Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в “престижните” южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство

Созопол на младини

 

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

[caption id="" align="aligncenter" width="627"] Когато рокендролът беше млад [/caption]

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

[caption id="" align="aligncenter" width="591"] Авторката[/caption]

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

…

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

…

…

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

…

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

Tags: къща, младини, писател, плаж, рокендролът беше млад, Созопол, Созопол на младини, хазайка, художник

Днес ще разгледаме крепостта Маркели в днешното ѝ състояние. Теодора вече ни разказа миналата седмица за историята ѝ.

Сега – как изглежда днес. Приятно четене и честит ви празник на буквите

Крепост Маркели

част втора:

Ето я днес

 

Една приятелка ми се обади и предложи да натоварим  каквото можем от семейството по колите и да отидем да видим това невероятно място.

В интерес на истината си представях нещо, по което да се катерим, да има стръмни стълби и поне един зъбер. В началото на Карнобатската магистрала  (пътувайки от Сливен) на  има табела за Маркели. Крепостта е на 50 км от Бургас и 6-7 от Карнобат. Отбивката води и към село Крумово Градище. Слизайки от магистралата (колко американски прозвуча) трябва веднага да свиете вдясно по един черен път. В противен случай слизате до селото, търсите някой да обясни, къде е тая крепост и после я намирате.  Та по черния път, внимателно, особено ако колата е с ниско окачване, минавате покрай някакви изоставени сгради, които приличат на стари казарми. На челото на едната има надпис: …А..КЕЛИ. Има и стрелка. Продължавате по живописния черен път, който се вие по билото на възвишението и така докато стигнете до една бариера. Изкривена такава.  Пролетно време е и въздухът ухае на мащерка, стоплена влажна земя и на свежа трева. Прахолякът е мек и не особено противен като през лятото.

Пътят след бариерата леко се снишава и ни отвежда към стъпала, които едва ли са били главният вход към твърдината.

[caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Пътеката"][/caption]

 

Малко след това сме отгоре и сме вътре в историята. За жалост, останките не са никак много.

[geo_mashup_map zoom="10"]

[geo_mashup_location_info]

 

 

 

Но  сякаш да компенсира, мястото е запазило такова величаво усещане, че като направиш първата крачка, за да приближиш, ти се струва, че дрехите ти са от златоткана коприна, която тежко се влачи по тревата. Гледката е неописуема – сякаш си окачен на небето (въпреки че е възвишението все пак е само възвишение, т.е. надморското равнище, не е особено драстично надвишено.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Това трябва да са останки от някоя кула"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Друга наблюдателница, разположена противоположно на тази от предходната снимка"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="руините чакат археолозите"][/caption]

 

 

 

Неописуемо е и чувството, което обзема човека, особено ако има афинитет към историята.

Всъщност

крепостта е била проучвана още от братя Шкорпил

На няколко пъти са правени разкопки – през 90-те години, както и 2007. Намирани са изключително интересни находки – както съдове и други предмети от битта, така и „официални” печати… Сред откритията е било и така нареченото „гърне със злато” – всъщност монети някъде от 6-ти, че и 8-ми век. Имало и други от по-късно време. Кой знае, може да е било някоя църковна каса.

Всъщност, на най-високото място се намират

руините на храмовите комплекси

[caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Света Богородица – оставено в памет на епархията от старо време"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="нещо интересно, с неизвестно за нас предназначение"][/caption]

 

а  стените на крепостта са в ниското:

 

Под тях има река, защитни валове….

Но погледа бяга по „двора”, както и дечурлигата. Последните се стрелкаха като лястовички, и току надаваха вик: виииж. По-скоро се интересуваха от адреналинната част.  Всъщност човек се усеща странен и малък сред мащабите на миналото.  Философията завладява мисълта и връща значението на някои пообезценени понятия, без да ги споменавам.  Искаше ми се да седна, направо да легна на тревата, да затворя очи и да се нося през пространство, време, каквото там има. Сякаш ме обви енергия и вля мистика в и без това стресираното ежедневие. Някак не ми достига вътък да обясня. Може и да преувеличавам на моменти, обаче, като нищо да съм се мотала с меч в ръката по Маркелито преди енстотин години. Всъщност ще ми се да съм била местната хубавица – по ми приляга на пола.

[caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Природата си знае работата. Винаги напомня за романтиката насред драмата и историята."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Останки от кула, предполагам"][/caption]

 

За жалост, мястото е оставено просто така, консервирано до колкото е било възможно и без грам указания за заблудения посетител.

При последващо проучване, разбрахме, че край реката има доста добре запазени останки от съоръжението, снабдявало Маркели с вода. Не знаехме кое какво е…

Та препоръката е, ако все пак на някой му се иска да види на живо тази невероятна забележителност, нека мине през музея в Карнобат. Неговият директор, специалисти и експозиция, са прекрасно запознати с крепостта.  Препоръчаха ми ги като безкрайно ерудирани (хората, предимно).

Горите отдавна са изсечени, хълма е без сянка, а слънцето е буйно и пролетно. Към обяд е доста напечено и сме принудени да се оттеглим.

По ей този път (същия като на идване)

 

Но има добри новини:

Община Карнобат е получила средства от програмата за Регионално развитие, за да бъдат реставрирани руините, както и да бъде подобрена инфраструктурата.

Дай Боже и побързайте. Искаме да показваме горделиво на гости разни.

Късмет!

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

 

 

Други разкази свързани с района на Черно море – на картата:

 

 
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

 

 

Tags: братя Шкорпил, България, Византия, Крепост Маркели, крепостна стена, кула, Света Богородица

Маркели?!? Това не беше ли някакво кисело мляко?!? Да, ама не – човек се учи, докато е тъп*, в моя случай – докато съм жив Затова с радост научих от днешния пътепис, че Маркели е средновекована българска крепост. Теодора ще ни води там, като днес ще започнем с историческата справка.

Приятно четене:

Крепост Маркели

част първа:

Малко история

 

V-VI век

Маркели, разположен върху хълм накрай огромно мочурище, заема мястото си на границата между Византия и България.  Скрит сред море от гори, защитен от огромно тресавище на запад постът  дава излаз към цяла Източна България .

Всъщност,  римляните първи построили крепост на възвишението, осъзнавайки  невероятните предимства – защита, непрекъснат източник на вода, безценно географско положение, които  Византия получила като наследство. ( По-късно България,  без скромничене и дипломатично усукване,  го пожелала.)

Ромейска реч и порядки пренасяли Константинополски дух.  Крепостта не била чисто военна.  Много цивилни предпочели да изградят селище в пределите на средновековния замък, тъй като защитата на армията осигурявала доста привилегирован жизнен стандарт.

 - Гледката от крепостта. Околностите са били покрити с гъсти гори.

 

Крепостната стена над река Мочурица.

 

 

Долу, в подножието било изградено невероятно за времето си инженерно съоръжение, което снабдявало обитателите с вода.  То било добре защитено от валове.

(виж Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%BB%D0%B8 )

България, сложила ново стъпало в историята си, сменила рода Дуло с рода Вокил. Твърде уверен кан Винех – първият от новите, се опитал да бъде мъдър и неповторим.  Маркели блестял на граничната линия и сиянието пречело на канът да спи спокойно. Съвсем обективно, той преценил, че крепостта ще бъде ценна придобивка за държавата, а нейното завладяване ще нащърби богатата византийска мозайка.

През 756 г.

Винех горко ругал своята самонадеяност.  Българската армия била разбита край Маркели , а Константин V Копроним вдигал банкети и благославял твърдината.  Крепостта си взела данъка – битката е жестока, погрома за българите унизителен.  Българският предводител бил принуден да сключи мир с империята и да си плаща данък за нескопосната битка.Но макар и смътно,  доловил нуждата от спокойствие за страната, и се стараел да поддържа примирието. Позорът, обаче, бил болезнено клеймо – не след дълго болярите изпратили Винех по пътя към Рая и пуснали яростта си да се лее. Толкова кипнала тя, че от тук насетне победата над Византия била лелеяно мечтание на всеки български кан и цар.

и

792 г.

Константин VI, с блестящо самочувствие, разположил  шатрата, обоза и хазната си край Маркели. Нямало нужда да влезе зад стените. Ромейската войска лежерно блещукала сред дърветата. Кан Кардам, умислен, разсъждавал от другата страна на хълма.  Българите били спокойни, но стегнати, мълчаливо се подготвяли за битката.  Канът постъпил не по-зле от всички предхождащи го наши владетели.  Много далновидно скрил конницата си зад околните хълмове и разбил императора в решителния момент. Отрязъл пътя към Маркели.  Константин бил уловен с ласо и без малко да седне в краката на Кардам на последвалия банкет. Вместо това плащал данъци. Когато се опънал, след няколко години, Кардам го поканил да се видят на дружеска беседа край българския Маркели.  17 дни се надвиквали, но никой не рачил да скочи пръв. Разделили се по живо, по здраво.

Наравно с военното призвание на крепостта, се развивал и другият постамент на държавата – религията. Значителни храмови комплекси увенчавали възвишението.   Своята част от за светския живот на укреплението дали и търговия и занаяти.

В крепостта се виждат руините на църковни комплекси. Църквите следвали  историята – изследванията сочат, че няколко храма са били строени на това място – от раннохристиянска обител до солидна кръстокуполна църква .

Кан Крум бил достоен наследник на Кардам. Укрепил и засилил България, с много творчески подход, започнал да си отрязва сочни хапки от Византия.

За това никак не е изненадващо, че

811 година

Никифор  I Геник, раздразнен, решил да смъмри нашия владетел.  Събрал край Маркели невероятните 60 000 редови и запасни войничета ,за разкош взел и сина си. Доста аристократи тръгнали като на разходка.  Нагласили се, строили се и се стекли към Плиска.

Канът не си скубал косите, нито се разтърчал из палатите в паника и ужас. С болка в сърцето, Крум подбрал по-голямата част от армията си и се оттеглил.  Ромеите разрушили столицата, като се постарали да свършат това добре. Никифор с насмешка и сарказъм отхвърлил предложенията за мир.  Крум стиснал устни.  Докато се пекли вакли агнета на пожарищата за императорската трапеза, Кан Крум безпрекословно събрал  всеки, който можел да ходи, включително жени, както и новоприсъединените славянски племена. С подкрепата  на голямата им охота, създал силно мотивирана войска. Никифор подочул за донаборната кампания, наредил да му опаковат шатрите и багажа, зарязал плановете си за почивка в Мизия и ударил напряко през Върбишкия проход, с мисълта „веднъж да стигнем Маркели” За огромно негово съжаление, Крум стигнал него.

Маркели бил български!

Разположен на важни пътища, освен главната си задача да пази, той естествено придобил още по-богат бясък и се превърнал в прекрасно развит център.

Какво намираме през 2012 година?

Следва продължение.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

*Изразът е на Темплар – бел.Ст.

 

 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

 

 

Tags: България, Византия, история, Крепост Маркели, крепостна стена, Маркели, църква

Да кажа нещо тъпо? Че „ехеее, и замириса на море!“ ? Ами така е – замириса Днес ще ходим на регата – не че знам какво е (с това моето балкански възпитание ми е много трудно със солената вода – таман сега ще разберем

 Бургазлии, излагате се!

Приятно четене:

 

 

 

Варна: Регата “Тол шипс, Исторически морета- 2010″

Основана преди малко повече от половин век и вдъхновена от идеята за обединение на всички хора, обичащи морето; и след първия й старт между Португалия и Великобритания- ежегодно провеждана до днес… На път за Пристанище Варна, където ни очакваше работа през следващите 3-4 дни, препрочитах прессъобщенията за предстоящата регата „Тол шипс”, която през 2010 година под мотото “Исторически морета” за първи път се проведе и по нашите географски ширини : Източното Средиземноморие и Черно море.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Межународна регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”- Варна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Межународна регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”- Варна"][/caption]

След старта на първата гонка от Гърция – преход, с който регатата пресъздаваше пътят на Язон и аргонавтите в търсене на Златното руно, преминавайки през Дарданелите и навлизайки във водите на Черно море,

ветроходите пристигнаха във Варна

на 21 Май и ни направиха свидетели на най- големият морски спектакъл, представен от 22 ветрохода с екипажи от 16 държави.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Межународна регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”- Варна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="540" caption="Межународна регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”- Варна"][/caption]

За да се докосне до корабите от близо в дните на отворени врати или да види красотата на ветроходния

Парад на ветрилата

във варненския залив, организиран на 24 Май, всеки беше дошъл отнякъде по суша или вода; пристигнал, за да се засели сякаш у дома си, вплетен в приказката за морето и Варна с онова строго лично усещане за интимност, че мигът не се заема.

[caption id="" align="aligncenter" width="660" caption="Ветроходът „Александър фон Хумболт“ във варненския залив"][/caption]

Един откраднат миг от Варна- от едната страна на брега градът със сгради, шум и трафик, а от другата- аристократичната красота на морето до бледата линия на хоризонта, проснато като безкрайно синьо обещание, побеляло от платна, рибарски мрежи и птици…

[caption id="" align="aligncenter" width="556" caption="Межународна регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”- Варна"][/caption]

През 2010 година регата Tall Ships включваше общо три гонки. С топовни изстрели флотилията отплава във втората от Варна за Истанбул, а оттам е била и последната гонка до Лаврион – град разположен недалеко от Атина.

[geo_mashup_map zoom=""10"]

[geo_mashup_location_info]

 

 

В регатата участваха

два български ветрохода “Калиакра” и “Sunny Queen”

Красивата баркентина „Калиакра” беше сред моите фаворити. Тя се завърна с две трети и едно четвърто място в гонките, а освен това и с две специални награди.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Българският ветроход "Калиакра", Варна' 2010"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="555" caption="Българският ветроход "Калиакра", Варна' 2010"][/caption]

Определено сред моите ветроходи- фаворити беше и

104- годишният кораб със зелени платна „Александър фон Хумболт“

Този легендарен кораб е един от символите на Германия и на немските традиции в мореплаването.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Ветроходът „Александър фон Хумболт“ във варненския залив"][/caption]

Списъкът допълвам с

ветроходите „Деваручи” и „Шабаб Оман”

- прочути с атракциите по палубите им. Тримачтовата баркентина „Деваручи” е индонезийска. Името й припомня религиозният мит за древен явайски бог на истината и смелостта. С рисунки по телата и ритуални танци, с пиратски маски, оръжия и шамански барабани, екипажът на баркентината представи зрелищни спектакли на кея и по време на парада на екипажите по варненките улици.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Тримачтовата индонезийска баркентина „Деваручи” -Варна' 2010"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="600" caption="Тримачтовата индонезийска баркентина „Деваручи” -Варна' 2010"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="627" caption="Тримачтовата индонезийска баркентина „Деваручи” -Варна' 2010"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="660" caption="Тримачтовата индонезийска баркентина „Деваручи” -Варна' 2010"][/caption]

Ето го и

„Шабаб Оман”, представителният ветроход в регатата от Оман

Всички орнаменти по корпуса му напомнят за древната морска история на арабската страна.

[caption id="" align="aligncenter" width="627" caption="Ветроходът „Шабаб Оман” във Варна"][/caption]

Прочутите ветроходи „Мир” и „Дар Млодежи”

също участваха в регатата и сякаш бяха забелязвани само заради огромните им размери. Руският кораб клас „А” „Мир” е с дължина 107 метра, а корабът на полските ВМС „Дар Млодежи” – 109 метра.

[caption id="" align="aligncenter" width="539" caption="Руският ветроход „Мир" във Варна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="556" caption="Руският ветроход „Мир" във Варна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="528" caption="Руският ветроход „Мир" във Варна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Корабът на полските ВМС „Дар Млодежи” във Варна"][/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="560" caption="Корабът на полските ВМС „Дар Млодежи” във Варна"][/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="539" caption="Корабът на полските ВМС „Дар Млодежи” във Варна"][/caption]

Регата Tall Ships не беше само за кораби- гиганти, а и за по- малък клас яхти, една от които е

турската “Бодрум” – яхтата от клас „Б”,

която остана затворена за посетители и през трите дни на отворени врати в Пристанище Варна.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Яхта "Бодрум" от Турция, Варна '2010"][/caption]

 

Ето я и

британската фрегата „Tenacious”

тримачтова, също клас „А”, която беше единственият ветроход, достъпен за хора с инвалидни колички.

[caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Британската фрегата „Tenacious”, Варна '2010"][/caption]

 

По статистика над 250 000 души са посетили Варна по време на международната регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010”. Чувствам се поласкана от съдбата, заради възможността да споделя мечтата на поколения български моряци в моя град и да наблюдавам регатата от въздух, суша и вода- удоволствие, което бих си причинила отново, ако мога.

 

[caption id="" align="aligncenter" width="594" caption="Варна '2010"][/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Варна '2010"][/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="609" caption="Варна '2010"][/caption]

 

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Варна '2010"][/caption]

 

И малка импресия от Парад на ветрилата, проведен във варненския залив на 24 май 2010 година или прощаването на ветроходните кораби, участници в международната регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010” с Варна.

Парад на ветрилата, последен ден на Международната регата „Тол шипс- Исторически морета, 2010” във Варна:

http://youtu.be/bB2rMfUadJc

 

Край

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!!!

Tags: 2010, Black Sea, Bulgaria, Tall Ships regatta Historical Seas 2010, Varna, баркентина, България, Варна, Варна' 2010, ветроход, ветроход Александър фон Хумболт, ветроход Калиакра, ветроход Мир, вълни, вятър, Дар Млодежи, Деваручи, кораб, лодки, Межународна регата, Парад на ветрилата, платноход, регата, Регата "Тол шипс Исторически морета- 2010", Тол шипс- Исторически морета, фрегата Tenacious, Черно море, Шабаб Оман, яхта, Яхта Бодрум