Австралия гледана от тук е долу вдясно на картата. А Изабела днес ще ни води до долния ляв ъгъл на самата Австралия. Или с други думи до … (сега ви проверявам мръсното подсъзнание 😉 … до нос Лъвицата 🙂

Приятно четене:

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия

или Заврени в най-югозападното кьоше

В ранно утро по вечеря се въздигнах в дол дълбок, в люляк трънка да намеря, да изстискам каца сок. Тоест пристигам в информационния център на Пърт уж рано сутринта, ама всъщност в последния момент – в седем без пет. Резултат от серия причинно-следствени събития започващи със скромното ми желание да посетя две от най-популярните забележителности на север от града: островърхите пясъчни пирамиди Пинакълс и монашеското градче Нова Норсия, преминаващи през нерегламентирано рано затварящ офис за записвания и ескалиращи в последен шанс да се примоля на шофьора на автобуса да ме качи, ако все пак има свободни места. Запъхтяна и закъсняла съм щото това, което на примитивната туристическа карта в хотела изглеждаше като има-няма два пръста разстояние се оказва епичен половинчасов преход под строителни скелета, през площади, тълпи(в шест и половина сутринта в събота!!) и светофари в ситито.

Много услужлив млад човек в оранжева служебна униформа ме пресреща още на улицата и се осведомява какво ще обичам. С огромно усилие се въздържам да поискам късо черно еспресо, дълъг студен душ и френски палачинки с мед. Питам дали ще бъде възможно да ме включат в екскурзията до Пинакълс. Да, разбира се, веднага ще проверят. Бърз телефонен разговор (ама това мобилните комуникации са голяма работа!), обнадеждаващо кимане с глава, още по-обнадеждаващ интерес към кредитната ми карта и готово! Младежът ми сочи на кой оранжев автобус да се кача – ей там, онзи до светофара, точно на завоя. Автобусите, разбира се са оксан докуз и до един ярко оранжеви, паркирани край бордюрите на всяка уличка и кръстовище докъдето мога да видя, сякаш кварталът провежда учение по спешна поголовна евакуация на населението. Сред тълпите от закъснели туристи, товарещи раници в бгажните отделения и десетките шофьори със списъци и други хартии в ръцете безпогрешно разпознавам кой шофьор ми сочат и се насочвам към него. Той ме посреща радушно все едно съм отдавна изчезналата му племенница от Бургас, размества някакви кашони с минерална вода, за да освободи място и ме настанява на последната седалка – точно зад преводачката на китайски, която тъкмо е взела думата и дава отривисти инструкции на половината пътнико-население. Двигателят изръмжава, автобусът потреперва, климатикът се развилнява и две минути по-късно сме вече на път. Пресичаме реката и запрашваме с пълна газ към Нова Норсия. На юг. Хм.

Добре де, аз да речем не познавам района и може и да не съм царица на навигацията, та не мога да казвам на професионалните шофьори как и накъде да карат, обаче все ми се струва, че ако целта на пътешествието е на север много малко вероятно е дотам да се стига с отпрашване с пълна газ в противоположната посока – на юг. От друга страна нали позакъснях, може пък да съм пропуснала предварителните инструкции и пояснения, екскурзията ни вероятно започва с някое много привлекателно място на юг, пък после обръща курса към Пинакълс и Нова Норсия. Надявам се.

40 минути по-късно вдигам мобилния телефон и се обаждам на щерката – тя е единственият ми роднина по първа съребрена линия на този континент, макар и на 4000 километра от тук. Моля я да се обади на полицията в Пърт и да ме обяви за отвлечена, да организира национално издирване, изобщо да следва дисциплинирано и систематично  инструкциите от ръководството за действие в случай на терористичен акт, природно бедствие или нападение на извънземна цивилизация (всеки западен човек в днешно време си има по едно такова ръководство и семеен план за евакуация в случай на гореописано събитие). Изтърпявам героично подигравките. Отричам категорично да съм сбъркала автобуса. И с известна неубедителност се опитвам да убеждавам хлевоустото, че всъщност е много забавно да се возиш с над 100 километра в час в абсолютно неизвестно направление. Това е то приключение! Подигравките продължават. Добре де, може и да не съм разбрала точно кой автобус ми сочат в цялата евакуационна оранжева бъркотия на кръстовището. Но отказвам да си посипя главата с пепел по този повод. Ще се забавлявам пък! На пук! Ти за всеки случай виж там, провери какъв е телефонът на полицията в Пърт.

Иън, шофьорът, ни занимава междувременно с разни исторически и клюкарски факти за градчетата през които профучаваме. Едното има златна крава на пилон, изтипосана на мегдана (хем с истинско злато боядисана, тука жълтия метал за нищо го нямат), другото се казва Австралинд, което да, наистина е събирателно за Австралия и Индия – там отглеждали коне за британските войски в Индия през Втората световна война. Пейзажите край южната магистрала са ту солно-пясъчно-дюно-локвени, съвсем като солниците край Поморие, ту жълтаво-пасищно-попрегорели в унисон с жестоката суша, която мори региона от десет години, ту типично-австралийско-евкалипто-гористи. За разнообразие тук-таме се точат километри борови плантации. За износ. Но не на дървесина. Съдбата им е да бъдат ситно смляни на стърготини, от които японците произвеждат хартия. Това трябва да е едно от чудесата на глобализма – зелена гора от японска хартия изникнала сред австралийските солени пясъци.

От жалните пространни оплаквания на тема сушата, времето по принцип, правителството – конкретни министри и политиците като цяло, изкупните цени на млякото, цените на петрола, законодателството и принципно цялата недоброжелателна вселена, става пределно ясно, че нашият гид е фермер. Звучи точно като всеки друг фермер навсякъде по света – все някой и нещо са му криви, селячеството е все недооценено и пренебрегнато, селското стопанство е вечно в криза и всевъзможни отрасли са все на ръба на изчезването. В конкретният западно-австралийски случай млеконадойните ферми биват заменени с такива за говеждо месо или даже с овцевъдни!!! Небето се сгромолясва над нас, а светът нехае! Не знам доколко интернационалната групичка туристи се впечатлява от жалбите на Иън. Дано поне на него му олеква като има публика, на която да се оплаче. Все е по-добре от арменския поп. Предполагам.

Следващата горичка е много специална – 100-годишен масив от местен вид евкалипти. Кери. едни от най-високите дървета в света. Всичките на една възраст. Защото предшествениците им били изсечени до един още в зората на британското заселничество с много специална мисия – натоварени на кораби и транспортирани до другия край на света, за да павират улиците на Лондон. Дегизираният като шофьор фермер не се и опитва да скрие недоумението си – защо ще павират улиците с най-любимата на термитите дървесина (въпросният вид евкалипт в Австралия не го ползват за строителство, защото е най-неустоимото лакомство за белите мравки). Колко дълго ще изтрае такъв паваж?! Цяла гора да се похаби по такъв глупав начин! На първата пиш-спирка в някаква забутана крайпътна бензиностанция го информирам дискретно, че в Лондон няма термити. Надявам се това да донесе известно утешение на земеделската му душа – австралийският паваж вероятно си още цял и непокътнат под многопластовите наслоявания от асфалт. Ирландският потомък ме гледа с недоверие – как тъй няма термити?! Къде се е видяло такова чудо?! Не му се вярва тая работа и толкоз. И въобще, май много повече го кефи представата за тъпите англичани-експлоататори, принесли цяла австралийска евкалиптова гора в жертва на малоумието си. Закуска за лондонските термити. Така че аз си вземам бележка да не парадирам много-много наоколо с историко-географските си познания за далечните части на света. Такива тука не минават.

С всеки прелетян километър на юг пейзажът край нас се раззеленява все по-осезаемо. И сред белоснежните пясъчни дюни се разстилат пищни килими от цветя – ярко жълто, старо злато и карамел, препечен портокал и крем брюле, бледо розово, млечно мораво и кралско лилаво, ярко синьо и оранжево. Дивите цветя на Австралия. Тревата става все по-тучна с всяка минута, цветовете все по-ярки. Сякаш небрежен бояджия е боядисвал, пръскал и разливал неуморно боята с кофи от високото си небесно скеле. До изнемога. Особено невнимателен е бил с жълтата.

Най-често срещаната табела по иначе правият и неинтересен път е: “Винарна”. Повтаря се толкова редовно и натрапчиво, че скоро престава да е изкушаваща.

Южна Австралия се слави като производител на най-качествените австралийски вина.

Вероятно заради същата тази комбинация от песъчливи почви и сух климат, които толкова обиждат Иън и събратята му млекопроизводители. Край една такава табела автобусът рязко намаля и завива по лъкатушната алея между лозя и полета с лавандула. Станало е време за закуска в кафенето на

Лавандуловата ферма

Тук бояджията се е справил много професионално. Старателно изписвал съвършени извити фигури с лилавата четка, обрамчващи езерцето, цветните градинки, паркинга. Деликатно мацнал с люляков цвят саксиите по прозорците, фунийките на петуниите и дървените сгъваеми столчета на верандата.

Лавандули, лавандули...

Менюто, отпечатано на лилава хартия предлага чай от лавандула, мъфини с боровинки и лавандула, лавандулов ликьор с кафето, вино от лавандула с обяда (Рей Бредбъри може спокойно да се оттегли в заслужена пенсия и почивка. Виното му от глухарчета е толкова ретро. Лавандулата е новият шик!). Салфетките по масите са щамповани с лавандула, вазичките са пълни с уханни букетчета от лилави цветчета, ах каква изненада – пак лавандула! Тапицерията на столчетата е … познахте – лавандулова, по стените висят фотографии и маслени платна с основен мотив … лавандула. В сувенирното магазинче ме причакват рафтчета с лавандулова есенция, лавандулови сапуни, кремчета, шампоанчета, бурканчета сладко от сини сливи с лавандула, три различни вида зехтин с лавандула, лавандулов мед, обогатена с лавандулова есенция лютеница (!), сушен лавандулов цвят в торбички, пълнени с лавандула лилави възглавнички, бродирани с лавандулки покривчици и носни кърпички, рисувани с лавандула фаянсови плочки, дървени кутийки и разделители за книги. Някой тук сериозно е изтървал мярката. Бебешки лавандулови дрешки, нежно лилави хавлийки, рамки за снимки и тефтерчета, лавандулово шампанско за специални случаи, увито в лилава опаковъчна хартия и завършено с пищна лавандулова панделка, продавачка с лилава копринена униформа и бродирана на джобчето лавандула.

Завива ми се свят от лилавеещия интериор и натрапчивата горчиво-сладка миризма на лавадулова есенция. Понечвам да седна на диванче пред камината. Отщява ми се като откривам, че е отрупано с копринени възглавнички в цвят лавандула. Търся убежище в дамската тоалетна. Въпрос за един милион долара: в какъв цвят са фаянсовите плочки в помещението? А вратите, прозорците, стените? Мили боже, перденцата!? Кой пръв ще познае с какъв аромат е сапунът на лилавата порцеланова мивка? Ами ароматизаторъ, който услужливо ме пръсва на влизане? Вече няма клетка в тялото ми, която да не е пропита с лилав лавандулов екстракт.

Не знам дали е от филтрираната през лилавите перденца светлина или само така ми се струва, но дори очите ми са лилави в обрамченото с лавандулови мотивчета огледало. Доповръща ли ви се вече? На мен отдавна. Но окончателно ме изкарват от равновесие лилавите плюшени жирафчета. Замаяна и обезверена излизам навън да си повръщам кротко в градинката до лилавите петунии, току между виолетовите теменужки и лавандуловите храсталаци.

и още лавандули...

Неуместното оранжево на автобуса е балсам за помътнелите ми от лавандула очи.

Пак запрашваме в южна посока и пак слушаме горчивите коментари на разорения фермер. Този път минните компании са му криви. Не става ясно точно с какво, май просто заради неуязвимостта им към сушата и пясъците. Или заради неизбежният дуализъм на ситуацията. В Западна Австралия има само два начина за препитание – или си фермер, или си миньор. Както при социализма имаше работници и селяни. И всеки трябваше да е наясно към кои принадлежи. Няма средно положение. Има класово противопоставяне. “Левски” или “ЦСКА”. Комунист или седесар. Син или червен. Бял или черен. Едните вечно са трън в очите на другите. Мините и фермите са във вечна класова война. За земята, за ресурсите. За въжделенията на младите. Показното богатство на едните срещу вечно несигурното бъдеще на другите. Разточително бляскави небостъргачи и изгорени от безжалостно слънце пасища. Богат беден е проклятието-благословия на Западна Австралия. (Отбелязвам си наум за нищо на света да не признавам пред Иън, че работя за минна компания.)

Следващата ни спирка е в

малко китно градче с подвеждащото име Река Маргарет

Последно град ли е или река?! Все едно Русе да го кръстим Река Дунав или Бургас да стане Черно Море. Ми объркващо е. Освен това целият регион из който ще се возим през остатъка от деня – към 100 километра плодородна крайбрежна ивица, се казва също Река Маргарет. И за капак, даже реката в долината се казва пак Река Маргарет. Е, то бива, бива, ама чак пък толкоз! От едно мъни-и-нко мостче успяваме да зърнем съименничката на града. Кротка локвичка, превзета от разцъфтяли водни лилии. Толкова … Моне, че неволно започвам да се оглеждам за дългокосите девици с бели рокли и дантелени чадърчета. Местните хора подобаващо й викат ручеят на Маги.

Градецът има цели две улици посветени изцяло на негово величество туриста – кафенета, ресторанти, мотелчета, сувенири, галерийки, сладкарнички, аптеки и козметични салони, клубове по йога, грънчарски ателиета, кръчми, бензиностанцийки и пак – кафета, рсторанти, магазини. Картата на региона е набучена с винарни като като таралеж (по тия географски ширини май е по-редно да кажа “като ехидна”). Фермичките за лавандула, лалета, други цветя, скариди и пухкави агънца са мижи да те лажим, колкото да не изглежда че само с вино производство, винопиене и винонадпиване се занимава всичкото население на долината.

Ние скоро се присъединяваме в надпреварата. Автобусът отваря врати на зелена поляна под строен евкалипт, сред океани от лозя, надигащи деветбалово вълнение по околните хълмове. Слънце, птички и дегустация на вино. Какво му тряба на човек. Аз лично спокойно минавам и без Ферари с цвят червен. Особено, ако го замества бутилка мерло. Опитваме бели вина, опитваме червени, опитваме даже розови, пием ризлинг и за десерт – портвайн. Замезваме с винен шоколад, винено желе, сладко от портокалови корички с бренди и друго с маково семе и уиски. По рафтовете на винарната освен винени бутилки се кипрят бурканчета с люти чушки в марината от текила и лимонов сок, сладко от смокини в портвайн, боровинки в бренди, бутилчици доматен сос с бяло вино и мащерка. Дегустираме още някакви вина. Купувам си единственият безалкохолен продукт в магазина – мед от диви пустинни цветя. После светът внезапно се разхубавява, заблестява в златно сияние и животът става неустоимо предизвикателен. Даже двете стъпала на автобуса се превръщат в предизвикателство. В красиво и щастливо приключение. В сияещо вълнение. Дегустация на алкохол на празен стомах е новата ми лично тествана рецепта за бързодействащо безусловно щастие.

Изтрезнявам таман навреме, за да се включа в пикник – обяда пред пещерата на гигантите. Докато дъвчем усърдно се запознавам с канадката Патриша и тя веднага ми споделя с известно неудобство, че попаднала тук случайно, нямала представа каква е тази екскурзия и всъщност не си спомня изобщо да се е записвала за дегустация на вино, само искала да види монашеското градче Нова Норсия. Но както разбира от джобния си пътеводел вече сме на 600 километра от там. Дали ще ходим в Нова Норсия по-късно? Задавям се в усилието си да не се разхиля. Утешавам я, че дъщеря ми вече е обявила автобуса за отвлечен. Черпя я с ароматен мед и после атакуваме пещерата.

Мамутската пещера

е една от общо над тристата известни кухини и дупки в района на река Маргарита. Защо толкова много пещери на едно място, питам се аз на глас и получавам авторитетен отговор от ескурзовода. Защото в това австралийско ъгълче много вали. Традиционната рецепта за правене на пещери е: мидени черупки и дъжд. Комбинацията от варовикови скали – бивше океанско дъно – и много дъждовна вода неизбежно води до образуване на кухини, пропасти, цепнатини,сталагмити, сталактити и сталактони. Също и на капани за лов на недорасли мамутчета, оказва се.

Входът на пещерата е добре прикрит с пищна местна растителност, но все пак има поддържана просека за туристи. Вътре се ходи по дървени пътечки и мостчета (достъпни дори за инвалидни колички), има изкуствено осветление (даже цветно), високи платформи за снимки, изобщо – панаирджийска работа за туристи. Не че не е красиво. Напротив. Има си и подземна рекичка , и езерце, и милиони карстови образования. Даже в стъклени витринки са изложени кости на праисторически животни. Като тасманийски тигър да речем. Едно от характерните явления в карстовите терени са дупките, които започват като цепнатинки и с годините водата разяжда докато ги превърне в дълбоки кладенци и пропасти. В които падат по невнимание невръстни мамутчета и други непълнолетни гиганти. Фосилизираните им кости остават в пещерите с милиони години да служат за назидание и доказателство, че съвременните заблеяни професори и льохмани имат дълга предхуманоидна еволюционна история. И не ме разбирайте погрешно, не че няма истински пещери, в които се влиза с пълзене, плуване, катерене и прочие приключенски елементи. Има и то много. Просто на нас са ни избрали такава с парапети и осветление, вероятно заради очевидно нетрезвото ни състояние.

От свода на залите висят неизброими калцитни моркови, репички, чушки и прочие зарзават, свредели, макарони, кравешки вимета, завеси, воали, шалове и други вкаменени дипли – все стандартни, описани в литературата сталактитни образования. С две забележителни изключения – раззината крокодилска паст. Ама бая убедителна. И слонски хобот. Из нишите се спотайват в цветно осветените си зони обичайните гъби, молещи се фигури, монахини и други забулени особи, коринтски колони с пищни капители, панички, чашки, каскади, калцитни езерца. Централната, най-снимана фигура е на разпнат Христос – в естествен размер, много натуралистичен. Пошушвам на Патриша, че макар и да не стигнахме до Нова Норсия все пак сме видяли монаси и разпятие – туристическата й програма е изпълнена успешно.

Мамутската пещера

Вече си треперя нескрито от студ и тракам неудържимо със зъби, когато се измъкваме през нискораслата горичка и се товарим пак в автобуса. Следващата ни дестинация е крайбрежното градче Огъста. Сега, като има 320 километра Велика Южна Магистрала водеща директно от Пърт до

Огъста,

да не си помислите, че градецът е с нещо специален, важен или забележителен. Ами! Сбутан, кротък и обрулен е от океанските ветрове колкото си иска. На туристите им го пробутват за специален с твърдението, че бил най-югозападната точка на континента, ама на мен ми се вижда малко недоказуема тази претенция предвид недоизпипаната дефиниция за по- и най-югозападност. Другата му световна слава е, че тук се срещат два от световните океани – Индийският и Южният Ледовит Океан. Наричан също Южен Антарктически или само Южен. Ако ви се струва, че не сте го чували преди, не се притеснявайте – от ЕГН-то е. И по мое време го нямаше в учебниците. Всъщност официално е признат от световната научна и картографска общественост едва през 2000-та година. Направо си е плашещо като си помисля, че съм по-стара от някои океани и вече съм надживяла някои планети (пак според моите учебници слънчевата система имаше някога 9 планети, сега май никой вече не знае колко са).

Единственото видно с невъоръжено око преимущество на Огъста е гледката – синьо-сиви хоризонти на всички страни. Колко агенти по недвижими имоти в света могат да се изфукат, че са продали имот с гледка към два океана, а?! Тук всички.

Може и друга някоя забележителност да има Огъста, но ние ще я пропуснем – забързали сме се към

най-изпъкналата, най-югозападна точка на Австралия –  нос Лиюин (Cap Leeuwin)

И неговият фар

От зелена, кари-гориста местността край пътя постепенно става открита, свирепо брулена, негостоприемно камениста. Пейзажът се доминира от сиво море (Пардон! Океани), сиви скали, сиво небе, сиви храсти, вкопчили сивеещи коренища в сиви пясъци. Фарът ги развеселява с ярките си цветове – бяло и бяло.

Cape Leeuwin Lighthouse, Leeuwin Rd, Augusta Западна Австралия 6290, Австралия

Носът и фарът са кръстени на друг холандски кораб, прекосил тукашните морета (Упс! Океани.) през 17-ти век – Лиюин (лъвицата). Фарът е строен в края на 19-ти век. Исполински,строен, искрящо бял и надеждно указателен той бил първият знак, който идващите традиционно откъм Нос Добра Надежда кораби виждали при приближаването си към Австралийските брегове. Гледката от тераската край светлинното помещение си струва безкрайното изкачване по тясното вито стълбище и пронизващия вятър. Опитвам се да разпозная характерните черти на двата океана, да ги различа някак, но всуе – изглеждат ми еднакво униформено сиви като близнаци. На юг от нас, само на някакви си осем хиляди километра е южният полюс. При добър късмет от тераската могат да се видят китове или айсберги. Зависи от дефницията за късмет. В нашия случай късметът се изсипва отгоре ни под формата на ситен леден неприятен дъждец. Скриваме се в автобуса. Докато загърбваме нос Лиюин случаен слънчев лъч се промъква през облаците и най-после океаните-близнаци се издават с различните си модни предпочитания и вече мога да ги разпозная: Индийският се кичи със слънчеви зайчета, Южният Ледовит – с дъга-кариока. Далече навътре досами хоризонта с вижда малко островче, незабележително с нищо друго, освен, че е абсолютният антипод на Ню Йорк.

Фарът на нос Лъвицата (Leeuwin), Австралия

Планът е да вечеряме точно на залез слънце в ресторантче в

Бъселтън

край най-дългия дървен кей в южното полукълбо, но както е известно, хората предполагат, автобусите разполагат. С други думи, не стигаме навреме. Т.е. пак си вечеряме и пак край кейчето, но без залез над Индийския океан. Затова пък с панирана риба, скариди на скара и телешки стек – Австралийска класика “Сърф и торф”. И с още вино. Двукилометровото извито на дъга кейче тъмнее сред белите проблясъци на прибоя в сумрачината на лятната вечер. Китайската автобусна общественост се справя със западняшката храна и вилици със завидна сръчност. Няколкото вегетарианци в компанията зобят пържени картофки. Иън ми разказва за голямата драма на семейството му – единственият му брат станал миньор. Аз се старая да не оставям устата си празна, за да не се изкуша да кажа нещо и току-виж се издам, че работя за минна компания също. Хрупам скаридки и кимам с разбиране.

След Бъселтън се връщаме на Великата Южна магистрала

и отпрашваме най-после на север, към Пърт. Обаждам се на най-близката си роднина да я успокоя, че няма нужда да събира пари за откупа ми – да не бърза да продава китарата и лап-топа си, двете ѝ най-ценни притежания.Обещавам да й запазя малко винен шоколад, ако прекрати подигравките веднага. Детето любезно изслушва целия ми доклад за лавандулите, пещерата, океаните и скаридите, макар че в Бризбън вече е почти полунощ.

Иън настоява с професионална куртоазия да ме закара до хотела, което за мое огромно разочарование не впечатлява ни най-малко пиколото – отваря ми вратата и ме поздравява невъзмутимо, все едно съм слязла от най-обикновено такси, а не от чудовищно грамаден покъртително оранжев автобус. Чак в хотелската стая окривам, че освен мед и шоколад съм си купила цели две бутилки мерло. Бога ми, не си спомням. Трябва да съм била много пияна. Все пак имам повод за удовлетворение – поне не е лавандулова възглавничка. Или лилаво жирафче.

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австралия – на картата: