Archive for the 'Владимир Донков' Category

Ное. 09 2011

Още една изложба на наш автор: Владимир Донков с „Къде зимува зимата“

Нашият полярен автор Владимир Донковорганизира собствена изложба  „Къде зимува зимата“. Изложбата се открива на 17 ноември от 18:30 в галерия ФотоСинтезис Арт Център, бул. Васил Левски 57 /на 150м от Попа на ъгъла с ул.Паренсов/

Изложба Къде зимува зимата

Още подробности на страницата във ФБ
Идете и я вижте 🙂

 

 

 

 

One response so far

февр. 01 2010

В планините на полярна Норвегия (2)

Продължаваме с красивия пътепис на Владимир за планините на северна Норвегия. Разгледахме фиордите край градчето Рейне, а сега продължаваме с още много снимки из Норвегия над Полярния кръг. Приятно четене:

В планините на полярна Норвегия

част втора

В периода от 25-ти Май до 14-ти Юли 2009-та предприех едно дълго самотно пътуване с цел да заснема различни места в северния полярен кръг – няколко островни групи в Северния Ледовит океан и Атлантика, както и някои планини на континента. Пътувах сам близо 2 месеца през бурите и затишията по време на полярния ден, когато слънцето не залязва под хоризонта 24 часа в денонощието, създавайки илюзия за безвремие… Пътеписът описва няколко дни от това пътешествие – ежедневните задачи, но и преживявания, които ще останат в паметта ми завинаги…

Бележка: Авторът на този текст е твърдо ПРОТИВ самотните преходи в планината и далечни ненаселени области. Подобен род занимания са опасни, често и скучни, изискват устойчива психика и адекватен опит в планината. Подобен соло-вариант се налага понякога от спецификата на един дълъг работен фотографски проект, но в никой случай не е идеалният вариант да прекарате отпуската си. Макар част от казаното да звучи романтично в една или друга степен – добрата компания е всъщност незаменима. Всеки мислещ човек от нас, ходещите сами в планината, се е питал многократно „Добре сега, а ако счупя крак, кой ще ме намери и кога?”. Премисляйте добре преходите спрямо подготовката си, атмосферните условия и екипировката си – но и подбирайте добра компания.

Обзор на дните от 13-ти до 26-ти Юни 2009

Знаеш ли, за 5 седмици тук нещо отдавна потулено в мен излезе от клетката си. Всичко е прекрасно – природата, планините, фиордите, животните в тях… но за мен Хората в този район са най-удивителният обитател тук, време е да направим резерват за тях. Доста странно изказване за човек като мен, обсебен от планините?

Тук къщите не се заключват. Тук ключовете от колите стоят на таблата им, те служат само за да запалиш двигателя. Тук се случва поради незнание (защото няма огради, нито нужда от тях) да опънеш палатката си на нечия земя край брега, а собственикът да дойде след 2-3 дни и да пита как си изкарал бурята и имаш ли нужда от храна или вода, дори да те покани на чай. Тук си върнах вярата, че човеците се раждат добри по природа.
Практически

в селата престъпленията

годишно варират между нула и едно – случва се през зимата някой да се поднесе с колата си на леда и да влезе в двора ти, трошейки храстите с бронята си, толкова с престъпленията. Полиция има само в 3-те „големи” града в района, които са с население от 5, 10 и 17 хиляди жители – там има и престъпност (като за местните разбирания), има и аларми, и всички онези ужасни градски неща, които точно сега не желая да виждам. Този контраст между селата и градовете надгради впечатленията – явно човеците се раждат наистина добри по природа, после обаче градът им разказва играта.

Къща – В планините на полярна Норвегия

Къща

След кадъра от първия пътепис до днес изминаха 15 денонощия, доколкото това може да се каже по тези земи на 24-часовото слънце. Получих възпаление от една рана на дясното слепоочие, която се поду страховито и издърпа кожата от лицето ми вдясно, притваряйки едното ми око. Колко неподходящо точно по време на малкия ураган, който в рамките на 10 минути потроши 4 от 7-те палатки на брега при известния плаж Утаклев – събори ги като замъци от кибритени клечки, за щастие моята беше сред 3-те оцелели конструкции, все пак беше виждала и къде по-силни бури в първата седмица след пристигането ми. Когато вятърът и дъждовете започнаха да утихват, се преместих на някакви си километри от болницата и в тази нощ отокът започна да спада, явно се уплаши от перспективата да срещне скалпел и изкара съдържанието си…

В продължение на 10 дни се движех без да заснема нещо смислено, в първите 7 изобщо не извадих камерите и обективите си от чантите им – времето беше или с ураганен характер, или потресаващо добро, а аз търсех един особен вид буря. По това време на годината, когато из родните географски ширини е равноденствието, тук слънцето е прекалено високо, дори в най-ниската си точка около 1 ч. след полунощ. Мога, разбира се, да вдигна камерата и да направя поредния скучен кадър – мога, но не търся това.

Четете по–нататък>>>

4 коментара

ян. 25 2010

В планините на полярна Норвегия (1)

Студеничко ли ви е? Студеничко е, знам – а има места, и то в Европа, където даже лятото е хладничко. Но за сметка на това – красиво! Днешният пътепис ще ни покажа лятото в полярните области на Норвегия – с много снимки. Приятно четене:

В планините на полярна Норвегия

Част първа
В периода от 25-ти Май до 14-ти Юли 2009-та предприех едно дълго самотно пътуване с цел да заснема различни места в Северния полярен кръг – няколко островни групи в Северния Ледовит океан и Атлантика, както и някои планини на континента. Пътувах сам близо 2 месеца през бурите и затишията по време на полярния ден, когато слънцето не залязва под хоризонта 24 часа в денонощието, създавайки илюзия за безвремие… Пътеписът описва няколко дни от това пътешествие – ежедневните задачи, но и преживявания, които ще останат в паметта ми завинаги…

Бележка: Авторът на този текст е твърдо ПРОТИВ самотните преходи в планината и далечни ненаселени области. Подобен род занимания са опасни, често и скучни, изискват устойчива психика и адекватен опит в планината. Подобен соло-вариант се налага понякога от спецификата на един дълъг работен фотографски проект, но в никой случай не е идеалния вариант да прекарате отпуската си. Макар част от казаното да звучи романтично в една или друга степен – добрата компания е всъщност незаменима. Всеки мислещ човек от нас, ходещите сами в планината, се е замислял многократно „Добре сега, а ако счупя крак, кой ще ме намери и кога?”. Премисляйте добре преходите спрямо подготовката си, атмосферните условия и екипировката си – но и подбирайте добра компания.


Ден 15/ 8-ми Юни 2009 – Тюлен в Конската Подкова

Вече две седмица съм в полярния кръг, а остават още близо 5, усещам онова странно сливане със средата, което идва да замести постоянния стрес. За първи път времето е хубаво по стандартите на синоптиците, бях прекарал 2 седмици на бури, най-силната от които, в продължение на 5 дни ме пусна едва на метри от палатката. Хубавото време, всъщност, е ужасно за мен като фотограф в тези дни – няма дори един самотен облак наоколо, а с наближаването на 21-ви Юни слънцето и в най-ниската си точка е прекалено високо за добра светлина… изглежда все едно е шест следобед през нашето лято. Замислих се: „А как ще посрещна тук „Джулай морнинг”, когато слънцето не залязва, камо ли да изгрява!?”.

В планините на полярна Норвегия

Ужасното е обаче, че в случая съм готов да понеса няколко дни хубаво време… температурите скочиха до 10, дори 12 градуса, вятърът е не повече от 30 км/ч и това ме кара да се усмихвам повече. Сутринта бях хванал лодка от градчето Райне, която ме докара във вътрешността на фиорда, тук живеят 30-на човека – без пътища, без автомобили… просто няма нужда от тях, нито къде да бъде построен път за тях, благодаря на Планината за което. По пътя се разминахме с друга малка моторна лодка, в която две момчета на около 10-години се смееха, карайки бързо към градчето – попитах лодкаря къде отиват тези хлапета сами с лодката, а той ме погледна с онзи поглед, с който се отговаря на глупави въпроси: „Ами, как къде, пак закъсняват за училище, хаймани!”.

След кратка загрявка около рибарското селище поех към ненаселената северна страна на острова, заизкачвах планината до премката по гладка скала с „интересен” наклон, но страхотно сцепление – никога не е било толкова лесно да се ходи по монолитна скала, особено с 35-килограмовата ми раница, в която освен техниката и екипировката ми в този ден имаше запаси за следващите 5-6 дни. Изкачвам бързо, в последните години не помня да съм бил в по-добра форма, 3-те месеца подготовка ме бяха превърнали в машина за ходене и носене, а 40-километровите преходи в дъжд, от предишните дни, бяха образували мехури по ходилата ми, които с радост пуках, натискайки крачка след крачка по монолитния склон. След по-малко от час съм на премката, но ме бяха предупредили, че по-сложният терен е всъщност слизането по северния склон – решавам да направя първата си почивка и да се огледам, ето го и „Конската подкова” – район от няколко квадратни километра с жълто-бял пясък, за който сподели с мен един от многото „случайно” срещнати добри хора по пътя. Беше ме предупредил, че едва ли ще срещна там и 1 човек на седмица, някой ентусиаст с каяк, който прави обиколка на острова… а това ми звучи добре, след месеците на градски график и нерви имам крещяща нужда от това. Поредното неслучайно място, казано уж случайно, от уж случайно срещнат човек – кой вярва в съществуването на нещо случайно? Не и аз.

В планините на полярна Норвегия

Поемам надолу към северния бряг, слизането е всъщност лесно, като изключим няколко стръмни пасажа по лабилни каменни блокове – интересно упражнение за равновесие, когато носиш на гърба си екипировка с тегло над половината от твоето. Два часа по-късно краката ми най-после срещат пясъка… прекрасно е, в мен напира желанието да продължа бос в следващия километър до брега, но студът и бръснещият северен вятър бързо потушават този пристъп на ентусиазъм.

Продължавам покрай реката, все някъде ще се стесни и ще мога да мина на другия бряг по камъни… но не, става все по-широка и тече само по пясък, в който затъвам и ме навежда на грубата мисъл, че може да затъна по средата на реката, без начин да се измъкна. Освен огромните снаряди от втората световна война, по пясъка намирам и много греди от разбит руски кораб – че е руски се вижда от надписите на кирилица за вахт-графика и търкалящата се каска с надпис „Труд”… Гибелта на един кораб ще е днес мост за някого – събирам греди и ги пренасям в реката, някои от тях се опитват да отплуват, но ги фиксирам с парчета дърво и камък – с тази си площ те ще ми помогнат да не затъна в меките пясъци. Тръгвам, нося дъски в ръцете си, за да ги поставя, когато стигна до средата на реката. Балансирам по мокрите греди под водата, щеките не помагат в пихкавия пясък наоколо. Всичко това се оказва полезно занимание, след като усещам как дори дъските потъват в пясъка под краката ми… Не искам да си представям каква би била ситуацията бос и с раница, едва ли въртеливите движения от книгите по оцеляване са чак толкова ефективни… бррр!

Преминавам и оставям раницата си настрана, имам нужда да си почина, поредният мост в нищото е зад мен и повечето от гредите са вече отплували към океана. Продължавам по пясъка и нямам търпение да достигна тревистия сектор под близкия склон, прекосявам още една по-малка река, този път на подскоци в далеч по-стабилен пясък из плитчините. Отлив е, и целият плаж се вижда, намирам място за палатката си на тревистия полуостров и се впускам наоколо да огледам, има още няколко часа до времето за снимане – в часовете след полунощ.

В планините на полярна Норвегия

Четете по–нататък>>>

През „нощта” ниското слънце гали страните ми без да топли, планината и плажът са преобразени от златистите му лъчи и снимам от различни места, бягайки по пясъка и скалите между плажа и полуострова.

4 коментара

Switch to mobile version