на летище „Хийтроу”, за които вървяха съобщения, че са блокирани от много часове, цели дни наред. Снегът и студът бяха блокирали Северна Европа, където се намирах и аз. Извърнах очи към пирамидата от шампанско в центъра на залата на Сейнт Панкрас и усетих, че моят самолет ще излети. И този път! Всичко е в мозъка и способността за внушаване.
И затова

успях да вляза на неделната служба в Уестминстърското абатство.

Неделите не са за туристи, но има свободен вход за църковната служба. Попитах дали може и ни пуснаха да присъстваме на даване на причастие – communion.

Гринуички меридиан

Гринуички меридиан

На малкото летище Лутън,

където са нискотарифните авиокомпании, вечерта на 20 декември имаше доста хора. Транспортният хаос се усещаше във въздуха. Реших да пия вино не на Лутън, а в самолета, защото не само вярвах сляпо, но и знаех, че точно моят самолет щеше да дойде.
On the road е философия, която те учи на смирение и позитивно мислене, винаги да намираш този, който ти е нужен. Защото ти е нужен! Логистиката е само детайл, а в края на всеки път винаги се намира по един гуру да те чака. Пак се измъкнах между капките и съм си в България преди коледните празници.
Моите роднини, дъщеря ми Елена и приятелите ми се чудели кога ще се прибера и смятали, че вися в снежния капан на летището. Като чета информациите от медиите и свидетелства на хора, блокирани най-вече на “Хийтроу”, съм убедена, че има хипербола. Защо да се поддаваме на негативни внушения, като можем да мислим позитивно.

Здраве, мир и любов да ни спохожда през светлите празници и през Новата 2011 година!

Автор: Таня Мангалакова

Снимки: авторът