Ако днес ви е хладно ви предлагам един стоплящ разказ. Заедно с Любен ще възседнем велосипедите (да, правилно порчетохте – велосипедите!) и ще пообиколим Сирия и Ливан. 

Приятно четене:

Близкият изток на колела

Сирия и Ливан

Сирия

Изсипваме се на автогарата, която се намира на няколко километра от Антакия – ние двамата, колелата на части (макар и не толкова много, колкото си представях в началото) дисагите, каски, ранички, торбички и какво ли още не. Веднага се заемам със сглобяването на велосипедите, заобиколен от няколко любопитни кибици-шофьори. Зад нас останаха шестнайсетте часа пътуване през Турция, един ден безцелно мотаене из Истанбул, кое ли поред, което ще запомним с многото похарчени лири и отеклите крака, и още една нощ в автобуса София-Истанбул преди това, където едва устояхме на напорите на турския шофьор да ни измъкне някой лев за превоза на колелата – „комши – пара, комши“.

Башар Асад - все още президент на Сирия

Километрите до морето не са много и ние ги извъртяваме ентусиазирано, като ликвидираме една диня по пътя. Това е първото подобно пътешествие за Теди и то започва с приятно каране към морския бряг, където ни очаква още по-приятен непознат плаж, на който да опънем палатката си тази нощ. Е, оказва се, че не е съвсем така – плажът наистина е красив, напълно безлюден и заобиколен от планини, но и зверски мръсен… а и водата е една такава топла и мътна. Вече се здрачава, когато примирени опъваме палатката сред боклуците и с любопитство се заглеждаме в големия кълбовиден облак, който идва откъм сушата и присветква мълчаливо. Час след като сме заспали, бурята започва, гръмотевици трещят зловещо, а аз изскачам от палатката чисто гол и започвам да влача двете завързани едно за друго колела по плажа по-далеч от палатката – страх ни е от светкавиците.

Първи лагер

На другия ден се заизкачваме по малък междуселски път през планината в посока Сирия, където ще бъдем след още един ден. От високото се вижда как реката, чието устие е сравнително близо до мястото на първия ни лагер, образува голям мътносив полукръг в сините води на Средиземно море – ето защо водата била толкова топла. Още от вчера хората, които срещаме по пътя си, са много добри към нас – един дюнерджия, когото разпитваме за посоката, ми прави страхотен дюнер-подарък – опитва се да направи втори и за Теди, но ние хукваме да бягаме, след като се проваляме в опитите си да му откажем. Преглъщам първо вегетарианството си, после и дюнера. Селянин спира с мотора си по баира, за да ни подари малко смокини.

През следващите дни ни съпътстват несполуката в намиране на добри места за плаж и нощните есенни гръмотевични бури със страхотна продължителност. За първи път се сблъскваме с арабския език в Сирия, късаме смокини навсякъде по пътя, ядем фалафели за по 30 стотинки в Латакия и гледаме залеза от пристанището, избутваме няколко запомнящи се баира и се радваме на хубави спускания след това. Отношението на сирийците е още по-дружелюбно – възрастните ти се усмихват и те канят, децата започват да крещят каквото знаят на английски или просто да крещят, но със сигурност не оставаме без внимание, откъдето и да минем.

Най-хубавият плаж в Сирия

Ние караме тържествено през селата като великите бели пътешественици и приемаме поздравления… през първите няколко дни. След това само като чуем „Уел’ком, уел’ком“ (първото, което сирийците научават в час по английски) снишаваме вратове и натискаме педалите. Е, не е съвсем така, но се оказва, че вниманието, което предизвика положителни емоции и у нас в началото, си има и обратна страна – а именно, може да бъде изтощително за свикналите с комфортната анонимност и ненатрапчивото отношение на околните към тях. В последствие разбрахме, че сред някои младежи тази любезност е двойнствена, особено по отношение на жените. До края на пътуването се учим да разпознаваме кои покани са искрени и на чий поздрав да отвърнем.

Крайбрежието е плодородна земя с развито земеделие – сравнявайки го с пустинята по-късно, разбираме, че хората тук живеят добре – имат вода, земя, красиви зелени хълмове с насадени маслинови дървета, ябълки и нарове. Имат пристанища, които са връзка с останалия свят и влияят благотворно на начина на им живот. Имат забележителности, сред които е и най-добре запазеният рицарски замък в света (районът е бил владение на кръстоносците дълго време). Имат морето и дори нещо като морски курорти… За съжаление сирийците не оценяват морето от тази гледна точка, по-скоро го използват като кошче за боклук. Поради всички тези дадености крайбрежието е доста населено, а това може да бъде проблем за хора, които търсят уединено място, за да опънат палатката си след изморителен ден. Именно така се натъкваме и пренощуваме в местни семейства на няколко пъти.

Свечерява се, ние сме уморени и си търсим място за нощуване.

Напазарували сме задължителните арабски питки, домати, бира с карамелен вкус и течен шоколад „maxtello“. Минаваме село след село, а между тях единствено хълмчета с маслинови дръвчета и една такава адски твърда и разорана почва, хора навсякъде. Решаваме да свърнем по черен път, който се изкачва нагоре (ако има и гледка от мястото за бивак сме най-доволни) и бутайки през маслиновите горички излизаме буквално в гръб на местната младеж, събрала се на върха на хълма до малка джамия, осветена в електриково зелено. На една маса са момичетата, на друга – момчетата. Ситуацията е комична, те ни зяпат с опулени очи, а ние излизаме от гората, минаваме покрай тях и бързо се спускаме надолу. Накрая се отчайваме и решаваме да забием в която и да е маслинова горичка. След известно бутане и влачене през браздите отново попадаме на хора – семейство, което събира маслини. Обясняваме им какво правим в нивата им, правя покривчета над главата си – няма какво да се крием. След няколко минути те ни поканват в дома си.

Не е ясно колко точно човека живеят в къщата – от най-малкото момиченце до старата глуха баба, която едва крета. Главата на семейството е дребно човече с хитър мустак – охрана на пристанището – митничар, обяснява ни и прави красноречив жест към джоба си. Всички изглеждат много сплотени и щастливи от това, че са заедно, както и че ние сме им на гости. Слушаме сирийска чалга по телевизора, дори има танци, смеем се. Теди опитва да пуши наргиле. Постоянно идват нови хора да ни видят. Комуникацията е сложна – единственият, набеден че говори английски, е един вуйчо с вид на таен агент. Стара мома, както го бъзикаха, макар че не беше много стар. Той кимаше с разбиране на това, което му говорехме и повтаряше „инглиш – йес, италиано – си, франсе – уи“.

Изпъват се, когато ходжата запява, но не правят нищо друго. Май се смущават или по-скоро не са особено религиозни – ние също сме смутени, не знаем как да реагираме. Питат ни дали сме мюсюлмани, макар да знаят, че не сме. Не сме, но на кой му пука, разбираме се чудесно.

На сутринта закусваме обилно – на масата са сложени малки чинийки с най-различни неща, от които всички си взимат, гребейки с хляба. Домакинът заминава на работа, а ние потегляме отново с дисаги пълни с подаръци. Шалче и герданчета за Теди, буркани с маслини и малки патладжанчета за из път. В мен те оставиха впечатление на най-гостоприемното и сплотено семейство, което съм срещал, да са живи и здрави.

Казват, че при мюсюлманите гостоприемството към пътниците е въпрос на религиозен дълг.

Нашите домакини и в този случай, и в няколкото други случая, когато бивахме поканени, бяха съвсем искрени и се радваха на възможността да ни приемат и да споделят каквото имат с нас. Хасан, с неговата градинка на брега на морето, който ни донесе курабии за закуска; мъжът от семейството, в което обядвахме, ни откъсна от всичко в градината си за да опитаме, а най-накрая ни закичи колелата с по една роза, много смешно; бедното семейство с многото деца, под чийто навес се скрихме от дъжда, и които ни натовариха с тиквички и нарове. Дори двамата войници, голи до кръста и със запасан „Калашников“ (по който да ги разпознаем като войници), които дойдоха на моторетка, за да ни изгонят от мястото ни за почивка близо до военна зона, изпаднаха в нелепата ситуация едновременно да ни казват да се махнем и да ни канят да им гостуваме.

Ливан

Отклоняваме се от пътя си по крайбрежието за да разгледаме Крак де Шевалие, рицарския замък с многото кули, ровове, тунели и подземия, в които туристите се мотаят с часове. Това отклонение е причината да попаднем на най-неподходящия възможен граничен пункт за влизане в Ливан – там, откъдето минава целият тежкотоварен и автобусен трафик. Пред сградата с гишетата е ужасно стълпотворение от хора с наръчи лични документи в ръка. Всички се бутат и напират да стигнат до чиновниците, а един униформен митничар излиза от време на време и разгонва почти с бой тълпата.

Крепостта Крак де Шевалие в Сирия

Krak Des Chevaliers, Syria

Не искаме да мислим, че и ние трябва да минем оттам. С тайната надежда да има чиста и прохладна канцелария с климатик, където се обслужват чужденци с предимство, обикаляме наоколо, провирайки се между камионите. Накрая се примирявам, нареждам се на опашката и започвам да се ръгам с лакти, но не съм достатъчно добър в тая игра. Ужасно топло е и пот тече отвсякъде. Тълпата е добронамерена към нас, един тип с вид на престъпник ме взима под своето крило и убеждава другите да ни пуснат вътре – нали сме чужденци. „Уел’ком, уел’ком“, поздравява пъдарят на вратата и грубо изблъсква няколко човека около нас. Вътре продължава същото упражнение – бутане и ръгане, пот. Чиновниците зад стъклените прегради въобще не поглеждат нагоре. Накрая не издържам и почти нахлувам зад гишетата през страничната врата, размахвайки двата паспорта. Митничарят е готов да ме изхвърли, след което лицето му се отпуска и взима паспортите – нали сме чужденци.

Получаваме си печатите. Провираме се между превозни средства и чейнджаджии с пачки в ръце и преминаваме благополучно ливанския паспортен контрол, където е по-спокойно, и дори получаваме визи за без пари. И дори не попадаме в клопката на услужливите и любезни ливански митничари, които ни пращат да обменяме пари по най-лошия възможен курс.

Натискаме педалите с цел да избягаме по-далече от ужасния граничен пункт, но тягостните впечатления продължават. Пътят минава покрай бежански лагер, населен с палестинци. Те обитават квадратни палатки, сковани от колове и найлон, на брега на морето, който е осеян с боклуци. Жени, облечени в черно, викат след нас „мъни, мъни“, едно хлапе ни преследва тичешком известно време и повтаря „уан долар, уан долар“, докато баща му не му се скарва и не го прибира. Сред мизерията тук там нелепо стърчат малки сателитни чинии.

И тук крайбрежието е гъсто заселено, така че решаваме да се отклоним нагоре в планината с надеждата да намерим добро, или поне някакво, място за бивак. Нямаме късмет – всичко е оградено обитавано или засадено. След поредното неуспешно отклонение, на Теди не и издържат нервите, хвърля колелото на земята и започва яростно да го рита. Отдалечавам се благоразумно, докато премине кризата, и продължаваме. Положението изглежда отчайващо. След десет минути сме поканени от едно семейство, получаваме стая с двойно легло, душ, табличка с плодове и сладки и сешоар за Теди. Цяла вечер си говорим на руски с един от домакините ни, развеждат ни с колата до близкия водопад, макар да е вече тъмно. Всичко това ни връща доброто настроение – Ливан ни очаква.

Kъща по крайбрежието на Ливан

Ливан е красив!

И разнолик – тук съжителстват мюсюлмани и християни, друзи, сунити, шиити, католици, францисканци, якобити и каквито се сетите още религиозни разновидности. Тук християните са били християни много преди нас. Тук въпросът за религията се взима насериозно и хората спорят и се убиват едни други за това, дори когато общностите не са официално във война. В мюсюлманските райони не можете да намерите бира в магазина и жените ходят забрадени, а нашият домакин от първата вечер шеговито споделяше, че искал да си вземе втора по-млада жена.

В Бейрут нощните барове се пръскат по шевовете и трафикът никога не спира.

В Бейрут забрадени жени правят джогинг по крайбрежната улица. Пред крайбрежните клубове се извиват редици от луксозни коли и богати арабчета се напиват на борда на яхтите на бащите си. По плажовете майки говорят на френско-арабски на децата си.Тук туристите не са обект на специално отношение по улиците, и не е проблем да се разбереш с някого на английски, или още по-лесно – на френски. В други части на Ливан все още може да видите следи от разрушителната война, дупки от куршуми и полуразрушени сгради, можете да видите жълто-зелените знамена на „Хизбула“ и да чуете страшни истории за тяхната огнева мощ и влиянието им над всичко, което се случва в страната. Можете дори да си купите жълто-зелена тениска на „Хизбула“ като сувенир. Можете да видите билбордове с реклами на металотърсачи, крайно необходими в страна, в която все още има територии, осеяни със стотици хиляди неизбухнали от войната мини. През последните няколко месеца преди нашето пътуване политическите, т.е. религиозни, фракции неуспешно се опитват да съставят общо правителство и несигурността в бъдещето отново е завладяла всички.

Красив – красиви са стръмните планински склонове, достигащи до синьото море, както и всечените долини, които ги разделят. Началото им е високо над водата, на височина 3 000 м., където климатът е по-прохладен и има истински снежни зими. Оставяме колелата да починат за няколко дни в едно хотелче край морето, а ние поемаме на пешеходно пътешествие. Раницата за около 6 лв. (най-евтината, която намерихме на пазара) не издържа тежестта на провизиите, палатката и чувалите и се скъсва още в началото. Добре, че по улиците могат да се намерят толкова много захвърлени полезни парчета тел.

Ски курортът The Cedars в Ливан

Kачваме се високо, високо – там където виреят последните остатъци от митичните ливански кедри – дърво, покривало обширни територии от Средиземноморието в миналото. Днес техните разперени силуети могат да бъдат видени на малко места. Тук горе ливанците карат ски през зимата. Тези планини винаги са били притегателно място за отшелници и бегълци, остатък от което са множеството християнски скални манастири – добре запазени и добре поддържани. Разглеждаме ги, като бавно слизаме обратно надолу по долината към морето. Решаваме да удължим няколкодневната пешеходна почивка с няколкодневно излежаване на морето и намираме къмпинг с плаж – по Ливанското крайбрежие има доста чисти и поддържани плажове, макар и повечето платени.

Бейрут

В града следите от войната са почти заличени, макар че нашият хостел се помещава в сграда, от чийто пет етажа са останали само долните два. Всъщност тя скоро ще бъде съборена – огромни суми пари са вложени във възстановяването на центъра, така наречения „Даунтаун“, и сега той прилича на декор за филм – редици от чисто нови луксозни сгради, подредени градинки между тях… и въоръжени войници на всеки ъгъл. Сред цялата помпозност стърчат два паметника от войната – бившият (така и недовършен) хотел „Холидей Инн“, най-високата сграда в района, бил любимо място на снайперистите – тъмни дупки вместо прозорци и надупчена бетонна фасада, и още един хотел със същия изглед.

Недостроеният Холидей Инн

Всъщност градът е много жив – претъпкани и през седмицата барове, денонощен трафик, студентският квартал, крайбрежната улица – любимо място за разходки и спорт. В центъра на Бейрут липсват типичните мърляви арабски пазари, липсва безразборното струпване на сгради, коя от коя по-стари. Няколкодневния престой включва разходка с бусче до южната част на Ливан, която все още се смята за размирно място поради близостта и с Израел и предимно мюсюлманското население.

Отпътуването – ставаме в четири, за да хванем единственото време със сравнително по-слабо движение, и се изнасяме към планините във вътрешността на страната.

Отново Сирия

Прехвърляме планините и преминаваме през долината Бекаа – това всъщност е високопланинско плато, всеки квадратен метър от което е зает с населени места и насаждения. Тук се намира най-големият ансамбъл от руини от римско време – Баалбек. Огромните колони (най-големите римски в света) са чест обект на фотографите, които рекламират Ливан. Долината е известна и с насажденията си от марихуана – на няколко пъти ни предлагат да си купим.

Този път преминаването на границата е доста по-лесно с изключение на един сбъркан термометър в ухото ми, който едва не ме превръща в заподозрян с птичи грип. Вече започваме да свикваме с небрежния начин, по който в Сирия се взимат и дават подкупи – съвсем явно, в паспорта – чиновникът вади банкнотата с отегчена физиономия и я подхвърля някъде под бюрото си. Обикновено услужливи съседи по опашка ни съветват колко да дадем за митничарите (100 лири – 2 долара), когато преминаваме през границата. Не ни се иска да даваме подкупи, но не ни се искат и проблеми.

Четиридесет километра след бариерата хващаме автобус за Алепо, вторият по големина град в Сирия. Маршрутът ни, начертан на карта, би приличал на безсмислените драсканици на дете – движим се накъдето ни се стори интересно. Решили сме да преминем с автобус безинтересните за нас части от пътя и да покараме покрай река Ефрат и през сирийската пустиня до Дамаск.

Алепо

е обитаван от древността, преживява бума си като голям търговски център по пътя на коприната и днес живее с остатъците от този период. Множество стари прашни сгради и огромни пазари, които все още привличат купувачи от чужбина. Смята се за един от най-консервативните градове в Сирия – тук за пръв път срещаме жените без лица, т.е. с плътен черен воал, покриващ дори лицето. Магазините за дамска мода, от които пазаруват любителките на този вид одежди, приличат на изложения за погребални костюми.

Цитаделата в Алепо

Натрапчивото любопитство на сирийците спрямо чужденците

се изразява по много начини – от гостоприемните покани и настойчивото желание да си говорят с нас до безумните погледи, с които някои гледат Теди и един-два пъти опитите да я опипат на улицата за гърба ми. Явно за някои чужденките са символ на сексуална свобода, непостижима в обществото им поради религиозната консевативност. Късно вечер в Алепо пред някои кина се появяват афиши, рекламиращи софт порно – например мустакат арабин, налапал палеца на крака на бледа европейка. На улицата тайно се предлагат порно картички. Всичко това прави тези хора да изглеждат раздвоени – между плътните воали и минаретата и останалия свят, който ги съблазнява със свободите си. Свят, който май всъщност не познават или познават само от телевизора. Сирия е държава, управлявана от диктатор, наследил този пост от баща си, и по тази причина повечето и жители нямат достатъчно средства и възможност да пътуват зад граница. Желаещите да емигрират са много, на няколко пъти разговаряме със сирийци, които от дълги години живеят в Щатите, и които предпочитат да се наричат с гордост „американец“, вместо „сириец“.

В колоезденето на по-дълги разстояния понякога има трудни моменти,

в които човек е уморен и унил, разстройството го е хванало, и единственото му желание е да намери някое сравнително чисто място с душ и да седне на нещо различно от седалката на колелото. В такива моменти е нужно много малко за да прелее чашата. Именно в това състояние на духа пристигаме в Деар Д’езор, може би най-големият град на брега на Ефрат. Намираме хотел, но тъкмо на входа му ни чака клопка – банда хлапета, за които сме най-голямата атракция за деня. Харесват си Теди за жертва. Стараем се да не им обръщаме внимание и те след малко ужким се разкарват, а аз се качвам да уговоря нощувката – тъкмо съм се спазарил с един много мил и възпитан човек да прекараме нощта в паянтовото му хотелче срещу шест долара на човек, когато отдолу се чуват крясъци. „Ше ви *ба м*йките“ на чист български. Затичвам се, като подозирам най-лошото, и слизам долу тъкмо за да видя как хлапетата бягат панически по улицата, а Теди ги преследва с голям камък в ръка, който секунди по-късно полита в тяхната посока и съвсем близо до една преминаваща кола.

На тази улица сигурно още ни помнят.

Тези са от добрите хлапета

На сутринта разглеждаме местния музей, който съхранява артефакти от досега смятаните за най-древни световни цивилизации, живели по поречията на Тигър и Ефрат, и продължаваме. Докато първите дни покрай реката има зелена ивица земя, след като се отклоняваме от нея се озоваваме сред абсолютно гола и равна пустош. Почвата е твърда и глинеста, пясък почти липсва, а пътят изчезва някъде към хоризонта, прав като стрела. Единствената растителност са кръгли бодливи храсталаци. Пътят е връзката със света – по него периодично преминават рейсове, камиони и леки коли. За пръв път тук виждаме стада камили. Населените места са много малко и на големи разстояния едно от друго. Всъщност хората в пустинята са различни – след цял ден каране стигаме до единственото село по пътя и влизаме, за да напазаруваме – гледат ни с едни такива кръвясали очи, без сянка на дружелюбност.

Тук децата са най-нахални.

Стараем се да свършим каквото имаме да вършим по-бързо и да се изнесем.

Постоянно хълцам, не мога да спра – сигурно е от водата от тенекиени бидони, които местните използват, и от които си пълним и ние. Вечерите в пустинята са страхотни – небето е чисто и обсипано със звезди, прохладно е. Това е компенсация за мизерните обедни почивки, които правим – в жегата, с увити презглава шалове, за да се пазим от нахалните мухи, които се опитват да влязат навсякъде – в очите, устите и носовете ни.

Сенчесто място за почивка сред пустинята

Достигаме до Палмира, древен оазис по пътя на керваните. Руините, които се намират тук, претендират да са остатък от кралството на митичната кралица Зенобия, победила Рим в Близкия изток. Палмира е археологическата и туристическа гордост на Сирия – човек може да се шляе сред древни колони, стени и арки с часове, и всичко това под открито небе, без ограда и входна такса. Разбира се, туристическият бум е „развалил“ мястото, както навсякъде по света.

Имаме специални гуми за пустиня, от най-скъпите

Решаваме на път за Дамаск да посетим един “по-алтернативен” обект, за който прочетохме в „Lonely planet“. Макар че последният път, когато последвахме препоръката им за избор на ресторант, се озовахме на едно място с много други, подобни на нас, чуждоземни глупаци с пътеводители под мишница, и в преживяването нямаше нищо автентично.

Мар Муса е скален манастир,

основан от италиански пастор на мястото на древни руини в планините северно от Дамаск. В планините пейзажът е същият като в пустинята, с изключение на начупения релеф. Въпреки че манастирът е официално християнски, основната идея на създателя му е да служи за място, където се проповядва толерантност между религиите – една много актуална тема в Близкия изток.

Пътят към манастира

По тази причина в манастира се допускат да работят мюсюлмани, всъщност много от тях също така идват тук на поклонение, както и християнски поклонници от цял свят. Службите вътре едва ли отговарят на църковните канони, както и може би някои от идеите на Падрето. Но този манастир е добър пример за това, как църквата може да се опита да бъде част от живота на хората и да спомага за решаването на техните проблеми. Манастирът е красив, до него се достига по дълга стръмна пътека, всечена в склона. Вътре, естествено, е пълно с младежи от къде ли не, прочели като нас, че тук човек е свободен да се храни и нощува безплатно колкото дълго пожелае. Обстановката на масата е почти като в някой от хостелите, в които спирахме по пътя. Въпреки това манастирът е истински – със странните си монаси, с каменните си помещения, с огромната си библиотека, със службите, по време на които участниците седят на възглавнички по пода. Ние сме поредните, дошли за ден-два.

Последият участък до Дамаск е нашата награда – трийсетина километра равномерен наклон надолу,

по който с лекота се поддържа висока скорост. Километражът минава 1500. Улиците в града са широки и е почивен ден, поради което липсва обичайният трафик от моторетки и смрадливи автомобили. Настаняваме се на пружини на покрива на хостел в центъра, почти под открито небе. Тук повечето гости или отиват към Иран, или чакат виза за Иран – най-популярната дестинация в Близкия изток в момента е Иран.

Този колоездач пътува от Лондон за родния Китай

Ако дотогава обикаляхме самостоятелно,то в хостела ставаме част от потока на Великото безцелно местене във времето и пространството на западната младеж. Няколкото дена в града посвещаваме на разходки, по-малко разглеждане на забележителности и повече кулинарен туризъм уличен вариант – в Сирия има много вкусни неща за опитване.

Една сирийска котка, която доста невъзпитано си бърка в носа на улицата

В къщи

Автобусното пътешествие от Дамаск е дълго. Слизаме в София по къс ръкав, след месец и половина отсъствие, а в средата на октомври тук е вече есен. Една жена, която ни вижда, че се борим с банкомата, за да изцедим още нещо от картата си, ни пита: „Имате ли нужда от нещо, пари?”. Мечтата и била да пътешества с колело. Нямаме нужда от нищо, вече сме си вкъщи.

Автор: Любен Грънчаров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Близък Изток – на картата: