Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Днес ще завършим зимната обиколка на Ико из Словения. Започнахме с малко замъци във вътрешността на страната, а сега отиваме към Адриатика. Приятно четене: Словения през зимата част втора Адриатика: Копер, Изола, Струнян и...
Пътеписът днес ще ни води до една от симпатичните непознати на Балканите* – Словения. Ико ще ни води до зимен Блед. Приятно четене: Словения през зимата част първа: Блед и околностите Преди около месец-месец...
Петък е ден за близките места – днес това ще бъдат турските плажове, на които всичко се облизваме, когато ходим до Резово, нали? 🙂 Ико ще ни води до Инеада. Приятно четене: Инеада, Турция...
Днешният пътепис ще ни заведе до планините на Албания, откъдето преселници са дошли в България, за да основат село Мандрица. Ико ще ни бъде водач.
Приятно четене:
От „Сдружение за възраждане на село Мандрица“ организираха екскурзия до Албания. Без въобще да се замислям реших да ходя. Първата ми идея беше да посетя нова държава, като освен това да видя какво става в момента в земите от където идват предците на село Мандрица, т.е. моите предци.
Истината е че не знаем много за Албания. Или това което се знае обикновено е негативно или неясно. Така тръгнах за Албания без особено мнение и очакване какво ще видя. Ние влязохме от Македония. Албанската граница все още се минава по-бързо ако имате дребни подаръци за митничарите като шоколади и кенчета безалкохолно (пари също не връщат 😀 )
криволичещ и бавен. За ~100-те километра от границата с Македония до Тирана ни отне 3-4 часа. По-късно разбрах че всъщност сега вече пътя е ОК и това било бързо (!!??!). Наистина асфалтовата покривка беше добра и нямаше дупки, но определено пътищата в Албания са БАВНИ. И то от държава, която е №1 в света по добив на асфалт (или поне основната му съставка). В момента се изграждат много нови пътища, които да благоприятстват бъдещи чужди инвестиции и туристи.
Наистина
(освен от Косово и Македония). И основното са пътищата наистина … а природа имат, каквато не мога дори да опиша, а трябва да се види. Но просто да стигнеш до хубавите места трябва да се въоръжиш с търпение. Дадоха ни за пример някакво прекрасно място, до което имало 50 километров участък, който с джип се минава за 4-5 часа и след това имаш чувство, че си минал тренировките за астронавт. Освен това въобще не се рекламират и все още имат прекрасни девствени места. Като за мен идеално – мисля да дойда пак преди да са си развалили природата.
Нямат заводи, нямат ток, има режим на водата. Разказаха ни че на север дори има села, които са векове назад – там дори няма електрификация и пътища. Живеят си както през 19-ти век. Лоша работа.
не е така. Дори бих казал че усещането в Тирана е като във всяка друга балканска столица (тук сложете София, Загреб, Сараево, Букурещ). Модерен град. Има живот в него и доста бързо е дръпнал напред. Всички разправят че Тирана (и дори цяла Албания) няма нищо общо в сравнение с преди 10-12 години. Имат си всичко … е, без McDonald’s, но това е за добро според мен 🙂 Храната е много естествена и вкусна. Нямат и другите големи вериги магазини, бензиностанции … не искат и да ги допуснат. За сметка на това имат много гръцки банки (сред тях и нашата FIBank) и 3 мобилни оператора. Може да хванеш wi-fi от доста заведения.
и всеки път когато ми се наложи успях да се разбера на английски с местните. И в същото време има режим на водата дори в Тирана. Вода има сутрин и вечер (успях да се изкъпя от третия опит). Става дума за студената, за топла въобще не става дума. Както казах нямат промишленост, т.е. и ТЕЦ-ове. Имали са само един голям завод тип Кремиковци в Елбасан, но вече е приватизиран и почти не работи.
Ако сте били в Истанбул, и сте си мислили, че там е зле – лъгали сте се. В Тирана всеки върви, свири, тръгва, спира когато си иска. Говоря и за шофьорите и за пешеходците. Няма зелено, няма червено. Трябва да се оглеждате, дори като сте на тротоара. И въпреки всичко това никой не се изнервя. Някакси всички са приели това за нормално. Ама и като цяло албанците са доста спокоен народ … дори говорех с някои българи, който ми казаха, че на моменти дори изнервят със спокойствието си. Може да си чакаш на опашка и продавача да си говори с някой приятел за международното положение – не че няма да те обслужи, но защо да бърза.
Опитват се някак си
Не знам как го постигат. Просто още от времето на Енвер Ходжа си имат това мислене да са самостоятелни и независими.
Другата
разположени буквално навсякъде из страната. Наистина няма място от където да не виждат поне няколко. Малки схлупени бетонни постройки заровени в земята, като са предвидени да скрият целия народ на Албания в случай на война. Дори на всяко семейство е бил зачислен по един бункер да си го чистят и поддържат и това се е проверявало.
Всеки си строи къща. Дори било въпрос на престиж албанците-имигранти да дойдат и построят нещо в родината си. Лошото е че всеки строи без проект и без да се съобразява с нищо. Всичко е доста шарено. Дори в Тирана преди няколко години за да се направят булеварди се е наложило да се минава с багери, защото е нямало прави улички. А и като се има в предвид че до 89-та година в държавата е имало 60 автомобила, никой не се е замислял, че ще се налага да се разминават. А колкото до мита че в момента всички коли в Албания са мерцедеси, вече започва да се разбива – в момента бих казал, че са 80-90%. Срещат се и други марки вече. Обаче автомивки все още има много ! И повечето са един маркуч, който постоянно тече. Хората са все още с мисленето от комунизма, че водата, тока и другите блага са безплатни и държавата все още среща трудности да събира таксите (особено в по-отдалечените райони).
Другият
– по времето на Ходжа не е имало частна собственост. Когато идва демокрацията държавата решава който където живее да получи собственост. Обаче се появяват стари нотариални актове от преди втората световна война и има много спорове за който няма общо решение, а всеки се разглежда поотделно.
Посещението на група от петнайсетина българи явно е
и да ни отдели 1 час да си поговорим. Беше интересно преживяване за всички. Не всеки ден се случва да бъдеш в българско посолство и да си поканен на кафе там. Дори ни осигуриха паркинг за автобуса пред посолството. Поговорихме и научих доста неща за Албания и региона. А съветника Стойко Йорданов беше с нас почти през цялото време – посрещна ни в хотела и ни помагаше още много пъти с каквото може. Мога да кажа само хубави неща за хората от българското посолство в Албания.
След посолството имахме с среща със сдружението на албанците приятели на България. Това са основно хора, които са учели в България преди много години и все още пазят хубави спомени от “най-хубавите си години”. За мое учудване (все пак бяха пенсионери вече) всички говореха много добре български. Срещнахме се в Бар София, който е кръстен на българската столица и барманите носят тениски с името на бара на кирилица, а логото е герба на град София. И въобще не е лошо кафене с голяма лятна градина.
Ето кои градове посетихме:
общо взето всичко което говорех до сега се отнасяше за тук – модерен град, хаос в движението, режим на водата, пълна липса на туристи, строителство.
единствения морски град, който посетихме. Тук може би туризма е на малко по-високо ниво – имаше туристическа карта на града, табели, магазини за сувенири и доста хотели. Дори според местните вече е презастроено. И все пак както казах туристите са основно от Косово и Македония. Климатът е много топъл. Има палми навсякъде и е направо екзотично.
от тук минахме на два пъти, но така и не спряхме. Както казах един от малкото (а може би единствен) промишлен град с голям металургичен завод. Разположен в една низина и заобиколен от планини. От високо имаше чудесна гледка към града
един планински град. Времето определено беше по-хладно от Тирана и Дурас. Хотела ни беше на един хълм с чудесна гледка към целия град. А зад хотела си беше планината. Определено много ми хареса природата около Корча.
Корча от високо
Катедралата в центъра на Корча
това всъщност е селото, от където според легендата са дошли преди няколко века заселниците, които са основали Мандрица. Нямахме ясна представа дали ще намерим селото, дали ще може да стигнем до него и въобще какво ще заварим.
Vithkuq, Албания
Действителността обаче ни изненада доста. До селото се стига по тесен път на около 25-30 km от Корча.
Разположено е на планински терен и е доста пръснато. Очаквахме малко село, а то се оказа много голямо и дори преди време е било град с 12000 жители (В момента живеят около 1000). Освен това се оказа че Виткуча е със славна история – там са родени доста от възрожденци на Албания и от там е тръгнало просветното им самосъзнание, там е роден човека който е написал първият им „буквар“, композитори и доста други значими личности. По-късно пак там е изграден първата хидроцентрала в Албания и е светнала първата електрическа крушка. В момента и те си имат сдружение, с което осъществихме контакт. И дори се опитват да развиват някакъв туризъм в района чрез брошурки на албански и английски, което ми се стори дори странно на фона на всичко останало в Албания
Планините край Виткучи
Общото ми впечатление от пътешествието из Албания е „като в България през 90-те“. И хубавото и лошото. Една интересна държава с много бункери и автомивки. Определено не съм се чувствал в опасност, докато се разхождах по улиците, както предполагаха много от приятелите ми. Мога да препоръчам да отидете да разгледате Албания.
Не намерих реотан.
Автор: Христо Илиев
Снимки: авторът
От няколко седмици на нашия сайт се получи едно неволно сравнение между българските и немските Западни покрайнини 😉 Днес на ред е да видим как изглежда немския Северозапад 🙂 За българския си знаем, а сега – приятно четене:
След като Анито толкова време ме кани да й отида на гости в Германия, малко след нова година реших да го направя и си взех самолетен билет от wizzair. 16-ти февруари беше датата на излизате, имах една седмица време и почти никакъв план какво да правя, освен да видя как живеят в Германия (до сега не бях ходил там). На 16-ти сутринта си взех такси до автогарата, от там рейса за София, там 84 до летището, после самолет и накрая влак до финалната ми цел –
Може да се каже че си поживях една седмица в Nordrhein-Westfalen (или NRW както му казват на кратко).
Мюнстер, Германия
Правихме си план ден за ден какво да правим и къде да ходим. Ето за една седмица какво направих/видях/посетих в и около Мюнстер (респективно Вие да правите):
Голямата катедрала в Мюнстер
Фасади в стар стил
Замъкът, който е основната сграда на Университета
Скулптура – черешки
Катедралата в Кьолн
Старата част на Кьолн
Катедралата в Аахен отвътре
Бира, бира, бира...
Promenade в Мюнстер
Promenade в Мюнстер
Езерото на Мюнстер
Залез над езерото
(благодарят и ти се извиняват за всичко), но и доста скъпо място. Просто друг стандарт. За една седмица свикнах че 2-3€ са нищо и хвърчат ей така. Билетчето за градския автобус беше 2,10€ за едно качване (дори 2,30€ ако го вземеш от шофьора). Иначе вече не може да се каже, че там има неща (стоки) които ги нямаме в България. С навлизането на големите вериги, вече си имаме всичко. Единствено, което си купих беше играта Jungle Speed (която е знаех от едни белгийски couchsurfer-и), но нея преди това я бях търсих неуспешно в Италия, Холандия, Гърция … въобще където съм ходил. Сега я намерих в Мюнстер в един магазин специализиран за игри и имаше всевъзможни и странни игри.
Струва си човек да поживява на различни места за кратко време. Хубаво е да усетиш как живеят хората там и какви са им ежедневните грижи. Благодаря на Ани и Божо за домакинството. Аз си изкарах супер, надявам се и вие !
Автор: Христо Илиев
Снимки: авторът
Лека полека се показват първите признации на пролетта – снегът вече не е 50 см, а Ико реши даже да отиде на плаж, с което открива летния сезон на нашия сайт 🙂 Всъщност ще...
Днешният пътепис може с голямо удоволствие да бъде ползван като пътеводител за приятно прекарване в Истанбул. Приятно четене, водач ще ни бъде Ико:
Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.
Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.
Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.
Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !
Сергия за рибни сандвичи
От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.
Ферибот – градски транспорт
Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази
Хванахме си корабчето от Кадъкьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂
Тълпа към площад Таксим
Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул.Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.
Към обяд хванахме
което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в
от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).
Цистерна на Юстиниан (Yerebatan Sarnici)
След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме
и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.
Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме
точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.
Изложба 1001_inventions
Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.
Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – Принцовите острови, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.
Burgazada, Турцияса 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ 🙂 . Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.
Из Бургазада, Принцови острови – забележете, че няма коли
Крайбрежни заведения и пристанището на Бургазада
След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.
За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.
Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !
Снимките ми от пътешествието са тук и тук.
Автор: Христо Илиев
Снимки: авторът
* Булевард Истиклял – бел.Ст.
**Цистерна на Юстиниан – бел.Ст.
Още снимки от Истанбул:
Хладничко ли ви е, а? А да ви вали гнусен есенен дъждец, преминаващ в сняг, и никой не ви пуска парното в офиса? Или изгубихте един час в задръстването, а други ги разтресе снощи?
Хайде сега, като малко морално утешение Ико ще ни води на моренце – топличко, с пясък, вълни, чайки и разходки 🙂
Приятно четене:
След една чудесна седмица на Кара Дере повечето от хората от лагера трябваше да се тръгват. Останалите имахме още една седмица на разположение и решихме да си направим приключение на юг. Нямахме ясна визия къде ще ходим, освен да е някъде по южното черноморие плюс Странджа и да спим всяка вечер на палатки където ни свари вечерта.
Тръгнахме в понеделник. Не много рано … някъде след обяд.
Първата ни цел беше
където трябваше да ни чакат Вили и Сашо. Те бяха дошли с нощния влак и ни чакаха от сутринта. В Созопол в първия момент изпитах истински стрес от многото хора. Наистина след Кара Дере, като видях плажа в Созопол, ми дойде като шок. Докато другите седнаха в едно заведение, аз се разходих из малките улички на Стария град, където имаше по-малко хора. Разходих се, поснимах и се успокоих.
Понеже нямахме план къде да стигнем до вечерта решихме да пробваме идеята на Вили за
След малко объркване на пътя в крайна сметка отидохме там, но обстановката въобще не ни хареса – дори и Вили каза, че въобще не е това което е било преди няколко години. Сега беше едно оградено място наблъскано с каравани. Отношението на човека в кабинката на входа беше арогантно и в крайна сметка всички се отказахме дори да влезем. Таня реши да остане с Вили и Сашо на квартира в Созопол, а останалите продължихме на юг.
На картата видяхме
и решихме да се опитаме да стигнем до там. Тъкмо и пътя минаваше през Приморско и напазарувахме ядене за вечерта от там. Пътя към Маслен нос минава покрай плажа и продължавате с коли напред. Ние доста се полутахме докато решим накъде да отидем. Дори стигнахме близо до Беглик Таш, но решихме да го оставим за сутринта, защото времето доста напредваше. Принципно искахме да избягваме черни пътища, но нямаше как – местата на които ни харесва да ходим все с такива. Пътят криволичеше покрай морето и първите няколко хубави места бяха заети с къмпигуващи, което само ни обнадежди. В крайна сметка се спряхме на първото свободно място, въпреки, че не беше нещо особено … дори беше доста прашно. С Дарко и Ники направихме една разходка наоколо да потърсим други места и стигнахме до едни невероятно красиви скали, но беше много голо наоколо и решихме да си останем на избраното вече място. Направихме си лагер, огън и си сготвихме. Междувременно с Дарко направихме и едно нощно къпане 🙂 Вечерта се получи много добре – някои се понапиха, други повече и се получи весело.
Скалите на Маслен нос
Фиорд на Маслен нос
На сутринта събрахме лагера и решихме всички да си направим разходка из носа. Първо отидохме до готините скали с невероятната гледка, която всички я харесаха. След това решихме да отидем до самия нос или поне докъдето може да стигнем, защото от далече се виждаше, че има някакви военни сгради. Избрахме “краткия” път направо, но се оказа, че пътеката свърши, завряхме се в едни храсти, едни треви … май и някакви прасета бяха ровили … въобще пълна мизерия и дори някои искаха да се връщаме, но аз отново настоях, че щом сме толкова близо трябва да стигнем до носа. Успяхме да се измъкнем от гората и излязохме на някакво параклисче, пред което се спряхме да си починем. Видяхме че този път (за разлика от Емине) няма може да преминем военните заграждения и да стигнем до носа. Все пак видяхме една пътечка, която видимо водеше към морето и решихме да слезем поне там. И там какво да видим –
с не много хора, две-три яхти и дори бар ! Направо не можахме да повярваме как изникна всичко това изведнъж ! Изпихме по една студена бира на бара, който беше направен много добре – със сламен покрив, корабни въжета … въобще както си трябва.
Плажът на Маслен нос
Барът на плажа
Целия плаж беше покрит с натрошени миди, но въобще не бодеше. В морето беше същата работа. Докато бяхме на бара чух че температурата на водата била 30-31 градуса и въобще не ми се мислеше колко е била на въздуха. Ние се топнахме само с показани глави над морето и въобще не ни се излизаше. Беше много красиво плажче. Имаше само словаци, които явни ги караха с корабче от Приморско. Човекът от бара (с който се разприказвах и дори си заредих батерията на фотоапарата там) каза, че въобще не искат да има хубав път до там. Така си им е идеално. След няколко часа престой там си тръгнахме с нежелание и с обещание, че пак ще дойдем.
Взехме колите от лагера и се отправихме към
С колите се стига до едно място по асфалт, след което е забранено, защото се влиза в защитена зона и има ~2km пеша. Има и вход 2 лева (1 за студенти) и с пичовете на входа може да се пазариш 🙂 Иначе мястото е наистина интересно – едни огромни издялани камъни. Всичко е номерирано и ти дават един лист с номерата – кое какво е. Всичко го бяха написали доста художествено – то не бяха преходи към отвъдното, изпитания на Орфей, света на смъртта и т.н. 🙂 Все пак се забавлявахме де. Само където беше голяма жега на тези камъни и имаше доста мушички по пътя.
Тракийското светилище Бегликташ
Бегликташ
Процеп към Долната земя
Бегликташ – поглед отгоре
След Бегликташ отидохме да ядем в
Намерихме си едно хубаво ресторантче в началото на главната и близо до изхода на града. Хапнахме вкусно и започнахме да се замисляме къде да отидем за идващата вече нощ. Дидо се беше присъединил към нас и ни даде идея да отидем близо до Лозенец. Речено-сторено. Междувременно докато бяхме на ресторанта с Ники отнесохме по една глоба от 30 лева за неправилно паркиране 😛
Настанихме се на
Там ни беше къмпингуването най-близо до цивилизацията. На самия плаж имаше дори бар. И то какъв !
Барът на Корал до Лозенец
Малко след като си опънахме палатките и си направихме лагер Ники и Вени си заключиха ключа-карта за Реното вътре и нямаше как да си отворят колата. Опитахме какво ли не, но не успяхме и решихме да оставим за сутринта. Отдадохме се на вечерта, която беше изпълнена от китарата на Дидо. Дойде много приятно, само където аз тази вечер реших да си легна рано и да се наспя. Част от групата дори са продължили с посреднощни бири на бара и спане на плажа.
Нощ на плажа
Кеф
Сутринта започна с кафе на бара на плажа (защото за пореден ден бяхме забравили да купим) и мисли как да отключим колата. Беше ни ясно че оставаме тук, докато не решим този проблем. Оказа се че в Лозенец няма ключар и трябваше да ходим до Царево. Дарко беше останал за една вечер в Приморско, та и той провери как стоят там ключарите. В крайна сметка с моята кола отидохме до Царево, намерихме ключаряТ (да, май е един монополист за окръга). Той се нави да дойде, дори взе буса си и изглеждаше доста самоуверен. Всъщност беше голям образ – после доста го обсъждахме 🙂 Беше си истински автоджамбазин – отвори колата за 15 минути. Ние си представихме какви ли не hi-tech неща че ще използва като по филмите, а той с една тел ! Вече знам как се отварят тези модерни коли 🙂 Ключарят взе 80 лева и си тръгна. А ние отново имахме две коли и можеше да продължим пътешествието си. Разбира се не и преди един плаж на Лозенец.
След Лозенец отидохме във
Там вече лудницата от хора беше значително по-малка и беше доста по-спокойно. Намерихме една доста голяма кръчма точно зад църквата, където беше доста вкусно, а дори имаше и тенис на маса. Доста постояхме там, след което се отправихме към “плажа” т.е. към скалите. Аз си представях как ще си намерим място за пренощуване там и един ден ще се настаним навреме, но когато стигнахме, за мое разочарование, на никой друг не му хареса мястото.
Скалите край с.Варвара
Аз все пак си поплувах между скалите, но другите дори не влезнаха в морето. Решихме да изчакаме Дарко и за пореден път да си търсим място на смрачаване. Продължихме на юг. Навряхме се в едни гори до Ахтопол, но въобще не ни хареса. Стигнахме дори до Синеморец, но нищо … тогава Дарко предложи да се върнем до река Велека.
Нямахме много време за мислене и слезнахме
Там по принцип пишеше че е забранено за палатки, но попитахме един дядо, който се оказа че се грижи за мястото, и той ни каза, че може да останем. Решихме дори да останем на беседката, която се водеше като “място за палене на огън”, а после просто да отидем някъде покрай реката да спим. Така тази вечер за първи път от доста време ядохме на маса 🙂 Дядото се оказа бай Любен Фърчилката, който е на 83 години, но с изключително млад дух. Забавляваше ни цяла вечер със своите невероятни истории. И продължава да живее на пълни обороти – разхожда по цял ден туристи с лодка по Велека, скача с бънджи, обикаля където си иска с един стар опел (който всъщност му е и къща). На сутринта дори си купихме един екземпляр от последната му книга с разкази от пътя.
Край Велека
Събудихме се край реката, събрахме на бързо палатките, преди да да дошли рибари и туристи. Поговорихме си отново с Любо Фърчилката и потеглихме отново на път.
Следващата цел беше
Там първата ни задача беше да намерим банички 🙂 Оказа се че са доста популярни и дори се наложи да чакаме на опашка. А жегата от рано започна да ни мори. Наложи се дори да се разходим до другия край на Синеморец за банкомат, който дори се оказа, че не работи. Въобще на юг от Приморско не тръгвай без пари в брой – банкомати няма. И да ги има не се знае в какво състояние са. Същото важи и за бензиностанциите. След тази градска разходка под слънцето на никой не му се ходеше по плажа, за да стигнем до мястото където Велека се влива в морето и решихме да го пропуснем (на мен ми беше все едно – вече съм ходил там).
Следващия плаж който си бяхме набелязали беше
Това се очакваше да ни бъде въобще последния плаж за пътешествието – след това потегляхме към Странджа. На Силистар вече се плаща за паркинг – 4 лева ! Плащат се и чадъри, подслони, водни колела … въобще е на път да се превърне в един от най-комерсиалните плажове. Наоколо все още е красиво, но многото хора малко развалят гледката. Ние се настанихме под един навес, на който нямаше покрив (и затова беше безплатно) и опънахме покривалото от нашата тента. Поне малко да се пазим от слънцето. Беше наистина много горещ ден. Не можахме да издържим твърде много и по някое време си тръгнахме.
Силистар
Последната цел на юг логично беше
Видяхме най-южното българско плажче, а насреща беше огромния пуст пясъчен турски плаж. Разходихме се по алея Европа покрай сама граница на Европейския съюз.
Плажът на Резово и границата с Турция
Ръбчето на Европейския съюз
Кръчмата с гледка към Турция ни се видя прекалено скъпа и решихме да се върнем във Варвара на познатата ни от предишния ден кръчма. След това си измихме чиниите и чашите, напълнихме вода от чешмата пред църквата и се подготвихме да напуснем черноморието ни.
За вечерта бях планувал да спим на поляната до
и се отправихме натам. Тесните пътчета из Странджа се взимат по-бавно от колкото очакваш и отново стигнахме по свечеряване. Там поне имах представа къде отиваме и не се лутахме да търсим място. На поляната ме изненада, че са направили супер голяма беседка и така за втора поредна вечер бяхме на маса 🙂 А късно вечерта се спусна много гъста мъгла, от която на сутринта всичко изглеждаше като след дъжд. Въпреки това не мога да кажа, че беше кой знае колко хладно.
На сутринта всички задружно (а Жоро още от вечерта) усетихме че нещо не е наред – беше ни отпаднало, ходехме до тоалетна, а някои и повръщахме. Така и не разбрахме дали бяхме слънчасали, или някой вирус, или сме яли нещо, или от водата от Синеморец, когато си напълнихме от един чичо, който като го попитахме дали се пие, каза “Да-а ! Директно от язовира е” 🙂 Важното е че резултата беше че на никой нищо не му се правеше. Ники каза, че колата му показвала, че в 11 сутринта е било вече 38 градуса и това допълнително ни караше сама да полягваме където сварим. Все пак с някакви сили успяхме да разгледаме една къща в Българи, която я бяха направили като музей. Общо взето имаше същите неща, които имаме и в Мандрица, но ги бяха подредили.
Край с.Българи в Странджа
Къща
Продължихме по пътя из Странджа. Спряхме за малко в Граматиково, но не толкова да разгледаме, колкото да си починем малко.
Следващата голяма цел беше
За съжаление толкова ни беше зле, че не успяхме нищо да видим от града. Само си намерихме по една пейка и заспахме. По едно време си мислех да останем тук докато се оправим и никъде не мърдам. Поспахме 2-3 часа, просветна ни малко и решихме да тръгваме. Успях да видя само малко от центъра на Малко Търново, така че трябва пак да отидем там. А хич не е лесно място за стигане 🙂 По едно време имаше идея да спим в Елхово при бабата на Жоро, но този план пропадна и решихме да пробваме да се приберем до Пловдив през Странджа и Ямбол (където трябваше да оставим Софи и Жоро).
По пътя единствено много настоях да се отбием за малко до
Въпреки че наистина бързах да видя за какво става дума ми хареса селото. Направих само няколко снимки, разгледахме какви хубави къщички се дават под наем, и реших да не измъчвам другите, а да тръгваме.
Къща – с. Бръшлян в Странджа
Къща под наем
Минахме по разбитите пусти странджански пътища, но според мен едно странджанско пътешествие не може без това изживяване ! 😀 От завоите и на който не му беше лошо му стана, така че спирах често за “спешни случаи” 😀 Направо не мога да си представя каква гледка сме били отстрани.
За първи път минах и през
Останахме само за еднно кафе време и останалите трима герои (Дарко, Ники и аз) се отправихме към Пловдив. Като се замисля по едно време на Карадере бяхме 20 човека. Въпреки, че се прибрах малко по-рано от колкото очаквах, всъщност минахме през всичките набелязани от мен места, плюс доста нови 🙂 Няма да забравя Маслен Нос, както и Любо Фърчилката под моста Велека. Чудесно приключение се получи !
Автор: Христо Илиев
Снимки: авторът
Още снимки от българското Черно море:
Ико ще ни разведе днес из старите български столици. Приятно четене:
Сега всички очакват да напиша как не си спомням нищо от последните четири дена и да кажа – “Припомнете ми !”, но няма. Ще се опитам сам да си спомня.
След като се разбра че пропада посещението на B’estfest-а в Букурещ, решихме поне да си направим едно пътешествие из България. Така поне малко депресията ми да поотмине. Навихме се поне да си направя бленуваното посещение на старите български столици. Така и така вече си бях взел понеделника почивен ден, с тенденции за вторника.
Тръгнахме в петък вечерта след работа, стандартната “самотрашка” група (Таня, Елица, Пухи, Дарко и аз), на север. Идеята за всички дни беше да посетим колко се може повече места и да спим на палатки, където сварим. За първата вечер целта беше да преминем Стара Планина и аз реших да си намерим място за спане някъде около
(както миналата година, когато отидох на B’estival-а, само че на палатка). Естествено стигнахме доста късно и по тъмно трудно се търсят места. Разгледахме къмпинга, но не ни хареса и се установихме на поляната отстрани на манастира. От съседното заведение, което вече не работеше, идваше малко светлина и беше добре. Дори имаше маса и скамейки. Хапнахме и пийнахме малко каквото си бяхме взели, като нямаше време и място да си сготвим нещо на огън.
Сутринта се оказа, че точно на същата поляна ще има “национален събор на пенсионерите” и ни събуди мощна уредба с думите
Това беше добър стимул да станем и да тръгнем по-навреме.
Така и така бяхме на близо и разгледахме пещерата Бачо Киро. Аз бях ходил, но пак влезнах.
След Дряновския манастир тръгнахме към
Там посетихме Царевец. Хареса ми ! Наистина си струва да се види (да знаете, че в четвъртък е безплатно за български граждани – поне така пише). А знамето беше огромно ! Направих доста снимки, взех си печат за стоте туристически обекта и решихме да разгледаме малко и Велико Търново. Първо се заехме да напазаруваме нещо за ядене и пиене за следващите две вечери. След това си взехме по една Болярка и седнахме в един парк, където ги изпихме заедно с няколко филии с лютеница 🙂
Днес ще отскочим до далечния край на Балканите и даже ще стигнем до Алпите. Ико ще ни разкаже за ски и сноуборд почивката си в Словения и Австрия. Още една идея за следващата зима....
