На Великден във Велико Търново
Днес Мира ще ни води до Велико Търново. Приятно четене: На Великден във Велико Търново Имам сантимент към Велико Търново, защото това е градът, където преминаха студентските ми години и винаги с радост се...
Категория: Великден
Пътувания по Великден
Норвегия: В земята на фиордите, троловете и викингите по Великден
Заминаваме за Норвегия – преди да е свършило лятото, че после кой знае … 😉 Приятно четене: Норвегия В земята на фиордите, троловете и викингите по Великден За Норвегия по семейни причини съм чувал...
Великденска разходка до Халкидики (Неа Врасна и о.Амулиани)
Днес Емилия ще ни разкаже за току-що отминалия Великден (Христос воскресе! Да сте здраи щастливи всички! 🙂 – естествено, тя не е се ръчкала по претъпкани хотели с недостатъчно храна, а е направила разумния...
Кипърски Великден
Днес Стян ще ни водина остров Кипър за тазгодишния Великден. Авторът още не знае, но с този разказ откриваме нова страна на нашия сайт – Северен Кипър. Приятно четене: Великден в Кипър...
Изгубената Сирия – Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон
Пътеписът днес разказва за не толкова далечно минало, но еднозначно попада в рубриката ни Ретро, по простата причина, че едва ли някой ще успее да повтори подобно пътуване днес. Но искрено се надявам, скоро това да бъде възможно отново.
Цветан ще ни води в Сирия от преди гражданската война в тази страна – политическите възгледи са на автора, а който може и иска, ще се радвам да опровергава в коментарите. По този повод припомням правилото да се коментира текста, а не личността на автора, другите коментиращи и скромната ни редкация.
Приятно четене:
Изгубената Сирия – Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон
Дълбоко бях развълнуван от репортажа пo TV7 на Елена Йончева от Алепо за Свободната сирийска армия и от руските репортажи на агенция АННА за зверствата в гражданската война в Сирия. Не мога да забравя, че там живеят и 2 милиони християни. Днес те търсят спасение в бежанските лагери зад граница. Отначало те бяха неутрални, днес пред лицето на джихада те се самоотбраняват организирайки милиции, за да защитават кварталите си. Християните започват да подкрепят правителствените сили. Режимът на Асад даваше религиозна свобода и сигурност на малцинствата друзи, кюрди, алевити и християни, дори министърът на отбраната беше православен християнин.
Богородица от арменската православна църква в Алепо ,,Св.40 Мъченици”.
Днес мъчениците са хиляди. Грабежите, отвличанията, убийствата са ежедневие.
Изнасилванията са благословени от Саудитският имам Мохамед ал – Арифи, който е издал специална фетва, която има за цел да облекчи живота на джихадистите в Сирия и да разреши техните сексуални издевателства, съобщава “МИГнюз”. По думите на Арифи войните на исляма в близкоизточната страна са лишени от земни удоволствия вече повече от година. За да им помогне да разрешат сексуалните си проблеми, той е разрешил краткосрочните бракове, наречени още “джаваз мутаа” за един час, след това следва религиозен развод и отново джихадистки брак… с друга.
Не мога да отмина кървавия атентат пред университета в Алепо и бруталните
снимки на ислямски джихадисти и фанатици в Сирия как избиват сирийски християни, слагайки огромни камъни върху гърбовете им, които смачкват гърдите и предизвикват бавна и мъчителна смърт. Вижте на снимката на едно такова мъчително убийство на сирийски християнин.
Имаме горчивия опит на християните от Ирак, оцелели и успяли да напуснат родината си след атентатите и падането на Садам Хюсеин. Те намериха убежище в Сирия и днес е на път да се повтори отново трагедията. Много бих искал всичко това да е пропагандна и гадна лъжа и никога да не се беше се случвало.
Затова да се върнем в 2008 година, когато решихме да направим едно семейно пътешествие до Сирия.
Тогава за днешните пари за автобусен билет София – Варна си купихме билет София – Алепо!!
Оживената главна пазарна улица на 3 милионния Алепо (Halap)
Старият град е приютил много магазинчета, ресторанти и църкви.
Попадаме на кръщене в арменската църква
Изгнаници клети – арменци, намерили някога убежище в Сирия, и в България, днес те се надяват на помощ от Нагорни Карабах!!!
В този хан (горе) хапнахме баба гануш, хумус и агнешки шишчета. Опитахме и местното гъсто червено вино от долината на река Оронт. Беше два пъти по- евтино отколкото у нас и доволни се прибрахме да спим в чистия хостел.
Каква изненада, събуди ни камбанен звън в 4 часа сутринта, вместо вой от минарета.
Великден е!
И ние бързо крачим по пустите улици към православната гръцка църква.
Богомолците пред затворените двери
След горещи молитви дверите се отвориха, а в дъното великденското яйце се пукна.
Каква радост, тържествена Великденска литургия сред братята православни.
На площада пред османския часовник Bab al – Faraj, пред магазин ЦУМ имаме среща с група българи, за да отидем заедно с автобус до манастира на Свети Симеон. През 2011г. той беше обявен за част от световното културно наследство. Тогава, за съжаление, започна и гражданската война.
Св. Симеон Стълпник
е много тачен и обичан ексцентричен аскет, който прекарал буквално на върха на един стълб цели 37 години в пост и молитва. Този рекорд е признат дори и от Гинес !
Бил е проповедник, лечител и прорицател (визионер). В пътеписа ми за Етрополския манастир е изобразено как почитателите му му подават с въже стомна с вода и кошница с храна.
Византийският имперарор Маркиан, преоблечен като обикновен човек се покланя пред Св. Симеон
По съвет на Св. Симеон се е свикал Четвъртият вселенски събор, но светията не слязъл да участва. Не слязал да се прости и с майка си, когато тя починала. Гледайки отвисоко, с времето той се възгодял т. е. бил изкусен от дявола. Привидяло му се, че ангел идва на огнена колесница да го отведе на небето като пророк Илия. Симеон вече вдигнал единия крак да стъпи на колесницата, когато се усетил и направил кръстен знак и видението изчезнало. Разкаял се, той останал една година на този крак, т. е на куц крак. Житието му съобщава, че кракът му загноял и се появили много червеи в раната. Падайки на земята, червеите били събирани от един юноша Антоний и по негова заповед отново били подавани горе на стълба. Светията отново ги слагал върху раната си и със стоическо търпение казвал:,, Яжте каквото Бог дал!” Император Теодосий пратил трима епископи да го помолят да слезне и да се прегледа на лекар, но той отказал и оставил излекуването си в ръцете на Господ. Така в студ и пек, прав или седнал опрян на перилата на малката площадка, той прекарал дните си до смъртта си на 2 септември 459 година.
След 30 км на запад от Алепо пристигаме с раздрънкания Икарус в
Qalaat Semaan – крепостта на Семаан,
Симеон брульо, Сирия
разположена на върха на висок хълм. Това е
манастирът на Свети Симеон.
Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan)
Ето това е останало от 15 метровата колона на Свети Симеон след многобройните посещения на поклоници и любители на сувенири от древността до днес.
Тук византийският император през 491 година изградил най- големия църковен комплекс от четири църкви, разположени на кръст с център стълба и площ 5 хиляди квадратни метра, който останал ненадминат докато не била издигната Света София.
Той е пострадал най- вече от земетресенията и нашествията.
Алилуяяяя – проба на акустиката!
Все пак има повече запазено от нашата Голяма Базилика в Плиска
Всеки бърза да пипне тази свята реликва
Сред каменните руини все пак има живот.
Аркадите на северното църковно крило
Там в далечината на 20 км е Антиохия, бившото пристанище на Алепо, днес – град Антакия в Турция.
Манастирът е високо на хълма, където постоянно духат ветрове, които вече са огънали боровете.
Почивка под сянката на боровете, роза дамаскена и сладолед на клечка от сърце
В парка ни срещна това младо семейство с усмивки и надежди.
Добре дошли в Сирия!
Добре дошли в Сирия! – в един глас на английски ни поздравяват радостно местните ученици.
И така ние се връщаме
пак в Алепо
Под сводовете на най- големия Сук (пазар) по Пътя на коприната между Изтока и Запада можеш да откриеш всичко.
Сувенири
Можеш да наточиш ножицата или камата си
Следи на отминалото време – двамата вождове: Хафес Асад (бившия президент) и Ленин.
Предчувствие за клане
Трупове, кръв и портрет на Башар Асад – едно предчувствие за днешната сирийска касапница.
Все пак вкусих от постната манджа – бр–р–р – люта
Накрая всички си купихме по един калъп от прочутия алепски сапун.
През 2006
Алепо беше обявен за Ислямска столица на Културата
и започна огромна реставрационна работа, финансирана от ислямски фондации. Все пак 80% от населението на града са мюсюлмани сунити и естествено първо беше завършено 45 метровото минаре на Голямата джамия.
Босите ни уморени крака усетиха хладината на полирания мраморен под.
Цитаделата
Цитаделата на Алепо изглежда все още непревзимаема за опозиционните сили.
Първата кула на моста към цитаделата
В тази квадратна кула е дворецът на халифа.
Портата
Зад тази обкована с подкови и върхове на копия порта е дворецът.
Дневната светлина се процеждаше през бойниците.
Таванът на тронната зала е бил навярно прототип за двореца в Алхамбра. (Гренада, Андалузия)
На стража на световното културно наследство.
Великолепният Национален Музей с уникални хетски и асирийски артефакти.
Според някой изследователи това е статуя на античен космонавт с шлем,а за мен е просто една красива сирийска богиня.
После седнахме на терасата на прочутия хотел Барон, където е била обявена независимостта на Сирия да пием по едно арабско кафе с кардамон. Там се спазрихме с един таксиметров шофьор да ни откара утре със своето,, Жигули” до Замъка на Кръстоносците и манастира Свети Георги.
Цветан Димитров, Великден, 2008 – 2013
Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Сирия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ
Виктория – бленуваното място за живот (остров Ванкувър, Британска Колумбия)
Продължаваме с великденската поредица на Наталия за Ванкувър и околностите. Днес тя ще ни представи столицата на Британска Колумбия – град Виктория. А ако случайно ви се струва, че сте чели нежщо по въпрода на нашия сайт – вярно е, защото погрешка пуснах първо последната част, а днес публикувам началото (пепел по главата имам вече 😉
Приятно четене:
Виктория – едно бленуваното място за живот
остров Ванкувър, Британска Колумбия
На сутринтта шофирайки към Tsawassen – Swartz Bay терминал ни беше трудно да спазим разрешената скорост. Всяка минута беше ценна и от значение. Ще успеем ли да се вредим за следващия ферибот или ще трябва да чакаме с часове за по-следващия. Наближавайки, чувахме съобщения по високоговорителя, че от тук нататък свободните места са под въпрос.
Минахме. Пропуснаха ни. Нашата кола беше последната пропусната… Май след минути вдиганаха пак бариерата и пропуснаха още десетина коли след нас, но това беше… Другите за следващия ферибот!
Предстоеше ни час и 40 минути път с ферибота до Виктория. Цена в една посока за 3-ма пасажери + автомобил $ 90.
Притесненията, бързането, всичко остана зад гърба ни.
Най-после бяхме на ферибота!
Чувала бях много за Виктория, всички казваха колко очарователно място е това. И почти винаги когато някой ми разказваше, долавях нотка на нескрито съжеление, че поради една или друга причина въпросният човек не живее там. А причината не рядко се оказваше – много скъп град, много скъпи имоти. Град намиращ се на остров а не всеки е съгласен да живее на остров с всичките негативи следвщаи от това. Скъпи връзки, скъп транспорт, винаги си зависим от ферибот за да достигнеш континента. Още повече, че Виктория е и столица на нашата провинция Британска Колумбия като government city (столица) винаги самолетните билети са скъпи и стандарта като на всеки столичен град – висок.
Виктория, Британска Колумбия, Канада
Климатът на остров Ванкувър е West Coast Marine (морски-тихоокенски) и именно по-топлото време и меката зима, правеха Виктория място бленувано за живот от мнозина, въпреки изброените негативи по-горе.
Скоро щях да се убедя лично, до колко всичко чуто до момента, отговарясше на истината. Тук е прекарал няколко месеца и Дeйвид, но е било в ранните му младежки години. Предпочел е обаче да се върне и завърши университета в един от прерийните градове в сърцето на Канада и….така животът му е тръгнал в съвсем различна посока от Виктория.
Беше все още рано сутринтта и много студено, но предпочетохме да излезем и да се насладим на синята гледка вместо да седим в уютния салон за пътници.
С напредване на времето, слънцето най-накрая започна не само да свети а и да топли:):) и на палубата наизлезе голяма и шумна тумба от азиатци. Много пасажери се забавляваха като подаваха храна и гларусите я вземаха директно от ръцете им.
Местата на снимката, където водата не е гладка са точно водовъртежите на теченията. Доста коварни и за това по тези места се преминава с много бавна скорост.
Ферибота, връщащ се обратно към континента до град Ванкувър.
Плаването между хълмовете е вълнуващо преживяване, снимките не пресъздават в пълнота очарованието наоколо.
ВИКТОРИЯ. Столицата на провинция Британска Колумбия.
През пролетта на 1778 капитaн Джеймс Кук е първият европеец, който стъпва на тази земя – наречена по-късно Британска Колумбия.
Виктория се намира на остров Ванкувар и е официално провъзгласена за град на 2 Август 1862.
Животът в малкото градче наброяващо не повече от 450 човека, коренно се променя през 1858 когато е открито злато в континенталната част от Британска Колумбия, по-точно областа Cariboo (Карибу). Стотици авантюристи от Калифорния, Австралия и от много други части на света са доплували до Виктория, където е бил единственият порт и възможност за достигане до земите на континентална Британска Колумбия. От този момент нататък малкото спящо градче се превръща в оживен център.
Днес населението на Виктория е около 78 057 души, но с предградията достига над 330 000. Напълно поносимо стълпотворение от хора, бих казала това е моето разбиране за голям, но не пренаселен град. Иделно!
За този град се казва, че е повече Англия от самата Англия 🙂 🙂 Тук живеят много британски пенсионери, поради мекия климат и типично британската атмосфера на града.
Сградата на Парламента с кралица Виктория на преден план.
Климатът в този град е изключение за Канада.
Градът е разположен в южния край на остров Ванкувър, но макар че Викторя е с най-топлият климат и най-меката зима за Канада в България е пак по-топло! Пролетта и лятото са много по-топли в България! Само какво приемущество с климат си имаме в БГ 🙂 🙂 🙂
Виктория се оказа едно бижу!
Да, наистина едно истинско бижу. Ако мога да се изразя образно почти навсякде в North America градовете са от типа Франкенщайн, т.е градове без човешко лице. Защо?? Начина на живот в тях е на 200% с кола…Градодвете в Северна Америка НЕ са създадени за хора, а за автомобили! Имаше един научно фантастичен разказ публикуван на времето в книга на библиотека “Галактика” и там се разказваше за хора облечени в коли, жените в коли-рокли, мъжете в коли незнам си какво…костюми предполагам…А Викторя!!!…Ахххх че разкошно място за живот!!!
Викторя е много на юг. Oтстои на 1000 км на юг от града в които живеем в Канада и все пак е с 5 градуса по-на север да кажем от един много северен град в България като Русе (родният ми град).
Изнанадах се, че открих едно място на този континент, в което наистина се влюбих от пръв поглед… Но всъщност като се замисля то пак “това любимо място” не е на този континент 🙂 🙂 … This is not on the mainland! This is a island.
Градовете разположени на вода – река, езеро, море или окен винаги притежават очарование и притегателна сила за живот.
Еmpress Hotel
В този хотел са отcядали много царски величия. Вътре всичко е във викториански стил. Оставихме за после да влезем в хотела.
Това е точно мястото (пристанището) от където са отплували златотърсачите-авантюристи за да достигнат континенталната част на Британска Колумбия по време на златната треска.
И на всякъде мноооого
индианско изкуство
Индианците живеещи по тези земи са нямали проблем с намирането на храна като прерийните индианци например, които са гладували постоянно. Навсякде наоколо по западното крайбрежие има риба в изобилие, мек климат с не толкова сурова зима. За това тукашните индианци са имали повече време да творят.
И изкуство, много изкуство почти на всякъде където се обърнеш. Само каква удохотвореност придаваха на града, не като да гледаш небостъргачи лишени от душа, типични за повечето централни североамерикански градове.
Най-високият Тотем в света.
Цъфтящи дарвета!! Файтоните до късно очакват туристите. Климата тук…аххх климата – колко важно нещо, но го разбрах чак след като заживях в Сибир, … опс, исках да кажа в Канада 🙂
Макар. че топлият климат привлича и друг вид заселици. Много бездомници живеят във Виктория.
И на всякде, вода, много вода. 25% от питейната вода на планетата земя е в Канада.
Още една червена точка за Виктория,
градът е с много добре развит градски транспорт
Ето ги и типичните английски автобуси, напомнящи, че градът е повече Англия от всеки друг град в Канада.
Имаше още много какво да се види тук, но ни оставше само ден. Трябваше да оползотворим времето си максимално!
Отписахме от списъка си: А”must see” Бутчарт Гарденс, градините с които се слави Виктория. Беше края на Април а е най-добре те да се видят през Юли и Август, когато всичко там цъфти.Може би щяхме да се върнем тук пак някой ден и ако е лято непременно ще се отбием да ги видим.
Очаквайте продължението
Автор: Наталия Х.
Снимки: авторът
Още разкази от Канада – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
По Великден във Виктория (Канада)
Продължаваме с Великденската поредица за Западна Канада. Наталия днес ще ни представи градчето Виктория в провицния Британска Колумбия.
Приятно четене:
По Великден във Виктория (Канада)
Късно вечерта на Велика събота.
Градът не се готвеше изобщо скоро да спи. Туристи и местни бяха окупирали
центъра на Викторя
Явно живота в този град беше подчинен на един различен ритъм.
Хора, много хора по улицте макар, че нищо не напомняше на ноща преди Велик ден а всичко изглеждаше като обичайна суетня в обичайна вечер. Хората останали по това време навън не държаха свещи и не бързаха (както е на стария континент) да си вземат огън от службата в полунощ. Странна Великденска нощ за мен в далечния, лежащ в “смъртна”сянка запад 😉
Същият парламент, който заснехме през деня сега изглеждаше неузнаваемо.
Капитан Кук.
Най-после дойде ред за Емпрес hotel.
Влязохме вътре.
И нали си е British Columbia и то на най-западното парче земя наречено, Остров Ванкувър – нямаше как да ce мине без
индианско изкуство
в оформянето на пространствата в хотела. Постигната беше великолепна хармония на два взаимно изключващи се стила, този на викторианска Англия и индиански west coast.
Натъкнахме се на много салони, ресторанти и магазини за сувенери и бижута. Също кафенета или по-скоро чайни за следобедният чай на госпожите и господата, които макар и дошли да живеят на край света са верни на чаената си английска традиция. Интересно ни беше да направим тур из целия хотел, поне до където беше позволено и да се спрем почти пред всяка снимка окачена на стените. Снимките бяха запечатали исторически моменти и известни хора (най-често от английското кралско семейство), дошли пo тези земи и отcеднали в същия този хотел.
Градът Виктория
е на малко повече от 150 години, но от гледна точка на “новият” свят е стар град с много история и характер. Може би и заради това, че е възникнал и оформен много преди автомобилите да се намесят в живота на североамериканските жители…Може би заради това, градът е с оформен ценатър, не е разпокъсан и е възможно да се движиш пеша почти на всякъде.
Виктория, Британска Колумбия, Канада
Като си тръгвахме от Емпрес хотел погледнахме небето навън. Не се виждаха звезди. Значи до тук с хубавото време! 🙁 🙁
Беше доста късно, но никак не ни се прибираше а и наличието на всички тези небързащи за вкъщи хора, наклониха везните за още среднощни разходки. Нямам такъв опит в Северна Америка! Тук дори в 5 след обед улиците опустяват, хората обичат да си седят в къщи, да хапват чипс и да си гледат телевизия…А ако е вечер от почивните дни най-много да си направят барбекю и ранна вечеря с приятели в двора. А за ранните вечери в Северна Америка е една друга тема, за която сега няма да отварям дума, само ще спомена, че тук е норамлно да се вечеря в 17:00!
Така че разбираемо защо като видях, че сърцето на този град тупти и не спира дори и посред нощ, решихме да се възползваме и да си откраднем мъъъничка порция нощен живот:):)
Диви гъски.
И те явно бяха настроени купонджийски, като всички жители и туристи в града:)
Разбира се по-топлият климат на Victoria беше също фактор за цялия този по-различен стил на живот и се улавяше чувството на радост от живота на място като това. Специално за страна като Canada през април всичко е на точката на замръзването. Дори температурите са доста под нулата, непрестанни снежни бури непрекъснато ни “изненадват”. Но внезапен сняг е характерен за Canada да ни спохожда поне два, три пъти и през Май…така че място за изненада – няма!! Забелязала съм, че канадците винаги, обичат да реагират с “изненада” :S … и критикуват ли критикуват “необичайно” студеното време и се чуват приказки от сорта: колко студена е поредната зима или пролет… А всъщност това си е типичното време, да не забравяме, че
Канада е една от най-студените страни в света!
И няма никаква изненада, но…такъв си им е стила на говорене:):) Предполагам най-трудно е да признаеш истина пред самия себе си. 😉 Май навлизам в сферата на психологията:):)
На сутринта ръмеше.
Плътни облаци се бяха разстлали и нямаше помен от вчерашното слънце. Седнахме в Макдоналдс за бърза закуска. В иначе уютния ни хотел Рамада, разположен в тих централен квартал с типичният за града провинциален чар – безплатна закуска не се полагаше!
Рамада, Виктория: http://www.ramada.com/hotels/british-columbia/victoria/ramada-victoria/hotel-overview
Както в един друг мой разказ за Ванкувър споменах, че все по-рядко в North America хотелите предлагат безплатна закуска на гостите си. На излизане от Макдоналдс подхвърлихме картофки с кетчуп на гларуса. Явно много хареса комбинацията:):) Вижда се кетчуп на човката му…
Последни часове из града преди да се качим обратно на ферибота, решихме да разгледаме
къщите-лодки
на пристана.
Една от къщите-лодки e For Sale
Запитахме се един друг с Дейвид дали бихме живяли в къща-лодка?! И двамата бяхме на мнение, че ако е само под наем бихме опитали подобна авантюра. Иначе да си купим една такава къща върху вода – неееее, това не е за нас! Too much! 😉
Две мили създания ни наблюдаваха от водата.
Една жена, стояща до нас и явно честа посетителка на това място, разпозна единия от тюлените. Каза, че е сляп с едното око. Жената не скри радостта си като видя полу-сляпата животинка, според думите ѝ тюленът е герой, че оцелява дори и само с едно око. И наистина като се вгледахме, видяхме липсващото му око.
Пак поредна разходка из централната част на града, шмугнахме се на вътре из жилищните райони разположени в
тузарския център на Виктория
Сладки блокчета изскочиха на среща ни.
Яаaaa – обява за подобно апартаменче for sale – $ 236 000. Тъкмо възкликнах, че не е много за прелестно място като Виктория и…дочетох пояснението, че притежаваш апартамента само 4 месеца през годината. Това е така нареченият тайм шер. Аааа ясно :(:(
И обратно на ферибота, поемаме към
континентална British Columbia
Мрачно. Навъсено небе и ръмящ ту започващ ту затихващ дъждец.
Дейвид стоически изтърпя на студа за да заснеме кит от палубата. В действителност кита така и не се пока3а на повърхноста. Перка на косатка.
След видяното във Виктория, изпитвах все по-студени чувства към Ванкувър.
Много прехвален, интересно на какво основане го смятаха за един от най-добрите градове за живот. Кое му е човешкото на подобно място? Е да, Стенли парк и някои и други хубави гледки, но можеш ли все да стоиш в парка я?
Няма спор Ванкувър е идеалният град, който да бъде посетен, но да живееш постоянно в такъв тип град…:(:( Сега може би ще разсърдя някои хора, които са чували някакви истории от някакви техни приятели и приятелите на приятелите им….И живеят със смътни идеи, взаимствани от неправдоподобни kласации и статистики, нямащи нищо общо с реалният живот. А и да не говорим за мизерният климат във Ванкувър, понякога там има дъжд дори 35 дни в месеца!!! Аз обичам дъжда, но чак пък толкоз…:( И въпреки, че температурите не падат драстично през зимата заради океана, както в континентална Canada, но пак целогодишно е смръзващо студено. Когато бяхме там в края на Април, нямаше как да не бъдем екипирани с якета, ръкавици, качулки…Дори си беше въпрос на оцеляване, макар че се виждаха цъфтящи дървета, не пречеше студа да е кучешки. Е да, да по-далече от бреговете на океана сме виждали къде по-кучешки студове, но сега говорим за Ванкувър и определено града не е чак толкова добро място за живеене! А лятото – и тогава не можеш да се разхвърляш и да се възползваш от плажа. Т.е плаж във Ванкувър има, но не можеш да се печеш! Самият остров Ванкувър, където е разположена Викторя хвърля сянка, според обеснението на синоптиците върху град Ванкувър и точно острова е виновен за дъждовете атакуващи града и студеният целогодишно климат. Това пояснение го вмъквам в разказа си, защото мааалко по-нагоре от град Ванкувър е област с няколко градчета и тази област е наречена Sunshine coast, т.е Слънчевият бряг. http://maps.google.ca/maps?oe=utf-8&rls=org.mozilla:en-GB:official&client=firefox-a&q=sunshine+coast,+bc&um=1&ie=UTF-8&hq=&hnear=0x547d2cb3a11bc881:0x564ce1f0e87c6ba7,Sunshine+Coast+Regional+District,+BC&gl=ca&ei=IctbT_PUNuHXiAKAxZzJCw&sa=X&oi=geocode_result&ct=title&resnum=3&ved=0CIgBEPIBMAI И наистина по-горе се радват на много слънце и повече топлина. А сянката падаща от острова закрива град Ванкувър и го обрича на климата, които вече описах по-горе.
А за азиатската инвазия във Ванкувър, изобщо не искам да говоря. Азиатци прииждат на тълпи, особено града е популярен сред китайците от Хонг Конг. Те продават маломерните си апартаменти а знаем какви са цените в Хонг Конг поради липса на достатъчно земя и така идваики във Ванкувър, отварят фирми, купуват къщи…Това е един от факторите, цените на имотите в града особено в престижната западна част постоянно да летят на горе. А съответно няма такова нещо при доходите. Местното правителство услужливо си затваря очите, за всичките тези процеси. Естественно внасят се свежи пари “от вън” в хазната на космополитния град, но всяко нещо си има цена и негативните последствия са на лице.
Но разказа беше не за Ванкувър а за Виктория. Все се отплесвам…:) Разбира се, Виктория е също скъпа, но ако трябва да избирам между високият стандарт между двата града, естественно не бих избрала този с трафика, задръстванията с часове, висенето в задръстване на most от където няма мърдане. Скъп и пре-скъп бензин заради поддръжката на многото мостове и сложна инфраструктура на Ванкувър. Продължавам с негативите: небостъргачи в даунтаун и социален живот съсредоточен само на една, две улици..Сгъчкани блокчета и сгъчкани къщи в уж централни, но доста грозновати квартали. Обаче нека да спрем и говорим за по-добрият град:):), Victoria, BC.
С този пътепис най-вече си поставих за цел да кажа добри думи за град Виктория, не само защото напълно го заслужава, но и защото поради някакви причини не е известен сред българите. Малко се знае, дори НИЩО не се знае за Виктория! И ако имате път на сам, непременно го препоръчвам за отбивка!
За нас – жалко, че бяхме с ограничено време, имахме на разположение само няколкото дни великденска ваканция на сина ни. Освен градините, които умишлено пропуснахме, не можахме да посетим астрономическата обсерватория, някои други забележителности, също не остана време за околностите на града…
Чух Дейвид да казва, че при следващата спирка във Виктория ще наваксаме пропуснатото.
Обратно във Ванкувър,
тъкмо прекосявахме един от мостовете.
Посрещна ни с дъжд, което си е най-обичайното! Аз макар и духом бях все още в бленувания град, мислех върху казаното току що от Дейвид: “Ами, каква ти спирка! Никаква спирка!! Най-добре е да рентваме нещо за месец и да поостанем във Викторя!” Градът е точно ориентиран към такъв род живеене. Туристи решили да поостанат, англичани решили да поживеят в най-западните предели на империята си, други чужденци и всякакви местни дошли от други краища на необятната Canada, рентват стаи във старите къщи на Викторя. Типичните тук стая със закуска. Както споменах по-заможните и по-уверените, че ще се задържат по-задълго тук, идвайки всяка година купуват таим шер, жилище което е тяхно само за няколко месеца през годината. Живеят тук през тези няколко месеца, заминават си и така пак до следващата година и т.н и т.н…Градат е ориентиран точно към такъв вид рентиерство. Tази идея заседна силно в мен. Hе известно за сега кога, но непременно ще я осъществим някой ден! И ще се спрем и поостанем за по-дълго в града. Не споделих този мой ред на мисли с Дейвид. Всяко нещо с времето си!
Обратно във Ванкувър. И обратно 10 часа път към къщи.
Автор: Наталия Х.
Снимки: авторът
Още разкази от Канада – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!
Ванкувър за Великден
Днес отново ще поемем към западна (подчертавам: ЗАПАДНА! 😉 ) Канада. Наталия ще ни покажеВанкувър, този път в навечерието на Великден.
Приятно четене:
Ванкувър за Великден
Споменах в предишния си разказ, че природата на British Columbia е невероятно красива и разнообразна. Дори само в “малката” осечка от града ни до Ванкувар – нищожните 730 км., пейзажа се сменя драматично. Редуват се иглолистни гори, хълмисти поляни с множество пасища и ферми. После ландшафа преминава в пустиня, следват скалисти каньони и накрая долина.
Ще се опитам да опиша тази част на западна Канада, така както ние я видяхме при едно пътуване в края на април.
Тогава тръгнахме с цел да се разходим и да разгледаме всичко на около. Отделихме много време за отбивки по пътя си за да се посветим на любимите снимки и видео. Все неща към които сме така силно пристрастени и съставляващи важна част от “нашият скучен канадски живот” – както обичам да се шегувам, говорейки с българските си приятели:):) Защото живота в БГ е къде, къде по-динамичен. Пътувайки по Магистрала 97, подминаваме известното с дължината си
езеро Lac la Hache,
което в по-голямата си част, дори в края на април е все още заледено.
Кратка отбивка от магистралата, спираме в
Казам
Това е дълбока пропаст, много атрактивна за снимки през лятото, но за мен този път се оказа разочарование. Зимата още не беше си отишла, кал и сняг на всякъде. Сиво, пусто…и много студено! …Както вече казах – през лятото това място изглежда величествено. Казам е безводна пропаст, иначе не би било пресилено да се сравни с Ниагара.
Подминаваме типично северо американско градче от онези затънтените…с един магазин, една бензиностанция и седем къщи 🙂 🙂
Пътят ни е все на юг, магистралата минава през интересен ландшафт. Появяват се скали с интересни форми и цвят. Отбихме и доста се позабавихме на това място за да направим ето тези снимки.
После следва пустиня, която е от типа полупустиня
Преминаваме през
индиански резерват с малка индианска католическа църква
Индианците, които живеят в резервати ползват карта гарантираща им редица привилегии и отстъпки, също когато пазаруват не им се калкулират такси в цената. Освен по-евтини стоки, индинците имат право и на по-евтин бензин, т.е без прибавените данъци. Също им се предоставят държавни жилища (къщи). Но за да ползват всички тези привилегии, индианците трябва да живеят в резервати, които са обикновенно много далеч от цивилизацията. Правата на индианците са гарантирани от подписния през 1876 The Indian Act.
Снимка направена в движение
Вече разминаваме виещата се железопътна линия. Много погребани тела има по тези каньони, хълмове и скали. Когато са започнали да строят железниците винаги са пращали китайците в най-опасните участаци. Китайците са били и допълнително дискриминирани с данък, останал в историята като Head Tax. През 2006 Отава официално се извини на Китай.
Към днешна дата почти няма пътнически влакове в Канада, превозват се само товари (с много малки изключения). Съществува малка възможност да се придвижиш с влак между някои от градовете тук. И да има някакъв влак, часа за тръгване е само един в определен ден и връщането обратно е да кажем след седмица. Няма нищо общо с добре развития транспорт като Европа например, тук не може да се разчита на обществен транспорт 🙁 Пътува се или със самолет или с личен автомобил. А железницата в миналото е станала точно причината Британска Columbia да се присъедини към Canada.
През 1867 първите провинции сформирали държавата Канада са Онтарио, Квебек, Ню Браунзик и Нова Скотия. През 1870 се присъединява прерийната провинция Манитоба а през следващата 1871 и нашата British Columbia именно поради обещанието че железницата ще дойде и до тук.
Навлизаме в края на долината на реката Фрейзър. Ще пропусна подробности и снимки за тази отсечка от маршрута ни, защото в предишния разказ “Мокра Коледа във Ванкувър” се спрях по-подробно на това място, характерно с мъгли и много дъжд.
НАЙ-ПОСЛЕ ВАНКУВЪР!!!
Винаги когато пътуваме отcядаме по възможност в хотелите от веригата Holiday Inn Express. Препоръчвам ги на всички,запътили се да пътуват насам. Има ги почти на всякде в западната част на Канада. Рядко има град без поне един хотел от тази верига. Чисти и обширни стаи – поживееш ли на този континент постепенно възприемаш идеята навсякъде да ти е широко 🙂 🙂 Започваш да харесваш просторното и да си го изискваш, когато ползваш услугите на хотел, но разбира се, когато както дойде 🙂 🙂
Все пак ще кажа още малко
добри думи за хотелската верига Holiday Inn Express,
защото те го заслужават. В хотелите им, наистина получаваш срещу каквото плащаш! Перосналът е на 99% от азиатци (филипинци, китайци, индийци, тайландци), предополагам, че франчайзингът на тази верига хотели е закупена от някои от въпросните държави…
Освен всичко казано до тук, ще добавя: приятна обстановка, модерни стаи /бани, обслужването, чистотата, приличнитe цени а има още един голям плюс – богата безплатна закуска! Топла и разнообразна храна, плодове, плодови кисели млека и напитки в изобилие. С една толкова богата закуска прескачаш обяда (или хапваш нещо съвсем леко в следобедните часове) и остава да се погрижиш единствено за вечеря..Това уточнение го правя, защото за жалост все по-рядко в North America към хотелската стая влиза безплатна закуска:(
Рано на другата сутрин след закуска излизаме, отправяме се към японското рибарско селище СТИФСАН, точно преди да завием към селището забелязваме румънска пекарна за хляб, всъщност руманският флаг развяващ се на високо грабна вниманието ми..
Следва СТИФСАН.
…Канадса и Япония имат сложни исторически отношения, но лошото е заровено в миналото. Само ще спомена, че на множество японци след 2-рата световна война са им отнети имотите във Ванкувър под предлога, че може би са шпиони. На въпроса: “Защо?” – ще припомня пакта Рим – Берлин – Токио!
Там (в селището) има площадки с възможност за наблюдение на китовете и делфините, много ресторантчета, павилиончета, пейки, парк…Някъде от тук купих картичките, които изпратих на приятели. Едно е да получиш Е-мейл и съвсем друга е тръпката да получиш картичка по пощата или истинско писмо. Също в селището се намира много популярният сред жителите на Ванкувър – рибен пазар. За съжaление в Канада не можеш на много места да си купиш прясна риба. Тук почти няма пазари на открито (заради климата), няма ги и малките магазинчета (като в Европа). Цялата страна е ориентирана към огромни супер-маркети със замразени храни, меса и риба…Няма нищо прясно, но в замяна на това цените са главозамайващи!
Така, че един такъв пазар на открито като този тук си е направо ИЗКЛЮЧЕНИЕ!…И цените на рибата и морските дарове бяха съвсем поносими.
Трагваме си от японското рибарско селище.
Следва Японската градина,
която ми напомня доста на нашата “Морска градина” във Варна. Дърветата тук вече цъфтяха.
Отрупани с нежен цвят, създаваха настроение. Само ден по-рано, мааалко по-на север от Ванкувър на много места снежните преспи все още не се бяха разтопили. Полузаледените езера в края на април налагаха съвсем друго усещане, различно от пролетната атмосфера тук. Доста време поизгубихме на това място, доста снимки изщракахме:)
Stanley Park, 610 Pipeline Rd, Ванкувър, Британска Колумбия V6G 1Z4, Канада
По-късно посетихме
Стенли Парк
Паркирането може да ти скъса нервите а и е скъпо, но след като приключиш с това и тръгнеш из парка се приготви само за положиелни емоции..
От бележките, които съм си водила към снимките ни виждам, че този ден е бил Разпети петък.
Един сух дънер с израстваща от него зелена клонка-начатък на нов живот ми напомниха едно място от Библията от книгата на пророк Исай [11:1] “И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен“. Според тези думи християните вярват, че им е дадено обещание за раждането на Cпасител, който ще произлезе от “cухия пън”. Аз също се причислявам към приелите обещанието. Денят беше специален. Разпети петък и всичко наоколо като, че ли беше някак по-особено. Ако се гледа с очите на сърцето разбира се!
Тук се запознах със семейство руснаци…Ами чух руска реч и не се сдържах и ги заговорих…Оказаха се от Хабаровск – ама това е “само” отсреща на Пасифика 🙂 :)…Така де…”само” от другата страна на “Голямата” вода:)
Решаваме да вземем колата за да стигнем дo противоположния край на Стенли парк. Релефът е стръмен, типичен за бреговете на Тихия океан, докато бреговете по Атлантика са ниски и равни.
Тук подминаваме “нашата” си русалка, доплувала по нашите брегове…Всички сме чували историите как русалките оставят морето и желаят да останат в света на хората. Ама че лошо изкушение!!! Непонятно… 🙁 🙁 🙁
Една от забележителностите, които решихме да пропуснем в Стенли парк беше известният Аквариум. Причината – нашият син, който е тинейджър и е със странни идеи, взаимствани от тук от там…От телевизионни предавания, от Интернет от къде ли не…Обеснението му: “Китовете и рибите в акварyма са отделени на сила от естествената си среда – океана. За рибите това е мъчително! Не искам да гледам нещастни риби!” Ееее ми…не отидохме. (Същото е и за зоологическите градини, никога не ги посещаваме!)
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН.
Пак мост. Няма как – така е във Ванкувър!! Много често пътни произшествия затварят за много часове мостовете.
Много хора не могат да отидат на работа на време, блокирани в трафика често заради подобен род инциденти. Също друга нелицеприятна истина – самоубийци избират тези мостове за да сложат край на живота си.
Тук е язовира от които града пие водата си. В далечината върховете на планината се наричат
Двата лъва
Наистина не е нужно много въображение за да видиш две царствени лъвски осанки.
Мястото е в полите на планината Граус.
На лифта не се качихме, беше пълно с хора – макар и края на Април все още ски сезона не беше свършил. Едно заради краткото време с което разполагахме а и навалицата заради неприключилия ски сезон ни отказаха от лифта. Но ще се върнем пак някой ден и ако е слънчев ден непременно ще се качим на този лифт 🙂 Когато времето е ясно – Ванкувър се вижда като на длан! Това трябва да се види!!!
В тази местност е като в парк. Къщите в този район на Ванкувър дори и не толкова големи и престижни стуват милиони. Наистина, че планината тук беше някак опитомена и къщите се вписваха с ландшафта великолепно. Хареса ми 🙂 🙂
Привечер е. Време е да помислим за вечеря.
Следващият ден ни предстоеше път. Искаме да хванем ферибота и да отплаваме за остров Ванкувър. Да посетим столицата ни – Виктория, която се явяваше крайна точка от пътешествието ни.
Нощ преди много ранно ставане. Това никак не е по вкуса ми:( За капак като гледахме новините в хотелската стая, съобщиха че трафика за ферибота заради Великденските празниците е супер натоварен. Не бяхме сигурни дали ще успеем да се вредим с места.
Изтеглихме ставането си вместо в 6:00, което си беше лошо за 5:30, което стана още по-лошо 🙁 🙁 За мен това ранно ставане е равносилно на ужас:)…, но със сигурност предстоеше интересен ден!
Автор: Наталия Х.
Снимки: авторът
Още разкази от канада – на картата:
Иран 2011 – една „малка“ разходка(1): През Турция към Иран
Тия дни ни върви на източни пътеписи. Днес ще почнем една мотоциклетна обиколка на Иран, като за начало Бойко ще му се наложи да мине през цяла Турция и след няколко премеждия (няма да разкривам още какви, ами четете внимателно) да влезе в Иран.
Приятно четене:
Иран 2011 – една „малка“ разходка
част първа:
През Турция към Иран
Още след завръщането ни от Сирия през 2009г. бяхме решили следващата дестинация да бъде Иран и по-точно древна Персия. Интересът ни към тази държава се засили след пътеписите на Любо за неговата обиколка и сега след прекрасните неща, които Димо ни показа от дните изкарани там. Организацията беше лесна. За визите отново Мони свърши всичко по издействането на покани от www.stantours.com. Поканата на човек струваше 55$, след което визата от Посолството в София беше само формалност на цена от 50 евро на човек. Единственото по-различно беше, че документите за визите се попълват в една агенция за преводи срещу Турското посолство в София, която има необходимите бланки. Услугата е 15лв. на човек. Групата първоначално беше от 8 души, после станахме по-малко, след това още по-малко и накрая се събрахме само Пламен от Варна с BMW R1200GS, Димитър /ЗМЕЙ/ с BMW K1200LT, Данчо /Даката/ със Suzuki Bandit 1200 и аз с BMW R1200GS. Друга организация нямаше. Намерихме си хартиени карти за Иран и карта за GPS – Iran map 2.70, която работеше перфектно. Бяхме решили да тръгнем на разходка, да търсим хотели за нощувка и очаквахме пътуването да се получи като почивка. Е, не се получи така, но пък въобще не ни беше скучно.
И така мястото на срещата беше малък хотел в
Свиленград
на 21.04.2011г. вечерта. Отпразнувахме подобаващо тръгването и учудващо на 22.04.2001г. успяхме да станем рано за да тръгнем на път.
В 08.00 часа напуснахме Свиленград. Отново бавната процедура по минаването на границата. Първо проверка това ли е мотора по документи, после паспортна проверка, след това печат на митничар, че е проверил багажа и можем да внесем козунаците и боядисаните яйца и накрая четвърто гише, което гледа налични ли са всички печати. Иран беше далеч и трябваше да минаваме повечко километри на ден за да стигнем за два – три дни. Поехме по
скучната магистрала към Истанбул.
Температурата беше 11 градуса придружени със силен страничен вятър, който не ни остави цял ден.
Около 11.30 часа бяхме на входа на
Истанбул.
От тук започна странно задръстване. Движихме се едва, едва като почти бутахме моторите. Сигурно охлюв щеше да ме изпревари в този момент. Групата ни се разпокъса. На входа на магистралата вече се купува карта “KGS”, с която се минават всички бариери след това, а не се плаща на място както беше миналата година. Картата до Анкара беше 50 лири. Това допълнително усложняваше минаването, тъй като трябваше на всяка бариера да се престрояваме в съответната лента за “KGS”. С много мъки успяхме за 3 часа да минем Истанбул по околовръстното шосе.
Спряхме за обяд и продължихме по магистралата.
Сравнено с 2010г. цените са станали доста високи.
Един обяд в закусвалня е от порядъка на 20 лири, 1 литър бензин 95 е 4,23 лири. Митака беше купил лири на курс 1 лира – 0,90лв., но в летния сезон си става 1:1. Около 17.00 часа стигнахме град Gerede, където трябваше да нощуваме по план. Естествено решихме да продължим да караме, защото беше все още светло. След магистралата пътят рязко се влоши, въпреки че това е основния път Е80 към Иран. Имаше много участъци в ремонт. Времето си беше доста студено и около 19.30 часа спряхме почти замръзнали в едно
село Kursunlu
/ а може и да беше град/ с население едва 2900 души. Намерихме нещо като хотел с цена от 15 лири на легло, което си е доста високо, но друго нямаше. Отвориха и една закусвалня, в която ни сготвиха вечеря и всичко си дойде на мястото.
Вече бяхме навлезли в
кюрдската част на Турция,
но хората си бяха много гостоприемни и постоянно ни заговаряха, гледаха моторите и се усмихваха. В това място спокойно си оставихме моторите да нощуват на улицата без притеснения, че нещо ще им се случи.
Вече е 23.04.2011г. Митака влетя в стаята и ни събуди в 05.50 часа щото трябвало да тръгваме. Идеше ми да го убия, ама нали си го обичам му се размина. В селото никой още не беше станал. Пълно мъртвило по улиците. Но ние под пара в 06.20 часа вече пътувахме.
Направихме груба грешка.
Издържахме около 40 минути при 0 (нула) градуса. Всичко ми замръзна и спряхме в едно крайпътно кафе, където чакахме да стане поне 6 градуса и продължихме при тази вече „нормална” температура. Не знам защо, но всички мислихме, че отиваме на топло място и бяхме взели доста летни дрехи. Аз имах единствено тениски с къс ръкав и термо бельо, което малко позакърпи положението. Като цяло си беше много студено в това време на годината, а и карахме заобиколени само от планини със заснежени върхове.
В тази част на Турция идвам за първи път, но определено ме
впечатли много с природата си.
Навсякъде около нас е зелено, високи планини и ако беше по-топло щеше да бъде чудесно. Но в сега температурата не искаше да се качи над 9 градуса. Голям студ. Пътищата не са хубави – стара настилка, много ремонти, но все пак сравнени с нашите са чудесни. В момента се строи инфраструктура в огромни мащаби с широки пътища, и всякакви водни съоръжения. Карахме, наслаждавахме се на гледките около нас и спирахме само за да зареждаме с бензин и чай.
От друсането по пътя успя да се спука едно шише добавка за бензина в куфара зад мен. Всичко стана буквално мазало.
В последните 200 километра ни заваля и първия дъжд от пътуването ни. Не много силен, но напоителен.
Изкачихме се на 2200 метра надморска височина, където падна и много гъста мъгла. И стана прекрасно – студ, дъжд и мъгла, от която едва виждах предната си гума. Добре поне, че беше светло все още. Този ден от „пролетното” ни пътуване завърши в
гр. Erzingan.
Красиво място заобиколено от още по-красиви планини покрити със сняг. Поне настроението ни беше пролетно.
24.04.2011г. – Великден е.
Днес изчакахме малко да се качи температурата и тръгнахме около 09.00 часа.
Отначало беше слънчево прекрасно време. Предстоеше ни преход от около 500км. до границата с Иран. Пътят беше хубав и отново карахме между вече познатите ни снежни планини.
Беше 9 градуса с лек вятър. Забавлявахме се по проходите с хубав асфалт и така на един такъв спряхме за да отбележим подобаващо Великден. Отвори се склада с провизиите и се извадиха шарените яйца. Такова празнуване не бях правил – на над 2000 метра, в Турция, обграден от планини със сняг.
Великден
Още от предишния ден Митака се оплакваше, че чува странен шум от задното колело на мотора. Спряхме на една бензиностанция за да огледаме и действително се чуваше нещо. Купихме и доляхме масло с надеждата всичко да се оправи.
Така спирахме на няколко пъти да търсим хубаво масло за да го сменим изцяло и намерихме на около 70-80км. Преди Dogubayazit. Последва бърза смяна и продължихме, но Митака каза, че е станало по-лошо след като покара малко.
Doğubeyazıt/Агръ, Турция
Оставаха ни още около 20 километра до града когато карайки зад мотора на Митака с Даката видяхме, че задното колело си танцува в някакви странни посоки, ама не и в правилната. Е, беше вече ясно от къде идва проблема. Много бавно стигнахме до
Dogubayazit
и там намерихме нещо като сервиз за мотори. Тук поправяха такива моторетки, които бяха на 1/3 от големината на БМВ-то. Първи проблем – ние не знаем кюрдски, майстора знае само кюрдски. След доста ръкомахане, сочене с пръст, разговори по телефона и други раздвижвания решихме да вадим инструментите и да започваме разглобяването. Веднага след като майстора видя какво искаме да свалим, запретна ръкави и започна демонтирането.
Демонтирахме големия съчмен лагер на диференциала и тогава видяхме какво е станало – съчмите се събрали в единия край а семеринга се беше скъсал.
Появи се и човек, който говореше английски, та с негова помощ се уговорихме с майстора да започни търсенето на лагер. Ясно беше, че ще чакаме няколко дни.
Настанихме се в хотел за 50 лири стаята, който не беше кой знае какво, но на последния етаж беше направена огромна стая с кухня, 4-5 маси, телевизор, интернет, което се ползва безплатно и един вид стая за почивка. Така приключихме за днес. От близкия супермаркет напазарувахме доволно провизии и се възползвахме от удобствата на хотела за да „полеем” събитието.
25.04.2011г. – След закуска отидохме до работилницата за да видим какво става. Оказа се, че още търсят лагер в градовете. За да не досаждаме решихме да се разходим до
крепостта на Ишак паша,
която е на около 7 километра от Dogubayazit нагоре в планината.
Ето и малко синтезирана информация.
През 1784 г. кюрдският вожд Ишак паша избира едно високо плато край митичната планина Арарат в днешна Източна Турция. Мястото е много удобно стратегически, защото отдолу в низината минава Пътят на коприната, а бизнесът на Ишак паша е да събира транзитните такси.
Тези пари той влага, без да пести, във великолепен, невиждан за времето си дворец. Когато този строителен шедьовър е завършен, по стара традиция пашата отрязва главата на архитекта. Това е единственият начин да бъде сигурен, че няма да има втори такъв палат на света.
Придобитите по този начин авторски права върху архитектурата на двореца продължават до 1917 г. Тогава съвсем безцеремонно ги нарушават руски войници, които изкъртват от пантите огромните порти на двореца и ги отнасят в Санкт Петербург. До ден днешен позлатените и богато орнаментирани врати затварят парадния вход на един от най-големите световни музеи – Ермитажа.
Палатът, издигнат върху изсечена в скалата площадка, има 336 стаи. Всички те са съоръжени с невиждания по онова време лукс на централно отопление, водопровод и канализация. Изящна джамия; гробница; библиотека и две тържествени зали с богати на орнаменти фасади, портали и интериори – всичко е решено в почти невероятна смесица от стилове.
Беше интересно място с прекрасни гледки към околните планини и изкарахме тук около 2 часа.
От високото добре се виждаше
планината Арарат,
макар и в облаци.
Върнахме се отново в града. В работилницата ни казаха, че са търсили лагер в Ерзурум, в Трабзон, в Истанбул, но нямало и намерили чак в Измир и утре до обяд трябвало да пристигне. Е, не ни оставаше нищо друго освен да се поразходим още малко, да починем още малко и да попием алкохол още малко. Разходихме се из
Dogubayazit
Градът е малък, около 65 000 население, доста мръсен, но някак на нас ни хареса.
Всички хора се определят като кюрди, а не турци. Във всички държавни институции работят само турци, като ни разказаха, че не можеш дори да кандидатстваш за държавна работа, ако си кюрд. Дискриминацията тук е огромна и явно изразена. Мен лично
кюрдите ме впечатлиха много
с огромното си гостоприемство и топло отношение, което смея да твърдя е доста по-истинско от това, което съм виждал при турците.
Прибрахме се в хотела да се отдадем на почивката и да чакаме утрешния ден.
26.04.2011г. – Днес денят за лагера. Напуснахме хотела, натоварихме багажа по моторите и отидохме към работилницата. Там на тази улица вече се чувствахме като у дома си, а и така ни приемаха. Около 13.00 часа паркирахме моторите пред сервиза за да чакаме лагера, който пътуваше от Измир.
Още преди обяд ни направи впечатление, че по улиците има събрана доста полиция, особено в уличката със сервиза, тъй като тя е пряка на главната и е точно на центъра. Решихме, че е нещо обичайно.
Митака и майстора заминаха до близкия град за да вземат посрещнат лагера, а аз с Пламен и Даката си останахме при моторите. В един момент всички магазини започнаха бързо да си прибират стоката от улицата, която всъщност си е една от търговските на града. Всички затвориха и пуснаха метални щори пред витрините си. Така за няколко минути ние останахме единствените хора на улицата. Попитахме един от сервиза какво става и той ни каза, че ще има протест на кюрдите. Е, аз си мислих, че ще е обикновен протест, но ми обясниха, че се очаква бой с полицията.
Продължих да приемам казаното като шега.
Около 14.30 часа започна протеста и с него и боя.
Протестиращите първо бяха отблъснати от площада, но веднага се върнаха въоръжени с камъни и бутилки, които хвърляха по полицаите.
Пламен каза, че не е лошо да си тръгнем от тук, но аз все още мислих, че няма да има проблем. След около две минути изстреляха някакъв газ, който за около минута направи непоносимо оставането ни. Започна да люти на очите, силна кашлица и едва можех да си поема въздух.
Е, явно трябваше да тръгваме.
Запалихме моторите и в края на града спряхме в едно кафе за да изчакаме да приключи всичко. Там изчакахме да мине и много силна буря със силен дъжд. За минути всичко притъмня, Арарат се скри в облаци и започна дъждат. Едно местно момче с АТВ спря след бурята при нас и каза, че протеста е свършил и можем да се връщаме. Обадих се на Митака и тогава разбрахме, че лагер няма и днес, тъй като са закъснели да го качат на самолета от Измир. Обещали за утре. Настана кратко мълчание, но пък нямахме друг избор.
Върнахме се в същия Tahran hotel, който чувствахме вече като родно място. Взехме Митака от сервиза и се отправихме към супермаркета, защото имахме повод отново да „полеем”.
На връщане Пламен и Даката срещнали австриеца Майкъл, който също пътува с мотора и го доведоха в хотела. Там вече бяхме почнали с готвенето за последното ни пиене на алкохол в това пътуване.
Майкъл пътуваше с Хонда Африка за Иран, Пакистан и чак до Бангкок, където щял да остави мотора, да се върне в Австрия и следващата година да продължи пътуването от там. Разказа ни за другите си пътувания из Аляска, Южна Америка, като всяка година отделял по 4 месеца за пътешествия. Изглеждаше като човек на около 40 години и бяхме изумени когато разбрахме, че е на 55. Така в интересни разкази приключи и този ден.
27.04.2011г. – Днес поне се наспахме до по-късно. Отново натоварихме багажа по моторите и отидохме да чакаме лагера. И той взе, че пристигна около 13.00 часа. Монтираха го, Митака пробва техниката и вече можехме да продължим към Иран.
До границата бяха едва 30 километра, които минахме бързо. Ясно беше, че планyt ни няма как да спазваме и за това решихме да караме докъдето стигнем в
Иран
На границата ни посрещна огромна опашка.
Появиха се хора, които много настояваха да ни обменят иранска валута. Толкова настояваха, че дори говориха български език и то доста добър. Нямам представа откъде знаеха, но беше още по-учудващо когато казаха, че сменят иранска валута и за български левове. Сигурно обяснението е с техните студенти тук в България.
Чакахме около половин час и тогава един от турските митничари ни пусна да минем напред. Бързо ни оформиха паспортите, съдействаха ни иранците да отворят вратата с телената мрежа колкото да минем и се озовахме в ничия земя. Тук опашка нямаше. Паркирахме моторите и се наредихме за да ни подпечатат паспортите, което отне около 15 минути.
Докато чакахме, дойде човек, който ни поиска карнетите на моторите. Както знаете
всяко МПС, което пътува в държави като Иран трябва да има „Carnet de Passages en Douane”.
Това е документа, който най-общо спестява оформянето на внос-износ на всяка граница и плащането на огромни такси свързани с това. Та дадохме карнетите и тръгнахме след него. По принцип трябва само да се постави един печат и митничаря да си вземе един отрязък. Тук обаче се случи нещо странно. Митничаря каза, че тези карнети на важат за Иран. Естествено това беше пълна глупост, тъй като специално тези карнети ни казаха от Посолството им да си извадим, а и с такива сме обиколили доста държави и последно Иран си го пише и на самия карнет.
Странно започнаха да се развиват нещата. Изкараха ни извън сградата да чакаме. Излезе и шефа на митничарите, който също потвърди, че не важат. Отвън ни казаха, че за мотор трябва да платим по 300 евро за оформяне на внос-износа. Това беше абсурдна цена. Тогава се появи „добрия” служител, който каза, че ще оправи нещата. Е, тук вече се изясняваше картината.
Стигнахме до 50$ на мотор за рушвет.
Дадох парите, чакахме около един час, след което се появи „добрия” служител и ни каза, че всичко е уредено и да караме след него до бариерата, след която вече официално сме в Иран. Тръгнахме след него и след около 3 километра стигнахме последното КПП. Там ни подпечатаха документите, но все още не ни ги даваха. Минахме бариерата и тогава точно този „добрия” ми каза, че трябва да платим 100$ за услугата иначе нямало да ни върне документите. Вече бяхме бесни. Казах му твърда цена 20$ за всички и така се споразумяхме. Вече бяхме с документи и можеше да продължим.
Това КПП при Доубаязит е всъщност най-голямото, през което преминава основния трафик от Турция към Иран. Аз лично никога повече няма да влизам от там заради тази случка. Има още две по-малки, през които може да се влезе, предполагам, без такива истории. Не ни хареса това „посрещане” в Иран, но все още бяхме оптимисти за това, което ни очаква.
Продължихме да караме, като за нощувка си харесахме
гр.Khoy
Веднага ни направи впечатление трафика. Много натоварено движение, всеки кара по някакви собствени правила, но всъщност това вече го бяхме виждали в Сирия и Йордания. Така по тъмно стигнахме гр.Khoy. Проблема по пътя беше, че във всяко село и град на входа, на изхода и вътре са наслагани на пътя „легнали полицаи”, които са доста големи и неприятни за минаване ако не ги види човек.
След като стигнахме още с първото спиране едни момчета ни упътиха към хотел. Не го одобрихме, но момчето на рецепцията ни упъти до друг, в който вече се настанихме. Тук хората си бяха вежливи и гостоприемни. Нахраниха ни и така вече стъпили в Иран легнахме да спим доволни. Очакваше ни ново приключение в непозната земя.
Следва…
Автор: Бойко Терзиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мала Азия– на картата:
Тасос, а покрай него и Кавала и Филипи за Великден
Като почне лято и започват и гръцките островни пътеписи 🙂 Днес Девор ще ни води до Кавала, Тасос и Филипи, а ние ще четем и ще завиждаме 🙂 Приятно четене:
Тасос за Великден
а покрай това: Кавала и Филипи
От миналата есен единствените пътешествия, в които взимах участие, бяха от единия край на квартала до другия, затова бях закопняла за асфалт и фериботи толкова силно, колкото и за слънчево време. Още не се беше разтопил снега, когато започнахме да търсим най-подходящата дестинация за прекарване на Великденските празници (май ни станa традиция да се изнасяме от България по това време на годината). Първоначално се бяхме насочили към Словения, но всичките ни опити да заминем се оказаха безрезултатни, затова накрая се спряхме на близкия, но много красив, остров Тасос.
Тръгнахме с автобус, защото едно от предимствата на организираните екскурзии е, че няма нужда да планираш и да мислиш за каквото и да било. Много хора ни посъветваха, че Тасос си заслужава, ако си със собствен транспорт, за да можеш да обиколиш всички населени местенца, но мога да ви споделя, че и автобусът върши чудесна работа, да не говорим, че на повечето от тези места няма какво да правите повече от половин-един час, освен да разглеждате архитектурата и да точите лиги по трапезите на гърците.
Първата ни спирка беше
Кавала
Паркирахме се близо до пристанището и хванахме пътя към Стария град. Уличките са тесни и стръмни, но това не им пречи да врят и кипят от енергията на хората, които ги кръстосват я пеша, я с автомобил, но най-често – със скутерче. На всяка крачка има кафенца, места за хапване, магазинчета, но дори да не влезете в някое от тях, къщите са интересни сами по себе си и ще привлекат любителите фотографи.
Едно от местата, до които ще стигнете, ако ходите само нагоре и направо по калдъръмената улица на Стария град, е площадът с къщата на Али Паша, откъдето се разкрива чудесна гледка към бистрите води на морето. След като се наситите на изгледа (ако му се наситите), може да се върнете назад към крепостта, от която можете да хвърлите един поглед на Кавала заедно с чайките, които кръстосват града по въздух.
Бяло море край Кавала
Кавала, както каза Жоро, изглежда като град, направен от лего или еднородни светли кубчета. Градът е построен стъпаловидно, няма високи сгради и няма цветни петна, които да разпокъсват цялостта му. Самата крепост на мен лично ми напомни за Баба Вида, така че ако сте били там, няма какво да ви изненада.
Кавала
Крепостта
Докато се разхождахме с нашата група, ми направи впечатление ентусиазмът, с който хората обсъждат видяното и го сравняват с българските му еквиваленти. Та и аз така. Други пък откровено си помрънкваха за тези „византийци”, дето не се „сетили един парапет да направят като хората“. Кой знае и вие какво ще откриете, когато прекрачите гръцката граница, но искрено се надявам да са само положителни неща.
След като разгледахме Кавала и имахме достатъчно време да обиколим, където ни душа пожелае, се отправихме към
Керамоти, откъдето си взехме ферибота към Тасос.
Тук е мястотода ви кажа, че храненето на чайки е изключително забавно занимание… за наблюдаващите отстрани. Аз лично не се престраших, но се забавлявах много, докато другите подмятаха солети и хлебчета във въздуха, а чайките ги грабваха на секундата. По-смелите се престрашаваха да дават и от ръка, но историята познава случаи за клъвнати нокти и пръсти, така че преценете си сами. Опасност да не видите чайки при пътуването с ферибота просто не същестува, защото те неизменно го следват и кръжат над палубите – до Тасос и обратно, и пак по същия маршрут – ден след ден.
Ето, че вече се докопахме до
Тасос,
пак се настанихме в автобуса и започнахме да гледаме на всички страни, докато се придвижвахме към хотела. Човек не знае в коя посока да гледа – дали към брега, където са красивите и леко призрачни гори от маслинови дървета, или към морето, което вече се оцветява в оранжево и блещука на залязващото слънце. Най-чудесният завършек на подобен ден е да се настаните в хотелската си стая, която да е на два метра от плажа, и да се отдадете на мълчание и съзерцание… Ние, все пак, хукнахме да търсим храна и зарязахме чудесната гледка от хотелската стая за по-лирични моменти, когато сме с по-пълни тумбачета.
Маслинови гори
Заливче
Предполагам, че почти няма значение в кое селце ще се намира хотелът ви, освен ако не нощувате в столицата на Тасос – Лименас. Но колкото и забутано местенце да сте харесали, винаги ще има избор от ресторанти и на всяка крачка ще ви предлагат намаления от цената, допълнително пиене или нещо друго, с което да спечелят вниманието и поръчката ви.
Нашата вечеря, напук на студеното време, което нацелихме, протече на фона на шума от вълните, които се разбиваха до краката ни. На дървена масичка, постлана с хартиена покривка, започнаха да ни донасят едно след друго вода, хлебче, месце, салатки, така че успяхме да се сгреем и да останем доволни от изживяването.
гърците са много гостоприемни и учтиви и това си е чистата истина.
Поне на Тасос.
Предупреждавам ви да си заделите пари за бакшиши
и то не защото е задължително, а защото ще ги оставяте с кеф. Не си поръчвайте хляб и вода, защото във всяко заведение носят безплатно. Оттам нататък има и от пиле мляко, така че гладни няма да останете. Цените обаче са „шокинг”, ако решите да ги обръщате в левове, затова се примирете отсега – за салата и паниран кашкавал (примерно) – около10 евро. Пържените картофки са между 2 и 3 евро, но за бирата не мога да дам достоверна информация. Все пак чух, че не е никак скъпа, на фона на другите неща.
Тасос се разглежда за един ден
– пътят се вие по външната страна на острова, така че непрекъснато сте на границата между сушата и водата. Страхотно е за гледане и за снимане. Една от забележителностите на този остров е местаната фабрика за зехтин, където можете да се запознаете с процеса на събиране, пресиране и изцеждане на маслините. И да си купите зехтин, разбира се, но ако сте с по-чувствително обоняние, трява да ви предупредя, че вкусът на зелената салата е доста по-странен, от този, който познавате, ако използвате тасоски зехтин при овкусяването. Е, това се дължи на липсата на навик и заради предпочитанието ми към слънчогледовото олио. Останалите хора харесват специфичния вкус и аромат на маслините, но пък не може всичко да е за всеки 😉
Liménas Thásou, Greece
Казах ви къде да се качите, когато сте в Кавала, за да видите града от птичи поглед, но ако искате да направите същото и в Тасос, трябва да се побъхтате малко по планинска пътечка и да стигнете до
(първо) амфитеатъра в Лименас
и (второ) до върха на хълма, където ви чака приятна и зареждаща изненада:
Обратно на ферибота – денят, в който трябваше да се приберем в България, за мен беше най-интересен. По принцип не изпадам във възторг от всичко, което се изпречи пред очите ми, затова докато другите попиваха жадно пейзажи, аз си се пазех (несъзнателно) за това послено място, което щеше да ме изпълни с вълнение и да ме спечели завинаги –
Филипи
Филипи са останки от древно селище със страхотни размери. Впечатлих се още от входа – не толкова заради колоните и арките, колкото заради самото съчетание от тях и нежната природа, която се пробуждаше с разцъфналите меки макове. Навсякъде се виждаха алени петна и дори на снимките тези цветя стоят неестествено и божествено, сякаш не принадлежат на заобикалящата ги среда. Ей това е то цвете с характер!
Макове край Филипи
Когато мислите, че сте разгледали Филипи, всъщност още не сте видели и половината – заставайки на най-горното стъпало, пред мен се разкри страхотна гледка – наляво и надясно, накъдето и да погледна – величествени останки, галени от слънцето. Може би не всеки смята така, но изживяването за мен беше непознато и вълнуващо. Филипи е почти изравнено със земята и въпреки това има няколко страхотни колони, които са оцелели и се извисяват над хилядите съборени останки и камъни. Снимките не могат да пресъздадат красотата на това място…
Преизпълнена с красота и вълнение от досега с Филипи, останах почти сляпа за
красотата на пещерата Алистрати
Мога да я определя най-добре с думата „пищна”, защото сталактитите, сталагмитите и сталактоните са в изобилие, при това във всякакви форми, но страстта ми към пещерите явно е минала и не мога да изпадна във възторг. За всеки случай не взимайте моето пристрастно мнение под внимание, а се убедете сами за себе си доколко тази пещера може да ви бъде фаворит.
Прибираме се вкъщи – от лявата ми страна се вие Струма, в която съм влюбена. Има нещо много завладяващо в това да гледаш пейзажи на залез слънце – имам чувството, че това са неповторими моменти, безвъзвратно загубени за бъдещето. В едно такова настояще пътувахме обратно към София и аз се чувствах много, много щастлива.
Автор: Девора
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Бяло (Егейско) море – на картата:
Последни коментари