Днес Руми ще ни води на круиз из Хаваите. Който не слуша, ще го заточим на остров Мауи!  Приятно четене: Хаваи вече и наяве! 15-23 август 2014 Хавай е последният – 50-ти щат на...

Днешният пътепис ще ни води до Нова Зеландия – Иван ще бъде наш водач. За нашите най-наблюдателни читатели, трябва да направя следното уточнение: настоящето пътуване до Нова Зеланедия хронологично е осъществено преди пътуванията до...

Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау. 

Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два – Типута и Аватору.

Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане.

Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия – инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба.

Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж – бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

 

 

И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по – надолу – буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби – мина цял пасаж с баракуди – така наречените чистачи на лагуната – мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите “Jack”, както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал.

На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство.

За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули –

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените – white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях… 🙂

Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят –

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи.

По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея.

Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. 🙂

Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули?

В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най – агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки – някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят.

От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света.

Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау – последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей – така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях.

Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив – инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което – Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

 

 

През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж – собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала.

Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка – все едно храниш куче 🙂 И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците – уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. 😉 Но най – вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра – следващата ни вечеря беше подсигурена. 🙂

На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да – просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не – често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят “що за хора са изобщо това”. 🙂

Фреди също беше доста интересна личност –

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по – комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това.

Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си.

В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение – така че край на употребата на яйца. 🙂 В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят.

Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите –

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас – масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса – “Защо туризма намалява?” През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно…

Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му 😉

Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

 

Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка – французин женен за местна, ни посрещнаха на летището.

Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най – известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните “manta rays”. Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж.

Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас – само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас – не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия – да тръгваме спокойно. Убедиха ни 🙂 – решихме да търсим други алтернативи.

Tikehau, Френска Полинезия

 

 

 

Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен – определено се постара и ние да останем доволни.

Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал – приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.

 

Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули – питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по – чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

 

Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха – сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки… :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали – дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце – най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. 🙂 Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.

 

Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих… :)))

 

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от “прочутата българска зелена салата”. 🙂 Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. 🙂

Бяхме си намерили домакин от ”coachsurfing-а”за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени – Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

 

Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най – много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Още от същото околосветско пътешествие:

• Гватемала,
• Мексико
• Венецуела
• Перу
• Боливия
• Аржентина
• Великденски остров
• Френска Полинезия

 

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:

Френска Полинезия

Продължавме с околосветското пътуване на Иван и Петя. Днешната спирка ще бъде на Великденския остров – за да ни служи за предупреждение често срещаната обществена човешка глупост.

Приятно четене:

Великденският остров (Рапа Нуи)

където белите не за всичко са виновни 

Загадката Рапа Нуи

Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина – с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най – богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най – интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по – проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха…

За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най – вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши – син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство.

Наричан още

Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан,

в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и “земя на края”. Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.

Историята на Великденски остров

е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж.

Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по – късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия.

Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници.След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия.

Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева – най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни.

Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски.

Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война.

Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г.

Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един “ariki” или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu’a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им – със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…

 

С пристигането на острова,

туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.

В хостела

срещнахме англичанина Гари – определено един от най – интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин – имаше сайт “Choose my own adventure”, където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент – искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не – общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най – добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина – в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. 🙂

По – късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден – единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи – общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук – още една мечта се сбъдна. 🙂 Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.

 

 

Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин.

Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи – така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон – много красиво животно.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до

националния парк “Рано Раруки”

Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки – красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички

статуи

са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.

Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел.

Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи.
Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.

 

Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най – ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук.

Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща

и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най – известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По – късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики – забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи.

Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния

плаж Анакена

Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.

Скалните рисунки,

представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови.

Малко по – нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа – много специално и притегателно място – единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка – както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.

 

В последно време островът се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх – може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени – изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм.

Канибализмът е широко разпространен

в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най – вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по – голям растеж в изработването на статуите – строяли ги все по – високи.

Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров,

Рапа Нуи преживява огромен катаклизъм

в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности.

Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение – владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови.

Късния контакт със западната “цивилизация” се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите,

населението е повече от драстично намаляло

След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други “Рапа Нуи”, живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна.

Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе – толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по – автентично?

Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най – големия вулкан – Рано Кау или “Създателя”, както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго – така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по – късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици.

Очевидно

с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с “Birdman” култа.

Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров.

Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на “Манутара” – вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата “Birdman”, което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.

 

Стигнахме до

красивата гледка на 3-те малки островчета в океана –

единствените наоколо в необятната морска шир.

 

Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най – вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.

 

На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж,

искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най – вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите – приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим.
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения, до нашия хостел, 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на

местното движение за права и свободи – Hitorangi превзема хотела

Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.

Пристигнахме в Таити

в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше

маор – представи се като скулптор от Великденски[ остров

и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му – писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско – испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. 🙂

Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили – явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше – забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова.

 

И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището – посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

• Още от същото околосветско пътешествие:
  • Гватемала,
  • Мексико
  • Венецуела
  • Перу
  • Боливия
  • Аржентина

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:

Тихи океан

Рязко, ама много рязко сменяме посоката: след като почти цяла седмица обикаляхме съседните странои, днес обръщаме земното кълбо по диаметъра и се озоваваме насред Тихия океан. Иван ще ни води до Остаровите Кук.

Приятно четене:

Острови Кук

Киа орана!

Използва се като “Здравей”, но второто му значение е “Да живееш дълго”. Това беше най често употребяваната фраза от местните в момента който стъпихме на тяхната земя. Сигурно така са посрещнали и Кук при неговата визита. Надявахме се поне да не свършим като него.

 

Острови Кук, Тихи океан

 

Населението от 30 000 души се е разпростряло на 15 острова, разделени на две основни групи- Северни и Южни острови Кук. Към южната група спадат островите Атиу, Мауке и Митиаро (това са най-източните острови от тази група с общо име “Три Корена”), Аитутаки, Мангая, Раротонга (тук се намира столицата Аваруа), Палмерстън, Мануае, Такутеа и потопения риф Уинслоу. Северната група обединява островите Манихики, Насау, Пенрхин, Пукапука, Ракаханга, Суворов и рифа Тема. С

Cook Islands

 

еверните острови са предимно ниско лежащи коралови атоли, докато южната група са по-високи и вулканични по произход.

 

 

Нашето приключение започна с

едночасов полет с “Чесна” над морската шир от Раротонга до Аутитаки.

Води се за една от добре пазените тайни на Южния Пасифик, колкото и относително да е това в съвременния свят. В самолета попаднах на много интересна статия по темата. Ставаше въпрос за първите луксозни пътувания през 60-те до острова. Тогава са били малцина щастливците имащи възможност да открият места недокоснати все още от туристическата индустрия и навлеци като нас. Бяха приложени и няколко снимки на американски богаташи. Определено са били късметлии…

 

 

Местното население е особено колоритно и интригуващо след като се запознаеш с част от тяхната култура.

Първото, което ти се набива на очи е войнствената им натура.

Искриците в очите им казват повече от всичко. Маорите за разлика от аборигените са се борили до последно при колонизацията им. В резултат на това в момента са си завоювали доста привилегии, въпреки че са безсилни пред най-силните оръжия на белите-мисионерите и алкохола.

Не знам как е възможно на една педя земя да има 7 различни вида християнски църкви. Много е интересна трансформацията от канибализъм (последния случай е отпреди 120 години) към  християнски фундемантализъм. Иначе църквите са коя от коя по-интересни.

 

 

В неделя всички са с празнични облекла за литургията. Раздава се безплатна храна и питиета във всеки орден. И ние се възползвахме от тях, но при  тези цени на острова ни е  простено :). Наличието на ниско тарифна компания летяща до там ни подлъга какво може да се очаква като стандарт на живот. Свикнали на ниски цени в Азия изведнъж се оказахме на място с меко казано високи цени на почти всичко. Оказа се, че

хапването в ресторант си е доста солено преживяване с цени около 35$ на каквото и да е ястие

Първоначално си казахме, че не е голяма драма, все пак се намираме на място гъмжащо от всякакви видове риба и няма да бъде проблем да си купим от местните рибни пазари. Бързо се видя, че такива липсват, защото ловенето на риба не е на почит по тези места. Накрая се задоволихме с каквото намерим от местните бакалии, а там не се предлагаха много неща. Добре че нашата хазяйки се съжали и ни даваше всеки ден по някой тропически плод от нейната градина. Сигурно по-бедни туристи от нас не беше приемала 🙂

Местният поминък се осигурява основно от туризъм. На година идват около 50 000 туристи, основно от Америка.

Земеделието и риболова са рядко срещано явление

по тези места. Всичко се произвежда навън и се кара с кораби от Нова Зеландия. Не са много местата където може да видиш прасе, завързано за палма. При тази жега е учудващо как изобщо успяват да наддадат килограми.

 

 

Повече от логично дебелите хора са преобладаващо мнозинство.

Диетата им се състои от понички, кока-кола и пържоли

идващи всеки месец с кораб от Нова Зеландия. По- интересно беше да разберем, че абсолютно всеки месец острова остава без гориво. Наистина ти трябва истински талант за да не можеш да си предвидиш колко гориво и провизии са ти необходими.

 

 

Да си чужденец по тези места не си е работа, ако изключим туристите. За тях си нищо повече от банкомат, който така или иначе е за малко.

Не така стои въпроса с малцината живеещи на острова чужденци. Почти всички са заети в туристическия бизнес като мениджъри. От един канадец разбрахме, че е имало доста случаи на психически разстройства при деца на чужденци. Местното консервативно общество е сериозна преграда при адаптирането им. Според него това е най-трудното му назначение досега, а той имаше сериозен опит. Двамата с жена му бяха преживяли интересен меден месец там. Решил човека да хване риба от лагуната за вечеря, но в резултат на това прекарват парализирани медения си месец. В затворени водни пространства като лагуна, различната токсичност на океаните се прехвърля на планктона.  От там се заразява рибата  живееща в лагуната. Болестта може да доведе в крайна смета до фатален край, защото се разчита единствено на имунната ти система. Няма лекарство за  това.

 

 

Местната телевизия беше едно от другите чудеса по тези места.

Понеже ни се наложи да изтърпим една седмица тропически циклон на Раротонга,  телевизията бе едно възможно бягство от скуката. Бързо ни се охладиха мераците след като се запознахме с програмата им. На всеки половин час се пускаха клипове “Не на домашното насилие”. Оказа се, че местните от мързел по цял ден пият и си бият жените и децата. Може би са били така и отпреди мисионерите, но по вероятно е да се повтаря за съжаление историята с американските индианци.

 

 

Престъпност  няма , като изключим тримата затворници в местния затвор. Хубавото на местните управници е, че ти позволяват да си ги наемеш срещу заплащане при фиксирана надница. Може би ги ползват при изкопаването на нечий гроб в фамилните им къщи. Въпреки наличието на стандартни гробища, част от хората погребват своите близки в двора си. Въпрос на култура.

 

За лагуните и плажовете е излишно да се говори. Екзотиката на Пасифика е несравнима с нито едно от местата, които съм посетил до момента. В заключение е интересно да се знае, че в края на 90-те като островен лекар е работил българинът Асен Цанев. И до ден днешен е почитан от местното население.

 

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:

И така – как изглежда Раят? Топличко и расте всичко, но няма мухи и комари – но даже там има неприятности 😉 плъзнали са чак до остров Бора Бора, където днес ще ни води Мария.

Приятно четене:

До Тропика на Козирога: Френска Полинезия

Пътуването до Френска Полинезия

обичайно протича на 3 етапа и отнема 2 дни. Летим със самолет на Air Tahiti Nui – полинезийската авиолиния от Париж около 23 часа с транзитен престой в Лос Анджелис.

Посреща ни

нощно Папеете – лек жасминов дъх и много влага.

Най – добрият вариант да видите Полинезия за мен остава пътуването с круизен кораб, което включва пет острова, които са и най – населени. Самата островна държава е с площ колкото Европа, но една много малка част от тях са населени. Съществува и варианта да се пльоснете 7 дни в някой от хотелите – морски къщурки в лагуната на Бора Бора, но това, според мен, мога да го направя навсякъде по света. . .

И така – отплуваме от Папеете – столицата на Таити в посока

Хуахине

Обикаляме по крайбрежната, пием 2 кафета за 10 евро и се прибираме на кораба. Хуахине почти с нищо не ни плени, тук основното, което се предлага на турсистите са водните спортове, но “ние не се мокрим излишно” – отсича сестра ми.

Следва

Раятея и Тахаа – два острова, обединени в обща лагуна

Записали сме предварително екскурзия, в която ще посетим плантация за ванилия, плантация за добив на перли и ще направим панорамна обиколка около планината на Тахаа, родното място на местния герой Хиро.

Той пръв от сънародниците си като най – силен и издръжлив е отплувал с кануто си на север до Хавай, където се влюбил в местната принцеса и оттогава хаитяните и таитяните се сродили. Планината е като нарисувана, както впрочем и всички “планини” – угаснали вулкани на архипелазите. Даже този на Таити още си е действащ – минавайки покрай скалите можеш да чуеш лек тътен, съпроводен с изпускане на бял облак пара от цепнатините. При всяко такова “изпръцкване” неволно поглеждах към небето и шепнех – “Моля те, Господи, не сега, нека не изригва точно сега! ”

Отглеждането на ванилия

е доста трудоемко, това е наистина къртовски труд. Възродено е преди около 15 – ина години, в малки плантации, обширни колкото български селски двор. Мъката започва с цъфтежа и необходимостта от опрашване.

В Полинезия няма насекоми. Нито едно! Няма комар, нита муха, да не говорим за пчелите. Опрашването се извършва от бригада от съседните къщи и семейството, хората попляскват/не се сещам за друг глагол/ с палмови листа клончетата с цветовете. Следва узряването на плода, бране и сушене за около 1, 5 – 2 месеца.

Целият цикъл – от посаждането до готовия, готов за експорт продукт, отнема точно година. Мъчително, трудно, но хората не се отказват и продължават.

Мидената плантация

е добре организиран рекламен продукт. Една къща за персонала, един магазин, малка зала на открито с пейки за презентация на “лова на бисери” и множество усмихнати полинезийки, които ни посрещат с цветя и песни. Самата плантация представлява рибарски мрежи, потопени във водата, по които са накачени мидите. Всяка мида се отваря едва – едва, с пинсета внимателно се вкърва ядрото – песъчинка, което е камъче от река Мисисипи/с тези камъчета ставали най – готините екземпляри/ и се чака в продължение на 6 до 8 месеца раждането на перлата. И тук успеваемостта и възвръщането на инвестицията е проблемно – перлата може да е с неправилна форма или оцветка, което сваля цената й наполовина.

Връщаме се на Раятея, където сред градината от лотоси на пристанището откриваме интернет – кафене. Интернетът е бавен и скъп, но го има!

В нашата програма следват островите Кук, но капитанът съобщава, че океанът около тях е доста бурен, вълните са високи и той не иска да рискува. Жаалко, пропускаме навлизането в териотиралните води на Нова Зеландия и самите острови, но като компенсация

отплаваме към архипелага Туамоту и неговата перла в короната – Рангироа.

На снимките в нета Рангироа е онзи самотен остров с бял пясък и множество палми. Виждали сте го стотици пъти, обграден от магически синьото море. Оказва се и любимото място за плаж на нашия капитан. Морето е до колене, дъното е осеяно с корали, рибки във всички цветове на дъгата щъкат наоколо. Рай!

На кораба се усеща леко неспокойствие, всички са малко превъзбудени – решавам, че са попрекалили със слънцето и гмуркането на райското островче, когато , като светкавица в блондинския ми мозък се промъква като заклинание – та утре сме на

Бора Бора!

Вълнения, усмивки, танци до зори. . . В 5 ч сутринта навлизаме бавно в лагуната на острова. Красотата е неописуема – всичко е като създаден специално декор, изрисуван от аниматорите на Дисни. Да, цветовете са точно същите, каквито сте ги виждали и всичко това наистина съществува! Според легендите – това е първият, роден от водата, остров.

С тендерите/спасителните лодки/ ни прехвърлят на брега, откъдето тръгва екскурзията, на която сме записани.

Гидът ни е баба – комунистка,

която наред с обясненията къде е къщата на Джак Никълсън, как раците ядат хибискуси/ по нашенски – китайски рози/ и колко е лоша реколтата от кокос, ни навиква да спрем с този туристически поток към нейния остров, защото цапаме и изчерпваме и без това оскъдните водни запаси, отсядайки в хотелите на лагуната. Леко стреснати и напрегнати от необичайната ситуация, се опитваме да зададем някой и друг въпрос за бита на местните. Отново с вледеняващ глас на учителка по руски ни отговаря, че за всички има достатъчно храна, и, че тя е отгледала емнайсет деца и още толкова внуци, приготвяйки от хлебното дърво близо петдесетина манджи.

Продължава с теория на капитала – който не работи, не трябва да яде и снизходитлно ни отпуска 20 минути за разглеждане на бара “Блъди Мери” – един от двата бара на острова. Това е свещено място за американците. Барът е описан в няколко романа, сниман в няколко филма, но върху нас, европейците, не оказва никакво въздействие.

Bora Bora, Френска Полинезия

Пием капучино в единствената сладкарница в “центъра”, уплашени от страховития порой, който за малко да потопи острова по думите на сестра ми, снимаме се с пожарникарските коли и се отправяме към кораба.

Един ден път наобратно само по вода до Таити и акостираме на

Моореа

Моореа, ах, Моореа! И да сте виждали толкова зелени градини и толкова наситеносиньо море, пак ще ви кажа, че не сте видели никъде тази красота! Да, това е влюбване от пръв поглед! Островът отстои само на 7 км от Таити и нарочно не е рекламиран, за да не последва съдбата на по – известния си събратим – Бора Бора. По – малък, по – закътан и по – красив от него.

Тук ще посетим

местния Етър – изкуствено създадено селце като етнографски музей с пълна програма на полинезийския ансамбъл “Филип Кутев”,

който ежегодно печели награди на островната Евровизия.

Пленителна игра на звук и багри, кръшни танцьори и една българка, която единствена схвана стъпките и ритъма на местната ръченица, с нотки на лек кючек. Влюбена съъъъъъъъъм!

Сърцето ми остана там, в Полинезия

– при красивата и стерилна от наземните ядрени опити през 50 – те години на миналия век природа, при свободнодвижещите се петли по улиците, при морето, което обърквах с небето – толкова прозрачно синьо, при хората, които взимат плацентата на първородния си син и я заравят в основите на дърво в задния двор на къщата си, а за гробовете на предците им е отредено място в предния, на пътеката от прага. И при всички нови приятели, които ме обсипаха с внимание и им благодаря – Радо, Манол, Живко, Вилито, Пламен. . .

За Томас Кук – или добро, или нищо! За Бугенвил и Гоген – също! Но трябва да спомена и музея на Джеймс Норман Хол, написал първият роман в Полинезия, разкази за живота и творчеството му научихме лично от съпругата му, той е починал през 1955 – та. Представям си на колко му се е врекла във вечна вярност. Един от синовете му е режисьорът на “Американски прелести”. Бил е симпатяга, ветеран от Корейската война и радващ се на по – голяма почит от Гоген по тези места.

Изминаха точно три години от завръщането ми от Полинезия – спомените са кристално ясни до ден – днешен.

И оставам с надеждата, че отново някога ще видя пак “моята” Моореа.

Край (да му се не види, няма ли още??? – бел.Ст.)

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

Следващата сутрин ни посреща с ярко слънце и слънчеви зайчета по мастилено сините води на езерото. Програмата за деня е тежка, времето се кани да е горещо, така че поемаме без разтакаване към първата атракция – Водопадът Хука.

Морето Таупо се пълни от няколко високопланински реки, слизащи заприщилите хоризонта масивни вулканични конуси – Тонгариро, Нгарухое и Руапеху, както и от изобилните дъждовни и термални води. Но морето се не препълня. Защото в единия край прелива зрелищно и дава начало на най-дългата и пълноводна река на Северния остров – Уайкато ривър. Бистрото тяло на водата се провира през 15-тина метрова теснина в скалите и после се бухва с всичка сила от 11 метра височина в полукръгла каменна купа. Е, да де, всички знаем, че точно това правят водопадите. Ама само който го е виждал може да си представи как през гранитната фуния се излива по един олимпийски плувен басейн в секунда. Всеки миг 250 хиляди литра лазурна синя езерна вода се превръщат в река. Трансформацията преминава през шокираща междинна фаза – избухване. Хука на маорски значи пяна. Познайте защо. В каменната купа под водопада, река Уайкато се ражда от милиони тонове разбити на сняг пухкаво-сини белтъци, от изумрудено-газирана млечна сметана и разтопен на пяна ванилов сладолед, разбъркани с щедра доза „Омо”, синка и „Персил”. За туристите има построено мостче точно над водопада и наблюдателни платформи под него. От благоговение и възхита пред водната стихия всички временно загубваме дар слово. То и да имахме какво да кажем, никой нямаше да може да ни чуе – грохотът на разбиващата се вода е оглушителен.