Archive for the 'Руанда' Category

юли 11 2012

Африкански перли

Днес Домосед ще ни  води до няколко от най-забележителните места в Африка. В края ще разкаже и за градовете, които могат да служат като база за посещението на вулкана Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения.

Приятно четене:

Африкански перли

вулканът Нираронго в Конго, планинските горили в Руанда, Ламу в Кения и Капското растително царство

Вулкан Нирагонго, Конго

 

 

Когато нямаш много време да обикаляш Африка, но пък имаш достатъчно информация и натрупан опит, подхождаш избирателно. Избираш перлите! Ето четири от тях, които биха могли да се вместят в една програма от три декемврийски седмици, в която гражданската авиация играе основна роля. И четирите заслужават повече образи, отколкото думи, затова и тази сводка не би трябвало да излезе многословна. Освен, ако не се отплесна на избистря и политиката.

Перла 1:

Вулканът Нирагонго

Срам ме е да си призная, че за 10 години в Африка не бях чувал нищо за този вулкан. И добре, че беше Сашо Шинков (същият – фотофорумец Жбъц) да свирне да го качваме. Работата е там, че и много други хора не го знаят, а и тези които го знаят, не смеят да припарят до него. Защото е в Конго*. А Конго е успяло някак си да си създаде лоша репутация сред световното туристическото братство, без представителна извадка от въпросното братство да може да се похвали със собствени наблюдения. Отделно, че и да припариш до Конго, не е сигурно, че ще те пуснат и до вулкана. Години наред националният парк е бил затворен под страх от най-различни евентуалности.

Вулкан Нирагонго, Конго

 

Даже и сега, декември 2011, когато имахме шанс да се качим свободно до ръба на кратера, до съседния вулкан Нямурагира не ни пуснаха. И не защото си играeше на изригване. Ние точно това търсехме и знаехме, че има удобни наблюдателници на безопасно разстояние. Но в гората имало или нямало някакви същества, с които било или не било препоръчително да се срещаме, даже и да сме си платили екотаксата на входа – не то шимпанзета, не то горили, не то герили. Екотаксата или разрешителното да се изкачим е трицифрена в долари даже за една вечер, но и за миг не съжалихме, че останахме на ръба на кратера цели три. За подслон служат няколко двуместни „кучешки къщички“, които са се закрепили някак си на стръмнината и са оставили място за още две-три палатки.

Nyiragongo Volcano, Вирунга, Демократична република Конго

 

 

Не мога ди си представя, ако тоя вулкан се беше оказал в Щатите или Европа, или даже в някоя от съседните по-отворени за туристи африкански страни, как биха се справили властите с полагащия му се интерес. Ръбът е тесен. Като пиринско конче. Не можеш да обиколиш кратера без, най-малкото, алпинистки осигуровки. А не можеш просто да се качиш сутринта (3470 м) и да слезеш следобед. Тоест – може, но няма смисъл. Трябва да останеш поне една нощ. А ако се случи облачно и мъгливо – поне още една. А и повече. Хипнотичното въздействие на врящото езеро лава започва със здрачаване и те държи с часове просто заковал поглед (и фотоапарат, ако имаш под ръка, най-добре със статив) в … Геената. Говорим си за глобално затопляне, климатични промени и колко голямо и в много отношения необратимо влияние можело да окаже човечеството върху земната природа. С глупостта си, самонадеяността си или просто с присъствието си. И после заставаме на ръба на Нирагонго и изведнъж усещаме, че самочувствието ни е твърде преувеличено. Това, дето ври там долу в кратера, ни най-малко не ни е подвластно. Когато намери за добре ще изригне, най-вероятно през процепи в склоновете, а не през кратера и ще изравни със земята града в подножието си. Гома. За последен път го е правил 2002-ра.

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

Вулкан Нирагонго, Конго

А освен че не ни е подвластен, светът не и чак толкова голям, колкото си представяме, че е.

 

На заслона с кучешките колибки застигнахме трима италиански вулканолози, заети с изследвания. Те даже имаха смелостта (и разрешителното) да се пускат на стометрови рапели до втората тераса в кратера. Качих няколко снимки и тримата бяха разпознати поименно от живеещия в Мексико баща на един приятел от Куинсланд, Австралия. Мдааа …

Перла 2:

Планински горили

Планински горили, Руанда

 

Обитават района с вулканите, който е споделен между три отделни държави, благодарение на галантното остроумие на европейските съставители на карти от Епохата на Рязането на Африканската баница (краят на XIX век). Зоната е на теория

национален парк и в трите държави – Конго, Руанда и Уганда.

В случая избрахме по-утъпканите пътеки на

Руанда

Туристическата индустрия е възкръснала няколко години след геноцидския хаос и се е развила до добре смазана машина. С високи цени и строги правила, така че и горилите да оцелеят без нито да се опитомят, нито да се отчуждят от хората, и чуждениците да си нащракат снимките, и местните хора да осъзнаят, че горилите са дар божи, но не под формата на печено месо.

Фигурата – икона – в съхраняването на планинската горила като животински вид е Даян Фосет, американска зооложка, едновременно изследвала ги и защитавала ги от бракониерите до смъртта си (от удар с традиционното за Руанда оръжие мачете) през 1985-та. В наши дни всички горили в парка са познати на рейнджърите поименно (президентът на страната именува бебетата на кръщелна церемония веднъж годишно) и понякога в крайни случаи им се предоставят безплатни медицински услуги. Това може да се разглежда като намеса във вътрешните работи на природата, рядко допустима за по-способни да оцелеят сами в условията на XXI век видове (антилопи, лъвове, слонове, крокодили), но залогът е голям – и за биоразнообразието, и за хората. А и никой друг вид не страда директно от протекционистката политика на човека към най-близките му роднини.

Квотите за посещения са строго ограничени, а също и времето на деня

Приемният час е между 10 и 12 сутринта, като всички записали се туристи се събират на кафенце в офиса на парка за разпределение по групички от 6 – 8 души. Разпределението ужким става по нивото на фитнес на хората, но по-голямо значение има колко им е проходима колата. Нашето бусче не беше даже 4×4 и затова ни се падна сравнително лесно достъпна откъм границата на парка семейна група горили. Което беше своего рода късмет, защото това беше групата на един много големият мъжкар, успяващ да поддържа без предизвикателство харем от 4 съпруги и 17 деца. Едното – съвсем малко и любопитно. Още не кръстено.

Планински горили, Руанда

 

В самата планина пътеките са утъпкани само условно, а горилите не са и длъжни да се съобразяват с тях. Нашите си бяха утъпкали гнездото сутринта и мързеливо си се въргаляха в него. Следотърсачите (повечето бивши бракониери) го бяха открили и оповестили горе-долу как да стигнем до там по радиото.

Като придвижването всъщност беше от долу към горе по един стръмна, но затова пък хлъзгава урвичка, виеща се между кореняците на непреценимо колко високите дървета. Безпокойството, че една от прилепилите се към групичката ни три американки няма да може да изпълзи, а покрай нея и цялото начинание ще пропадне (групичката не подлежи на разцепване), беше съвсем реално. Наложи се водачът да използва ръчна подемна сила, комбинирана с някакво заклинание като на Патиланчо към баба Цоцолана, за да се доберем до гнездото. Мъжкарят с посребрелия косъм ни хареса и добави към туристическия продукт безплатно допълнително развлечение – игра на криеница и гоненица с елементи на мистика и съспенс в условия на тежък екваториален дъжд. Остави ни половин час за снимки, а втория половин час, точно като се отвори небето и рукна, ни поведе заедно с домочадието си в най-гъсталачестите дебри и усои на територията на националния парк. Да ни остане като приятен послевкус удовлетворението, че същинско приключение е било да ги зърнеш. Званието „заслужил приключенец“ се удостоверява от администрацията на парка с грамота на френски или английски (или японски от следващата версия) с подпис и печат.

Перла 3:

Ламу

Кения

Ламу, Кения

Ламу е градче на Индийския океан

в отсечката от крайбрежието суахили, паднала се на държавата Кения. Културно, исторически и лингвистично крайбрежието суахили се простира от Африканския рог до Мозамбик. Но е трудно е да се обясни какво точно е суахили. Освен език, който е разбираем език и във вътрешността на страната, та чак и в Руанда, а за цяла съседна Танзания е официалният език. Не е нация, не е държава, нито е било някога. Не е етнос, не е раса, не е религия, нито е ограничено в рамките на една религия. Но точно в Кения суахили има известен расово-етнически и религиозен смисъл. Папата може и да чете на Великден Urbi et Orbi на суахили, но в Кения стереотипният суахили е мюсюлманин с метиски черти, живеещ на морето. И занимаващ се от векове с морска търговия. С ветроходни гемии от първи род.

Лодка – Ламу, Кения

 

Но търговията не върви.

Пазар – Ламу, Кения

 

Още по-малко – туризмът. Оплаква се Саади, докато ни пече и валя в подправки прясно уловената риба на лодката. Че туризма го няма никакъв, знаехме. Откакто една нощ през октомври пирати отвлякоха французойката от собствената ѝ къща на брега …

 

Вила на океана – Ламу, Кения

… и я оставиха да умре без лекарствата си в Сомалия, малко европейци се осмеляват да припарят. А е жалко, защото

Ламу е много симпатично местенце и заслужава морална подкрепа да се съхрани

Европейците, които в по-добри времена са идвали тук на море, са били смесица от сезонни летовници и виладжии. Вилите им са предимно реставрирани стари конаци, някои на три и четири ката, които са част от чара на градчето. Но сега и виладжиите ги няма. И ние с Р., с която сме се застигнали в Найроби от различни африкански посоки, освен с „частна“ гемия разполагаме с цял един такъв безупречно поддържан конак и всички благини на топлото море сами за себе си.

Вила на океана – Ламу, Кения

южни плодове

Индийски океан – Ламу, Кения

 

И цялото стъргало – тясна уличка с дюкянчета, по която две магарета трудно се разминават!

За французойката и пиратите знаех, но за интригите около

Восточный вопрос на XXI век (в случая Източно-Африканския въпрос)

не бях запознат с подробностите. Залогът е голям. От една страна Кения планира да построи огромен карго терминал точно тук. А именно – оттатък остров Мандла в залива Киунга, който иначе се води природен парк. Хем да се вдигнел стандартът на района и спечелело доверието на метисите сухаили, хем да се отворел коридор към изолираната във вътрешността на континента нова петролна държава Южен Судан. Обаче отвъд границата с пиратските територии на де-факто несъществуващата държава Сомалия от край време функционира пристанището Кисмайо, което е толкова безмитно, че обезсмисля всякаква лоялна конкуренция.

Лаф-мохабетът на чичовците в кафенето на местния хаджи Ахил

се върти около перспективата Кисмайо да се разруши с военноморска сила. Ето, флагманският катер на военноморския флот е акостирал в пристанището! (Онова, което има силует на замък на острова, е вилата на един италианец)

Индийски океан – Ламу, Кения

 

Ама за война трябва повод. Този с французойката дали е добър? И дали поредният военен конфликт, бил той и с победен край, ще подобри живота в Ламу. Във всеки случай надали ще върне летовниците и виладжиите. Но дали някой вече разчита на тях? Май вече са ги прежалили. Ето, даже Саади, който си обича и гемиите за разходка, и пустеещото сърф-училище, е готов да ги зареже при първа отворила се от новото пристанище възможност. Станало им е ясно, че туристопроводите са далече по-ненадеждна инвестиция от петролопроводите, щом могат да пресъхнат от един едничък инцидент и то с възрастен човек в инвалидна количка, който и без друго не би оцелял сам.

Страшното е, че тая рецепта е приложима навсякъде на света. Даже и в Черно море. Да обърнеш общественото мнение срещу природата и туризма, за да си прокараш петролопроводите е от лесно по-лесно.

Вила на океана – Ламу, Кения

Перла 4:

Капското растително царство

В Западнокапската провинция на Южна Африка,

покриваща цялото царство на растителността фейнбос (фин храсталак, афр.), нов карго терминал не се планира (Съществуващите носят достатъчно голям риск за замърсяване със суров петрол например, но пък в страната си има и функционираща служба/баня за изкъпване на цъмбуркали се в нефтено петно пингвини). Девствената природа в резервата Де Хоп, източно от Иглен нос, се беше пременила съвсем като за празник. Предполагамо – от ревност да не изпадне от групата на перлите. Във всеки случай стабилно тихо и слънчево време за неколкодневен пешеходен преход сред многоцветната феерия на цъфналия фейнбос още през декември е голяма рядкост.

Цвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

Цвете – Западнокапска провинция, Южна АфрикаЦвете – Западнокапска провинция, Южна Африка

И малко за градовете по пътя към перлите:

Кигали

Кигали, Руанда

Кигали, столицата на Руанда,

е удобен изходен пункт. В бара на Hotel des Mille Collines. От поклоннически съображения. Защото e неделя и басейнът работи. Както е писано в „Една неделя край басейна в Кигали“ от Жил Куртеманш. За трагичните събития от април 1994 и героите, успели да спасят поне тези, които са намерили убежище в този хотел (който в друга екранна интерпретация на същата история се явява като Hotel Rwanda). И барът работи за по една биричка Mutzig за сгряване преди ритуалното потапяне.

Водата е учудващо хладна предвид близостта до Екватора! Градът по неделно му пустее и единственото друго отворено е музеят на геноцида. В музея има гаднички нецензурирани снимки от дните на касапницата и ако не си чел и следил историята от други автори, е достатъчно информативен, за да ти я разкаже. От гледната точка на текущата власт. Особено в коментарите за ролята на Франция и ООН. Обяснено е за тутсите и хутутата от изобретяването им от белгийците, до елиминирането им като расови, етнически, кастови или социални категории в наше време. Има и зала на солидарността с други държави, страдали от геноцид. Армения примерно. По ирония на политиката, точно по тая тема са на едно мнение с Франция, че да се налагат исторически оценки със закон е напълно нормална демократична практика. От картата научавам как е Грузия на руандийската версия на езика суахили – Jeworujiya.

Шашнат съм от Кигали – все едно град от Първия свят.

При това изблизано чист. Всичко около тебе сякаш се оглежда в недоумение – как точно на нас можа да ни се случи тоя геноцид. Както аржентинците недоумяваха за ексцесиите на своята хунта през 70-те. Тия нормални добре облечени хора, работещи в чисти светли офиси, пазаруващи по молове, хапващи дизайнерсйки сандвичи и посръбващи капучино в еспресо барове, възможно ли е по-малко от едно поколение в миналото да са се избивали един друг с мачетета край импровизирани улични барикади? Но факт е, че тоя геноцид ще остане най-важното определящо националната идентичност събитие в историята на руандийската нация. Коментираме дали е само от наливаните потоци помощи на Гузната съвест на Запада след геноцида. Но Западът няма славата за чак такъв алтруизъм.

Руанда няма ресурси

Но има претенции за некорумпирано и ефективно управление. И на теория работеща демокрация. При която властта не се е сменяла вече 17 годни. Впрочем в демократична Южна Африка – също. Дали тази комбинация е достатъчна да се изгради една Швейцария в Африка, която да стане основен континентален финансов хъб. Една от политиките в това отношение е да изхвърлят френския в полза на английския език. Постепенно, но целенасочено. Не можеш да отучиш старите от езика, на който са се образовали, но да научиш младите на друг става лесно. Едно, че Президент-Визионерът Кагаме си има отколе зъб на големия брат в Париж заради ролята му преди, по и след ония събития. И второ, че Руанда предпочита да се приобщи към по-развитите си англофонски съседи от изток, нежели с хаотично франкофонско Конго от запад, с което ги е свързала иронията на колониалната история и някакви Велики войни в Европа в началото на XX век, които за африканците са нямали никакво отношение.

Но май ще им трябва да понаучат и китайски. Китайците играят ролята на основен доларовносител. Не знам колко руандийци вече са си патили от китаец началник обаче. Има шансове да проплачат за добродушните европейски колонизатори, като им дойде на главата. Пътища китайците им строят безупречно. За една година – повече отколкото Бойко Борисов може да предаде за два мандата. При това асфалтът трае доказано повече от един тропически сезон. И всички мотоциклетисти носят каски. А, когато са такси, осигуряват каска и за пътника.

Месарница – Кигали, Руанда

Гома

Конго*

е всичко това, което Руанда не е. На никого и през ум не му хрумва да кара мотор с каска, притежанието на найлонова торбичка не е подсъдно, асфалтираните пътища са дефицит, корупцията се чувства у дома си, а се говори, че избягалите от Кагаме руандийски хутувски чети – също.

Гома е двумилионен град на брега на езерото Киву,

затрит преди 9 години от точно този вулкан, който бяхме тръгнали да изкачваме. Възродил се е хаотично, като къщички и дюкяни са изникнали направо върху постилката от застинала лава. Постоянно работи сеизмологична наблюдателница, която прави измервания на геотермалната активност. И би вдигнала тревога, ако показателите почнат да проявяват ексцентричност. Друг е въпросът, ако се стигне до тревога, дали властите имат план какво точно да направят.

Гома, ДР Конго (Заир)

Освен икономически център на източната половина на държавата, Гома е и главна регионална база на сини каски с индийски, руски, южноафрикански и най-различни други пагони. За по-интересно

случваме на общи избори. Оспорвани!

Конгоанската теория и практика познават само един метод за оспорване на избори – с огнестрелно оръжие. По стечение на обстоятелствата обаче, седящият президент Кабила, претендиращ, че си ги е спечелил честно и демократично, произлиза точно от източната, говореща суахили, част на страната. Та оспорването се провежда в западаната и сме лишени от възможността да предадем сведения от първа ръка.

Паметник на Чукудуто (Тротинетката) – Гома, ДР Конго (Заир)

 

Чукудуто (тротинетка от най-тежка категория)

и товарният самолет делят пазара на транспортни услуги. Градската управа е предпочела да отдаде почит на чукудуто, издигайки му грандиозен паметник на кръговището пред централна поща. В която срещу $2, можеш да направиш експеримент да пуснеш картичка до извън Африка. Половин година по-късно не се е получило потвърждение за получване.

Гома, ДР Конго (Заир)

Найроби

Кения

Найроби, Кения

За Найроби е ставало дума и преди.

Този път, вече настроен на вълна насилие, геноцид и пиратство, размотавайки се из центъра, краката сами ме отведоха в

мемориала на дебюта на Осама бин Ладен

на световната терористическа сцена. Когато на 7 август 1998 взривиха бомба пред американското посолство, от която пострадаха шепа американци и няколко хиляди кенийци. По-стечение на обстоятелствата инцидентът започнал с престрелка, която привлякла сеирджии и на улицата, и по прозорците на съседната висока сграда, и точно те паднали жертва. А срутената сграда не е посолството!

Мемориал на жертвите от атентата в Найроби през 1998г, Кения

 

Май се отплеснах и избистрих политиката …

Честита Нова година!

Гущер – Западнокапска провинция, Южна Африка

 

Д.’12

Илюстрации:

Congo 2011: Goma
Congo 2011: Nyragongo
Rwanda 2011
Rwanda 2011: Mountain Gorillas
Kenya 2011: A Swahili Guesthouse
Kenya 2011: Lamu
Kenya 2011: Nairobi
SA 2011: Dunes and Fynbos

________________

* Демократична република Конго, да не се бърка с Република Конго, което е друга държава с различна история, а и двете да не се бъркат с група Kongos:

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Общо Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

 

7 коментара

сеп. 30 2010

Източна Африка: Съвети за пътуване в Африка

„Аз поддържам тезата, че няма страшно място, ако спазваш порядките на мястото и не правиш откровенни глупости. В крайна сметка аз и в България няма да ида посред нощ в Столипиново със снимачна техника за няколко хиляди и златен ланец на врата“ каза Меглена докато обсъждахме възожностите за организиране на пътуване из същинската Африка. Тя вече ни разказ за пътуването си до Бурунди, Руанда(първи път) , Уганда, Конго и Руанда(втори път)

Тя беше така добра да систематизира опита си и да сподели:

Малко систематизирани съвети за пътуване в Източна Африка

(базирано на лично моите пътувания)

Рискове:

Писах вече, че дестинациите ми не предполагаха напълно самостоятелно женско пътуване и все още поддържам тази теза дори след като се върнах от Бурунди-Уганда-Конго-Руанда. Единствено Руанда и донякъде Уганда бих казала става за solo woman trip.

Езици:

Другото важно нещо, ако някой иска да ходи там е или да е много оправен в говоренето с ръце и крака или да говори френски. Не допускам, че има много хора говорещи суахили, киняруанда, лингала и още няколко местни езика накуп 🙂

Туристически агенции:

Ако ще посещавате Конго единствените агенции, които аз открих в Интернет покриващи маршрути, които аз исках са:

Hakuna Matata Tours: http://www.hakunamatatatours.com

и

Go Congo: http://www.gocongo.com/

Аз бях с Хакуна Матата и не съм особено доволна, за другата агенция не мога да кажа нищо. Чух, че е собственост на европеец, има много клиенти от Белгия и Европа, та предполагам нещата са по-уредени. Член съм на доста сайтове за пътувания и имах гайда на Lonely Planet, но и това не помага що се отнася до Конго. Информацията е ограничена и доста плашеща на моменти.

Все пак не вярвайте на всичко в пресата. Не вярвайте и на отзиви на сайтове, където няма възможност сам клиента да напише мнението си, а са публиквани мнения удобни само на самия собственик на сайта и туроператор (реферирам агенцията, която аз ползвах).

Интернет и съвети от пътешественици:

И така що се отнася до това, с кой да се пътува препоръчвам да се пише по травъл форуми с хора вече били по тези места. Те могат да дадат мейлите на местни гидове, които нямат сайтове, но взимат по-малко пари и дефакто те вършат цялата работа и в двата случая. Нашият Емануел например покрива 6 страни в региона – Бурунди, Уганда, Конго, Руанда, Кения и Танзания.

  • Ако няма да се ходи в Конго – tripadvisor.com & lonelyplanet.com ще ви свършат чудесна работа при избора на агенция/водач/фирма с която да пътувате.
  • Ако пък нещата се свеждат само до Уганда и Руанда – аз лично бих отишла и сама следващия път.

Обществен транспорт:

За съжаление не ми се наложи да ползвам, та не съм наясно до колко го има транспорта (обществения) в Уганда, но мога да проверя в книгата си.

За Руанда – по-големите градове са обслужвани от няколко автобусни фирми. Намирате офиса на компанията с питане (Окапи някакво беше едната) и после търсите необходимия ви автобус за желаната дестинация. Предполагам както немци-авантюристи се справят на автогарата в Троян, така и цитат: „мъжка или женска европейска птица” би се оправила в Руанда 😉

В Бурунди и Конго уви единствения известен на мен начин е кола под наем. По-добре уредена предварително, защото не видях много коли там и още по-малко такива, които са подлежат на спазаряване за ден два.

В самите градове най-евтино и екстремно е да се придвижва човек с мото-такси – малки моторетки, които водачите им карат сякаш са поне Батман. А в Кигали си има уреден и доста приличен градски транспорт.

Нощувки:

Откъм спане отново доста точен (изрично сравнявах) се оказа гайда на Lonely Planet, ако на някой му е необходим да свирка 😀

Общи съвети:

Та мен, ако питате бих се свързала с такъв водач там. Да се разберем за маршрут и транспорт. Бих си резервирала или намирала на място хотели по съвет на форуми или Lonely Planet и бих платила само след добре свършена работа от страна на гида. Маршрутите може само да си изберете, информация в нета дал Господ или отново да питате вече пътували.

Ваксини

Само една е задължителна – ваксината за жълта треска. За хепатит и тетанус са само силно препоръчителни. Аз лично си имах валиден тетанус по други причини, а хепатита пропуснах защото нямах време за цялата ваксина.

Пари, валута, платежни карти (банкомати)

Няма, ама съвсем грам и наистина НЯМА банкомати.

Поради, което се бях запасила със сериозно количество US долари кеш. Никога в живота си не бях носила толкова пари накуп 😀 Но специални тайници и скрити джобчета не съм си шила ( боже опази, ако ме подгони толкова параноя по-добре да спра да пътувам).

US Долари

Доларите трябва да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003 ( тогава имало бум на фалшиви долари от тази емисия). Ако са ви по-стари или от 2003 никой няма да ви вземе парите. Дори и в банката.

Еврото

не е особено позната валута, да не кажа хич.

Репеленти, лекарства против малария

В „люлката” на маларията, дори дебелокож анти-хипохондрик като мен си закупи репеленти и то не Аутан или каквито там други има в българската аптечна мрежа 😉 Не казвам, че и те не биха подействали, ама реших да заложа на силни специализирани препарати. Има го по международните сайтове. Не са евтини, но и маларията съм чувала не е лека и приятна болест.

Както казах мен тук комари не ме хапят (не знам татко нещо си мърмори под нос за отровна кръв ли, що ли 😛 ), та реших да не пия профилактични лекарства. По принцип в Бг има само едно и един от страничните му ефекти беше трайно ослепяване … В Англия има известния като най-безопасен „Малароне”, но струва около 2.5-3 паунда едното хапче. Пие се 3 дни преди пътуването, по време и 7 дни след пътуването. Всички лекарства, във всички страни се продават само с рецепта предписана от лекар след преглед/посещение в клиника. Ако имате познат в Англия с личен лекар и му платите прегледа+ рецептата+лекарствата + доставката, може да се обзаведете с ‘Малароне’, на което страничните ефекти казват са поносими – гадене, световъртеж и лека параноя. Спътника ми ги пи и трябва да отбележа, че нито един ефект не се прояви при него. Така, че всеки си преценява.

Най-полезният съвет

получих от един много голям пътешественик Юри от juriwaro.com – купих си спирали алетрин за палене в стаята нощем. Миришат приятно и пукнат комар не ме доближи. Е по предписание не трябва да се палят в затворено помещение и да се дишат, но за 20-тина дена оцелях и надишана, но пък неухапана. Аз си взех Райд от тук (внимание с преноса им, чупливи са). Според Юри ги има и на място.

Слънцезащита

Странно но факт (и в Сингапур бях удивена от този факт) на екватора не изгорях и не ми потрябва силна слънцезащита. Имах някакъв обикновен крем, среден фактор и кога мажех, кога не … никакви проблеми.

Дрехи и обувки

Дрехи – ако можех да накарам спътника ми да напише през какво мина докато пазаруваше за пътуването съм сигурна, че ще сте изумени, а всички шопинг маниаци засрамено ще си посипват главата с пепел пред подвизите и ентусиазма му 🙂 Аз обаче си имам

  • една раница,
  • N-броя неутрални на цвят тениски,
  • непромокаеми и спиращи вятъра тънко яке (парка) и
  • 2 панталона,
  • туристически обувки.

Всичко това, може би 1 анцунг, бельо и чорапи е предостатъчно. Абсолютно нищо специално не съм купувала за там.

Козметика

се купува малки разфасовки достатъчни за точно 2 или 3 седмици. Неща 2в1 иначе не обичам, но на път са много полезни и така винаги съм с раница под 10 кг и никога не съм усетила липса на нищо. А мъкна винаги и поне 4 книги с мен (blush).

Друг полезен багаж

Неща като аналгетици, мокри и сухи кърпички, фенерче и джобно ножче са по избор. Няма нужда от таблетки за пречистване на вода, освен ако не смятате да се губите в гората за по-дълго 😉 За газенето в гората обаче, доста полезни биха били едни гети – дали найлонови или текстилни – кой каквито намери. Без тях после чистенето на крачолите и обувките е дълъг и нечист процес 😉

Международните самолетни билети

както вече казах никога не взимайте директно от София. Проверете през Лондон, Франкфурт, Мадрид, Амстердам, Истанбул – в зависимост от това в коя посока се пътува. Пресен пример, за който се сещам – билет до Бангкок от София до там -> 1300 евро, от Истанбул -> 700 евро. Както и да идете до Истанбул (кола, автобус, влак или полет) няма да струва 600 евро. До Бурунди и от Руанда аз летях с етиопските авилинии (голяма са мизерия, ама и евтино) през Лондон, а до там също има много low cost полети.

Ми … май това е което се сещам. Ако някой има въпроси да пише и не се колебайте – Африка е континет, които трябва да се види 😉 Аааа за визите писах в раздел „Визов режим

Все пак ще добавя и съветите за вадене на визи и тук – бел.Ст.

Малко информация относно визите и начина на получаването им за Бурунди, Руанда, ДРКонго и Уганда:

  1. 1. Бурунди – получава се на границата/летището с/у 30$, ако сте за повече от 3 дни в страната или 20$, ако сте за по-малко от 3 дни.
  2. Руанда – трябва преварително издадена виза. Може да се получи онлайн: http://www.migration.gov.rw/singleform.php, но е само за еднократно влизане и струва 60$. Важи 15 дни.
    За всякаки други по-дългосрочни и най-важното по-евтини варианти се свържете с близко посолство в Европа – http://rwanda.visahq.com/embassy/.
    Не изискват лично подаване и получаване на документите, може да стане и по пощата ( валидно към зимата на 2010).
  3. Уганда – получава се на границата/летището и струва 50$. Валидна за 2 седмици.
  4. ДР Конго – получава се на границата/летището и теоритично струва 30$ едномесечна. В зависимост от това, кой точно граничен пункт ползвате може да струва и 50$. Избирайте по-големи такива и с по-голят поток туристи.

Автор: Меглена

Снимки от Африка:

21 коментара

сеп. 27 2010

С мерцедес из Африка (5): Руанда

Днес ще завършим африканското приключение на Меглена. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, а за последно бяхме в кошмара на Конго.

Сега ще се отправим към много по-уредената Руанда, за да се върнем обратно у дома. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 5: Руанда

Наближаваше края на пътуването ми и последни 4 дни в Руанда. Два от тях трябваше да сме в Гисени и два в Кигали. От Кигали летяхме за Европа.

Малко или много стана дума за Руанда в предходните части на пътеписа. Поредната белгийска колония в региона, изстрадала свободата си. Връх в междуособиците тутси-хуту и държавните превратите е клането от 1994. От 2003 насам обаче страната има президент, които успява на издигне страната и да я превърне в модел за развиваща се страна. Привлечени са много чужди компании. Кигали е първата столица в Африка, която печели награда за чистота, сигурност и „urban conservation” (не мога да го преведа точно). Има мащабна кампания за развитие на селските райони и презастрояване на столицата с тухлени, стабилни и чисти постройки с достъп до вода и канализация. В парламента им 56% от депутатите са жени. Рядкост за континет, на който все още жената е предимно майка, работничка и домакиня.

По пътя в Руанда

По пътя в Руанда

Та преминахме ние границата и се разделихме с още 60$. Не се интересуваха, че имаме валидни визи от предното влизане – single entry били. Е прави бяха хората, да бях проучила малко повече първоначално. Нямахме вече найлончета в себе си и без притеснения минахме и митническия контрол. Тук вече разбрахме, че Моузес така и не се е разбрал с Кенеди, не му е платил, скарали са се и ние оставаме без кола и шофьор до края на програмата. Честно казано се чуствахме доста сигурни в Руанда и дори перспективата за автобус от Гисени до Руанда не ни плашеше. А границата беше в самия град Гисени, така че там можехме дори и пеша да се справим. Не се наложи да ходим, тъй като Емануел уреди кола и щяхме да ползваме нея за останалото време. Колата уви нямаше нищо общо с мерцедеса ни 😉 Някаква стара Тойота, с неработещи задни прозорци, климатик и не толкова удобни седалки. Но това беше бял кахър.

Сега щели да ни закарат до хотела и после малко на плажа да се разходим. За предвидения предварително хотел в Гисени бях чела и по форуми и в Lonely Planet. Беше предпочитан от местното богато общество, на брега на езерото Киву, с бунгалца направо на брега. Нямах тръпение да се настаним. За да продължим в духа на пътуването както досега, Емануел ни каза, как няма да сме в този хотел, понеже цените били вдигнати наскоро. Е колко наскоро и защо никой не ни каза досега? Казахме, че ще си доплатим колкото трябва, но искаме там. Естествено оказа се всичко е запазено за нашите дати. То и другия хотел бил много луксозен и чист. Чист беше, нямаше нито един друг посетител докато ние бяхме там, беше на един баир последна линия от брега и от града и за да си стигнеш до стаята се катереха 4 етажа супер високи и стръмни стълби. Но беше чисто, прилично и с гледка, ако не друго. По-хубаво нямаше за момента и се настанихме. Персонала бяха много мили и културни. Шефа на хотела ни пусна на личния си компютър, отвориха панорамната тераса на последния етаж специално за нас и хапвахме там през цялото време.

Край езерото – Руанда

Край езерото – Руанда

Беше ми топло, бях се попренаситила на емоции от всякакво естество тия дни и разходката по плажа я минах някак си по задължение. Нищо особено плаж като плаж, а и бански нямахме. Особеното е, че езерото е мъртво тъй като има много метан в него и няма никаква риба. Наоколо поддържани градинки, алеи и полиция да се грижи за спокойствието на плажуващите.

Бунгала край езерото – Руанда
Бунгала край езерото

По ме вълнуваше въпроса къде е Кенеди и кога ще благоволи да се видим. Вече имаше да ни връща доста пари – за проваленото изкачване на вулкана, за разликата в горила пермита, за разликата в цените за обявените и фактическите хотели дори не споменавам. Според малкия щял да дойде може би днес вечерта, но май бил още в Кампала и не било много сигурно. Каква Кампала, нали си беше в Гисени?? Ами уж бил, ама после се оказало, че не бил. Вече ми миришеше, че ни лъжат сериозно, че Кенеди просто няма да дойде и няма да има никакво връщане на пари. Обсъдихме варианта, че може и да ни зарежат тук да се оправяме сами, което беше далеч по-добре, от варианта да ни бяха зарязали в Конго 😉 Разбрахме уж и къде е автогарата и смело заявихме на Емануел, че ако шефа му не се появи отиваме в полицията да напишем жалба срещу него. Да видим тази добре работеща полиция в Руанда. А и седалището на фирмата му беше тук, а не в Конго, така че си подлежеше на разследване. Тук очите на малкия станаха на палачинки, започна да ни умолява да не го правим, колкото и лош човек да бил Кенеди чак толкова не заслужавал и все от тоя род молби. Явно беше, че наистина полицията се ползва с респект и всява страх и целта ни изглежда да беше постигната. Малко по-късно след много опити на Емануел да се свърже с него по телефона, Кенеди се обади и обеща да дойде надвечер.

Остатъка от деня прекарахме на брега на езерото в хотела, в който се предполагаше да сме първоначално. Тук вече нямаше Nile, но и Amstel-a става.

Край езерото – Руанда

Край езерото

Залез край езеро – Руанда

Залезът

Вечерта се заредихме ние да чакаме господин собственика на агенция „Хакуна Матата”. Седнахме на тераската, поръчахме си бири и вечеря и поснимахме залеза. По някое време дойде и Моузес. Бил разбрал, че Кенеди ще идва, та искаше и той да си уредят сметките. Предупреди ни да не се вързваме на номера му „аз ще ви ги пратя парите в Европа” и да настояваме за пари сега и в брой. Бях купила малки сувенирчета от България – шишенца с розова вода и куклички в носии, предвидени за децата и жената на Кенеди, но предпочетох да ги дам на Моузес и Емануел. Говорихме си ние, времето напредваше и никакъв Кенеди не се появяваше. Стана доста късно и двамата казаха, че трябва да си тръгват, защото после няма да могат да минат границата и да си се приберат в Гома. Вече планирахме да си отиваме по стаите и последно обсъждахме заслужава ли си наистина да ходим на другия ден до полицията или не. Там някъде мернахме фарове на кола приближаващи хотела и о, чудо – появи се. Качи се човека при нас и сякаш нищо не се е случили ни се ухили и ни заприветсва на негова земя. И ей така между другото разбрал, че сме имали някакви допълнителни оплаквания. Кратко и ясно изложихме претенциите си за това какви пари трябва да ни върне и какво трябва да подобри в услугите си, ако иска да запазва клиентелата си. Оттук се започна едно оправдаване, едно мазане. Обвини ме в лъжа, че не съм искала 2 отделни стаи, а точно напротив била съм казала, че може и в една да спим. Така и не намери обаче мейла, в които казвам такова нещо. Мрънкаше как той не бил виновен, че вулкана е затворен, хотелите в Африка били такива, работел на загуба само и само да сме доволни. Обвинението в лъжа преля чашата ми на търпение и буквално избеснях. Станах и се разходих малко настрана, през това време онзи продължил да разказва на спътника ми как наистина съм била казала така. Той естествено му каза, че след всичко, с което ни излъга изобщо не му вярва и да не се напъва да го убеждава, а да поговорим за парите ни. Тази тема разбира се е най-болезнена и Кенеди започна да го усуква и извива – нямал сега толкова пари, щял да ни прати превод в Европа. Явно е познат номер, Моузес ни предупреди. Казахме не или сега или се оплакваме в полицията и описваме всичко по всички световни форуми за пътувания. Не знам кое повече го уплаши полицията или факта, че можехме да изнесем лоша реклама в Интернет за него. Осъзна явно, че е много лесно да се създаде лош имидж за компанията му, а и най-лошото жена му щяла да го прочете. А сега де ?!? По някаква причина този човек имаше най-голям страх от жена си, после от Господ. Пишеше се страшно набожен и религиозен, а как лъжеше … В крайна сметка се споразумяхме част от парите ни върна, а останалата по около 100$ на човек, да даде на Емануел и Моузес като бакшиш от нас. Закле се върху Библията и си казахме лека нощ.

След кавгите предната нощ изобщо не бях сигурна ще дойдат ли Емануел и шофьора на другия ден и ще има ли предвидените по програма – разходка с лодка по Киву и традиционното танцово шоу „Intore dancers”. В крайна сметка дойдоха и казаха, че има малко разместване в програмата – първо ще се разходим, после ще видим. Трябвало да чакаме обаждане от шефа, кога ще дойдат танцьорите. Изобщо ми беше все тая ще дойдат ли изобщо или не. Разходката беше приятна, но не видяхме и не научихме нищо ново или интересно. И така пак се излегнахме на шезлонгите на брега да почиваме и пием студена бира. Пътуването отиваше към края си и се отдадохме повече на почивка и мързел, отколкото на разходки. Все пак след няколко дни щяхме да сме пак по работните си места и не биваше да сме съвсем скапани.

Къмто следобед се обадиха – танцьорите идвали. Инторе е най-популярната музикална и танцова традиция в Руанда. Танцуват мъже и жени. Има певци и барабани. Дойдоха цяла трупа от около 20 човека и започнаха да се подготвят да изнасят представлението в двора на хотела. Аз си мислех, че ще ходим в нещо като театър или зала да ги гледаме, а то били частно шоу само за нас. Беше много хубаво и внушително. Е имаше една огромна сателитна чиния около, която се налагаше да танцуват и тя не беше много на място, ама какво да се прави. Съобразяваме се с каквото имаме 😉 Останахме много доволни от групата, нищо че играха само за 2 човека не се усети и грам пренебрежение или опит да ни минат по кратката процедура. Дадоха всичко от себе си и ни разказваха подробно всеки танц за какво е и какво символизира.

Танци – Руанда

Танци на фона на сателитна антена

Като свърши всичко се запътихме ние към терасата да си поръчаме вечеря и бира, а Емануел ни се нахилва и казва – не си поръчвайте ядене Кенеди ви кани у дома си на вечеря и да ви види жена му. Как ли пък и не … аз на вечеря у хора дето ме наричат лъжкиня не ходя. Чак се притесни малкия – моля ви се не му отказвайте, не вечеряйте сега, жена му ще се разсърди и голям проблем. А мен какво ме бърка жена му и като е толкова страшна да беше мислил овреме, а не да прави глупости досега. Поръчахме си ядене и пиене и оставихме Емануелчо да се вайка и да кърши пръсти. След традиционно бавното приготвяне на яденето в Африка ни го донесоха, бяхме го изяли до половината и си мислехме, добре че не се вързахме на поканата за домашна вечеря. Ни Кенеди, ни дявол се появиха, а си беше вече съвсем тъмно навън. Да обаче по средата на вечерята се появи мосю. Ама как вие защо ядете Ема не ви ли каза, че ще вечеряте у нас. Бе той за казването ни каза, ама ние нито сме се съгласявали, нито пък ти дойде на време за вечеря. И като се наредиха тия двамата пред нас да ни умоляват да идем!! Ама за 30 минути само сакън жената да ви види. Аман, заман вие баща, вие майка … аййй не се издържа. Добре казвам, въпреки, че ме нарече лъжкиня, ще дойдем но само да се запознаем с жена ти и си тръгваме. Да, да само толкова и ще са доволни.

Закараха ни в някаква къщура с голям двор и взлязохме вътре. Знаехме, че е от богат род. Майка му била там кралица ли, царица ли, абе важна особа в селото му в Конго. Всъщност това след като баща му изчезнал, най-вероятно убит по време на войната. Иначе той бил важния и богатия. Сега и с този бизнес вадел добри пари, ама по къщата не личеше кой знае колко. Стаята за гости беше празно помещение с два изтърбушени дивана, ниска маса и циментов под. По стените имаше доста снимки и стар телевизор (единствения признак на богатство май). Седнахме ние и някаква рошава жена започна мълчаливо да принася тенджери и чинии. Питахме това ли е жена ти, а не слугинята било това. Жена му спяла с децата … Е нали трябваше да се запознаваме и това беше единствената цел на посещението? А, верно сега ще ги събудя. А не няма нужда, особено децата защо пък ще ги буди, но събуди ги всичките. Дойдоха един по един запознахме се и се скриха в кухнята. Така и не схванах какви точно бяха отношенията в тяхното семейство и защо беше този страх от жена му.

По пътя в Руанда

По пътя

На другия ден не бързахме да тръгнем към Кигали. Бяхме минали оттам и не ни влечеше големия град. Та се мотахме около езерото, ядохме и лежахме. По обед потеглихме с тойотката към последната спирка от това пътуване. Ангажимента на Емануел свършваше до там да ни остави в хотела и последния ден бяхме сами. Имахме план да идем до музея на геноцида от 1994, да пообиколим града и най-сетне да купя мъжки традиционен африкански костюм (имах поръчка). Малкия обаче се чустваше хем виновен, че не сме очаровани от шефа му, хем благодарен за 100-те $, които му оставяме, че май и надушваше, че още ще му дадем и каза, че ще остане с нас и последния ден. А мислехме да му дадем пари лично, защото не вярвахме на Кенеди, че ще му плати уговореното след като си заминем.

Та пътуването до столицата мина нормално и леко по-некомфортно. В Кигали вече знаехме, че няма да сме в мотела до летището. Оказа се, че сме в някакъв леко запуснат хотел в центъра на града. Имаше хлебарки в стаята, но пък имаше и голямо легло и топла вода. Околностите изглеждаха оживени и неопасни за разходки, а ние вече и не искахме повече.

На другия ден Емануел дойде, спазарихме едно такси пред хотела за деня и започнахме с обиколката на града. Кигали както и цяла Руанда се намират на хълмове. Руанда е още позната като „Земя на хиляди хълма (хълмове)”. Почти няма равна улица и винаги си или нагоре или надолу. Както казах доста добре развита столица – имаше си луксозни хотели, заведения, молове. Трафика е все още леко африкански – та дори една кола успя да ме подпре, ама не беше сериозно блъскане, та само леко натъртена се разминах. Разходихме се и в квартала на богатите и посолствата. Отдавна не бях виждала чиста и довършена сграда 😉 Поне не и последните 15-тина дена. Централа на ООН разбира се беше в прилично скъпа и луксозна сграда и тя – иначе ние си даваме даренията за малките босоноги африканчета с подути коремчета, ама къде отиват половината пари е видно. Разходихме се и в бедните квартали. Пак не бяха толкова бедни, колкото в другите 3 страни, а и много от гетата вече бяха оградени и предвидени за събаряне. На тяхно място както казах, правителството щеше да построи нови и чисти комплекси. Из Кигали срещахме и други бели туристи. Личеше си, че Руанда е сигурна и вече популярна за пътуване дестинация.

Посетихме и музея на геноцида или т. нар. Мемориален център на Кигали … никое друго животно не е толкова жестоко към собствение си вид както човека. Имаше покъртителни и доста откровени фотоси, документални филми и възстановки. Имаше спомени на оцелели и вещи и дрехи на убити. За повече оттам – на линка по-горе. Не е нещо, което може да разкаже. Има и една документална книга на френски журналист бил по това време там „Един неделен ден край басейна в Кигали”, която дава поглед в/у събитията от гледна точка на обикновен човек преживял ужасите на кланетата и живота преди и след това. Разбира се и филма „Hotel Rwanda”. Има още една книга, която така и не мога да намеря, а искам да прочета: „Ръкуване с дявола. Руанда – провалът на човечеството”. Ако някой я има и желае да я сподели с мен, моля да ми пише. Пазя книги и чета бързо.

По-късно отидохме в един търговски център в стил Задругата на африканските майстори и си накупихме сувенири и дрехи след кратък пазарлък 😉 Дадохме бакшиша на Емануел, напрегръщахме се и се сбогувахме. Дребния беше доста полезен гид. Не знаеше много за местата, които посещавахме или за историята им, но пък говореше всички местни езици, диалекти, френски разбира се, английски криво ляво и учеше испански. Беше много контактен и оправен и ако не беше толкова страхлив и смачкан от системата можеше да е доста по-успешен туроператор от шефа си. Но явно в йерахията Кенеди беше на по-високо и това си беше в реда на нещата, без изобщо Емануел да се замисля, че може да го промени. Опитахме се да му дадем увереност, че трябва и може да го направи – дано ни послуша някой ден. Но едва ли. До толкова са свикнали от една страна с неписаните си правила и от друга да разчитат, че Бог ще ги оправи, че всякаква амбиция или инициатива се ограничава само в позволения от „системата” периметър.

Между другото, ако някой се чуди дали наистина религията е начин да се контролират масите, нека се разходи по онези краища. Няма да му остане и капка съмнение. (не, не съм комунистка)

Следващия ден, станахме, приготвихме багажа, метнахме се на таксито и към летището. След има няма 30 часа полети През Кигали-Найроби-Адис Абеба–Рим-Лондон-Виена-София щях да съм си у дома в зимна София. Междувременно бях разбрала, че след един ден се налага да замина за три седмици по работа в Лисабон, та бързичко се върнах на работен режим, след прибирането си от един толкова различен свят.

В допълнеие, нещо, което може би пропуснах да кажа е, че там банкомати няма. Доларът е цар. И когато си приготвяте доларите за там гледайте да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003. Големи познавачи на фалшификатите се извъдиха и ценители на по-новите емисии 😉

Бели колонизатори в Руанда

Много бяла колонизаторка :)

Та толкова от мен и моето Африканско пътешествие. Следващото 1000% ще си организирам сама, ще е по-разглезено и плажно и най-вероятно южноазиатско 🙂

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

Маршрута и посетените места на Гугъл мапс

Край

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

23 коментара

сеп. 07 2010

С мерцедес из Африка (Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда) Част 2: Уганда (през Руанда)

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, а сега продължацаме към Руанда и Уганда. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 2: Уганда (през Руанда)

От Бурунди нататък вече нищо не беше както ние си представяхме и всеки ден трябваше да уточняваме и доутoчняваме какво по-точно следва, къде ще спим и какво ще правим през деня. За днешния 3-ти ден беше предвидено да минем в Руанда, да спим в Кигали (столицата) и да продължим към Уганда и езерото Буньони.

Пътя до границата с Руанда не ни предложи нищо ново и различно освен гледки на ниви по хълмовете и нескончаема върволица от хора покрай пътя. Самата граница е едно градче, разделено от 2 бариери. Беше доста оживено в посока Бурунди-Руанда и не толкова оживено в обратната. До сега и шофьора и гида (конгоанци) бяха казали, че най-хубаво е да се живее в Руанда ?!? Колко било сигурно и как полицията била на място и си вършела работата, имало бизнес… Абе за същото място дето преди 15 години се клаха ли говорим ?! После се сетих, че те самите идват от място дето още се колят и реших, че това е причината да се радват толкова на Руанда. На границата обаче започвах да се уверявам, че и на бурундчани (а сега де … така ли им се казва) май им харесва повече Руанда, отколкото собствената им китна, мирна и ужасно бедна страничка.

Добре дошли в Руанда

Руанда

Гидът ни – едно дребно и много оправно човече, което говореше с всички сякаш са стари познати, факта, че бяхме единствените бели хора и може би това, че минавахме с визи за 60$ ни даде полуестествено предимство пред цялата опашка.

3-те страни – Бурунди, Руанда и Конго – имат споразумение и гражданите им преминават безвизово границите, а в Уганда си ги „цакат” по 50$ и изобщо не се трогват на мили конгоански погледи, тип котарака от Шрек. От страна на Бурунди ни прегледаха паспортите, хартийките и квитанциите от летището (справка част 1-ва), записаха ни една тетрадка голям формат с карирани листове! 😀 и „Сбогом, Гергино”, еее Бурунди де. В този един момент забелязах и паспорта на гида – един парцалив лист голям формат, на който ръкописно беше написано нещо и му удряха печатите където сварят. На шофЕра паспорт като паспорт. Стана ми интересно и разпитах. Оказа се, че шофьора собствено е доста богатичък конгоанец, приятел на Кенеди и му прави услуга да ни вози с Мерцедеса си – хем и той да пообиколи, хем да му покрие недостига на коли, хем и някой $ никога не е излишен. Та затова той си има нормален паспорт, че работел из цяла Африка – телекомуникационен инженер. Гида обаче си е бедно момче от Гома (пограничен град в Конго) и това бил следвоенния му временен паспорт (ако ме питат мен и първия в живота му, щото там гражданска война си има бая отдавна). Та, за да си изкара постоянен паспорт трябвало да иде до столицата Киншаса, което става единствено и само със самолет и е на 5000 км от Гома. Друг път, през джунглата просто не съществува! Нито по суша, нито по вода. Тези полети не ги изпълнява никой друг освен местна авиокомпания (кой ли пък друг иска да лети и каца там) и струват майка си и баща си, дори и от моя гледна точка. Та той няма много шанс някога да си извади паспорт. А сега да видим ще се оплакваме ли от нашите процедури и опашки тук 😉

Руанда[

Руанда

Да се върна на границата. В м/уграничната зона си сменихме останалите парцали, наречени бурундски франкове за по-прилично изглеждащи руандски франкове ( и в Конго са познайте какво – конгоански франкове, бррр никаква фантазия значи, каквото останало след белгийци и французи това). И се запътваме към руандския граничен пункт. Тук гида ни започва да чупи ръце и се опитва да ни обясни нещо си за найлонови пликове и торби. Характера на комуникацията с него беше особена и не винаги го разбирахме от веднъж. Казвам особена, защото човека всячески се опитваше да ни угажда, но по-близко до рабополепно подмазване, отколкото да е професионално старание. Всяко нещо биваше завоалирано и казвано издалече, за да не разсърди евентуално белите хора. Отделно и английския му не беше изключително силен. Аз лично предпочитах начина, по който го правеше шофьора – директно и без увъртане си казваше нещата, както са. Ами така де. Та някак си с дружни усилия разбрахме, че в Руанда найлонови пликчета, торби, чували или каквото и де, не може да влезе. Да кажете нещо ?? Руанда!! И това с цел опазване на околната среда. По принцип напълно подкрепям идеята, обаче подребдата в раницата ми се крепеше изцяло да тези торбички и изобщо не бях подготвена да разопаковам и изхвърлям на граничния мост м/у двете държави. Решихме да се пробваме да видим ще минем ли метър.

С разпечатани ел. визи с бар кодове се наредихме чинно на опашка, дойде ни реда и О, чудо – на тази граница има компютър вместо тетрадка голям формат, с карирани листове. Четец за бар кода нямаше, ама след като ни взеха 60$ не се интересуваха много от хартийката ни. Тук печата в паспорта май имаше някакво значение, но за всеки случай си запазих всичката бумащина. Следваше митническа проверка и тъй като изобщо не беше трудно веднага попаднаха на найлончетата ми. Една лоша кака само посочи раницата с красноречив жест – това така няма да мине. Яснооо, май наистина имат право, че в Руанда няма 6-5 и полицията и службите си вършат работата. По всяка вероятност съм имала изразително нещастна физиономия, когато безропотно се запътих към раницата, та каката отпусна лицеви мускули и ме загледа една идея по-мило. Пита за колко дни сме в Руанда, аз и казах, че сме транзит за 1 вечер към Уганда. Заклех се да си пазя всичките найлончета като зеницата на очите и да не загубя нито едно в страната им и тя смигна: „Айде от мен да мине, минавайте”.

И така, честита ми мината първа сухопътна граница в Африка, навлизаме в

Руанда

Пейзажът като такъв по нищо не се различава от Бурунди, но все пак веднага след табелата “Welcome to Rwanda” се усеща някаква леко доловима разлика. Пътищата перфектни, много по-малко хора покрай пътя, повече автомобили и по-модерни колела. Имаше села, в който явно имаше ток. Чак леко се разочаровах от толкова много цивилизация. По обед спряхме в Бутаре (стара столица на Руанда) – красиво, подредено градче. Програмата предвиждаше спирка в националният музей. Аз срам, не срам си признавам, че не съм особенна музей- персона и шанса да се впечатля от поредния провинциален, африкански музей беше клоняща към нула. Обаче отпред имаше много красива градинка, беше идеалното място за почивка с цигара и бързо разхлаждане в климатизираната зала на музея. Та спряхме там, разгледахме експонатите – тук вече имаше малко повече артефакти от древността, възстановка на царска колиба от предколониалната епоха и малко по-нова история, но до около средата на 20-ти век. За геноцида си имаше отделен музей в Кигали, като към него май изпитвах по-голям интерес.

За обед седнахме в местна кръчма, прилична, а по местните стандарти пет звезди. Поръчахме си някак си и си изчакахме бирите и омлетите. Тук започнах да отбелязвам втора закономернсот – сервитьорите изобщо не винаги слушаха какво си поръчваме и още по-малко пък бързаха да ни донесат храната. Все пак за 2 омлета и 2 бири в празно заведение, не е съвсем нормално да се чака 1 час. Ма какво пък искам аз в тая жега по обед 😉

Руанда

Остатъка от деня премина в път към

Кигали

и надвечер бяхме там. На екватора както се сещате към 18:30-19ч. вече е сериозен сумрак и малко след това мрак. Повъртяхме се из града докато намерим хотела. Личеше си сериозния напън на държавата да превърне Кигали в красиво и подредено място, но за това повече в частта за Руанда.

По едно време пак започнахме да излизаме от града посока летището. Не, че държах да спя в центъра на шумната и жива нощем руандска столица, но пък се надявах да не сме и в притеснително, изглеждащите покрайнини. Е тя надеждата умирала последна, ама фактите са си факти. Свихме в един кален сокак и се отзовахме в един заден двор на мотела ни. То много било хубаво тук и сигурно. Направих се, че им вярвам и се съгласих да остана там за вечерта, но разликата с хотела на брега на Танганайка беше очеизвадна. Заведоха ни в стаите ( 2 отделни вече). По коридорите се разминахме с няколко съмнителни „бизнесмена”. Размерите на стаята бяха 1 на 2 метра и вратата се отваряше на половина заради гардероба заемащ, незаетата от леглото площ. Баня … абе да кажем имаше и дори ни увериха, че сутринта ще има топла вода. Чистотата на стаята … айде по-добре да не говорим за това. Май най-много ме зарадваха решетките на прозореца, че бяхме на първия етаж. След „изненадите” в Бурунди и масата пари, които изсипахме на Кенеди за midrange accommodation, започвах да набирам пара. Аз не съм претенциозна, но ако съм дала пари … най-мразя да ме правят на будала. Приела съм, че съм турист и ще бъде прецаквана, но малко по-елегантно моля ви се, ако обичате. Както и да е казахме си просто ще кажем, че следващия път не искаме да сме тук и ще е ОК.

Руанда

Хапнахме си анансите и мангото, които бяхме купили в Бурунди за жълти стотинки и по-хубаво манго никъде другаде не намерихме. Пихме по бира в заградения бар на мотела и се прибрахме да спим.

На сутринта разбира се топла вода нямаше, та се къпахме със студена, закусихме отново вкусно, пихме прекрасно кафе и хайде по колите.

Добре дошли в Уганда

Минаването на границата Руанда-Уганда

беше лесно и без проблем, на двете места има компютри, стана бързо и с/у нови 50$ получихме правото да влезем в Уганда. Казах вече, тук и конгоанците си платиха, колкото и да мятаха белтъци и метани на угандийските граничари.

Уганда е различна

от останалите 3 страни – единствена от тях английска колония, доста развита като производства и износ и най-голямата от всички останали.

Уганда

Уганда

Като по-известни събития там, повечето хора са чували за Иди Амин или по-НЕизвестен като:

„ Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на „Кръста Виктория“, ордена „За заслуги“, „Военен кръст“, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета „Макерере”

(реф. “The last king of Scotland”).

езеро Буньони, Уганда

Уганда

Далеч по-малко хора според мен са чували за все още живия и създаващ грижи на официалните власти Джозеф Кони. В резюме: води въоръжена борба в северна Уганда претендирайки, че иска да установи управление, основаващо се на десетте божи заповеди. Дълги години обаче действията на LRA (Lord Resistance Army) са насочени предимно срещу мирното население – грабежи, отвличания, палежи и др. Xиляди деца са отвличани и превръщани в бойци или роби. Преговори за мир има на определени интервали от време, водят се в джунглите или по суданската граница и всички са наясно, че нито са постоянни, нито Кони ще се предаде, тъй като той и някои негови командири се издирват от Международния трибунал в Хага за военни престъпления. От друга страна силно препоръчвам книгата на Матю Грийн „Магьосникът от Нил”. Дава абсолютно безпристрастно описание на Кони, армията и борбите му – все пак нищо не е само черно, дори и в сърцето на Африка. Но всичко това се случва далеч на север, а ние сме доста по-надолу в мирна и спокойна част от страната.

Уганда

Пътувайки от границата към

езерото Буньони

забелязваме, че е една идея по-бедно от Руанда, но не колкото Бурунди. Пътищата са зле, ( това е то да има тежкотоварен трафик) и езика вече е английски, а не френски 😉 Имаше огромни и ярко зелени чаени плантации – тук не ги бяха научили на следобедния чай със сладки, но пък в Англия си го пият и съответно имат нужда някой да произвежда и праща.

Самото езеро се оказа едно доста международно туристическо курортче. Имаше много англичани, плажове, лодки, градинки. Настаниха ни в симпатични бунгалца с изглед към езерото. Ток имаше тук таме до 20ч. после го спираха, че бяха на генератор. Казаха, че може би, евентуално и топла вода ще има в общата баня. А мрежата за комари над леглото ми имаше дупки, през които и слон щеше да влезе, камо ли комар 😉

Но мен това не ме тревожеше, по съвет на Юри Ворошанов (juriwaro.com) си имах спирали алетрин и спях спокойно като бебе. Това отново да мине към графа полезни съвети. Можете да си ги купите и носите от тук – спиралите на Райд, но внимайте с пренасянето чупливи са. Може и оттам да си купите, но след като се ориентирате от къде.

Екваторът в Уганда

Уганда

Имахме около час време да се настаним, да пием по един студен Nile (THE бирата за цялото пътуване) и да се поразходим, преди уговорената разходка с лодка по езерото. През това време успяхме да изгубим гида и шофьора. Докато се търсехме, спътника ми – наивно чадо европейско успя да спазари 2 „автентични пигмейски” маски от местния продавач на сувенири, че една и за мен 😀 Доста го майтапех после за „автентичните” маски, ама поне евтино ги взехме и за спомен от Уганда ми остана.

Общо взето навреме се намерихме, повозихме се на лодката. Красиво езеро, прехрана за цялата околоност – къде лодкари, къде рибари … всеки си намира как да оцелява. Мернахме отдалеч местния пазар както и най-различни други курорти по островчетата из езерото. Накратко това е приятно, спокойно, красиво и достатъчно европеизирано място, ако някой иска да иде в Африка, ама не съвсем Африка.

След разходката, гида сподели, че не знае къде е шофьора, а той трябвало да го кара в града, където ще спят те за по-евтино. Така и така имал време още, да ни разходи и до махалите над езерото. Речено – сторено. Като ни опна на един баир, той напред като младо яре, ние отзад като парни локомотиви, че и слънцето не беше още залязло. Зор, пот, мъка … по едно време наизскочиха една сюрия деца и едно малко по-голямо момченце. Радваха ни се, снимаха се с нас и бяха абсолютно първитe деца, които не си подхванаха от раз с „give me money”.

Има една книга на Дамбиса Мойо – “Dead Aid”, в която с икономически аргументи се казва, че колкото и милиарди да се изливат в Африка, нещата няма да се оправят, докато генерално не се даде работа, образование и развитие за тези хора. Простото наливане на пари, не води до съществена промяна. Та и аз съм поддръжник на тази теория, но пък от друга страна континента до толкова явно е свикнал с „помощта”, че белите се разглеждат единствено и само като същества длъжни да раздават долари.

Приятна изненада бяха тези деца. Оказаха се комуна за сираци, чиито родители са починали от СПИН и по-голямото момченце беше отговорника. За над 40 деца едно няма и 15 годишно дете и една жена, чийто мъж пък умираше от рак в същата тази комуна. Двора, в който живееха беше потресаващо място, кози и кокошки, ходеха в/у болния човек, дюшеците бяха в прахоляка и мръсотията, къщите бяха полусрутени … от уважение не снимах прекалено откровенната мизерия, но поснимах все пак доста и най-добре вижте снимките. Много ни се радваха милите, там бели хора не ходели, по-нагоре имаше някаква по-официална комуна дето и сувенирчета се опитаха да ни пробутат, но в тяхната къща не идвали много чужди хора. Искаха да ни пеят и танцуват, включиха и нас в танците. Решихме за благодарност да им дадем пари или да им купим каквото искат от пазара. Избраха си да им купим продукти. Така имахме и шанса да идем с тях на местния пазар за сапун, брашно, захар и царевица. После искахме да им купим и по нещо сладко, та отидохме до супермаркета за местни 😀 Мястото представляваше абсолютно тъмна като в рог, кирпичена къща, която имаше вътрешен и външен щанд и двата с телено-дървена решетка. Децата казаха да влезем да видим вътре. Викам си какво пък ще гледаме толкова вътре, то нищо няма в тая тъмница. Такааа лиии 😉 В голяма грешка бях – вътре имаше 10-тина човека, около една маса и пиеха нещо като боза от общи метални канчета. Бира било, бананова. Молех се с всички сили, само да не ми предложат да я опитам … чак толкова непретенциозна не съм … Слава богу или им се свидеше или не се сетиха, ама ми се размина това „удоволствие”. Позволиха ни да ги снимаме, радваха се и викаха като малки деца на светкавицата, но въпреки всичко излъчваха някакво достойнство докато позираха.

Уганда

Беше вече късно и решихме да се прибираме да хапнем и да пиинем по още един Nile. Тук гида каза, че все още няма ни вест, ни кост от шофьора и не знае какво ще стане утре, но ние да не се тревожим … дааа бе успокоително звучи нали, да останем и без транспорт сега. А и ако можело да му приберем документите и парите при нас, че той щял да спи при приятели уж, ама за всеки случай. Какви приятели, какви 5 лева ?!? Честно не знам в коя нива или кой бардак спа милия, ама ми стана жал за него.

Така завърши първия ни изпълнен с емоции ден в Уганда. Добре де, с леден душ завърши, но това са подробности 🙂 Страната май ми допадаше.

Мисля да завърша с това първата половина на частта за Уганда, за да не ви досадя мноого силно. Пък скоро и част 2 ще допиша, а кой знае може и 3 да излязат.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:

13 коментара

Switch to mobile version