Archive for the 'Меглена' Category

сеп. 30 2010

Източна Африка: Съвети за пътуване в Африка

„Аз поддържам тезата, че няма страшно място, ако спазваш порядките на мястото и не правиш откровенни глупости. В крайна сметка аз и в България няма да ида посред нощ в Столипиново със снимачна техника за няколко хиляди и златен ланец на врата“ каза Меглена докато обсъждахме възожностите за организиране на пътуване из същинската Африка. Тя вече ни разказ за пътуването си до Бурунди, Руанда(първи път) , Уганда, Конго и Руанда(втори път)

Тя беше така добра да систематизира опита си и да сподели:

Малко систематизирани съвети за пътуване в Източна Африка

(базирано на лично моите пътувания)

Рискове:

Писах вече, че дестинациите ми не предполагаха напълно самостоятелно женско пътуване и все още поддържам тази теза дори след като се върнах от Бурунди-Уганда-Конго-Руанда. Единствено Руанда и донякъде Уганда бих казала става за solo woman trip.

Езици:

Другото важно нещо, ако някой иска да ходи там е или да е много оправен в говоренето с ръце и крака или да говори френски. Не допускам, че има много хора говорещи суахили, киняруанда, лингала и още няколко местни езика накуп 🙂

Туристически агенции:

Ако ще посещавате Конго единствените агенции, които аз открих в Интернет покриващи маршрути, които аз исках са:

Hakuna Matata Tours: http://www.hakunamatatatours.com

и

Go Congo: http://www.gocongo.com/

Аз бях с Хакуна Матата и не съм особено доволна, за другата агенция не мога да кажа нищо. Чух, че е собственост на европеец, има много клиенти от Белгия и Европа, та предполагам нещата са по-уредени. Член съм на доста сайтове за пътувания и имах гайда на Lonely Planet, но и това не помага що се отнася до Конго. Информацията е ограничена и доста плашеща на моменти.

Все пак не вярвайте на всичко в пресата. Не вярвайте и на отзиви на сайтове, където няма възможност сам клиента да напише мнението си, а са публиквани мнения удобни само на самия собственик на сайта и туроператор (реферирам агенцията, която аз ползвах).

Интернет и съвети от пътешественици:

И така що се отнася до това, с кой да се пътува препоръчвам да се пише по травъл форуми с хора вече били по тези места. Те могат да дадат мейлите на местни гидове, които нямат сайтове, но взимат по-малко пари и дефакто те вършат цялата работа и в двата случая. Нашият Емануел например покрива 6 страни в региона – Бурунди, Уганда, Конго, Руанда, Кения и Танзания.

  • Ако няма да се ходи в Конго – tripadvisor.com & lonelyplanet.com ще ви свършат чудесна работа при избора на агенция/водач/фирма с която да пътувате.
  • Ако пък нещата се свеждат само до Уганда и Руанда – аз лично бих отишла и сама следващия път.

Обществен транспорт:

За съжаление не ми се наложи да ползвам, та не съм наясно до колко го има транспорта (обществения) в Уганда, но мога да проверя в книгата си.

За Руанда – по-големите градове са обслужвани от няколко автобусни фирми. Намирате офиса на компанията с питане (Окапи някакво беше едната) и после търсите необходимия ви автобус за желаната дестинация. Предполагам както немци-авантюристи се справят на автогарата в Троян, така и цитат: „мъжка или женска европейска птица” би се оправила в Руанда 😉

В Бурунди и Конго уви единствения известен на мен начин е кола под наем. По-добре уредена предварително, защото не видях много коли там и още по-малко такива, които са подлежат на спазаряване за ден два.

В самите градове най-евтино и екстремно е да се придвижва човек с мото-такси – малки моторетки, които водачите им карат сякаш са поне Батман. А в Кигали си има уреден и доста приличен градски транспорт.

Нощувки:

Откъм спане отново доста точен (изрично сравнявах) се оказа гайда на Lonely Planet, ако на някой му е необходим да свирка 😀

Общи съвети:

Та мен, ако питате бих се свързала с такъв водач там. Да се разберем за маршрут и транспорт. Бих си резервирала или намирала на място хотели по съвет на форуми или Lonely Planet и бих платила само след добре свършена работа от страна на гида. Маршрутите може само да си изберете, информация в нета дал Господ или отново да питате вече пътували.

Ваксини

Само една е задължителна – ваксината за жълта треска. За хепатит и тетанус са само силно препоръчителни. Аз лично си имах валиден тетанус по други причини, а хепатита пропуснах защото нямах време за цялата ваксина.

Пари, валута, платежни карти (банкомати)

Няма, ама съвсем грам и наистина НЯМА банкомати.

Поради, което се бях запасила със сериозно количество US долари кеш. Никога в живота си не бях носила толкова пари накуп 😀 Но специални тайници и скрити джобчета не съм си шила ( боже опази, ако ме подгони толкова параноя по-добре да спра да пътувам).

US Долари

Доларите трябва да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003 ( тогава имало бум на фалшиви долари от тази емисия). Ако са ви по-стари или от 2003 никой няма да ви вземе парите. Дори и в банката.

Еврото

не е особено позната валута, да не кажа хич.

Репеленти, лекарства против малария

В „люлката” на маларията, дори дебелокож анти-хипохондрик като мен си закупи репеленти и то не Аутан или каквито там други има в българската аптечна мрежа 😉 Не казвам, че и те не биха подействали, ама реших да заложа на силни специализирани препарати. Има го по международните сайтове. Не са евтини, но и маларията съм чувала не е лека и приятна болест.

Както казах мен тук комари не ме хапят (не знам татко нещо си мърмори под нос за отровна кръв ли, що ли 😛 ), та реших да не пия профилактични лекарства. По принцип в Бг има само едно и един от страничните му ефекти беше трайно ослепяване … В Англия има известния като най-безопасен „Малароне”, но струва около 2.5-3 паунда едното хапче. Пие се 3 дни преди пътуването, по време и 7 дни след пътуването. Всички лекарства, във всички страни се продават само с рецепта предписана от лекар след преглед/посещение в клиника. Ако имате познат в Англия с личен лекар и му платите прегледа+ рецептата+лекарствата + доставката, може да се обзаведете с ‘Малароне’, на което страничните ефекти казват са поносими – гадене, световъртеж и лека параноя. Спътника ми ги пи и трябва да отбележа, че нито един ефект не се прояви при него. Така, че всеки си преценява.

Най-полезният съвет

получих от един много голям пътешественик Юри от juriwaro.com – купих си спирали алетрин за палене в стаята нощем. Миришат приятно и пукнат комар не ме доближи. Е по предписание не трябва да се палят в затворено помещение и да се дишат, но за 20-тина дена оцелях и надишана, но пък неухапана. Аз си взех Райд от тук (внимание с преноса им, чупливи са). Според Юри ги има и на място.

Слънцезащита

Странно но факт (и в Сингапур бях удивена от този факт) на екватора не изгорях и не ми потрябва силна слънцезащита. Имах някакъв обикновен крем, среден фактор и кога мажех, кога не … никакви проблеми.

Дрехи и обувки

Дрехи – ако можех да накарам спътника ми да напише през какво мина докато пазаруваше за пътуването съм сигурна, че ще сте изумени, а всички шопинг маниаци засрамено ще си посипват главата с пепел пред подвизите и ентусиазма му 🙂 Аз обаче си имам

  • една раница,
  • N-броя неутрални на цвят тениски,
  • непромокаеми и спиращи вятъра тънко яке (парка) и
  • 2 панталона,
  • туристически обувки.

Всичко това, може би 1 анцунг, бельо и чорапи е предостатъчно. Абсолютно нищо специално не съм купувала за там.

Козметика

се купува малки разфасовки достатъчни за точно 2 или 3 седмици. Неща 2в1 иначе не обичам, но на път са много полезни и така винаги съм с раница под 10 кг и никога не съм усетила липса на нищо. А мъкна винаги и поне 4 книги с мен (blush).

Друг полезен багаж

Неща като аналгетици, мокри и сухи кърпички, фенерче и джобно ножче са по избор. Няма нужда от таблетки за пречистване на вода, освен ако не смятате да се губите в гората за по-дълго 😉 За газенето в гората обаче, доста полезни биха били едни гети – дали найлонови или текстилни – кой каквито намери. Без тях после чистенето на крачолите и обувките е дълъг и нечист процес 😉

Международните самолетни билети

както вече казах никога не взимайте директно от София. Проверете през Лондон, Франкфурт, Мадрид, Амстердам, Истанбул – в зависимост от това в коя посока се пътува. Пресен пример, за който се сещам – билет до Бангкок от София до там -> 1300 евро, от Истанбул -> 700 евро. Както и да идете до Истанбул (кола, автобус, влак или полет) няма да струва 600 евро. До Бурунди и от Руанда аз летях с етиопските авилинии (голяма са мизерия, ама и евтино) през Лондон, а до там също има много low cost полети.

Ми … май това е което се сещам. Ако някой има въпроси да пише и не се колебайте – Африка е континет, които трябва да се види 😉 Аааа за визите писах в раздел „Визов режим

Все пак ще добавя и съветите за вадене на визи и тук – бел.Ст.

Малко информация относно визите и начина на получаването им за Бурунди, Руанда, ДРКонго и Уганда:

  1. 1. Бурунди – получава се на границата/летището с/у 30$, ако сте за повече от 3 дни в страната или 20$, ако сте за по-малко от 3 дни.
  2. Руанда – трябва преварително издадена виза. Може да се получи онлайн: http://www.migration.gov.rw/singleform.php, но е само за еднократно влизане и струва 60$. Важи 15 дни.
    За всякаки други по-дългосрочни и най-важното по-евтини варианти се свържете с близко посолство в Европа – http://rwanda.visahq.com/embassy/.
    Не изискват лично подаване и получаване на документите, може да стане и по пощата ( валидно към зимата на 2010).
  3. Уганда – получава се на границата/летището и струва 50$. Валидна за 2 седмици.
  4. ДР Конго – получава се на границата/летището и теоритично струва 30$ едномесечна. В зависимост от това, кой точно граничен пункт ползвате може да струва и 50$. Избирайте по-големи такива и с по-голят поток туристи.

Автор: Меглена

Снимки от Африка:

21 коментара

сеп. 27 2010

С мерцедес из Африка (5): Руанда

Днес ще завършим африканското приключение на Меглена. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, а за последно бяхме в кошмара на Конго.

Сега ще се отправим към много по-уредената Руанда, за да се върнем обратно у дома. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 5: Руанда

Наближаваше края на пътуването ми и последни 4 дни в Руанда. Два от тях трябваше да сме в Гисени и два в Кигали. От Кигали летяхме за Европа.

Малко или много стана дума за Руанда в предходните части на пътеписа. Поредната белгийска колония в региона, изстрадала свободата си. Връх в междуособиците тутси-хуту и държавните превратите е клането от 1994. От 2003 насам обаче страната има президент, които успява на издигне страната и да я превърне в модел за развиваща се страна. Привлечени са много чужди компании. Кигали е първата столица в Африка, която печели награда за чистота, сигурност и „urban conservation” (не мога да го преведа точно). Има мащабна кампания за развитие на селските райони и презастрояване на столицата с тухлени, стабилни и чисти постройки с достъп до вода и канализация. В парламента им 56% от депутатите са жени. Рядкост за континет, на който все още жената е предимно майка, работничка и домакиня.

По пътя в Руанда

По пътя в Руанда

Та преминахме ние границата и се разделихме с още 60$. Не се интересуваха, че имаме валидни визи от предното влизане – single entry били. Е прави бяха хората, да бях проучила малко повече първоначално. Нямахме вече найлончета в себе си и без притеснения минахме и митническия контрол. Тук вече разбрахме, че Моузес така и не се е разбрал с Кенеди, не му е платил, скарали са се и ние оставаме без кола и шофьор до края на програмата. Честно казано се чуствахме доста сигурни в Руанда и дори перспективата за автобус от Гисени до Руанда не ни плашеше. А границата беше в самия град Гисени, така че там можехме дори и пеша да се справим. Не се наложи да ходим, тъй като Емануел уреди кола и щяхме да ползваме нея за останалото време. Колата уви нямаше нищо общо с мерцедеса ни 😉 Някаква стара Тойота, с неработещи задни прозорци, климатик и не толкова удобни седалки. Но това беше бял кахър.

Сега щели да ни закарат до хотела и после малко на плажа да се разходим. За предвидения предварително хотел в Гисени бях чела и по форуми и в Lonely Planet. Беше предпочитан от местното богато общество, на брега на езерото Киву, с бунгалца направо на брега. Нямах тръпение да се настаним. За да продължим в духа на пътуването както досега, Емануел ни каза, как няма да сме в този хотел, понеже цените били вдигнати наскоро. Е колко наскоро и защо никой не ни каза досега? Казахме, че ще си доплатим колкото трябва, но искаме там. Естествено оказа се всичко е запазено за нашите дати. То и другия хотел бил много луксозен и чист. Чист беше, нямаше нито един друг посетител докато ние бяхме там, беше на един баир последна линия от брега и от града и за да си стигнеш до стаята се катереха 4 етажа супер високи и стръмни стълби. Но беше чисто, прилично и с гледка, ако не друго. По-хубаво нямаше за момента и се настанихме. Персонала бяха много мили и културни. Шефа на хотела ни пусна на личния си компютър, отвориха панорамната тераса на последния етаж специално за нас и хапвахме там през цялото време.

Край езерото – Руанда

Край езерото – Руанда

Беше ми топло, бях се попренаситила на емоции от всякакво естество тия дни и разходката по плажа я минах някак си по задължение. Нищо особено плаж като плаж, а и бански нямахме. Особеното е, че езерото е мъртво тъй като има много метан в него и няма никаква риба. Наоколо поддържани градинки, алеи и полиция да се грижи за спокойствието на плажуващите.

Бунгала край езерото – Руанда
Бунгала край езерото

По ме вълнуваше въпроса къде е Кенеди и кога ще благоволи да се видим. Вече имаше да ни връща доста пари – за проваленото изкачване на вулкана, за разликата в горила пермита, за разликата в цените за обявените и фактическите хотели дори не споменавам. Според малкия щял да дойде може би днес вечерта, но май бил още в Кампала и не било много сигурно. Каква Кампала, нали си беше в Гисени?? Ами уж бил, ама после се оказало, че не бил. Вече ми миришеше, че ни лъжат сериозно, че Кенеди просто няма да дойде и няма да има никакво връщане на пари. Обсъдихме варианта, че може и да ни зарежат тук да се оправяме сами, което беше далеч по-добре, от варианта да ни бяха зарязали в Конго 😉 Разбрахме уж и къде е автогарата и смело заявихме на Емануел, че ако шефа му не се появи отиваме в полицията да напишем жалба срещу него. Да видим тази добре работеща полиция в Руанда. А и седалището на фирмата му беше тук, а не в Конго, така че си подлежеше на разследване. Тук очите на малкия станаха на палачинки, започна да ни умолява да не го правим, колкото и лош човек да бил Кенеди чак толкова не заслужавал и все от тоя род молби. Явно беше, че наистина полицията се ползва с респект и всява страх и целта ни изглежда да беше постигната. Малко по-късно след много опити на Емануел да се свърже с него по телефона, Кенеди се обади и обеща да дойде надвечер.

Остатъка от деня прекарахме на брега на езерото в хотела, в който се предполагаше да сме първоначално. Тук вече нямаше Nile, но и Amstel-a става.

Край езерото – Руанда

Край езерото

Залез край езеро – Руанда

Залезът

Вечерта се заредихме ние да чакаме господин собственика на агенция „Хакуна Матата”. Седнахме на тераската, поръчахме си бири и вечеря и поснимахме залеза. По някое време дойде и Моузес. Бил разбрал, че Кенеди ще идва, та искаше и той да си уредят сметките. Предупреди ни да не се вързваме на номера му „аз ще ви ги пратя парите в Европа” и да настояваме за пари сега и в брой. Бях купила малки сувенирчета от България – шишенца с розова вода и куклички в носии, предвидени за децата и жената на Кенеди, но предпочетох да ги дам на Моузес и Емануел. Говорихме си ние, времето напредваше и никакъв Кенеди не се появяваше. Стана доста късно и двамата казаха, че трябва да си тръгват, защото после няма да могат да минат границата и да си се приберат в Гома. Вече планирахме да си отиваме по стаите и последно обсъждахме заслужава ли си наистина да ходим на другия ден до полицията или не. Там някъде мернахме фарове на кола приближаващи хотела и о, чудо – появи се. Качи се човека при нас и сякаш нищо не се е случили ни се ухили и ни заприветсва на негова земя. И ей така между другото разбрал, че сме имали някакви допълнителни оплаквания. Кратко и ясно изложихме претенциите си за това какви пари трябва да ни върне и какво трябва да подобри в услугите си, ако иска да запазва клиентелата си. Оттук се започна едно оправдаване, едно мазане. Обвини ме в лъжа, че не съм искала 2 отделни стаи, а точно напротив била съм казала, че може и в една да спим. Така и не намери обаче мейла, в които казвам такова нещо. Мрънкаше как той не бил виновен, че вулкана е затворен, хотелите в Африка били такива, работел на загуба само и само да сме доволни. Обвинението в лъжа преля чашата ми на търпение и буквално избеснях. Станах и се разходих малко настрана, през това време онзи продължил да разказва на спътника ми как наистина съм била казала така. Той естествено му каза, че след всичко, с което ни излъга изобщо не му вярва и да не се напъва да го убеждава, а да поговорим за парите ни. Тази тема разбира се е най-болезнена и Кенеди започна да го усуква и извива – нямал сега толкова пари, щял да ни прати превод в Европа. Явно е познат номер, Моузес ни предупреди. Казахме не или сега или се оплакваме в полицията и описваме всичко по всички световни форуми за пътувания. Не знам кое повече го уплаши полицията или факта, че можехме да изнесем лоша реклама в Интернет за него. Осъзна явно, че е много лесно да се създаде лош имидж за компанията му, а и най-лошото жена му щяла да го прочете. А сега де ?!? По някаква причина този човек имаше най-голям страх от жена си, после от Господ. Пишеше се страшно набожен и религиозен, а как лъжеше … В крайна сметка се споразумяхме част от парите ни върна, а останалата по около 100$ на човек, да даде на Емануел и Моузес като бакшиш от нас. Закле се върху Библията и си казахме лека нощ.

След кавгите предната нощ изобщо не бях сигурна ще дойдат ли Емануел и шофьора на другия ден и ще има ли предвидените по програма – разходка с лодка по Киву и традиционното танцово шоу „Intore dancers”. В крайна сметка дойдоха и казаха, че има малко разместване в програмата – първо ще се разходим, после ще видим. Трябвало да чакаме обаждане от шефа, кога ще дойдат танцьорите. Изобщо ми беше все тая ще дойдат ли изобщо или не. Разходката беше приятна, но не видяхме и не научихме нищо ново или интересно. И така пак се излегнахме на шезлонгите на брега да почиваме и пием студена бира. Пътуването отиваше към края си и се отдадохме повече на почивка и мързел, отколкото на разходки. Все пак след няколко дни щяхме да сме пак по работните си места и не биваше да сме съвсем скапани.

Къмто следобед се обадиха – танцьорите идвали. Инторе е най-популярната музикална и танцова традиция в Руанда. Танцуват мъже и жени. Има певци и барабани. Дойдоха цяла трупа от около 20 човека и започнаха да се подготвят да изнасят представлението в двора на хотела. Аз си мислех, че ще ходим в нещо като театър или зала да ги гледаме, а то били частно шоу само за нас. Беше много хубаво и внушително. Е имаше една огромна сателитна чиния около, която се налагаше да танцуват и тя не беше много на място, ама какво да се прави. Съобразяваме се с каквото имаме 😉 Останахме много доволни от групата, нищо че играха само за 2 човека не се усети и грам пренебрежение или опит да ни минат по кратката процедура. Дадоха всичко от себе си и ни разказваха подробно всеки танц за какво е и какво символизира.

Танци – Руанда

Танци на фона на сателитна антена

Като свърши всичко се запътихме ние към терасата да си поръчаме вечеря и бира, а Емануел ни се нахилва и казва – не си поръчвайте ядене Кенеди ви кани у дома си на вечеря и да ви види жена му. Как ли пък и не … аз на вечеря у хора дето ме наричат лъжкиня не ходя. Чак се притесни малкия – моля ви се не му отказвайте, не вечеряйте сега, жена му ще се разсърди и голям проблем. А мен какво ме бърка жена му и като е толкова страшна да беше мислил овреме, а не да прави глупости досега. Поръчахме си ядене и пиене и оставихме Емануелчо да се вайка и да кърши пръсти. След традиционно бавното приготвяне на яденето в Африка ни го донесоха, бяхме го изяли до половината и си мислехме, добре че не се вързахме на поканата за домашна вечеря. Ни Кенеди, ни дявол се появиха, а си беше вече съвсем тъмно навън. Да обаче по средата на вечерята се появи мосю. Ама как вие защо ядете Ема не ви ли каза, че ще вечеряте у нас. Бе той за казването ни каза, ама ние нито сме се съгласявали, нито пък ти дойде на време за вечеря. И като се наредиха тия двамата пред нас да ни умоляват да идем!! Ама за 30 минути само сакън жената да ви види. Аман, заман вие баща, вие майка … аййй не се издържа. Добре казвам, въпреки, че ме нарече лъжкиня, ще дойдем но само да се запознаем с жена ти и си тръгваме. Да, да само толкова и ще са доволни.

Закараха ни в някаква къщура с голям двор и взлязохме вътре. Знаехме, че е от богат род. Майка му била там кралица ли, царица ли, абе важна особа в селото му в Конго. Всъщност това след като баща му изчезнал, най-вероятно убит по време на войната. Иначе той бил важния и богатия. Сега и с този бизнес вадел добри пари, ама по къщата не личеше кой знае колко. Стаята за гости беше празно помещение с два изтърбушени дивана, ниска маса и циментов под. По стените имаше доста снимки и стар телевизор (единствения признак на богатство май). Седнахме ние и някаква рошава жена започна мълчаливо да принася тенджери и чинии. Питахме това ли е жена ти, а не слугинята било това. Жена му спяла с децата … Е нали трябваше да се запознаваме и това беше единствената цел на посещението? А, верно сега ще ги събудя. А не няма нужда, особено децата защо пък ще ги буди, но събуди ги всичките. Дойдоха един по един запознахме се и се скриха в кухнята. Така и не схванах какви точно бяха отношенията в тяхното семейство и защо беше този страх от жена му.

По пътя в Руанда

По пътя

На другия ден не бързахме да тръгнем към Кигали. Бяхме минали оттам и не ни влечеше големия град. Та се мотахме около езерото, ядохме и лежахме. По обед потеглихме с тойотката към последната спирка от това пътуване. Ангажимента на Емануел свършваше до там да ни остави в хотела и последния ден бяхме сами. Имахме план да идем до музея на геноцида от 1994, да пообиколим града и най-сетне да купя мъжки традиционен африкански костюм (имах поръчка). Малкия обаче се чустваше хем виновен, че не сме очаровани от шефа му, хем благодарен за 100-те $, които му оставяме, че май и надушваше, че още ще му дадем и каза, че ще остане с нас и последния ден. А мислехме да му дадем пари лично, защото не вярвахме на Кенеди, че ще му плати уговореното след като си заминем.

Та пътуването до столицата мина нормално и леко по-некомфортно. В Кигали вече знаехме, че няма да сме в мотела до летището. Оказа се, че сме в някакъв леко запуснат хотел в центъра на града. Имаше хлебарки в стаята, но пък имаше и голямо легло и топла вода. Околностите изглеждаха оживени и неопасни за разходки, а ние вече и не искахме повече.

На другия ден Емануел дойде, спазарихме едно такси пред хотела за деня и започнахме с обиколката на града. Кигали както и цяла Руанда се намират на хълмове. Руанда е още позната като „Земя на хиляди хълма (хълмове)”. Почти няма равна улица и винаги си или нагоре или надолу. Както казах доста добре развита столица – имаше си луксозни хотели, заведения, молове. Трафика е все още леко африкански – та дори една кола успя да ме подпре, ама не беше сериозно блъскане, та само леко натъртена се разминах. Разходихме се и в квартала на богатите и посолствата. Отдавна не бях виждала чиста и довършена сграда 😉 Поне не и последните 15-тина дена. Централа на ООН разбира се беше в прилично скъпа и луксозна сграда и тя – иначе ние си даваме даренията за малките босоноги африканчета с подути коремчета, ама къде отиват половината пари е видно. Разходихме се и в бедните квартали. Пак не бяха толкова бедни, колкото в другите 3 страни, а и много от гетата вече бяха оградени и предвидени за събаряне. На тяхно място както казах, правителството щеше да построи нови и чисти комплекси. Из Кигали срещахме и други бели туристи. Личеше си, че Руанда е сигурна и вече популярна за пътуване дестинация.

Посетихме и музея на геноцида или т. нар. Мемориален център на Кигали … никое друго животно не е толкова жестоко към собствение си вид както човека. Имаше покъртителни и доста откровени фотоси, документални филми и възстановки. Имаше спомени на оцелели и вещи и дрехи на убити. За повече оттам – на линка по-горе. Не е нещо, което може да разкаже. Има и една документална книга на френски журналист бил по това време там „Един неделен ден край басейна в Кигали”, която дава поглед в/у събитията от гледна точка на обикновен човек преживял ужасите на кланетата и живота преди и след това. Разбира се и филма „Hotel Rwanda”. Има още една книга, която така и не мога да намеря, а искам да прочета: „Ръкуване с дявола. Руанда – провалът на човечеството”. Ако някой я има и желае да я сподели с мен, моля да ми пише. Пазя книги и чета бързо.

По-късно отидохме в един търговски център в стил Задругата на африканските майстори и си накупихме сувенири и дрехи след кратък пазарлък 😉 Дадохме бакшиша на Емануел, напрегръщахме се и се сбогувахме. Дребния беше доста полезен гид. Не знаеше много за местата, които посещавахме или за историята им, но пък говореше всички местни езици, диалекти, френски разбира се, английски криво ляво и учеше испански. Беше много контактен и оправен и ако не беше толкова страхлив и смачкан от системата можеше да е доста по-успешен туроператор от шефа си. Но явно в йерахията Кенеди беше на по-високо и това си беше в реда на нещата, без изобщо Емануел да се замисля, че може да го промени. Опитахме се да му дадем увереност, че трябва и може да го направи – дано ни послуша някой ден. Но едва ли. До толкова са свикнали от една страна с неписаните си правила и от друга да разчитат, че Бог ще ги оправи, че всякаква амбиция или инициатива се ограничава само в позволения от „системата” периметър.

Между другото, ако някой се чуди дали наистина религията е начин да се контролират масите, нека се разходи по онези краища. Няма да му остане и капка съмнение. (не, не съм комунистка)

Следващия ден, станахме, приготвихме багажа, метнахме се на таксито и към летището. След има няма 30 часа полети През Кигали-Найроби-Адис Абеба–Рим-Лондон-Виена-София щях да съм си у дома в зимна София. Междувременно бях разбрала, че след един ден се налага да замина за три седмици по работа в Лисабон, та бързичко се върнах на работен режим, след прибирането си от един толкова различен свят.

В допълнеие, нещо, което може би пропуснах да кажа е, че там банкомати няма. Доларът е цар. И когато си приготвяте доларите за там гледайте да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003. Големи познавачи на фалшификатите се извъдиха и ценители на по-новите емисии 😉

Бели колонизатори в Руанда

Много бяла колонизаторка :)

Та толкова от мен и моето Африканско пътешествие. Следващото 1000% ще си организирам сама, ще е по-разглезено и плажно и най-вероятно южноазиатско 🙂

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

Маршрута и посетените места на Гугъл мапс

Край

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

23 коментара

сеп. 20 2010

С мерцедес из Африка (4): Демократична република Конго

Днешният пътепис ще ни отведе до вероятно най-бедната държава на Земята – Демократична република Конго. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, но днес ще отидем на място, в сравнение с което Бурунди е център на просветата и просперитета. Приятно четене и помнете, че винаги може и по-зле (казвам го оптимистично):

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 4: ДР Конго (Заир)

Демократична република Конго или доскоро позната в България и по света като Заир. Един бог знае как ще е следващото име на тази държава. Оказа се, че имената се сменят с всяка следваща нова власт и Заир било отхвърлено след свалянето на Мобуто Сесе Секо. За тази „приятна” личност има доста изписани и книги и статии. „Царувал” авторитарно и кърваво близо 40 години, натрупал лично състояние повече от милиард $, същевременно докарал голямата си и богата на ресурси страна до неимоверна мизерия. С подкрепата на Уганда, Бурунди и Руанда 1997 бива свален от власт и изпратен в изгнание първо в Того, след това в Мароко. Малко след това умира от рак.

Постколониална Африка е пълна с примери за такива тирани. Някой дори все още са на власт като в Зимбабве. Много от тях са били герои за народите си, но в последствие стават техен кошмар. Или както се казва – „how a hero turned bad”, „как героя стана лош”. Общо взето не е изненада, че подтисканото, необразовано местно население няма изградени структури и обучени хора да се самоуправлява, след като белите си тръгват. Освен това повечето африкански страни са доста богати на различни природни ресурси и е доста лесно новоиздигналата се власт да се самозабрави „бъркайки в меда”. Обясними са и множеството кървави преврати, след които нищо не се променя –все пак има доста голяма опашка желаещи за кацата.

Път в Конго

Път в Конго

Да оставим на страна моите геополитически разсъждения за континета и да се върнем на конкретното ми пътуване.

Свалянето на Мобуто дава и начало на Първата Конгоанска Война, а година по-късно започва и Втората Конгоанска Война. Втората е най-кървавата война след Втората Световна Война с жертви над 5.4 млн човека (По някои данни броят на жертвите надминава 9 милиона – ще потърся линк. Бел.Ст.) Въпреки примирието установено 2003 в източните части и до днес не е спокойно и има спорадични въоръжени конфликти. Що се отнася до жените в Източно Конго – изнасилванията и сексуалните изстъпления са все още ненаказано ежедневие.

Моя милост представете си се запътваше именно към източната част на страната и по-точно граничен пункт село Бунагана и последваща спирка град Гома.

Село в Конго

Село

Аз си знаех, че Конго няма да е конвенционално преживяване,

но още от границата се започна с филма и до напускането на страната сякаш не живеех в нормалния свят, а в някаква паралелна изкривена реалност. Та значи още в Уганда няколко километра преди Бунагана се усети, че напускаме цивилизацията. Пътищата поизчезнаха и асфалт в следващите 3 дни щях да забравя какво е. Стигнахме до една козя пътека с една дървена порта ( с подобни се заграждат пасищата у нас) и ни казаха това е то, след тази порта сте в Конго. Заклевам се по-екзотична граница не съм си и представяла. Върволица хора пренасяха къде на ръце, къде с ръчни колички, къде на нещо като дървено колело каквото сварят – в Конго всичко е дефицит. Една бабичка им помагаше с портата с/у дребни пари или нищо, зависи от минаващия. Наоколо обикаляха войници с калашници, черни пластмасови очила, гледайки лошо и строго над тях.

Велосипед, ДР Конго (Заир)

Дървен велосипед

Предупредиха ни да не си помисляме да изваждаме апаратите тук, понякога стреляли и без предупреждение. Закопах си апарата най-отдолу в раницата и гледах да не се зазяпвам много по военните. Нали знаете не е хубаво да те набележат в подобни ситуации. Всичкия народ си минаваше като у дома си, а нас подкараха към една полуразрушена сграда със счупени до един прозорци. Това било граничния контрол. Сложиха ни да седнем на 2 столчета, до един вързан с белезници за някаква тръба местен престъпник, а Емануел се затвори в стаята с един военен и каза да си траем. Той щял да ни подготви документите. По мое сведение 30$ струваше визата. В един момент Емануел ни извика в стаята. Застанахме прави (като ученици пред другарката) с/у бюрото, на което седеше митничаря. С нескрит сексуален интерес онзи разпита гида ни каква съм, какъв ми е спътника ми. Не знам всичко, за което си говориха около 30 мин, просто Емануел не искаше да ми го преведе и се червеше дори под черната си кожа. Викам си на акъла – чудно стартираме. След като задоволи любопитството си типа рече 50$ давайте и ще ви пускам. Аз ахаааа да възроптая, ама как така нали само 30$ и Емануел ме погледна кръвнишки млъквай и давай парите, че да се махаме. Спомних си, че тук корупцията е национален спорт и явно не е безопасно да се противим за 20$ отгоре.

По пътя – ДР Конго (Заир)

По пътя

Тъкмо извадихме парите и човека започна да ни пише визите ( мдаа пишат се на един голям син лист размер А4) и в стаята нахълта един високомерен тип облечен в скиорско яке! На екватора! Верно навън пръскаше дъжд, ама си беше над 35С както и да го погледнеш. По-късно мисля открих някаква закономерност ( не мога да бъда сигурна дали съм 100% права де), но май пухените якета издаваха класова принадлежност и високо място в някоя от местните йерархии. Та влезе същия този, изгледа ни отгоре до долу и попита нещо околните. Със нескрито страхопочитание те му отговриха и се разбра, че това е ШЕФА. Последваха още 30 минути разговор по мой адрес. Вече взе да ми става некомфортно. После погледна стърчащите $, които първия митничар се беше опитал да скрие под листове хартия и тотално загуби интерес към мен. Благодаря ти боже, доларите са си долари и винаги са по-интерсни от някаква си там туристка. Измъкнахме се от стаичето със скъпоценните визи и бегом към Моузес и колата. Питах после пак оттук ли ще излизаме – аа не казаха, от друга граница по-голяма и откъдето минават туристите. Тази била някаква селска и непосещавана, но пък ни била по път. Леко си отдъхнах.

В колата вече се усещаше, че:

1. Моузес си е у дома

2. човешкият живот в Конго не е много ценен

Умиротворителни сили на ООН, ДР Конго (Заир)

Умиротворителни сили на ООН

Мерцедесът хвърчеше като луд по калната пътека, гордо претендираща да е м/уградски път. Хора по пътеката имаше хиляди, но никой не им обръщаше внимание и не се и опитваше да ги пази. Питах Моузес, ами ако блъснеш някой. А той ми се ухили – Ами нищо… те да си се пазят.

Страната изглеждаше сюрреалистично бедна и мизерна. Дори Бурунди беше в пъти по-напред.

И най-бедното индийско гето е по-добро, абе много ми е трудно да опиша колко е бедно и изостанало там. Дори нямаха истински колела, а само дървени такива (има ги на снимките). През километър, два имаше или военни постове или полиция. Военните подмихавахме с респект и без много да ги гледаме – все пак имаха калашници и сякаш знаеха как ги ползват. Полицията беше шумно освирквана и овиквана от Моузес – той им бил началник на всичките и нищо не можели да му направят. Явно в областта го знаеха, беше богат и законите за него бяха по-различни. Казвам областта, защото в Конго явно има официална власт в Киншаса, ама на 5000 км по въздух, става малко … Бог високо, цар далеко. А си имаха и местна областна власт. Имаха си и някаква неофициална власт на имащите пари, на имащите някаква, каквато и да е власт и отделно на някакво племенно ниво – разбирай тип „краля на селото”. Изобщо сложна и разклонена йерархична система, но пък изглеждаше много важно да се съблюдава и да се отдава почит/рушвет на съответния по-висшестоящ. Разбира се на върха на пирамидата са имащите калашник…

По едно време в една махала пред нас появи камион на ООН с мироопазващи сили – какво мироопазваха не е ясно, щото нищо не беше по-опазено отпреди да дойдат. Само дето едни пари сега се наливаха, за да миропазят уж. Та този камион по едно време удари рязко спирачки и от него наскачаха сините каски с все автомати и чудеса и затичаха напреко на улицата. Помислих си – е ся вече я втасахме и бях готова да залягам под седалката, ако се започне престрелка. Сега ми е смешно, щото се оказа, че бяха изтичали да си купят манго от една жена до пътя, но тогава си бях съвсем сериозна и доста поуплашена.

Калния път до Гома вървеше успоредно на границата с Руанда и от едната страна се виждаха хълмовете, от дугата поляни, възвишения и в далечината планински масив. Оказаха се вулканите ни. На едно място подмихаме обърната цистерна на пътя, а до нея войник с калашник по джапанки гледаше сериозно в стил „ е ся си ***** ” 😉

Вулкан Нирагонго – ДР Конго (Заир)

Вулкан Нирагонго

С наближаването на града не се появиха никакви признаци на благоденствие. Нямаше и как да стане де, защото влезнахме от страната, която 2002 година беше залята с лава от изригналия Нирагонго.

Цялата нова история на Гома и провинция Северно Киву

се върти около изригналия и залял ги вулкан, Първата и Втората гражданска война и избягалите 1994 година от Руанда главорези хуту. Все събития в никакъв случай не спомагащи за нормалния и спокоен живот. Ние пристигнахме там по светло и бързаха да ни настанят в хотела преди да се стъмнило. Всеки хотел има въоръжена военна охрана, а нас ни казаха да избягваме излизането след смрачаване.

Край вулкана Нирагонго – ДР Конго (Заир)

Край вулкана

Щяхме да сме там 3 дни – 2 за вулкана и 1 за горила трека. По първоначален план трябваше да сме там само за вулкана, а горилите да гледаме в Уганда. Но милия Кенеди беше решил, че е по-лесно да се сдобие с разрешение за трека в Конго, а и техния парк бил по-интерсен и по-естествен, и по по и най. Е как да не е натурален и необлагороден, като там туристи няма толкова много. А освен това наскоро бунтовнически групи бяха избили семейство горили с калашници, с цел да компрометират сегашното ръководство на парка и тяхната група да заеме този пост. Това с цел издигане в йерархията на хората имащи някаква власт (реф. по-горе).

Край вулкана Нирагонго – ДР Конго (Заир)

Край вулкана Нирагонго

Всъщност истина беше, че в Уганда разрешителното е 500$, а в Конго 300$, нищо че ние сме си платили на база 500$ за горила трек, що да не си прибере човека 2х200$ лесно, лесно. Започваше да става прекалено и да ми разваля настроението трайно.

Питахме кога ще се срещнем с Кенеди, ами той сега бил отсреща в Гисени, Руанда. Не се знаело ще идва ли в Конго, но в Гисени със сигурност ще ни покани на вечеря у тях. Не му искам вечерята искам си парите и яснота по въпроса с вулкана. Ей сега да се настаните и ще седнем да говорим и за вулкана казва малкия и ние се запътваме към стаите. Сградата на хотела е една 3 етажна основна къща и една едноетажна постройка отстрани. Казах си бре основната част изглежда поносимо, този път нали сме в Конго за нашите пари трябва да ни поглезят. Уви пак не бях познала … вкараха ни в задните постройки на едноетажната част, които изглеждаха необитаеми от поне 10 години. Осветление нямаше. Банята и тоалетната бяха външни, общи и не се заключваха. Вода всякаква липсваше. Ако искате вярвайте идеше ми да се разплача от безсилие. Може всичко да ми се е случвало когато пътувам сама, но поне винаги завися от себе си или природата в най-лош случай. Извиках Моузес и му показах в какво се очаква да нощуваме 3 вечери. Той вече знаеше колко пари сме платили и каза, че това е абсолютно безобразие и че Кенеди е мошеник и лъжец. Пое организирането на нов хотел (все пак сме на негова земя вече), но се оказа, че за тази вечер парите са дадени. Също така обаче, се оказа, че имат и далеч по-прилични стаи в настоящия ни хотел, които са пренебрежимо по-скъпи. Та преместихме се там със самостоятелна баня, осветление и течаща студена вода. Все още бяха занемарени и мръсни помещенията, но за 1 вечер ставаше.

Из Конго

Из Конго

Път в Конго (Заир)

По пътя

После излязохме до бара на хотела да говорим за вулкана – тук вече чистосърдечно ни казаха, че нямаме шанс да изкатерим вулкана. От месеци насам не дават разрешителни. Едва ли причината беше изригването на съседния или серните изпарения, защото и подкупи не приемала управата на парка. Бях съсипана. Дойде и собственика на хотела и каза, че познава брата на кмета. Щял да звънне един два телефона и ако можел да направи нещо ще ни каже сутринта. То нещото можело и да струва малко, ама ние нали искаме вулкан. Искаме, искаме, ако трябва и кмета ще подкупим. Не се стигна дотам, щото май хотелиера се поизхвърли повечко и не ни потърси повече. Емануел каза, ние все пак утре да отидем в офиса на рейнджърите да им се молим, ако трябва и подкупим, а ние разбира се съгласихме. Но някак си виждах как езерото с жива лава, ще го гледам само на картинка … ;-(

Сутринта рано дойдоха и отидохме до новия ни хотел – чудно, малко, чисто хотелче с прекрасен изглед към езерото Киву, на същата цена като вчерашния. Добре де, Кенеди защо искаш всячески да разочароваш клиентите си ?!?

След това се отправихме към офиса на

парка Вирунга,

в чийто предели бяха вулканите и горилите. Чакахме пред заключените врати докато благоволят да ни приемат. После с „преклонени главици” си платихме първо за горилите, ми така де да видят склонни сме пари да даваме. И чак след това се започна пазарлъка за вулкана. В интерес на истината човека беше непреклонен – каза не, невъзможно. Опасно е и няма да ви пуснем. Аз почти пуснах сълзички, но и това не го умилостиви. Каза, елате след няколко месеца тогава евентуално ще сме отворили за изкачвания. Е дааа, на мен до Конго ми е удобно да идвам през ден, та няма проблем, ще наминавам да видя кога е отворен вулкана. Питаха ни защо не сме погледнали сайта на парка преди да дойдем и да видим, че е затворен от доста месеци насам. А де … хубав въпрос. Ами щото разчитахме за организацията на един алчен местен тип и незнайно защо очаквахме той да е честен и коректен, а не да ни лъже нагло до последно. По-късно рейнджъра, който ни беше водач при горилите спомена, че вулкана е затворен защото имало въоръжени групи, които се криели там и създавали проблеми на парка. Последно някакъв азиатец тръгнал нелегално с водачи нагоре и никога не се върнал. Колко е истина, колко не, не знам, ама лава езеро не видяхме. Но пък и нищо лошо не ни се случи.

Из Конго (Заир)

Из Конго

Остатъка от деня премина в обиколки на кратера от където беше изригнал Нирагонго 2002 и засъхналата лава. Там се появи някакъв сополив тинейджър, които поиска да сме му платели такса за местния крал, че се разхождаме по земите му :О Оооо ей, сега му дадох пари! Абсолютно не бях склонна да продължават да ме обират местни шмекери и или щях да се обърна и да си тръгна, или да продължа без пари. От кога пък засъхналата лава си имала и крал?! Питам гида: нали сте с президент в Киншаса, какви крале измислихте сега? Ами то тук селата имали и крале, но каза нещо на сополанкото и минахме „гратис”.

Парк Вирунга – Конго (Заир)

Парк Вирунга

Преди все се чудех как ще изригва 2 дни вулкан и хората толкова няма да се помръднат за тия 2 дни, ами ще се оставят да ги залее лавата. Оказа се, че вулканичната активност е била първоначално в основния кратер, но на 2-рия ден избива на място, което никой не предполага и е в единия от крайните квартали на Гома, на над 20 км от кратера. Горките хора … В тази част все още всичко беше от засъхнала лава – улиците, колибите, оградите.

Наобиколихме останалото от града и пазара … нищо ново смрад и мизерия, един призрачно изглеждащ, но май работещ УНИВЕРСИТЕТ! А аз още страдах по вулкана си, та ми беше все едно какво ще правя, щом няма да е катеренето до кратера.

Вчерта легнахме раничко, че много рано сутринта щяха да ни вземат с джип за горила трека. Що не с мерцедеса? Обичахме си го вече 😉 Ами то пътя бил лош малко нагоре и затова с джип. Ахааа, щото досега беше хубав нали 😀

Горили в парка Вирунга – Конго (Заир)

Горили в парка Вирунга

Оказа се прекрасен е бил в сравнение с това, на което попаднахме на следващия ден. Малко след излизането от града се срещнахме с още един джип с 3-ма англичани и пикапа на рейнджърите водачи-пазачи. Потеглихме нагоре и 30 минути карахме по познатия черен кален път, но те в тази част Конго всичките са такива. Подминавахме селца и махали и тук вече познатото ни „музунгу” беше крещяно в прозорците ни и след нас, с такава сила сякаш се стараеха да си изплюят дробовете.

„Музунгу” на суахили означава бял човек и така ще бъдете наричани из цяла Източна Африка. Особено децата много обичат да подвикват „музунгу, музунгу”.

И както така си крещят около нас и ни махат като да сме английската кралица – джипа спря. Поглеждам аз напред и виждам огромни кални коловози и първия джип се носи с вратите напред в завоя. Пикапа с войниците засяда и почти се обръща пред нас, а нашия шофьор се чуди за какво са му късите и дълги скорости (не Моузес този път, той каза, че там не се качва)!?! Аз съм пред тотална клинична паника. Ако нещо се знае за мен, то е че изпитвам абсолютно неконтролиран и органичен страх от возене с кола, какво да говорим за офроуд. Имам няколко катастрофи като пътник и в момента в кола се чуствам сигурна само, ако карам аз. Та кошмара на кошмарите ми се материализираше пред мен. Очакваха ни 2 часа нагоре при такива условия. Първо се обърна нашия джип и като единствена жена ме качиха в кабината на пикапа, а спътника ми се качи на пейките при войниците отзад. После се обърна и другия джип, него трябваше да го изъкнем, че нямаше място за още 5 човека в каросерията. До горе се носехме наляво, нядясно, с врати и задница напред и настрани в завоите. Подскачахме по скали и камъни с различна големина. В някои участъци от едната ни страна имаше пропаст, от другата хора наредени покрай пътеката. Колчем пикапа поднесеше, ще ме прости господ, но се молех да е в посока хората, а не в пропастта ( ми да бягат в крайна сметка, то любопитството убило котката). След 2ч. видях една колиба пред нас, шефа на рейнджърите и шофьор най-сетне престана да „вай вай вай”-ка и каза, аааа днес успяхме. С треперещ глас питам: а случва ли се да не успявате. Ами зависело колко е валяло. Аз едва се свлякох от седалката, но явно съм имала призрачен вид + треперех доста, та ротата войници с калашниците стояха чинно и мирно да гледат уплашено бялата жена – ша мре ли, ша живей ли 😉 Пих вода, разходих се и се съвзех, че сериозен преход в джунглата ни чакаше да преследваме горилите.

Последва кратък инструктаж – нищо се не изхвърля в гората, нищо не се яде и пие при горилите, носи се маска когато сме при тях и не се доближават прекалено. Поехме към гората. Значи каквото казах за ходенето при шимпанзетата умножено по да кажем 5 беше тук. Един върви напред с мачете и сече непроходими храсталаци и фиданки. Влага, жега, насекоми. Гази се гняс, която не искам да знам какво беше, обувките ми още носят следите на тази кална смес. Пропада се в някакви естествено образували се ями. Върнах се с поне 10 синини от клони, дупки и спъвания в преплетени лиани. Изобщо силно пресечен и не лесен терен.

Тук е момента да се зарадвам на инвестицията си в качествени и високи обувки. Ако планирате подобни начинания – не пестете от обувки. Не е нужно да сте с панталон или раница последен писък на пътешественическата мода, но обувките нека са добри и качествени. Могат да си спасят и от изкълчвания освен всичко останало. Пред мен имах примери за недомислия в тази насока – 3-мата англичани с маратонки за спортуване в градски условия и камери тип сапунерка … И качествено се пребиваха и падаха и от горилите не знам какво успяха да си наснимат за спомен.

Освен тях в групата имаше още един мексиканец писател на свободна практика за National Geographic и един чичо с калашник да ни пази. Е от всички войници, точно той ли да ни се падне. Имам го сниман – държеше автомата като метла и не съм убедена, че знаеше как се ползва. Но подробнсти … по-добре да не си се налага да видим, може ли или не може да си употребява оръжието.

Честно казано не помня колко време газихме из джунглата, но поне 2 часа имаше, когато буквално на 2 метра от нас изникна ГОРИЛА!! Съвсем истинска, не в зоопарк. Наложихме маските и притихнаме да я гледаме и снимаме. Стоеше си кротко и невъзмутимо и гледаше в нищото. Адски спокойни и флегматични животни ми се видяха. Така било през деня когато почивали и им било топло. Не се плашеха от нас. Бяха цяло семейство с малко маймунче, няколко женски и няколко млади мъжкаря. По принцип мъжкарите в момента, в който станат на достатъчна възраст се бият за първенството в семейството, защото само главният мъжки има право да прави бебета на женските в групата. И така който победи има наследници, който не – напуска и тръгва да си търси с кой друг да се сбие. Имахме точно 1 час по часовник с тях и трябваше да си тръгваме, за да не свикнат животните прекалено много с хората. Връщането беше не по-малко трудно и времеемко, нищо че цепехме гората директно към края и.

Добрахме се до лагера и англичаните оставаха там с войниците, а ние и 2-та джипа обратно към града. Започвах пак да се впеценявам, въпреки увещанията на всички как надолу било по-лесно и безопасно. Да кажеш да не съм минала на идване оттам да ме баламосват, но аз много добре знам какъв е пътя. За капак започна леко да роси, та надеждите ми калта леко да се е втвърдила буквално се разтопиха. Слизането мина по следния начин – със затворени очи и здраво стиснала дръжката на вратата в относително нормалните участъци и пеша на силно разкаляните с големи коловози. Шофьора много ме убеждаваше да не слизам, но въпреки всичките му умения предпочитах пехотинството. Това предизвика небивал смях и изумление сред местното население – музунгуто гази кал като тях, а не се вози в колата. Хахаха. Ха ха, ама аз и душа нося и тя почти изхвръкна този ден. Като се прибрахме и изкъпахме имах чуството, че щом днес оцелях всичко друго мога да преживея и да се измъкна без проблем.

На другия ден Моузес трябваше да ни заведе на „черния паза” за антики, слонова кост и малахит, намиращ се в центъра на града 😀 Тъй като бях станала по-рано си пуснах телевизора в стаята. Имаше само една програма – еквивалентна на Първа програма от да кажем 70-те години. Качеството – подобно. Предаваха военен парад в Киншаса по повод национален празник на Конго. По-късно разбрах, че празника е дефакто годишнина от смъртта на бащата на настоящия президент. Помен един вид му прави човека … с национален празник, почивен ден и военен парад. Дали и колко е по-различен от предходния тиранин издигнал личнсотта си в култ … ?! За доброто на конгоанци, дано е.

В парка Вирунга – Конго (Заир)

В парка Вирунга

По-късно си напазарихме амулети и маски за спомен и дори си признавам чистосърдечно аз си мисля, че единия амулет, който си взех наистина е стар и автентичен. Не казвам, че има кой знае каква стойност, но е стар … поне според мен. Слоновата кост на мен ми дойде скъпа, но ако имаш пари за харчене е доста изгодна. Диаманти така и не ни предложиха 😉 Прибрахме се да опаковаме багажа и да се изнасяме посока Руанда. Вече знаехме за найлоновите торбички и предвидливо си наредихме нещата така, че да не ни трябват и да ги изхрърлим в Конго. Тооо почти нямахме чисти дрехи вече, та нямаше кой знае какво да подреждаме.

Границата този път голяма, цивилизована и минахме като по учебник и двете страни. Първото нещо, което направих след това беше да си сложа facebook статус: Safe in Rwanda ( на сигурно в Руанда), колкото и странно да звучи това.

В обощение за Конго – интересно и колоритно е да се види и бих насърчила всеки, който реши да иде. Едва ли пътепис някога ще може да предаде истински характера на мястото, нравите и странните йерархични взаимоотношения. Усещането, че човешките животи тук имат ниска или дори никаква цена. И въпреки, че съм го описала като несигурно място смятам, че ако имате водач и спазвате основните правила за сигурност ще сте ОК. Уважавайте местните порядки, не снимайте много, а особено казарми, военни и полицаи никога. Ако ви потрябва местен гид мога да дам мейла на Емануел. Ще ви посрещне на границата, ще ви разведе и ще се погрижи за безопасността ви. Отделно той не иска предварително пари, за разлика от нашия измамник Кенеди.

Та толкова засега. Остана 5-тата последна за Руанда. Скоро и нея ще напиша.

http://gorillacd.org/ – сайта на парка контролиращ вулканите и горилите

http://picasaweb.google.com/meglena/DRCongo#

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

17 коментара

сеп. 14 2010

С мерцедес из Африка (3): Отново Уганда

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, минахме през Руанда към Уганда. А сега ще разгледаме Уганда по-подробно

Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 3: Уганда (продължение)

Втори ден в Уганда – както се разбра вече нямахме почти никаква сигурна представа какво ще правим по програма, тъй като тя беше сменена и объркана тотално. Предната вечер се бяхме разбрали, че ще тръгнем към националния парк „Queen Elizabeth”, по някакъв много красив и пасторален път, където ще видим защо

наричат тази част на Уганда „малката Швейцария”

Ако имаме все още шофьор – си мислех аз. Както и да е ставането беше ранно, имаше хладка вода и платена закуска. Почуствахме се прецакани – все пак закуските се предполагаше, че са включени, но нейсе … курорт е то за бели, трябва да ни пооскубят 😉

Национален парк Queen Elisabeth, Уганда

Национален парк Queen Elisabeth. На това му викат „Швейцария“ ;-)

Първата приятна изненада – шофьора дойде. Не беше благоволил да каже къде се е покрил предната вечер и защо изостави гида, но и гида го беше страх да пита. Усещаше се, че отношенията им не са равнопоставени, но проблема си го оставихме на тях. Не ни е работа да им се месим във вътрешно-ведомствените неуредици.

Потеглихме ние с широко отворени очи да зяпаме Швейцарията … сега аз с тях няма да споря, ама явно не са ходили до там. Гледките имаха малко или почти нищо общо с въпросната европейска държава. Леко хълмист терен, чаени плантации, тук-таме народ покрай пътя. Но пътяяя, о пътя! Камък не ми остана в бъбреците и пломба читава в устата. Прашен, изровен от коли и дъждове път, никога не асфалтиран и явно получил се на принципа на естествения подбор т.е. оттам са минавали най-много превозни средства и хора. Горкия мерцедес и той видя зор на места, но ни закара до парка без проблеми.

Паркът „Queen Elizabeth”

(заема около 2000 кв. км площ, приличаше ми доста на Крюгер парк (Южна Африка) – савана, покрита с храсти и треви, а не на досегашния по-хълмист ландшафт. Местните са си имали име за местността, но дошла кралицата по времето, когато Уганда била още английска колония и го кръстила на себе си … неее, не е нарцистично и нахално. По време на някоя от войните с Танзания доста животни били избити, но сега вече животинското разнообразие било относително възстановено. Това се потвърди след като само по пътя от вратата на парка до обособената с хотели и бунгала част, ни посрещнаха маймунки, антилопи и слонове. Нищо, че бях гледала тези видове предната година в Крюгер, винаги е вълнуващо, когато на живо минат покрай теб. Тъй като беше станало обед, решихме да си намерим стаите, да хапнем и пием по бира, че после ни чакаше разходка из езерото, за да наблюдаваме крокодили, хипопотами и бикове по бреговете им. Сафарито с кола беше за другия ден сутринта.

И тук вече нещата с настаняването ни ескалираха до степен, че не се стърпях. Около рецепцията имаше спретнати бунгалца, с обща баня верно, но тераски със столчета отпред, полянка с преминаващи животинки … идилия паркова. Ноооо, нас ни вкараха в нещо приличащо на изоставена казарма от соц. времената, стените бяха омазани с блажна боя и някакъв отровно зелен цвят. Явно я ползваха за склад на счупени мебели и временни нощувки на персонала. На нас ни бяха отделили по една стая – тип изпаднал хостел. Мухъл, ронеща се мазилка, изкъртени мебели и балатумен под, нечистен от дълги времена. Банята – потрисам се още при мисълта за нея, ще оставя снимките да говорят. Този път нарочно направих такива, за да спестя евентуално на други този „лукс”. Изхвърчах от стаята, явно и спътника ми не беше съгласен, че това е midrange-a, за който бяхме дали няколко хиляди $. Остро изразих недоволството си пред гида, а дори и шофьора беше втрещен от мястото където ни настаняват. Уви нищо не можеше да се направи – други места отдавна нямаше наоколо, а и самия гид не беше организатор, а само съпровождащ ни по време на пътуването. Бях яко запалила моторетката и казах, че при първа възможност искам да говоря с Кенеди. Решихме поне да се уверим, че има вода в банята, ако може и да е поне хладка. За голяма наша „изненада” … нямаше топла, а студената течеше на тънка струйка. Тъй като вече бях изнервена извикахме човека от рецепцията да ни покаже къде е обещаната топла вода. Тук се случи нещо, на което още се чудя как трябваше да реагирам. Човека пусна крана и оттам капнаха 3 капки (заклевам се и свидетел имам, 3 бяха) някаква вода, при което той каза – ето това е топлата вода :О Почти ми стана смешно, но и ми идваше и да го удуша със собствените си ръце, за наглостта да ни прави на идиоти. Казаха ни, че може да обиколим и другите бани из кампуса и ако си харесаме друга там да се къпем. Идейно нали … по хавлийка в 5ч. сутринта или 9ч. вечерта обикаляме да търсим баня с топла вода. Трябваше ми спешно ледена бира и цигара. Докато се разиграваше всичко това дойде време за разходката по езерото. Това всъщност са 2 езера (Едуард и Алберт) свързани с 1 канал (Казинга) и е огромна водна площ. Заехме перфектни места, новия ми Канон с 20х оптичен зуум свърщи чудесна работа и наснимах де що хипопотам, крокодил, слон, бивол или пиле видях 😀 Излишно е да казвам, че отсяването на снимки ми отне прилично много време.

Вечерта за умилостивяване на белите, гида реши да ни разходи в близкия 5* хотел, където очевадно стаите бяха по-добри, от нашите бърлоги. Не знам на какво разчиташе малкия, но определено не постигна желания резултат. Напушена и нервна, дори и след студения душ, си легнах някак си да спя, че утре ни чакаше ранно ставане за сафари.

Май съм казвала 5 не ми е любимия час за ставане, но в случая нямаше нищо по-хубаво от това да се измъкна от дупката, в която се наложи да пренощувам. Посивялата от мръсотия мрежа против комари, буквално ме задушаваше. Бърз студен душ, облечени и строени пред казармата да чакаме джипа и рейнджъра за сафари.

Поредна изненада (след време залагахме, просто какво ще е за дена, а не ще има ли издънка 😉 ) – то с джип било скъпо и затова ще си обикаляме с мерцедеса. И в Крюгер бях с кола, ама само 2 човека, а не 5. Плюс това спътника ми в Южна Африка не го беше страх да отвори прозореца на колата за снимка. А тук за голям късмет още в началото видяхме 2 лъвици и един мъжки да се прибират, но всички в колата освен нас двамата толкова ги беше страх дори и отдалече да отворят поне малко прозореца на колата, че снимки почти не станаха 🙁

Лъв на пътя – Уганда

Лъв на пътя

Сега вече подчертано се усети липсата на джип с отворен покрив и преминаващите покрай нас щастливци с такъв, само наливаха масло в огъня на яда ни. Оставащата част от обиколката видяхме доста антилопи и биволи. Едно солно езеро и едно вулканично. Не разбрах рейнджъра за какъв беше с нас – нито каза нещо интересно, нито ни заведе някъде на по-специално място. На връщане оказа се имало полза от него. Милата кола много отнесе из парка, но в крайна сметка дойде време за първата спукана гума. Шофьора момче богато и несвикнал да сменя сам гуми, веднага ги строи двамата с гида да сменят гумата. Да обаче страааах, на тази пътека сутринта видяхме лъвовете 😉

Мерцедес в Уганда

Поправка на спуканата гума

Леко ме досмеша честно казано, щото вече беше такъв пек и мор, че пукат лъв не очаквах да се разхожда по пътя, но те милите се оглеждаха като гърмяни зайци. От зор забравиха да подпрат колата и като я вдигнаха на крик за малко да я обърнат, че спътника подпираше и той. Но смениха я де и се прибрахме, напнахме и по колите към близкия град Касесе. Разбрахме, че ще спим там (за да не е и тази вечер в мухливите стаи в парка) и на сутринта ще тръгнем към Кибале парк да зяпаме шимпанзета в естествена среда. По пътя към града пресякохме и екватора 🙂 Имам снимка с единия крак в северното, с другия в южното полукълбо. Поне така си мисля де. Колко е точна линията за туристите, те си знаят.

Хотелът в

Касесе

ми се видя манна небесна – силен топъл душ и климатик!!! Какво му трябва на човек. Храната в ресторанта се бавеше с нормалните час-два, но пък беше неизменно вкусна. Бирите обаче идваха бързо и бяха студени. Очевидно същото се беше случило и на 2-ма бели на съседната маса, които чакайки храната така се бяха докарали с бири, че единия чак падна по гръб от стола са  Оказаха се поляци работещи в някакъв химически завод наблизо. По-късно вечерта ги видяхме заедно с млади местни момичета … Както и да е, пием си ние биричката на теферич в градината и се смеем на всичко каквото ни се случва и забелязваме, че идва гида и пак нещо кърши ръце отдалече. Викам си какво ли стана пък сега. Ми той Кенеди го бил помолил, да поиска от нас назаем 200$ или нещо подобно не помня вече. Мооооооляя?? Дни преди това му бяхме дали доста долари на ръка и отделно превода преди да дойдем. Защо са тия пари? Ами не им бил дал достатъчно на тръгване и сега нямали с какво да платят и нашия и техния хотел. Спътника ми категорично отказа да дава каквито и да било пари. Аз съм по-мека Мария, но дружно решихме да не даваме нищо докато не говорим лично с Кенеди. Доста трудно се свързахме с него по телефона, след като не успя да ни обясни защо не им прати пари по същата онази фирма, по която пратихме и ние, се съгласихме да платим хотелите, да си разгледаме шимпанзетата и част от по-следващия ден да изгубим в Кампала, за да се срещнем лично с него да ни върне парите.

В Касесе също така си записахме и по 2 диска африканска музика 😀 звукозаписните им магазини са нещо от рода на студията от ранните 90 в България, само дето вместо касетки използват дискове. Поснимахме малко грозноватия град и вонящия пазар, валя ни екваториален порой . После стабилно накисната от топлия силен душ заспах блаженно.

Следващият ден беше време за разходка в гората да търсим

шимпанзета в Кибале форест

На път видяхме и други интересни маймунки, но снимайки ги осъзнах, че батерията на апарата ми свърши. Така останахме само с апарата на спътника. Газенето в девствена гора да гониш михаля или иначе казано шимпанзета, не е лесно или пък чисто изживяване. Гази се в някаква каша от плодове, клони и изгнили листа. Ужасно влажно и топло е и всякакви насекоми летят и се навират къде ли не по устата, очите и ушите на хората. Водача ни се оказа печен тип и сравнително бързо за няма и 2ч. намерихме семейство шимпанзета да похапват смокини. Там смокините са доста високи дървета, а плодовете са твърди и не вкусни. На маймуните обаче си им харесват и те си хапваха над час време. А ние отдолу като гладни лисици дебнехме да снимаме повечко от тях. Неприятно е като те опикаят … на една женица и се случи и това. Както си седят нависоко по дърветата, така се и облекчават. Като душ, но по-различен 😛 Та наядоха си се животните и си тръгнаха по пътя, а с тях и ние поехме наобратно.

Шимпанзета - сираци, Уганда

Шимпанзета

Не знам от страх или от какво в Кибале ни настаниха в прекрасен парк, с вилички и една основна сграда. Сготвиха ни пре-вкусно и изобщо много ни хареса. Чак искахме да останем повечко. Там дори успях да проведа разговор с България. По принцип обхвата на GSM и роуминга на Мтел се оказаха трагични там … SMS-ите минаваха тук-таме, разговор? – почти абсурд. За сметка на това цената си е пресолена 😉

Явно си струваше пари местенцето, защото шофьора се наложи да ни поиска 100$ за бензин, които лично ни върна веднага на следващия ден от първата банка. Каза, че и той има да се разправя с Кенеди. То и ние това чакахме, та станахме рано на другия ден, че ни чакаше непредвидена отбивка в Кампала, за среща с гореспоменатия.

По пътя спукахме още една гума, но вече нямахме резервна гума, та се наложи лек престой с цел вулканизиране, до едно крайпътно … сборище да кажем. Там имаше храна, вулканизатор, магазини, бензиностанция, че и салон за красота дори. Всичко много далеч от европейските представи, но каквото можахме документирахме в снимки. Там хората много много не обичат да им се навират апарати в мизерийката и аз гледах да уважам това им желание.

Кампала е типичен,

горещ, прашен и неособено красив африкански град.

Най-големия в Уганда и трафика е типичен като за такъв. Увъртяхме се сериозно докато стигнем хотела, където имахме среща с Кенеди. Него още го нямаше и решихме да хапнем в ресторант-градината им. Беше пълно с туристи, имаше шотландско-угандийска сватба и някаква правителствена среща този ден. Намерихме една слънчева маса, поръчахме по една кола и за ядене. Тук е интересното – аз около 15 минути обсъждах със сервитьора какви омлети има, как искам омлет със зеленчуци и всякакви други подробности. Нищо, че са били английска колония, този явно е бил голям националист и почти не говореше езика на бившите си господари. След 40-тина минути идва и ми стоварва какво ? … пикантни пилешки крилца?!?!? Какво, по дяволите, е това?? Аз люто не ям и това изобщо не е омлет със зеленчуци. Нищо, овладявам се и питам – Аз какво си поръчах? Отсреща мълчание, вдигане на рамене и празен поглед. Не беше ли омлет? Отсреща … вдигане на рамене и същия поглед – амиии мадам … не иска ли да го яде това? Не иска!! Ама явно ще трябва, ако иска да яде изобщо. После ни излъга в сметката – още не съм сигурна умишлено или просто беше неумен. Наложи се да му я напишем и сметнем допълнително и така да си платим. По това време вече забелязваме шофьора (Моузес) да се кара с Кенеди на техния си език, ама караница си изглеждаше сериозна. Май не се разбраха и Кенеди се запъти към нас. Извади най-мазната си усмивка и ни пита как сме, добре ли сме. Рядко нагъл тип, дори не знам такива хора как живеят със себе си. Приятеля ми пътуващ с мен само това и чакаше и си казахме всичките претенции и как това не е професионално и отговарящо на парите си пътуване. Имаше оправдания – ама аз не ги познавам всичките хотели, вие искахте първо една стая, сега плащам за две (нагла лъжа, най-малкото защото аз платих и се разбрахме много преди да се знае, че ще идва и друг човек с мен). Аз лично психически не понасям подобен род разправии и само казахме, че си искаме парите и да няма издънки оттук нататък. То за второто обещавал, ама пари сега нямал … я пак ??? Жена му не му пратила и той самия нямал за хотел и спял в хостел, ето сега ще ви дам половината и след 2 дни ще се видим пак за останалата половина.

Уганда

Безсилни да спорим повече или да промени нещо се метнахме по колите, че ни чакаше път до

Джинджа на брега на езерото Виктория.

Пристигнахме доста късно там и отдавна се беше смрачило. Казаха, че ще ни заведат до стаите, но няма да светват лампи по коридорите до там, за да не привличали мухи .. хммм, добре. Самият хотел някога е бил голям лукс, сега е западнал второразреден хотел, който беше пълен с индийци. Оказа се, че собственикът е индиец и Джинджа е популярна дестинация за индийци, защото наблизо има мемориал на Махатма Ганди с част от прахта му. Съответно всичко миришеше на къри и липсващите светлини придаваха допълнително мрачен облик на мястото. Тръгнахме по коридора и тук вече психиката ми не издържа – все едно се движех в плътен, ама сериозно плътен коридор от насекоми, летяха и се лепяха по мен. Махах с ръце като вентилатор, а дори мисля и извиках леко. Това поуплаши и гида (Емануел) и човека от хотела. След като се промъкнеш в стаята си виждаш над 100 насекоми по стената си. Буквално бяха черни и стените и тавана. Тук бях сигурна, че нито спирали, нито мрежи, нито репеленти ще ме спасят. Опитаха се да ни убедят, че те тия не хапели, били езерни мухи, а не комари и че сега им бил сезона, все пак сме съвсем на брега на езерото. Я да ми се разкарат с тия езерни мухи, аз не съм сляпа имаше си и комари и то не малко. Полях се с репелент, обилно както никога досега в живота си. Тук е момента да споделя, че репелентите ми бяха супер специални и силни за тропически и екваториални гори, поръчвах ги от специален сайт за пътувания и така горяха кожата, та направо я смъкваха … какво остава комар да те доближи омазан с тази отрова. Въпреки това поисках да ми сменят стаята с някоя, която не гледа към езерото. Нямало такава за белите хора, а и я каква хубава гледка имало сутринта. А ако не доживея сутринта – нахапана и изгризана от комари аааа? 😉 Ами добре тогава казвам аз, има компютър на рецепцията и комари няма, аз там ще пренощувам. Тук вече и Емануел и Моузес се видяха в чудо и ни предложиха техните стаи. Били за персонала, вътрешни, без прозорец и не ремонтирани скоро. Първо ми беше малко неудобно да ги карам да спят в стая, в която аз твърдо отказвам, но после видях, че на тях наистина не им пука и с облекчение приех. Никога не съм се радвала така на смръдлива стая без прозорец, но пък и без нито един комар 😀 На другата сутрин нашите хора предоволни, че са спали в стая за туристите ни чакаха и ни се смееха. Как били оцелели цялата нощ без ухапвания и дори спали без мрежи. Склонна съм да се съглася, че имаше момент и на „бяла” параноя от наша страна, ноооо не съм расла в Африка и не искам малария (изчервявам се). Денят предвиждаше разходка по езерото Виктория и до извора на Нил. Поредното езеро в Африка – лодкаря беше досаден и просто го изключих и само се наслаждавах на ветреца и возенето. В един момент казват ето го и извора. Така ли? И къде е по-точно, че нещо ми се струва по средата на езерото сме. Показаха ни едно място, което леко бълбука водата и дефакто оттам се сменя и течението и типа вода по състав. Та извора на Нил не е нещо грандиозно или лесно забележими, но безспорно е там според маса народ учЕни. Мернахме и мемориала на Ганди, но не слязохме защото искали пари. Имах си аз да не искат.

После ни закараха до рибарско село – леелеее как смърдеше на развалена и сушена риба 🙁 Няколко стотин деца моментално увиснаха на ръцете ми и не ме пуснаха до края. Не разбрах защо точно на мен, а не и на спътника ?!? Явно щот съм русичка 😉 Но честно казано не бях в настроение и бързо си тръгнахме.

Деца, Уганда

Деца

После отидохме до един лагер откъдето се организират white water rafting групи по Нил. 5-та степен трудност реших, че не е за мен, която още нито един път не съм се пускала. А то и време нямало и не било предвидено в програмата. Та позяпахме, хапнахме рибка и хайде обратно към Ентебе.

Ентебе, казват, е „перлата на Африка”.

Градът е много близо до Кампала, но разликата е наистина голяма. Много по-чист, спретнат и тих град. На влизане в града обаче мерцедеса окончателно сдаде багажа и отказа да продължи. По-късно мисля казаха, че е било лагер, но сега милото возило просто беше окуцяло и не помръдваше. Тук на помощ дойде един от многото познати на Моузес, качи на джипа си и ни закара до хотела. Там щяхме да спим, после сутринта да ходим до някакъв остров със сиропиталище за шимпанзета, та чак следобед трябваше да пътуваме обратно към Кампала. До тогава щели да поправят колата. В Моузес вече имах вяра и спокойно прекарахме нощта в много приятни и чистички бунгалца със собствена баня и топла вода (усещате ли, че вече бях развила фобия към ледените душове в Африка 😛 ).

На другия ден, докато чакахме за лодката до острова хората са направили и малка, но много приятна зоологическа градина и билета за Нгамба (острова) включваше и нея. Та се разходихме там, защото Емануел ни беше закарал 2 часа по-рано с някакво евтино такси. Предполагам ранния час е имал връзка с цената. Дойде време, качихме се, раздадоха ни спасителни жилетки – за пръв път 😉 и потеглихме. Лодката беше скоростна и беше много приятно возене. Нгамба е 100% еко остров, дом за шимпанзета сираци или малтретирани животни. Отглеждат ги там и идеята е някога да се върнат обратно в природата. За сега няма върнати животни, но и проекта е млад. Бяхме там за храненето. Ние като вече видели шимпанзета в естествения им хабитат и на свобода гледахме малко отгоре на останалите туристи дето си мислеха, че виждат диви шимпанзета. Много сме отворени и видели разбираш ли 😉 Но в крайна сметка и ние снимахме доста и им се радвахме.

Връщайки се на брега, виждаме отдалече гида пак чупи китки. Какво става бе, Емануел? Амиии, таковата аз пари за такси нямам – ако искате да си ходим пеша или с такси-моторетки, но вие да платите. 3 км нанагорнище в жегата пеша, не мерси. А и време беше да опитаме и местния транспорт, стига с този мерцедес. Качихме се на три моторчета и за по долар на човек се прибрахме. Защо Кенеди пак ги беше оставил без пари едва ли някой можеше да отговори.

След малко дойде и Моузес с колата поправена и готова да продължим към Кампала за втора среща с „боса”. Бързичко стигнахме вече познатия ни хотел, пак чакахме да се появи господина. Този път кавгата с шофьора за малко не стигна до бой, зер пари за ремонта на колата не му се дават хич. На нас обясни как пак нямал пари имал само колкото да даде на Емануел за следващите дни, но нямало проблем ние след 2 дни сме щели да сме в Конго, в дома му и той там имал пари ще ни ги върне. Бях толкова уморена от лъжите му, че дори не се ядосах подобаващо. В Конго я камилата, я камиларя, но това е риска на „бизнеса” в Африка. Следващата новина ме разстрои много повече – вулкана бил още затворен за изкачвания. Властите казали, че е опасно, но наш’то момче бил връзкар голям в Гома и ако трябвало ще подкупи властите със собствени пари, но щял да ни качи. За съжаление нямах основание да му вярвам, но пък много исках да му повярвам и да е прав. Не можех да си представя, че ще стигна до там и няма да се кача да видя езерото с живата лава. Така и така нямаше как да знам какво ще се случи дори утре с това пътуване, просто отложих мислите за този вариант за по-нататък, когато му дойде времето.

Предвиждаше се спане в Кампала и следващия ден целия път до границата с Конго. След Ентебе нямах никакво желание да спя в този грозен горещ град, а и имахме няколко часа все още, които можехме да ползваме за път. Така щяхме и да облекчим пътуването после. Питахме Кенеди може ли да предложи читав хотел по пътя и той каза, а няма проблем по средата на пътя има един голям град, ще спите там, аз ще се обадя в хотела.

Градът беше Мбарара,

стигнахме по тъмно и описанието в гайда на Lonely Planet, не беше особено жизнерадостно. Улиците бяха тъмни, кални и негостоприемни, а в мотела, който уж Кенеди беше запазил не бяха и чували за нас … иначе изглеждаше прилично поне отвън. Малкия (гида) се зае да ни успокоява как ей сега ще намерим друго място, а бяхме и гладни вече. Намерихме, спор няма. В съседство имаше сграда с решетки, метална врата, малко прозорче с метална решетка на него и стърчаща отвсякъде арматура. Това беше нашето място за спане тази вечер. Стаята беше прилично голяма, дори нямам спомени за банята и водата обаче. Толкова съмнителни бяха и посетителите и мястото, че спътника ми спал с ножа си под ръка. За вечеря казаха, да не излизаме сами на улицата те щели да ни заведат някъде, само да се уредели и те с място за спане. А мерцедеса заключиха в двора на нашия пансион … така да се каже „безопасно” местенце изглеждаше да е Мбарара.

Мерцедес на пансион, Уганда

Мерцедес на пансион

Оцеляхме де, събудихме се живи и здрави и беше ред да поемем към кул(у)минацията на пътешествието Демократична Република Конго и вулканчето мииии. Там вече какъв филм беше 😉 Но за Конго отделно, че и без това стана дълго. Минах само с 2 части Уганда и надявам се не е била прекалено дълга втората.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:


http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:


31 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version