Archive for the 'Централна Африка' Category

юли 11 2012

Африкански перли

Днес Домосед ще ни  води до няколко от най-забележителните места в Африка. В края ще разкаже и за градовете, които могат да служат като база за посещението на вулкана Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения.

Приятно четене:

Африкански перли

вулканът Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения и Капското растително царство

Вулкан Нирагонго, Конго

 

 

Когато нямаш много време да обикаляш Африка, но пък имаш достатъчно информация и натрупан опит, подхождаш избирателно. Избираш перлите! Ето четири от тях, които биха могли да се вместят в една програма от три декемврийски седмици, в която гражданската авиация играе основна роля. И четирите заслужават повече образи, отколкото думи, затова и тази сводка не би трябвало да излезе многословна. Освен, ако не се отплесна на избистря и политиката.

Перла 1:

Вулканът Нирагонго

Срам ме е да си призная, че за 10 години в Африка не бях чувал нищо за този вулкан. И добре, че беше Сашо Шинков (същият – фотофорумец Жбъц) да свирне да го качваме. Работата е там, че и много други хора не го знаят, а и тези които го знаят, не смеят да припарят до него. Защото е в Конго*. А Конго е успяло някак си да си създаде лоша репутация сред световното туристическото братство, без представителна извадка от въпросното братство да може да се похвали със собствени наблюдения. Отделно, че и да припариш до Конго, не е сигурно, че ще те пуснат и до вулкана. Години наред националният парк е бил затворен под страх от най-различни евентуалности.

Вулкан Нирагонго, Конго

 

Даже и сега, декември 2011, когато имахме шанс да се качим свободно до ръба на кратера, до съседния вулкан Нямурагира не ни пуснаха. И не защото си играeше на изригване. Ние точно това търсехме и знаехме, че има удобни наблюдателници на безопасно разстояние. Но в гората имало или нямало някакви същества, с които било или не било препоръчително да се срещаме, даже и да сме си платили екотаксата на входа – не то шимпанзета, не то горили, не то герили. Екотаксата или разрешителното да се изкачим е трицифрена в долари даже за една вечер, но и за миг не съжалихме, че останахме на ръба на кратера цели три. За подслон служат няколко двуместни „кучешки къщички“, които са се закрепили някак си на стръмнината и са оставили място за още две-три палатки.

Nyiragongo Volcano, Вирунга, Демократична република Конго

 

 

Не мога ди си представя, ако тоя вулкан се беше оказал в Щатите или Европа, или даже в някоя от съседните по-отворени за туристи африкански страни, как биха се справили властите с полагащия му се интерес. Ръбът е тесен. Като пиринско конче. Не можеш да обиколиш кратера без, най-малкото, алпинистки осигуровки. А не можеш просто да се качиш сутринта (3470 м) и да слезеш следобед. Тоест – може, но няма смисъл. Трябва да останеш поне една нощ. А ако се случи облачно и мъгливо – поне още една. А и повече. Хипнотичното въздействие на врящото езеро лава започва със здрачаване и те държи с часове просто заковал поглед (и фотоапарат, ако имаш под ръка, най-добре със статив) в … Геената. Говорим си за глобално затопляне, климатични промени и колко голямо и в много отношения необратимо влияние можело да окаже човечеството върху земната природа. С глупостта си, самонадеяността си или просто с присъствието си. И после заставаме на ръба на Нирагонго и изведнъж усещаме, че самочувствието ни е твърде преувеличено. Това, дето ври там долу в кратера, ни най-малко не ни е подвластно. Когато намери за добре ще изригне, най-вероятно през процепи в склоновете, а не през кратера и ще изравни със земята града в подножието си. Гома. За последен път го е правил 2002-ра.

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

А освен че не ни е подвластен, светът не и чак толкова голям, колкото си представяме, че е.

 

На заслона с кучешките колибки застигнахме трима италиански вулканолози, заети с изследвания. Те даже имаха смелостта (и разрешителното) да се пускат на стометрови рапели до втората тераса в кратера. Качих няколко снимки и тримата бяха разпознати поименно от живеещия в Мексико баща на един приятел от Куинсланд, Австралия. Мдааа …

Перла 2:

Планински горили

Планински горили, Руанда

 

Обитават района с вулканите, който е споделен между три отделни държави, благодарение на галантното остроумие на европейските съставители на карти от Епохата на Рязането на Африканската баница (краят на XIX век). Зоната е на теория

национален парк и в трите държави – Конго, Руанда и Уганда.

В случая избрахме по-утъпканите пътеки на

Руанда

Туристическата индустрия е възкръснала няколко години след геноцидския хаос и се е развила до добре смазана машина. С високи цени и строги правила, така че и горилите да оцелеят без нито да се опитомят, нито да се отчуждят от хората, и чуждениците да си нащракат снимките, и местните хора да осъзнаят, че горилите са дар божи, но не под формата на печено месо.

Фигурата – икона – в съхраняването на планинската горила като животински вид е Даян Фосет, американска зооложка, едновременно изследвала ги и защитавала ги от бракониерите до смъртта си (от удар с традиционното за Руанда оръжие мачете) през 1985-та. В наши дни всички горили в парка са познати на рейнджърите поименно (президентът на страната именува бебетата на кръщелна церемония веднъж годишно) и понякога в крайни случаи им се предоставят безплатни медицински услуги. Това може да се разглежда като намеса във вътрешните работи на природата, рядко допустима за по-способни да оцелеят сами в условията на XXI век видове (антилопи, лъвове, слонове, крокодили), но залогът е голям – и за биоразнообразието, и за хората. А и никой друг вид не страда директно от протекционистката политика на човека към най-близките му роднини.

Квотите за посещения са строго ограничени, а също и времето на деня

Приемният час е между 10 и 12 сутринта, като всички записали се туристи се събират на кафенце в офиса на парка за разпределение по групички от 6 – 8 души. Разпределението ужким става по нивото на фитнес на хората, но по-голямо значение има колко им е проходима колата. Нашето бусче не беше даже 4×4 и затова ни се падна сравнително лесно достъпна откъм границата на парка семейна група горили. Което беше своего рода късмет, защото това беше групата на един много големият мъжкар, успяващ да поддържа без предизвикателство харем от 4 съпруги и 17 деца. Едното – съвсем малко и любопитно. Още не кръстено.

Планински горили, Руанда

 

В самата планина пътеките са утъпкани само условно, а горилите не са и длъжни да се съобразяват с тях. Нашите си бяха утъпкали гнездото сутринта и мързеливо си се въргаляха в него. Следотърсачите (повечето бивши бракониери) го бяха открили и оповестили горе-долу как да стигнем до там по радиото.

Като придвижването всъщност беше от долу към горе по един стръмна, но затова пък хлъзгава урвичка, виеща се между кореняците на непреценимо колко високите дървета. Безпокойството, че една от прилепилите се към групичката ни три американки няма да може да изпълзи, а покрай нея и цялото начинание ще пропадне (групичката не подлежи на разцепване), беше съвсем реално. Наложи се водачът да използва ръчна подемна сила, комбинирана с някакво заклинание като на Патиланчо към баба Цоцолана, за да се доберем до гнездото. Мъжкарят с посребрелия косъм ни хареса и добави към туристическия продукт безплатно допълнително развлечение – игра на криеница и гоненица с елементи на мистика и съспенс в условия на тежък екваториален дъжд. Остави ни половин час за снимки, а втория половин час, точно като се отвори небето и рукна, ни поведе заедно с домочадието си в най-гъсталачестите дебри и усои на територията на националния парк. Да ни остане като приятен послевкус удовлетворението, че същинско приключение е било да ги зърнеш. Званието „заслужил приключенец“ се удостоверява от администрацията на парка с грамота на френски или английски (или японски от следващата версия) с подпис и печат.

Перла 3:

Ламу

Кения

Ламу, Кения

Ламу е градче на Индийския океан

в отсечката от крайбрежието суахили, паднала се на държавата Кения. Културно, исторически и лингвистично крайбрежието суахили се простира от Африканския рог до Мозамбик. Но е трудно е да се обясни какво точно е суахили. Освен език, който е разбираем език и във вътрешността на страната, та чак и в Руанда, а за цяла съседна Танзания е официалният език. Не е нация, не е държава, нито е било някога. Не е етнос, не е раса, не е религия, нито е ограничено в рамките на една религия. Но точно в Кения суахили има известен расово-етнически и религиозен смисъл. Папата може и да чете на Великден Urbi et Orbi на суахили, но в Кения стереотипният суахили е мюсюлманин с метиски черти, живеещ на морето. И занимаващ се от векове с морска търговия. С ветроходни гемии от първи род.

Лодка – Ламу, Кения

 

Но търговията не върви.

Пазар – Ламу, Кения

 

Още по-малко – туризмът. Оплаква се Саади, докато ни пече и валя в подправки прясно уловената риба на лодката. Че туризма го няма никакъв, знаехме. Откакто една нощ през октомври пирати отвлякоха французойката от собствената ѝ къща на брега …

 

Вила на океана – Ламу, Кения

… и я оставиха да умре без лекарствата си в Сомалия, малко европейци се осмеляват да припарят. А е жалко, защото

Ламу е много симпатично местенце и заслужава морална подкрепа да се съхрани

Европейците, които в по-добри времена са идвали тук на море, са били смесица от сезонни летовници и виладжии. Вилите им са предимно реставрирани стари конаци, някои на три и четири ката, които са част от чара на градчето. Но сега и виладжиите ги няма. И ние с Р., с която сме се застигнали в Найроби от различни африкански посоки, освен с „частна“ гемия разполагаме с цял един такъв безупречно поддържан конак и всички благини на топлото море сами за себе си.

Вила на океана – Ламу, Кения

южни плодове

Индийски океан – Ламу, Кения

 

И цялото стъргало – тясна уличка с дюкянчета, по която две магарета трудно се разминават!

За французойката и пиратите знаех, но за интригите около

Восточный вопрос на XXI век (в случая Източно-Африканския въпрос)

не бях запознат с подробностите. Залогът е голям. От една страна Кения планира да построи огромен карго терминал точно тук. А именно – оттатък остров Мандла в залива Киунга, който иначе се води природен парк. Хем да се вдигнел стандартът на района и спечелело доверието на метисите сухаили, хем да се отворел коридор към изолираната във вътрешността на континента нова петролна държава Южен Судан. Обаче отвъд границата с пиратските територии на де-факто несъществуващата държава Сомалия от край време функционира пристанището Кисмайо, което е толкова безмитно, че обезсмисля всякаква лоялна конкуренция.

Лаф-мохабетът на чичовците в кафенето на местния хаджи Ахил

се върти около перспективата Кисмайо да се разруши с военноморска сила. Ето, флагманският катер на военноморския флот е акостирал в пристанището! (Онова, което има силует на замък на острова, е вилата на един италианец)

Индийски океан – Ламу, Кения

 

Ама за война трябва повод. Този с французойката дали е добър? И дали поредният военен конфликт, бил той и с победен край, ще подобри живота в Ламу. Във всеки случай надали ще върне летовниците и виладжиите. Но дали някой вече разчита на тях? Май вече са ги прежалили. Ето, даже Саади, който си обича и гемиите за разходка, и пустеещото сърф-училище, е готов да ги зареже при първа отворила се от новото пристанище възможност. Станало им е ясно, че туристопроводите са далече по-ненадеждна инвестиция от петролопроводите, щом могат да пресъхнат от един едничък инцидент и то с възрастен човек в инвалидна количка, който и без друго не би оцелял сам.

Страшното е, че тая рецепта е приложима навсякъде на света. Даже и в Черно море. Да обърнеш общественото мнение срещу природата и туризма, за да си прокараш петролопроводите е от лесно по-лесно.

Вила на океана – Ламу, Кения

Перла 4:

Капското растително царство

В Западнокапската провинция на Южна Африка,

покриваща цялото царство на растителността фейнбос (фин храсталак, афр.), нов карго терминал не се планира (Съществуващите носят достатъчно голям риск за замърсяване със суров петрол например, но пък в страната си има и функционираща служба/баня за изкъпване на цъмбуркали се в нефтено петно пингвини). Девствената природа в резервата Де Хоп, източно от Иглен нос, се беше пременила съвсем като за празник. Предполагамо – от ревност да не изпадне от групата на перлите. Във всеки случай стабилно тихо и слънчево време за неколкодневен пешеходен преход сред многоцветната феерия на цъфналия фейнбос още през декември е голяма рядкост.

Цвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

Цвете – Западнокапска провинция, Южна АфрикаЦвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

И малко за градовете по пътя към перлите:

Кигали

Кигали, Руанда

Кигали, столицата на Руанда,

е удобен изходен пункт. В бара на Hotel des Mille Collines. От поклоннически съображения. Защото e неделя и басейнът работи. Както е писано в „Една неделя край басейна в Кигали“ от Жил Куртеманш. За трагичните събития от април 1994 и героите, успели да спасят поне тези, които са намерили убежище в този хотел (който в друга екранна интерпретация на същата история се явява като Hotel Rwanda). И барът работи за по една биричка Mutzig за сгряване преди ритуалното потапяне.

Водата е учудващо хладна предвид близостта до Екватора! Градът по неделно му пустее и единственото друго отворено е музеят на геноцида. В музея има гаднички нецензурирани снимки от дните на касапницата и ако не си чел и следил историята от други автори, е достатъчно информативен, за да ти я разкаже. От гледната точка на текущата власт. Особено в коментарите за ролята на Франция и ООН. Обяснено е за тутсите и хутутата от изобретяването им от белгийците, до елиминирането им като расови, етнически, кастови или социални категории в наше време. Има и зала на солидарността с други държави, страдали от геноцид. Армения примерно. По ирония на политиката, точно по тая тема са на едно мнение с Франция, че да се налагат исторически оценки със закон е напълно нормална демократична практика. От картата научавам как е Грузия на руандийската версия на езика суахили – Jeworujiya.

Шашнат съм от Кигали – все едно град от Първия свят.

При това изблизано чист. Всичко около тебе сякаш се оглежда в недоумение – как точно на нас можа да ни се случи тоя геноцид. Както аржентинците недоумяваха за ексцесиите на своята хунта през 70-те. Тия нормални добре облечени хора, работещи в чисти светли офиси, пазаруващи по молове, хапващи дизайнерсйки сандвичи и посръбващи капучино в еспресо барове, възможно ли е по-малко от едно поколение в миналото да са се избивали един друг с мачетета край импровизирани улични барикади? Но факт е, че тоя геноцид ще остане най-важното определящо националната идентичност събитие в историята на руандийската нация. Коментираме дали е само от наливаните потоци помощи на Гузната съвест на Запада след геноцида. Но Западът няма славата за чак такъв алтруизъм.

Руанда няма ресурси

Но има претенции за некорумпирано и ефективно управление. И на теория работеща демокрация. При която властта не се е сменяла вече 17 годни. Впрочем в демократична Южна Африка – също. Дали тази комбинация е достатъчна да се изгради една Швейцария в Африка, която да стане основен континентален финансов хъб. Една от политиките в това отношение е да изхвърлят френския в полза на английския език. Постепенно, но целенасочено. Не можеш да отучиш старите от езика, на който са се образовали, но да научиш младите на друг става лесно. Едно, че Президент-Визионерът Кагаме си има отколе зъб на големия брат в Париж заради ролята му преди, по и след ония събития. И второ, че Руанда предпочита да се приобщи към по-развитите си англофонски съседи от изток, нежели с хаотично франкофонско Конго от запад, с което ги е свързала иронията на колониалната история и някакви Велики войни в Европа в началото на XX век, които за африканците са нямали никакво отношение.

Но май ще им трябва да понаучат и китайски. Китайците играят ролята на основен доларовносител. Не знам колко руандийци вече са си патили от китаец началник обаче. Има шансове да проплачат за добродушните европейски колонизатори, като им дойде на главата. Пътища китайците им строят безупречно. За една година – повече отколкото Бойко Борисов може да предаде за два мандата. При това асфалтът трае доказано повече от един тропически сезон. И всички мотоциклетисти носят каски. А, когато са такси, осигуряват каска и за пътника.

Месарница – Кигали, Руанда

Гома

Конго*

е всичко това, което Руанда не е. На никого и през ум не му хрумва да кара мотор с каска, притежанието на найлонова торбичка не е подсъдно, асфалтираните пътища са дефицит, корупцията се чувства у дома си, а се говори, че избягалите от Кагаме руандийски хутувски чети – също.

Гома е двумилионен град на брега на езерото Киву,

затрит преди 9 години от точно този вулкан, който бяхме тръгнали да изкачваме. Възродил се е хаотично, като къщички и дюкяни са изникнали направо върху постилката от застинала лава. Постоянно работи сеизмологична наблюдателница, която прави измервания на геотермалната активност. И би вдигнала тревога, ако показателите почнат да проявяват ексцентричност. Друг е въпросът, ако се стигне до тревога, дали властите имат план какво точно да направят.

Гома, ДР Конго (Заир)

Освен икономически център на източната половина на държавата, Гома е и главна регионална база на сини каски с индийски, руски, южноафрикански и най-различни други пагони. За по-интересно

случваме на общи избори. Оспорвани!

Конгоанската теория и практика познават само един метод за оспорване на избори – с огнестрелно оръжие. По стечение на обстоятелствата обаче, седящият президент Кабила, претендиращ, че си ги е спечелил честно и демократично, произлиза точно от източната, говореща суахили, част на страната. Та оспорването се провежда в западаната и сме лишени от възможността да предадем сведения от първа ръка.

Паметник на Чукудуто (Тротинетката) – Гома, ДР Конго (Заир)

 

Чукудуто (тротинетка от най-тежка категория)

и товарният самолет делят пазара на транспортни услуги. Градската управа е предпочела да отдаде почит на чукудуто, издигайки му грандиозен паметник на кръговището пред централна поща. В която срещу $2, можеш да направиш експеримент да пуснеш картичка до извън Африка. Половин година по-късно не се е получило потвърждение за получване.

Гома, ДР Конго (Заир)

Найроби

Кения

Найроби, Кения

За Найроби е ставало дума и преди.

Този път, вече настроен на вълна насилие, геноцид и пиратство, размотавайки се из центъра, краката сами ме отведоха в

мемориала на дебюта на Осама бин Ладен

на световната терористическа сцена. Когато на 7 август 1998 взривиха бомба пред американското посолство, от която пострадаха шепа американци и няколко хиляди кенийци. По-стечение на обстоятелствата инцидентът започнал с престрелка, която привлякла сеирджии и на улицата, и по прозорците на съседната висока сграда, и точно те паднали жертва. А срутената сграда не е посолството!

Мемориал на жертвите от атентата в Найроби през 1998г, Кения

 

Май се отплеснах и избистрих политиката …

Честита Нова година!

Гущер – Западнокапска провинция, Южна Африка

 

Д.’12

Илюстрации:

Congo 2011: Goma
Congo 2011: Nyragongo
Rwanda 2011
Rwanda 2011: Mountain Gorillas
Kenya 2011: A Swahili Guesthouse
Kenya 2011: Lamu
Kenya 2011: Nairobi
SA 2011: Dunes and Fynbos

________________

* Демократична република Конго, да не се бърка с Република Конго, което е друга държава с различна история, а и двете да не се бъркат с група Kongos:

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Общо Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

 

7 коментара

юли 04 2012

Африка пеша (15): Габон

Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Габон

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

По улиците на Маюмба, Габон

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

Домът ни в Маюмба, Габон

Домът ни в Маюмба

село Junk Ville, Габон

китно селце на име „Junk Ville“

гледката от връх Браза, Габон

гледката от връх Браза

Габон

Габон

Габон

Габон

пътят, по който дойдохме и влакът до него

ГабонГабон

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Плаж, Габон

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

Плаж, Габон

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

One response so far

юни 27 2012

Африка пеша (14): Камерун отново

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигера за последно влязохме в Камерун

 

 

 

Днес ще продължим с красотите на  Камерун. Приятно четене:

Африка пеша

четиринайсета част

Камерун отново


Камерунец

 

 

 

Последните две седмици в Камерун минаха неусетно. Останахме три дни в

Лимбе

в малката стаичка на Банту. Банту беше един от най-яките растамани, които срещнахме в Африка. Правеше красиви неща с природни материали и с ентусиазъм приготвяше своето art кафе на име ‘Bantu Coffee Nzimbistic Art Garden’. За разлика от повечето хора тук не беше обсебен от парите, никога не беше опитвал алкохол или цигари. Можеше искрено да се разговаря с него. Срещнахме и един раста полицай, вече пенсиониран след 30-годишна служба, който пушеше целодневно огромни пури, свити в листа от тетрадка. Беше голям реге фен и притежаваше огромна колекция от DVD-та, над 10 чифта различни Нaйк-ове и червен спортен кабриолет. Посетихме един реге концерт на живо и едно погребение в къщата на Банту. Тук погребения се правят всяка година след смъртта и обикновено са големи празници с музика, пиене и ядене цяла нощ.

Иначе Лимбе е красиво градче на океана

с многобройни плажове наоколо. Хората говорят английски в тази част на Камерун и за нас беше прекрасно да чуем английска реч. Тук, за разлика от други страни, никой не ни закачаше и зарибяваше да ни продава нещо. Хората само ни поздравяваха усмихнато и почти всички подвикваха на Евгени ‘Jesus! Jesus!’. В някои селца децата дълго зяпаха с увиснали ченета, сякаш са видели призрак, чудейки се наистина дали това не е Исус. Иначе хората живееха по-добре тук. Земята е плодородна, всичко расте и зеленее, има вода, има много плодове и риба и реално няма гладни хора. Лошото е обаче изключително популярното ‘bush meat’ или дивечово месо, което се продаваше покрай пътя сготвено или като цяло животно. Имаше много бракониери и се ядеше всичко от гората –маймуни, антилопи, катерички и дори слонове. Нямаше никакъв контрол над това.

„С нами Бог“ – телекомуникационна компания. Камерун

God with us communications. Подобни надписи и имена има на магазинчета, коли и рейсове.

 

 

 

 

Тръгнахме към Яунде

да вземем паспортите си от Габонското посолство. Стопът беше сравнително добър по главния път Лимбе – Дуала – Яунде. Качи ни един Мерцедес 320 с изтупан бизнесмен, занимаващ се с петрол. След като му обяснихме, че пътуваме на стоп от България до тук, той ни зададе обичайните въпроси: ‘Защо? Каква е печалбата ви от това?’. Отговорихме му, че печелим опит, познания и прекрасни изживявания. ‘Това е разликата между белия и черния човек’ – отговори той: ‘Белят човек може да прави много неща за без пари, но черният нищо няма да направи, ако няма печалба.’ За съжаление доста от хората тук разсъждаваха така и това ни накара да се зачудим защо тогава ни вози без пари и дали няма да поиска пари, въпреки че кара нов, лъскав Мерцедес. Всъщност досега стопът вървеше бързо и никога не сме плащали. Обикновено питаме дали е безплатно и ако искат пари просто учтиво благодарим и отказваме. Повечето хора обаче въобще не можеха да разберат какво е автостоп, въпреки че самите те ни качваха. Когато им обясним подробно как сме дошли от България до тук без рейс, без такси, без самолет, а напълно безплатно, те или мислеха, че лъжем, или ни смятаха за луди. ‘Безплатно? В Африка? Не е възможно!’
Разговорът с бизнесмена продължи така: ‘Искам да си взема една жена от България’ – каза той. Имаше вече една, но искал да има поне 4-5. Въпреки че тук хората са християни,

полигамията е много популярна

и няма никакъв лимит от жени, които можеш да си ‘вземеш’. Имаше достатъчно богати мъже с по 50 жени. ‘Колко струва една жена в България?’ – попита бизнесменът. ‘Безплатна е’ – отговорихме – ‘Любовта не струва пари’. Това наистина го обърка, той помисли малко как е възможно и попита – ‘Но ако не си дал пари за жена си, после как ще знаеш, че тя ти принадлежи?’ ‘Тя не ти принадлежи, а е напълно свободен индивид като теб’. Това още повече го учуди и той заключи, че явно белите и черните жени са различни. По едно време, както и очаквахме, бизнесменът ни поиска пари. Обяснихме му още веднъж, че пътуваме само на стоп и ако не ни иска, по-добре да спре да слезем и да продължим с някой друг. Той не искаше да спре и каза, че ще ни вземе по-малко от нормалното. Ние обаче настоявахме, че няма да дадем нито един франк. Въпреки всичките ни обяснения, явно не беше разбрал, че сме дошли до тук на стоп, безплатно. Питаше ни: ‘Ако ви оставя, как ще продължите? Пеша ли?’ Накрая, след като търпеливо му обяснихме за пореден път, че пътуваме навсякъде на стоп, той се съгласи да не ни взима пари.

 

В останалата част от пътуването ни говори за Бог и неговата църква. Тук всеки посещаваше определена църква, различна от всички останали, с различни разбирания за християнството. Повечето хора бяха доста религиозни, молеха се редовно в своята църква и ни разпитваха за Бог почти ежедневно. Според бизнесменът Господ обича само нас, хората и е направил всичко друго за нас, да го използваме. Дал ни е животните, за да ги убиваме и гората – за да я изсичаме. Мисълта, че животните могат да свършат и, че някои от тях вече изчезват в следствие на човешката намеса, беше съвсем непозната тук. Същото се отнасяше и за големите тропически дървета, които се изсичаха безразборно. Екваториалните гори изглеждаха толкова огромни и безкрайни, че за хората изсичането им не беше нищо лошо. Почти никой от месните не беше чувал дори за важната роля, която играят тези гори за нашата планета. Но когато човек е гладен, не мисли за изчезващите животни и гори. Лошото е, че дори и богатите бизнесмени не мислят за това. Всички мислят само за пари.

В Яунде, Камерун

с Тита в Яунде

С още една кола се върнахме до Яунде и, когато взехме паспортите на следващия ден, бяхме неприятно изненадани. Оказа се, че месечната ни виза за Габон, за която бяхме платили по 150лв на човек беше започнала да тече от деня, в които сме кандидатствали, а не от датите, които бяхме поискали. Времето в Камерун също не ни стигаше. Имаше още толкова много прекрасни места тук, а визата вече свършваше. Опитахме се да я удължим, но се оказа много скъпо.

В Яунде ни приюти Тита

– португалка, работеща в еврокомисията тук. Тя ни прие гостоприемно в дома си и дори ни помогна да сменим датите на габонските визи. Беше пътувала много и споделяхме опит и преживявания. Посетихме един тридневен реге фестивал, едно джембе парти и отпразнувахме рождения ден на Гената с Тита и приятеля и Ризбо в домашна обстановка с домашна торта. Ризбо беше хип-хоп певец и също беше много забавен. Запознахме се с доста реге изпълнители и реге фенове тук. Яунде ни беше привлякъл като магнит и без да се усетим изминаха 5-6 дни. Беше ни много весело, но визата свършваше и трябваше да се отправим към Габон.

Камерун

 

 

Първо отидохме в

Криби

за няколко дена, където са най-красивите плажове тук. Редица от красиви заливчета с надвесени мангови дървета над пясъка, палми и други растения. Най-изумителното покрай Криби е

водопадът Лобе,

който пада директно в океана от вливащата се река. За пръв път виждахме река да завършва с водопад в океана. Спахме няколко дена на различни заливчета на палатка и от време на време само ходехме за вода и храна до селото. Имаше много ‘къмпинги’, които представляваха дървена барачка без вода и ток, която някой местен е скалъпил и иска малко пари, за да си ‘секюр’ и да ти сготви риба или друго. Срещнахме един растаман с брада, който ни покани безплатно да опънем палатката в неговата градина на плажа. Беше си направил райско местенце с цветя, плодове, палми и малка дървена къщурка само на няколко метра от океана. Растата си живееше истински, прост живот и изглеждаше щастлив. Казваше, че не иска да пътува никъде – тук е неговото място. Носеше ни манго от гората, готвихме си странен плод, наподобяващ на вкус на картоф, но расте по дърветата като голяма зелена топка.

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопадът Лобе

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопад Лобе – Криби, Камерун

водопад Лобе – Криби, Камерун

 

Криби, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Цвете, Камерун

Път, Камерун

С нежелание си тръгнахме от градината на растата, но от визите ни оставаха 2 дни и имахме труден път до границата.

Трябваше да изминем 170 км черен път

преди да се включим в главния път за Габон.

 

Първата нощ спахме в началото на черния път в гъстата, тъмна гора, пълна с комари и насекоми. На другия ден след цял ден стопиране успяхме да изминем 80 км с няколко коли и камиони. От време на време имаше някое малко селце в гората. Видяхме пигмеи и други местни племена. На следващия ден визата ни изтичаше и трябваше до 18 часа да сме минали границата. А ние бяхме на безлюден черен път на 100 км от главния път и на 200 км от границата. Станахме рано, но до 10 часа не беше минала нито една кола. Бяхме решени да хванем какъвто и да е транспорт – платен или не, за да не изпуснем визите. Пътят беше бавен и трябваха поне 3 часа до разклона. Накрая мина bush taxi (така наричат споделените таксита в Африка) с 9 човека вътре, един на покрива и толкова претъпкан багажник, че стоеше отворен. И все пак спряха и настояха да ни качат. Казахме им, че няма място, но за bush taxi-тата винаги имаше място за още един. В случая бяхме двама с две големи раници. Казаха, че няма да има друга кола до вечерта и решихме да се натоварим.

В горката Toyota Corolla станахме общо 10 души вътре и двама на покрива.

Евгени отиде на покрива, където пътуването беше най-комфортно. Вътре бяха 4-ма отпред и 6-ма отзад. Шофьорът седеше в ъгълчето на седалката си и се присягаше вдясно за волана и скоростите. Багажникът беше отворен докрай с нашите раници, вързани с въжета и на това отгоре качихме още двама души по пътя. Така станаха 4-ма на покрива и 10 вътре – абсолютен рекорд за една кола и при това пътят беше брутален. Преди полицейския пост за града слязохме да преминем пеша, за да останат в колата само 5-6 души. Разбира се, всичко това ставаше пред очите на полицаите, но такива бяха правилата тук. С облекчение слязохме от Тoйота-та в Еболова, където се включихме в асфалтовия път за границата и продължихме да стопираме. За пореден път се убедихме, че стопът е много по-удобен и бърз от платения транспорт в Африка. В Eболова напазарувахме и хапнахме набързо и продължихме да чакаме на пътя. Чакахме повече от час, но накрая стопът се отпуши и с две коли стигнахме на границата точно на време- към 16 часа – 2 часа преди да ни изтекат визите.

Реге фестивал в Италия (плакат)

на реге феста в Италия, Удине 2010

 

Очаквайте продължението

Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът
 *кадо – подарък (фр.) – бел.Ст.

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

3 коментара

май 30 2012

Африка пеша (13): Камерун

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин, а за последно минахме през Нигер.

 

Днес отиваме и ще откриваме Камерун

 


 

Приятно четене:

Африка пеша

тринайсета част

Камерун

Камерун – цяла Африка в една страна. Така бяхме чели в туристическите гидове. И наистина разнообразието е огромно – има над 200 различни езика и етноси, планини и дъждовни гори, плажове и езера… всеки може да открие своя рай тук.

 Камерун

Пресякохме границата в Банки и още първата кола, която ни взе по черния пуст път, ни закара директно до Маруа, от където трябваше да вземем камерунските визи. Шофьорът – Амаду- първият камерунец, който срещахме, ни покани да спим у тях и ни нагости с вкусна камерунска вечеря. Имаше голяма къща с красив двор с плодове и палми и ни даде цяла стая с баня.

Маруа е чист и приветлив град,

много различен от градовете в Западна Африка. Имаше големи улици с тротоари и дървета от двете страни, които пазеха сянка през целия ден. Имаше дори контейнери за боклук и боклукчийски камиони. Но най-живописното беше реката, която минаваше през града и, която в сухия сезон беше напълно изчезнала. Сухото пясъчно корито се беше превърнало в дълъг футболен стадион. Подобно на Валенсия, където видяхме как хората са преместили реката и в коритото на старата река са направили спортни площадки, така и тук, само че естествено, реката се превръщаше в игрище през сухия сезон. Хората спортуваха, тичаха и най-вече играеха футбол. Някои перяха в дълбоки дупки, където все още се намираше вода.

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Пресъхналата река

 Пресъхналата река в Маруа, Камерун

Извадихме си визи от Маруа срещу 80 евро на човек, но за наше огромно разочарование, ни дадоха визи само за 1 месец- напълно недостатъчно за тази голяма, разнообразна страна. Нямахме време за губене и веднага тръгнахме към

близките планини Мандара,

като си оставихме част от раниците у Амаду. Стопирахме до Моколо и от там вървяхме километри пеша по черния път през селцата в планината. Тук планините не са много високи- към 1000м, но пък са много живописни. Нямаше почти никакъв трафик и единственият начин беше да вземеш мотор или да вървиш. Вървяхме 5 дни в планините около Румсики, след това Коза.

Село, Камерун

 

Планините бяха красиви, но съвсем сухи

В северен Камерун все още е савана с малко дръвчета и жълта трева и беше края на сухия сезон. Никъде не намерихме вода в природата. В някои села дори нямаше помпа. Където имаше село с помпа, напълвахме 12-13 литра и ги носехме с нас. Но дори и толкова не ни стигаха за един цял ден. Затова не можеше да се отделим много от цивилизацията- трябваше да наливаме вода поне 2 пъти на ден.

 Савана, Камерун

Село, Камерун

Село, Камерун

крачна помпа за вода, типична за селата наоколо

По пътя, Камерун

Пътят, по който вървяхме през селца и планини

Село, КамерунСело, Камерун

Прани гащи, Камерун

Пране

Върнахме се в Маруа, сбогувахме се с Амаду и поехме на юг. Чакаха ни към 1500 км до столицата. На излизане от Маруа ни качиха 2 жени – първите жени, които ни качват на стоп в черна Африка. Шофьорката се казваше Ваня – камерунка с руско име. Оставиха ни на 20тина километра след Маруа привечер и там трябваше да прекараме нощта. Беше съвсем равно, сухо поле, без почти никакви дървета, където да се скрием. Вървахме над километър навътре от пътя, но все още виждахме ясно колите и хората. Накрая опънахме палатката до една купа сено и се надявахме никой да не ни види. Вечерта обаче, точно когато привършвахме вечерята,

се появиха петима мъже с мачете

Доста се стреснахме и се въоръжихме с единствения ни нож. Започнаха да ни разпитват защо сме там и да обясняват, че трябва да дойдем с тях в селото да говорим с шефа. Казахме им, че ако не може да спим тук, веднага ще се преместим, но те не искаха да си ходим, просто искаха „кадо”*. Обяснихме им, че нямаме никакво „кадо”, никакви пари и единственото, което можем да им дадем са усмивки и положителна енергия. Накрая поискаха имената и адресите ни и ни оставиха с уговорката, че утре ще посетим селото им. Отдъхнахме си, когато си тръгнаха, но не посмяхме да пускаме челниците цялата вечер.

За щастие всичко беше наред и на сутринта бързо си тръгнахме, преди да са дошли отново. Цял ден стопирахме и успяхме да изминем над 500 км до

Нгаундере

с 2 коли и един камион. Нощувахме в планината до града. На другия ден чакахме 3-4 часа на пътя без никакъв успех. Тук вече нямаше асфалт и движението беше съвсем малко. Нямахме много време заради визите и решихме да вземем влак до столицата Яунде. От тук почваше единствения влак в Камерун, който всяка нощ пътува за Яунде. Решихме, че ще е добро приключение

да хванем африкански влак

за пръв път и още на другата сутрин щяхме да сме в столицата. След 5-часово чакане за билети в последния момент се сдобихме с 2 билета 2ра класа. Не можехме да повярваме, че толкова много хора пътуват всеки ден, при това билетите хич не бяха евтини. Сред супер суматоха и хиляди хора, натоварихме раниците на товарния вагон и се качихме. За щастие имаше седящи места, подредени по 4 един срещу друг, като в рейс, но беше толкова тясно, че постоянно риташ човека срещу теб.

За спане не можеше и дума да става, но поне забава имаше.

Постоянно някой крещеше и продаваше какви ли не неща – от козметика до лекарства за всичко. А на спирките тълпи от хора се струпваха на прозорците и предлагаха местната продукция, дори в малките часове на нощта. На всяка спирка имаше различен специалитет – тук само банани, после само мед…и всички във вагона купуваха съответната стока. Някой път влакът тръгваше без да успееш да си вземеш рестото или покупката. Към 5 сутринта дойде пастор с касетофон и започна да крещи с всички сили как трябва да ставаме да се молим. След това пусна госпел и призова всички да пеят. Това продължи повече от половин час, но никой не му обръщаше внимание. Поне влакът беше сравнително бърз и след около 15 часа пристигнахме благополучно в

Яунде

Тук имахме уговорка с двама бразилци – Пабло и Ливия, които ни приютиха за няколко дена. Веднага отидохме да кандидатстваме за Габонски визи и тук ни изръсиха с по още едни 80 евро на човек. Визите вече ставаха непоносимо скъпи, сякаш тези страни не искат чужденци. Нямаше как да избягаме от системата, колкото и да бягаме. Ние живеем в нея.

 Савана, Камерун

Покрай Пабло и Ливия срещнахме и други испано-португало-говорящи хора, отидохме на реге концерт и на парти у една испанка.

На другия ден потеглихме

към връх Камерун – 4090м

– най-високия в Западна Африка. От дълго време не бяхме виждали голяма планина и това беше най-голямата радост за нас. Тръгнахме доста късно – към 15,30 часа, но за късмет веднага ни качи кола директно до Дуала, на 240 км. Шофьорът се казваше Ахмед и говореше английски. Страшно му хареса нашето приключение и не спираше да ни разпитва. Накрая пожела да ни закара на другия ден до

Буеа – селото, от където започва изкачването на върха

Каза, че работи в чаената фабрика на близо и ще се радва да ни я покаже. Преспахме в Дуала на каучсърфинг с Флорент, който също ни заведе на концерт- този път с местна музика. На сутринта се обадихме на Ахмед и той дойде да ни вземе. Разходи ни из Лимбе, след това ни показа чаената фабрика Толе и ни остави пред туристическото бюро в Буеа, от където трябваше да си вземем гид. В началото не искахме да взимаме гид. До сега в нашето пътуване винаги сме се оправяли без гид, но по-късно се убедихме, че тук наистина е необходим.

Камерун, Mount Cameroon National Park, Камерун

Поне успяхме да договорим да не плащаме за носачи, които също бяха задължителни по принцип, но ние можехме да си носим раниците сами. Дадоха ни един гид на име Фриц за 4 дена и на другата сутрин поехме нагоре към планината. Знаехме, че тук вали много и целогодишно, затова бяхме подготвени за всякакви условия. Не случайно

местните я наричаха „планината на гръмотевиците“

Носехме якета, дъждобрани, дебели дрехи, цялата храна за 4 дни и голямо количество вода. Въпреки, че планината е влажна и дъждовна, вода имаше само на 2 места през целия ни преход – на първия заслон при изкачването и след това чак от другата страна на планината на Ман Спринг на 2300 м н.в. Нашият гид обаче не беше толкова добре подготвен. Нямаше палатка, нито шалте, нямаше дори и яке, а когато станеше студено си слагаше чорапи на ръцете и нещо като плувна шапка на главата. Изкачването по маршрута Гинес беше доста стръмно и трудно с багажа. Сутринта вървяхме в гореща дъждовна гора, а вечерта бяхме на студен гол склон на почти 0ºС. Разликата в температурите беше шокираща и се наложи да облечем всички топли дрехи. Останахме да спим на 2рия заслон на палатка на 2800 нмв. Там срещнахме група канадци, които предприеха нощно изкачване в 1,30 през нощта, но се върнаха без да успеят да стигнат до върха заради студа. Тръгнаха обратно по същия път надолу и през следващите 3 дни не срещнахме никакви други хора.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

На втория ден покорихме върха

Издигнахме се над облаците и слънцето ни се усмихваше – нещо не толкова типично за тази планина. Върхът беше студен и страшно ветровит, но дори най-горе имаше трева и растителност. Тръгнахме да слизаме от другата страна на планината през реки от лава и черни вулканични полета.

връх Камерун  4090 м н.в.

връх Камерун 4090 м н.в.

Стръмния склон, обсипан с малки черни камъчета беше доста хлъзгав и предприехме лава-бординг за най-бързо и весело придвижване. Тичахме надолу с леки завои и не веднъж падахме, ставахме и продължавахме. Вървяхме към 10 часа, видяхме кратерите от изригванията през 1999 г. и вечерта пристигнахме на

Ман Спринг – последния заслон и вода по пътя

Отпочинахме си, доволни, като си мислехме, че най-трудното е минало. На другия ден обаче ни чакаше 10 часово слизане през джунглата, което се оказа по-трудно от изкачването на върха. Вървяхме по мократа земя по малка, обрасла пътечка, направена от бракониерите. Последните туристи, минавали от тук били преди 3 месеца и на места пътеката изчезваше, погълната от джунглата, и Фриц се налагаше да проправя път с мачетето си. Ходенето беше бавно, заради многото препятствия, които трябваше да прескачаме постоянно. Краката ни бяха напълно мокри още след първия час ходене през влажната джунгла, а до вечерта вече приличаха на големи гъби. Трябваше да видим горски слонове и шимпанзета, но видяхме само пресни слонски екскременти. Гидът ни беше казал, че ще пристигнем към 16,00, но в 17,00 все още вървяхме през тъмната гора, която изглежда нямаше край. „Близо ли сме”- питахме все по-често. „Още сме далече” – отговаряше всеки път Фриц. Точно, когато си мислехме да спираме да спим някъде, заваля проливен дъжд. Нямаше къде да се скрием и решихме да вървим, докато съвсем се стъмни.

Имахме вече пришки по краката от 3-дневното безспирно ходене и нямахме сухо място по себе си

Земята стана още по-хлъзгава и все по-често падахме. Тук в дъжда никакви обувки не те спасяват. Накрая към 19 часа стигнахме мястото, където трябваше да спим и се оказа, че там няма нищо. Просто малка полянка в бамбуковата гора. Нито дори навес да се скриеш от дъжда. Гората беше съвсем дива. Заради липсата на вода и трудната достъпност (най-близкият път е на 8 часа слизане) нямаше никакви хора. Дъждът продължаваше да се лее с пълна сила, а Фриц се опитваше на запали огън. Стоеше прав на дъжда, без яке и нямаше дори къде да седне. За щастие успяхме да запалим огън и през нощта спря да вали. Подарихме на Фриц животоспасяващо фолио, с което можеше да се увие и да се спаси от влагата и яке-дъждобран и му казахме, ако има нужда да дойде в нашата палатка.

Изкарахме нощта и на сутринта, 08.04, рождения ден на Лора, слънцето отново ни се усмихна. След голяма борба успяхме да запалим огън с мокрите бамбуци и се поизсушихме. Днес трябваше да стигнем до океана и вече си мечтаехме за топлия плаж.

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

Планината Камерун

кратерите от 1999 г.

 Планината Камерун

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

Пътеката през джунглата често ставаше съвсем обрасла

Екваториална гора, Камерун

Екваториална гора, Камерун

чудесна сутрин на рождения ден в джунглата

 

Денят тръгна добре от самото начало с празнична закуска с последния течен шоколад и след 3-4 часа вървене през джунглата, стигнахме

Бакингили- село на брега

с прекрасни черни вулканични плажове. По пътя за плажа ни спряха и казаха, че има женски плаж и мъжки плаж. Не искаха да ни пуснат заедно и отидохме 50тина метра по-надолу, където беше неутрална територия. Беше чуден плаж с палми, влизащи във водата и ситен черен пясък. Не ставаше обаче за къмпиране, защото имаше рибари и местни пияници. Разделихме се с Фриц и отидохме в Лимбе, където имахме среща с Ханес от Германия и неговите камерунски приятели- Флора- студентка и Банту – артист. С тях празнувахме с местното палмово вино. Вечерта завърши с реге концерт, където като влязохме започнаха да свирят „Хепи Бъртдей”. Оказа се, че има друг рожден ден в бара, но все пак беше добър поздрав.

Плаж, Камерун

Вулканичният плаж

Африканец, Камерун

с Фриц след успешния преход


Очаквайте продължението

Снимки: авторът
 *кадо – подарък (фр.) – бел.Ст.

Други разкази, свързани със Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!

6 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version