Archive for the 'Искра Койнова' Category

ян. 09 2014

Хуа Хин – Дискретната и аристократична перла на Тайланд

Къде ми е глобалното затопляне биха казали някои тази зима – ами, ето го: заминаваме на топло в Тайланд. Искра ще ни покаже един от не много известните в китната ни родина тайландки курорти – Хуа Хин. Приятно четене: Хуа Хин Дискретната и аристократична перла на Тайланд   Пътуваме с такси от курорта Патая […]

2 коментара

ян. 29 2013

Камбоджа – симпатични хора в сиромашия до шия

 Пътеписът ни днес ще ни води до една от най-бедните страни в света – Камбоджа. Искра ще ни покаже тази многострадална страна, а вие, когато пътувате в чужбина и особено в бедните държави, не забравяйте, че хората в цял свят искат да носят маратонки, независимо от политическите си и верски особености 😉

Приятно четене:

 

 

Камбоджа –

симпатични хора в сиромашия до шия

 

 

От доста време сме в Патая – най-веселият, най-шумният и най-атрактивният тайландски курорт и все гледаме към Камбоджа, струва ни се интересно да отскочим за ден два, всички туристически фирми предлагат тази екскурзия с посещение на Сием Реп и на Анкор Ват. Решаваме да направим това пътуване в последните дни на 2012–та.

 

И така – потегляме в 4 часа сутринта, след час и половина сме на границата, няма много хора и минаваме за 20 минути. Вероятно голяма част от туристите са отложили за 2013 да видят Анкор Ват.

Рикша, Камбоджа

Сезонът е благоприятен – както в Тайланд, така и в Камбоджа, това е пик–сезонът, не е убийствено горещо, около 30–32 градуса е. Бусът ни е стоварил и след неизбежните формалности минаваме тайландския контролен пункт и се отправяме към камбоджанския. Разстоянието от около 100 метра между двете гранични зони преминаваме пеша и аз съм поразена от гледката. Току-що се е съмнало (това тук се случва в 6 ч.) и в този ранен час точно на това място има засилен трафик, предимно в посока към Камбоджа. Вадя камерата и снимам каквото успея, защото такова нещо досега не съм виждала. Пред очите ми минават..,не, не, направо профучават, едва успявам да ги фокусирам, невероятни и невиждани “превозни средства”, теглени и бутани от бързащи и тичащи хора… Това са примитивно правени с подръчни материали някакви подобия на платформи с колела, като единствената им цел е да поберат и превозят максимално количество вързопи, денкове, кашони, торби, чували, чанти, щайги и всякакви други багажи. Огромни са, изглеждат така като че ли всеки момент ще се разпаднат под тежестта на разнородните си и шарени товари. Такава човешка изобретателност , вложена в превозно средство , не допусках че може да съществува – с едно, две, три и повече колела, при това абсолютно разнородни, събрани и намерени кой знае откъде, тези платформи приличаха на гигантски, ранени насекоми, подскачащи и клатушкащи се в бърз ритъм по прашния път. Около тях с грохот преминаваха големи, също натоварени до пръсване, камиони, хвърчаха мотоциклети и мотопеди, на които имаше закрепени незнайно как по 4–5 човека, всеки от които крепи някаква безформена торба, отделно велосипеди, автомобили, а и хора с огромни бохчи и сакове в ръце се промушваха между тях и като по чудо не стана нито един сблъсък.

Камбоджа

 Камбоджа

След минути вече сме в ръцете на камбоджанския–руски гид Саша, който обяснява, че всички тези хора носят стока за продаване от Тайланд в Камбоджа. Пътуваме в климатизиран бус по прав асфалтиран път, от двете ни страни се редуват пусти прашни поля, оризови ниви, палми и всякаква друга тропическа растителност, мътни, огромни локви, които не мога да нарека езера, заради калната вода в тях, но в които има натопени до гърдите хора , както са с дрехите, а и крави се виждат от време на време в мътилката, също и патки, достатъчно на брой поне за вечерята в 10 ресторанта.

Целта ни е град Сием Реп

Минаваме покрай малки селца, разположени от двете страни на пътя, но гледката е тъжна – хората са облечени много бедно, децата са голи, тичат насам натам, а “къщите”…..това са някакви бараки или колиби, които основно представляват един под от дъски, разположен върху забучени в земята двуметрови криви колове. Покривът е или от палмови листа, или от парчета ламарина, а стени в повечето случаи няма и това ми позволява да видя, че вътре има едно легло, един хамак за бебе и няколко окачени торби. Отпред има скована на две на три дървена стълба без перила и аз изтръпвам като забелязвам малки деца да се катерят нагоре.

Лодка, Камбоджа

Дете, Камбоджа

На места встрани от пътя виждам опънати между дървени рамки огромни бели найлони, гидът обяснява, че това са капани за насекоми, които се привличат от отразяващия светлината “екран”, блъскат се в него и хората ги събират. А защо? Ами , за да ги ядат, много просто. Тук ядат всякакви бръмбари, ларви на пеперуди, скаклци, скорпиони, някои видове червеи, даже хлебарки, казва Саша с най-чаровната усмивка на бялото си лице. Пържат ги в олио, това си е чист протеин.

Къща, Камбоджа

 

Саша е около 27–годишен, живее в страната от година, работи като гид на руски групи. Казва, че тук се живее добре, спокойно, без стрес, без ядове и проблеми, дребните неудачи се решават с усмивка и с малко търпение. Твърди, че храната е чиста, без химия, здравословна, ефтина, за стотинки можеш да се нахраниш, плодовете и зеленчуците са в изобилие, хората са добри, смирени, престъпност няма. Всички са доволни , ако имат работа и ако са здрави, за ядене все ще се намери нещо, купичка варен ориз на ден може да е храната им за месеци, но те са усмихнати, добронамерени, скромни, без претенции. В това и аз се уверявам после, по време на няколкодневния ми престой.

 

Пътят до Сием Реп, град с около 200 хиляди жители, е около 3 часа. Движението е като у нас, ляв волан. Разминаваме се с камиони и по-малко леки автомобили, една част от които са Лексус. Бре, изненада!

 

Саша обяснява, че това е мечта на всеки камбоджанец, колите разбира се са не втора, а десета ръка, но няма значение – който може да си позволи, веднага се сдобива с лексус, останалите карат мотопеди и велосипеди, е, има и доста тойоти.

 Уличен търговец, Камбоджа

Навлизаме вече в града,

движението е хаотично,

пътни знаци не се забелязват, липсва и какъвто и да е ред, всеки кара както и където може, мотопедите нямат  регистрационни номера, но и тук важи правилото – “Пази този пред теб” и сблъсъци няма.

Ставам свидетел на невероятни картини –

на един мотопед висят с главите надолу на много сложна конструкция от дървени клечки поне 40 живи кокошки, друг е натоварил двукрилен гардероб на хилав велосипед и едва го бута сред останалите участници в невъобразимия трафик, тук там притичват жени с огромни, пълни до пръсване, чували върху главите си. Едно бабе едва върти педалите на полуразпаднал се велосипед, на който отзад е закрепен на честна дума огромен панер, пълен с красиви лотоси. Стотици деца се придвижват с колелета към училише с малки ранички на гръб и аз изтръпвам при мисълта какво може да им се случи на пътя. Но явно нищо лошо не им се случва, карат си спокойни и усмихнати.

Уличен търговец, Камбоджа Уличен търговец, Камбоджа

Встрани от основния асфалтиран път, който пресича целия град, се виждат схлупени бараки, в които се продава какво ли не, забелязвам пазари на открито, под силното слънце, в които са изложени всякакви плодове и зеленчуци. Всичко е изсипано буквално на земята, в прахоляка, а зад стоката клечат продавачите и подвикват.  Има и хубави, лъскави магазини за електроника, за мебели, за мотопеди и колелета, обществени перални и химическо чистене, даже тук там и двуетажни шопинг молове и големи супермаркети. В града живеят около 80 западно–европейци и над 60 руснаци, които имат някакъв бизнес тук, или работят към местни компании, казва Саша.

 

Иначе картинката по улиците е както почти навсякъде в Азия – станалите неразделна част от азиатския бит колички на колела, на които може да има всякаква стока за продан, може да има горящи въглени, на които да ти опекат всичко, което става за ядене , може да има врящ казан, от който да ти сипят супа, или в който да ти изпържат един черпак скакалци или хлебарки, които да си хрупаш като чипс докато се разхождаш. Ако върху двете колела е монтирана седалка, вече става рикша, с която да те закарат до хотела, или до нощния пазар, който е известен с ниските си цени.

Местните хора са симпатични, приветливи и усмихнати.

Кожата им е по-тъмна от тази на тайландците, но чертите им, макар и типично азиатски, са някак омекотени и по-близо до европейските. Носовете им не са така сплескани и очите им са по-отворени, скулите им са високи. Жените определено са по-скоро красиви. И какви бели зъби, не мога да повярвам. Ние плащаме стотици евро да си избелим зъбите, а тези хора имат снежнобяла бисерна усмивка, направо им завидях, честно.

 

Общо взето градът визуално е приятен, особено вечер и особено сега в последните дни на годината, когато е осветен и украсен. Неприятното е, че въздухът  е просмукан от ситен прах, който полепва по дрехите, по тялото, провира се и се наслагва върху всичко. Извън основния алфалтиран път всички улици са без каквато и да е настилка, тротоари няма и практически стъпиш ли извън асфалта, потъваш в ситна червеникава пепел, която се вдига нагоре и засипва всичко. Затова и сградите и стоката, която се продава на открито и хората изглеждат някак мътни, мърляви и сиви, просто всичко е посипано с прах, от който няма отърваване. Но туристите се примиряват с това неудобство, защото няма как да го избегнат.

Уличен търговец, Камбоджа

Хотелът,

в който сме настанени, е три звезди, но приятната изненада е, че реално е 4– звезден– големи стаи, широки легла, басеин, халати –всичко е както трябва. Безупречно чисто е и с много добро обслужване. Местната храна е много вкусна, не е люта, десертите и сладкишите им са предимно от оризово брашно и са доста приятни на вкус, изобилието от плодове е наистина впечатляващо. Персоналът говори английски, с две думи – приятно изненадани сме.

 

На следващия ден нашият усмихнат Саша вече ни води към първата цел на камбоджанското ни приключение –

езерото Тонле Сап

http://youtu.be/PwJsyrN05p0

 

 

Името му означава “Голямото езеро” и Саша обяснява, че всъщност река Меконг се разделя на три при столицата Пном Пен и реката Тонле Сап преминава през това голямо езеро, което в дъждовния период от юни вследствие на мусонните дъждове увеличава 4 пъти обема си и до пет пъти дълбочината си. Сега, когато ние вече се носим по мътните й води с една малка бърза лодка, която според мен ще се разпадне всеки момент, дълбочината е около 2 метра. Езерото гъмжи от риба, казват, че имало около 200 вида и непрекъснато откривали нови и нови видове, а също и водни костенурки, змии и други обитатели.

Tonle Sap Lake, Камбоджа

 

Изведнъж отнякъде изникват малки моторни лодки,

които ни наобикалят, а в тях има деца, много деца, на не повече от 4–6 годинки, които са овесили по една змия на вратлетата си и единственото , което искат, са пари. Змиите най-вероятно са упоени, защото почти не проявяват интерес към нас, макар че децата ги побутват по главите, насочвайки ги към гадните бели богати туристи. Даваме им шепа местни риали, но те дори не ги поглеждат и викат:”долар, долар”. Наистина категорично отказват родната си валута, а ние успяваме да се отървем от детско–змийското нашествие срещу няколко долара ….на лодка.

Деца, Камбоджа

В езерото има стотици “къщи”,

закрепени върху понтони или на дълги кокили във водата. В тази вода те живеят, от нея се изхранват, ловят риба и просят от туристите, някои отглеждат крокодили и продават кожите им, други изработват дребни сувенири. В тази вода те се къпят, перат и вършат всичките си физиологични нужди. Когато през септември дъждовете спрат и нивото на водта спадне, се открива плодоносна почва, която веднага бива засята с ориз, който пък е основната им храна.

Къща на колове, Камбоджа

Тъкмо сме се успокоили, че вече няма опаност някоя змия да се замотае около вратовете ни и виждаме как се приближават две бързи лодки – от едната, управлявана от възрастен мъж, най-вероятно бащата, скача в нашата лодка като първокласен акробат едно малко момиченце , на чиито врат виси торба, пълна с кутийки кока кола, които иска да ни продаде. А от другата лодка с умел и рискован скок вече са се прехвърлили при нас две 5–годишни момченца , които се настаняват зад нас и започват да масажират вратовете ни с яки като клещи пръстчета. А до ухото си чувам настойчив шепот : долар, долар…

В момента, в който им даваме по един долар, те се мятат в лодките си, които ни следват отстрани и отпрашват към следващите нищо неподозиращи туристи от лодката зад нас.

Честно казано нямам нищо против да “подпомогна” , макар и с нищожни няколко долара този беден и доста изостанал народ, но никак не ми е приятно да ме възприемат като ходещ банкомат, който е длъжен да пуска на всяка протегната ръка. А дадеш ли на един, като че ли от земята изникват още десет и няма край.

 

Разходката ни в езерото Тонле Сап приключи благополучно и си отдъхнахме, слизайки на импровизирания пристан, защото да си

призная лодката, както впрочем и останалите стотици “таратайки” наоколо, хич не ми вдъхваше доверие, имах чувството, че всеки момент ще цопна в мътната вода и едно от чудовищата, които ми се виждаха в нея, ще ме схруска, като преди това някоя огромна змия ще ме завлече до дъното.

 

С климатизирания луксозен бус потегляме

по обратния път към Сием Реп

Предварително се бях уговорила с гида ни да спре до някой от домовете край пътя, произволно избран, за да вляза и да поговоря с хората. Спираме сред облак прахоляк пред група жилища, които представляват жалки подобия на бараки, с покриви, но без стени, от горе висят парчета прокъсан плат или картони, в най-добрия случай гофрирана ламарина.

Влизаме в едно от тези обиталища

по няколко просто така поставени дъски, тъй като колибите всъщност са закрепени на 5–6 метрови колове , забити в пресъхналото в момента езерно дъно и за да се влезе от пътя трябва да има мост, сега ролята на мост играят тези дъски. Мислено се прекръствам и влизам. Вътре заварвам дядо на 82 години и баба на 76, или поне така ми казаха, и едно голо момченце на 3 годинки. През дъските на пода виждам калната размекната почва долу под нас, пак се прекръствам на ум, защото ми се струва, че след миг ще се намеря долу, покривът е също от дъски, “стени” почти няма като изключим някакви парцали, които висят тук там. Голямо легло, застлано с учудващо чиста и красива шарена покривка, до него – хамак за детето, в другия край – загаснало открито огнище – няма шега – върху парче ламарина палят огън между 4 тухли и там варят ориза. Тръпки ме побиха, като си представих, че тази купчина дъски може да се запали и за минути всичко да изгори. Но явно си имат начини да не допуснат това, щом не видяхме нито една изгоряла къща. Ток и вода, естествено няма, тоалетната е ясна. Някъде встрани мернах няколко буркана, в които най-вероятно имаше сол и захар. И толкова. А, и някаква опушена и очукана тенджера и един почернял тиган. За чинии и прибори не споменавам нищо… Кърпи и салфетки (шегичка!) не видях, но всъщност като няма вода…

Оказа се, че старците отглеждат внучето, а младите заработват каквото могат в града и два–три пъти в годината идват да ги навестят, да донесат малко провизии, ориз и да видят детето си. Когато поотрасне, ще си го приберат, за да помага в работата.

Домакинство, Камбоджа

Домакинство

Мислех да им задам поне още сто въпроса, но се отказах в момента, в

който видях тази отчайваща мизерия. А хората бяха спокойни и усмихнати, доволни, че имат покрив и ориз. И тези бели зъби…..Дадох им десет долара, които ще им стигнат за няколко седмици със сигурност. После аз си зададох поне сто въпроса на себе си и за себе си, за живота изобщо и за справедливостта.

 

Вечерята, която ни сервираха в хотела няколко часа по-късно, ми се стори разточителство отвсякъде, не можех да изтрия картината от деня в “къщата”.

 

 

 

На следващия ден потегляме към

Анкор Ват,

за да се насладим на наследството от величието на една древна цивилизация. Предварително съм изчела всичко, написано за това забележително място, разгледала съм го подробно , благодарение на голямото количество снимки и клипове в мрежата и очаквам да се срещна с най-големия храмов комплекс в света, строен в продължение на повече от 30 години и представляващ един от най-удивителните световни архитектурни шедъоври. Построен е в чест на бога Вишну и пресъздава сцени от бита и митологоята на древните кхмери.

 

Имаме на разположение целия ден за разглеждане и затова в късния следобяд вече съм без сили, почти опечена от безмилостното слънце и с реалното усещане от як бой върху изнемощялото ми от слънцето и праха тяло.

Анкор ват, Камбоджа

 

Площта на Анкор Ват наистина е огромна, гидът твърди, че е колкото тази на града Париж. На всичко отгоре през цялото време мъкна една раница с бутилки вода, тъй като вътре не се продава, тоалетни няма , защото не можело дори близо до храма да има такова място. Облечена съм с дълъг панталон и блуза с ръкави, защото предупредиха, че с голи рамене и колене не пускат. Оказа се пълна заблуда, никой не гледа за това, установих го като се преоблякох зад един зид, вече готова на всичко, защото се чувствах като борец на тепиха, когото са мятали и блъскали поне в десет рунда. Напразно носих излишни дрехи, но видях, че изобщо не съм единствена.

Над два милиона туристи годишно посещават и разглеждат Анкор Ват, дневната такса е 20 долара, това място носи 70 % от приходите на страната. Но не може да се каже, че се полагат някакви усилия и грижи за поддържането и почистването му.

 

Комлексът въздейства наистина внушително, двуметровите барелефи освен, че са красиви, излъчват и някаква магнетична енергия, дългите галерии и безкрайните лабиринти ме пренесоха в други светове, само мислълта, че там, където аз стъпвам, са стъпвали хора преди 10 века,

ме караше да се чувствам странно , мистично и някак нереално. Аз лично за себе си нямам обяснение как в онези времена най-обикновени хора, без техника, са пренесли огромни каменни блокове, незнайно откъде, гидът казва, че поне от 200 км. , шлифовали са ги безупречно (как??) и са построили с тях над хиляда храма на тази огромна територия (от които днес са запазени в различна степен около 100), без да има каквато и да е спойка между каменните блокове. Но същите въпроси ме вълнуваха и пред пирамидите в Египет, така че все още не съм открила отговора за себе си.

 

На следващия ден

пътуваме обратно към Тайланд

и към 5 часа след обед сме на границата. Опашката е внушителна, а темпото на придвижване е отчайващо бавно. Слънцето все още пече яко, може би е към 30 градуса, но се усеща като 36 поне, а и този убийствен прахоляк, който полепва по влажната кожа, ни довършва. Решавам ей така да попитам един местен тарикат, който се навърта наоколо дали няма по-бърз начин да преминем отсреща. Той силно се развълнува от въпроса ми и проведе разговор по мобилния си. След пет минути беше готов с бизнес предложение – по 5 лева на човек и минаваме. Речено–сторено, парите бяха предадени на граничния полицай или най-вероятно поделени по братски и ние вече сме на опашката на тайландската граница.

Там тези номера не минават, така че останахме с угризението, че сме стимулирали корупцията само в Камбоджа.

 

 

 

 

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

8 коментара

сеп. 20 2011

Виетнам: Ханой и заливът Халонг

Може би съм ви казвал, но не пречи да повторя – мног харесвам разкази, чието написване или изпращане за публикуване за предизивикани от друг разказ, четен на нашия сайт. Днес Искра ще но води до Ханой и залива Халонг.

Приятно четене:

Виетнам: Ханой и заливът Халонг

 

Таксито ме отвежда от аерогарата към Ханой и забелязвам, че   пред всяко крайпътно ‘капанче’ от двете страни на пътя има огромни табели, на които пише с още по-огромни букви  Pho 10. Питам шофъора да ми обясни, но той   не обелва и дума, щото явно няма как да разбере, като си говори само неговия език. Кацнала съм във Виетнам след почти 10 – часов полет, багажът ми го няма (дойде след  пет дни, когато вече  си тръгвах), пътувам в пълно мълчание и тези табели Pho 10, с неизвестно за мен предназначение,  започват леко да ме изнервят.

След 30 минути съм в хотела в самия център на Ханой, тук  всички говорят добър английски и  като нямам багаж, който да разопаковам, не губя време и вече съм навън. Отново това Pho 10 e навсякъде, където има места за хапване.

Оказва се , че това е най-популярната храна (заедно с ориза), която виетнамците ядат по всяко време. Представлява бульон от телешки, пилешки и свински кокали с нудли и парченца месо– много вкусна супа . А 10 е цената на една купа Pho. (съкратено – oт 10 000 донги, което е около 70 ст.)

В Ханой

живее една цяла България – около 7 милиона души, само че на 30  пъти по-малка площ. По улиците е като разгневен мравуняк – хора, мотопеди, велосипеди и коли във всички посоки, без никакви видими правила, пълен хаос. Не може  да се пресече улицата, то е народ…страшна работа. Тук-там из навалицата  се провират познатите ни от старите филми рикши с по някой турист, който сигурно трепери от страх да не го премажат летящите моторетки. Но за пет дни видях само един лек сблъсък , явно работи някаква невидима система  за сигурност.

Бивша телефонна кабина, Ханой

Това е телефонна кабина и вижте в какво е превърната

 

Получих ценен  съвет от един виетнамец- Нгуен – каквото име носят почти 60% от виетнамците  – “Никой няма да спре и да те покани да пресечеш – просто тръгваш , а тяхна (на мотористите) грижа е да те опазят”. Бих добавила – ако могат. Оказа се прав човекът и вече не чаках до припадък, а смело се мятах сред ужасяващата навалица от хвърчащи във всички посоки виетнамци върху колела.  На всичкото отгоре на тази малка площ се движат  5 милиона мотопеди, 3 милиона леки автомобили и неизвестно колко велосипеди. Обичайна гледка е цяло семейство накачулено върху мотопеда- бащата управлява, а майката, двете хлапета, че и бабата са закрепени някак отзад и а-ха да се изръсят на някой завой.  Велосипедът , наред с мотопеда, също е не по-малко важно транспортно средство. С него  пренасят какво ли не, например огромен гардероб, или цветята от цял цветарски магазин. Такситата са евтини, но и тук има “копърки”, които ужасно лъжат в цените и отвън не можеш да ги различиш от официалните.

 

 

 Ханой, Виетнам

 

 

Ханой е интересен , приятен град,

на моменти изглежда като че ли вехт и старомоден, но всъщност е привлекателен с романтичните си къщи във френски колониален стил. Фасадите на повечето сгради са много тесни, боядисани са в различни цветове и имат ажурени балкончета.

Ханой, Hoàn Kiếm, Hanoi, Виетнам

 

 

Гордостта на града е катедралата, по подобие на Нотр Дам в Париж, а символът на Ханой е пагодата на един крак, която  мен никак  не ме впечатли.

Катедралата в Ханой, Виетнам

Катедралата

Столичани се гордеят с красивите си езера и разбира се с мавзолея и с музея на Хо Ши Мин. Опашки от смирени ученици се вият на огромната поляна пред мавзолея и чакането  продължава с часове.

Мотопеди – Ханой, Виетнам

Трафикът вграда

 

 

Независимо от хаотичното движение на хилядите хора и мотопеди,

градът изглежда  приятно шарен, бъбрив и интересен.

Обичайна гледка са уличните търговци – съвсем в реда на нещата например е да се продават няколко къса кърваво месо върху  парче от вестник  на самия тротоар. Или пет-шест франзели в едно мърляво панерче , сложено на земята.  Изобщо в Ханой улицата си има собствен живот и някакви свои неписани (най-вероятно)  правила. На тротоара, отново върху вестник, едно момиче  изсипа купчина стари дрехи, но явно всички приеха това за абсолютно нормално и започнаха смело да ровят. А само на два метра от тези вехтории блестеше витрината на магазин за маркови чанти с цени от 120 евро нагоре.

Ресторант в Ханой, Виетнам

това са масовите ресторанти

Много ми бяха интересни местата за хранене.

Няма как да ги нарека ресторанти, защото много често те представляват една скована от криви дъски “масичка”, на която са подредени някакви напитки , до нея върху котлон ври гигантска тенджера с някаква храна, почти сигурно е, че е супата Pho, и няколко чевръсти слаби виетнамки   режат, пържат в огромни тигани, варят, готвят всевъзможни ароматни манджи.

Пилета – Ханой, Виетнам

пилетата направо на улицата

 

Наоколо едно върху друго са наслагани малки,  направо миниатюрни, пластмасови столчета. Клиентите на импровизираната…. да я наречем закусвалня, си вземат столче от високата камара, слагат го където им падне , вадят торба със семки и почва купонът. Ядат, пият, бъбрят си и се забавляват истински. Да им завиди човек.

Ресторант в Ханой, Виетнам

Ето това са масовите заведения - как седят на тези столчета , не знам, те са като за кукли. А това долу са семки, които след няколко часа ще са огромни камари

 

 

Вечер тротоарите  са засипани с купища остатъци от семко-угощението. Това мивки, кухни, оборудване – забрави. Всичко се мие в пластмасови легени, естествено – направо на улицата. Аз не посмях да ям на тези места, но исках на всяка цена да опитам супата Pho. Предпочетох хотелския ресторант . Прекрасна е, наистина, тази прословута виетнамска супа. Е, в хотела цената й беше точно 10 пъти по-висока.

Барче за напитки – Ханой, Виетнам

това е барче, за напитки

 

Оказа се, че в Ханой чужденците предпочитат няколкото почти истински ресторанта, като за бели хора, както се казва. Но там и цените са европейски,  горе долу като в Париж. За обикновения  виетнамец е абсолютно невъзможно да влезе в такива заведения. Но , не знам кой поред, Нгуен ми каза: “Във Виетнам има много богати бизнесмени, които не си знаят парите, живеят в луксозни къщи и обикалят света.”

Плод- зеленчук на улицата – Ханой, Виетнам

Туристите са около 5 милиона  годишно за цял Виетнам. Повечето от тях   не приемат факта, че

виетнамците ядат кучета

Около 30 % от хората са любители на  тази храна, която приготвят по няколко различни начина. Кучетата за ядене са  от две породи и се отглеждат в специални ферми в провинцията. Кучешко месо се продава в отбрани магазини и се сервира в определени ресторанти.

Виетнамската кухня като цяло е изключително вкусна

и е смесица от индийски, китайски, тайландски и малко френски рецепти и стилове. Оризът е основна храна, заедно с богатството от плодове и зеленчуци , което най-вероятно има пряко отношение към високата продължителност на живота – над 70 години. Страната е един от най-големите консуматори на ориз в света и втора по изност на този продукт. Забелязх, че добавят голямо количество кашу в салатите и в ястията, но явно това е нормално за най-големият износител на този вид ядки.

Ресторант в Ханой, Виетнам

ето това е масов ресторант. В такива по цял ден ядат милиони виетнамци. И са радостни и засмени. И им е вкусно

Разхождах се из ханойските улици и не можех да се наситя на интересните картини, които се разкриваха пред очите ми. Съвсем нормално е например да разположиш фризъорския си “салон” , или бръснарницата до някое улично дърво, на което на  пирон виси огледало, а клиентите търпеливо чакат реда си да седнат на стола пред  коафъора с ръждясалата ножица.

Фризьорски салон на улицата - Ханой, Виетнам

ето на това се казва фризьорски салон!!!

Любопитни са и антикварните магазинчета, от които за жълти стотинки можеш да купиш уникални предмети. Е, колко са “уникални” може понякога да се спори, но важното е, че много разгорещено се мъчат да те убедят в “автентичността “ им.

Виетнамците са симпатични, тихи и усмихнати хора.

Създават усещането за трудолюбив и спокоен народ. Жените са наистина изящни и в по-голямата си част – красиви, особено, ако са облечени в тяхното традиционно облекло –              – бял копринен панталон и цветна туника, дълга до глезените с две дълбоки цепки отстрани.  Обичайна все още е и познатата ни гледка – типичната виетнамска сламена шапка на главата, а на рамо – “кобилицата” с двата огромни, препълнени  коша, под тежестта на които крехката виетнамка се движи леко и грациозно със ситни безшумни стъпки.

Една от най-интересните забележителности в страната е

заливът Халонг

Това  изумително красиво място се намира   в Южно китайско море .  В  къщи, монтирани  върху понтони, живеят потомствени фамилии, които се изхранват от търговия с плодове и риба. Заливът е сред най-удивителните творения на природата , в който се издигат от дълбините около 3 000 острова и скални образувания.

Залив Халонг, Виетнам

 

Загадъчни и магнетични, пейзажите се редуват , оставяйки усещането  за нереалност. Стотици корабчета кръстосват между морските скали, а туристите снимат като луди. Някои от островите са превърнати в машини за пари – с хотелчета и спа центрове те привличат хиляди туристи, жадни за приключения.

Залив Халонг, Виетнам

Японците например са луди за такова преживяване. Туристическите корабчета усилено “работят” за хората от понтонните къщи – спират на няколко места насред залива и тогава започва “нашествието” от малките плоски лодки, които са отрупани с плодове и зеленчуци, аранжирани по най-прекрасния начин, за да те пленят с красотата си от цветове и да те накарат да си купиш. Разбира се щедро ти дават да опиташ от всеки плод, който пожелаеш. Деца по на 6-7 години сами управляват тези лодки и въртят търговията.

Залив Халонг, Виетнам

Живот над водата – Залив Халонг, Виетнам

Залив Халонг, Виетнам

 

Поредният Нгуен ми обяснява, че хората от понтонните къщи прекарват целия си живот сред водата – тук се раждат, тук се женят, тук умират – казва той. Веднъж седмично цистерни ги снабдяват с питейна вода. От съвсем ранна възраст тези хора са заети с улов на риба и търговия с плодове и зеленчуци.  Всички те живеят в един воден свят като на кино. Или поне на нас така ни изглежда. Но ако не са туристите, не е ясно какъв би бил животът им.

 

 

 

Пещера в залива Халонг, Виетнам

Пещера в залива Халонг, Виетнам

 

 

В екскурзията, която предпочетох  с корабче из залива, влизаше посещение на пещера на един от островите. Преживяването беше невероятно. Била съм в много пещери, но тази наистина беше уникално красива – осветена по специален начин , тя разкриваше неповторими гледки и бях готова да се обзаложа, че разстоянието от близо километър   сме го минали за десет минути,   времето беше спряло пред толкова красота.

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Виетнам – на картата:

3 коментара

сеп. 08 2011

Красивата долина на река Мозел (Германия)

Какво ще правим днес? Ще пием вино, при това мозелско 🙂 Този пътепис нека се приема като приятелска закачка към Винописите, които в последно време ги мързи да пишат винени пътеписи 🙂

Приятно четене:

 

Красивата долина на река Мозел (Германия)

 

От хеликоптера гледката е прекрасна, вълнуваща и трудна за описание. Въздухът е прозрачен, на небето над нас няма нито едно облаче. Долу реката се вие артистично, почти няма прав участък по течението. Възвишенията от двете страни са покрити с лозови масиви докъдето стига погледът. Малки и по-големи градчета са накацали на двата бряга, щедро огрени от слънцето , а мостчетата се редуват , сякаш се надпреварват да те канят ту на единия бряг, ту на другия. Гледките са  впечатляващи със зеленината на възвишенията, със застиналите, като нарисувани поради кристално чистия въздух, пасторални картини, с отблясъците на бистрата  спокойна вода. Сега разбирам защо  тази речна долина е възпята още преди 15 века, но тя и досега се смята за най-красивата  в Европа. Това е долината на река Мозел, която тече през Франция, Люксембург и Германия и е дълга 535 км.

Трир

Трир, Германия

Трир

 

 

Трир, Германия

 

Трир, Германия

Трир

 

Трир, Германия

Трир

 

Пътуването с автомобил по пътя, който следва извивките на реката, е като че ли още по-вълнуващо. Предпочитан е маршрутът от Трир до Кобленц (Германия), където Мозел се влива в Рейн, над 350 км.  Реших и аз да тръгна по него.

Когато потеглих с автомобила, не подозирах нито за миг, че една река и природата около нея са способни да породят  толкова много, разнородни и силни емоции.

Долината на Мозел, Германия (Лонгуих)

Мозел

Лозя

 

 

 

Долината на Мозел е най-старият винен район  в Германия

и най-голямата в света планинска площ, засадена с лозя. Това е и най-северната точка в Европа, където се отглеждат лозя. Разположените на стръмните склонове масиви привличат погледа като магнит с красотата си и не ти дават покой докато не снимаш всичко, или поне се опитваш да запечаташ всеки кадър, всеки наклон.  Рядко се среща такава подреденост, свежест, чистота на линиите и толкова нюанси на зеленото.  Винарските изби са стотици – покрай пътя, в градовете, навсякъде. Нямат брой и малките семейни хотелчета, и множеството ресторанти и кръчмички покрай самия път , а и във всяко градче.

Mosel, Триер, Германия

Целогодишно в долината се провеждат фестивали на виното почти всеки уикенд в различни райони. Разбира се , че и аз попаднах на такова събитие. Нямах никакво съмнение как ще се проведе фестивала – дегустация на всички видове вина от региона.  Опиташ ли веднъж мозелско вино, много е трудно да минеш на друго. Пътуването в тази част на Германия автоматично се превръща във  винен туризъм. Противно на  очакванията ми полицаи да дебнат зад всеки ъгъл, не се случи нищо подобно. За една седмица не видях нито един, а и хората тук ме уверяваха, че няма проблем, стига да не прекалява човек с чашките.

Пиеспорт, долината на Мозел – Германия

Пиеспорт, долината на Мозел

Пиеспорт, долината на Мозел – Германия

Мозелско вино

Най-масовото вино е Ризлинг,

типичен мозелски сорт грозде, заема 60 % от територията на масивите в долината. Виното е елегантно, леко, с  мек и свеж  вкус.

Друг вид е Елблинг,

който се произвежда в горната част на Мозел. Той е най-старият сорт грозде по тези земи. Има хармоничен и чист балансиран вкус. Но моят фаворит е Пино ноар, другото му наименование е Бургундер – ароматно, с подчертан плодов вкус. Напълних багажника с красивите бутилки от тъмно зелено стъкло. Подаръци за приятели! Собстеникът на избата, в която “открих” това прекрасно вино, господин Шумахер, ми разказа, че има 40 декара лозя и наема трима работници, които помагат на семейството му да обере и преработи гроздето и да произведе този елексир за душата.  Процесът трае около 3-4 месеца.

Всъщност тук гроздето зрее от април до октомври, а понякога и през ноември. Бере се на етапи, в зависимост какво вино ще се прави- сухо, полусухо, полусладко или сладко. Зимата е мека, есента е топла, лятото е слънчево, почвата е богата на минерали, предполага се, че преди милиони години долината е била дъно на океан. Интересното е, че масивите са разположени на много стръмни склонове, понякога до 65 градуса наклон, което прави обработката и брането доста трудно. Видях причудливи съоръжения, плод на човешка мисъл и въображение, видях и как пръскат лозята от хеликоптер. Във всеки град, в който спирах, ме убеждаваха, че там е най-доброто вино. Аз не се доверявах и опитвах. Мога само да кажа, че лошо вино никъде не открих. Но общоприето е мнението, че най-добрите вина са в района на среден Мозел, около градчето Бернкастел Кюс. Само 10 % от произвежданото вино е червено и розе.

Селищата по поречието на реката  като че ли са в някакво съревнование за първо място по подреденост, красота и романтика. Замъци и древни манастири, готически църкви, триста годишни къщи, градски площади по на 300-400 години, криви калдъръмени улички, древни крепости, градски фонтани,  къщи с островърхи покриви, закрепени на стръмни склонове – това са удивителни гледки, които не можеш да видиш нито в Хамбург нито в Мюнхен , или в Хановер. Градовете около двата бряга на реката са около 130 , но сред най-красивите са Бернкастел Кюс, Трабен Трабах, Алф, Лонгуих и разбира се Трир- най-старият немски град и родно място на Карл Маркс. А градчето Пиеспорт е мястото, откъдето се откриват едни от най-красивите гледки към долината, планините наоколо и лозята. Пътувах и се наслаждавах с всичките си сетива на това приказно място. На моменти имах усещането, че съм в италианска южна провинция, после, след поредния завой, ме обгръщаше някаква “островна” атмосфера. И така до следващия завой, когато пред очите ми се появят къщите като от приказката за Хензел и Гретел, с дантелените завески на прозорците и водопадите от цветя по фасадите и си казвах :

„ Това е истинската Германия!”

Туристите са много и са тачени  навсякъде като най-скъпи гости. Успоредно на пътя по цялата дължина на реката (350 км!!!)  има  велоалея, тук колоезденето е масов начин на придвижване и туризъм. А може би и заради изкушенията от безбройните възможности за дегустация. Изуми ме и гледката на хиляди кемпери до самата вода на двата бряга. Създадени са им отлични условия, навсякъде се вее немското знаме и най-важното – могат да си пият на воля от прекрасното, известно в цял свят мозелско вино.

 

Автор: Искра Койнова

Снимки: авторът

Разказът (в друга редакция) е публикуван за пръв път във вестник Труд. По желание на автора го публикуваме и тук и добавяме и снимките 🙂

Други разкази свързани с Другата Германия – на картата:

2 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version