Категория: Изабела Шопова

„Как се пишат четивни пътеписи“ – някои глави 5

„Как се пишат четивни пътеписи“ – някои глави

Днес отново ще ви представя избрани части от книгата на Изабела Шопова „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“, която предстои да бъде издадена от Колибри

Това че в края съм сложил линк, така че да можете да си свалите цялата книга, не значи, че няма да си я купите и после от книжарниците, нали?

Днешното съдържание:

  • Талант или занаят?
  • Скучният пътепис 
  • Пътеписният жанр
  • Защо да водим творчески дневник?

Приятно четене:

Талант или занаят?

 

Изкушавам се да започна с многозначителната и дълбоко философски звучаща фраза „Има безброй мнения по този въпрос“, но истината е, че възможните варианти, а съответно и мнения са краен брой и просто математически не биха могли да бъдат повече от 101. Като първото е: сто процента талант, второто:  1 процент  труд и 99 процента талант, третото:  2 процента труд и всеки-може-да-сметне-колко процента талант и така нататък до сто и първото: сто процента труд. Елементарна аритметика. Но лошата новина е, че ако и 101 да е крайно число (реално, просто, цяло и положително, ако държите да знаете), все пак в изобилието от  отговори все така няма формула за правилен такъв. Няма от кого да препишем и всеки един от нас трябва да намери собственото  си талант-бъхтане съотношение с налучкване.

Моето се оказа някъде между 0 и 1 процента талант и каквото-там-остава-до-100 процента  къртовски, болезнено непосилен труд. Може би затова не вярвам в таланта. (То като стана дума аз и в летящи чинии и световни конспирации не вярвам, но това май пак не е по темата. Нищо де, летящите чинии винаги събуждат читателски интерес.)

Дори и неверник като мен обаче трябва да признае, че никой стойностен творчески акт не минава без алхимията на вдъхновението. Без божествената намеса на просветлението. Безспорно е, че вдъхновение е нужно за създаване на качествен, четивен, нескучен пътепис, но е наивно да се очаква, че само по себе си е достатъчно. (Ако пацифистично се надявахте да минете без убийства, само с малко вдъхновение – забравете! Няма да стане!) Вдъхновението е идея, нематериален, личен, субективен  феномен. За да се превърне то в литературна реалност, да се материализира и да стане достъпно за другите е нужна конкретика, специфичност. Нужни са думи, граматика, факти, знания, препинателни знаци, структура, стил. Нужни са умения. Практика. И дисциплина.  Също както героинята на Люк Бесон  Никита има нужда от оръжеен арсенал, алиби, бойни умения и тактическа подготовка, за да си върши добре работата.

Както виртуозното музикално изпълнение се постига с безкрайни повторения и доусъвършенстване, озарени от искрата на таланта, така добрите пътеписи са продукт на много труд, но и малко вдъхновение.

“Писането е изтощителен спорт и сложно изкуство. За да се справяш добре, трябва да поддържаш форма. А формата изисква постоянни упражнения – както на ума, така и на пръстите.” – твърди Йосип Новакович в „Курс по творческо писане. Стъпка по стъпка“(Сиела, 2012) Интересно, ама и той не споменава нищо за талант. И формулата му звучи потресаващо невдъхновяващо – съвсем като безкрайните упражнения по пиано – кошмарът на едно детство.

Спорно е дали човек може да се научи на творческо писане. Независимо дали става дума за кратки курсове, магистратури, учебници, ръководства  или самоучители. Както казва Стивън Кинг в „За писането: мемоари на занаята“: „Вълшебни тайни на писането няма.“ (Това май вече го цитирахме, но повторението в никой случай не го омаловажава) Ако някой обаче вече пише, той със сигурност може да се научи да го прави по-добре. По думите на писателката Елизабет Костова ( в „Митът за творческото писане: може ли да бъде преподавано?“): “Творческият талант не се преподава. Той е вътрешна сила у хората, подтик, който е по-изявен у едни, отколкото у други. Но самото писане или някои негови страни може да се развиват чрез преподаването.” (Е, добре де, тя може и да има талант, затова го споменава.)

С други думи, писането на добри пътеписи е вдъхновено занаятчийство. И хладнокръвно убийство, както вече стана дума. На скуката, шаблона и досадата. (Опа! Убийствата вече станаха три – този самоучител се превръща в истински бестселър. Остава само да вмъкна малко съспенс, вампири и еротика.) Вдъхновението се търси, а занаятът се учи. (Убийствата се подготвят старателно.)

Скучният пътепис

 

Ако ще се занимаваме тук с техники и практически идеи за убийство на скуката (и евентуално еднообразието, досадата, шаблона и посредственоста – забелязвате ли как майсторски увеличавам броя на жертвите? Дорде стигнем до края, този самоучител ще се е превърнал в едно лексикално Ватерло.), редно е първо да опознаем жертвата си, нали? Би било полезно да знаем как изглежда тя, какви са навиците й, къде можем да я намерим, как да я разпознаем, кои са приятелите й и как да я уязвим.

Добре, ще ви подскажа малко.

Има няколко класически варианта на пътеписи, които никой не иска да чете:

  • Личен дневник – документиране на автобиографични и технически факти в хронолoгичен ред с отбелязване на дати, време, изминати километри, състояние на атмосферата, консумирана храна, имена на хотели и прочее данни. Подобни документи може да имат някаква научна стойност според това каква и доколко систематичнa информация са събрали, но нямат нищо общо с удоволствието от четенето и литературата.  Всички сме ги срещали: “Днес станах в толкова часа, това ядох, там отидох, това видях, вечерях, пих бира, гледах телевизия, измих си зъбите и си легнах.” И така – монотонно, безсъбитийно, еднообразно продължава всеки следващ ден от “незабравимото пътуване”. Със сигурност интересно четиво за личния психиатър, може би за мама, която се тревожи за здравословното ни състояние и ще се радва да научи, че се храним редовно и си мием зъбите, но определено извън интересите на всеки друг потенциален читател.

 

  • Семейна ваканция – това пък е типът, който всички помним (и ненавиждаме) от детството си, когато е трябвало търпеливо да кротуваме и пазим тишина, докато роднини или съседи показват снимките си от семейната екскурзия: “Тук сме ние на плажа, тук е Петьо на пързалката, това сме ние в лодката, това са децата пред хотела…” Извънконтекстно, aбсолютно, стопроцентово егоцентрично представяне на пътуването като низ от снимки и бегли споменавания на места с главния герой в кадър. Прекалено много лична и биографична информация. Никаквa възможност за читателя да участва и съпреживява.

 

  • Енциклопедична статия  –  фактологически точна, обективна информация, пoднесена без никакво лично изразено мнение, в стил Извадка от Уикипедия, авторът се е дистанцирал толкова от текста, че читателят изобщо нe го среща: “Градът е на толкова  километра от столицата, с еди-колко-си жители, разположен на брега на планинско езеро, с такава-и-такава надморска височина,център на туристическата индустрия, има плажове, музеи и европейска архитектура, родно място на еди-кого-си …” . Съвсем подходящ стил за енциклопедия, пътеводител (но само в страницата за обща информация)  или учебник по география (тях и без това никой не ги чете), но гарантиран убиец на читателския ентуасиазъм във всеки друг тип четиво.

 

  • Статично описание по картина – да, вярно е, че по определение пътеписът включва и географско описание, ама само включва, не бива да се изчерпва с описанието, каквото правeхме някога в детската градина: “Есен е. Листата на дърветата са жълти. Клоните са черни и голи. В небето има прелетни птици. Пада дъжд. Дъждът е студен. Алеите в парка са кални. Пейките край алеите са пусти. Вятърът носи жълти листа. …” и така четири дълги параграфа. Няма нищо лошо в описанията, но те забавят действието, превръщат разказа в статичен и трябва да се ползват с мярка. В края на краищата точно за такива случаи си имаме фотоапарати.

 

  • Фотоизложба – с навлизането на все по-лесни за ползване фотографски технологии и електронно базирани медии все по-често се срещат “пътеписи” в стил: “Тази седмица бях в Прага” и поредица от снимки с кратки надписи: “Площадът. Църквата. Фонтанът. Гарата. … ” и т.н.  Такъв тип творчество може би импонира на любителите на фотографията, подходящ е за личната ни страница във Фейсбук и семейния албум. Читателите на пътеписи обаче очакват друго. Името на жанра е “Пъте-пис”, което вече поставя условие – трябва да включва писане. Дори по-визуално ориентираните синтезни жанрове като Фото-разказ и Фото-пътепис също предполагат текстът да изразява личното авторово отношение, оценки, преживявания, да предлага факти и невизуална информация, освен фотосите.

Избягването на гореизброените стилове-капани не е гаранция за писане на увлекателни пътеписи, но е добра стартова позиция и със сигурност ще намали вероятността някой читател да заспи над творението ни. (Което вече е постижение като с е има предвид, че аз например обикновено чета вечер преди лягане, когато на практика едва си държа очите отворени.)

Добре, разбра се вече, че дефиницията за скучен пътепис е: “нещо което никой не иска да чете”,следователно би трябвало да е сравнително лесно да дефинираме интересния, не-скучен пътепис като: “това, което читателите искат да прочетат”.  А, какво е то?

Отговорите са толкова, колкото и читателите, разбира се, но според  едно проучване на интересите на австралийската читателска публика от 2010-та година, най-много са любителите на “нещо с напрежение, динамика, загадка в сюжета, с интересни герои, описания на екзотични места, любопитни факти, забавно, не твърде дълго и без много дълги думи”.

Ами, то излиза, че читателските очаквания към пътеписа не се различават особено от тези за романа, криминалето, фантастиката, детските книжки и на практика всеки друг литературен жанр.

Самостоятелна работа:

  • Направете анкета сред близки и приятели (а защо не и случайни минувачи) на тема: Какъв е интересният пътепис? Какво харесват и какво не харесват читателите. Подредете читатeлските критерии по важност, напечатайте ги и ги окачете на видно място в работния си кът. Старайте се да ги следвате в бъдещите си текстове. (Ако ли  пък не ви харесват, забравете ги. Коя съм аз в края на краищата да ви давам тон в живота?!)

 

  • Помислете за любимите си книги – можете ли да ги опишете като пътеписи, но с допълнителен елемент (на драма, фантастика, екшън)? Какво е това което най-много харесвате в тях? Как може любимият ви аспект да се включи в пътепис?

Пътеписният жанр

 

Що за животно е всъщност пътеписа? По какво се рабира, че това дето го четем или пишем е не друго а пътепис? Какво задължително трябва да има в един пътепис, за да е той такъв?

 

Ами,  дефиницията на пътеписния жанр, оказва се, е толкова опростена, че позволява почти пълна свобода в избора на структура, форма и изразни средства. Според Уикипедия “Пътеписът е сравнително кратко литературно произведение, включващо описание на пътуване или място.” Български онлайн тълковен речник го определя като: „ дума от мъжки род, Съчинение, в което се описват неща, видени по време на път; пътни бележки.“ Или според други източници: “съчинение, описващо пътуване до определено географско място“. Следователно всичко включващо описание на пътуване или място е пътепис.

 

Достатъчно ли е обаче само описанието на мястото, за да стане пътеписът добър? Май не. Защото ще липсват другите елементи, които читателят  смята за необходими за всяко интересно четиво – напрежение, динамика, загадка, образи, сюжет, забавление, стил. Такъв тип пътепис, който предлага само описание се нарича (не забравяйте да се изненадате) описателен. И честно казано, не е сред любимите на читателя текстове. (Като запален читател на пътеписи гласувам с две ръце – не ми е любим. Хич!)

 

Най-общо пътеписите могат да се класират в 4 групи – описателни, инструктиращи, емоционални и повествувателни. Първите се фокусират върху описанието на мястото и фактите (мислете си за учебник по география), вторите обикновено се наричат пътеводители и предоставят съвети и указания за пътуващите(спомнете си препоръката да си носим хавлия за баня в „Пътеводител на галактическия стопаджия“), емоционалните се занимават преди всичко с усещанията, преживяванията и субективното възприятие на автора, повествувателните извеждат на преден план някакъв сюжет.

 

Разбира се, пътеписът може да притежава и всяка възможна комбинация от четирите елемента по-горе (общо 11, ако се чудите колко са – също реално, просто и положително число). Добрите пътеписи обикновено са точно такива – амалгама от описателност, факти, емоции и сюжет.

 

Съвременната литература изобилства от примери на синтезни продукти, свързани по някакъв начин с пътуване, но излезли далеч извън простото описание на пътешествието и на светлинни години от старомодната хронологично-последователна постъпателност на класическия пътепис. Пътеписи, превърнали се в литературна класика:

 

Най-популярният български пътепис  “До Чикаго и назад” е класика в родната литература и се изучава в училище не заради описанията на американските градове и Чикагското световно изложение, а защото Алеко Константинов е разчупил рамките на  жанра, използвал е предоставените му от пътуването възможности за съпоставка и дефиниране на българската идентичност чрез контрастите на културния сблъсък, превърнал е пътеписа в анализ на българската народопсихология.

 

“Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг е философски трактат, търсене на истината за същността на битието, поднесен под формата на разговори със себе си по време на пътешествие с мотоциклет пo второстепенните пътища на Америка.

 

“По пътя” на Джак Керуак е отново разказ за пътуване – двама приятели, пияници, любители на джаза пътуват на автостоп –  но  е и емблематичен  портрет на културaта на ‘битниците’,  библия на цяло едно поколение, американска литературна класика, която се изучава в колежите.

 

“Пътешествие с Чарли” на Джон Стайнбек – едно от най-прочутите пътешествия в историята на литературата.  Подзаглавието “В търсене на Америка” описва съдържанието – разказ за преоткриването на родината на големият писател, който пътува през затънтени странични пътища и споделя разсъжденията си за хората, които среща и всичко, до което се докосва. Това, което прави книгата велика, е и бликащият от всеки ред хумор.

 

“На сватбено пътешествие с брат ми” на Франц Везнер е автобиографичен разказ за усилията на млад мъж да започне отново и препострои живота си след като е изоставен от бъдещата си съпруга пред олтара, осъществявайки вече  предплатеното сватбено пътешествие с брат си. Хумор, болка, мъжки откровения доминират над описанията на европейски, азиатски и южоамерикански градове и маршрути.

 

“Улица без име” на Капка Касабова е автобиографично пътуване към себе си на млада жена, осъществяваща туристическа обиколка в родината си, години след като е емигрирала. История, културни феномени и лична драма се развиват в рамката на описания на българските градове и региони.

 

“Моето семейство и други животни” на Джералд Даръл разказва за преживелиците на британско семейство на остров Корфу, за взаимоотношенията на братята, сестрата, майката, местното население и  животинския свят на острова.

 

“Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт е автобиографичен разказ за търсенията на млада американка след разпадането на брака й, за развенчани илюзии, кулинарни приключения, мистични откровения и в крайна сметка срещата й с нова любов. Също и разказ за пътуването й в Италия и Южна Азия.

 

“Пътешествия с леля ми” на Греъм Грийн има криминален сюжет и елементи на драма, развиващи се под формата на разказ за няколкото пътешествия на главния герой-пенсионер с възрастната му леля.

 

“Под тoсканското слънце” на Францес Майес е автобиографичен разказ за осъществяването на отдавнашната мечта на двама американски университетски преподаватели да живеят в автентична италианска вила, за перипетиите им при реставрацията, за срещите им с местните хора, за кулинарията и архитектурата на Тоскана.

 

Пътеписът може да включва и фантастика, какъвто е случаят с “Американски богове” на Нийл Геймън. Или еротика, както прави Набоков в „Лолита“. (Ето, че успяхме да вмъкнем малко еротика в самоучителя за пътеписи и убийства. Сега вече уверено вървим към топ-класациите. Рекордните продажби са ни в кърпа вързани.)  Какво друго е “Властелинът на пръстените” ако не пътепис с елементи на героика, философия и драма? Или “Билбо Бегинс – натам и обратно”. Ами „Пътеводител на галактическия стопаджия“?  Изобщо всички сюжети, които се въртят около космически пътешествия, завладяването на далечни звезди и планети са по същество пътеписи, но за измислени места. (Не сте ли съгласни?) Пътеписът успешно се вмества дори и в поезията, както от векове доказва омировата “Одисея”.

 

И без повече примери е ясно, че пътеписът е една от най-благодатните форми за литературно творчество, позволяваща свобода и интегриране на различни жанрови форми. Ако заимствам думите на писателя Илия Трoянов (в „С какво се храни повествуванието: за връзката между проучването и художествената проза, лекция, 2011) пътеписът е  “лексикален тьорлю гювеч… Към него могат да бъдат добавени всякакви продукти в зависимост от сезона, възможностите и съдържанието на хладилника ви. Затова по дефиниция всеки тьорлю гювеч е уникална композиция.”

 

За да пишем четивни пътеписи трябва само да се запитаме какво искат да четат нашите читатели и да интегрираме описанието на пътуването си със съответните очаквания. Криминалета и мистерии? Никакъв проблем! – започваме разказа за пътуването с нещо странно, необичайно и на пръв поглед необяснимо (убийството винаги е добро начало, но и по-малко драматични загадки вършат работа, така че не бързайте да убивате шофьора на автобуса с непоносимия музикален вкус – оправданията, че спешно ви трябвала жертва за качествен пътепис не минават в съда), което да намери решение в края на пътуването. Мистерията може да бъде загубен багаж, откраднат портфейл, странно явление, нечие необичайно поведение, грешен адрес, на практика всичко, което авторът избере да представи като необичайно, любопитно или необяснимо.

 

Кулинария и здравословно хранене? Всеки пътепис може с лекота да се превърне в изследване на хранителните навици на местните хора, на спътниците ни, в интересна колекция от екзотични рецепти, в серия от кулинарни експерименти (с приключенски елемент в моментите на несполука), в есе върху историята и разпространението на някое ястие (Виж кулинарно-историческите етюди на Ясен Бориславов в „Боб и метафизика“, Сиела, 2004)

 

Приключения? Това също е лесно – приключение е всичко, което не е обичайно, ежедневно и банално, а при пътуване такъв е на практика всеки миг. Ако все пак ни се струва, че няма достатъчно приключенски дух в нашето добре организирано пътуване без загубени куфари и откраднати портфейли, приключенският елемент може да се въведе изкуствено. Като си поставим лични предизвикателства – да изходим всички туристически пътеки в даден район, да видим на всяка цена Мона Лиза, въпреки ограниченото си време, да пием кафе край Сена, независимо от дъжда, да изкатерим Олимп, да покараме колело в Амстердам, да опитаме автентична виетнамска кухня, да се научим да танцуваме танго в Аржентина, да научим (и използваме) фрази на местния език  или  да издирваме нещо – интересни имена на улици, или място от специфичен интерес за нас, рядък животински вид, архитектурен елемент или уникално местно културно явление. Броят на възможностите е ограничен само от нашето въображение и дързост. Не бива никога да подценяваме мотивиращата сила на: „Кой, аз ли не мога?!“ Достатъчно е само да се самопредизвикаме.

 

Няма значение дали наистина ще успеем в приключенското си начинание, важно е да разкажем за опита и преживяванията си. Успехите и неуспехите на издирването, покоряването или тоталния провал пред лицето на предизвикателството са еднакво вълнуващи за читателя, който споделя същите интереси, за читателя, който не споделя интересите ни, но обича предизвикателствата, за читателите, които си умират да похихикат над чуждите неволи и на тези, които съчувстват на несгодите и неволите ни. Ами, даже и да нямаме никакви други читатели, ние вече си осигурихме доста прилична популярност, нали?!

 

Разбира се, остава все още отворен въпросът  ръководствата и самоучителите пътеписи ли са или не са? Я да видим! Има ли тук нейде в този текст описание на пътуване или място? Има! Той целият е разказ за пътуването през творческия процес на пътеписа. Има ли герои, сюжет, еротика, убийства, удивителни знаци и съвети? Има! По много от всичките. Значи е пътепис – хем описателен, хем инструктивен, хем емоционален, хем повествувателен. По всички критерии на издателския бизнес  е даже и бестселър.

 

Самостоятелна работа:

  • Анализирайте пътеписите, които харесвате в жанрово отношение – как са въведени  елементите на други жанрове? Можете ли да използвате същия подход в своите текстове? Как би изглеждал разказът за последното ви пътуване, ако е прeдставен като жанров хибрид? Напишете го.

 

  • Колекционирайте в творческия си дневник идеи за жанрови смесвания, които срещате в литературата. Връщайте се към тях, когато вземате решение за жанровата обособеност на своите текстове. Кои комбинации са популярни? Какви комбинации още не са експлоатирани?

 

  • Може ли пътеписът да се представи като готварска рецепта, инструкции по безопасност, съдържание на лекарствена опаковка? Можете ли да го напишете в рими? Или като детска приказка? На програмистки език? (За малко да напиша „на Фортран“, ама се усетих, че всички програмисти ще ми смеят. Е, добре де, не всички – само динозаврите от моята историческа епоха, които знаят какво е Фортран, ама все пак.) Като математическа задача? От онези текстовите, дето най ги мразехме в училище – каква невероятна възможност за отмъщение, а?! (Вярно е, че учебниците по математика не са широко признати за литературен жанр, но то е само защото никой още не се е осмелил да експериментира литературно с  характерните им изразни форми. Казвам, ви, това е нашият уникален шанс да се обезсмъртим. Дерзайте!)

 

Защо да водим творчески дневник?

 

Както вече стана дума талантливото писане е комбинация от вдъхновение и много труд. Вдъхновено занаятчийство с други думи. И ако уменията се усвояват, то вдъхновението трябва да се търси, преследва, предизвиква, провокира, разпознава и улавя. Творчeският дневник е ловното оръжие на писателя. Основно оръдие на труда на заклетия убиец на скуки, досади, изтъркани шаблони и клишета.

Журнал на пътешественика, приключенски дневник, тетрадка за идеи – няма значение как ще го наречем – е най-важният инструмент (в комплект с молива) на пътеписането. Като фотоапаратът за фотографа. Като снайперът за Никита. Като мрежата за рибаря. В него ще ловим вдъхновение и идеи.

Как ще ги ловим? С каква стръв и какъв калибър?

Пътуването е източник на вдъхновение, но в същото време богатството на събития и емоции означава, че голяма част от впечатленията се губят, затрупани от по-значими и по-скорошни такива. Дори най-силно емоционалните събития, за които си мислим че никога няма да забравим, скоро избледняват в паметта ни и се превръщат в кратка редактирана версия на случилото се, по-бедна на детайли от реално преживяното. След достатъчно дълго време всяко пътуване може да се сведе до бай-ганьовото “Хора, къщи, салтанати”. Дневникът предоставя възможност да уловим на хартия (или в електронната памет на лаптопа) ефимерното моментно вдъхновение, предизвикано от емоциите и откривателството на пътуването.

Ако разчитаме само на фотографиите рискуваме да пропуcнем да документираме невизуалните (често по-вълнуващи и въздействащи) аспекти на мястото – аромати, вкусове, звуци, движение, настроения, коментари нa спътници, и да забравим да ги включим в пътеписа.

Малкото тефтерче и молив ще ни позволят да документираме преживяванията си дори, ако батериите на фотоапарата (телефона) се намокрят или изтощят, ако електронните устройства се повредят в необичайно ниските (или високи) температури, в резултат на неволен удар, изтърване или замърсяване. Оръфано лично тефтерче е много по-малко вероятно да бъде откраднато.

Изборът на думи е често повлиян от моментното ни състояние, което означава, че след време, когато емоцията е отшумяла не бихме описали мястото и събитието със същите изразни средства. Документирането на хрумналите ни в момента на пътуванeто изрази, сравнения и думи позволява по-автентично, по-живо възпроизвеждане на детайлите в бъдеще, придават убедителност на пътеписа и му дават интересна лична перспектива, която допринася за създаването на уникална, неповторима атмосфера на разказа.

Например, като си разказвам ей така, в добро настроение и мирно състояние на духа за пътешествията с най-милото на сърцето ми го наричам предимно Коте, Мило, Мамо като в: „Как спа, коте? Ще закусиш ли, мило? Няма да е зле да се срешеш, мамо.“  Обаче, като ми се мотае, звери, заяжда и зъби в  тъмното  в 5 часа сутринта, докато аз недоспала и истерична отчаяно се опитвам да натъпча неприбрания й багаж в чантата (поне два номера по-малка от нужната за целта) и препускам като товарен кон надолу-нагоре по стълбите на хостела, моля сърцераздирателно шофьора на автобуса (и всичките други ранобудни пътници) да ни изчака и за сто и найсти път настоявам с режещия стомана глас: “Бояна, МОЛЯ ТЕ, тръгни!“ о, какви извори на вдъхновение се отприщват тогава, какво изобилие от нарицателни, обръщения и определения! Какво словесно богатство! То не са само Дивак, Нахалница, Неблагодарница, Марда и Поспалана, има също и Ураган, Тайфун, Фъртуна, Извънземно, Проклетията, Принцесата с огнемятащите очи, пръкват се  Госпожица Сарказъм, Змията в пазвата ми, Вселенското зло, както и някои други, които не мога да споделя с широка публика поради страх, че майка ми ще се откаже с „Държавен вестник“ от мен. В интерес на истината не мога и да повярвам, че са ми хрумнали, ама доказателството е в творческото ми тефтерче – черно на бяло (синьо на розово в случая, добре де – всички имаме право на мимолетни моменти на безвкусица от време на време).

Други кандидати за увековечаване в писателския дневник са конкретни, специфични факти като имена, дати, цени, разстояния, названия, които се помнят по-трудно, а в същото време са много полезни за придаване на убедителна документалност на разказа. (Ако случайно имате фотографска памет и никога нищо не забравяте, идете на психиатър вместо да ми се фукате тука колко добре помните, или просто станете слон! Уверявам ви, че не сте типичния писател на пътеписи. Типичните хора забравят.)

Специфични думи, жаргон, произношение характерни за мястото или хората, които срещаме, може лесно да се забравят (виж обясненията в скобите по-горе), но записани и възпроизведени допринасят за триизмерността на разказа и героите, пренасят читателя в различната реалност чрез различния език.

Освен другите си прагматични аспекти воденето на записки има също ефект да възпитава и развива умението на писателя-пътешественик да извлича важното, характерното, да открива интересния детайл, необичайния ракурс, неповторимия нюанс.

Тефтерче с твърди корици е предпочитанo от едни, лаптоп, i-pad, диктофон или елегантно подвързана тетрадка е изборът на други. С бели листи, с дати, с водоустойчиви корици или с картинки и парфюмирани страници дневникът неизбежно отразява личните потребности нa ползвателя си и трябва да е съобразен с неговия (нейния) стил на работа. Често предпочитаният формат се открива с експериментиране.

Моят първи творчески дневник беше подвързан в изкуствена кожа годишник – А5, с 400 ситно разграфени страници. Бързо установих, че е твърде голям и тежък, за да го нося в джоба си, в резултат на което записвах идеите си само постфактум, в края на деня, или даже дни след пътуването. Непосредствеността на моментното впечатление се губеше в процеса. Лекото тефтерче с меки корици и спирален гръб, което го замени, се разпадна скоропостижно, неспособно да устои на честото прелистване, вадене и прибиране в претъпкани джобове и раници, редовни бани с дъждовна вода, случайни изтървания в локви и спорадични разхубавителни процедури с горещо кафе.

Перфектният творчески дневник – хем удобно малък, хем вандалоустойчив – открих случайно. Колеги ми подариха за спомен, елегантно тефтерче с бели страници и магнитно закопчаващи  корици. Абсолютно незаменимо! И до ден днешен напразно се опитвам да намеря по книжарниците нещо толкова съвършено пригодено за моя маниер на писане и пътуване. Наложи се да премина към по-скромни (но затова пък масово произвеждани и разпространявани) тефтерчета с размер на цигарена кутийка, твърди корици, страници от рециклирана хартия и простичка, надеждна ластична закопчалка.

Писалото ми също еволюира от химикал, чието мастило неизбежно изтичаше в джоба ми, или свършваше в най-неподходящия момент, точно когато съм вдън гори тилилейски, на три дни път от най-близката книжарница, замръзваше в минусовите температури на ледника или отказваше да остави следа върху прогизналата от вилнеещия тропически циклон хартия, запецваше от песъчинките на океанските плажове или се повреждаше в адския зной на пустинята. Сто и един подобни инциденти ме научиха да предпочитам молива.  И да нося винаги  два.

След като сме се убедили вече в необходимостта от водене на записки по време на пътуването, избрали сме подходящ формат за творческия си дневник, като не сме забравили и да го метнем в багажа си, ето някои правила за употребата му:

  • Носете го винаги със себе си и си създайте навика да го ползвате. Постоянно. Както мобилния телефон, който винаги ни е под ръка.

 

  • Използвайте всеки тих (или скучен) момент по време на пътуването, за да преглеждате и допълвате записките си. Дори най-вълнуващите приключения изобилстват с такива мигове – докато чакате сервитьорката да ви донесе поръчката, на опашка пред паспортна проверка на летището, в автобуса, вечер в хотела, докато си почивате на пейка в парка или следвате екскурзовода в музея.

 

  • Датирайте записките си. Хронологично подредените бележки позволяват да се установи и възпроизведе последователността на събитията, да се правят сравнения с други факти и събития, чиято значимост може да ни е хрумнала едва след края на пътуването. Отбелязвайте си датите ( и годините!), съвсем приятелски ви съветвам.

 

  • Пишете четливо (доколкото позволяват обстоятелствата) Нищо не може да се сравни с яростта и безсилието на писател, неспособен да разчете собствените си мъдри мисли. (Повярвайте на патило.) Ясно е, че нечетливата дума е единствено подходящата, гениална и абсолютно незаменима, но по никой начин не можете да си я спомните, нито да разгадаете криволичещия шифър на собствения си почерк.

 

  • Събирайте между страниците на дневника малки сувенири – билети от градския транспорт, музеи, брошурки, карти, картички и други артефакти, които може да се окажат впоследствие неоценим източник на идеи или да отключат позабравени спомени и впечатления. (Внимавайте с хербаризираните растения – контролът върху изнасянето и внасянето на органични материали от някои континенти/ страни/ паркове/ региони е много строг. Изсушеното между страниците на тефтерчето ви цвете може да се окаже източник на неочаквани проблеми и главоболия на митницата.)

 

  • Винаги записвайте имена на градове, улици, хотели, екзотични ястия, хора, които срещате, интересни факти, дати. Трудно е да се повярва, но! не всичко може да се намери в Гугъл.

 

  • Записвайте интересни думи, изрази, сравнения, вицове и разговори, необичайно произношение, жаргон или специализиран термин, които чувате за първи път или пък уж знаете, но сте позабравили.  Ако нямате нужда от тях по-късно, може просто да ги пренебрегнете, но ако ви потрябват ще ме споменавате  с добро.

 

  • Създайте си навик да търсите и записвате всевъзможни идеи за необикновен ракурс – на малкото дете в музея, на катеричката в парка, на китайският турист, който не говори  езика и не разбира думичка от обясненията на екскурзовода, на облака в небето. Този тип бележки превръщат дневника в неизчепаем източник на вдъхновение.

 

  • Рисунки, скици, схеми (ако имате приоритет към визуално мислене) са също много полезни. Една картинка често замества хиляда думи. Не е нужно например да се карате продължително с неуслужливия, некомпетентен китайски продавач на билети, който отказва да смени резервацията ви и да рискувате да ви арестуват в Народната република. Вместо това можете да му нарисувате издевателски шарж в тефтерчето си, докато пиете 17-то си кафе и чакате търпеливо – с брадавица на носа и коса като от евтин трилър. (Като съм ядосана съм страшно талантлива художничка.)

 

  • Селекционирайте и приоритизирайте бележките си. Наложете си ограничения – не повече от една страница за един музей или един площад, или летище. Избирайте важното, интересното, различното. Принципът “Mалкото е повече” важи тук с пълна сила. Съобразете се с вече избраната тема на пътеписа или със собствените си интереси – ако ще пишете кулинарен пътепис е подходящо да преписвате (или откраднете) менютата на заведенията, в които се храните, да събирате рецепти, да правите списъци с екзотични подправки и невиждани плодове по пазарите. Но това едва ли е най-удачният избор за детайли и специфика, ако ще пишете за архитектура, градинарство, риболов, спортно събитие, концерт или адреналиново приключение.

 

  • Ако се притеснявате, че личният ви дневник може да попадне във вражески ръце и чужди очи да блудстват с най-съкровените ви мисли, да откраднат най-ценните ви идеи, да се подиграят и гаврят с дълбините на чувствата ви, измислете си таен код и се упражнявайте да пишете с шифър. Гарантира абсолютна сигурност за тайните на личността ви и е много е забавно! Първия ден. После неизбежно ви омръзва, забравяте шифъра, и то точно когато най-много ви трябва, псувате отчаяно известно време,  скубете си косите и накрая философски решавате, че грозният  почерк, от който другарката Янчева  в първи клас не успя да ви отучи е достатъчно добре кодиран и така. Пък и колко души в света въобще четат на български, к’во толкоз?! Проблемът е решен и тревогите за неприкосновеността на личните ви мисли отпадат.

 

  • Използвайте записките в дневника, когато пишете пътеписите си. Това звучи твърде очевидно, но от опит знам колко  е лесно да се пренебрегнат ситно изписаните трудно-четливи страници или купчина смачкани хвърчащи бележки. В резултат  интересни идеи, вдъхновени от силата на преживяването  се губят по невнимание. Нужна е дисциплина за водене на дневника и още повече инат и дисциплина за консултиране с него.

 

Самостоятелна работа:

  • Съберете всички сувенири от последното си пътуване (снимки, билети, картички, записки, мидички, шишарки, камъчки, касови бележки, видео-филми). Разгледайте ги отново и се опитайте да прецените кои от тях ви помагат да си припомните най-много детайли, съхранили са най-добре атмосферата на преживяването. Защо? Направете списък с най-важните за вас и при бъдещи пътувания се стремете да събирате повече свидетелства от този вид. (Внимавайте обаче с камъните –свръхбагажът се таксува скъпо и освен това може внезапно да ви се сторят неподходяща декорация, когато след десет години се преместите в ново елегантно жилище. Да не говорим, че са болезнени, ако благоверната започне да ви замеря с тях.)

 

  • Направете си/купете си/ откраднете си и си водете творчески дневник. Дори когато нe пътувате. Носете го винаги със себе си и си записвайте интересни идеи, думи, смешки, цитати. Преглеждайте и препрочитайте често бележките си.

 

 

 

Цялата книга (2Mb):

Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: а

Как се пишат четивни пътеписи – от Изабела Шопова 3

Как се пишат четивни пътеписи – от Изабела Шопова

Необоходимо ли е да ви представям Изабела Шопова, автор на едни от най-забавните пътеписи в българското пространство 🙂 Съвсем скоро издателство Колибри ще пусне на пазара новата ѝ книга „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“, която Изабела даде и за публикуване тук при нас 🙂

Днес ви представям началото на книгата ѝ (още не е излязла в книжен вид), а в края ще сложа и линк, за да можете да я свалите и прочете преди официалната ѝ премиера. Не забравяйте да си я и купите, когато излезе по книжарниците 🙂

Приятно четене:

Самоучител за преднамерено убийство на скуката

или как се пишат четивни пътеписи

  • Защо пък самоучител?
  • И какво общо има тук убийството?
  • Защо да пишем пътеписи?
  • Да чета ли по-нататък?
  • Кога да пиша? Нямам време!

Защо пък самоучител?

 

Аман от самоучители! Не може ли някой просто да ми каже формулата, теоремата, правилото или каквато там е великата тайна на писането и толкоз?

Ами, май не може.

Първо, коя съм аз, че да давам съвети, правила и формули  на другите? Нали така?! Мога да съветвам само себе си. Да си се съветвам на воля при това. Колкото ми душа иска! И второ, за добро или за зло формулата още се търси, а теоремите са много, но все нещо куца с доказателствата им. Стивън Кинг пък, направо ни застрелва с обезсърчаващото: “Вълшебни тайни на писането няма.“(в „За писането: мемоари на занаята“) и не ни оставя други алтернативи, освен да си спомним максимата, че човек учи най-добре, когато сам си преподава.

Така че – да, самоучител. Себесъветник. И самоинструктор.

И какво общо има тук убийството?

 

Що за глупости са това?!

Тук всеки читател, книжар и издател ще ви опонира и спори, че убийството е много важно нещо в литературата. И никак даже не е глупаво.

Криминалетата и мистериите държат първото място в световните продажби на художествена литература с близо 50% , оставяйки научната фантастика, фентъзито и любовния роман далеч назад в класацията да се боричкат за трохите от читателската трапеза.  На убийствата и мистериите дължат рекордните си продажби Дан Браун, Агата Кристи, Артър Конан Дойл, Джоан Роулинг и даже Шекспир. Библията също е пълна с убийства. Кръвожадно племе са значи читателите. И ако искаме да пишем, така че да им е интересно ще ни трябват жертва и хладнокръвно убийство. Щем не щем. Е, и мистерия, и малко фантастика, пък и добра доза сърдечни драми и еротика няма да навредят също, види се. (Последните ми наблюдения показват, че и вампирите хич не са за изхвърляне.)

И след като няма как да ни се размине без кръвопролитие, предлагам веднага да се огледаме и да си изберем подходяща жертва, която да влезе в действието още в първа глава, защото според обърнатия наопаки принцип на Станиславски: щом пушката ще гърми в трето действие, то тя трябва да е на стената в първо. Колкото и да ми е жал, трябва да призная (не без доза безпощадност – абсолютно приемлива и даже препоръчителна в случая), че единствена подходяща жертва на убийство в самоучител за писане на пътеписи ми се вижда скуката. Както и да го въртя и да го суча няма по-добри кандидати. Тъй че без повече съмнения и колебания: убийство на скуката! Първа степен. Умишлено, хладнокръвно, преднамерено, безпощадно, с подготовка и замисъл.

Някой да има други въпроси? Ако смее.

Защо да пишем пътеписи?

 

Не е ли достатъчно само да пътуваме, да се забавляваме, да видим света и шарениите му? Ами Фейсбука за какво е?! Не може ли просто да публикуваме 642 дигитални снимки от мобилния си телефон? Или да “изчуруликаме” в Туитър  140-буквени репортажи от пътешествията си (гарнирани обилно с намигащи, ухилени и изплезени препинателни знаци)?

Може, разбира се. Писането на пътеписи съвсем не е задължителен елемент на пътуването. Но е великолепно (и евтино) допълнение, което умножава многократно удоволствието, съхранява  емоцията, удължава магията на пътешествието.

Писането на пътеписи, като всеки друг творчески акт e потребност, удоволствие, източник на удовлетворение, средство за комуникация, повод за равносметка, медиум за изява на творческия потенциал. Hачин на живот. Защо рисуваме, пишем поезия, свирим, създаваме кулинарни шедьоври, строим къщи, ремонтираме жилища, правим бижута, карикатури, шием гоблени, майсторим машинарии или се занимаваме с фотография?

Ами, затова.

Всеки автор на пътеписи има своя индивидуална причина да пише.  За едни преразказването, споделянето на преживяното предоставя възможност за преосмисляне, преоткриване, редактиране, повторно, по-интензивно, синтезирано съпреживяване на приключението. Както сънищата ни позволяват да сортираме и редактираме впечатленията си от деня, да ги класифицираме и структурираме за бъдещо ползване в паметта, така пътеписът предоставя на автора си възможност за преоткриване, анализ, нов прочит, подбор на уникалното, ценното, неповторимото, стойностното, незабравимото от пътуването.

За други пътеписането е начин на общуване. Възможност да споделят преживяванията си с близки, приятели, познати (и случайни непознати), да  приобщят  другите към личния си мир. Усещане за принадлежност към приятелска, творческа и културна среда. Удовлетворение от акта на даване, даряване, споделяне на  личното богатство от впечатления и придобити знания. Скромният им личен принос в обществения диалог.

Трети  чувстват, че чрез документирането на събитията придават дълготрайност и значимост, съхраняват неповторимостта на настоящето, създават история, оставят следа.

Писането е също терапия, когато си отпътувал надалеч (и  си сам, и чужд). Най-ефикасен лек срещу носталгията.

И не на последно място (добре де, последно, но не маловажно) – писането и публикуването на пътеписи може да бъде и източник на допълнителни доходи.

Каквато и да е индивидуалната ни причина, пътеписането е акт на литературно творчество. И като такъв изисква фокус, амбиция, упорит труд и опасявам се – жертви.

Мотивацията за всички тези усилия, убийства и жертви започва с въпроса „Защо пиша?“ Без ясен отговор, без ясно дефинирана цел е трудно да постигнем успех.

Лошата новина пак е, че няма формула за правилен отговор. Отговорът е нееднозначен, индивидуален, субективен, различен. Даже да успеем  да го уловим той се променя, изплъзва, еволюира и страхувам се, че да, понякога наистина ни се подиграва открито, иззад поредното лъжливо оправдание, хихика от висотата на отдавно забравено лично мото или ехидно се подхилква от списъка с миналогодишните ни намерения.

Ние се променяме, развиваме уменията си, постигаме успехи, поставяме си нови по-високи цели – естествено е мотивацията ни да се променя също. Затова е полезно да си задаваме периодично въпроса „Защо?“. За да можем да променим адекватно стратегиите си за успех според промяната в личната ни дефиниция  за това, в какво се изразява успехът.

Самостоятелна работа:

  • Ако вече сте изкушени в писането опитайте се да си отговорите на въпроса „Защо го правя? Какво ми дава писането?“ Ако още не сте се пробвали, но искате да пишете, задайте си въпроса „Защо? Какво искам да постигна?“

Записвайте си отговорите някъде – в тайно тефтерче, заключено в още по-тайно чекмедже, на стената си във Фейсбук  или с ярка боя на стената в спалнята, няма значение къде и как. Важно е само да ги има записани, за да можете  да се връщате към тях винаги, когато (Да, точно така!  – не „ако“, а „когато“.) ви налегне съмнение, умора, неувереност или имате нужда от ново вдъхновение.

Да чета ли по-нататък?

 

Никак даже не е е задължително. Препоръчително е само, ако сте опитвали или събирате смелост да опитате да пишете пътеписи.  Ако сте изкушени от словото, вярвате в потребността от самоусъвършенстване и в ползата от споделяне на опита. Ако се интересувате как го правят другите. Ако не ви мързи, нямате нищо по-интересно за правене и само ако имате време да се занимавате с подобни щуротии, разбира се.

Прочитането на този текст  в никой случай не гарантира писане на интересни пътеписи. Той е само едно от възможните оръжия на убийството, заговорник в атентата, съветник в конспирацията срещу скуката и еднообразието в пътеписите. Натискането на спусъка, преднамереният акт, елиминирането на досадата и нечетивността в материалите си остават отговорност единствено и само на авторите им.  Да, признавам си, за себе си съм запазила лесната част – подстрекател, провокатор, кибик. Истинската работа остава за теб, скъпи авторе. И кръвта по ръцете.

Следващите страници обсъждат различни аспекти на творческия процес и техничeската реализация на пътеписа. Поставят въпроси (но рядко дават отговори), предлагат идеи и методи (но никакви гаранции) за развиване на уменията на пишещия пътеписи, дават примери и цитират мнения на български и световни писатели.  Всяка глава завършва с примерни задания за самостоятелна работа (сори, но това е точно както подозирате – домашно).  На последните страници ще намерите някои интересни  правила и съвети за писане, според писатели като Петко Славейков, Хемингуей, Стивън Кинг (Така де, като ще планираме убийство, да се учим от най-добрите!), както и списък с литературни и електронни източници на информация по темата.

Самостоятелна работа:

  • Заредете се с търпение и толерантност –някои от съветите няма да ви харесат. Заредете също батериите на фотоапарата и резервоара на колата – може да ви потрябват. За всеки случай заредете и хладилника – неочаквани гости никога не са изключени и е полезно човек да има мезе под ръка.

 Кога да пиша? Нямам време!

 

Писането е умение и като такова трябва да се упражнява редовно. Е, не е задължително да се връщаме пак към ченгелчетата и луличките от учебната тетрадка за първи клас (от друга страна никой още не е доказал убедително, че упражненията в краснопис са противопоказни на добрите пътеписи), но редовното писане е абсолютно задължително.

Упражненията от своя страна изискват време. Според Стивън Кинг (в „За писането: мемоари на занаята“ ) ”Време не се намира – то се отделя; ето защо планирането на ежедневните  задачи трябва да включва и време за писане.  Аз например обикновено пиша късно вечер понеже тогава съм най-свободен и най-сам.” (Аз пък пиша рано сутрин, но не за да правя напук на корифея Кинг, т.е. не само, а защото тогава компютърът е свободен и главата ми бистра.)

Намирането на време за писане е въпрос преди всичко на дисциплина и умение да се казва “Не”. Много пишещи хора признават, че най-големият консуматор на времето им са телевизията и интернета, които е трябвало съзнателно да ограничат (като се оттеглят в стая без телевизор или пишат на хартия, вместо компютър, за да не се изкушават да влязат във Фейсбук). Други смятат, че прекарват твърде много време в телефонни разговори и ежедневни  лични срещи, и са били принудени да си наложат правила и ограничения в общуването (изключвайки телефона вечер или отказвайки покани за кафе и бира в определени дни), за да посветят така спечеленото време на писане. Трети жертват  хобита, домакински задължения или времето за сън.

Мартин Идън в едноименния роман на Джек Лондон се опитва да намали часовете отредени за сън под 6 часа в денонощие, за да разполага с повече време за четене и писане, но е принуден да приеме в крайна сметка, че тялото и умът му се нуждаят от почивка, за да са в състояние да функционират. Известни са също случаи, когато творци са жертвали ухо в името на изкуството (Това май няма много връзка с пътеписането, но пък успях да разплискам малко кръв в иначе суховатото четиво – насам кръвожадни читателю!).

Каквито и жертви да сме готови да направим, важно е да има все пак баланс в живота ни. Изборът на най-подходящ вариант е личен, зависи от специфичните ни задължения, начин на живот и обстоятелства. Аз например с болка в сърцето се отказвам от миенето на чинии – много ми тежи, ужасно ми е трудно, просто ми се плаче, но няма как, изкуството на пътеписа иска жертви. И балансирам като избягвам също да готвя, пазарувам и принципно не се задържам много вкъщи. (Забелязала съм, че домакинските задължения са пряко свързани с дома, сигурно затова така се наричат.) Което пък на свой ред помага с намирането на време за пътуване. От друга страна Карлсон, който живее на покрива винаги препоръчва „Спокойствие и силна храна.“ Балансът явно е въпрос на гледна точка.

Майтапът на страна, каквото и да е индивидуалното ни решение за намиране/ спестяване/ планиране/ осигуряване/отделяне/ посвещаване/открадване  на време за писане, то трябва да се спазва с твърдост и постоянство, иначе пътеписите ще си останат просто още една интересна, но никога недореализирана идея.

Самостоятелна работа:

  • Направете анализ на ежедневието си – кое е това, което поглъща един-два часа от живота ви всеки ден, но не ви носи особено удовлетворение? Направете план как да превърнете тези два неудовлетворителни часа във време за писане. Опитайте се да се придържате към плана. Поне два пъти седмично.

 

  • Организирайте си работен кът, по възможност далеч от телевизора, децата и други причинители на разсейване, замъглители на съзнанието и повишители на кръвното ви налягане. Ако не разполагате с пространство, което специално да посветите на писането, работният кът може да е виртуален – просто тетрадка на нощното шкафче до леглото, в която задължително пишете един час вечер преди лягане, или ритуал за писане на кухненската маса всяка сутрин с първото кафе, усамотяване за час-два с лаптопа в любимото ви заведение в събота и неделя. (Аз например в продължение на години успявах да пиша само докато чаках дъщеря ми да излезе от репетициите на Варненския женски хор, от уроци по пиано и аглийски, от тренировки по гимнастика, карате, уиндсърф, училищни футболни мачове, детски рождени дни, сбирки на морските скаути  и каквито там още  спортове, хобита и изкуства практикуват подрастващите – това беше единственото време, когато бях „най-свободна и най-сама“. Защото още не бях узряла за върховната саможертва на отказа от миене на чиини.)

 

Цялата книга (2Mb):

Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Изабела Шопова – на картата:

Изабела Шопова
Айндховен: Малка футуристична приказка 13

Айндховен: Малка футуристична приказка

Пътеписът ни днес ще ни покаже, какво може да направи крайната махала, при добро желание и усилие. Изабела ще ни разкаже за холандския Айндовен.

Приятно четене:

Айндховен: Малка футуристична приказка

Имало едно време в едно далечно кралство – викали му Nederland или Ниска земя – та имало там, далеч, далеч, чак  на края на някакъв южен парцелиран район малко селце с подобаващо име – Айндховен,  т.е. Крайният двор (парцел) Селцето общо взето тънело в зеленина, земеделски прелести и световна неизвестност, докато не се появил благородният рицар, пардон! дук Хенрих Първи оф Брабант, който му дал престижния статус на град. Годината била 1232 и така започва писаната история на града, чиято  единствена гордост по онова време били малка крепостна стена и замъче, издигнали скромни снаги над равните зелени пасбища на южна Холандия, оградени със също толкова скромно ровче, и популярни в цялата близка околия със седмичния си пазар.

Градецът наброявал всичко на всичко 175 къщи.

Човек неволно почва да се чуди каква ли е била дефиницията на дука за град. После приказката става много скучна и нищо не се случва в нея цели 650 години. (Нищо в този случай означава обичайните средновековни опустошителни пожари, чумни епидемии, периоди на глад и бедност, малки локални войни, многократни превземания от испанци, холандци, испанци, холандци, испанци, хо… а, не – този път французи, многократно разрушаване и подновяване на крепостните стени и прочие тривиални събития, които не допринесли изобщо за разрастването на селището и то си останало миниатюрно и незначително чак до модерни времена.)

 

Затова пък, когато в края на 19-ти век индустриалната революция най-после достига до тия далечни равни тучни земи, тя не просто ги навестява, нито пък кротко се настанява в тях, ами направо избухва в заспалото земеделско селище с всичката мощ на модерните си технологии и с ослепителния блясък на електрическа крушка. Буквално!

Братята Антон и Жерард Филипс основават в центъра на Айндховен фабричка за производство на електрически крушки.

М-да, всички велики неща започват скромно.

Градчето мигом се сдобива с прякора Градът на светлината, а фабричката ще прерастне скоро в гигантски световен електронен концерн – Philips. И оттам насетне историята на Крайния парцел заприличва малко на „Странния случай с Бенджамин Бътън“ – един от най-старите градове в цяла Холандия започва да се подмладява, да расте и да става все по- жизнен, ярък и модерен, все по-енергичен, провокативен и даже футуристичен. Отръсква се като мокро куче от древната си история и става флагман на световния съвременен индустриален дизайн и супермодерни технологии. Нещо като европейската Силиконова Долина.

 

Но преди да затънем в детайлите на този куриозен исторически прецедент е време да въведем в действието двете главни героини на нашата приказка –

Принцесата (с прякор Вечно Недоволната) и Кралицата (само по роднинска линия, защото се пада майка на Принцесата),

но по-често изпълняваща длъжността Главен Кралски Усмирител. Двете пристигат от София яхнали опитомения змей Wizzair (и аз не знам кой им измисля имената на змейовете, ама такива са все едни странни и неблагозвучни) и се оглеждат учудено на голямото модерно летище в  Айндховен – цялото в стъкло, архитектурни декларации и високи технологии. Влачат си прилежно багажа с вече счупени колелца (защото това съвсем не е първия змей, на който се возят това лято и някои от скорошните им дестинации съвсем не са били така цивилизовани, че да предлагат асфалт и гладък мрамор за колелцата), което естествено дава повод на Недоволната да мърмори и на Усмирителката да дудне обещания за мека постеля и вкусна вечеря в този или в обратен ред. По желание. Железният кон ги стоварва на

Централна Гара,

а там ги посреща приветствено, нагазил насред цветенцата, издокаран в подобаващ за високите гости зеленясал бронз не някой друг, а самият д-р Антон Филипс – в закопчано догоре зимно палто и шапка в лявата ръка.

Гледана отвън гарата, на която бронзовият доктор кой знае защо е обърнал гръб, забележително прилича на портативен  радиоприемник – компактен, правоъгълен, с все антенката, стъклената скала, квадратно високоговорителче, което е всъщност терасата на кафенето и даже голямото кръгло копче на потенциометъра за настройка на честотата, което пък се е дигизирало като стенен часовник. Дизайнът от 1956-та година е носител на архитектурни награди и се предполага да имитира конкретен много популярен модел транзистор, произвеждан от електронния гигант Philips  по това време.

Айндховен, Централна гара

 

Нашите кралски особи нямат време за запознанства с хер Филипс (злите езици говорят, че крупният капиталист бил роднина на Карл Маркс, ама много е иронична съдбата понякога, хи-хи) и се мятат тичешком на градската автобусна карета, за да се доберат до симпатичното хостелче в центъра на града. Със загадъчното име „Три-Би-И“.

Така – меките постели са осигурени, остава да се погрижим за вкусните вечери. Изоставяме багажа в стаята да жали счупените си колелца, обличаме по една-две-три жилетчици, защото краят на юли може да е синоним на адски зной в София и Варна, но в Айндховен не изглежда да е нищо по-сериозно от късна пролет – сивичка, хладничка, дъжновничка и свежичка, и поемаме в здрача в посока към щръкналите високо над къщите остри готически кули на катедралата.

Айндховен, Холандия

 

Пътят ни минава по тясна крива уличка с няколко от малкото съхранени исторически сгради на Айндховен – пешеходна, спретната, с лъскаво боядисани врати, пощенски кутии и магазински витринки. Уютна една такава и махленска. Води ни точно към църквата и към центъра на нощния живот на града. Двете 70-метрови остри готически кули на катедралата стърчат насред  скупчените наоколо десетки барове, ресторанти, пъбове, клубове и кафенета. Отколешна витална европейска традиция е вярата и молитвата да вървят ръка за ръка с храненето и алкохолното опиянение. Единство на духа и материята. Като заклети европейки ние горещо одобряваме и се заемаме да намерим най-доброто място за вечеря на кралските ни персони.

Хладното време е опразнило външните масички и се налага да надничаме през прозорците на кръчмите, за да видим дали са пълни – изпитана туристическа рецепта за добро хранене е да следваш навиците на местните хора и да избягваш празните ресторанти. Успяваме да се ориентиране правилно в изобилието от европейски, азиатски и други кухни и хлътваме в претъпкано  с млади хора заведение, специализиращо в ребърца на грил. И бирите и ребърцата впечатляват еднакво с качество и количество – разбира му на живота айндховенската младеж. Катедралата сияе достолепно и тържествено, обляна в синя светлина, докато наши величества се прибират леко нетрезви и много щастливи  в хостела.

Айндховен, Холандия

Вярна на пътешественическите си навици не успявам да спя добре и скоквам още с първия сивкав дневен светлик да опознавам градеца. И да търся кафе. Принцесата от друга страна, не изменя на своите си пътешественически навици и спи юнашки до обед.

Фабриката и главният офис на световния концерн Philips

в центъра на града били благословията и проклятието на Айндховен. Благодарение на тях бившото крепостно селце се развило и разрастнало с бясна скорост докато се превърнало в днешния пети по големина град на Холандия. Но пак заради тях Крайният парцел бил подложен на масирани бомбардировки от съюзническите войски през втората световна война – Philips произвеждал компоненти за въоръжението на Оста и според масово практикуваните тогава (пък и сега) военни тактики трябвало да бъде унищожен. Каквото оцеляло след бомбардировките пък, станало жертва на амбициозни следвоенни градоустройствени проекти, когато на никой още не му пукало особено за архитектурно историческо наследство.

В резултат на което свидетелствата за средновековното минало на на града са малко и добре скрити: останките от крепостната стена – дълбоко под земята, нейде в основите на сградите в центъра,  са споменати в информационна плочка на фасадата на двуетажна къща, но не се виждат; друго информационно табло на площада пред църквата известява, че под паважа е било открито гробище на жертви на бубонната чума, чиито останки са внимателно пренесени и съхранени и се изследват по световни програми за изучаване на развитието на човешката имунна система;  а широката асфалтирана улица във вид на пръстен около центъра е била построена в началото на 20-ти век върху окончателно изоставените и заринати крепостни ровове.

Света Катерина – Айндховен, Холандия

 

 

Църквата „Света Катарина“

е реставрирана след войната до първоначалния си нео-готически блясък и строгост. Но оригиналният храм  съвсем не е средновековен – датира едва от 1890-та година. Построен е разбира се върху основите на по-стара църква. Двете му доминиращи града кули си имат прякори – Мери и Дейвид.  Камбаните им разнасят мощен мелодичен звън, докато прекосявам площадчето покрай затворените в ранното мъгливо утро ресторанти и барове в посока към централния площад на Айндховен „18-ти септември“. Както всеки може да се досети – дължи шантавото си календарно име на историческо събитие, подобно на някогашните български площади „9-ти септември“ (Интересно, на тукашния не са му сменили името след падането на Берлинската стена. Може би защото Айндховен не е освободен от Червената армия или пък защото айндховенци не са правили политически преврати в деня на нахлуването на освободителните войски.)

Централният площад на Айндховен, Холандия

 

Централният площад е супер модерен,

лъскав, опнат по конец и архитектурно предизвикателен. Все едно пристигнал от бъдещето. В единият му край лъщи самодоволно  безформено-стъклено-надменно-показно нещо, наречено The Blob (който може да го преведе задоволително с една дума на български моля да ми се притече незабавно на помощ) т.е. „пльокната пихтия“ , „капнато желе“ или нещо подобно в смисъл на безформено, но повече или по-малко аеродинамично. Прилича на  прозрачно-стъклено желе  капнало от сандвича на немарлив извънземен гигант докато се е надвесвал любопитно от небесата да разгледа по-отблизо  архитектурата на града. Май е информационен център – има някакви магазини за сувенири на втория етаж, но не успявам да го разгледам отвътре поради твърде ранния час – не само пльокнатото нещо, но и целият площад е безлюден и принципно неработещ.

Централният площад на Айндховен, Холандия

 

Входът на подземния велосипеден паркинг –

нали сме в Холандия, никой дори и за миг не бива да се замисля кое е най-масовото превозно средство наоколо – прилича на недозакопан тръбопровод. Декориран много изискано с червено цъфнало мушкато. Компания му прави скоклив минималистичен фонтан без корито, разливащ щедро вода по пешеходната зона. После следва импозантният модернистичен, квадратичен, стъклено-кубичен мол „Плаза“ – и него само отвън го разглеждам, а тясна уличка вдясно ме връща към

Пазарния площад

и по-непредизвикателната архитектура на миналия век.

Пазарният площад – Айндховен, Холандия

 

Целият просторен, павиран с червени плочки  площад е залят с море от масички, слънчеви чадъри, столчета и саксии с храсти, ограден от исторически  фасади с капандури, цветни сенници, мушката по прозорците и тераските, стръмни покриви, разноцветни калкани. В по-нормален час би бил идеалното място за кафе, четене  и водене на дискретни наблютения над местното население, но в мрачното ранно утро, уви, аз съм единствен посетител.  Компания ми прави само Фриц Филипс – и той бронзов, и пак с палто. (Зиморничави нещо са май тия индустриалци. Пък като стана дума и брадовчед им, или какъвто там им се пада, Карл Маркс също май не съм го виждала по шорти и джапанки – и той все с палто се подвизава по портрети и паметници. Май наистина има глобално затопляне – студеничко е било из Европата миналото столетие.)

Завивам в уличка зад сградата на общината и попадам в малък дизайнерски рай – десетки работилнички, магазинчета, изложбени зали, дисплеи, кафененца, галериийки и прочее подобни, заринати с изделия, хрумки, продукти и проекти на млади дизайнери. Бижута, мебели, дрехи, аксесоари, часовници, домашни потреби, технически джаджи и други неща с неясно предназначение. Оригинални, закачливи, провокативни, екологични, рециклирани, забавни, предизвикващи размисъл и изумление, светещи, мигащи, елегантни, сгъваеми, хитроумни, портативни, неочаквани, изненадващи, футуристични или подчертано старомодни, супер функционални или страшно непрактични. Истинско пиршество за любителите на оригиналния дизайн, кича и младежката мода. Дълго зяпам витринките, радвам с ена цветовете им и се подхилквам на шегичките.

Съвременната слава на Айндховен на лидер в областта на дизайна и технологиите

се дължи в огромна степен на трите  реномирани висши учебни заведения – Айндховенския технически университет, Университетът по приложни науки Fontys  и Академията по дизайн. Създадени в съвсем модерни времена – след втората световна война, и трите успяват бързо да си създадат име и привличат хиляди талантливи млади хора от цял свят с програмите си съчетаващи свръх-модерни технологии, иновации и експериментален дизайн.  Някогашният неизвестен, далечен  краен парцел е днес  център на тъй наречения Brainport – технологичното сърце на Холандия, инкубатор на иновационни идеи и технологии, дом на множество компании с международна известност и размах (например Philips и DAF).

Освен това, в контраст с индустриалната си слава и същност Айндховен е един от най-зелените холандски градове с безброй паркове и възможности за спорт. Нищо чудно, че е изключително популярна дестинация за млади хора и студентите съставляват повече от 10% от населението на града.

Дизайнерската уличка ме подсеща да намеря сградата на

Академията по дизайн –

също в центъра според туристическата ми карта – световно известната  “De Witte Dame” , Бялата Дама. Хвърлям едно око и на  „Bruine Heer“, Кафявият джентълмен – бивша сграда на фабриката за електрически крушки и разбира се, на Розовото бебе – най-първата, оригинална фабрика на Philips, мъничка и нелепо розовеещо-лилавееща в сравнение с импозантните джентълмен и дама. Обаче с фабричен комин!

Академия по дизайн – Айндховен, Холандия

 

 

Най-после е станало човешко време и кафенетата отварят, така че успявам да пия „най-доброто кафе в Айндховен“ според нескромната реклама на кафетерийката сгушена в градинка до Бялата дама. Градът се разбужда, коли запълват главната улица, броят на велосипедистите се увеличава експоненциално всяка минута и денят започва – не много забързан, но делови и съсредоточен, син и ухаещ на цветя.

Затваряйки още едно кръгче около компактния градски център минавам край църквата „Свети Августин“ със самия златен светец на върха на стройната островърха кула. (Чудя му се на айндховенското небе – ако мен ме бодяха така безжалостно от всички страни с остри като игли готически кули, ежедневно, без почивка и без милост щях да съм мрачна като градоносен облак. А то се ширнало синьо и слънчево, усмихнато и всепрощаващо все едно няма нищо по-хубаво на тоя свят от доживотна присъда  Ецих с пирони.)

Няма как да пропусна и другата, несравнимо по-висока конструкция на

Цитаделата

(и тя забила тъпия си връх в небесата) –  с обтекаемия си дизайн, щръкнала над морето от сгради ми прилича на току-що изплувал мостик на подводница, очаквам всеки миг градът да се раздели на две и да се разлее от двете страни на издигащото се гигантско туловище.

Цитаделата – Айндховен, Холандия

 

Градските часовници си цъкат незабелязани, църковните камбани си бият на всеки час и изведнъж се оказва, че вече имам само малко време за едно наистина бързо тегелче в

Музея за модерно и съвременно изкуство Van Abbemuseum –

хвърлила съм му око от вчера. То просто няма как да не го забележиш и да не ти се прииска да го разгледаш – сивите му неправилни форми изникнали направо  от водите на река Домел и перфектно поддържаната градина край бетонната грамада привличат неудържимо всеки, имал късмета да попадне в обсега им.

Музей за модерно и съвременно изкуство Van Abbemuseum – Айндховен, Холандия

Необичайната архитектура ме подготвя донякъде и си мисля, че знам какво да очаквам от експозицията, но реалността е много по-странна, неописуема, тотално неразбираема и абсолютно провокативна. Освен платна на Пикасо, Кандински, Шагал и други класици на модернизма, музеят предлага истинско лудешко приключение в света на съвременното изкуство и необичайни визуални форми. Драсканици по стените, купчини нахвърляни мебели, ярко боядисани бетонни отломки, полуразтопени пластмасови столове, платняни тунели, модифицирани тоалетни чинии, текстилни статуи и структури, светещи екрани и други светещи неща, странни механични съоръжения и електронни устройства, все едно съм в Музея за извънземни култури на братя Стругацки: „статуи и модели, приличащи на уродливи механизми, и механизми и апарати, приличащи на уродливи статуи“.

От цялото сюрреалистично преживяване ми остава един много ярък въпрос в обърканата глава: какво е изкуство, всъщност? Май вече хич не съм сигурна. Но за задълбочени анализи и търсене на изчерпателни отговори няма време – трябва да събудя Принцесата и да стигнем навреме до гарата, за да не изпуснем влака за Амстердам.

Прекосявам бързо, почти на бегом градинката зад музея, но дори и така мощната й магия на покой, природни красоти  и естествен чар успява да се закачи и да остане с мен  през остатъка от деня ми.

Айндховен, Холандия

 

 

Заварвам Нейно височество будна, закусила и в прекрасно настроение, което мигом бива съсипано от счупените колелца на багажа – все така неуслужливи, хвърлят ядни искри по паважа, издават зверски звуци и създават доста осезаеми сили на триене, които затрудняват и изнервят покачената на високи токчета пътешественичка. (Нейният поглед също хвърля ядни искри и издава зверски звуци колчем се обърне в моята посока.)

Всички, от администратора в хостела, през шофьора на автобуса, та чак до интернационалните ни спътници в купето на влака, са безкрайно любезни, услужливи, по европейски изискани и с прекрасен английски (така като гледам, май аз говоря най-лошия английски в тази страна), освен че говорят по още някой език (както става ясно от подочутите телефонни разговори на италиански, френски, испански и арабски, водени по седалките около нас). Което изобщо не е необичайно в Европа разбира се, но у нас, провинциалистчетата от далечни англоезични краища на света, където  има само един официален език и мнозинството от населението говори само него,  полиглотските умения на холандците предизвикват възхищение и завист. От друга страна обаче, ние с Принцесата също си говорим на български, така че се представяме успешно във вавилонското езиково състезание.

Пътуването с влак през равната земя на Холандия е приказка само по себе си. Зелена, мирна приказка за тучни земи, достолепни крави, спокойни канали, плачещи върби, спретнати къщички и искрящо бели, неуморно махащи ветрогенератори. Ако това е холандската представа за индустриална зона и европейска Силиконова долина как ли изглеждат змеделските им райони?!

И понеже приказката трябваше все пак да е футуристична, а не пасторално-кравешко-утопична, за финал – ето как изглежда Конгресният център на Айндховен (неизвестно защо наречен Еволюция след като е очевидно и за децата, че по би му подхождало „Летящата чиния“):

Конгресният център на Айндховен, Холандия

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Холандия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

„На запад от рая“  – клинично тестван нов продукт 6

„На запад от рая“ – клинично тестван нов продукт

С радост ви съобщавам, че нашият редовен австралийски кореспондент Изабела Шопова написа и издаде нова книга – „На Запад на рая“. И понеже съм „гаден манипулатор“ (цитат от друг автор 😉  я помолих да ни я представи кратко и на нашия сайт 🙂

Та сега четете абсолютно специално написаната анотация за новата книга, писана от самия автор 🙂

На запад от рая“  – клинично тестван нов продукт,

съвместна разработка на Изабела Шопова и издателство “Колибри”

Приложение:  За широкоспектрално лечение на скука, умора, монотонност, уседналост, липса на настроение, депресия, отпадналост, мрачна умисленост, загуба на апетит, родителски грижи, проблеми в работата,неопределено чувство за незадоволеност и други форми на Синдромa на остър недостиг на приключения.

Съдържание: Какво има на запад от рая, как се готви артишок, има ли реки в пустинята, къде е кухнята на дявола, коя е най-известната сграда на планетата, добива ли се криптон в Западна Австралия, има ли термитив Лондон, изчезнал ли е тасманийският дявол, извънземни ли са политиците, как се линчува пандишпан, има ли живот на  Марс, що е то Куинсландър, очна болест ли е катарактът, има ли срамни места географията,къде зимуват крокодилите, какво е “нокът за нокът, нос за нос”, бил ли е Хари Худини в София, къде са най-скъпите имоти на планетата, държава ли е Уницеф, имал ли e капитан Кук машина на времето, кой заварявав облаците, къде живеят черните лебеди и още много фундаментални въпроси на битието и мирозданието са намерили отговора си в 435-те страници, подвързани с екзотични  оранжеви  корици.

На запад от рая – Изабела Шопова, изд.Колибри

 

 

Внимание! Текстът съдържа следи от ядки, вино, сарказъм, мравчена киселина, змийски и медузни отрови, адреналин, крокодилски сълзи, майчина истерия, екстремен туризъм, зъби, нокти и опашки. Може дапричини внезапни пристъпи на смях, неконтролируемо замечтаване, разсеяно препъване, импулсивна емиграция, глад за екстремни преживявания, временна загуба на сън (само в редки случаи безнадеждновлюбване и неизлeчимо пристрастяване). Да не се чете в градския транспорт, службата, кафенето, парка и други обществени пространства,  както и по време на шофиране  и хранене – може да предизвиканеодобрителни погледи от случайни минувачи и близкостоящи колеги, непреднамерено сблъскване с улични стълбове, пейки и други коварно позиционирани архитектурни елементи, задавяне с храна и напитки,осуетяване на лични и служебни ангажименти.

Авторката не носи наказателна отговорност при настъпване на гореописано или друго съпътстващо четенето събитие. Но с готовност поема вината. (Предпочита ги сухи и червени.)

Начин на употреба: Препоръчва се в умерени дози за запалени фотьойлни пътешественици, авантюристи и приключенци, любители на научна и ненаучна фантастика, читатели със силно изразени пристрастия къмкатастрофалното и невероятното, чревоугодници със слабост към екзотичните кухни, защитници на изчезващи видове, застъпници за междукултурен обмен и дружба между народите, радетели за глобален туризъм.При правилна употреба е възможно да има известен положителен ефект върху професионално и непрофесионално интересуващите се от история, география, архитектура, ботаника, зоология, арахнология,орнитология, ентомология, клинична мирмекофобия, кулинария, климатология, хидрология, геология, музейно дело, антропология, фелинология и други маргинални принципно непопулярни научни дисциплини.Клиничните изследвания показват също значително повишаване на настроението сред родителите на извънземни (по-познати като тийнейджъри), собствениците на котки и българоезичните жители на митични южни континенти  (по-известни в литературата като Австралия и Нова Зеландия).

Добавка от редакцията: бегом всички в книжарницата! 🙂 И мислете как някой ден да издадем книга с разказите от сайта 🙂

Австралия

 

 

 

 

Ново международнo предизвикателство на проект Мартеница 2

Ново международнo предизвикателство на проект Мартеница

Нямам навика да пускам непътеписни материали, но се оказа, че нашата австралийск кореспондентка Изабела Шопова, освен да се бори с наводненията в Австралия (прочетете пътеписите ѝ 😉 има и обществени ангажименти, при това със съвсем нелоша насоченост. По нейна молба публикувам този неин призив, пък дано помогнем с нещо:

 

 

Ново международнo предизвикателство на проект Мартеница

 

След огромния международен медиен отзвук и безпрецедентното участие на голям брой български емигрантски общности през 2011-та година Проект Мартеница отправя отново първомартенското си предизвикателство към българите по света и у нас: Да превърнем древната българска традиция на мартениците в световна емблема на българското, да създадем положителен образ на България, българската култура и българските общности чрез популяризиране на празника Първи Март, като украсим дървета-мартеници във всеки град по света. Поднасяйки дървото като мартеничка на своите съграждани да им пожелаем здраве и благоденствие където и да се намират, каквито и да са по националност, какъвто и език да говорят.

Традицията на дървета-мартеници започва със старозагорския художник Мариян Миланов, който украсява дървета като мартеници от 1992-ра година, първо в родния си град, но постепенно неговите червено-бели дървета се разпрострастраняват и превземат централните площади на София, Бургас, Пловдив, Варна. За Баба Марта през 2011-та година за първи път дървета-мартеници украсиха площади и паркове  в Бризбън, Австралия; в Макао, Китай; в Окланд, Нова Зеландия; Енгера, област Валенсия, Испания;  дворовете на десетки детски градини, училища, социални домове и крайблокови пространства в множество български градове осъмнаха в бяло-червено първомартенско великолепие. Баба Марта обиколи света и заплени сърцата на хиляди с яркото великолепие на червено-белите си одежди и щедростта на пожеланията си за здраве, щастие и благоденствие.

И тази година целите на проекта остават същите:

  •  Да популяризира българските традиции и култура по света и да прибщи към тях децата на българите живеещи в чужда културна среда
  • Да създаде положителен образ на българското. Името на родината ни и нашата националност да предизвикват асоциации с културни постижения и събития, с древни традиции а не с криминалните сводки и политически куриози.
  • Да обедини българските общности по света около една българска традиция и да даде на всеки член на общността чувство за принадлежност, повод за удовлетворение и национална гордост
  • Да даде положителен пример за успешна реализация на културен проект с международен ефект без намесата на държавни институции и финансиране. Всеки българин по света е посланик на страната си и може да допринесе за повишаването на престижа й.

За всички, които искат да се включат, но не са сигурни откъде и как да започнат – пишете ни, ще помагаме с всичко, с което можем от разстояние.Новини, снимки, конкурси, идеи и информация на:

http://www.martenitza.org/bg

Пожелаваме ви успех с реализацията на проект мартеница във вашия град!

Автор: Изабела Шопова

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия 3

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия

Австралия гледана от тук е долу вдясно на картата. А Изабела днес ще ни води до долния ляв ъгъл на самата Австралия. Или с други думи до … (сега ви проверявам мръсното подсъзнание 😉 … до нос Лъвицата 🙂

Приятно четене:

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия

или Заврени в най-югозападното кьоше

 

В ранно утро по вечеря се въздигнах в дол дълбок, в люляк трънка да намеря, да изстискам каца сок. Тоест пристигам в информационния център на Пърт уж рано сутринта, ама всъщност в последния момент – в седем без пет. Резултат от серия причинно-следствени събития започващи със скромното ми желание да посетя две от най-популярните забележителности на север от града: островърхите пясъчни пирамиди Пинакълс и монашеското градче Нова Норсия, преминаващи през нерегламентирано рано затварящ офис за записвания и ескалиращи в последен шанс да се примоля на шофьора на автобуса да ме качи, ако все пак има свободни места. Запъхтяна и закъсняла съм щото това, което на примитивната туристическа карта в хотела изглеждаше като има-няма два пръста разстояние се оказва епичен половинчасов преход под строителни скелета, през площади, тълпи(в шест и половина сутринта в събота!!) и светофари в ситито.

 

Много услужлив млад човек в оранжева служебна униформа ме пресреща още на улицата и се осведомява какво ще обичам. С огромно усилие се въздържам да поискам късо черно еспресо, дълъг студен душ и френски палачинки с мед. Питам дали ще бъде възможно да ме включат в екскурзията до Пинакълс. Да, разбира се, веднага ще проверят. Бърз телефонен разговор (ама това мобилните комуникации са голяма работа!), обнадеждаващо кимане с глава, още по-обнадеждаващ интерес към кредитната ми карта и готово! Младежът ми сочи на кой оранжев автобус да се кача – ей там, онзи до светофара, точно на завоя. Автобусите, разбира се са оксан докуз и до един ярко оранжеви, паркирани край бордюрите на всяка уличка и кръстовище докъдето мога да видя, сякаш кварталът провежда учение по спешна поголовна евакуация на населението. Сред тълпите от закъснели туристи, товарещи раници в бгажните отделения и десетките шофьори със списъци и други хартии в ръцете безпогрешно разпознавам кой шофьор ми сочат и се насочвам към него. Той ме посреща радушно все едно съм отдавна изчезналата му племенница от Бургас, размества някакви кашони с минерална вода, за да освободи място и ме настанява на последната седалка – точно зад преводачката на китайски, която тъкмо е взела думата и дава отривисти инструкции на половината пътнико-население. Двигателят изръмжава, автобусът потреперва, климатикът се развилнява и две минути по-късно сме вече на път. Пресичаме реката и запрашваме с пълна газ към Нова Норсия. На юг. Хм.

 

Добре де, аз да речем не познавам района и може и да не съм царица на навигацията, та не мога да казвам на професионалните шофьори как и накъде да карат, обаче все ми се струва, че ако целта на пътешествието е на север много малко вероятно е дотам да се стига с отпрашване с пълна газ в противоположната посока – на юг. От друга страна нали позакъснях, може пък да съм пропуснала предварителните инструкции и пояснения, екскурзията ни вероятно започва с някое много привлекателно място на юг, пък после обръща курса към Пинакълс и Нова Норсия. Надявам се.

 

40 минути по-късно вдигам мобилния телефон и се обаждам на щерката – тя е единственият ми роднина по първа съребрена линия на този континент, макар и на 4000 километра от тук. Моля я да се обади на полицията в Пърт и да ме обяви за отвлечена, да организира национално издирване, изобщо да следва дисциплинирано и систематично  инструкциите от ръководството за действие в случай на терористичен акт, природно бедствие или нападение на извънземна цивилизация (всеки западен човек в днешно време си има по едно такова ръководство и семеен план за евакуация в случай на гореописано събитие). Изтърпявам героично подигравките. Отричам категорично да съм сбъркала автобуса. И с известна неубедителност се опитвам да убеждавам хлевоустото, че всъщност е много забавно да се возиш с над 100 километра в час в абсолютно неизвестно направление. Това е то приключение! Подигравките продължават. Добре де, може и да не съм разбрала точно кой автобус ми сочат в цялата евакуационна оранжева бъркотия на кръстовището. Но отказвам да си посипя главата с пепел по този повод. Ще се забавлявам пък! На пук! Ти за всеки случай виж там, провери какъв е телефонът на полицията в Пърт.

 

Иън, шофьорът, ни занимава междувременно с разни исторически и клюкарски факти за градчетата през които профучаваме. Едното има златна крава на пилон, изтипосана на мегдана (хем с истинско злато боядисана, тука жълтия метал за нищо го нямат), другото се казва Австралинд, което да, наистина е събирателно за Австралия и Индия – там отглеждали коне за британските войски в Индия през Втората световна война. Пейзажите край южната магистрала са ту солно-пясъчно-дюно-локвени, съвсем като солниците край Поморие, ту жълтаво-пасищно-попрегорели в унисон с жестоката суша, която мори региона от десет години, ту типично-австралийско-евкалипто-гористи. За разнообразие тук-таме се точат километри борови плантации. За износ. Но не на дървесина. Съдбата им е да бъдат ситно смляни на стърготини, от които японците произвеждат хартия. Това трябва да е едно от чудесата на глобализма – зелена гора от японска хартия изникнала сред австралийските солени пясъци.

 

От жалните пространни оплаквания на тема сушата, времето по принцип, правителството – конкретни министри и политиците като цяло, изкупните цени на млякото, цените на петрола, законодателството и принципно цялата недоброжелателна вселена, става пределно ясно, че нашият гид е фермер. Звучи точно като всеки друг фермер навсякъде по света – все някой и нещо са му криви, селячеството е все недооценено и пренебрегнато, селското стопанство е вечно в криза и всевъзможни отрасли са все на ръба на изчезването. В конкретният западно-австралийски случай млеконадойните ферми биват заменени с такива за говеждо месо или даже с овцевъдни!!! Небето се сгромолясва над нас, а светът нехае! Не знам доколко интернационалната групичка туристи се впечатлява от жалбите на Иън. Дано поне на него му олеква като има публика, на която да се оплаче. Все е по-добре от арменския поп. Предполагам.

 

Следващата горичка е много специална – 100-годишен масив от местен вид евкалипти. Кери. едни от най-високите дървета в света. Всичките на една възраст. Защото предшествениците им били изсечени до един още в зората на британското заселничество с много специална мисия – натоварени на кораби и транспортирани до другия край на света, за да павират улиците на Лондон. Дегизираният като шофьор фермер не се и опитва да скрие недоумението си – защо ще павират улиците с най-любимата на термитите дървесина (въпросният вид евкалипт в Австралия не го ползват за строителство, защото е най-неустоимото лакомство за белите мравки). Колко дълго ще изтрае такъв паваж?! Цяла гора да се похаби по такъв глупав начин! На първата пиш-спирка в някаква забутана крайпътна бензиностанция го информирам дискретно, че в Лондон няма термити. Надявам се това да донесе известно утешение на земеделската му душа – австралийският паваж вероятно си още цял и непокътнат под многопластовите наслоявания от асфалт. Ирландският потомък ме гледа с недоверие – как тъй няма термити?! Къде се е видяло такова чудо?! Не му се вярва тая работа и толкоз. И въобще, май много повече го кефи представата за тъпите англичани-експлоататори, принесли цяла австралийска евкалиптова гора в жертва на малоумието си. Закуска за лондонските термити. Така че аз си вземам бележка да не парадирам много-много наоколо с историко-географските си познания за далечните части на света. Такива тука не минават.

С всеки прелетян километър на юг пейзажът край нас се раззеленява все по-осезаемо. И сред белоснежните пясъчни дюни се разстилат пищни килими от цветя – ярко жълто, старо злато и карамел, препечен портокал и крем брюле, бледо розово, млечно мораво и кралско лилаво, ярко синьо и оранжево. Дивите цветя на Австралия. Тревата става все по-тучна с всяка минута, цветовете все по-ярки. Сякаш небрежен бояджия е боядисвал, пръскал и разливал неуморно боята с кофи от високото си небесно скеле. До изнемога. Особено невнимателен е бил с жълтата.

Най-често срещаната табела по иначе правият и неинтересен път е: “Винарна”. Повтаря се толкова редовно и натрапчиво, че скоро престава да е изкушаваща.

Южна Австралия се слави като производител на най-качествените австралийски вина.

Вероятно заради същата тази комбинация от песъчливи почви и сух климат, които толкова обиждат Иън и събратята му млекопроизводители. Край една такава табела автобусът рязко намаля и завива по лъкатушната алея между лозя и полета с лавандула. Станало е време за закуска в кафенето на

Лавандуловата ферма

Тук бояджията се е справил много професионално. Старателно изписвал съвършени извити фигури с лилавата четка, обрамчващи езерцето, цветните градинки, паркинга. Деликатно мацнал с люляков цвят саксиите по прозорците, фунийките на петуниите и дървените сгъваеми столчета на верандата.

 

Лавандула – край река Маргарита, Австралия

Лавандули, лавандули...

 

 

Менюто, отпечатано на лилава хартия предлага чай от лавандула, мъфини с боровинки и лавандула, лавандулов ликьор с кафето, вино от лавандула с обяда (Рей Бредбъри може спокойно да се оттегли в заслужена пенсия и почивка. Виното му от глухарчета е толкова ретро. Лавандулата е новият шик!). Салфетките по масите са щамповани с лавандула, вазичките са пълни с уханни букетчета от лилави цветчета, ах каква изненада – пак лавандула! Тапицерията на столчетата е … познахте – лавандулова, по стените висят фотографии и маслени платна с основен мотив … лавандула. В сувенирното магазинче ме причакват рафтчета с лавандулова есенция, лавандулови сапуни, кремчета, шампоанчета, бурканчета сладко от сини сливи с лавандула, три различни вида зехтин с лавандула, лавандулов мед, обогатена с лавандулова есенция лютеница (!), сушен лавандулов цвят в торбички, пълнени с лавандула лилави възглавнички, бродирани с лавандулки покривчици и носни кърпички, рисувани с лавандула фаянсови плочки, дървени кутийки и разделители за книги. Някой тук сериозно е изтървал мярката. Бебешки лавандулови дрешки, нежно лилави хавлийки, рамки за снимки и тефтерчета, лавандулово шампанско за специални случаи, увито в лилава опаковъчна хартия и завършено с пищна лавандулова панделка, продавачка с лилава копринена униформа и бродирана на джобчето лавандула.

 

Завива ми се свят от лилавеещия интериор и натрапчивата горчиво-сладка миризма на лавадулова есенция. Понечвам да седна на диванче пред камината. Отщява ми се като откривам, че е отрупано с копринени възглавнички в цвят лавандула. Търся убежище в дамската тоалетна. Въпрос за един милион долара: в какъв цвят са фаянсовите плочки в помещението? А вратите, прозорците, стените? Мили боже, перденцата!? Кой пръв ще познае с какъв аромат е сапунът на лилавата порцеланова мивка? Ами ароматизаторъ, който услужливо ме пръсва на влизане? Вече няма клетка в тялото ми, която да не е пропита с лилав лавандулов екстракт.

Не знам дали е от филтрираната през лилавите перденца светлина или само така ми се струва, но дори очите ми са лилави в обрамченото с лавандулови мотивчета огледало. Доповръща ли ви се вече? На мен отдавна. Но окончателно ме изкарват от равновесие лилавите плюшени жирафчета. Замаяна и обезверена излизам навън да си повръщам кротко в градинката до лилавите петунии, току между виолетовите теменужки и лавандуловите храсталаци.

Лавандула – край река Маргарита, Австралия

и още лавандули...

 

 

Неуместното оранжево на автобуса е балсам за помътнелите ми от лавандула очи.

Пак запрашваме в южна посока и пак слушаме горчивите коментари на разорения фермер. Този път минните компании са му криви. Не става ясно точно с какво, май просто заради неуязвимостта им към сушата и пясъците. Или заради неизбежният дуализъм на ситуацията. В Западна Австралия има само два начина за препитание – или си фермер, или си миньор. Както при социализма имаше работници и селяни. И всеки трябваше да е наясно към кои принадлежи. Няма средно положение. Има класово противопоставяне. “Левски” или “ЦСКА”. Комунист или седесар. Син или червен. Бял или черен. Едните вечно са трън в очите на другите. Мините и фермите са във вечна класова война. За земята, за ресурсите. За въжделенията на младите. Показното богатство на едните срещу вечно несигурното бъдеще на другите. Разточително бляскави небостъргачи и изгорени от безжалостно слънце пасища. Богат беден е проклятието-благословия на Западна Австралия. (Отбелязвам си наум за нищо на света да не признавам пред Иън, че работя за минна компания.)

Следващата ни спирка е в

малко китно градче с подвеждащото име Река Маргарет

Последно град ли е или река?! Все едно Русе да го кръстим Река Дунав или Бургас да стане Черно Море. Ми объркващо е. Освен това целият регион из който ще се возим през остатъка от деня – към 100 километра плодородна крайбрежна ивица, се казва също Река Маргарет. И за капак, даже реката в долината се казва пак Река Маргарет. Е, то бива, бива, ама чак пък толкоз! От едно мъни-и-нко мостче успяваме да зърнем съименничката на града. Кротка локвичка, превзета от разцъфтяли водни лилии. Толкова … Моне, че неволно започвам да се оглеждам за дългокосите девици с бели рокли и дантелени чадърчета. Местните хора подобаващо й викат ручеят на Маги.

Градецът има цели две улици посветени изцяло на негово величество туриста – кафенета, ресторанти, мотелчета, сувенири, галерийки, сладкарнички, аптеки и козметични салони, клубове по йога, грънчарски ателиета, кръчми, бензиностанцийки и пак – кафета, рсторанти, магазини. Картата на региона е набучена с винарни като като таралеж (по тия географски ширини май е по-редно да кажа “като ехидна”). Фермичките за лавандула, лалета, други цветя, скариди и пухкави агънца са мижи да те лажим, колкото да не изглежда че само с вино производство, винопиене и винонадпиване се занимава всичкото население на долината.

Ние скоро се присъединяваме в надпреварата. Автобусът отваря врати на зелена поляна под строен евкалипт, сред океани от лозя, надигащи деветбалово вълнение по околните хълмове. Слънце, птички и дегустация на вино. Какво му тряба на човек. Аз лично спокойно минавам и без Ферари с цвят червен. Особено, ако го замества бутилка мерло. Опитваме бели вина, опитваме червени, опитваме даже розови, пием ризлинг и за десерт – портвайн. Замезваме с винен шоколад, винено желе, сладко от портокалови корички с бренди и друго с маково семе и уиски. По рафтовете на винарната освен винени бутилки се кипрят бурканчета с люти чушки в марината от текила и лимонов сок, сладко от смокини в портвайн, боровинки в бренди, бутилчици доматен сос с бяло вино и мащерка. Дегустираме още някакви вина. Купувам си единственият безалкохолен продукт в магазина – мед от диви пустинни цветя. После светът внезапно се разхубавява, заблестява в златно сияние и животът става неустоимо предизвикателен. Даже двете стъпала на автобуса се превръщат в предизвикателство. В красиво и щастливо приключение. В сияещо вълнение. Дегустация на алкохол на празен стомах е новата ми лично тествана рецепта за бързодействащо безусловно щастие.

Изтрезнявам таман навреме, за да се включа в пикник – обяда пред пещерата на гигантите. Докато дъвчем усърдно се запознавам с канадката Патриша и тя веднага ми споделя с известно неудобство, че попаднала тук случайно, нямала представа каква е тази екскурзия и всъщност не си спомня изобщо да се е записвала за дегустация на вино, само искала да види монашеското градче Нова Норсия. Но както разбира от джобния си пътеводел вече сме на 600 километра от там. Дали ще ходим в Нова Норсия по-късно? Задавям се в усилието си да не се разхиля. Утешавам я, че дъщеря ми вече е обявила автобуса за отвлечен. Черпя я с ароматен мед и после атакуваме пещерата.

Мамутската пещера

е една от общо над тристата известни кухини и дупки в района на река Маргарита. Защо толкова много пещери на едно място, питам се аз на глас и получавам авторитетен отговор от ескурзовода. Защото в това австралийско ъгълче много вали. Традиционната рецепта за правене на пещери е: мидени черупки и дъжд. Комбинацията от варовикови скали – бивше океанско дъно – и много дъждовна вода неизбежно води до образуване на кухини, пропасти, цепнатини,сталагмити, сталактити и сталактони. Също и на капани за лов на недорасли мамутчета, оказва се.

Входът на пещерата е добре прикрит с пищна местна растителност, но все пак има поддържана просека за туристи. Вътре се ходи по дървени пътечки и мостчета (достъпни дори за инвалидни колички), има изкуствено осветление (даже цветно), високи платформи за снимки, изобщо – панаирджийска работа за туристи. Не че не е красиво. Напротив. Има си и подземна рекичка , и езерце, и милиони карстови образования. Даже в стъклени витринки са изложени кости на праисторически животни. Като тасманийски тигър да речем. Едно от характерните явления в карстовите терени са дупките, които започват като цепнатинки и с годините водата разяжда докато ги превърне в дълбоки кладенци и пропасти. В които падат по невнимание невръстни мамутчета и други непълнолетни гиганти. Фосилизираните им кости остават в пещерите с милиони години да служат за назидание и доказателство, че съвременните заблеяни професори и льохмани имат дълга предхуманоидна еволюционна история. И не ме разбирайте погрешно, не че няма истински пещери, в които се влиза с пълзене, плуване, катерене и прочие приключенски елементи. Има и то много. Просто на нас са ни избрали такава с парапети и осветление, вероятно заради очевидно нетрезвото ни състояние.

От свода на залите висят неизброими калцитни моркови, репички, чушки и прочие зарзават, свредели, макарони, кравешки вимета, завеси, воали, шалове и други вкаменени дипли – все стандартни, описани в литературата сталактитни образования. С две забележителни изключения – раззината крокодилска паст. Ама бая убедителна. И слонски хобот. Из нишите се спотайват в цветно осветените си зони обичайните гъби, молещи се фигури, монахини и други забулени особи, коринтски колони с пищни капители, панички, чашки, каскади, калцитни езерца. Централната, най-снимана фигура е на разпнат Христос – в естествен размер, много натуралистичен. Пошушвам на Патриша, че макар и да не стигнахме до Нова Норсия все пак сме видяли монаси и разпятие – туристическата й програма е изпълнена успешно.

Мамутската пещера – край Река Маргарита, Австралия

Мамутската пещера

 

 

Вече си треперя нескрито от студ и тракам неудържимо със зъби, когато се измъкваме през нискораслата горичка и се товарим пак в автобуса. Следващата ни дестинация е крайбрежното градче Огъста. Сега, като има 320 километра Велика Южна Магистрала водеща директно от Пърт до

Огъста,

да не си помислите, че градецът е с нещо специален, важен или забележителен. Ами! Сбутан, кротък и обрулен е от океанските ветрове колкото си иска. На туристите им го пробутват за специален с твърдението, че бил най-югозападната точка на континента, ама на мен ми се вижда малко недоказуема тази претенция предвид недоизпипаната дефиниция за по- и най-югозападност. Другата му световна слава е, че тук се срещат два от световните океани – Индийският и Южният Ледовит Океан. Наричан също Южен Антарктически или само Южен. Ако ви се струва, че не сте го чували преди, не се притеснявайте – от ЕГН-то е. И по мое време го нямаше в учебниците. Всъщност официално е признат от световната научна и картографска общественост едва през 2000-та година. Направо си е плашещо като си помисля, че съм по-стара от някои океани и вече съм надживяла някои планети (пак според моите учебници слънчевата система имаше някога 9 планети, сега май никой вече не знае колко са).

Единственото видно с невъоръжено око преимущество на Огъста е гледката – синьо-сиви хоризонти на всички страни. Колко агенти по недвижими имоти в света могат да се изфукат, че са продали имот с гледка към два океана, а?! Тук всички.

Може и друга някоя забележителност да има Огъста, но ние ще я пропуснем – забързали сме се към

най-изпъкналата, най-югозападна точка на Австралия –  нос Лиюин (Cap Leeuwin)

И неговият фар

От зелена, кари-гориста местността край пътя постепенно става открита, свирепо брулена, негостоприемно камениста. Пейзажът се доминира от сиво море (Пардон! Океани), сиви скали, сиво небе, сиви храсти, вкопчили сивеещи коренища в сиви пясъци. Фарът ги развеселява с ярките си цветове – бяло и бяло.

Cape Leeuwin Lighthouse, Leeuwin Rd, Augusta Западна Австралия 6290, Австралия

 

Носът и фарът са кръстени на друг холандски кораб, прекосил тукашните морета (Упс! Океани.) през 17-ти век – Лиюин (лъвицата). Фарът е строен в края на 19-ти век. Исполински,строен, искрящо бял и надеждно указателен той бил първият знак, който идващите традиционно откъм Нос Добра Надежда кораби виждали при приближаването си към Австралийските брегове. Гледката от тераската край светлинното помещение си струва безкрайното изкачване по тясното вито стълбище и пронизващия вятър. Опитвам се да разпозная характерните черти на двата океана, да ги различа някак, но всуе – изглеждат ми еднакво униформено сиви като близнаци. На юг от нас, само на някакви си осем хиляди километра е южният полюс. При добър късмет от тераската могат да се видят китове или айсберги. Зависи от дефницията за късмет. В нашия случай късметът се изсипва отгоре ни под формата на ситен леден неприятен дъждец. Скриваме се в автобуса. Докато загърбваме нос Лиюин случаен слънчев лъч се промъква през облаците и най-после океаните-близнаци се издават с различните си модни предпочитания и вече мога да ги разпозная: Индийският се кичи със слънчеви зайчета, Южният Ледовит – с дъга-кариока. Далече навътре досами хоризонта с вижда малко островче, незабележително с нищо друго, освен, че е абсолютният антипод на Ню Йорк.

Фарът на нос Лъвицата (Leeuwin), Австралия

Фарът на нос Лъвицата (Leeuwin), Австралия

 

 

Планът е да вечеряме точно на залез слънце в ресторантче в

Бъселтън

край най-дългия дървен кей в южното полукълбо, но както е известно, хората предполагат, автобусите разполагат. С други думи, не стигаме навреме. Т.е. пак си вечеряме и пак край кейчето, но без залез над Индийския океан. Затова пък с панирана риба, скариди на скара и телешки стек – Австралийска класика “Сърф и торф”. И с още вино. Двукилометровото извито на дъга кейче тъмнее сред белите проблясъци на прибоя в сумрачината на лятната вечер. Китайската автобусна общественост се справя със западняшката храна и вилици със завидна сръчност. Няколкото вегетарианци в компанията зобят пържени картофки. Иън ми разказва за голямата драма на семейството му – единственият му брат станал миньор. Аз се старая да не оставям устата си празна, за да не се изкуша да кажа нещо и току-виж се издам, че работя за минна компания също. Хрупам скаридки и кимам с разбиране.

Бъселтън, Австралия

 

 

 

След Бъселтън се връщаме на Великата Южна магистрала

и отпрашваме най-после на север, към Пърт. Обаждам се на най-близката си роднина да я успокоя, че няма нужда да събира пари за откупа ми – да не бърза да продава китарата и лап-топа си, двете ѝ най-ценни притежания.Обещавам да й запазя малко винен шоколад, ако прекрати подигравките веднага. Детето любезно изслушва целия ми доклад за лавандулите, пещерата, океаните и скаридите, макар че в Бризбън вече е почти полунощ.

Иън настоява с професионална куртоазия да ме закара до хотела, което за мое огромно разочарование не впечатлява ни най-малко пиколото – отваря ми вратата и ме поздравява невъзмутимо, все едно съм слязла от най-обикновено такси, а не от чудовищно грамаден покъртително оранжев автобус. Чак в хотелската стая окривам, че освен мед и шоколад съм си купила цели две бутилки мерло. Бога ми, не си спомням. Трябва да съм била много пияна. Все пак имам повод за удовлетворение – поне не е лавандулова възглавничка. Или лилаво жирафче.

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Из Фримантъл, Австралия 0

Из Фримантъл, Австралия

Днес Изабела ще ни води до една австралийска затворническа колония – Фримантъл. 

Приятно четене:

Из Фримантъл, Австралия

Как се създава нова държава?

С победна битка, с преврат, с бляскава победа, с възстание, с дързък окупаторски акт, с вълчица, с божие обещание, с всенародно преселение, с чудо, с разцепление, с декларация за независимост, с международно споразумение? А, защо не със затвор? Малко необичайно, ще кажете. Да, ама уникално. И малко неловко за бъдещите граждани на страната, ще настоявате вие. Да, ама на британския крал Джордж Трети изобщо не му пукало за бъдещите наследници на затворническата държава. Нито пък го вълнувала ососбено съдбата на обеднелите му поданици.

Велика Британия тъкмо намерила начин да се отърве от низшите, презрените и бедните като ги праща със затворнически кораби в Новия свят (разбирай Америка), когато най-неподходящо и непочтително американците вземат, че обявяват своята независимост. И Великобритания загубва така удобно разработения канал за износ на нежеланата си мизерия.(Да не коментираме изобщо загубите от несъбрани данъци върху чая.) За някоя друга не толкова велика империя и не толкова богопомазан крал това би било съкрушителен удар, достатъчен да причини моментален икономически срив, културен упадък, скубане на коси, посипване с пепел, самоокайване и загуба на хегемония. Крал Джордж Трети, обаче имал скрити козове. Не в ръкава, както било популярно из тогавашните игрални зали, а в Южния Пасифик.

Там, където прославените холандски мореплаватели видяли само пясък, негостоприемна и безперспективна пустош, човекоядни туземци (В Нова Зеландия), зловещи черни лебеди (в Пърт), непристъпни скалисти брегове, пусти океани, никакви съкровища(капитан Вилем де Фламинг бил официално хокан и порицан, задето след дълга и скъпа експедиия по целия западен бряг на Нова Холандия, се върнал с две мидени черупки. Не избегнал високопоставеното мъмрене и Тасман.) британецът Кук открил невиждани красоти, тучни морави, пищна зеленина, изобщо земен рай.(Невъобразимите трудности и изпитания на бъдещите заселнически колонии ще докажат, че обективността не била най-високата добродетел на капитан Кук. Малко романтични и на места направо пожелателно-измислени били разказите му, но тогава вече било твърде късно за опровержения.) Крал Джордж веднага пренасочил затворническите кораби натам. (Което е малко нелогично като си помислиш – защо ще наказват нарушителите на закона с изгнание в рая. Ама, коя съм аз да диря сметка на светлейшата коронясана персона и нейните премъдри умозаключения.)

Бизнесът със затворниците бил толкова успешен

и така се разрастнал по източните брегове на Южния континент, че британският губернаторът на Нов Южен Уелс изпратил през 1826-та година капитан Стърлинг на разузнавателна мисия по западния бряг. Капитанът от своя страна толкова харесал долината на река Суон (онази същата с черните лебеди), че три години по-късно лично повежда три кораба със заселници натам. С намерението да създадат достопочтена земеделска колония, уповаваща се на божията милост и на труда на ръцете си. Никакви затворници и затвори. Висок морал, честен труд и граждански свободи трябвало да гарантират благополучието на новата колония. Нарекли я Суон. На името на реката.

Скоро след установяването на заселниците в устието на реката капитан Стърлинг с известна изненада  открива, че мястото не е много подходящо за земеделие. Почвите били песъчливи и неплодородни. Как точно е успял този факт да му убегне при първото посещение на мен лично ми е малко загадъчно, защото и до днес с просто око се вижда, че Фримантъл е построен на пясъчния плаж (може би защото аз съм със селски земеделски произход, а пък капитанът бил благородник и прекарвал повече време в морето нежели на сушата, та оттам разминаванията ни в оценките за земното плодородие), но тъй или инак Стърлинг бил неприятно изненадан от несполучливия старт на мисията и трябвало да вземе спешни мерки, за да гарантира просперитета на колонията. Решили да разделят поселището на две – пристанище в устието, което днес се нарича Фримантъл и е нещо като квартал на Пърт и земеделска колония на 30-тина километра нагоре по течението, където днес се издига бляскавата стена от небостъргачи на Пърт сити.

Продължете>>>

За един черен лебед и много злато (Пърт, Австралия) 3

За един черен лебед и много злато (Пърт, Австралия)

Знаете ли къде са намирани най-големите буци самородно злато? А знаете ли, че Октоберфеста е през септември? Още доста неща ще научим от разходката на Изабела из Пърт в Австралия.

Приятно четене:

Пърт, Австралия

За един черен лебед и много злато

Най-далечната столица. Най-самотният милионен град. Най-изолираният.

На хиляди километри от всяка друга столица и град. На хиляди километри от всякъде. Притиснат между два океана – безбрежната водна шир на Индийския океан и безбрежната пясъчна пустош на австралийската пустиня. В средата на никъде. На сети-се-сам-кое на географията. Всеки, абсолютно всеки, който е бил в Пърт ще ви каже, че градът е великолепен, климатът прекрасен, работа има много, заплатите са добри, плажовете са фантастични, културен живот не липсва, изобщо всичко му е О-кей, ама… много е далече, бе! Изолиран. Усамотен. По-близо до Сингапур отколкото до най-близката австралийска столица – Аделаида.

След пет и половина часов полет от Бризбън (вътрешен, забележете) с шок установявам, че съм още в същата страна. Никой не ми иска паспорта, хората говорят английски, австралийските долари са все още в обръщение и даже рекламите по билбордовете не са много по-различни от себеподобните си по източното крайбрежие.

Австралия е голяма (Не думай!)

По-голяма от Европа. Единственият континент-държава(каквото и да си мислят американците). Всички го знаем, ама досега все ми е звучало кухо, като енциклопедично клише в стил “Минута е много”. За първи път се сблъсквам в реално време с мащабите на страната. Шокът е напълно уместен. 4000 километра,три часови зони и един сезон ни делят от източните столици. Плюс една огромна червена пустиня. Е, и щатската граница, разбира се. Някои държави са по-близо.(Но до тях се лети от международния терминал.) Хващам се на бас на каквото си поискате,че след пет часов полет в Европа гарантирано ще ви се наложи да говорите друг език, да обменяте валута, може би дори паспорта си да представяте, визи да вадите, а като едното нищо може и да се озовете дълбоко в тила на вражеска държава, с която любимото ви родно правителство е съумяло виртуозно да ви въвлече във военен конфликт или политически недоразумения.

Западна Австралия

е най-големият от австралийските щати (и територии). Една трета от територията на страната. Нещо като десетина Великобритании, 26 Швейцарии, 24 Българии или 3 щата Тексас(най-големият от американските щати). Населението на цялата тази огромна територия е малко над два милиона. От тях милион и половина(че и повече) живеят в и около столицата Пърт. Останалите се ширят като пет пари в кесия. Насам, народе! Ако на някого му е тясно на душата в претъпканите мегаполиси по света да заповяда в Слънчевия щат на Австралия. Слабонаселен, празен, обширен, неопитомен. Простор за всички и изобилие от място под слънцето. И много слънце.само водата е малко.(Имайте предвид, обаче, че според някои еколози Австралия е вече пренаселена. Според съвременните теории за устойчиво развитие водните ресурси на континента могат да осигурят оцеляването на едва половината от 20 милионното му население в дългосрочен план)

Пърт Западна Австралия, Австралия

 

В последните дни на септември,тъкмо като тръгвам, Бризбън се е пременил в пролетни одежди в кокетно джакарандово синьо, накиснал се е хубавичко в подмладяващите процедури на пролетните дъждове, раззеленил се е нежно по моравите и дворовете и малко е изтървал мярката с жасминовия парфюм. Ама нали е пролет, простено му е. В пълен контраст с източния бряг в Пърт е лято. Горещо, сухо, жълтаво-попрегоряло, прашно и ветровито. Най-сухата година откакто се водят наблюдения в щата т.е. от 150 години насам. Най-слънчевият град на Австралия ни посреща забулен в облачно фередже. Оловно-сиво и неприветливо. Но вятърът е топъл и носи аромат на напечен асалт. Напомня ми юлските варненски вечери. Докато се провираме през натоварения вечерен трафик в центъра тротоарите са безлюдни, минувачите по търговските пешеходни зони единични и рехави, градът изглежда запуснат и празен. А е само 7 часа. Единствено изключение от провинциалния покой е  бирарията срещу хотела, в която се вихри луд купон. С музика и тълпи пушачи на тротоара пред заведението. Голям плакат обяснява шумотевицата като бирен фестивал “Октоберфест”. През септември?!Да не би и датите да са различни от тази страна на континента??*

 

 

Пропускам вечерята в полза на задушевно общуване с възглавницата, което обаче означава, че се събуждам рано (по бризбънския си биологичен часовник) и гладна. С възглавницата вече не сме толкова близки, възникват разни недоразумения и накрая аз решително слагам край на връзката ни като започвам обещаващ диалог с душа. Той е малко стиснат един такъв, не пуска по много ни от топлата, ни от студената вода. Както може да се предположи, в тормозен от дългогодишна суша щат разхищението на вода е най-страшно престъпление. И за да ме предпазят от неволно пристъпване към грешната страна на закона гостоприемните хотелиери са инсталирали всевъзможни хитри устройства и приставки гарантиращи икономия на водните ресурси. Поумита и изпълнена с трепетен възторг се втурвам нетърпеливо в мъжделивото предутро да опознавам улици на

Пърт

След снощното безлюдие и запуснатост сега градът кипи от енергия и активност. Млади мъже в гащеризони метат тротоара, авто-цистерна мие асфалта (а на мен ми спират водата в душа!?!), камиони разтоварват стока пред магазините, разносвачи трупат бали с днешни вестници пред будките на пресата, работници с каски се събират пред строително скеле, таксита спират и потеглят пред хотелите, бездомници се събуждат по пейките, пекарните светят и разнасят надалеч аромата на пресни мъфини и хлебчета,  разнородни компании в елегантно вечерно облекло и видимо приповдигнато настроение излизат от затварящите барове. След втората групичка развеселени млади мъже опитващи се да ме заговорят с “Госпожице” решавам, че разходката ми не е напълно безопасна(младежите трябва яко да са се наквасили, за да им се привидя аз като госпожица), пък и никъде не намирам отворено кафене, така че се прибирам в стаята си да чакам с гладно нетърпение хотелският бюфет да отвори в седем. Едно трябва да му призная на Пърт – тук денят започва рано. И с хъс.

Едно от първите неща, които се набиват на очи в центъра са грандиозните строителни площадки, стърчащите високо в небесата строителни кранове, изкопите, непрестанният рев на тежкотоварните камиони, пъплещи из задръстените със строителни скелета улици, трясъкът на ударните дрелки, многобройните оранжеви жилетки и каски. Насред световната икономическа рецесия Пърт строи трескаво, с размах. И расте. На височина, на ширина, на богатство. Един от най-бързо развиващите се градове в света. Кое го движи ли? Минната индустрия.

Западна Австралия е най-големият световен износител на желязо,

най-големият производител на диаманти(особено розови), третият най-голям износител на злато, сред първенците по добив на алуминий, никел, нефт, природен газ, въглища, азбест, амоняк, уран,титан, литий, цирконий.(Не, не преписвам Менделеевата таблица) Няма хич да се учудя, ако се окаже, че добива и криптонит.  Целият щат е като препълнено ковчеже със съкровища. Под сухата, изгорена от безжалостното слънце пустош лежат неизчерпаеми, все още дори неизследвани, некартографирани и неоткрити богатства. И сякаш това не е достатъчно, за да гарантира просперитет и светло бъдеще на двата милиона западноавстралийци, ами и житницата на Австралия е тук – така нареченият Пшеничен пояс в плодородния югозападен ъгъл на континента, най-добрите австралийски лозя и вина са пак тук, половината от вълната на страната идва от тук, плюс огромни количества памук, сол, агнешко и телешко месо, раци, риби, скариди и кой знае още колко други ресурси и индустрии, за които аз дори не съм чувала. (За значимостта на циркониевия добив в световната икономика, например, бях напълно невежа докато не посетих Пърт.) И за капак, просто ей тъй на, за разкош и великолепие Западна Австралия притежава 12 хиляди километра брегова линия с някои от най-прекрасните, най-разнообразните, най-девствените и недокоснати плажове в света. Да споменавам ли въобще пещерите(със стотици, не с лопата, ами с булдозер да ги ринеш), невероятните е пустинни скални формации(умопомрачителни), древните аборигенски археологически находки(Колко места в света могат да се изфукат с артефакти на по 40-50 хиляди години?!), разнообразието от уникални растителни и животински видове. Хич не е чудно, че туризмът също процъфтява по тукашните брегове на Индийския океан. Най-големият щат на Австралия с едва една десета от населението на континента осигурява повече от половината от брутния вътрешен продукт на страната.

Златната треска, изобилието от ресурси, внезапните забогатявания, циклите на икономически бум и стагнация, бързите пари, кратката история, недостигът на вода, тежките условия и големите мангизи са определили облика на Пърт. Придават му атмосфера на пионерски град от дивия запад. Още недоцивилизован, некултивиран и недоизкусурен. Малко парвенюшки и надут, показно разточителен, но и неуверен, лъскав, но и вехт, зает със себе си, но и малко комплексиран, горд и самонадеян, мъжествен, героичен, но и трогателно носталгичен, уж непукист, но тайно следящ с ъгълчето на окото си останалия свят, дискретно имитиращ световните тенденции, никога неуспяващ да влезе в крачка, винаги малко встрани. Всичко в Пърт ми напомня театрална неубедителност на телевизионни сериали като “Завръщане в рая”, “Далас”, “Дързост и красота”. Не ме напуска усещането, че съм статистка в евтина сапунка от осемдесетте. Което не е непременно неприятно. Има нещо позитивно и оптимистично в неистовия напън да се мериш  с другите, да ги настигнеш, да надскочиш себе си, да поведеш. Има даже нещо симпатично в амбицията. Особено в момент, когато целият останал свят се е снишил, вторачил се е в пъпа си, отдал се е на самосъжаление и примиренчески чака да дойдат по-добри времена.

 

 

Централната част на града

е компактна чаровна бъркотия от колониална и модерна архитектура, исполински небостъргачи, огромни изкопи за още по-големи такива, пешеходни зони, свързани един с друг молове, покрити търговски пасажи, църкви, смешни имитации на по-стари архитектурни стилове, безброй светофари и неизброими пешеходни надлези, стълбища, ескалатори и естакади. Хващам се на бас, че Пърт има най-много издигнати над земната повърхност пешеходни съоръжения на глава от населението в Южното полукълбо. А вероятно и в Южната полугалактика. Центърът е оплетен в многоетажна паяжина от пешеходни пасажи и естакади от всевъзможни епохи и в разнообразие от стилове, но май най-много са тръбно-плексигласовите арки от 80-те, придаващи му вид на град от бъдещето (пак според визуалните интерпретации на осемдесетте). В цялата еклектична неразбория не мога да преценя кой печели вездесъщата архитектурна битка между старото и новото. Захласната пред грамадата от небрежно нахвърляни един връз друг бетонно-стъклени кубове на най-новия, още незавършен търговски център/правителствена сграда или пред съвършената елегантност на изкрящо белите извивки в непогрешим Хари Зайдлеров стил на мецанина на импозантния 38-етажен небостъргач QV1 си казвам, че тук определено залагат на новото, модерното, прогресивното.

Сгради в Пърт, Австралия

 

 

После се озовавам пред псевдо-елизабетинската декоративност на кованите порти и натруфени часовникови кулички на “Английския двор” –  кокетна (и малко комична в преиграването си) търговска уличка имитираща в детайли архитектурата и атмосферата на британския Златен век, и озадачено си мисля, че не, може би все пак предпочитат да запазят и даже изфабрикуват старото, наблягат на историята и корените си. След това пък се изумявам от умелото инкорпориране на стари фасади в приземните етажи и фоайета на футуристични дворци от метал и стъкло, от смелите модернистични пристройки и разширения на автентични, добре реставрирани сгради от 19-ти век, на гениални стъклени кубове кристализирали между стогодишни тухлени калкани, на гротескно окепазените с ярка блажна боя детайли по Ар деко и Бел Епок фасади и пак се обърквам – ново или старо преобладава. Не мога да реша. Като че ли всяко архитектурно течение и стил от последните двеста години е представено и запазено в Пърт. В шарена мозайка от вкусове. В същинска архитектурна мелба. На слоеве, леко разбъркана, с черешка, бисквитка и с чадърче – забит високо в небесата исполински небостъргач.

Сгради в Пърт, Австралия

 

 

 

Тъй като всяко описание на Пърт започва с неизбежното: „Разположен живописно край бреговете на река Суон..“

моята туристическа програма естествено стартира от там – от реката.

Всъщност точно в центъра на Пърт реката се е уширила и разляла в нещо по-скоро приличащо на езеро. И мирише на езеро. На Варненското езеро по залез. И има бяла пясъчна езерно-плажна ивица по края. С мидички. Чайки крещят и палми размахват приветствено корони. Вятърът вдига бели зайчета по синята повърхност. (Май отдавна не съм виждала истинска бистра синя река. Бризбънската такава има цвета и консистенцията на добре втасала боза. Мяза повече на разкалян горски път отколкото на източник на питейна вода.) Край дървения кей са строени фериботчета и туристически лодки. Гишета за продажба на билети, сувенирни магазини, кафенета и ресторанти, автобусни спирки, таксита, трамвай и множество туристи замърсяват крайбрежния пейзаж. И над цялата пристанищна суматоха се разнася бодряшки камбанен звън. Ясен и мелодичен. Всеки 15 минути. Това е пъртската Асамблея “Знаме на мира” или както е по-известна тук “Камбанарията”. 86-метрова сграда(скулптора?) помещаваща впечатляваща колекция разнокалибрени камбани и звънци, някои донесени чак от църквата “Свети Мартин” на Трафалгар скуеър в Лондон. Много исторически и много символични. Силуетът на музикалното съоръжение (на много места го описват като един от най-големите музикални инструменти в света) е леко озадачаващ. Отдалеч прилича на гигантски неразцъфнал екзотичен цвят или зле нарисуван космически кораб. По-отблизо е просто стъклен обелиск в черупка (старателно отпъждам най-очеизвадните асоциации) и чак когато се опитвам да го заснема в профил ми се изяснява авторовата идея – кристална мачта с издути платна от кована мед. Май спинакери. Макар че това ще да е  първият и вероятно единствен случай в историята на ветроходството, когато четири спинакера са вдигнати от една мачта(И пълни с разнопосочни ветрове). Архитектът явно си е  нямал хабер от яхти и стъкмяване. Да не говорим, че има нещо натрапчиво плагиатско в платната – напомнят ми операта в Сидни. Но камбаните са истински и звънят красиво.

 

 

В съседство, досами мидения плаж намирам друго много по-скромно, но несравнимо по-реалистично платънце. Изработен от специална корабна неръждаема стомана(така пише на обяснителната плочица, не че аз съм някакъв експерт по стоманите) щормови стаксел(аз и от ветроходство нищо не разбирам, ама на такова ми прилича). Гикът сочи неотклонно точно към географският юг. Мачтата е забила стройна снага в центъра на бетонен цифрблат – цялото нещо е слънчев часовник. С метал в цимента са инкрустирани разни факти. Много полезни. Като например, че часовата разлика между Пърт и Амстердам е седем часа. (Което дори не е вярно. Разликата е или 6 или 8 часа, заради лятното часово време, ама спори ли се с бронз и бетон?!) И часовникът хитроумно, на две различни скали показва времето в двата града. Признавам, че би било много полезно да знам колко е часът в някой друг град, ако често ми се налага да организирам видео конференции с участници оттам и в този смисъл часовничето е супер ценно, особено пък във вечно слънчевия Пърт. Ама защо точно Амстердам? Защо не Париж? Москва? или Пекин?

Защото ако французите, руснаците или китайците са стъпвали преди холандците на този бряг, те не са оставили доказателства за това.

През далечната 1696-та година фламандският мореплавател Вилем де Фламинг

потегля от Амстердам начело на флотилия от три кораба с абсолютно непроизносими имена (За тези читатели, които просто не могат да си легнат и да спят спокойно без да са научили точните имена на плавателните съдове – намерете си ги в Гугъл. Аз се измъчих достатъчно с името на капитана.) в посока към Южната земя на спасителна мисия за издирване на изчезнал плавателен съд на Холандската Източна Компания (“Ридершап Ван Холанд”, ако трябва да знаете точно кой) Оцелели корабокрушенци не намира, но успява да остане в историята като картограф на западния бряг на Австралия(Пардон! Нова Холандия), първооткривател и кръстник на днешния остров Ротнес – един от най-страхотните австралийски морски курорти, който капитанът намерил за много очарователен, направо райски и по този повод му дал романтично звучащо име означаващо всъщност Гнездо на плъхове(защото щъкащите дребни торбести му заприличали на плъхове), като кръстник и притежател на първия европейски крак стъпил на брега на река Суон и не на последно място първият бял човек срещнал черен австралийски лебед. Случило се така, че когато ветроходите с непроизносими имена навлезли  в устието на реката тя била пълна с грациозни, елегантни, благородни, невероятно красиви дяволски изчадия. Съвсем като лебеди – с дълги шии, с повдигнати като кошнички крила, с ярки червени човки, великолепни плувци, гмуркачи и летци. Обаче съвършено черни. И агресивни. (Аз като майка на потърпевша мога да потвърдя, че черните лебеди са изключително проклети и зли пернати. Детето ми има непреодолима фобия от лебеди и други водоплаващи, развита вследствие на многократни стълкновения с гореспоменатите птици в езерото Пупуке, Нова Зеландия) Тук му е мястото да вметна, че още от времето на римския поет-сатирик Деций Ювенал (което време  е в първи век от новата ера) изразът “черен лебед” в латинската, а от там и в западно-европейската литература означавал нещо несъществуващо. Поетът си го измислил. Като зелен хайвер да речем. И не стига това, ами даже имало израз “Всички лебеди са бели” в смисъл, че някои неща са неоспорими. Като: “Слънцето изгрява от изток.” Сега си представете пак изражението на холандците. И иронията на срещата. Като не забравяте и дълбоко вкоренените средновековни суеверия срещу всякакви черни животни и птици, непременно свързвани с вещици, черна магия, еретизъм, служба на лукавия, нечестиви сеяния и лоши поличби. Де Фламинг бил толкова впечатлен от това чудо невиждано, че без колебание кръстил реката Цванен Ривиер(задобрявам с холандския), което на английски е Суон Ривър или река Лебед по нашему.

След като разбива тотално хиляда и петстотин годишен научен фундамент и народно поверие (акт съизмерим по значимост с твърдението на Галилей, че Земята е кръгла) капитан де Фламинг делово залавя две черни птици за доказателство(те междувпрочем пристигат живи в Европа, но като цяло черните лебеди не успяват да се разпространят и размножат твърде на Стария континент, което е голям късмет за жителите му, иначе фобиите от водоплаващи щяха да са много по-масови)и се отправя към Батавия(днешна Джакарта) да докладва за безплодността на спасителната акция. По пътя обаче спира за един последен опит на остров Дърк Хартог (един от групичка острови край северозападния бряг на Австралия) и съвсем случайно намира там оловна плочица уведомяваща всеки който се интересува и може да чете холандски, че през 1616 година друг фламандски кораб с непроизносимо име е акостирал на този бряг. Забележете, това е същата година, в която римокатолическата църква обявява хелиоцентричната система на Коперник за „безсмислена, абсурдна, и официално еретична, тъй като отявлено противоречи на Светото писание…“ и забранява книгата му “За движението на небесните сфери”, докато папата лично обвинява Галилео Галилей в хелиоцентрична ерес. Т.е земята е още официално плоска, когато Дърк Хартог обикаля австралийските брегове и оставя надписани плочки по плажовете. И той дори не е първият холандец по тези земи. Аборигените в Северните територии са увековечили в скални рисунки срещата си с друг фламандски кораб през 1606-та година.(проверете си го в Гугъл и ако някой може да транслитерира имената на кораба и капитана на кирилица, моля да ме уведоми. Покорно благодаря!) В този контекст изборът на Амстердам за слънчевия часовник в Пърт изглежда повече от подходящ. Скулптората е мемориал на епичното пътешествие на Вилем де Фламинг, който поставил Пърт(Е, не точно – само реката.) и Западна Австралия на световната карта. Черният лебед междувпрочем е приет за символ на града, плацика се в щатския герб, пъчи се от западноавстралийското знаме, от всевъзможни монети, медали, марки, печати и прочие. И не само, ами и в международен план белият и черният лебед се явяват символи на северното и южното полукълбо, колчем стане дума за подобни географски дискриминативни сравнения.

Малко по-нататък сред зелената паркова морава се издига още една архитектурна заемка – стъклена пирамида, съвсем като тази във Франция, но тукашната май е пълна с тропически растения и зад нея се издига не Лувърът, а искрящата, паралелепипедно-стоманено-бетонно-стъклено-величествено-мъжествена снага на Пърт-сити. Гледката е тържествена. И вдъхновяваща.

Равният зелен парк

край реката е изкуствено насипан с пръст върху отнети от водата площи. Пясъкът прозира тук-таме в корените на дърветата, но тревата е поддържана в идеално състояние – съвършено подстригана, полята и подравнена като в стар английски двор. Проснала се е почти до хоризонта в поредица от десетина футболни игрища или като затревена самолетна писта. Всъщност не само, че е била самолетна полоса в миналото, но и до днес лявата страна на парка е лицензирана и в екстремни ситуации ползвана писта за приземяване. В центъра на града, досами скупчените небостъргачи! Трябва да му призная на Пърт, че това е оригинално. За разлика от крайречния булевард обточен с палми съвсем като изваден от телевизионен сериал за Маями.

На запад от ситито

се издига единствен невисок хълм,който в контекста на равната като тепсия речна долина е оправдано може би да се величае като планина – Маунт Елайза. С мемориал на загиналите във войните на върха. От там започва просторният Кингс парк, т.е. Паркът на Краля, с пешеходни и велосипедни алеи, ботаническа градина, изкуствен водопад, цветя, полянки и издигнатата високо в короните на дърветата въжена пешеходна пътечка. Километри дълга. Пак! Тия западноавстралийци явно имат някакъв проблем с ходенето по земята. Всичко в парка ми се вижда леко повяхнало, сухо, жълтаво и като че ли неподдържано. Може би заради сушата. Може би, защото съм свикнала с пищната сочна зеленина на влажния субтропичен Бризбън(и още по-влажната Нова Зеландия). А може би така е нормално в Пърт, където мегаломански ултрамодерни сгради се издигат над мръсни пешеходни зони с хлопащи паважни плочки, пълни с ярки цветя кашпи съжителстват с умиращи от сушата дръвчета по тротоарите, преливащи от коледни украси и позлата магазински витрини (през септември!!! Бяхме чували, че септември ще бъде май, убедиха ме вече, че тук септември минава за октомври, но с концепцията ‘септември е декември’ще имам нужда от известно време да свикна.) контрастират с ниското качество на обслужване, несметните богатства на минните компании – с бездомниците нощуващи по пейките. Град на контрасти. И противоречия. Еклектичен, разнопосочен, необикновен и сякаш още несамоопределен. Като тийнейджър, който се щура насам-натам в търсене на себе си, опитва разни роли и стилове, хобита и интереси преди да намери истинската си същност и да избере съдбата си.

 

 

Докато търся пътя си към хотела в притъмняващия град бивам нападната от глутници хищни разярени комари. Не ме спасяват нито вятърът, нито дългитеръкави и крачоли. Всяка минута, която прекарвам в съзерцание е платена с кръв. Затова отделям само по няколко мига на внушителната викторианска сграда на Върховния съд и на подстриганите като кенгурца храсти пред него (още от оная книга на Стивън Кинг ги недолюбвам храстите с форми на животни), на свръхестествената непостижимо елегантна антигравитационна платформа на козирката пред великолепната модерна сграда на Община Пърт, шведският хотел и ресторант с фалшивата северно-европейска архитектура и преливащи от лъснати медни готварски съдове прозорци, чуждоезичната книжарница с витрина пълна с руски книги, старата община, приличаща на двореца от емблемата на Дисниленд – с бойници, кулички, знамена, часовник. Дори не се спирам пред островърхите църкви, вдигнати високо на пръсти в напразен опит да се приближат до божиите уши. Загубили са отдавна състезанието с исполинските ярко-светещи индустриални грамади, подпиращи звездния свод. Ако близостта до небесата има наистина  някакво значение то в Пърт Господ чува предимно гласа на минните компании. И явно се вслушва, ако съдим по покачващите се цени на златото.

С атеистично безразличие решавам да посветя неделната сутрин не на Бог, а на жълтия скъпоценен метал. Посещение на

златния монетен двор на Западна Австралия

Да си призная честно, не очаквах да е особено интересно. Представях си, че тежки шумни машини с яки стоманени мускули произвеждат с механично безстрастие лъскави жълти стотинки. Униформени и неинтересни. Не бих могла да съм по-далеч от реалностите на златната индустрия.

Първо, никой в днешно време не сече златни монети или ако го прави те са в единични бройки и се изработват индивидуално с ръчно правени калъпи, специални сертификати за качество и прочие салтанати и заврънкулки. И второ, историческата сграда, макар все още изпълняваща професионалните си функции е превърната в музей и туристическа атракция, така че има много и интересни експонати за виждане. Само за гледане! Нищо не се пипа и фотоапаратите са забранени. От съображения за сигурност.

На входа ми закопчават обичайната за подобни стадни забавления хартиена гривничка на китката и ме поверяват на синеок младеж с износени дънки и гумени ботуши, който ни повежда към вътрешния двор. Там с много нагледни материали (до един имитации) ни разказва историята на златната треска и бързото забогатяване на Пърт.

Златото има изключително важна роля в историята на Австралия

(пък и на много други страни в Новия свят), много по-съществена от затворническата колонизация например. Или овцевъдството. Златото, а не затворниците, още по-малко пък земеделието става причина за интензивното заселване на континента, за построяването на първите железопътни линии и телеграф, за формирането на австралийския национален дух и самоопределение, базирани на свобода, равенство, независимост (и расизъм), за икономическия просперитет на страната, за прогресивните социални промени, за разнообразния етнически състав на австралийското общество, и в крайна сметка за прекратяване на нелепата практиката на затворническа колонизация. Причиняваната от златото болест, съвсем основателно наричана треска има едни и същи симптоми навсякъде по света. Огромен брой хора (предимно млади мъже във върхова физическа форма) от всички краища на света се устремяват към слабонаселени, труднодостъпни терени в икономически недоразвити райони с често нечовешки климатични условия и топография, и се залавят трескаво (та от там ‘треска’) да копаят дупки. Копачите не само донасят със себе си своята разнообразна култура, езици, обичаи и знания, обогатявайки по този начин местната култура, не само предизвикват неимоверно повишаване на търсенето на всевъзможни хранителни, битови и промишлени стоки и услуги, с което стимулират развитието на местната икономика, но и изваждат от недрата на земята огромни количества от лъскавия жълт метал, с който се хранят банките, осигурявайки по този начин икономическа и политическа стабилизация на местните правителства. Само през първата година след откриването на злато в Нов Южен Уелс през 1851-ва пристигат повече имигранти отколкото е цялото тогавашно население на континента, резултат от 70-годишна колонизация. Златните находища във Виктория довеждат още близо един милион заселници. После откриват злато в Куинсланд, а през 90-те най-после и в Западна Австралия – в Калгурли и Кулгарди (не ме питайте кое кое – непрекъснато ги бъркам), на около 350 километра на изток от скромната земеделска колония на бега на река Суон. Пърт никога повече няма да бъде фермерски град.

По време на първите находки златото в Австралия буквално се търкаляло наоколо. В невиждани дотогава количества. Под формата на самородни буци с нечувани размери. 26-те най-големи къса самородно злато открити в света са от Австралия. Което съвсем не значи, че всичките стотици хиляди златотърсачи успяват да забогатеят. В интерес на истината малцина натрупват богатства. И то на страшна цена. Живеейки и работейки в нечовешки условия. Често на изпълнените  с надежди и оптимизъм новодошли копачи се налагало да вървят пеш със седмици и месеци от пристанището в Пърт до златодобивните парцели бутайки работна количка с инструментите и запасите си от храна и вода. Близо 500 километра. Без пътища. При над 40 градуса средни летни температури. Цените на елементарните битови и хранителни продукти в златотърсаческите градове били с десетки пъти по-високи от цените в Пърт. Всякакъв животински впряг, дори камилски се смятал за невероятно екстравагантно разхищение. Поради високата цена на водата.

Очакваната продължителност на живота в тъй наречената “златна миля”, където са концентрирани златните депозити на Калгурли и Кулгарди била  28 години. Буквално “Забогатей или умри” (всъщност оригиналното английско заглавие на филма е:”Стани богат или умри опитвайки”, което ми звучи по-подходящо в случая). Алувиалното злато свършило за по-малко от десетилетие и разочарованите търсачи на богатства се разотишли, но Пърт останал. Останала и препълнената златна хазна. И златната монетосекачница също. Все още съществува и златодобивната индустрия, но в днешно време редкият метал се добива с много по-различни методи. В чудовищно огромна открита мина ежедневно се взривяват и изкопават тонове скала, която се смила, стрива и обработва с химикали. Средно от един тон златоносна руда се извличат два грама злато. И това се смята за добър добив. В малкото вътрешно дворче има парче скала с тегло от един тон. Просто за илюстрация. Обикновена една такава, червеникава. Като всичко в Австралия. Колкото и да се взирам не виждам златните песъчинки в нея.

Затова пък витрините на музейните помещения са пълни само със злато. В най-различни форми и размери. Кюлчета, монети, олимпийски медали, бижута – каквото е скимнало на банките и частните притежатели да поискат. Също и с разни уж интересни факти: че Индия и САЩ са най-големите консуматори на злато(ползват го за бижута), че всичкото добито злато в света е само 150 хиляди тона и осемнайсет от тях са безвъзвратно загубени, предимно чрез изхвърлянето на отпадъци като електронни платки, например.(Представям си сега как иманярите хукват да мародерстват с металотърсачи по бунищата.) На мен не ми е интересно нещо.

На специален кантар под стълбището мога да измеря теглото си в злато и това вероятно е единственият случай, когато съм доволна от излишните си килограми. Струвам към два и половина милиона австралийски долара. Още се надувам самодоволно и си придавам важност, когато попадам в леярната. Тук вече е интересно.

В средата гори пещ. Затворена. Огнеупорната керамиа свети от високата температура и огънят бучи мощно, но невидимо. Няма климатици. В помещението е горещо. За удобството на туристите има дървени пейки. Нашияд гид зарязва историческите справки и изреждането на носителите на златни медали от олимпиадата в Сидни, препасва сияеща сребърна престилка – от кевлар, нахлузва дълги до раменете ръкавици от същия станиолово-лъскав материал, нахлузва сребърен шлем и се качва в космическия кораб. Не, бе. Вдига забралото на шлема и издокаран така като космонавт-оксиженист от марсианска мисия се впуска в подробности, касаещи леенето на злато. 1350 градуса. При стайна температура се втвърдява за 60 секунди. В миналото, когато и шестте пещи работели непрекъснато температура в леярната била 75 градуса. Златолеярите се дехидратирали толкова бързо, че не можели да работят повече от една смяна на ден. Смяната била 60 минути. Всичкото останало време прекарвали в бирарията от другата страна на улицата да наваксват с течностите. По лекарско предписание. Докато си декламира думичките звездният пътешественик изгася осветлението (за по-голям драматичен ефект предполагам, не вярвам да е за пестене на електроенергия), отваря тържествено пещта и с дълги чугунени щипки изважда неголяма керамична купа. Светеща. Обгърната в енергийно сияние. Нагорещена до бяло. Сега, предполагам, че ако сте леяр по професия и всеки ден ви се налага да надничате в пещи и да гледате втечнени метали гледката на светещата от свръх-излишна енергия керамика и пличкащият се в нея огнен метал няма да ви направят особено впечатление. Сред туристите в залата, обаче, леярите явно са малцинство. Публиката въздъхва шумно в захлас:”О-о-о!” Трябва да си призная, че гледката и на мен ми действа хипнотизиращо. Спомня ми как едно време топяхме олово от акумулатори и правехме тежести за чепарета. Хем при много по-ниски температури, в консервена кутия и на светло. Но пак имаше вълшебство в мазния блясък на течния метал, в бързото му застиване в хартиените фунийки (служеха за калъпи. После с тънък пирон и камък им пробивахме дупка в тънкия край), нещо божествено в акта на формиране – да придадеш форма и смисъл на свободната безметежна безформена течност, да превърнеш ненужните натрошени акумулаторни решетки в дузина лъскави конусчета с функция и предназначение. Не случайно има купища суеверия свързани с леенето на куршум – застиването на метала е магия. Никаква наука и факти не могат да ограбят романтиката на мига, на онази част от секундата в която течното става твърдо, неопределеното добива форма и смисъл. Неволно се навеждам напред – да съм по-близо до златната магия. Да не изпусна нещо от зрелището. Сякаш илюзионист прави фокуси и аз се опитвам да ги разгадая. През това време нашият сребърен рицар е отброил до 60 и обръща с ловко движение калъпа върху дървен плот. Нищо не се разлива, не пльоква и нито капка не пръсва и не се разпилява. На масата издрънчава с подобаващ тежък звук масивно златно кюлче. Публиката най-после си поема дъх. С известно разочарование примесено с възхищение – какъвто и да е номерът на този млад сияещ фокусник ние не можахме да го разкрием. Допреди секунди течното злато се люлееше още в огнената си чаша, а сега е твърда златна буца. Неподвижна. Горещичка вероятно. Но твърда и окончателна. Облечената в кевлар ръкавица я вдига високо и я предлага като награда на всеки, който пожелае да я отнесе вкъщи с голи ръце. Желаещи няма. Светлините се включват отново, златото се връща в пещта, кевлареното облекло е свалено и тумбичката туристи се разпилява да зяпа витрините.

След сумрачната вътрешност на монетарницата слънцето на Пърт е ослепяващо. А, слънцето! Най-после да видя града в пълния му блясък – сияещ, бляскав, залян от светлина. Летен. И празничен. Надявам слънчевите очила и се отправям към реката, за да хвана

ферибота до Фримантъл

 

Докато се отдалечаваме от Пърт и аз се опитвам неуспешно да хвана цялото сити в кадър – хем на височина, хем на ширина, си мисля колко много му подхожда емблемата с черния лебед. Уж като другите австралийски столици, ама не съвсем. Далечен и изолиран, загърбил светското шушукане на другите градове – скупчени в клюкарска близост по източния бряг. Уж жителите му са си все същите австралийци, ама не съвсем. Няма я аристократичната изисканост на Мелбърн и Аделаида, деловата припряност на Сидни, хлапашката преднамерена небрежност на Бризбън. Усеща се

Тасмания (7): Таз-мания за финал :) 3

Тасмания (7): Таз-мания за финал :)

Днес ще завършим обиколката на Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт, както и из Дивия Запад на Тасмания, за последно видяхме Короната на Тасмасния

А днес ще се запознаем с ТАЗ – най-известният тасманиец:)

Приятно четене:

Тасмания

част седма

Таз-мания за финал 🙂

Най-известният тасманиец в света е…?

Таз, разбира се! Тасманийският дявол.

Героят от анимационните сериали на Уорнър Брадърс. Избухливият, нетърпелив, ирационален Таз, който се придвижва като торнадо, издава свирепи нечленоразделни звуци и системно се опитва да изгризе, изяде и опустоши целия свят. Понеже и аз като зайчето Бъни съм се чудила много пъти що за дявол е всъщност Таз се включвам с готовност в мократа студена разходка из

зоопарка на Центъра за защита на тасманийските дяволи

Ако анимационните филмчета са ви оставили с трайното впечатление за вечно раззината зъбата паст, свирепо святкащи очи и диви звуци срещата с живи тасманийски дяволи ще ви изненада. Те се оказват малки, черни (не светло кафяви, какъвто беше пухкавият плюшен любимец на дъщеря ми, редовно нощуващ под възглавницата й допреди десетина години), симпатични, с елегантна бяла ивичка непреко през гърдите и ярко-розова мустаката муцунка. В уникалната екосистема на Тасмания заемат сред торбестите бозайници същата ниша като котките в света на плацентните животни – дребен хищник. Но всъщност се явява най-големият торбест хищник на планетата след изчезването на тасманийските тигри.

Тасманийски дявол - Тасмания

Тасманийският дявол

се храни предимно с мърша и дребна плячка. Слави се със способността си да изяжда всичко без остатък – месо, хрущяли, кожи, кости, до последното парченце – като естествена природна прахосмукачка. Роднините на Таз играят важната роля на биологични санитари и чистачи в дивите гори на Тасмания. Има изключително силна захапка, равностойна на крокодилската. Може да прегризе обикновена телена ограда. Може да счупи човешка тазова кост.(!)Вероятно поради тази причина тасманийските дяволи не са особено разпространени като домашни любимци. Магазините за животни се затрудняват да рекламират пухкави другарчета, които можеш да погалиш само веднъж, и то за предпочитане с лявата ръка, за да можеш поне да се храниш сам през остатъка от инвалидния си живот.

Narawntapu National Park, Port Sorell TAS 7307, Australia

Също като тасманийския вълк/тигър Таз изчезва от континента Австралия преди 3-4 хиляди години с идването на кучето динго. Остров Тасмания е единственият останал естествен хабитат на тасманийски дяволи. Белите хора и пушките им бързо превръщат дребните черни зъбльовци в застрашен вид, но въвеждането на мерки за защита (Както и изчзването на тасманийския тигър, който бил естественият им враг.)успява да възстанови популяцията им. Допреди 15 години тасманийските дяволи се смятали за успешно спасен и адаптиран вид.

Тогава се появил ракът.

Лицевият тумор, който за рекордно кратко вереме е намалил катастрофално броя на тасманийските дяволи и заплашва до десетина години да ги заличи напълно от лицето на планетата ни е от изключително рядък вид – заразен рак. Животните си го предават по време на честите си боричкания и двубои. Учените са безпомощни пред бруталната му леталност и светкавичното му рапространение. Опасяват се, че няма да успеят да намерят лек преди изчезването и на последния представител на вида. За момента се опитват да поддържат здрави изолирани популации на различни места в Австралия, какъвто е този парк на Тасманийски полуостров.

Първо надникваме в неголяма тъмна бърлога в кух дънер – черномуцунеста Таз-мама спи с малките си скрити на сигурно място в торбата. После ни запознават с групичка тийнейджъри т.е. осеммесечни младоци обикалящи с бясна скорост по пътечките на заградената си поляна. Нервни. Чакащи нетърпеливо обяда.

Храненето на тасманийските дяволи е основната атракция

в парка, която си има обявен час и график, и туристите скоро се струпват край стъклената стена с готови фотоапарати. Има защо.

При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна кървава жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят отмъкнати кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати вълма черни косми.

Тасманийски дявол - Тасмания

На повечето зрителки започва да им призлява.

С около минута закъснение от далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с още по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо по-дребните си деца без усилие и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително още няколко пъти преди да се захване да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, мама-Таз ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.

Рейнджърът от парка разказва, че макар братовчедите на нашия любимец Таз да са хищници всъщност не са добри ловци. За да демонстрира твърдението си хвърля мръвка в тревата – току до пътечката, на видно място, но малко по-встрани. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с още гладната нервна Таз-мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са нужни, за да се достигне това … съвършенство(??) започва да разбира анти-еволюционистите.

След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и аз си тръгвам от наблюдателната площадка с възможно най-висока скорост в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. И не съм единствена. Остатъка от времето си в зоопарка посвещавам на кротки тревопасни и шумни папагали.

Кенгуру - Тасмания

Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.

На лов за птицечовки

Когато през 1799-та година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от британското Кралско научно дружество за оглед и класифициране те спонтанно реагирали в шопски стил: Е, те нема такова животно! Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ – абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което:

  • има хем козина, хем птичи скелет;
  • хем снася яйца, хем кърми малките си;
  • уж е бозайник пък има метаболизъм на влечуго;
  • уж е млекопитаещо пък е почти студенокръвно;
  • и на всичкото отгоре е еднопроходно – има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните – птицечовка и ехидна)

Е, да ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намирга, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент.

Съвременната наука им е признала статута на уникални представители на животинския свят класифицирайки ги като ‘яйценосни бозайници”. И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни низши млекопитаещи, както до скоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка им позволяват да виждат миниатюните електрически полета създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално – само няколко вида бозайници на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.

Последната ни уговорена среща с необикновените обитатели на Тасмания е именно с прицечовки.

В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към фермерските равнини в северната част на острова. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад – цялото небесно войнство се е е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия им оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед.

Небето на Тасмания

Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотният кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу. Електрически ток преминава през групичката пътници – ръце тършуват по джобове, чанти и якета, очите се рзширяват в събудена надежда. Електонните звуци се умножават – внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други звуци, с които малките пластмасови кутийки декларират самоотвержена любов и преданост към стопаните си. Най-после излизаме от “свободната от мобилни телефони зона”, както се саморекламират кафенетата в Зиан, Куинстаун, Суонси, Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И Фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман сдобил се с дрога след дълга мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой повече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици.

Никой не забелязва кога и как стигаме до равнините и техните пасища. Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да се разходим до едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става изведнъж много разбит. Друса така ужасно, че никой вече не може да текства и всички вдигаме поглед възмутено. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен и на места липсват големи парчета, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата поне до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.

Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела “Опасно! Наводнена зона” и заявява, че

ще трябва да вървим до птицечовковото село.

Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка приближаваща ни към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно. Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно единствено изкривено колело висяща неестествено в короната на дървото. На пет-шест метра над главите ни!

Заобикаляме издалеч покрита с кал купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру може би, или овца) и най-после стигаме до туристическата площадка за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова по дървения парапет стърчащ от плътната плетеница клони и тиня струпана в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била пикник-зона. Познава се по планината от тежки дървени маси за пикник накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полу-разрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още надписана като тоалетна.

Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, където са поляните за пикник. Но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде.

Наводнение - Тасмания, Австралия

Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във

фабрика за шоколад

Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.

В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци,тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъклените панорамни прозорци и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. После откриваме, че в магазинчето за сувенири има безплатна дегустация и цялата група се струпва там да мижи и примлясква одобрително. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка. Следваща спирка –

Девънпорт

Третият най-голям град на Тасмания е и нейният главен транспортен център. Освен летище за вътрешни полети Девънпорт си има и огромен фериботен терминал. Основната размяна на товари и пътници между острова и континента става с “Духът на Тасмания” едно и две – двата масивни, многоетажни яркочервени ферибота, пътуващи 11 часа до и от Мелбърн. Още едно тасманийско приключение, което всеки австралиец има в списъка си с неща за правене – да се повози на “Духът на Тасмания”. Макар че, от опита, който аз имам с подобни пътешествия (прекосяване на протока Кук между Южния и Северния остров на Нова Зеландия) возенето в седеметажен товарен кораб с размерите на малък град, в компанията на стотици автомобили, цели влакови композиции, товарни контейнери и пътници сред удобствата на спални кабини, ресторанти, детски площадки, казина, киносалони, кафенета, фоайета, асансьори, стълбища, тераси и прочие придобивки на цивилизацията е като да се возиш на автобус, ама с все цялата автогара и прилежащ квартал. Нощното пътуване не предлага дори гледки. Приключеският фактор е нулев.

Потеглянето на ферибота в привечерния здрач обаче е впечатляващо. Два колоса се разделят бавно и поемат в различни посоки. Единият ярък, спретнат, червено-бял, окъпан в светлини, другият бетонен, сив, малко опушен и вехт. Космически кораб с футуристичен дизайн се отделя безшумно от стара космическа станция. От близо перспектевата се губи и не става ясно Тасмания ли отплава на юг или нейният дух поема по курса си на север. Шарена тълпа изпращачи са се струпали на кея. Махат дълго, дълго и някак тъжно, даже драматично като в руски военен филм. Хората от палубите махат също, но с ведри усмихнати лица – повече като в холивудски хепиенд. Неволно си спомням, че най-издаваният туристически справочник в света “Лонли Планет” беше описал Девънпорт като “градът, чието целокупно население си мечтае да се качи на ферибота с еднопосочен билет”. Навремето коментарът ми се видя злобарски и незаслужен, но единствената вечер, прекарана в града на фериботния терминал ме убеждава, че това е скучно, малко и тъжно място.

Туристическите забележителности се изчерпват с главната улица – магазини, няколко исторически сгради, кръчми; един-два музея; фар и арборетума. (Тази дума и аз трябваше да я проверя – ботаническа градина означава според моя добър приятел Гугъл.) И сякаш всичко се върти все около пристанището и ферибота. Даже Грег не успява да измисли нищо интересно за правене в Девънпорт и от отчаяние ни води на кръчма. Дегустираме ту хобъртски “Каскейд”, ту лонсестънски “Богс” скандализирайки невъобразимо шайката местни младежи на бара. Тасмания е разделена на два непримиримо враждуващи бирени лагера, в неуморно противоборство и конкуренция между двете бирени фабрики на острова. Южняците са абсолютно безпощадно и безкритично лоялни към “Каскейд”, северняците с реципрочен фанатизъм поддържат “Богс”. От туристите се очаква да демонстрират лоялност към домакините. На никого не е позволено да е неутрален. Пием бързо и си тръгваме преди да са ни набили за недопустима безпристрастност.

Последният ни ден на тасманийска земя е посветен пак на

Лонсестън.

Този път окъпан в слънце. Пием дъ-ъ-ълго кафе в централната пешеходна зона, зяпаме витрините на книжарничките и бутиците, снимаме си разкошни архитектурни паметници и се дразним неистово от звъна на градския часовник.

Всеки австралийски град си има кула с часовник в центъра.

Обикновено в елегантен европейски архитектурен стил от края на 19-ти век. Винаги поддържана, реставрирана и прекрасна. Много хубаво, нямам възражения. Даже ми е драго и мило, и родно. Пък е и полезно – ако те мързи да си вадиш мобилния телефон от джоба или да си вдигнеш китката пред очите може пак да знаеш колко е часа – само вдигни поглед към часовника. Супер!

Градският часовник на Лонсентън – Тасмания, Австралия

Всички австралийски градски часовници имат едно леко дразнещо свойство – бият на всеки 15 минути. Което освен натрапчиво е и малко непрактично, не мисилите ли? Ако да кажем съм достатъчно далеч от часовника, за да не го виждам директно, но достатъчно близо, за да чувам камбаните, звънът би могъл да ми подскаже кое време е, ако примерно отбелязва само кръгъл час. По позицията на слънцето, дължината на сенките, или поради факта, че вече съм обядвала и като чуя мелодичния звън ще си кажа – ах, станало е два следобед, да взема да опека бисквитки за следобедния чай. Или нещо такова. Ако обаче камбаните на часовника бият на всеки 15 минути по един и същи начин мога само да предположа че е или кръгъл час, или и петнайсет, или и половина, или без петнайсет. Как това ми помага да се ориентирам ??!! Да пека ли бисквитите или…?

ОК. Ясно е, че хората не разчитат изобщо на историческите си градски часовници, за да научат колко е часа. (Нито пък пекат бисквити) Имат си часовникови кули, защото си ги харесват и обичат да слушат мелодичния камбанен звън. Разбирам. И не възразявам. И аз обичам камбани и мелодичен камбанен звън. Обаче. И тук стигаме до една абсолютно дразнеща, даже направо побъркваща и вбесяваща особеност на всички австралийски градски часовници. Всички, без изключения и вариации, последователно и неотклонно, униформено, настойчиво и нетърпимо изпълняват една и съща простичка мелодийка. Една и съща! Ще рече човек, че няма друга комбинация от звуци, която би могла да се изтръгне от металното тяло на камбана. Или че обсебен маняк-камбанаджия ги е правил всичките.

Наслушала съм се до втръсване как градските часовници в Бризбън, Мелбърн, Аделаида, Пърт (!), Хобарт(!!) и Лонсестън (!!!) дин-дан-дон-дин-кат безспирно копирайки плагиатски лондонския си по-голям брат Биг Бен. На всеки петнайсет минути!

Сбогуваме се с Тасмания

от борда на самолетна играчка кой знае защо паркирана сред боингите на летището, с която прехвръкваме до Мелбърн. Двайсетината пътници са наблъскани в единствения салон така комфортно както биха се чувствали в моята кухня примерно. Предимството на малкия самолет е, че летим ниско и се опитваме да познаем по контурите островчетата в синилката под нас.

Бризбън ни посреща с проливен дъжд (какво друго?!), но този път разнообразен с къртеща небесата гръмотевична буря. Разнебитено небето се сгромолясва на едри парчета вода. Прогизваме. Котката, къщата и колата са оцелели сред хаоса и наводненията. Нов мравуняк се е настанил в пералнята.

Сезонът на потопа продължава.

Край

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия
Тасмания (6): Короната 4

Тасмания (6): Короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, бяхме в столицата Хобарт., а последно ходихме из Дивия Запад на Тасмания

Днес ще видим Короната 🙂

Приятно четене:

Тасмания

част шеста:

Короната

Дивата южна принцеса Тасмания си има разбира се и корона. Подобаваща. Нащърбена, непристъпна, дива, изгризана от ледници в гранита, деликатно и стилно посипана с бял снежец (вместо безвкусни рубини и диаманти).

Най-известната местност в Тасмания, най-често публикуваната снимка, превърната в символ на целия щат е

Крейдъл маунтин

сърповидно назъбена древна вулканична скала, отразена в кристалното огледало на езерото Дав. На залез. С трогателна стогодишна дървена хижичка в предния план. Най-известният туристически маршрут в цяла Австралия е 85-километровият преход от Крейдъл маунтин до езерото Сейнт Клер – Овърландър. Няма австралиец, който да не си е обещал някой (за предпочитане летен)ден да го извърви от край до край. Е, аз не съм австралийка и това оправдава липсата му в моя списък с лични предизвикателства. Което, разбира се не пречи на хиляди чуждестранни туристи годишно да идват из тия забравени от Бога пущинаци специално, за да извървят прочутия Овърландър.

По необясними за мен причини явно се предполага всеки надомъкнал се от близо и далеч турист още като зърне кротналото се езерце в скута на назъбения връх и неудържимо да му се прииска да тръгне да го обикаля. Надлъж, нашир, околовръст, нагоре и надолу, и по всички останали траектории и допирателни. Поради което има множество маркирани маршрути и даже дървени платформи и пътечки с толкова много варианти и разклонения, че указателните им табелки мязат на някои от умопомрачителните знаци привидно обясняващи пътно-транспортните възли в Бризбън. Температурата на въздуха е 6 градуса. Скоростта на вятъра – достойна за класиране в първата тройка на Формула 1. Ако съдя по болезнения ефект върху кожата ми, от сивото надвиснало небе вали не дъжд, а ситно натрошено стъкло. Последното, което ми се приисква на мен в момента е да се мотам на открито като безпомощна мишена за издевателствата на свирепия вятър. Много повече предпочитам да си се гушкам на седалката в микорбуса и да си общувам задушевно с плоската бутилка (онази с френския етикет). Обаче не може. Всички други слизат и отиват да се разхождат (разхождат!!!??) включително Грег, който е бил тук един милион пъти, но все така не може да устои на привлекателните гледки, свежия въздух и всичките други стандартни туристически лиготии, които ми пробутват също и от рекламните брошурки.

Dove Lake, Cradle Mountain-Lake Saint Clair National Park, Cradle Mountain TAS 7306, Australia

И всички са абсолютно убедени, че и на мен много ще ми хареса, просто няма начин да не се влюбя в

езерото Дав

и туристическите му пътечки, просто е немислимо да не се поразтъпча с тях. Добре де, щом това ще ги ощастливи – поразтъпквам се. Знам че ще съжалявам.

Езеро Dove, Тасмания

Езеро Dove, назъбеният връх се крие в облаците

Едва сме прекосили паркинга, още дори не сме почнали истинската езерна обиколка и аз вече съм загубила окончателно зрението си, всякаква чувствителност на допир, сдобила съм се с адски изгарящи болки вместо уши и ръце, и се задъхвам неистово, понеже дробовете ми отказват да преработват стъклени кристали вместо кислород. От там нататък нещата само се влошават. Опитвам всячески да се крия на завет зад кльощавия гръб на Грег, но със затворени очи не е никак лесно. Усещам вятъра да прониква през черепа ми и да създава локални въздушни течения в няколкото все още функциониращи гънки на мозъка. Те също скоро излизат от строя. Краката крачат сами, задвижвани от някакъв древен импулс, кодиран нейде дълбоко в гръбнака. Вече съм изгубила всякаква представа за време и реалност, когато спираме за кратка почивка под нависнала над водното огледало скала. На завет! Отварям несмело едно око, после невярващо и двете – слънчев лъч се е промъкнал през ръсещите стъклени игли облаци и рисува приказна картина по езерната повърхност. Сякаш някой горе в небето е открехнал завесата, за да хвърли любопитен поглед към земните ни неволи. Явно не успяваме да го заинтригуваме (не че сме се опитвали, де) и завесата се спуска скоро – все така плътна и непрогледна.

После пътеката извива плавно и вече се движим в подножието на върха. Стръмната му извисена величесвеност ни пази от бурята. Дъждът е все така смразяващо мокър и студен, но загубва диамантените си режещи свойства. Голите скали се сменят с прогизнали, нападнати от мъх гори. На повечето места по планетата човек очаква мъхът по дървесната кора да му подскаже къде е север (или юг евентуално), но според тукашната растителност трябва да сме на полюса – дебел зелен килим покрива всяко дърво, скала и клонче от всички възможни страни. Север е във всички посоки. Добре че Бояна има приложение компас на ай-фона, иначе не знам как щяхме да се ориентираме в тасманийските умерени дъждовни гори. Щяхме да се лутаме вовеки вероятно, загубени из туристическия пътечков лабиринт и шантавите му табели.

Ако някой ви каже, че болезнената безчувственост е оксиморон и следователно невъзможна, не му вярвайте. Цялото ми тяло е доказателство за съществуването й. Също и леден огън, в какъвто изгарят дробовете ми. Зрението е комай единственото ми все още функциониращо възприятие и то компенсира като се отдава на безсрамни излишества и разгул. Красотите край нас са толкова много, разнообразни, менливи, вдъхновяващи, екзалтиращи, умиротворяващи, предизвикателни, деликатни, величествени, девствени, приказни, райски, неповторими. На практика – неописуеми. Май започвам да разбирам защо Грег не пропуска случай да пообиколи около езерото дори в отвратителен ден като днешния.

Тъкмо съм посвикнала с ритъма на ходенето и вече успявам да дишам почти нормално (в стил ковашки мях), и ето че съм поставена пред ново изпитание на интелекта и волята – разклонение в маршрута. Едната стрелка сочи към паркинга, предлагайки да позъзна като куче сред стройни редици заключени превозни средства, докато чакам останалите да се завърнат от покоряването на върха. М-м-м, колко изкусително! Другата табелка сочи нейде нагоре, килната под тревожно остър ъгъл спрямо вертикалната ос, който ме хвърля в известно недоумение – на върха, или на луната ще ни води стръмната пътечка. Целокупно посядваме да размислим над житейския си избор. Пушачите (забележително мнозинство – нали са чужденци) запалват цигари, за да гарантират мъдри решения в края на дискусията. (Завиждам им, че си топлят ръцете на огънчето.) Дискусия няма – лицевите ни мускули са твърде замръзнали и неподатливи за целите на вербалната комуникация. Изобщо нямам нужда от Ботокс – и без инжекции лицето ми ще си остане вовеки замръзнало в ледената маска на смъртник. Грег успява да пусне още малко демагогия в стил фантастични гледки от другата страна на хребета, приказни езерца там горе, великолепно усещане за свобода и могъщество на духа и други разни, които не дочувам поради тотално замръзване на слуховите мембрани, наковални и чукчета. Чета по устните му. Криво-ляво. Може всъщност да е говорил за прелестите на бумтящата камина, горещият шоколад и червеното вино в хижата, където ще ходим да се сгреем, ако се откажем от покоряване на върхове. Хм, едва ли, защото тогава все някой щеше да се изкуши и нямаше всички единодушно да решат да катерим канарата.

Попъпляме по вертикалния склон. На четири крака. С подхлъзвания, посурвания, болезнени удряния, ожулвания и спъвания. Мигом ме връхлита основният философски въпрос на нашето време – доколко мъдро е да следвам решенията на хора, които ежедневно избират да дишат токсичен дим, с гарантиран животоскъсяващ ефект. На баснословна цена при това. Но не успявам да се задълбоча в анализи, поради все същия натрапващ се напоследък проблем с кислородната недостатъчност. Пухтя като локомотив на баир и се чувствам като Змей Горянин – вдишвам лед, издишвам огън. В редките моменти, когато осъществявам някакъв мисловен процес се чудя възможно ли е свръх-интензивните окислителните процеси в белите дробове (горене?) да причинят самозапалване. Или изгаряне втора степен да речем. Мисля си такива работи, защото пътеката е твърде тясна за разминаване – десетината души зад мен са отрязали пътя ми за връщане. Пък и не мога да давам лош пример на отцепничество, отказване и лузърство на младото поколение. Работата е малко:”Тасмания цяла сега нази гледа. Този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали да мрем по-добре.” Доброназорен героизъм, с други думи. В мирно време (ако библейските потопи и божи възмездия се броят за времена на мир разбира се)

Излишно е да споменавам, че съм загубила всякаква представа за време и смисъл и се концентрирам основно върху това, да намеря сравнително хоризонтално местенце, където да стъпя, после да впия отново безчувствени издрани пръсти в цепнатина в гранита и да потърся друго миниатюрно стъпалце за върха на обувката на другия си крак. Правя само това с векове. Пораства ми брада. Зъбите ми изпадват. Разбирам че съм стигнала върха по изчезването на отвесната каменна стена пред лицето ми. И по свирепата резачка на вятъра нападнала отново уши, нос, ръце и каквито там други крайници са ми останали. Прав е бил Висоцки:”Здесь вам не равнина – здесь климат иной.” Грег се провиква ухилено нещо, но никой не го чува. Кръвта бумти в огнените ни уши и вятърът надува фанфари край лицата ни.

Гледката е потресаваща. Ненагледна. Величествена.

Езерото Дав се сивее далече долу някъде под нас, Усуканото езеро се суче току пред краката ни, планински хребети и хълмове, и сколонове, и бърда, и връхчета, и върхове се надигат и раздиплят, и сбутват, и загърбват, и надничат, и синеят чак до хоризонта. До всеки хоризонт. До края на света. Не знам какво точно се вижда от Олимп, но се басирам, че не може да е по-божествено от това. Долу в ниското, сред неописуемите природни красоти се чувствахме малки, дребни и безсилни пред стихиите, могъществото и вечността на вселената. Тук горе сме титани. Богоравни. Свободни и непобедими. Декоративни камъчета в диадемата на Тасмания. Естествено покрещяваме и поскачваме известно време в първобитен първосигнален израз на радостта и повишения си адреналин.

Ок. Признавам си, че преживяването е неповторимо и си заслужаваше зъзненето и синините. Грег печели. Обаче, това не значи, че сега пък ще тръгна да обикалям по цялата гранитна периферия на обезобразения неразпознаваем бивш вулкан ча-а-ак от другата страна на зерото по все същите брулени кози пътечки и чукари. Не. Аз съм жена на средна възраст, която си знае възможностите и ограниченията. Е, то бива личен пример за младите и безпримерен делничен героизъм, ама всичко си има граници. На мен ми стигат толкова славни преживявания за един ден. Аз се връщам.

Грег повежда екзалтираната младеж нататък – по дъ-ъ-ългия обиколен преход по билото. Аз си изяждам сандвича под пилона на връх Хенсън(с малки загуби – вятърът успява да ми отмъкне две парченца шунка и една хартиена салфетка (добре че е биологично разграждаща се, инак щях да нося срам по челото до края на дните си за замърсяване на национални природни резервати) и поемам по обратния път. Сама.

Не разбирам защо винаги всички се прехласват по покоряването на върховете и никой никога не споменава слизането. Това е то истинското изпитание на воля и мишци. Истинският героизъм. Съпротивата на неистовото изкушение да се сурнеш по стръмния каменен сипей като по пързалка, непоносимите болки в коленете, коварните спъващи устрема ти коренища, хлъзгавите мокри камънаци, вътрешната война с егото, което не иска да се раздели с придобивката си – новопокореният връх, душевната драма, истинският джихад. Агонията на всяка стъпка към низините, отдалечаваща те от владенията на Зевс, ограбваща божествената ти власт и свобода. Титаничното усилие на волята, за да слезеш. Да се върнеш съзнателно и доброволно при човешките си болки, страдания и нищожност. ¨И спускаемся вниз с покоренных вершин, Что же делать – и боги спускались на землю.¨ М-да.

Е, трябва да призная – трудно е само началото. После набирам инерция и вече съм готова да се спусна чак до пъкъла. Огънят му не ме плаши. Както съм измръзнала всъщност си мечтая за пъклени приключения.

Грег все пак ни завежда в хижата с бумтящата камина и горещия шоколад (може би наистина за това е говорел там под върха и просто на спътниците ми не им се удава четенето по устни, затова избраха катеренето и студа). Много по-трудно му е да ни отведе от там. Налага се да ни обещае уомбат-сафари. А после и да удържи на думата си.

Уомбат-сафари

За разлика от цялото ни тасманийско пътуване досега вомбат-сафарито се случва сред изобилие от слънце, птичи песни и блажена лятна топлина. Разбира се, че не! Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето – за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още много десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, неприятно, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията на неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се от студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата постоянна болка в мръзнещите стави, режещата сила на вятъра, безчувствеността на пръстите.

Както е обещал, Грег ни осигурява точно това – едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите

(или вомбати*, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види вомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста – той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон – любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло – обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.

Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.

Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници – тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.

За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински

приказен подводен свят.

Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност – на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.

Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послeдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Дупка на вомбат, ТасманияВомбатска дупка

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането – по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски…м-м-м как е правилно да ги наречем – барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени…паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен.

Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката – вископродуктивно.

Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка – тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня – като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Австралия

*Вомбат е приетото име на добичето. А Уотсън си е Уотсън. Той никога не се е казвал Ватсон. Едно време Барцелона стана Барселона, но изглежда все пак си е Барцелона (чуйте как го произнасят местните. Или поне гледайте филма „Вики, Кристина, Барцелона”. Добре, че поне Венецуела не стана Венесуела, както имаше стремежи – бел.Ст.