Archive for the 'Централна Африка' Category

юли 11 2012

Африкански перли

Днес Домосед ще ни  води до няколко от най-забележителните места в Африка. В края ще разкаже и за градовете, които могат да служат като база за посещението на вулкана Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения.

Приятно четене:

Африкански перли

вулканът Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения и Капското растително царство

Вулкан Нирагонго, Конго

 

 

Когато нямаш много време да обикаляш Африка, но пък имаш достатъчно информация и натрупан опит, подхождаш избирателно. Избираш перлите! Ето четири от тях, които биха могли да се вместят в една програма от три декемврийски седмици, в която гражданската авиация играе основна роля. И четирите заслужават повече образи, отколкото думи, затова и тази сводка не би трябвало да излезе многословна. Освен, ако не се отплесна на избистря и политиката.

Перла 1:

Вулканът Нирагонго

Срам ме е да си призная, че за 10 години в Африка не бях чувал нищо за този вулкан. И добре, че беше Сашо Шинков (същият – фотофорумец Жбъц) да свирне да го качваме. Работата е там, че и много други хора не го знаят, а и тези които го знаят, не смеят да припарят до него. Защото е в Конго*. А Конго е успяло някак си да си създаде лоша репутация сред световното туристическото братство, без представителна извадка от въпросното братство да може да се похвали със собствени наблюдения. Отделно, че и да припариш до Конго, не е сигурно, че ще те пуснат и до вулкана. Години наред националният парк е бил затворен под страх от най-различни евентуалности.

Вулкан Нирагонго, Конго

 

Даже и сега, декември 2011, когато имахме шанс да се качим свободно до ръба на кратера, до съседния вулкан Нямурагира не ни пуснаха. И не защото си играeше на изригване. Ние точно това търсехме и знаехме, че има удобни наблюдателници на безопасно разстояние. Но в гората имало или нямало някакви същества, с които било или не било препоръчително да се срещаме, даже и да сме си платили екотаксата на входа – не то шимпанзета, не то горили, не то герили. Екотаксата или разрешителното да се изкачим е трицифрена в долари даже за една вечер, но и за миг не съжалихме, че останахме на ръба на кратера цели три. За подслон служат няколко двуместни „кучешки къщички“, които са се закрепили някак си на стръмнината и са оставили място за още две-три палатки.

Nyiragongo Volcano, Вирунга, Демократична република Конго

 

 

Не мога ди си представя, ако тоя вулкан се беше оказал в Щатите или Европа, или даже в някоя от съседните по-отворени за туристи африкански страни, как биха се справили властите с полагащия му се интерес. Ръбът е тесен. Като пиринско конче. Не можеш да обиколиш кратера без, най-малкото, алпинистки осигуровки. А не можеш просто да се качиш сутринта (3470 м) и да слезеш следобед. Тоест – може, но няма смисъл. Трябва да останеш поне една нощ. А ако се случи облачно и мъгливо – поне още една. А и повече. Хипнотичното въздействие на врящото езеро лава започва със здрачаване и те държи с часове просто заковал поглед (и фотоапарат, ако имаш под ръка, най-добре със статив) в … Геената. Говорим си за глобално затопляне, климатични промени и колко голямо и в много отношения необратимо влияние можело да окаже човечеството върху земната природа. С глупостта си, самонадеяността си или просто с присъствието си. И после заставаме на ръба на Нирагонго и изведнъж усещаме, че самочувствието ни е твърде преувеличено. Това, дето ври там долу в кратера, ни най-малко не ни е подвластно. Когато намери за добре ще изригне, най-вероятно през процепи в склоновете, а не през кратера и ще изравни със земята града в подножието си. Гома. За последен път го е правил 2002-ра.

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

А освен че не ни е подвластен, светът не и чак толкова голям, колкото си представяме, че е.

 

На заслона с кучешките колибки застигнахме трима италиански вулканолози, заети с изследвания. Те даже имаха смелостта (и разрешителното) да се пускат на стометрови рапели до втората тераса в кратера. Качих няколко снимки и тримата бяха разпознати поименно от живеещия в Мексико баща на един приятел от Куинсланд, Австралия. Мдааа …

Перла 2:

Планински горили

Планински горили, Руанда

 

Обитават района с вулканите, който е споделен между три отделни държави, благодарение на галантното остроумие на европейските съставители на карти от Епохата на Рязането на Африканската баница (краят на XIX век). Зоната е на теория

национален парк и в трите държави – Конго, Руанда и Уганда.

В случая избрахме по-утъпканите пътеки на

Руанда

Туристическата индустрия е възкръснала няколко години след геноцидския хаос и се е развила до добре смазана машина. С високи цени и строги правила, така че и горилите да оцелеят без нито да се опитомят, нито да се отчуждят от хората, и чуждениците да си нащракат снимките, и местните хора да осъзнаят, че горилите са дар божи, но не под формата на печено месо.

Фигурата – икона – в съхраняването на планинската горила като животински вид е Даян Фосет, американска зооложка, едновременно изследвала ги и защитавала ги от бракониерите до смъртта си (от удар с традиционното за Руанда оръжие мачете) през 1985-та. В наши дни всички горили в парка са познати на рейнджърите поименно (президентът на страната именува бебетата на кръщелна церемония веднъж годишно) и понякога в крайни случаи им се предоставят безплатни медицински услуги. Това може да се разглежда като намеса във вътрешните работи на природата, рядко допустима за по-способни да оцелеят сами в условията на XXI век видове (антилопи, лъвове, слонове, крокодили), но залогът е голям – и за биоразнообразието, и за хората. А и никой друг вид не страда директно от протекционистката политика на човека към най-близките му роднини.

Квотите за посещения са строго ограничени, а също и времето на деня

Приемният час е между 10 и 12 сутринта, като всички записали се туристи се събират на кафенце в офиса на парка за разпределение по групички от 6 – 8 души. Разпределението ужким става по нивото на фитнес на хората, но по-голямо значение има колко им е проходима колата. Нашето бусче не беше даже 4×4 и затова ни се падна сравнително лесно достъпна откъм границата на парка семейна група горили. Което беше своего рода късмет, защото това беше групата на един много големият мъжкар, успяващ да поддържа без предизвикателство харем от 4 съпруги и 17 деца. Едното – съвсем малко и любопитно. Още не кръстено.

Планински горили, Руанда

 

В самата планина пътеките са утъпкани само условно, а горилите не са и длъжни да се съобразяват с тях. Нашите си бяха утъпкали гнездото сутринта и мързеливо си се въргаляха в него. Следотърсачите (повечето бивши бракониери) го бяха открили и оповестили горе-долу как да стигнем до там по радиото.

Като придвижването всъщност беше от долу към горе по един стръмна, но затова пък хлъзгава урвичка, виеща се между кореняците на непреценимо колко високите дървета. Безпокойството, че една от прилепилите се към групичката ни три американки няма да може да изпълзи, а покрай нея и цялото начинание ще пропадне (групичката не подлежи на разцепване), беше съвсем реално. Наложи се водачът да използва ръчна подемна сила, комбинирана с някакво заклинание като на Патиланчо към баба Цоцолана, за да се доберем до гнездото. Мъжкарят с посребрелия косъм ни хареса и добави към туристическия продукт безплатно допълнително развлечение – игра на криеница и гоненица с елементи на мистика и съспенс в условия на тежък екваториален дъжд. Остави ни половин час за снимки, а втория половин час, точно като се отвори небето и рукна, ни поведе заедно с домочадието си в най-гъсталачестите дебри и усои на територията на националния парк. Да ни остане като приятен послевкус удовлетворението, че същинско приключение е било да ги зърнеш. Званието „заслужил приключенец“ се удостоверява от администрацията на парка с грамота на френски или английски (или японски от следващата версия) с подпис и печат.

Перла 3:

Ламу

Кения

Ламу, Кения

Ламу е градче на Индийския океан

в отсечката от крайбрежието суахили, паднала се на държавата Кения. Културно, исторически и лингвистично крайбрежието суахили се простира от Африканския рог до Мозамбик. Но е трудно е да се обясни какво точно е суахили. Освен език, който е разбираем език и във вътрешността на страната, та чак и в Руанда, а за цяла съседна Танзания е официалният език. Не е нация, не е държава, нито е било някога. Не е етнос, не е раса, не е религия, нито е ограничено в рамките на една религия. Но точно в Кения суахили има известен расово-етнически и религиозен смисъл. Папата може и да чете на Великден Urbi et Orbi на суахили, но в Кения стереотипният суахили е мюсюлманин с метиски черти, живеещ на морето. И занимаващ се от векове с морска търговия. С ветроходни гемии от първи род.

Лодка – Ламу, Кения

 

Но търговията не върви.

Пазар – Ламу, Кения

 

Още по-малко – туризмът. Оплаква се Саади, докато ни пече и валя в подправки прясно уловената риба на лодката. Че туризма го няма никакъв, знаехме. Откакто една нощ през октомври пирати отвлякоха французойката от собствената ѝ къща на брега …

 

Вила на океана – Ламу, Кения

… и я оставиха да умре без лекарствата си в Сомалия, малко европейци се осмеляват да припарят. А е жалко, защото

Ламу е много симпатично местенце и заслужава морална подкрепа да се съхрани

Европейците, които в по-добри времена са идвали тук на море, са били смесица от сезонни летовници и виладжии. Вилите им са предимно реставрирани стари конаци, някои на три и четири ката, които са част от чара на градчето. Но сега и виладжиите ги няма. И ние с Р., с която сме се застигнали в Найроби от различни африкански посоки, освен с „частна“ гемия разполагаме с цял един такъв безупречно поддържан конак и всички благини на топлото море сами за себе си.

Вила на океана – Ламу, Кения

южни плодове

Индийски океан – Ламу, Кения

 

И цялото стъргало – тясна уличка с дюкянчета, по която две магарета трудно се разминават!

За французойката и пиратите знаех, но за интригите около

Восточный вопрос на XXI век (в случая Източно-Африканския въпрос)

не бях запознат с подробностите. Залогът е голям. От една страна Кения планира да построи огромен карго терминал точно тук. А именно – оттатък остров Мандла в залива Киунга, който иначе се води природен парк. Хем да се вдигнел стандартът на района и спечелело доверието на метисите сухаили, хем да се отворел коридор към изолираната във вътрешността на континента нова петролна държава Южен Судан. Обаче отвъд границата с пиратските територии на де-факто несъществуващата държава Сомалия от край време функционира пристанището Кисмайо, което е толкова безмитно, че обезсмисля всякаква лоялна конкуренция.

Лаф-мохабетът на чичовците в кафенето на местния хаджи Ахил

се върти около перспективата Кисмайо да се разруши с военноморска сила. Ето, флагманският катер на военноморския флот е акостирал в пристанището! (Онова, което има силует на замък на острова, е вилата на един италианец)

Индийски океан – Ламу, Кения

 

Ама за война трябва повод. Този с французойката дали е добър? И дали поредният военен конфликт, бил той и с победен край, ще подобри живота в Ламу. Във всеки случай надали ще върне летовниците и виладжиите. Но дали някой вече разчита на тях? Май вече са ги прежалили. Ето, даже Саади, който си обича и гемиите за разходка, и пустеещото сърф-училище, е готов да ги зареже при първа отворила се от новото пристанище възможност. Станало им е ясно, че туристопроводите са далече по-ненадеждна инвестиция от петролопроводите, щом могат да пресъхнат от един едничък инцидент и то с възрастен човек в инвалидна количка, който и без друго не би оцелял сам.

Страшното е, че тая рецепта е приложима навсякъде на света. Даже и в Черно море. Да обърнеш общественото мнение срещу природата и туризма, за да си прокараш петролопроводите е от лесно по-лесно.

Вила на океана – Ламу, Кения

Перла 4:

Капското растително царство

В Западнокапската провинция на Южна Африка,

покриваща цялото царство на растителността фейнбос (фин храсталак, афр.), нов карго терминал не се планира (Съществуващите носят достатъчно голям риск за замърсяване със суров петрол например, но пък в страната си има и функционираща служба/баня за изкъпване на цъмбуркали се в нефтено петно пингвини). Девствената природа в резервата Де Хоп, източно от Иглен нос, се беше пременила съвсем като за празник. Предполагамо – от ревност да не изпадне от групата на перлите. Във всеки случай стабилно тихо и слънчево време за неколкодневен пешеходен преход сред многоцветната феерия на цъфналия фейнбос още през декември е голяма рядкост.

Цвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

Цвете – Западнокапска провинция, Южна АфрикаЦвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

И малко за градовете по пътя към перлите:

Кигали

Кигали, Руанда

Кигали, столицата на Руанда,

е удобен изходен пункт. В бара на Hotel des Mille Collines. От поклоннически съображения. Защото e неделя и басейнът работи. Както е писано в „Една неделя край басейна в Кигали“ от Жил Куртеманш. За трагичните събития от април 1994 и героите, успели да спасят поне тези, които са намерили убежище в този хотел (който в друга екранна интерпретация на същата история се явява като Hotel Rwanda). И барът работи за по една биричка Mutzig за сгряване преди ритуалното потапяне.

Водата е учудващо хладна предвид близостта до Екватора! Градът по неделно му пустее и единственото друго отворено е музеят на геноцида. В музея има гаднички нецензурирани снимки от дните на касапницата и ако не си чел и следил историята от други автори, е достатъчно информативен, за да ти я разкаже. От гледната точка на текущата власт. Особено в коментарите за ролята на Франция и ООН. Обяснено е за тутсите и хутутата от изобретяването им от белгийците, до елиминирането им като расови, етнически, кастови или социални категории в наше време. Има и зала на солидарността с други държави, страдали от геноцид. Армения примерно. По ирония на политиката, точно по тая тема са на едно мнение с Франция, че да се налагат исторически оценки със закон е напълно нормална демократична практика. От картата научавам как е Грузия на руандийската версия на езика суахили – Jeworujiya.

Шашнат съм от Кигали – все едно град от Първия свят.

При това изблизано чист. Всичко около тебе сякаш се оглежда в недоумение – как точно на нас можа да ни се случи тоя геноцид. Както аржентинците недоумяваха за ексцесиите на своята хунта през 70-те. Тия нормални добре облечени хора, работещи в чисти светли офиси, пазаруващи по молове, хапващи дизайнерсйки сандвичи и посръбващи капучино в еспресо барове, възможно ли е по-малко от едно поколение в миналото да са се избивали един друг с мачетета край импровизирани улични барикади? Но факт е, че тоя геноцид ще остане най-важното определящо националната идентичност събитие в историята на руандийската нация. Коментираме дали е само от наливаните потоци помощи на Гузната съвест на Запада след геноцида. Но Западът няма славата за чак такъв алтруизъм.

Руанда няма ресурси

Но има претенции за некорумпирано и ефективно управление. И на теория работеща демокрация. При която властта не се е сменяла вече 17 годни. Впрочем в демократична Южна Африка – също. Дали тази комбинация е достатъчна да се изгради една Швейцария в Африка, която да стане основен континентален финансов хъб. Една от политиките в това отношение е да изхвърлят френския в полза на английския език. Постепенно, но целенасочено. Не можеш да отучиш старите от езика, на който са се образовали, но да научиш младите на друг става лесно. Едно, че Президент-Визионерът Кагаме си има отколе зъб на големия брат в Париж заради ролята му преди, по и след ония събития. И второ, че Руанда предпочита да се приобщи към по-развитите си англофонски съседи от изток, нежели с хаотично франкофонско Конго от запад, с което ги е свързала иронията на колониалната история и някакви Велики войни в Европа в началото на XX век, които за африканците са нямали никакво отношение.

Но май ще им трябва да понаучат и китайски. Китайците играят ролята на основен доларовносител. Не знам колко руандийци вече са си патили от китаец началник обаче. Има шансове да проплачат за добродушните европейски колонизатори, като им дойде на главата. Пътища китайците им строят безупречно. За една година – повече отколкото Бойко Борисов може да предаде за два мандата. При това асфалтът трае доказано повече от един тропически сезон. И всички мотоциклетисти носят каски. А, когато са такси, осигуряват каска и за пътника.

Месарница – Кигали, Руанда

Гома

Конго*

е всичко това, което Руанда не е. На никого и през ум не му хрумва да кара мотор с каска, притежанието на найлонова торбичка не е подсъдно, асфалтираните пътища са дефицит, корупцията се чувства у дома си, а се говори, че избягалите от Кагаме руандийски хутувски чети – също.

Гома е двумилионен град на брега на езерото Киву,

затрит преди 9 години от точно този вулкан, който бяхме тръгнали да изкачваме. Възродил се е хаотично, като къщички и дюкяни са изникнали направо върху постилката от застинала лава. Постоянно работи сеизмологична наблюдателница, която прави измервания на геотермалната активност. И би вдигнала тревога, ако показателите почнат да проявяват ексцентричност. Друг е въпросът, ако се стигне до тревога, дали властите имат план какво точно да направят.

Гома, ДР Конго (Заир)

Освен икономически център на източната половина на държавата, Гома е и главна регионална база на сини каски с индийски, руски, южноафрикански и най-различни други пагони. За по-интересно

случваме на общи избори. Оспорвани!

Конгоанската теория и практика познават само един метод за оспорване на избори – с огнестрелно оръжие. По стечение на обстоятелствата обаче, седящият президент Кабила, претендиращ, че си ги е спечелил честно и демократично, произлиза точно от източната, говореща суахили, част на страната. Та оспорването се провежда в западаната и сме лишени от възможността да предадем сведения от първа ръка.

Паметник на Чукудуто (Тротинетката) – Гома, ДР Конго (Заир)

 

Чукудуто (тротинетка от най-тежка категория)

и товарният самолет делят пазара на транспортни услуги. Градската управа е предпочела да отдаде почит на чукудуто, издигайки му грандиозен паметник на кръговището пред централна поща. В която срещу $2, можеш да направиш експеримент да пуснеш картичка до извън Африка. Половин година по-късно не се е получило потвърждение за получване.

Гома, ДР Конго (Заир)

Найроби

Кения

Найроби, Кения

За Найроби е ставало дума и преди.

Този път, вече настроен на вълна насилие, геноцид и пиратство, размотавайки се из центъра, краката сами ме отведоха в

мемориала на дебюта на Осама бин Ладен

на световната терористическа сцена. Когато на 7 август 1998 взривиха бомба пред американското посолство, от която пострадаха шепа американци и няколко хиляди кенийци. По-стечение на обстоятелствата инцидентът започнал с престрелка, която привлякла сеирджии и на улицата, и по прозорците на съседната висока сграда, и точно те паднали жертва. А срутената сграда не е посолството!

Мемориал на жертвите от атентата в Найроби през 1998г, Кения

 

Май се отплеснах и избистрих политиката …

Честита Нова година!

Гущер – Западнокапска провинция, Южна Африка

 

Д.’12

Илюстрации:

Congo 2011: Goma
Congo 2011: Nyragongo
Rwanda 2011
Rwanda 2011: Mountain Gorillas
Kenya 2011: A Swahili Guesthouse
Kenya 2011: Lamu
Kenya 2011: Nairobi
SA 2011: Dunes and Fynbos

________________

* Демократична република Конго, да не се бърка с Република Конго, което е друга държава с различна история, а и двете да не се бъркат с група Kongos:

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Общо Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

 

7 коментара

юли 04 2012

Африка пеша (15): Габон

Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Габон

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

По улиците на Маюмба, Габон

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

Домът ни в Маюмба, Габон

Домът ни в Маюмба

село Junk Ville, Габон

китно селце на име „Junk Ville“

гледката от връх Браза, Габон

гледката от връх Браза

Габон

Габон

Габон

Габон

пътят, по който дойдохме и влакът до него

ГабонГабон

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Плаж, Габон

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

Плаж, Габон

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

Older Entries »