Категория: Вили

Йонийски острови: Закинтос – да или не? 7

Йонийски острови: Закинтос – да или не?

 Тази есен на сайта ни започна една поредица за Йонийско море и прекрасните острови от архипелага. Вили днес ще ни води до Закинтос (гърците го казват с ударение на първата сричка – Зáкинтос). Да видим, струва ли си пътя до там? 🙂

Приятно четене:

 

 Йонийски острови: Закинтос – да или не?

Трите дена на Кефалония отФърчаха, ама светкавично.
Сами, Аргостоли – сънливи градчета с едва мърдащо от топлика население тук-там из уличките; малобройни, припичащи се край морето чуждестранни летовници, и още по-малко любопитковци, безстрашно щъкащи под слънцето в лов на интересности; закътани сред скалите заливчета, в които изумруденото море се гали като коте в краката ти; избухнали в цикламено бугенвилии по къщи и огради; лепнещо от сладко грозде и розови селски домати, неочаквано вкусна рибка и възхитително вино (амброзия просто!); дори странното езеро Мелисани, чиято вода е ту наситено млечносиня, ту стъклено зелена, ту прозрачно черна – зависи от ъгъла на гледане и светлината отгоре… Кефалония неочаквано и неусетно си беше завладяла местенце в сърцето ми. Сега, докато го пиша, разбирам, че все още си е там 🙂
Но, беше вече ред на поредната ми мечта:

Закинтос

Противно на очакванията ми, фериботът от Кефалония за Закинтос тръгва не от пристанището на Аргостоли, а от някакъв, ама направо измислен кей при Песада. А Песада е нещо подобно на Фискардо, т.е. някакво поселенийце от някакви си няколко къщи, но тук те не са баш до кея, а по-навътре в сушата.
Самият ферибот също ми вкарва едно голямо чудене. Прилича на стаар локомотив. От ония, дето са се движели с въглища. Гледам и не вярвам, че ще успее да побере и тия 3 автобуса с туристи, дето довтасаха, камиона, фрашкан с кашони, един ли, два ли(?) микробуса и десетината коли, че и мотори…
Обаче ги побра. След като го натъпкаха “до козирката” с народ и возила, почнах да се чудя, дали ще отлепи сега от кейчето. Обаче: дзъннн… скръъц… скръъц… плясс… плясс… Тръгна бе!

Ясу, Кефалония! /довиждане/

Ясу, Кефалония! /довиждане/

 

Баавно, баавно… докато изтътри към трийсетината километра до Закинтос, и слънцето се ориентира към залязване. Но първото ми впечатление за острова е, че май е по-богат на растителност от Кефалония.

Но въпреки, че не е така планински, пътищата на Закинтос не са толкова добри, както кефалонийските. Е, говоря за преди три години. Имат някаква оплетена мрежа от пътища, които като че ли само те си знаят кой накъде отива. И така, в хотела се оказвам съвсем по мръкнало и буквално в последната минута, преди да приберат манджите от шведската маса. Дори багажът ми остава на рецепцията, а дежурният ме дръпва след себе си и от вратата им виква нещо в почти празния вече ресторант.
Смеейки се и разправяйки нещо на гръцки, една лелка маха към мен “йела, йела” /ела, ела/ и трупа разни неща в две чинии. Подава ми ги, клати глава “Грийс! Гуд фуд, вери тест!” и размахва показалеца “Туморо брекфест севен оклок ту найн, мадам!”. Кимам: йеес… о’кей… йес, евхаристо! /благодаря/ Добре, че беше Майк – от него научих няколко гръцки думички 🙂

Хотелът е в градчето Циливи,

на около 4-5 км от столицата. По-голям е от предишния и на външен вид е по-тежкарски, има си също и басейн, и градина отвън. Но, за четири дена, камериерката само веднъж уважи стаята ми и то само, за да изхърли кошчето, иначе “уюта” ми си беше недокоснат 😉 Но пък храната (пак НВ) беше много, разнообразна и верно “вери тест”.

Лягам си доволна, щото вече съм на Закинтос – беше ми влязъл в главата от няколко години.
На следващия ден веднага след закуската хуквам към плажа, защото според твърденията из световната мрежа,

на Закинтос имало прекрасни пясъчни плажове, горди носители на син флаг…

&nbsp
 Четете пълния текст>>>

Йонийските острови: Кефалония 11

Йонийските острови: Кефалония

В последните седмици неволно започнахме една поредица за Йонийските острови. Днес наред е Вили, която ще ни разкаже за Кефалония

Приятно четене:

 

Йонийските острови: Кефалония

🙂  Ах, този симпатяга Митко, дето преди няколко дена колоритно описа лодкеното си пътешествие край Лефкада и Кефалония… И ми припомни моето собствено приключение преди… хм, кога минаха три години бе?!
И гледам аз – маалее, не съм си довършила разказа за Йонийските острови. Ауу… засрамих се… Честно!
Коой ме знае накъде ме е отвял вятърът, след като съм пуснала епизода за Лефкада, та Кефалония и Закинтос са паднали в канала. Ми, сорри, много хем…
Но пък нали има един лаф “По-добре късно, отколкото никога” 😉

Остров Кефалония

Може би с течение на времето най-лудите моменти да са ми поизбледнели, но тъкмо и няма страстно да се юрвам в най-най-подробности 😉    И географско-историческа справка също няма да давам, понеже има в Интернет – спомням си, че аз от там бях почерпила нужната ми информация, непосредствено преди да тръгна.
И, като си помисля, че наближават популярните, тъй наречени “септемврийски празници”, през които масово българите побягват за 3-4-5 дена към близката чужбина – Истанбул, Македония, Халкидики, Тасос, пък може би и към нЕкои други гръцки острови… Т.е. нещо от това, което ще напиша, може и да е от малко полза някому 🙂

До Кефалония се стига със самолет (каца в Агростоли, столицата), или по море.

Ако си спомняте, в   http://patepis.com/?p=11285    аз се метнах на ферибота от малкото градче Василики, някъде в южния край на остров Лефкада.
Помня, че час и 20 минути ми се сториха доста дълго пътуване за някакви си 20 км между двата острова. Но пък не беше много скучно – сигурно 5-6 минути, след като тръгна фериботът, три делфина изведнъж изскокнаха из морето край кораба, направиха по два-три пируета над водата и спринтираха, хем някакси като по повърхността, към вътрешността на залива, който ние напускахме. Всички по палубата на мига се бяхме наредили край перилата, изненадани и очаровани от това представление. За съжаление не успях да им направя ни една свястна снимка. Напразно се кьорих следващия половин час из морето – тц, други делфинчета не се явиха.

о-в Кефалония, Йонийско море

о-в Кефалония - бавно и славно го приближаваме :)

Пристигаме към 18ч. и нещо.
Стоя на горната палуба и гледам как завивайки полека край скалите, корабът съвсем намяла ход и бавно прекосява малкия залив. По радиоуредбата обявяват:

Фискардо

 

Пристанище Фискардо, Гърция

Пристанище Фискардо

 

Не знам какво е Фискардо. Мислех, че е град. Или градче. Ама абсурд, та то са само няколко къщи. Село? Не, не. И на село няма вид. Ох, гръцка работа.
Любопитно ми е как ще успее ферито да се паркира до малкия кей, обаче става изненадващо лесно. За нула време от долната палуба се изсипват три-четирите автобуса с туристи и десетината коли и, докато се озърне човек и цъкне няколко снимки, всички возила за нула време – въз по пътя и – нанякъде зад хълма. В настъпилата тишина се чува само леко подпляскване в кея.
По това време на годината (около 20.09.) явно към 18:30 вече денят си отива. На всичкото отгоре, докато бях на кораба, едни сивкави облаци взеха да се разстилат отнякъде – само това остава, времето да се развали, мисля си…
Пътят се движи едва ли не по билото на планината. Кефалония очевидно е планински остров. И ми изглежда малко странен. Не знам защо, но си мислех, че е обвит в растителност…. Щото нали е остров?! (да бе, знам, че няма логика 🙂
Но тогава, в онзи момент, си мисля, че донякъде би трябвало да прилича на Корфу. Или на Лефкада.

Ми нали са все Йонийски острови…

Искам да кажа, че особено на места, първите 20-тина километра от острова определено ме разочароват – едни голи, ронливи скали, сипеи, безжизнено такова, или пък непристъпни отвесни скали… бе, пущинак направо. Иначе пътят е “шест” – гладък асфалт, знаци, маркировка – цивилизовано.
А, като казах “знаци”, видях и невиждан до момента знак за внимание – триъгълник, в който е нарисувана коза. Ама от изненада не успях, пък и нямаше как да го заснема. Значи, виждам знака, цъфва изведнъж току пред един завой, опулвам се, и вече е зад гърба ми; остър завой надясно… и в този миг ги виждам и тях. Козите!

Мамма мия! Като кадър от някакъв сюрреалистичен, фентъзи филм

Стръмни сипеи към морето долу, лек сумрак и диви кози, щръкнали по камънаците. Много! Сигурно над 20 големи козища и цяла шайка мънинки, направо бебета още – бели, кафяви, черни, шаренички – бе, като някои алпинисти накацали по скалите, ви казвам, под, над, край пътя – шок, направо! Хийй… И как да го снимам това чудо, боже мой, като няма как да се спре – точно тук пътят е тесен, криволичи напрестанно на зиг-заг, опрян е в скалите отляво и долу морето, отдясно. На всичко отгоре в този момент има трафик и в двете посоки, и возилата са почти едно зад друго.

о-в Кефалония, Йонийско море

о-в Кефалония - гледки от завоите по пътя

о-в Кефалония, Йонийско море

о-в Кефалония - гледките от пътя, на скорост и на смрачаване

 

Следва нова табела: Миртос Бийч

И след секунди се появява уширение над морето, подобно на италианските тераси по Амалфитана. Сто на сто, всички минаващи за пръв път оттук, задължително спират за минутка. Е, картинката май си заслужава  🙂

о-в Кефалония, Йонийско море

Най-прочутият плаж на о-в Кефалония: Миртос - гледан от пътя горе, пак по същото смрачаване ;)

След около 2 км пътят се пръсва почти като лъчите на звезда в 4-5 посоки. Моят хотел е в

Сами,

т.е. от другата страна на острова, точно срещу Итака.

Sami, Гърция
А защо Сами? Защото, според инфото, там наоколо се намират двете топ забележителности на Кефалония – езерото Мелисани и пещерата Дронгарати.

Хотелът – о-в Кефалония, Йонийско море

Хотелът. По-точно част от него. Казва се "Атина" и в www.booking.com има отлична оценка за него.

Хотелът – о-в Кефалония, Йонийско море

Гледката от моята стая

 

Хотелът е в “класически” гръцки стил

– не много голям, на два етажа с външно стълбище, изцяло в бяло, “разчупено” от зеленото на разни растения. И е чист, обзаведен с най-необходимото, не е и скъп. При това офертата е със закуска и вечеря. Все пак, вечерта в тъмното, не съм кой знае колко очарована. Но не се и оплаквам. На сутринта обаче, откривам, че сме в най-най-най в края на Сами, но затова пък езерото Мелисани е на по-малко от километър от хотела.

Плажът… хмммм… за плажа мноого още може да се желае.

Но, както разбрах по-после, на Кефалония, освен Миртос, май има само още 1-2 по-пясъчни плажа. Но пясъкът на всички, включително и на Миртос,  всъщност е едър и груб, и с доста камъчки. Затова пък водата е синя, та синя, топла и прекрасна 🙂
А тук при Сами, плажната ивица е около 7-8-стотин метра общо, изцяло е от ситни-дребни камъчета. И не знам дали защото беше извън сезона, но частта пред хотела си беше абсолютно дива и пуста. Е, да, ама пък морето… аах, моретоо! 🙂

Морето край хотела в Сами, Кефалония

Морето край хотела в Сами

 

Крайбрежната алея на Сами, Кефалония

"Лунгомаре" 😀 ... Оф, пардон, Крайбрежната алея на Сами ;)

 

Сами се оказа малко и “заспало”,

хем във всякакъв смисъл, градче. Най-вероятно, защото вече беше извън сезона. И е толкова голямо, че може да бъде кръстосано надлъж и шир без особено бързане, буквално за половин час. Покрай пристанището му, където по разписание спират и едни грамадни фериботи, даже и от Бриндизи, по стар гръцки обичай има редица заведения, половината от които вече не работеха по това време, а от останалите, половината пък вече ги ремонтираха за следващия сезон.
Аз обаче реших, че ми се хапва прясна гръцка риба и по обедно време почнах като котка, душейки да обикалям, край тия 3-4 ресторантчета, които все още работеха.
Взирайки се да открия и английски вариант на изписаното на гръцки меню пред входа, неусетно изпротестирах на глас: Еее, аман бе, да ви се не види и езика… Що не сте го написали и на английски барем бе… Националисти такива!
И в този миг чувам на чист български: О, българка ли си? А? Заповядай.
Обръщам се – един младеж ме кани: Заповядай!

Ха! И следва блиц:

Ами ти какъв си тука? – Сервитьор.
О, браво! Ами прясна риба има ли? – Има, естествено.
Ама прясна ли е? – Гарантирам!
Пържена, печена? – Каквато искаш.
Скъпо ли е? – Зависи от рибата.
Каква ще ми предложиш? – Амии… пържена еди-каква си.. (Е, как се запомня гръцкото име на риба?)
Хубаво, и плюс салата, картофки и бира, колко ще струва? – (мисли малко) Към 8-9 евро.
Онази маса в кьошето, там до лодките… моята ли е? – (усмихва се) Става, заповядай.

Таверна – о-в Кефалония, Йонийско море

Ей в това ресторантче тук им изядох рибата :)

След 10-12 минутки пред мен кацва една голяяяма чиния, пълна с пържени рибки, плюс по домашному пържени картофки и салата от домати и още нещо си. Биричката – както се полага – с насълзени стени.
И ухае едно апетитно… Я да видим к’во става тука сега – опитвам внимателно едно рибе… ммм…. я още едно… ммм… Охаа, че като ги подметнах – ау, като невидяла!… Божествена рибка, ох… Кълна се – по-вкусна риба не бях яла до момента!
Направо щях да се пръсна. Също като люта китайска манджа в подозрителен китайски ресторант – твърдиш, че толкова люто, не, абсурд, не можеш да го ядеш… ама ядеш, та ушите ти плющят, щото то губиш контрола и не можеш да се спреш  😀  Та, тé такова нещо беше и с тая риба! – Ометох я, ударих още една биричка, издух се като плондер за по-малко от 10 евро. Побъбрихме си между другото с момчето – оказа се, че имало и други българи, които да работят на Кефалония и на Итака отсреща. Само покрай Коледа се прибирали за кратко в България и пак се връщали тука.

Сега няколко картинки от Сами:

Из центъра на Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

Из центъра на Сами

Из уличките на Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

Из уличките на Сами

Из уличките на Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

Из уличките на Сами

Из уличките на Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

Из уличките на Сами

Цветя – о-в Кефалония, Йонийско море

Ах, тези средиземноморски бугенвилии, всеки път ми вземат акъла! :)

Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

Сами - Оп-паа, пак излязохме в центъра! ;)

Залез – о-в Кефалония, Йонийско море

И един от кефалонийските изгреви, видени от балкона на хотелската ми стая

 

Апропо, собственикът на хотела беше един… Е, грък. Ама Майк. Така искаше да го наричат. За супер краткия ми престой установих, че човекът работи наравно с персонала си – на рецепцията, на бара, шматка се из хотела и двора, кара продукти с колата си, помага при нужда на някой да качи куфар, или просто търчи да изнесе отвътре някъде стол навън на някоя възрастна мадам курортистка да поседне на сянка. Разпитва всеки от гостите как е спал, има ли нужда от нещо, харесало ли му е еди-къде си, т.е. където е бил през деня. А гостите му бяха преобладаващо холандци и англичани. О, и май знаеше имената на всичките си гости, винаги се обръщаше към всеки на име. Моето също запомни на мига. Изобщо, голям шемет! 😀
Та, значи, още първата вечер, малко след 21ч. реших преди да си легна, да ида да видя каква е хавата, и слизам до бара. Докато се кумя, за да не седя на празна маса, какво ли питиенце да глътна, пък и за здрав сън  😉  и той идва при мен. И с думите “Тази година за пръв път въобще ми идва някой от България”, сяда, слага пред мен чашка, казва “Това е едно гръцко питие, малко Метакса”, представя ми се, подава ръка, пита как е на български “наздраве”, казвам му, и той вдига своята чаша: “найздравье!”.
Не съм по коняците, но уважавам жеста му и… ближа, ближа… капка по капка… Иначе моментално си влизаме в тон, разбъбряме се сладко, почваме и да се хильотим  на вицове разни и глупости всякакви, той става от време на време да обслужи някой на бара, връща се пак… И така, до малко след полунощ, докато напълно ми снеме анамнезата… 🙂
Да, побъбрихме си приятно. И после пак – всеки път, когато в следващите два дена го нацелвах на кафе или коктейл следобеда, а вечерите – просто задължително ме канеше в бара. И, факт – не ми позволи да платя нито веднъж. Аз, след като ми отказа още първата вечер, помислих, че накрая, преди да си тръгна ще си платя накуп, както е обичайно на някои места, но не би. Заяви, че жестоко ще го обидя, ако настоявам, той ме бил черпил, защото просто му било мноого приятно да си приказва с мен. Еемии…
На изпроводяк ми връчи визитката си, написа отзад личния си телефон и заяви: когато искам, съм добре дошла, може сама, може и с приятелка, а ако няма място в хотела, в къщата му (на 20-30м зад хотела) винаги щяло да има място, а и живеел сам… е, можело и с мъж да съм (но това беше с половин уста и подобаваща физиономия)… Благодарение на Майк научих разни неща. Например, че пещерата Дрогарати не си струвала, но езерото Мелисани да не го пропускам. До Итака също не си струвало особено – заради легендите там ходели много туристи и било мнооого комерсиализирано… И още разни истории за града, за острова, за Гърция… за племенниците и сестра си, за дългия си кефалонийски род въобще, за книгата/филма “Мандолината на капитан Корели”, чието действие се развива на Кефалония и филмът е сниман там, а също и кога, как и защо изобщо е станал хотелиер, след като преди това е учил еди-къде си из Европата и то нещо съвсем друго.
Изобщо, ужасно любезен, постоянно усмихнат човек, с чудесно чувство за хумор, знаеше имената на всичките си гости, както казах, знаеше и кой какво и как го пие, кой коя стая предпочита, защото си имал от години и постоянни клиенти; някои идвали винаги в точно определено време на годината… А може би и ти? (ме пита)
Ами, може би… Е, да, ама вятърът впоследствие ме отнесе през едно море пó на запад от Кефалония 😉

Обобщено:


Да забравим за Майк. Не знам как е точно в разгара на сезона, но

през септември остров Кефалония е изключително спокоен,

бих казала, излегнал се сред морето и заспал на припек под слънцето /Боже, какви ги говоря?!  😀 /  Kоето слънце, обаче, е все още толкова горещо, че спокойно може човек да се позапържи и на плажа. Стига да не му пречат камичетата 😀  Но пък сигурно Майк или някой подобен на него услужлив грък с радост ще му даде шезлонг и лежанка да не му се ръби гърбината.

Кафалония ми се видя, сякаш див и някакси първичен остров.

И в същото време, там където има цивилизация, не липсва нищо от нея, удобствата са пълни. През септември цените рязко падат, а /мисля/ качеството на обслужването се запазва. Имате голям шанс да опитате местни плодове и зеленчуци, превъзходни са… А пък прясната рибка, пък и местното винце – о, думи нямам!
Вярно, може и да срещнете някой “дървен” грък или гъркиня, на която светът й е крив в дадения момент, но бих казала, че хората преобладаващо са добронамерени и любезни. Много често срещано явление е човек да им говори на английски, а те да му отговарят на гръцки. И въпреки това, да се разберат 🙂

За тези, които се интересуват основно от културни ценности – едва ли ще бъдат удовлетворени на Кефалония.

Онези, които предпочитат СПА-курортите със скъпите глезотии и превземки – оо, едва ли, мисля няма смисъл, също да не тръгват натам.
Кефалония ще се хареса обаче на тези, които обичат мир и спокойствие, лежерно пътуване, почти недокосната природа, прозрачно, плацикащо се море в заливите и зашеметяващи изгреви и залези. Мда, Кефалония определено е за тях.

Още няколко гледки от острова и столицата Агростоли:

о-в Кефалония, Йонийско море

о-в Кефалония

о-в Кефалония, Йонийско море

Пейзаж от о-в Кефалония (зум)

Агростоли – о-в Кефалония, Йонийско море

Агростоли, сниман от пътя през залива

Агростоли – о-в Кефалония, Йонийско море

Из Агростоли

Агростоли – о-в Кефалония, Йонийско море

Из Агростоли

Агростоли – о-в Кефалония, Йонийско море

Агростоли - крайбрежната улица, водеща към пристанището

езеро Мелисани – о-в Кефалония, Йонийско море

А, ей го и билетчето за вход към подземното езеро Мелисани. Ами да, има вход... и нЕма лабаво ;)

езеро Мелисани – о-в Кефалония, Йонийско море

Езерото Мелисани, но за голямо мое съжаление, а и непонятно защо, всичките ми снимки от него са странно размазани като по някаква магия. Само три са свестни и тази е едната. А езерото е необичайно, интересно и си струва да се види. Да. :)

Сами – о-в Кефалония, Йонийско море

О, това е пристанчето пред хотела в Сами...

о-в Кефалония, Йонийско море

И отново почти дивият о-в Кефалония, гледан откъм морето :)

 

Следва Закинтос…

Автор и снимки Вили

 

 

 

Други разкази свързани с Йонийските острови – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂“]

 

Виж Неапол и… се влюби (3): Какво още да видим в Неапол 12

Виж Неапол и… се влюби (3): Какво още да видим в Неапол

Вили продължава със съветите за пътуване до Неапол. Започнахме с Информация и съвети за Неапол, а предишния път започнахме обиколка из някои важни забележителности. Днес продължаваме обиколката, като авторката е сложила нейните оценки по шестобалната система за показаните места.

Предупреждение от редакцията: в разказа има снимки на пишки. Който майка му не дава да ги гледа, да не чете

Приятно четене:

 

 

Виж Неапол и… се влюби

трета част

Какво още да видим в Неапол

/първо продължение/

 

А сега да видим какво да видим 😉

От моя колежка знам, че по време на панорамната си обиколка с автобуса, екскурзоводите посочват някои забележителности и, евентуално, казват тук-там по няколко думи, без никакви подробности.. Ами да, то за какви подробности да има време, след като автобусът се движи из улиците и хората не слизат да разглеждат? 🙂

От мен сега малко повечко, но само колкото за да решите, дали да впишете съответното място в плановете си:

** Археологическия музей = 6

Националният археологически музей е една от топ-забележителностите не само на Наполи, а и на цяла Италия.
Карло III Испански е човекът, на когото италианците са задължени и благодарни за това.
Сградата, която той определил за целта, била бивша казарма на кавалерийския полк. Направеното й тогава частично разширение използвал Университетът на Наполи, а от 1750г. се появил и Неаполският археологически музей.
Днешното богатство на музея е разпределено в различни колекции, като колекциите от гръцки и римски антики се смятат за едни от най-важните и престижни в света. Има невероятни скулптури и мозайки, скъпоценности, монети, папируси…

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Из Археологическия музей

  –  Археологическия музей – Имам чувството, че ако подухне ветрец, плисетата на поличката на този древен римлянин ще се развеят  🙂

  –  Археологическия музей – Венера… от еди-къде си

  –  Археологическия музей – Е, каак му надиплиха тия дипли от мрамора бее… Били са майстори древните скулптори, нали?!

  –  Археологическия музей – Като замръзнали са… Ехоо, търси се вълшебник, който да плесне с ръце и всички в тази група да се събудят от над 2 хиляди годишния си сън. Наградата е брейкинг нюз в CNN  😉

  –  Археологическия музей – Тези колони с мозайка са от дворец или храм (не помня) от Еркулан. Или Помпей – май ще трябва да си позаписвам, хм..

  –  Археологическия музей – А това е Александър Македонски. За съжаление не е запазено цялото пано. Мозайката е открита в Помпей.

  –  Археологическия музей – И на тази древно римска дама не съм й запомнила заглавието.

  –  Археологическия музей – Мозайка “Бой на петли” – наградата е в кесийката на масичката 😉

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - пано-мозайка "Улични музиканти" изкопано от Помпей

 

Музеят притежава и египетска колекция, за която казват, че е третата по големина в Италия, след тези във Ватикана и Торино. Само че, когато аз бях там, секцията беше затворена за нещо, та не я видях 🙁
Част от известната колекция Фарнезе също е в музея.

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - сребърна чаша от Помпей, 1 в. пр. н.е. (е, малко счупена под дръжката)

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - златна монета от колекция Фарнезе

Аз предпочитам да гледам картини и фрески, те са ми слабост. И понякога така се вторачвам в някои… може и да не ви се вярва, но някакси сякаш виртуално “влизам” вътре, особено в някой от ония, огромните ренесансови шедьоври, дето са на цели стени, че не усещам как ми отлита цял час отпреде му. Но, признавам, че скулптурите тук са невероятни… Възхитителни са! И мозайките също. Казвам ви, хора, древните майстори са били абсолютни таланти!


А една от разглежданите с най-голям интерес сбирки в Неаполския археологически музей е много специфична и се съхранява в

така наречената “Тайна стая”

Интересен, мисля, е фактът, че тя е и една от първите колекции на музея, и е била официално изложена още от 1800г.
Състои се от внимателно събрани от затрупаните от Везувий градове Помпей и Ерколано, еротични фрески, статуетки, гравюри и предмети.
…Стойчо?… ами, не знам, може би тук една червена точка ли?…

 

Из Археологическия музей – Неапол, Италия

Археологическия музей - дяволът се опитва да похити и открехне в греховете този тийнейджър

  –  Археологическия музей, “Тайната стая”  –  Хий… хе-хеее…

  –  Археологическия музей, “Тайната стая”  –  Маалее… 😉

–  Археологическия музей, “Тайната стая”  –   “Fallo alato” ще рече “крилат фалос”… И това сигурно му е гаражчето 😉 … Ама Анджело рече, че туй нЯщо май било маслена лампа, използвана в публичния дом на Помпей … Хмм… някой да има друга версия за вероятната му употреба?

  –  Археологическия музей, “Тайната стая”  –  Предавам се, нямам коментар!

 

И, гледайки тези артефакти и интересът, с който хората тихичко си шушукаха заничайки във витрините, си мислех: Хммм… днешният човек сякаш открива пак топлата вода… Мдаа, сексът изобщо не е от вчера и е явно от основните движещи сили на човечеството, откак свят светува… Хе-хее, дали древните римляни са знаели за Кама Сутра? А древните индийци, съответно, за римските сексуални техники и “оръжия”?…
Но защо тогава хората говорят днес под сурдинка и даже срамежливо за него (секса), и твърде често оставят децата си да го “откриват” случайно, вместо да ги учат отрано що е то и защо е, така както ги учат да се хранят, обличат, играят, четат и пишат?
… Някой, ваша милост, иска ли да се изкаже по въпроса? 😉
Мдаа…
Вход – 6,50 евро

Така. Още – за любознателните и особено за любителите на древната история и археологията, които разполагат с малко повечко време и желание, има и комбиниран билет от 8,50 евро, който е валиден три дена за пет места: Националния археологически музей в Наполи, Археологическата зона Кампи Флегрей, Археологическия музей Байа, Амфитеатъра в Поцуоли и Археологическия парк Кума. С изключение на Националния музей, другите четири се намират в Поцуоли и наоколо там – малко градче-предградие в западната част на Неаполския залив.
О, между другото, Кампи Флегрей е едно страашно интересно място не само от историческа гледна точка и си струва да се отиде до там. Ако не ме размързи много, по-после може да разкажа и за него в друг пост. Ще видим.

** Кастел дел Ово = 4

Кастел дел Ово или Замъкът на яйцето, или само Яйцето, както му казват напулетане-те, подобно на Кастел Нуово е масивна и внушителна средновековна крепост. Оф, на мен дори ми е и малко като зловещ, особено когато времето е мрачно. Но е факт, че веднага ти влиза в очите – много е забележителен.
Според легендата, римският поет Виргилий, който имал славата и на магьосник, положил едно вълшебно яйце в основите на строящата се крепост, със заклинанието, докато то е там, тя да стои стабилна, а цял Наполи да се радва на благоденствие.
Първоначалната постройка през вековете изпълнявала функциите на крепост, на масивна римска вила, даже и на манастир по някое време. Но през 9 век местните жители я пожертвували и разрушили, за да не попадне в ръцете на сарацините, които по това време (8-9 век) хвърлили очо на района и почнали системно да правят набези и да плячкосват, каквото си харесат.
И, значи, днешният вид на този замък-крепост, не е точно първоначалният. Така е оформен от Карло I Анжуйски през 13 век, малко преди да построи Кастел Нуово.
Мястото на Яйцето винаги е било стратегическо за съответния владетел, понеже се намирало, така да се каже “отпред”, върху миниатюрно островче, направо “на една плюнка” от брега.
Впоследствие изкуствено свързали островчето със сушата, чрез нещо като… ми, не знам как точно се казва… – е, те, дубайските шейхове са наясно как се нарича това, нали са спецове по изкуствените острови и пътеките до тях 😉
Та, тази изкуствена “дига”, или както там се казва, сега е сто +/- метра дълга, и е толкова широка и стабилна, че по нея спокойно се движат автомобили, а напулетаните й казват “понтиле”, което значи “малък кей, мостче”. И що така?
Ами, защото като свързали островчето с брега, се образувал малък изкуствен залив и в него набързичко се оформило малко рибарско селище – Борго Маринари. Днес, обаче, рибарските лодки за заменени от яхти, т.е. сега е яхтено пристанище. И въобще, около Яйцето сега се е получила една приятна, интересна и, бих казала, атрактивна зона.
Няколко от залите на крепостта сега се използват за културни мероприятия, а в заведенията отвън под нея и край яхтите, може да се каже, че е приятно. Хм, доста приятно 😉 В някои от рИсторантчетата даже сервират и свежа виагра  😉 … Аабе, морски дарове бе, Уили! 😀
Вход свободен. Плаща се вход само, ако има платени културни мероприятия.

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - снимка от кафе-терасата на хотел Везувий (зум, естествено)

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - поглед към яхтеното пристанище от рампата към входа му

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - вътре из крепостта

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - вътре из крепостта... Да ме прощават разбирачите, ама тия оръдия ми изглеждат доста смешновати малко като нещо малоумни 😀 (говоря за външния им вид) Повтарям: извинете.

Кастел дел Ово – Неапол, Италия

Кастел дел Ово - така подсветен е сякаш по-убав 😉 ... Щото при ниски сиви облаци, вятър, дъжд и вълни, си е не само грозен, ами и страшноват.

 

** Фонтана Себето в Мергелина = 3-4

Това е един не особено интересен за мен монумент, но казват, че е забележителност. Наречен е на древната и несъществуваща днес река Себето, за която се смята, или по-скоро предполага, вследствие легендата, че се е вливала в морето точно на това място. Фонтанът окончателно бил завършен от сина на архитекта Козимо-някой си, щото той, уви, преждевременно се възнесъл на небето. Амин му.

Фонтанът Себето – Неапол, Италия

Фонтанът Себето

 

** Манастирът Санта Киара = 5,5

Мисля, че си заслужава човек да отдели малко време за него. Хем се намира точно в центъра на Чентро сторико – на около 200-300м от пиаца Данте. За него съм споменала в http://patepis.com/?p=28275   та затова да не се повтарям.

 

Vomero, 80127 Неапол, Италия

 

И сега се качваме на хълма Вомеро, за да видим:

** Кастело Сан Елмо = 3

Ами да, 3. Понеже аз просто не си падам по фортификационни съоръжения и разни странни (за мен) оръдия, железа и т.н.
Та, значи няма кой знае какво да се гледа в Сан Елмо, впечатляват само тия високи, дебели и грозни каменни стени, затова му давам тройка…
Оп-па, грешка! Има какво да се гледа! Висти! Белли висти на цял Наполи и целия залив!
Значи, заради разкошната панорама = 6!  🙂
вход 5 евро

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

Три в едно! - Гледката е от ферибота, пристигащ от Капри: най-отпред долу е грозотията Кастел Нуово. Горе на хълма по-ниското бяло здание е Чертоза ди Сан Мартино, а сивото зад него е Кастел Сан Елмо.

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

Високите, дебели и страховити стени на Сан Елмо

Панорама с Везувий – Неапол, Италия

Панорама с Везувий от Сан Елмо (зум)

 

 

** Чертоза ди Сан Мартино = 5-6

Тук шестицата се отнася за фреските вътре и за панорамите отвън, а петицата е за всичко останало.
вход 9 евро

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - дворчето му ;)

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - фрески, заради които също си заслужава да се качиш на хълма

Чертоза ди Сан Мартино – Неапол, Италия

Чертоза ди Сан Мартино - фрески по тавана (за подобни красоти не ми се свидят 9-те евро)

Неаполитански залив

Панорама към западната част на Неаполитанския залив

 

** Още малко за точно това място на хълма Вомеро.

Най-бързо до тук се стига с фуникульора, който тръгва от станция Монтесанто. Тя се намира на 400м от пиаца Данте и е възлова (метро, крайградски влакове, фуникуляр). След само няколко минутки се слиза на крайната спирка Морген. Има указателни табели към кастелото и чертозата (“чертоза” значи “манастир”). След около 100 м по уличката, стигате до страховитите стени на Сан Елмо и след още 150 м покрай тях, до улицата, на която е входа му – завивате надясно, все покрай стената му, и са 20-30м до входа. А 200м по-надолу от входа на Сан Елмо е и входа на Чертоза ди Сан Мартино.
== От лявата ви страна по тази тиха уличка (преди да завиете – ееми, нà, не обърнах внимание как се казва) има жилищни кооперации. Изобщо, освен кастелото и чертозата, всичко наоколо е все жилищен квартал, при това доста симпатичен, бих казала дори “интелигентен”, тих и спокоен.
А от въпросния ъгъл на крепостната стена, ако се тръгне наляво по улицата, във втората сграда насреща се намира кино Америка Хол, в което, както разбрах, прожектират най-вече класически филми. А пък от терасата му, към която имало кафе-бар, се откривала чудна гледка към целокупен Наполи. Аз минах от там на връщане от терасите, сама и напълно случайно, и ей, Богу, изобщо не бих се сетила, че това е кино! Защото над входа има само един не особено голям надпис “Америка Хол” и няколко малки афиша встрани, на филма, който върви в момента. И ако човек не знае добре езика, изобщо няма да се светне що е то. И аз също – загледах ги, помислих си, че ми приличат на афиши за кино, но отминах. Как да си го помисля, като иначе това си беше обикновена жилищна сграда? Но вечерта попитах Анджело и той, разбира се, ме просвети (предния абзац  😉
Впрочем, знаете ли колко кина има в Наполи днес? Само в “чистия” Наполи, т.е. по административни граници, който е с население близо 1млн., има 8 кина. А в района Наполи (население над 3 млн. души), кината са 13 – т.е. всяко по-голямо градче си има кино.
Хм, за Варна знам, че са три – две “Арена” в два от моловете и едно във Фестивалния комплекс, което не работи всеки ден. А как е в София?… Да?  А, софиянци?
Е, както и да е. Сега говорим за Наполи.

== И следващото – и то е my experience 😉
Пак там на хълма, точно срещу входа на Кастел Сан Елмо е

Galleria Vincent или Casa d’Arte,

която излага картини и скулптури на съвременното изкуство. Споменавам го за в случай, че някой се интересува – може да си направи “3 в 1”, т.е. да съчетае панорамни гледки със стара история и съвременно изкуство, с едно качване на хълма над Наполи.
На пръв поглед нищо забележително – проста бяла едноетажна постройка със сива метална ограда, вътре в двора – китки и кафе-тераса. Но на стената отвън, ако се загледа човек, има неголяма табела и работно време.
Инфо (по-после) от Анджело: това е не просто арт-галерия, а и аукционна къща, чийто собственик е (цитирам: един откачалник, дърт гей и т.н. изрази на твърд хетеро мъж) – та, чийто собственик е Луиджи еди-кой си (не запомних, но ако някой се заинтересува, ще попитам и ще кажа).
Галерията, както споменах, е за съвременно и модерно изкуство, също предлага и експонати за продан. В нея често се правят временни изложби и срещи на млади художници, и изобщо тя е доста притегателно място и за съвременния културен елит на Наполи, а не само за артистични “меки китки” (сорри, друго ориентираните, извинете). И това е въпреки невзрачния външен вид на “казата” откъм улицата.
Е, откъде Анджи знае разни такива неща? Ами нали е италианец! А всички италианци, какво? – Си имат гени, задължителни и по много, за изкуство или интерес към него 😉

Galleria Vincent, Casa d'Arte – Неапол, Италия

Via Tito Angelini - ниската невзрачна сградичка с табелата най-вляво, която бая съм я орязала като съм снимала (щот' още не знаех какво е), е въпросната Casa d’Arte. Малко по-надолу се вижда едно палацо...

 

== От входа на Сан Елмо на 50м надолу по улицата в посока Чертоза ди Сан Мартино, отсреща на улицата се намира ето

тази красива къща-палацо:

Палацо Елена и Мария – Неапол, Италия

Палацо Елена и Мария

Палацо Елена и Мария – Неапол, Италия

Villino Elena e Maria - малко по-детайлирано

 

Всъщност, в един каталог за архитектурата на Наполи прочетох после, че официално тази красива къща се нарича Villino Elena e Maria. Но, за съжаление, аз не намерих повече инфо за нея, освен това, че е построена в началото на миналия век, специално разположена навръх хълма така, че обитателите й да се наслаждават на прекрасната панорама. Дело е на Еторе Берник и Микеле Капо и е типичен за Наполи пример на еклектика (смесване) на архитектурни стилове.
Анджело обаче допълни (после, вечерта), че се сещал и още нещо – че май е била построена и собственост на някой си търговец на едро по онова време, който бил доста богат и дори притежавал няколко търговски кораби, които пътували надалеч. Затова и на фасадата на къщата има надпис: “Col vento in poppa per ogni rotta.” Това ще рече “С вятър в платната при всяко пътуване (морско)”. Къщата била наречена на имената на дъщерите на търговеца, Елена и Мария.

== Безплатните тераси

Входовете за Кастел Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино са на тази една и съща улица (казва се Via Tito Angelini) и са на около 200-250м един от друг. Насреща им, от другата страна на улицата, има две-три тераси, които предлагат безплатни гледки, но най-вече към половината от Наполи (без или съвсем мъничко от морето) – малката е кафе-терасата на Casa d’Arte, точно срещу входа на Сан Елмо. Втората е малко по-надолу, може би на 50м от нея – има някакво кафене с тераса, и накрая – най-обществената, най-голямата, на самата улица. Тя е 50м вдясно от предната тераса и е почти точно срещу Чертоза ди Сан Мартино. При нея има и автобусна спирка, стоянка на таксита, също точно от там тръгват стълбите за надолу към Корсо Виторио Емануеле и Спаньоли под хълма.

 

Кафе-терасата пред Чертоза ди Сан Мартино - Неапол, Италия

Кафе-терасата пред Чертоза ди Сан Мартино - ако си мислите, че тия девойки дето снимат до мен са японки - познахте 🙂 Малко странно, защото японците обикновено ходят на по-големи групи, а тези бяха само тринки и по начина, по който се оглеждаха и, коментирайки оживено, постоянно надничаха в картата, определено бяха в ъдвенчър ;)

Панорама – Неапол, Италия

Ето я и последната гледка за днес пак от същото място, а следващия път ще отидем в задното дясно кьоше на тази снимка - голямата бяла църква със зеления купол е Basilica dell'Incoronata Madre del Buon Consiglio (айдее...), а голямата кафеникава сграда на по-заден план и вдясно на нея е дворецът-галерия-музей Каподимонте

 

Е, време е за малко почивка. Както казах, следващия път ще ви водя отсреща на хълма Каподимонте. Там е една от топ-забележителностите на Наполи и наистина е страшно интересна.
Ами, чао. А престо! /До скоро!/
Следва продължение.

Автор и снимки Вили.
Някои от снимките са щракнати с любезното съдействие на Анджело 😉

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Виж Неапол и… се влюби (2): Какво да видим в Неапол 2

Виж Неапол и… се влюби (2): Какво да видим в Неапол

Вили продължава със съветите за пътуване до Неапол. Започнахме с Информация и съвети за Неапол, а днес ще обиколим някои важни забележителности. Приятно четене:

 

 

Виж Неапол и… се влюби

продължение

Какво да видим в Неапол

А сега да видим какво да видим 😉

Бонджорно на всички и отново бенвенути а Наполи!  🙂
А, моменто!

Първо кратък инструктаж.

Ами, налага се. Защото сме в Наполи. То, нали, на кой каквото му е писано, но все пак, каквото зависи от нас, нека да го правим.
Трябва да кажа, че освен онова, което бях чела преди, за много реалната опасност да те оберат в Наполи практически навсякъде и по всяко време на денонощието, май и повечето от местните ми познати напълно сериозно винаги ме предупреждават да внимавам.
Дори един напълно непознат сервитьор на о. Капри, с който се разговорихме, докато пийна едно кафе, преди да ми махне “чао!” от вратата, загрижено рече: “Ей, сериозно, тук е раят, но отсреща* е Наполи – там внимавай много, дръж си здраво чантата и си пази фотоапарата!”
И наистина внимавах. Не знам дали твърденията са леко пресилени или просто съм имала късмет до момента, или пък е вярно, че ако човек спазва препоръките и небесата го закрилят, но засега съм още цяла и всичко си ми е намясто… пу-пу! 😉

Та, в Неапол:

  • == Никога не носете чантата си небрежно преметната през рамо или просто да си я мандахерцате в ръка, защото за секунда може да останете без нея. Защо?

Защото из града голяма част от народа се движи с мотопедчета и скутери, не се спазват абсолютно никакви правила и знаци, а освен това и едва ли не всички карат така, сякаш се целят точно в теб. От което следва, че ако не се вземеш в ръце, ще си ходиш перманентно с изкаран акъл 😉 Та, може, както някой си кара моторетката, минавайки край теб, просто да ти дръпне чантата и да офейка, преди да си казал “А!”

Значи, чантата ви да е с дълга и здрава каишка и е добре да я носите така, че каишката да минава по диагонал през гърба, а самата чанта да е отпред пред корема, затворена, и едната ви ръка да има грижата често да стои отгоре й. В навалица това е абсолютно задължително.

  • == Ако фотоапаратът ви е от онези, които висят на ремък на врата – ако сте с яке, когато не снимате, по-добре го пъхвайте под якето.

Преди да снимате, хвърлете едно око наоколо си що за хора има край вас. Ако времето е горещо и сте без връхна дреха, не разчитайте на това, че фотоапарата е пред гърдите ви, придържайте го и с ръка. Защо ли? Защото бандюгите, ми казаха, си имали техника за светкавично измъкване на тези скъпи фотоапарати, ей така, както си висят на вратовете на туристите.

Та по този повод и аз, когато последния път самосиндикално си скиторех из Наполи, голяма част от последните ми снимки ги наснимах със старата “сапунерка”, а “артилерията” си го носех в чантата (на корема пред мен). С него направих само някои панорамни снимки от терасите на хълма. Е, когато си бях с охрана**, Самсунг-чето заслужено си почиваше 😉

  • == Не се спирайте, ако на улицата ви спре някой и се опитва да ви продаде “изгодно” нещо. Докато ви омайва, някой друг незабелязано може да ви свие нещо от чантата или някой джоб.
  • == Не обръщайте внимание на просяците – по същата причина.
  • == Избягвайте да стоите или вървите на/по края на тротоара – не забравяйте ония с мотопедите и миниколичките!
  • == Не си дръжте всички пари, документи и кредитни/дебитни карти на едно място.
  • == Всички правила за охраната на багажа ви в градския транспорт в София, важат и за Наполи.

Градски транспорт в Неапол – автобуси, тролейбуси, трамваи, метро, фуникуляри:

еднократен билет  – 1,20 евро, важи 90 мин.
за цял ден – 3,60 евро, важи до 24ч. на същия ден
за цял ден в събота, неделя или празник – 3,00 евро, важи до 24ч. на същия ден
Билетите се купуват от магазинчетата с надпис “Табачи” или от будките за вестници, някои барчета, метрото. Важат за всякакъв транспорт из града, без Сити-тур автобусите, корабчетата и такситата. На целодневния билет пише, че трябва да се попълни името и датата на раждане, а при проверка да се показва и документ за самоличност. Обаче, когато мина веднъж контрола през автобуса, изобщо не погледна писала ли съм нещо или не. Нищо не бях писала. А него го интересуваше само датата на маркирането.
Качването в автобусите става по правило от предната врата. Шофьорите не продават билети, но ако нямаш билет не те свалят от автобуса. Само че, ако те нацели контрола – проблема си е твой.

Хотели в Неапол

Има много и с всякакви звезди. И определено са по-евтини от хотелите в Рим, Венеция, Милано и Флоренция, хем при същото качество. Около и в района на пиаца Гарибалди са най-много и най-евтини мисля, а в booking.com, примерно, изборът е богат.
Доколкото ми е известно има и няколко прилични хостела в града.
Един от местните ми познати спомена веднъж, че има и неаполитански сайт за обзаведени апартаменти под наем за от 1-2 нощувки до един месец, и било доста удобно за компания от няколко човека, примерно, или за семейство с деца. Нямам лични впечатления, обаче.

Какво да видим в Неапол?

Може би сте чували крилатия руски израз “По вкус и по цвет товарищи нет.”, т.е. един харесва едно, друг – друго. Затова аз ще изброя някои известни и не чак толкова, посещавани от любопитните и любознателни хора места, евентуално ще кажа и по няколко думи, и ще им сложа личната си оценка по шестобалната система. А за няколко от тях, където не успях да стигна досега, едно рамо ще удари ангелчето Анджело със своята оценка, става ли? 😉

И така, туристическите фирми показват на групите си най-често само:

** Пиаца Плебишито, т.е. Площада на народа = 4


Той е доста голям и, може да се каже, е официалния площад на Наполи. Датира от 19 век.
Тогавашният крал заповядал да го направят непосредствено до двореца и сам той го нарекъл така. А идеята му била продиктувана май от чиста проба мързел. Защото кралят просто щял да изслушва мненията и оплакванията на поданиците си, без да излиза от къщи си, само като се паркира на прозореца на кабинета си.
Е, не е ли това като доказателство на поговорката “Накарай мързеливия да прави нещо, та да те научи на акъл”? 😉

** Църквата Сан Франческо ди Паола = 4


Хубаво се белее край площада тя, но най-забележителното нещо в нея е високият, мисля, 52-3 метра купол. Вътре силно ми напомня на Пантеона в Рим.

Сан Франческо ди Паола в единия край на Пиаца Плебишито – Неапол

Сан Франческо ди Паола в единия край на Пиаца Плебишито

** Театър Сан Карло = 3-4 /за външен вид/


Това е най-старият все още действащ оперен театър в Европа. Създаден е по времето на крал Карло VII през 18 век. Отвътре, обаче, аз не знам как е, понеже все още не съм влизала, но Анджи каза “Оо, е молто белло! Е гранде… Си, бюютифуль, су-пер!”

Театър Сан Карло - вид откъм Пиаца Плебишито – Неапол

Театър Сан Карло - вид откъм Пиаца Плебишито

Театър Сан Карло – Неапол

Театър Сан Карло отвътре (снимка от интернет; неизвестен автор)

 

** Палацо Реале, т.е. Кралският дворец = 4,5


Тези, които не са влизали в други дворци,  сигурно ще го харесат. Но аз съм виждала и доста по-“дворцовски” 🙂
Така че, ако очаквате да прилича на някой френски или английски дворец, вероятно ще бъдете поразочаровани.

Royal Palace of Naples, Piazza del Plebiscito, 1, 80133 Неапол, Италия
Иначе, той е единият от четирите дворци на кралете Бурбони, управлявали някога Наполи. Другите са: дворецът в Казерта (за него, евентуално, мисля специално да разкажа/покажа в друг пост), дворецът на хълма Каподимонте и, може би най-невзрачният – в Портичи (малко градче, точно в подножието на Везувий) – днес в него се помещава един от факултетите на Неаполския университет.
Вход – 4 евро.

Кралският дворец - вид откъм Виа Сан Карло – Неапол

Кралският дворец - вид откъм Виа Сан Карло

Кралският дворец - главното стълбище – Неапол

Кралският дворец - главното стълбище

Кралският дворец - тронната зала. Неапол

Кралският дворец - тронната зала

Кралският дворец, Неапол

Кралският дворец - част от двореца, гледка от джардини -те 😉 (т.е. от градината отзад в двора)

 

** Кастело Нуово = 4


Той е един от символите на Наполи и е типичен средновековен замък-крепост, пуснат в действие през 1279г.
…Оo, я чуйте малко сега 😉
Преди това столица на кралство Наполи бил Палермо, е-хе, чак в Сицилия, а кралската резиденция тук се разполагала в Кастело Капуано, от който днес е останала само Порта Капуано, която споменах и показах в предния пост.
Та, когато Карло I Анжуйски преместил столицата тук, искал къщата му да е на брега на морето и, нали си имал френска кръв във вените, ами дощяло му се да е и по френска мода. Дошли съответно една свита французки архитекти, огледали терена – па така, па онака, помъдрили малко, стиснали си ръцете с негово величество, и след няколко години: Кралю честити, воала! – екстра замък, като от френска вълшебна приказка 🙂
Да, ама не било писано човекът да си поживее там, щото сицилианците в това време му подпукали една война и потрябвало да върви да се бие с тях.
И така, пат-кют, та чак до 1285г., когато завалията взел, че умрял и на трона се възкачил синът му Карло II. Той заживял в Кастел Нуово и веднага района наоколо се превърнал в център на града Наполи. Естествено, през вековете замъкът бил разширяван, украсяван, посещаван от видни светски и религиозни гости, спретвали си разни събития вътре. Бил също и обграждан и атакуван от нашественици, а към края на 1500-те години кралство Наполи било присъединено към Испания. Замъкът изгубил блясъка си (тц-тц-тц!), заигравайки ролята на обикновена, но важна все още (ее, пак добре!) морска крепост, в която отсядали испанските крале, когато минавали насам да нагледат тая част на господарството си…
Последната по-съществена реставрация била направена през 19 век. А през 20-те години на миналия век Общинската управа на Наполи решава замъкът да бъде признат за исторически паметник. Разчистили неугледните постройки наоколо, оправили пиацата, подредили кое-що вътре…
Днес в Кастел Нуово се помещава Общинския музей на Наполи, който не е кой знае какво, а една-две от залите му са пригодени за временни изложби и културни събития.
Вярно, изглежда внушително, но за мен най-интересното нещо от Кастел Нуово е историята. По-добре не си губете времето вътре, освен, ако го имате много 🙂
Вход – 5 евро.

Кастел Нуово, Неапол

Кастел Нуово - вид откъм Моло Беверело (пътническото пристанище)

Кастел Нуово, Неапол

Кастел Нуово - вид откъм Виа Актон

 

** Галерия Умберто I = 6


Всъщност това е един търговски център от време “оно”, със скъпи бутици, кафенета, ресторант и офиси. Тя е “сестричката” на Галерия Виторио Емануеле в Милано, която също е много красива. Но за тази се смята, че е по-елегантна и по-естетична от миланската.
Тези галерии са били построени, за да стимулират търговията, а също и като символ на прераждането и засилващото се индустриализиране на градовете. Те са, така да се каже, като архитектурен резултат от индустриалната революция в Англия през 19 век, тъй като за техен модел отчасти е бил използван образа на британския Оксфордски музей.
Галерия Умберто е открита през 1890г. по време на управлението на крал Умберто I и е наречена на негово име. Идеята била да се съборят най-горките сгради в района на двореца и театър Сан Карло, и новата постройка да се съчетае с околните “палацо”. Аз, разбира се, съм лаик, но мисля, че са успели идеално.
Галерия Умберто I е една от забележителностите на Наполи, из които моя милост с удоволствие се размотава всеки път 🙂
Харесвам я заради впечатляващата елегантна смес от метал, стъкло, зидария, мрамор и мозайка, и сложния и красив пъзел от ренесансови и барокови елементи. Изобщо, интересна архитектура.
Вход – свободен.

Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I - фасадата откъм Виа Сан Карло, точно срещу театър Сан Карло

Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I – същото място от друг ъгъл и по друго време
Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I

Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I

Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I - мозайки по пода (Стрелец)

Галерия Умберто I, Неапол

Галерия Умберто I - мозайки по пода (Водолей)

 

Да уточня: всички изброени до тук забележителности са буквално скупчени на едно място, в нещо като неправилен трапец с периметър около 1,5 км.
Е, това беше за загрявка 😉
Следва продължение.

автор и снимки Вили

* – Капри и Наполи са точно в краищата на мисления диагонал през Неаполитанския залив
** – негова чест Анджело 😉

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

 

Виж Неапол и… се влюби (1): Информация и съвети 11

Виж Неапол и… се влюби (1): Информация и съвети

Днес, мили деца, Вили ще ни води до … Неапол. Споко, всичко е наред, не ви трябват кърпички или каквото там ползвате 😉 Днес Вили ще ни даде информация и съвети къде-какво-как в Неапол. При това – много разумно 🙂

Приятно четене:

 

Виж Неапол и… се влюби

Информация и съвети

как да се докоснем (евентуално) до тази емоция (1)

Не знам защо българските туристически фирми някак си заобикалят Неапол. Доколкото съм разглеждала туристически оферти (нали съм си любопитна 😉 ) програмата им е през Неапол да минават едва ли не като бърз влак.
Правят им на групичката туристи около час панорамна обиколка с автобус, който дори не е от типа „хоп он, хоп оф“, че да могат хората да си наснимат барем малко по-свестни снимки от открития горен етаж. После (май) ги свалят от автобуса на паркинга пред Моло Беверело (пътническото пристанище), щото той е така, по-голям обществен паркинг в района на Сан Фердинандо. Като бродех из Наполи, виждах разни автобуси там, от които слизаха групи, явно туристи. Та, от там ги помъкват до, има-няма десетина минутки път, театър Сан Карло, Кралския дворец и Пиаца Плебишито, като мимоходом, следейки да не си изгубят групата, хората бързо цъкват и по някоя снимка на Кастел Нуово, който в момента е ограден отвсякъде, понеже заради разширението на метрото  около него е бая разкопано. Апропо, този район е един от най-старите в града, но не е Чентро сторико. Той му е съседен.

Кастел Нуово – Неапол, Италия

Кастел Нуово - На мен не ми е особено красив, но го показвам заради оградата. Чудя се дали метрото минава под кастелото или някакси го заобикаля под земята?

Пиаца Плебишито – Неапол, Италия

Пиаца Плебишито - и тази забележителност не ми е от любимите, но я показвам, за да знаете какво ще видите, ако тръгнете с туристическата фирма. И следващите две забележителности се намират там - в случая се падат зад гърба ми.

Кралски театър Сан Карло – Неапол, Италия

Фасадата на Кралския театър Сан Карло, гледан от входа на Галерия Умберто l - само улицата ги дели.

 

Та, развъртат се горките организирани туристи 20-30 минути на Плебишито, казват им неща, които човек спокойно може да си прочете в интернет или от някой пътеводител, после минават за още 10-15, нека да са 20 минути, из Галерия Умберто.

Галерия Умберто l – Неапол, Италия

Галерия Умберто l - не я показвам за пръв път, но тя ми е от любимите, затова. Не магазините, не ресторанта или кафенетата, харесва ми архитектурата й.

Галерия Умберто l – Неапол, Италия

Галерия Умберто I - Ето малко от тавана на колонадата отвън - не е ли класическо изкуство това?

 

И горе-долу толкова. Хайде пак в автобуса и газ към

Помпей

О, да, някои, за разнообразие, го правят всичкото това в обратен ред.
В Помпей (на бас!) – ту се пържат под слънцето, за да чуят екскурзовода, ту се спъват по калдъръмите, подбягвайки след него…

Помпей – Неапол, Италия

Из останките на древния град. Голяма емоция е да ходиш по тия улици - не само заради историята им... Ми, срам ме е да си кажа колко пъти щях да се пречукам :)

Помпей – Неапол, Италия

Из останките на древния Помпей

Помпей – Неапол, Италия

Ако можеха да говорят тези стени...

 

Ама (евентуално) малко почивка на сянка, глътка кафе или сладолед, или нещо за хапване… тоалетна?
То, хората там са си направили човещината насред руините да спретнат един малък комплекс за посетителите – да отдъхнат, да хапнат нещичко, да се освежат, облекчат… Яяя, без такива глезотии! К’во, да не сте нек’ви американци, французи, англичани? Няма време!
Хубаво, айде 10-15 минути свободно време накрая, вече извън Разкопките, пък кой каквото/ако свари. Ако иска повече, да си се организира сам! А за толкова пари – толкоз.
После обратно към Рим или към ферибота в Бари.

Еемии… може и да не е съвсем-съвсем, нали, точно така, но в общи линии това е положението, за съжаление.
А, да, в някои случаи ги откарват към някой хотел за нощувка, но по правило, някъде извън Неапол.
Всъщност, случва се понякога да се изтърват и да пуснат на хората някой свободен час, евентуално за Археологическия музей. Една колежка миналата година е имала този късмет, но за сметка на отпадане на отиването им до Алберобелло (ее, има за какво да съжалява – то е уникално!).
Та, така – искам да знаете, че освен всичко споменато до тук, в Неапол има още интересно за гледане. По-нататък може да подскажа 😉
Ако пък не си падате по музеи, паркове, дворци или църкви, може да приседнете на някое оживено място, да хапнете една пица-наполетана или да се насладите на студена биричка, или просто едно кафе с парче (много) вкусен италиански сладкиш. И подобен вариант би могъл успешно да ви зареди емоционално. Защото това е Неапол!
…Настаняваш си уморената конфигурация край някоя масичка на тротоара под тентата на някое кафе и хоп – все едно си направо на сцената на някой театър… Истински спектакъл! В реално време, на реално място, в момента, наживо!… Тълпи от хора, хаос, шум, трафик… А декорите – оригинал, от векове… Няма сценарий, няма дубъл… Просто трябва да си отвориш очите и да гледаш, и ушите – да слушаш 🙂 Незнанието на езика няма значение. Даже никакво. Наполетаните непрекъснато размахват ръце докато разговарят, а интонацията и езикът на жестовете са доста разбираеми.
Друг е въпросът, че наполитанските пици и „дольчи“ /сладкиши/ си заслужават, определено! И кафето. И сладоледа. Както и наполитанската кухня изобщо.
Как е, доходи ли ви вече? 😉
Оо, добре. Браво! Айде, за загрявка, един тегел сега

из улиците на Наполи:

 

Неапол, квартал Сан Фердинандо

Съвременни сгради в стария квартал Сан Фердинандо. Забележителности в този квартал са Пиаца Плебишито, Кралския дворец, Галерия Умберто, Театър Сан Карло, Църквата Сан Фердинандо, Кастело Нуово, Фонтана на Нептун...

Неапол, квартал Вомеро

Из квартал Вомеро - това е кварталът по и около хълма, на който се намират Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино. В миналото в него са живеели по-богатите от средната класа. И днес е така. Това е един чист, спокоен и добре уреден жилищен квартал, почти в центъра на Наполи.

Мотопеди – Неапол, Италия

Честа гледка из неаполските улици са десетките паркирани мотопеди. Всъщност не само в Наполи, а въобще в Италия.

Квартал Спаньоли– Неапол, Италия

Из квартал Спаньоли. Най-централен, най-олющен, най-шумен, най-нагъсто населен, най-колоритен, най-уханнен, най-смрадлив, най-шарен, най-екзотичен, най-... най-... най-... И мой най-любим! :)

Квартал Спаньоли– Неапол, Италия

... Спаньоли... Споменавала ли съм преди за улиците от стъпала и гирляндите от ухаещо, току-що простряно пране над тях?... ;)

Риба на пазара – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... А за сергиите с риба насред уличките?...

Пазар – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... Ето я и гарнитурата за рибката от сергията в съседство... 😉 Е, примерен вариант.

Сладкарница – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... Уж не са кой знае какво тия също "улични" сладкиши, а какво ухание се носи около тях... ммм.... ;)

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Един от големите площади на Наполи е Пиаца Данте. До преди 2-3 века се е наричал Largo del Mercatello, т. е. Пазарен площад... Вляво арката със статуята отгоре е Порта Алба. Тя е била главната порта на западната градска стена на средновековен Наполи. Сега, минавайки през Порта Алба, се излиза на уличката Вия Порта Алба, където има книжен пазар, но основно се продават антикварни книги и употребявани учебници, стари пожълтели списания отпреди 30-40-50 години, пощенски картички от началото и средата на миналия век, ученически пособия също такива стари... Абе, интересно е 🙂 Улицата е дълга само стотина метра и излиза на Пиаца Белини, насред която са разкопките на останки от градските стени от 4 в. пр.н.е. В кафенето току до тях предлагат много хубаво капучино :)

църквата Санта Мария ди Монтесанто – Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - църквата Санта Мария ди Монтесанто. Тук се намира гроба на композитора Алесандро Скарлати, автор на музика в стил "наполетански барок".

църквата Санта Катерина а Формиело – Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - църквата Санта Катерина а Формиело. Датира от 1510г. и е част от някогашен манастир на Селестинския орден, който по-късно е минал към Доминиканския. Странното за мен е, че от 19 век я превръщат в нещо като фабрика за вълна. Вътре има стенописи на Луиджи Гарци от 17 век.

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - една от по-широките и дълги улици в историческия център, Вия Толедо.

Порта Капуано, Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Порта Капуано. През 15 век е била една от портите на градските стени и понеже е била най-близо до Кастелo Капуано, името й идва от там. Впоследствие стените рухват, обаче портата се оказва качествена и остава до ден днешен да си стои стабилно и без тях, насред Наполи. Тя е нещо като Триумфалната арка на Наполи ;)

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Една красива реставрирана сграда на Пиаца Енрико де Никола. В противоположния край на пиацата е Порта Капуана.

Пиаца Гарибалди – Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - в момента само част от площада, само където минава трамвайната линия, е действаща, и също още едно тясно платно в срещуположния край досами гарата. Буквално целият площад е разкопан и ограден с висока ограда. Хм, май са се уплашили, че софийското метро ще ги изпревари в темповете, та форсират с всички сили по новата линия на неаполското метро :D

 

Ами, видяхте само една “трошка” от Наполи. Има още и то по-интересно. Още много! А това беше само ей така, пътьом, просто едно “дзак-щрак!”  😉

 

 

Де факто, Неапол е доста известен на света. Не само с Камората. И не с някогашното изригване на Везувий. Нито пък вследствие кризата им с боклука. Просто има какво да се види в Наполи. А най-вече – да се усети.
Чухте ли? Да се усети.

Този град просто се чувства!

Под привидното си неглиже и безметежност, той направо кипи от емоции, от страсти и живот. Неапол има една мноого специфична, своеобразна красота и свой си аромат.
А, да вметна – в момента, т.е. преди броени дни, нямаше разпилян или натрупан боклук нито в Неапол, нито из района… Брааво. Брааво!… както би казал… хм, сетихте се кой*, нали? – Брааво! 😉
Е, оттук нататък за автентичност, а и защото на мен така си ми звучи по-естествено… а и… ми, по-мило някак, аз ще наричам Неапол по-често така, както го наричат италианците:

Наполи

За Наполи италианите знаят, че:

  • е третият по големина град в Италия;
  • е най-големият град в южна Италия;
  • е столица на Кампания;
  • е с мноого богата история;
  • и, (хмм) именно заради богатата си история и културно наследство, които обаче, някак не се натрапват, както в Рим, Венеция и Флоренция, Неапол е един от най-загадъчните, може би, италиански градове.

Вече го знаете и вие 😉
Аз няма да преразказвам историята на Наполи. В интернет, например, има писано. Освен това, по-интересно е човек сам да си четне това-онова и после там, на място да си го види, почувства и осмисли.
Целта ми сега е да подам актуална практична информация за тези, които се тъкмят да си грабнат фотоапарата и да хукнат към Наполи в близко време.

Как се стига до там

Всякак. По суша, въздух или вода – на кой както му е удобно или му харесва.
Но най-бързо е, разбира се, със самолет. Мисля, че миналата година бях мернала някъде из туристически оферти обещание за директен полет до Наполи, но аз самата до този момент не съм попадала, де факто, на такъв.
Моят личен вариант е:
Самолет до Рим (Фиумичино) – Leonardo Express (влака) или Terravision Shuttle (автобуса) до Термини – Влак до Наполи.
Самолетите – най-евтини са полетите на WizzAlR  и Bulgaria Air.
Аз май напоследък започнах да предпочитам Bulgaria Air, защото полетът за Рим е в маалко по-човешко време, в 7:30 сутринта, не в 6 ч. А и за наобратно имат един полет в 14:55, който ми е супер удобен. (Имат и други в удобно време). Освен това на борда ми предлагат пресни вестници, сандвичи, кафе, още разни напитки и вода – включено е в цената на билета.
Съвет:  За тези, които не летят много често или просто все още не са кацали на Фиумичино, но са приели предизвикателството да пътуват самостоятелно, имайте предвид, че това летище е поне два пъти по-голямо и много пъти по-оживено и натоварено от софийското.
Малко лирично отклонение – ще взема да си призная сега едно нещо. Всеки път, когато ще излитам от софийския Терминал 2, му се радвам колко е хубав, съвременен, колко е добре уреден… Е, има сигурно какво още да се пожелае… 😉
Примерно, защо последния път един автомат за кафе на горния етаж не щя и не щя да ми приеме петте лева, да ми върне ресто, както пише, че връща, и да ми налее едно кафенце? Да де, поне не ми ги взе безвъзвратно тия 5лв. – колкото пъти ги пуснах, толкова пъти ми ги върна… Е, знам бе – да, можеше и културно да ида да си взема кафе от барчето в съседство… Ама пък що, за какво е турена тая машинка там?!  Освен това, не само автоматът, и аз мога да съм коза!… Та се заядох – тé от това чудо искам кафе и това си е!… Офф, автомат с характер се оказа – пусна ми кафе, ама след като рових, та рових из дисагите, докато изнамеря точно 2 лв… Еее, що – ми споделям си с вас, нали сте мои хора! 😉
… Та, всеки път, когато на връщане кацам на същия този Терминал 2, той ми изглежда като едно съвременно летищенце от някоя далечна провинция… в Аляска. Не че съм била някога там. Или в западен Китай, примерно. Ми не знам, що така?… Не, не, не ща отговор 😉 (Отговор: летище София е крайна дестинация, без съществен транзитен трафик. За да бъде едно летище голямо, то трябва да е и транзитно. Неофициален слух: летище София е на предела на възможностите си като трафик, а ТАБСО е всичко друго, но не и генератор на транзитен трафик– бел.Ст.)

Летище София - Терминал 2

Летище София - Терминал 2, заминаващи полети... Маалее, направо игла да хвърлиш... и няма къде да падне (от народ) :D

Летище София - Терминал 2

Летище София - Терминал 2... и от друг ъгъл - еемии...

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - Терминал 3 - гледано от горния етаж, близо до Тераца Рома, където е по-спокойно от навалица.

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - отвън, гледка от въздушния тунел при Терминал 3 (Ама не знам дали точно "въздушен тунел" се казват онези огромни тръби? тунели? надлези? или мостове?" с движещи се пътеки в тях, над ей това, което се вижда тук на снимката.)

 

Значи, мисля, че би било добре да имате предвид 20-30 мин. повече време на разположение, когато ще кацате, и 1 час повече време от принципно изискваното, когато ще излитате за пръв път от Фиумичино, колкото и оправни да си мислите, че сте.
Ако пък много бързо се справите с ориентирането и чекирането – о, спокойно, няма да скучаете никак – има достатъчно магазини, заведения, забавления и интернет. Просто няма да усетите как ще мине времето.

И значи излитаме, фърчим час и нещо със смесени чувства – животец мил, нали… и свят, 7-8 хиляди метра отдолу, толкова прекрасен :)…

Макарска, Хърватия от въздуха

Този път късметът е с мен - идеално място до прозореца, идеално време... Градчето долу е Макарска в Хърватска.

Апенините от самолет

Вече сме над Апенините

 

И, оооп – пилотът решава да почерпи за смелостта ни като прави плааавен завой край езерото Брачано… Уааа…

 

езеро Брачано, Италия

Езерото Брачано и градчето Ангуилара Сабация

 

След минутки

кацаме на Фиумичино

Бенвенути! /добре дошли/  Вземаме си багажа и вървим нататък.

 

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - Терминал 3

 

Съвет: ако успеете да си поберете най-необходимото само в един ръчен багаж, в следващите (примерно 3-5) дни може и да ви писне да ходите все в едни и същи 2-3 ката дрехи, но пък определено ще ви бъде навсякъде по-бързо, по-леко и по-удобно. Естествено, при по-дълъг престой няма как без куфар.

От летище Леонардо да Винчи, на което казват просто „Фиумичино“, защото е разположено край това градче, до Вечния Рим се стига на кон……   😀
… Майтап бе, Уили! – С влак, автобус или кола/такси. Пък и пеша, колко са 25-30 км! 😉
= Ако те чака някой италиано с кола – без коментар 😉
= Такси – о, веднага го отсвирвам таксито, защото цената му може да излезе по-висока от тази на самолетния ми билет.

= Leonardo Express
Тръгва на всеки 30мин. и спира право на Термини, никъде другаде. От Термини първият влак заминава сутрин в 5:52, а от Фиумичино в 6:38ч. Последните са съответно в 22:52 и 23:38ч.
** Билетът (14 евро в една посока) от/до летището, ако се купи он лайн, важи до 90 мин. след тръгването на избрания влак, т.е. правете си сметка на времето.
** Билетът може да се купи и от каса на гарата, от билетни автомати или туристически офиси, но трябва да се маркира преди качване във влака.
Ако нещо не успявате да се ориентирате по табелите, спокойно – ако няма служител наблизо (личат си по дрехите), просто питайте хората наоколо. Любезни са, каквото знаят – казват, показват, усмихват се дружелюбно. Повечето.

= Terravision Shuttle (автобусът, който отива право в центъра на Рим)
Автобусите са на около 30-40 мин. (имат някаква зависимост от самолетния трафик), пътуват около 55 мин. Тръгват от пред терминал 3 (а точно там кацат/излитат и самолетите от/за София, това е Шенгенският терминал), на бус-паркинг №3 – има табели, стрелки – споко.
Само една спирка прави на центъра на града Фиумично и после право на Термини (ударението е на „е“).  На Термини автобусът спира/тръгва отвън до гарата. Като застанете с лице към централния вход, спирката е на улицата, която върви отляво на Термини, на 5-10м от страничния вход/изход, до Terracafe. На табелата пише Terravision.
** Билетът (4 евро в една посока) може да се купи он лайн, но и на летището/гарата има билетни автомати.
Съвет: ако искате да минете по-евтинко, по-добре си вземете билета предварително онлайн, за да ви е сигурно, иначе, ако авобусът вече е пълен, ще трябва да вземете влака, или да чакате следващ, а това си е чисто губене на време, при положение, че сте в страната за броени дни.
Разписание:

http://www.terravision.eu/pdf/fiumicino_timetable.pdf

 

гара Термини, Рим
Термини, някъде вътре… всъщност тези опашки (вляво на снимката) са пред билетните каси.
гара Термини, Рим
Ето го и моят красавец, дето лети с над 300 км в час 😉

 

Хмм… да кривнем ли леко от пътя си сега и да се гмурнем за няколко секунди с 4-5 кадъра из Рим?…

Айде!  😉

Меркати ди Траяно, Рим

Меркати ди Траяно, т.е. древноримският МОЛ на император Траян ;)

Улица в Рим

Една от римските улички, която може да те заведе до фонтана Ди Треви

Рим, Италия

Някой може би ще каже, че е тъпо да снимаш покриви... Еее, ама не са ли хубави тия римски покриви? И какво ли се случва под тях? ;)

Пиаца Испания – Рим, Италия

А Пиаца Испания е от любимите ми...

Испанските стъпала на площад Испания – Рим, Италия

...и Испанските стълби също. Желано място за модни ревюта, кадри от романтични филми, любовни срещи, туристически възторзи... Как да не го снимаш отново? ;)

 

Мдаа… Мисля, че и по-НЕзабележителностите си имат своето очарование. Знам, знам – Испанските стълби са от известните, но с тия китки и насядали кефещи се хора – не ми даде сърце да не ги споделя  😉

 

И така, вече сме на последната отсечка към Наполи.

Мисля, че има и автобуси от Рим за Наполи, но не съм пробвала този вариант, а само с влак и кола.
Влаковете за Наполи тръгват на всеки 10-20 минути от същата гара Термини (това е тяхната Централна гара).
Три вида са:

  • Евростар; цена 45 евро за 2-ра класа (1-ва е 58 евро), пътува 1 час и 6-7мин., спира директно на Наполи чентрале.
  • Обикновен бърз влак; цена 22 евро, пътува 2 часа и 10-15мин.
  • Някакъв по-бавен, на регионална жп компания, цена 10 евро и нещо (хм, 10,80 ли ми се видя някъде?), пътува около 3 часа и нещо.

По стечение на обстоятелствата обаче, аз имам впечатление само от Евростар. Три пъти съм го ползвала и съм определено доволна. Бих казала, по-комфортен е от самолета дори. На монитора (съм гледала как) скоростта стига до над 300км/ч.
Обаче веднъж се случих във вагон, пълен с голяма японска група и само още 2-3 европеидни души като мен, та в един момент се почувствах почти като да съм в страната на изгряващото слънце  😉   Ей, нямах идея колко шумни могат да бъдат японците!… Сдържани били, малко говорели, много-много не се смеели силно на глас – тинтири-минтири! Изобщо не е вярно – за един час почти вдигнаха влака на главите си! Нее, не бяха тийнеджъри, а от 25 до 75 годишни, нормални си хора.

Билетите за влака


Могат да се купят от касите, от билетните автомати или по интернет.
НО! На касите в Рим и Наполи все има страшно много хора, особено чуждестранни туристи, и опашката върви доста бавно. На билетните автомати има меню и на английски, но все пак, ако смятате, че може да не се справите, по-добре помолете някой местен, който в момента си купува билет, да ви помогне. По правило не отказват помощ. Билетите могат да се купят с пари в брой или с кредитна карта, както на касите, така и на автоматите.
Внимавайте на автоматите за колко часа ще си вземете билета. А ако купувате, примерно, билети за двама души, от процепа ще ви падне един билет с цената и местата за двамата. Така че, ако искате два отделни билета, трябва да ги купите последователно. И в двата случая няма гаранция, че местата ви ще са едно до друго.
Съвет:  Термини в Рим, както и Наполи чентрале, са доста големи гари (за нашите представи) на по няколко нива, заради метрото и крайградските влакове. Имат много перони, дали не бяха и към 30? Освен това има и „челни“, и не знам си още какви. Затова, когато сте там за пръв път, задължително бъдете един час по-рано от часа, в който смятате да пътувате. А щом си купите билета, не се размотавайте да зяпате из гарата, а вървете първо да си намерите перона и влака… Сега, като се замисля, май за Наполи все на девети-десети перон ми е бил евростар-а. Но не знам дали това са „неговите си“ перони.

Принципно за влаковете на Термини-Рим и Наполи-чентрале:

Над всеки перон има информационна табела, която своевременно се актуализира. Ако си вземате билет от каса, попитайте касиера дали трябва да си маркирате билета преди качване или ще има кондуктор. Ако го купите от автомат, попитайте на информацията, която по правило е до касите. Там също обикновено има опашка. Ако трябва да си маркирате билета преди да се качите, предвидете си няколко минути и за това, защото може да се окаже, че някой от автоматите на съответния перон не работи, а на другия просто не му хващате цаката как става, наоколо има чакащи хора, чувствате се неудобно. Имах подобен случай на един челен коловоз на Наполи чентрале. Автоматчетата за компостиране са жълти на цвят и са поставени до пероните. (На малките провинциални гари тези апаратчета обикновено са монтирани на стената или на стойка до изхода към пероните.)

Малка хитринка от личен опит:

Евростар Рим-Наполи пътува с по над 10-12 вагона, които сякаш са и малко по-дълги от нашенските. И, за моя искрена изненада, всеки път са пълни. Последния път се случих във вагон 9. И като наближихме Наполи, (за пореден път го виждам това) от още по-назад някои хора започнаха да се придвижват през вагоните напред. Този път се подвоумих по-малко, пък и аз станах, и тръгнах след тях. Та така до началото на втори вагон, защото напред вече всичко беше в една плътна опашка. И браво! – в момента, в който слязох на Наполи чентрале, се оказах доста по-близо до изхода. А зад мен по перона от влака се заформи малко като рехава манифестация, която настъпваше към изхода на гарата. Та, понеже там е една постоянна тарапана, този „номер“ на често пътуващите, очевидно има смисъл.

Влак Евростар, Италия

Евростар отвътре - Я да видим защо стават и отиват напред тия хора? ;)

Централната гара на Неапол

Крайната ни цел - Наполи чентрале

 

Слизаме благополучно на Наполи чентрале.  Бенвенути а Наполи!  😉

Следва.

кой* – любимецът ни Анджело, разбира се  😉

кратък речник:

гара = стационе
ако обичате, може ли? (разрешение да мина, примерно) = пермессо
моля = пер фаворе
добре = ва бене; о’кей
извинете = спяченте; скуза
извинете (ме) = ми скузи
съжалявам = скузи
не разбирам = нон каписко
разбирате ли? = капире?
къде = дове
кога = куандо
колко = куанто
как = коме
защо, защото = перке
къде е тоалетната? = дове соно ла тойлетте?
в колко часа? = а ке ора?
колко струва билета? = куандо коста иль бильетто?
един/два билет до… =  ун/дуе бильетто/ти пер…
може ли да ми кажете = ми пуой дире
вход = ингрессо
изход = ушита
билетни автомати = бильетиере аутоматичи
информация = информациони
парѝ = солди
багаж = багальи
перон = бинарио платформ (или само бинарио)
заминава = партенца
пристига = арива
влака за… = трено пер…
сега; веднага = ора
сега ли? = ора?
тази сутрин = куеста матина; стамани
утре сутрин = домани маттина; доматтина
днес = оджи
следобед = помериджо
вечер = сера
довечера = стасера
утре вечер = домани сера
утре = домани
в други ден = а допо домани
Аз не говоря италиански = Йо нон парло италиано
Извинете, говорите ли английски? = Ми скузи, лей парла инглезе?

Автор и снимки Вили

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!

Истанбул: Уикенд сред лалетата (4): Ортакьой и Фенербахче 7

Истанбул: Уикенд сред лалетата (4): Ортакьой и Фенербахче

Днес ще завършим с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после серазхождахме из Гюлхане и Фенер, бяхме в Ташхан, а днес ще отидем до Фенербахче в азиатската част на града

 

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част четвърта

Ортакьой и Фенербахче

 

 

Нов ден, нов късмет. Събота.
Хм, днес времето нещо се мръщи. А вчера какъв хубав ден беше!
Хващаме трамвая и право на Кабаташ.
Оттам с автобус 23Е до

Йълдъз парк

(след 3-4 спирки). Слизаме на спирката след най-скъпарския може би хотел на Истанбул, “Чираан палас Кемпински”, точно на брега на Босфора е. И май баш там щеше да е сватбата на Нихал и Бехлюл едно време (от “Забранения плод”), ама нали (кучката) Бихтер обърка работата, та – язък  😉
И тъкмо тръгваме по една алея из парка, почва да прикапва… След минутки заръсва ситно. В продължение на 20-тина минути ту ръси, ту спира. Чудим се какво да правим. За съжаление не разполагаме с много време (нали сме само за уикенда), та да се приберем в хотела и да изчакаме време без дъжд, а и сме на едно такова място в момента, че –  ни напред, ни назад. А най ни е яд, че и двамата си носим чадъри, но да ни пита човек защо ги оставихме в хотела!

(Гореща препоръка от редакцията: когато сте в Истанбул, носете си дрехи като за дъжд и чадъри. В България много често не съобразяваме, че Истнабул е град не само на два континента, но и град на две морета, съответно климатът е много по-влажен от този, който очакваме за южен град – бел.Ст.)

Е, нали сме оптимисти, се надяваме, въпреки че небето е изцяло сиво, да е “на облак” все пак. Дано само много силно не завали. Дано, дано, ама надали (както се казва в един виц 😉
А в парка няма никой. Да бе! Коскоджа ми ти парк, а не срещаме никой. Никой! Само двамата охранители, дето бяха на входа му долу (паркът е разположен на хълм)… Ее, птички, катерички, свраки… и ние двамата шантавци!
Този парк датира още от времето на Турската империя. Тогава той е бил парк на двореца Йълдъз. Сега е един от най-големите и най-зелени паркове на Истанбул. Т.е. има къде да се ходи из него, но…
Но сега вали… Е, под дърветата, под дърветата, по едно време стигаме до езерото. И тук вече на дъжда съвсем му дойде музата. Разбира се, още щом прикапа, сложих предпазителя на обектива на фотоапарата и го поувих с едно найлоново пликче… Щото няма сила, която да ме откаже да снимам този парк и тия прекрасни лалета! 🙂

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Лалета – Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

 

Анджело вече не на шега почва да ми се ядосва и ме дърпа силово да влезем в ей онова там кафе (кафе е явно) край езерото. Кара ми се даже, щяла съм да настина и не знам си още к’во – ма, едно черно бъдеще взе да ми вещаее… Оф, знам, че е прав, ама…
– Добре де, добре, айде да влезем за малко, тъкмо да им посетя и кенефа – кандисвам.
Ауу… и гледам аз едни две мокри кокошки в огледалото във фоайето! Т.е. мокър петел и мокра кокошка – вода се стича от нас, косите ни залепнали, краката ни са на път да зажвакат, бе направо сякаш тъкмо сме минали с дрехите под душа! Вир-вода!
Ауу… пък то едно гъзарско кафе-ресторант се оказва.
Вземам някаква листовка, чета: “Чадър Кьошк е бивш мини-дворец, построен по времето на султан Абдулазиз (еди-кои си години). Понастоящем е кафе-ресторант. В салона или на терасата се сервират топли и студени напитки, сладкиши, закуски, леки ястия. Ние с удоволствие ще се погрижим за вас. Добре дошли!”
Ееми, мерси… ташекюр едерим! Ще видим.
Такаа… Оглеждам… маалее… едни бели-златни орнаменти, едни врътки малко нещо кат’ барокови, едно тежкарско старовремско обзавеждане… леелее… жив лукс амаа… То едни дантели, едни плюшове, картини и стауетки, диванчета, масички, екзотични китки… една блага нежна музика тече полека отнякъде – не’ам думи…
Тé сега, мисля си (Ганка Балканска 😉 ), както съм вир-вода, и да взема да се паркирам на онова розовото диванче… или на някой от тия скъпи тапицирани столове, стил Людвиг некой си или бог знае какъв… И глей к’во става после… 😉 Ми, к’во, направо Анджи да го плаща и да си го товари на самолета към Наполи после, то за друго нема да става  😀
И насред, значи, тая красива идилия вътре, няколко розовки белокоси англоезични, съоръжени с ножове и вилици в ръце, закусват изтънчено. И тихинко, по аристократично му си бъбрят – чува се само едно леко такова, като коо-ко-ко-ко-коо-ко… 😉
А, и едно арабско семейство с три ситни дечица, щъкащи в единия ъгъл. Мъжът, еее… к’ъв мъж бее… ма определено е красавец (брех, какви чудеса се раждали в пустинята бе!) ъммм… (хий, Анджи да не чуе!)… Обаче, тоя такъв омотан в снежно бял чаршаф и една кърпа на квадратчета на главата му. Ама същински шейх, бе! Пък жената му… ееми като шейхица – а и тя хубавка, слабичка, че и с непокрито лице. Иначе зачохлена отвсякъде де… ама е в тъмно синьо и с разни златни нишки – мноого елегантна. Не е като пингвин (в черно).
… И, оппаа – всички като ни видяха и стана тя… една емоция им вкарахме, значи… л’ьоките /очите/ им изпопадаха в чиниите… и  децата на шейха току замряха, бе направо им блокирахме захранването 🙂
Цъф – един господин, шеф-салон или каквото е там, пристига отнякъде. Анджи почва да си приказва тихичко с него нещо и, ама буквално след три минутки, отнякъде пристига едно такси, товарим се и право в хотела… К’во ли стана с ония хора там?

Сега, ако не знаете как да си просушите набързо обувките при нужда, Анджи на драго сърце споделя своя опит: сешоара, значи, на макс, и за 5-10 минутки патъците са готови за обуване. Същото прави и с якето си.
(Аз пък със сешоар за няколко минутки мога да си изсуша праните чорапи и гащи при нужда.)
В случая обаче, си нося резервни обувки и чифт летни дънки, така че съм много лесна и не се налага да се изчакваме с Анджи за сешоара.

Е, след половин час някъде, правим нов старт.
Навън още леко капе, но този път сме с чадъри. Освен това, не се противопоставям и едно такси ни откарва до района на джамията

Ортакьой

 

Ортакьой, Истанбул

Из Ортакьой

Ортакьой, Истанбул

Из Ортакьой

Мостът на Босфора, Истанбул

Мостът Боазичи - той по-дългият мост над Босфора

 

Офф, ама късмет – и тази джамия е в ремонт и не можем да влезем вътре. А тя е единствената барокова джамия в Истанбул… Ееми, друг път.
Аз съм много доволна, впрочем, защото за пореден (5-6 или 7-ти) път вече, Анджи ми казва за нещо, което искаме да видим, но по някаква причина сега не можем: Няма проблем, мия белла, пак ще дойдем, за повече дни, тогава ще го видим 🙂
Сега правя няколко снимки, разбира се и на фона на моста Боазичи, и следващата ни цел е Кадъкьой, защото там има няколко парка. И да видим какво ще успеем да видим там.
Отиваме с автобус 23Е до Бешикташ, откъдето хващаме ферито до квартал

Кадъкьой

на азиатския бряг. Пътуваме към 35-40 минути – ей, то направо си е половин круиз по Босфора! 🙂 За два кинта само!

Босфорът – Истанбул, Турция

Гледки край Босфора

Босфорът – Истанбул, Турция

Гледки край Босфора... (на снимката се вижда и офисът на фирмата, за която има честта да работи редкацията в свободното си от пътеписи време 😉 – бел.Ст.)

 

Къз Кулеси (Девичата кула) – Босфорът, Истанбул

...и насред Босфора - Къз Кулеси, т.е. Девичата кула (днес - шикозен ресторант – бел.Ст.)

Св.София и Синята джамия, Истанбул

Гледки край Босфора - Св.София и Синята джамия

Планирала съм целия следобед да сме тук някъде. А междувременно спря да вали. Е, сега, ако се разкарат и облаците, ще стане идеално. Анджело ме успокоява – щом сега си носим чадърите, със сигурност ще грейне слънце. И след малко точно така става.
Слизаме от ферито и се потапяме в азиатската атмосфера на Истанбул. Народ, народ, народ… къде са тръгнали тия хора?
Анджи разсъждава: Ами, всяка сутрин човек на Аллах ги буди в 5 ч. от минаретата. И като се разсънят след това, какво да правят хората под завивките, докато дойде време да стават за работа? Секс! А сексът прави деца. Е, как няма да са 20 милиона тогава?! 😉

 

 

 

Истанбул – азиатска част

И в азиатския Истанбул всички пресичат на червено!

Бик – Кадъкьой, Истанбул

Този бик е една от забележителностите на Кадъкьой

Докато си обмислях програмата на пътешествието, понеже нямам карта на азиатските квартали на Истанбул, а времето ни е ограничено, си преснех няколко файла от Гугъл Земя. По-точно квартал Кадъкьой – разпарчетосан на четири файла, достатъчно увеличен, т.е. приближен, така че да се четат имената на улиците и да се виждат иконките за големи магазини, джамии, заведения за хранене, спирки на градския транспорт, ж.п. гарите на крайградските влакове. Нещо повече, измерих някои разстояния и си ги фиксирах, с цел максимално бързо и лесно ориентиране.
Та, движейки се според тази ми 4-файлова цветна и информативна “карта”, с Анджело минаваме по улици и булеварди, разхождаме се покрай брега на морето, кефим се на многото яхти в яхтеното пристанище, после пием чай с тортичка на терасата на кафе Романтика на брега на морето в парка

Фенербахче

 

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой - насреща е стадиона Фенербахче (май им е най-големия)

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой - каналът Курбалъ дере

Кафе Романтика – Кадъкьой, Истанбул

Кафе Романтика отвътре. Ние бяхме на терасата отвън. Инфо: кафе 6-7,5 лири, чай - 4 лири, торта 8-13 лири

Яхтеното пристанище в Кадъкьой, Истанбул

Част от яхтеното пристанище в Кадъкьой

 

После се разхождаме из парка, седим тук-там, снимаме, коментираме булките, котките и децата. Невероятно, но факт – този парк е пълен с цветя, свраки, котки, малки деца и булки, които си правят сватбените фотосесии в момента 🙂

 

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

 

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче - една от булките

В началото на парка има някаква административна сграда, ако правилно съм разчела, на футболен клуб Фенербахче, и там на една табела пише каквото пише, а също и, че паркът се поддържа от този футболен клуб. Е, предполагам, че не ходят да копаят и садят китки, а поддръжката е финансова. Но е много добре поддържан парк. Както всичко тук, май.
За съжаление времето неумолимо тече и трябва да се ориентираме към пристанището за ферибота, а парковете Гьозтепе и Йозгюрлюк ще ги оставим за друг път.
– Дори следващият път може направо да се настаним в хотел в азиатския Истанбул. – казва Анджи…

Хмм… о, как само ми гали ушите тази му идея, охаа  😉
В края на яхтеното пристанище и началото на парка, оказва се, има автобусна спирка. Решаваме да не се връщаме пеш, че е доста път. Опитваме се да разберем от чакащите за къде отива указаният номер автобус, но както и друг път ми се е случвало, в азиатския Истанбул трудно се срещат хора, говорещи английски. А в случая няма никой. Всички се опитват да ни помогнат, но връзката не става – може би ни разбират какво питаме, защото “Кадъкьой порт?… фери?… ферибот ту Еминюню, Каракьой, Бешикташ?” – би трябвало да го разбират, нали? Казват ни нещо, но на турски, а аз знам само отделни думи, но безкрайно недостатъчни за елементарен разговор. Анджело пък – хич.
И започваме да се оглеждаме за такси. Ама не идва такси, идва автобус – F2, мисля беше.
И изведнъж едва ли не всички (поне 15 души), започват да ни викат и подканят да се качваме. Ами качваме се. Не знам защо, но си мисля, че би трябвало да върви общо взето покрай брега.
А-ха! Маалее, като се юрна оня ми ти автобус към вътрешността, като тръгна из едни блокове, по едни улици, по едни булеварди… Пък то едни хубави кооперации, едни чисти улици, зелено, цветно… ама не мога да снимам, защото се оглеждаме като извънземни с Анджи.
Един мустакат млад мъж от време на време ни успокоява с някоя дума, усмивки и жест, все едно: има време, в правилна посока сте. Ама, пусто, като не му разбираме какво ни говори? Само кимам, Анджи му мърмори “ва бене, си, бене”, пък към мен гледа с физиономия, гласяща “к’во става бе, къде сме?”
Хеле, след 10 или 12-13(?) спирки, виждам нещо познато – минаваме край гарата Къзълтопрак (на крайградските влакове), а малко след това покрай стадиона Фенербахче и по булеварда надолу (тук вече ми е познато) автобусът се спуска и ни стоварва току на ферибота. Отдъхваме си 🙂
Е да, ама още е светло, и решаваме да се поразходим в близост да пристанището, има и един пазар там, малко по-нагоре. Натам-насам из пазара, айде едно кило баклава (щото нали почти ометохме едната кутия в хотела) и едно кило кисело мляко от един супермаркет, че аз пък много го харесвам турското “каймаклъ” кисело мляко.
И шляейки се из уличките край пазара, на едно място ни замирисва на манджичкаа… А е вече към 18ч.
– Гладна ли си, Вили?
– Бе, май не съм още…
Анджи вика: И аз не съм още, ама мирише вкусно. Да хапнем ли, нищо, че изглежда много обикновено?
Е, що пък не? И влизаме. А то не знам какво е – малко домашно ресторантче ли, закусвалня някаква ли – спуснаха се двама да ни обясняват коя манджа каква е, слагат ни в чиниите, носят ни таблите, къде искате да седнете? Ами горе искам – на два етажа е. Носят ни яденето горе. Е, не знам какво ядохме, пилешка манджа някаква беше, но си облизахме пръстите!

 

Турска кухня

По приницп Анджи маа люто като за световно... та затова турският лют пипер му идва таман по вкус 😉 Секунди след снимката ни донесоха и бирите. А моят десерт ми се опря малко, та се наложи Анджело да се напъне да помогне :)

И, нова сорпреза за Анджело – накрая ни донесоха и по един безплатен чай 😉 Цялата сметка ни излезе 28 лири – две манджи, два десерта, две бири.
Инфо:
В доста от малките частни ресторантчета в Истанбул и Турция въобще, хлябът, водата и чаят накрая на храненето, са безплатни. (много често безплатни са също така и кафето и чая накрая – бел.Ст.)

Отново утрепани от ходене и емоции, че и с натежали тумбаци, се качваме на ферибота и благополучно се прибираме в хотела по прилично време. Ама нямаме сили да се качим до терасата, един етаж по-горе, на питие и нощна гледка. Мислехме си го, ама ще е друг път.
Анджи си оправя чантата, че утре заминава рано-рано. Пък аз ще си доспя два-три часа след това и после ще кажа: Чао Истанбул! Обичам те, повече от всякога хем. И пак ще дойда… Не бе – ще дойдем! 😉
Край.

И още малко китки:

Лалета – Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Истанбул, Турция

Някъде из улиците на Истанбул

Синята джамия, Истанбул

Пред Синята джамия

Лалета, Истанбул

В парка край джамията Фатих

Лалета, Истанбул

В парка край джамията Шехзаде

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Край

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  ;)

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night 9

Истанбул: Уикенд сред лалетата (3): Ташхан и Istanbul by night

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после се разходжхаме из Гюлхане и Фенер, а днес ще отидем до един от изворите на турските сериали в Ташхан 

 

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част трета

Ташхан и Istanbul by night

 

 

След пет минутки сме пред

Ташхан

На входа Анджи се вторачва в надписа: Сторико антико базар, е? – Кимвам.

Пред входа на Ташхан, Истанбул

Пред входа на Ташхан

Влизаме, движим се по един дълъг и по-скоро мрачен коридор с магазинчета. Той се заглежда, спира при някои манекени край стените, мърмори: хмм… меркато векио, страчи модерни… /стар пазар, парцали модерни /

Ташхан, Истанбул

В Ташхан

– Хайде бе, дарлинг, няма да правим шопинг. Върви!
Излизаме във вътрешния двор и Анджи изведнъж се заковава, събира вежди, развърта се, оглежда, и обявява: Това ми е познато!
– Ха! И откъде, моля? – Вдига рамене.

 

Ташхан, Истанбул

Ташхан - дворът с фонтанчето

Цъквам две-три снимки и му разправям, че от това тук място имаше кадри в първия турски сериал, който гледах по телевизията преди няколко години, и че всичко много ме беше впечатлило тогава. Той изведнъж изстрелва: Е джусто! Шехеразаде! Ле милле е уна нотте е титоло! /точно! “1001 нощ” е заглавието/
Зяпвам от изненада: Амаа… ти откъде знаеш, бе?!
Е, оказва се, че филмът е имал много голям успех и в Италия преди две години. А по италианската Мега Тв с още по-огромен успех после (май и в момента) вървели “Забраненият плод” и “Любов и наказание”.

Sakızağacı Mh., Taşhan Cd, 34142 Bakırköy/Истанбул, Турция
Пък Анджело запомнил двора с фонтанчето в Ташхан (но не знаел, че така се казва), защото като бил веднъж при майка си в Салерно и ще-не ще, изгледал цяла една серия, докато вечеряли, като през цялото време току подпитвал: тази красавица сега коя е; а този кой е – лош ли е или е от добрите; ама този защо се държи така с хубавата жена; ами тази коя е; а за какво изобщо става дума… е, мамма, е? … И по някое време мамма за малко щяла да го набие, задето с бърборенето си й пречел на съпреживяването 😀
– Ама, ооо, толкова много серии, абсурд да гледам толкова дълъг филм, абсурд! – казва.
Та, точно в тази серия, която бил гледал, имало кадри от магазина в Ташхан.
А всъщност, когато Анджи ме попита одеве дали ще го заведа да гледа “бели денс”, ми мина през ума да го доведа в Ташхан – хем да вечеряме, хем да изгледаме и програмата, “две в едно”, демек.
И ето ни в ресторанта: Буюрум.. буюрум! /заповядайте/
Обаче, първо, неясно защо, но нещо не ни допада в обстановката, и второ, точно тия танци започвали чак към 23 ч. – така казва един сервитьор. Ее, сорри, късно ни идва, значи отиваме другаде.
На излизане пак минаваме по онзи тъмен коридор, но на едно място Анджело мерва подаръка, който си е пожелала щерка му – истинско турско шалче – ярко червено с блестящи дрънкулки по него – за танцуване на бели денс (ориенталски танци).
Аз също го одобрявам – познавам Аличе и мисля, че ще й отива този цвят. И, зор да купи и на мен – застава до мен, снижава глас:
– Айде де, дай да видя как ти стои, мия кара – почва да ми връзва едно черно със “златни” дрънкалки по него – Виж, турчинът казва, щял да ни направи отстъпка, ако вземем две. Ооо, гледай, гледай.. белло, си, белло… супер, супер… хайде да ти го взема, а? Той казва, за две – намаление!
– Ееми, вземи си и на теб едно тогава бе!… И ще ми врътнеш после един танц – гаднярски се хиля насреща му.
– Ще ти врътна, ще ти врътна… ах, само да се върнем веднъж в хотела… – обещава заканително аморето 😉

Малко по-натам по пътя ни, това е

вече в квартал Лалели,

си харесваме един не голям ресторант и решаваме тук да се гощаваме.
Избираме си печена риба и зелена салата. В добавка и някакъв подлютен сос, който много добре си пасва с рибите. И, разбира се, “Ефес”. Когато съм в Турция, винаги предпочитам тази бира. И на Анджи му харесва, та с две бири си полива рибата 😉
Сервитьорчето е бърборливо, ултра любезно и много любопитно момче – откъде сме, за колко време сме тук, какво видяхме, какво още искаме да видим, в кой хотел сме отседнали, харесва ли ни хотела, а Истанбул харесва ли ни и т.н…
Охоо, “номера” от сутринта в парка – само че това момче е студент, вечер работи по няколко часа в ресторанта и не пропуска случай да си упражнява английския 🙂
Наядени, напити и доволно уморени сме.
А какво правят нормалните хора при това положение? Отиват си в хотела и лягат да спят, нали? Мдаа… А ние?
Ми и ние… мислим така  😉
Ама така ни е размързяло, та две не виждаме. На две спирки сме от хотела, но… Анджи вдига ръка на едно такси. Подскачам край него да му дърпам ръката: Стига бе, за две спирки! Ще вземе да ни врътка из сокаците сега… Ей го трамвая, давай на него.
Е, то и таксито се оказва заето.
Качваме се на трамвая, че и сядаме на една седалка. Анджи се озърта напред-назад и си спомня, как от години не се е возил толкова много на трамвай – цели два пъти днес! – все с маккина ходи /с кола/, а куесто е нон еколоджикал – размахва назидателно пръст… /не било екологично/
И, както си маа ръце, докато ми се обяснява, а аз му следя мъдрата мисъл, си изпускаме спиркатаа…
Светвам се чак след Гюлхане, че сме я пропуснали. Скачам, но Анджи много го мързи явно: Еее… ва бене – вика, дърпа ме – стой де, чакай.. Дай да се повозим още, тогава. Ще идем до края и ще се върнем. Далече ли е?
– Еемии… зависи дали е до Кабаташ или само до Еминюню, не погледнах какво пише на табелата му.

Излезе, че е до Еминюню. (Кабаташ е по-далечната последна спирка)
Е, айде пък да слезем, да се разходим леко по

моста Галата

и да позяпаме рибарите какво хващат. О’кей, става.
Докато пресичаме пътя, виждаме как в това време тъкмо едно корабче се гласи да спре до кея. Споглеждаме се (ах, как се разбираме без думи понякога!) – на деесно(!) и майната му на моста – бързо вадя картата от джоба: пиу-пиу.. пиу-пиу – маркираме се и айде на корабчето. До Юскюдар било. Ееми хубаво, до там ще идем (към 20 мин. се пътува)
И, естествено, като всички чужденци и ние се качваме горе, на откритата палуба – да се насладим на вечерен Истанбул.

Мост Галата и кула Галата, Истанбул

Мостът Галата и кула Галата

кула Галата, Истанбул

Кула Галата, докарана по-наблизичко ;)

Мостът на Босфора, Истанбул

Мостът Боазичи (Босфорският мост) над Босфора

Йени джамия и Сюлеймания, Истанбул

Отпред е Йени джами, вдясно е джамията Сюлеймание

Да, ама се оказва, че това бил последен курс и – айде, веднага наобратно с корабчето! Дори не слизаме от него.
Както си зяпаме у тъмното към светлините по брега, изведнъж се сещам: Хийй… Анджи, баклавите! Забравихме ги в онзи ресторант!
Аууу… Да се върнем ли да си ги търсим, да не се ли връщаме… струва ли си… Анджело решава да ги зарежем – да му е сладко, на който ги яде, пък утре ще си купим нови, даже ще са по-пресни, вика. Ааайде сега, 27 евро къде не отишли, все едно за такси съм ги дал, казва (А ние, като не видели, бяхме купили 3 кила баклави от един магазин във Фатих – едно кило за мен и две за него – да почерпи родата в Наполи) 🙂

…Бе, аз така бързо не бих се отказала да си търся баклавата, ама… нали той ги плати, та както каже.

Заключава: Ее, хайде, хайде, давай да се прибираме и да си лягаме най-после, че утре нали пак ще ми вадиш душата цял ден по улиците 😉

Влизаме в хотела,

минавайки покрай рецепцията, аз кимвам на дежурния, Анджи му махва с ръка и “чао, коме?” /здрасти, как е/, при което онзи се провиква: Моменто, синьор, ун моменто!
Анджи се връща към рецепцията, “е коза е проблема?”, а в това време човекът вади от един шкаф нашата торба с трите кутии баклави: Ваши са, нали?
Хаа-хааа! – Можете да си представите изумлението и на двама ни, нали? 🙂
В стаята Анджи още се чуди на чудодейното пристигане на баклавите. Ами да, благодарение на ученолюбивото и любопитно сервитьорче от ресторанта, баклавите си намериха собствениците 🙂
– Виж го ти, а аз в един момент щях да го отрежа онова хлапе, че много пита… – клати глава – Искаш ли, рагаца мия, по баклавичка, че нощта е пред нас, а? – И за нула време сам излапва три – … Ммм, белло! – примлясква сладко – оттимо пер а турчи, брааво! /добри са (в това) турците, браво/
На сутринта, още не отворил очи – пак бърка в кутията: Ммм, брааво, турчи, брааво!

Ееми, следобеда после купи ново кило от Кадъкьой 😀

Следва.

И малко лаленца за ценителите:  

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Не само в парковете - цял Истанбул е в лалета!

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  ;)

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

УВЕЛИЧЕТЕ МАЩАБА, за да видите подробно

 

 

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер 27

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, днес ще видим къде могат да ви „изненадат“ в Истанбул 🙂

(Позволих малко повече от обичайното да добавя мои коментари и уточнения в текста – докато Турция все още ми е прясна в главата :), надявам се авторът да не се сърди 🙂 – бел Ст.)

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част втора

Гюлхане, Златният рог и Фенер

 

Мехмед се захилва просто до ушите, сочи ми къде да допра картата и отривисто клати глава: Си, си… евет! – след което с жест дава “о’кей”, връцва се и като някой призрак се разтваря в приглушеното осветление на етажа. Гледайки малко недоумяващо след него, отварям полека вратата и влизам.
Полумрак. Завесите на прозореца изглежда са доста плътни. Пускам чантата на пода. Понечвам да пъхна картата, за да ми тръгне тока, но в същия момент виждам през открехната врата на банята, че вътре свети… о, ама то има карта!
Хий, сбъркала съм стаята! Грабвам си чантата, посягам към дръжката на вратата с намерение тихичко да се изсухля преди да са ме усетили, и в този миг някой ми дръпва и пуска чантата, и едновременно с това ме сграбчва изотзад. Боже!
Затиска ми устата с длан, задърпвам се паникьосана… ама егати железните ръце има тоя мъж… определено е мъж… И май е гол!… Ама, че късмет! Божичко, ми сега?! Дърпам се неистово… к’ъв е тоя, културист ли ня’къв… съжалявам, извинявам се, не е нарочно – ама, защо не си маха ръката от устата ми, за да му го кажа?!… Ама, какво.. какво, по дяволите, иска тоя?!… Не мога да повярвам – нали хотела не е някой долнопробен, та евентуално, нали… и не мога да се обърна, мамка му… как ме е стиснал само…
В един миг разбирам, че той всъщност май нищо не ми прави, просто ме е притиснал здраво към себе си и с длан ми е запушил устата… Хийй… ама… ама какво прави тоя бе?! – целува ме по косата?!?… това тяло… и… хм… да… ухае… лееко… познато… Е, ми мъж, к’во! – да не би само едно куче да се казва Шаро… Не… не може да бъде, няма как да се телепортира… нали вчера се чухме… в колко… да, 19:15-19:20 ч. снощи… Но ТОЙ трябва да пристигне довечера! О, има нещо гнило…
Притихвам и мъжът отпуска хватката. Рязко се извъртам и прицелвам едно коляно в гордостта на мъжете – хак ти е, копеле гадно!!
Ооо!… – свива се – Ма ке коза фай, пер дио! /ма какво правиш, за бога/… Мадонна!

Хаа!.. Анджело!

Анджи?! Ами ти какво правиш тука бе? Кога дойде? Защо не ми каза? Защо траеш и ме стискаш така? Акъла ми изкара, бе! – Пляс по китарата – Нá ти сорпреза на тебе сега!

Ами, станало така, че за днес (петък) нямал нищо особено важно за правене, и нали си пада по сорпрезите, направил резервацията за от четвъртък. Знаеше, че ще пристигна в петък сутринта. Самолетът му излетял в 19:35 снощи. (И ми се обади минути, преди да излети – как си миличко, кога тръгваш, липсваш ми… ала-бала). Пристигнал към 23ч. в хотела, наспал се, и вече бил буден, когато чул, че отварям вратата. Е, да, ама втората част от изненадата му му излезе през носа – не бил предвидил коляно в чатала 😀
Закуска, кафе с дъра-бъра за около час и нещо, и ааа без, няма тън-мън – прокурора е наказан, задето така зловещо ми изкара акъла – никакви цуни-гуни, веднага тръгваме из Истанбул 🙂
Тъй като Анджело не е бил преди в Истанбул, няма никакви предпочитания къде да ходим. Казва да се съобразявам със себе си, а не с него – където и да е, всичко ще му е ново и интересно. Ами, аз искам да ходим най-вече из парковете, заради лалетата, но пътьом ще решаваме къде да спрем.
Качваме се на трамвая за две спирки. Апропо, с картата Истанбул пас могат да пътуват едновременно и двама души, просто двамата се маркират последователно. И ние също така пътувахме.

Според моя план, ще му покажа набързо и ще му кажа по няколко думи за Хиподрума, Синята джамия, обелиска, фонтана, Св.София и Топ Капъ, и после ще се спуснем по бившата уличка на VIP-персоните на империята, за да влезем в Гюлхане парк.

Света София – Истанбул, Турция

Архитектурният шедьовър Света София

 

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск на Хиподрума - специален подарък за владетеля, докаран от Карнак.

Синята джамия, Истанбул

Из стария град, Синята джамия на заден план

Синята джамия, Истанбул

Куполите на Синята джамия отвътре

Край Топ Капъ, Истанбул

VIP-уличката край стените на Топ Капъ - по време на империята на нея са били къщите на някои везири и чуждестранни дипломати. Днес красивите кокетни къщи нагоре по уличката (но от тук не се виждат) са собственост (пак) на богати хора.

 

 

В парка Гюлхане

–  ура, няма лудница!  🙂  Може би защото все още е сутрин. Има много малко разхождащи се хора, и ние спокойно се наслаждаваме на феерията от лалета и теменужки, и въобще на всичко. Ооо, красиво… красивооо… Душиците ни звънтят от удоволствие… Златни им ръце на турските озеленители!

(паркът Гюлхане е „задния двор“  на двореца Тап Капъ – бел.Ст.)

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

 

По едно време отнякъде нахлуват групички, момичета най-вече, от горните класове. Паркът се оглася и от смехове (не само от птичките)…
Направихме си поредната фотосесия, седим на една пейка, отмаряме и бърборим небрежно.
Една групичка от 5-6 момичета – хоп, спира при нас: Хелоу!… Хау ар ю?… И започват да ни разпитват откъде сме, колко време ще сме в Истанбул, харесва ли ни града, идвали ли сме друг път… А! Ама как, защо аз казвам, че съм от България, той – от Италия, а говорим на английски? – недоумява най-отворката и явно най-знаещата английския. В този момент Анджело се ухилва и ѝ задава въпроса дали смята да става следовател като завърши училище, щом така разпитва. И всички шумно се разсмиваме. Момичето, а и останалите, ни обясняват, че правели този “номер” да се заприказват с чужденци, с единствената цел да си тренират английския. След малко си пожелаваме разни хубави неща и те продължават нататък по алеята. Ние също тръгваме, но към терасата над Босфора, разсъждавайки, че тези деца постъпват находчиво с тези си случайни разговори.

(Паркът Гюлхане е едно от наистина малкото места в Истанбул и вероятно – Турция, където по пейките седят влюбени двойки. По улиците, извън космополитните части на Истанбул, е изключителна рядкост да срещнете гаджета. Така че Гюлхане е като мостовете на Сена 🙂 – бел.Ст.)

Gulhane Park, Hoca Paşa Mh., Nöbethane Cd 1, 34112 Fatih/Истанбул, Турция
Апропо, да спомена – от есента насам Анджи изкара 6-месечен курс по английски и на 30 март успешно взе сертификат за ниво. Ако не го размързи, може тази есен да продължи. Но аз малко се съмнявам, понеже сега се разбираме съвсем добре и може да реши, че и това му е достатъчно. Освен това, той знае вече и към 50 български думи и изрази. (Казвам го, защото познавам и чужденци, от 5-6 години женени за българки и знаещи само 5-6 български думички).

 

Точно по обед влизаме в Йени джами

на площада с гълъбите пред моста Галата

(или по-скоро джамията пред Египетския пазар 🙂 – бел.Ст.)

Йени джамия, Истанбул

Йени джамия

Анджи за втори път днес зяпва от възхищение пред ислямското изкуство. Ееми, нали е италианец и си има гени за изкуство.  А и определено си пада естет  🙂
За който не е влизал все още вътре – тази джамия, подобно на Синята, е изцяло изписана отвътре, но нюансите са по в зеленкаво. Макар да е строена през 1600 и някои си години, наричат я “Йени” /нова/, защото е последната, строена по маниера на прочутия архитект Синан, който е построил Сюлеймание (в Истанбул) и Селимие (в Одрин) (а така също – софийската джамия Баня Баши, както и черквата Свети Седмочисленици – бел.Ст.)

 

Джамията е направена за валиде-ханъм, т.е. майката на султана. Но поради липса на достатъчно средства са я строили близо сто години. Вътрешното разкрасяване е направено под наблюдението и ръководството на няколко валидета. Може би затова е така красива, защото са участвали и жени ;)… Е, аз я намирам за красива.

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами отвътре

 

Молитвата тъкмо започва. Един чичо подканва чужденците да излязат навън,

докато трае намазът. Аз бързо дръпвам Анджи да седнем на килима пред лявата колона – там сякаш пó не се вижда от входа, и хем да си починем малко, хем да погледаме. Между другото, килимите в джамиите им са страхотни – дебели, чисти, меки и топли – направо може да си дремнеш там  😉

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами – ходжата вече вика отвън, вярващите започват да заемат позиции, ние се скатаваме до колоната - ако не ни изхващат и изгонят, ще погледаме малко как правят връзката с Аллах ;)

 

Следващата точка от плана ми е да дръпнем един тегел през

Египетския пазар

Той също е там, на минута-две от тази джамия. Убеждавам Анджи да не купуваме нищо – тук хем е по-скъпо, хем да не го мъкнем после цял следобед из града.
– Може да се върнем в хотела да го оставим, пък после пак може да излезем.. А?
– Не може, скъпи – не се хващам на тая въдица 😉 Забрави сега за хотела, връщаме се чак по тъмно, след вечеря.
– Но не ти ли се спи, цяла нощ си пътувала, мия белла? Къде ще ходим още?
– Споко, не ме мисли, спах. Сега отиваме да пием кафе в Пиер Лоти. Хайде на корабчето.

 

Египетски пазар, Истанбул

Египетски пазар

Египетският пазар, Пазарът на подправките или Мисир Чаршъ – един пазар с три имена*. А пък как ухаее там… непознато, екзотично и наистина мнооого приятно  😉

 

Лалета, Истанбул

Минарето отзад е на Йени джами, а тези китки са като островче, точно по средата между платната на булеварда пред моста Галата.

 

Да, ама се оказва, че корабчето скоро е заминало, а следващият курс е след около час и половина.

Инфо:  Фериботът, който циркулира по Златния рог, е всъщност едно корабче, което изпълнява всички курсове. Началната му спирка се намира отляво на моста Галата и вляво от стоянката на TurYol
Ощеот спирката на TurYol тръгват и корабчетата за Босфор-тур, т.е. разходката по Босфора, която трае 1,5 ч. и струва само 12 турски лири, ако си я направите самостоятелно. Или 25 и нагоре евро, ако сте с тур-оператор. (потвърждавам и искрено препоръчвам – бел.Ст.)


До крайната спирка Еюп пътуването трае около 50-60 мин. Там корабчето стои няколко минутки и тръгва наобратно, пак 50-60 мин.
Ферито се движи на зиг-заг, според спирките по бреговете на Златния рог. Така че примерно, срещу само 2 лири /защото е градски транспорт/, човек може цял час да си седи на палубата, да пие чай и да си почива, разглеждайки (и снимайки 😉 ) разни неща по бреговете на Златния рог.
Какво да снима ли? Ами, има интересни сгради, крайбрежен парк, желязната църква Св. Стефан, която обаче сега (най-после!) е опакована и й правят ремонт, Гръцкият ортодоксален лицей сред къщите на баира отляво, Патриаршията, джамии, мостовете, под които минава корабчето, 2-3 от спирките имат интересни сгради в отомански стил…

 

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей, Истанбул

Край Златния рог - желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей (снимката е с голямо увеличение, снимала съм от корабчето)

 

Аз бих препоръчала тази разходка да се направи така, че да хване и момента на залез слънце – тогава става ясно защо се нарича “Златният рог” – наистина всичко наоколо става почти като “златно” докато слънцето залязва. Такава е легендата за произхода на името, а и аз го видях почти така преди около година и половина.

Златният рог, Истанбул

Златният рог по залез слънце (Снимките от Златния рог са от септември 2010 г.)

 

В нашия случай, обаче, поради липса на време, не дочакваме следващия курс на ферито, качваме се на автобус 92А и след 6-7 спирки благополучно слизаме на джамията Еюп.

Мамма мия!… И през ум не ни беше минало какво ще видим сега!

Попадаме на едно от Светите места за мюсюлманите в Истанбул, където петъчната молитва е нещо като стълпотворението пред Каабата в Мека. Хората са толкова много, че са препълнили джамията и двора й, и са постлали килимчетата си на площада отпред.
Да, май „Аллах е велик“ наистина, щом може да накара толкова народ да зареже всичко и да дойде да му се поклони насред Истанбул! Всеки петък!
Колко поклонници сте видели да правят нещо подобно в православните храмове всяка неделя, освен евентуално на Великден? И като казвам това, нямам предвид конкретна религия, а просто смисъла, вярата в НЕЩО, както и да се нарича то.

Еюп джамия, Истанбул

Еюп джамия

Еюп джамия, Истанбул

Отпред се нареждат мъжете...

 

Еюп джамия, Истанбул

...зад тях са жените...

 

Над главите ни се носи гласът на ходжата. Анджело стои плътно зад мен, шепне ми: Колко грозно са омотани от главата до петите… тц-тц-тц…  И  са разделени, виж, не се молят заедно като нас…

В този миг, изведнъж като по команда, всички падат на земята и се надупват. Поглеждам към Анджи – той изумено е вдигнал вежди, поклаща леко глава, и хоп – се усмихва: Аааа… яяснооо… ако жените са отпред, при тази позиция мъжете ще дават “накъсо” и връзката с Аллах ще се разпада… Умно… Брааво… Брависимо… Аллах е велик, вярно!  (А мъжът си е мъж – обобщавам аз 😉 ) (просто мъжките задници не се водят сексуален обект в мохамеданството, иначе всичко щеше да е на два етажа 😉 – бел.Ст.)

 

Еюп джамия, Истанбул

Без коментар... е, Анджело го направи ;)

 

Никога не съм попадала в Истанбул на подобно зрелище и затова съм впечатлена не по-малко от Анджи. И двамата определяме видяното като подобие на онова, което сме виждали по телевизията на хадж. Може и да не е така, но ние сме лаици по отношение на религиите – и двамата вярваме в НЕЩО, което е универсално за света, но не сме точно религиозни. Нищо, че Анджи често споменава Дио и Мадонна мия. Особено като се нерви за нещо  😉
Всъщност, идеята ми беше да видим набързичко и между другото и тази известна джамия, но очевидно в този момент е невъзможно. Ееми, друг път.
Наоколо гъмжи от народ, магазинчета и заведения работят на макс. Сядаме на табуретките на едно “капанче” и хапваме набързо по едно пиде с кайма и айрян. Още след първата хапка Анджи на бърза ръка го прекръсти на „мини-пица ала турка“ 🙂
После и по една дондурма излизваме /сладолед/, докато изминем алеята към лифта.
Лифтът е на около 150-200 метра от площада с джамията. Може и пеша

да се качим на хълма с кафенето,

но ние избираме да се повозим, а на връщане да слезем по алеята. Има доста хора, но двете кабинки качват едновременно по 16 човека, разстоянието е кратко и става сравнително бързо.
На терасата си щракваме няколко снимки и после веднага се трапосваме край парапета над гробищата над Златния рог, на една от масичките с карирани червени покривчици. Отначало ни беше малко странно, някак чоглаво, но само след две-три минути гробищата не ни оказват вече никакво въздействие. Приемаме ги по-скоро като някакви паметници, макар по някои гробове да има прясна пръст и свежи цветя. (не знам защо, но в мохамеданските страни наистина често се срещат гробища насред града. В Босна и Херцеговина „турски гробища“ например има в централните градинки или до джамиите – бел.Ст.)
Отказваме се да пием кафе. Вместо това, шегувайки се, решаваме да се „потурчим“ за малко, и затова ще пием турски черен чай в ония характерни стъклени чашчета като лаленце, и ще хапнем по едно татлъ (турски сладкиш).

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти, Истанбул

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти

кафене Пиер Лоти, Истанбул

При кафене Пиер Лоти. Май във всички турски сериали има кадри от това място ;)

 

Докато се наслаждаваме на този си наш благ отвсякъде момент, си приказваме за разни неща. Става дума и за мюсюлманите въобще, и за турците в частност, за историята, за настоящето. Анджи казва, че не е знаел всъщност какво точно да очаква от Истанбул, имал много бледа и то по-скоро случайна информация. Не е ровил из нет-а или другаде за нещо повече, разчитал е на мен, понеже знае, че съм била в Истанбул не веднъж и че ми харесва много. И на него всичко до момента му е много интересно и определено му е екзотично. Особено интересни му се видяха младите жени в черно долу на площада пред Еюп.
– Сигурно така се обличат заради молитвата, нали? – казва.
– О, не, Анджи, те така си ходят изобщо, защото са ортодоксални мюсюлманки. Ще ги видиш, защото съм намислила да се приберем в хотела като минем после пеша последователно през кварталите Фенер и Фатих. В първия се намира Православната Патриаршия, българската църква Св. Стефан и Гръцкият лицей. Там живеят и повечето от християните в Истанбул, а вторият е населен точно с такива ортодоксални мюсюлмани. Той е много характерен ислямски квартал… И, не знам, но на мен по нещо малко ми напомня неаполския Спаньоли. Не, не е същия, никак не е същия, и все пак има нещо общо, има някаква прилика. В Наполи жените, нали, не се крият зад фередже, даже там видях и две на улицата с ролки по главите, италианките в Спаньоли си ходят деколтирани, червисани… А тук това е невъзможно, сигурно за тях това би било просто гавра с Аллах.. И, нали знаеш, според техните си ислямски закони, може и да ги убият с камъни в такъв случай (Не и в Истанбул. Минимални шансове за подобно престъпление има в Източна Турция, но и там да се случи, ще го показват по телевизията като диващина. Турция НЕ Е Иран– бел.Ст.)

Из квартал Фенер, Истанбул

Из квартал Фенер

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

 

Около три часа по-късно, минавайки покрай един

магазин за дамско облекло, с наредени на витрината бурки, фереджета

или както там им казват на тия дрехи, Анджело спира, гледа, гледа… и вика: Искаш ли да влезем вътре да ти купя една такава дрешка?  😉  – Поглеждам го скептично и въпросително – хм, нещо се задява пак това диване… Не успява да се удържи и се ухилва до ушите: А за отдолу ще ти купя от ония шалчета за ханша, с бляскавите неща по тях, дето мацките танцуват бели денс с тях… И ще ми врътнеш един танц после… Ихаа… (премрежва очи) … Белло, е? – кима: Дакордо?  😀 /съгласна ли си/
– Дакордо да, аха!… Ш’ тъ убия,  бе италианецо!… Какви фантазии те връхлитат по никое време… че и баш тука бе! А вече зрял мъж бил ужким!  😉  😀

 

 

С хахa-хихи минаваме покрай джамията Фатих, която също се оказва, че е в ремонт и няма какво да видим от нея. Затова пък заглеждаме любопитно една групичка дядковци в градинката там, насядали на ниски столчета и с чашки чай в ръце, на своеобразен турнир по табла. Няколко котки се щурат измежду тях и току им “удрят четки” по краката…

Стигаме до

Акведукта

към залез слънце.

Акведукт, Истанбул

Аквадукта

 

Тук е и

джамията Шехзаде

с красив парк около нея. Построена е по желание на Сюлейман Великолепни в памет на починалия му по-малък син.

 

Джамията Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде на заден план.

Джамия Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде - куполът отвътре. Тази снимка я направих, като легнах върху килима на пода точно под купола, леко зумнах и... и май стана добра, а? (щот' циганката 'зе, та умре 😉 )

 

Хайде да седнем за малко на една пейка в парка да отдъхнем. Леелее… направо вече ни се подбиха краката от ходене. Събувам си обувките и протягам крака.
– Дай ги тук – Анджи ми вдига краката в скута си, разтрива ми стъпалата и се смее: Еей, ама голям маратонец си ми била ти, брааво, брааво, рагаца мия!… Значи мога да те опъна да изкачим Везувий пеша като дойдеш след две седмици в Наполи, нали? 😀
– Ааа, да бе, пеша! 😉  … Мани това, после Наполи, сега кажи ми как е, харесва ли ти Истанбул?
– О, даа… Харесва ми, мия белла, много даже… Ама, слушай, Вили, ами те тук са като нас! – Вдигам вежди: Турците ли? Щоо?
– Ами как, ето и тук всеки кара като луд, никой не спазва пътните знаци, всички масово минават на червено!… Говорят високо, мъжете те поглеждат “мазно”… /Да бе! Не съм видяла. Казваш го, за да ме дразниш! – смее се/… А в този квартал преди малко, ти си права, някои улички наистина са тесни като в Спаньоли, прането виси над улицата, мръсничко и порутено е тук-там, а цените наистина са по-ниски, отколкото там, където ни е хотела (от Фатих си купихме баклава по 9 лири килото, а при Египетския пазар беше от 33 до 49 лири за килограм!!)…

Анджи се усмихва: Само “пингвинчетата” (има предвид жените в черните им дрехи) ми напомняха, че съм в ислямски град… А в азиатската част на Истанбул как е? Ще отидем ли там, рагаца мия? 🙂
– Утре. Утре сме там, дарлинг. Хайде сега да ходим да ядем някъде, че ми е вече гладно.
– А “бели денс” ще гледам ли, мия белла, ще ме заведеш ли? Ама с красиви танцьорки, нали!  😀
– Оф… Гладна съм бее… Хм, бели денс му се дощяло… И си наказан!
– Ама аз няма да пипам.. е, соло л’ьокки 😉 /само с очи/
– Офф, Анджии… (ама сто процентов мъж си бе, нема лъжа!)… Андиамо дарлинг, андаре а манджаре… давай да ходим да ядем, после ще видим.
Обувам си обувките и тръгваме. Хмм… а дали пък да влезем в Ташхан? Ей го къде е, на две крачки…
Следва.

Още няколко снимчици:

 

Баклава, Истанбул

Хайде, черпя по баклавичка - сладка и златна, вземайте! /Който зумне снимката, ще разбере защо е "златна" 😉 /...

Локум, Истанбул

...или рахат локумец, който предпочита :)

Из квартал Фенер, Истанбул

Сега малко из стръмните улички на квартал Фенер

Гръцки православен лицей, Истанбул

Да видим и Гръцкия православен лицей по-отблизо - е, колкото се показва над дувара :)

Улично кафене, Истанбул

Яяя... "Фатих мейдан бюфе" или квартално кафененце на площад във Фатих. Е, ама аз предпочитам като пия кафенце да седя на по-меко и да се облегна удобно ;)

Из квартал Фатих, Истанбул

Централна улица в квартал Фатих - в този квартал някои от снимките с хора ги правя тайно - придържам фотоапарата отпреде си, приказвам си с Анджи или се оглеждам разсеяно с пръст върху индикатора, за да не видят присветването му докато ги снимам.

Улички, Истанбул

Из уличките на Сиркеджи (всъщност това е страничният изход на Египетския пазар. Горещо препоръчвам магазина за кафе в лявата част на снимката – продават мляно кафе за турско и е най-доброто в града. Тествано от редакцията поне 15 пъти :), а ми беше препорърчано първоначално и от местен жител – бел.Ст.)

 

 

Къща, Истанбул

Нова сграда в стар стил или обратното?

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още една от парк Гюлхане. Другия път лалетата ще са от други паркове ;)

 

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  😉

 * Имената на този пазар съпоставено с името на другия известен истанбулски пазар – Покрития пазар (Капалъ чаршъ) са едно от основанията да не приемам днешната постановка географските имена да „не се превеждат“. Тази постановка беше приета само, за да бъдат облекчени неграмотните преводачи от английски и е неприложима като абсолютно правило – бел.Ст.

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Истанбул: Уикенд сред лалетата (1) 9

Истанбул: Уикенд сред лалетата (1)

Нещо ми говори, че днес започваме едно приключение. Вили няма да ни показва обаче вулкани (бе кой знае?!?), а ще ни води до близкия Истанбул. А ако ви се струва, че сте изпуснали тазгодишното изложение на лалета в Истанбул – споко, другата година пак ще го има 🙂

Приятно четене:

 

 

Предисловие от автора:

За следващите събития е виновен отговорникът за Белгия и тарафа, Vlaamsbrabander, който ни зарадва очите с разказа си за Кьокенхоф  😉

Истанбул: Уикенд сред лалетата (1)

8-ми март, 9:15ч.

Кафе, пътепис, усмивки… Честит празник, скъпи дами!
Такаа.. Да видим сега и кой пръв се е сетил точно за мен – влизам в пощата си.
Еех, знаех си – честитка с китка от аморето 😉  Туй ми ти-онуй ми ти, целувки – тук, гушканки – там, а на финала: кажи ми сега, мия белла, първото си желание, което ти идва на ум, и аз ще ти го изпълня, каквото и да е то!

Хий!… Амии… ами да видя лалетата!

Хвърлям поглед на часовника – а, има още малко време. Бегом на скайпа – Анджело* чакали, ухилен насреща ми, пиейки сутрешното си кафе, минутки преди да тръгне на работа.
– Грацие танто за пожеланията, дарлинг! Целувки.. танти бачи, колкото и където искаш!… А желанието ми еее… ами, искам един уикенд при лалетата, Анджи! Ама след Великден да е, че сега още не са цъфнали! Амстердам, аморе мио! Капито?
Анджи: Ъ! К’ъв Амстердам, к’ви 5 кинта, к’ви лалета, кара мия?!… Ееее… пък аз мислех, ще речеш, ей с’а в петък след обед или събота сутринта да те чакам на Фиумичино и после уикенда да си го избръмчим там някъде… Ооо, йо поверо бамбино /горкичкият аз/… (цупи устни)… И да чакам още цял месец ли, мио фиоре? Мамма мия!… Но обещаното си е обещано. Ама по вашия Великден или по нашия? Всъщност, когато искаш, просто си харесай хотел и ми прати линка да направя резервацията, също и за самолета.

И почвам аз едно тършуване из нет-а, къде, какво, как, едни сметки за почивните ми дни, едно предчувствие за красиви местенца и моменти…
Изчаквам зорлем две седмици, та шефът ми да започне да прави графиците за следващия месец, и го питам, невинно и лееко май умолително, за една компенсацийка така, еди-кога си (т.е. още два почивни дни към уикенда) Той гледа черновата си на монитора, мисли две секунди и вика “Нямаш проблем”, усмихва се и аха-аха да рече “Къде пак ще бришеш?”, ама се въздържа 😉 Ех, златен е моят началник, дай боже всекиму! 🙂
И така, хотелът е резервиран, осигурих си дълъг уикенд, на ред са самолетите. И те са ми като по поръчка, но Анджи, миличкият, няма късмет. Аз също се включвам да му търся възможности, но уви, не се явява ни един удобен за него полет. На практика той ще бъде в Амстердам само един ден, другите два ще ги изгуби по летищата. Е, нее.. не си заслужава… Язък. И му предлагам да се откажем. Може би някой друг път, или догодина да си планираме отпуск по това време и тогава на спокойствие…
Да бе, да, ама не. Човекът ми е обещал, а казана дума – хвърлен камък, според него. Еееми един – един, ще пребягаме до Кьoкенхоф и най-много да не спим една нощ, вика 😉 – ай, душичката ми той…
Хрумва ми обаче нещо изведнъж, бързо се мушвам в airtickets24.com и след десетина минутки му викам: Анджи, моето желание е с теб да видим лалетата, нали? А твоето желание е да изпълниш моето, нали? Той: Ма си, мия белла, джусто! /точно така/
– Добре, дарлинг, тогава отиваме в…

Истанбул!

За там има удобен за теб полет, аз пък си имам удобен автобус от Варна. Хотели в Истанбул – колкото щеш, особено пък при лимита, който даваш (до 1200 евро за три нощувки! – боже, аз за толкова мога да изкарам прееспокойно една дву-седмична екскурзия).. А лалетата… хм, ами те всъщност са отишли в Холандия точно от Истанбул, от сараите на падишаха (а в Истанбул са дошли от Иран – Персия, демек). Освен това, ти, скъпи мой, никога не си бил в Истанбул, и беше ми казал миналото лято веднъж, че би искал да го видиш… Е? Да вляза ли в booking.com да си харесам хотел, пък ти да откажеш резервацията в Амстердам. Става ли?
Усмихва се: Ма, перке но?! Си! Аванти! Гоу! /давай/

Четвъртък вечерта.
Е, хапнах леко, паспорт, карти, малко лири, малко евро, малко лева, фото, телефон, зарядни – всички са по местата си. Хайде и един сандвич с великденско яйце – за зор заман нощес; пакетче ментови бонбонки и един шоколад, шишичка водичка; и току пред вратата наай-после реших – щом според прогнозата няма студ, ще ходя с тънкото кожено яке.
Таксито пристига след две минути. Шофьорът явно смята, че чантата ми не е багаж, щом я нося на рамо, и не мръдва от мястото си. А в отговор на “добър вечер” само просумтява нещо… Ееми, йок бакшиш тогава…
Мястото ми в автобуса е веднага след втората врата. Оф, че съм и аз, как забравих като си купувах билета, да си заплюя любимото ми местенце в кьошето най-отзад..
Тръгваме. При първия светофар хвърлям едно жално оче назад – опа(!) най-задната седалка е напълно свободна. Дигам гълъбите и незабавно се дислоцирам. Миг след това още една хитрица се светва, пристига, пуска питаща усмивка. Буюрум /заповядай/, викам, и мацката се намества в другото кьоше. Един бая шишо с подобаващ мустак, който дишаше като Дар Вейдър като минах покрай него, през две седалки по-напред, се обръща и пооглежда – ее, сорри, чиче, изтърва – ние двете вече събухме патъците и се наместихме на по две седалки.
Минахме Аспарухов мост… вече фърчим край Приселци… Какво да гледам у тъмното, айде слушалките на ушите и релакс, че утре ме чака дълъг ден и среща.. с НЕГО!…
А, баш! Точно така: буона нотте а тее…
http://www.youtube.com/watch?v=w27pBXBrJb0

Петък, рано сутринта.
Вече е светло. Слънцето всеки момент ще изгрее над безбройните блокове на изток от магистралата. Цял час, откакто влязохме в Истанбул, цял час се движим без спирка, докато стигнем автогарата…

Ох, ама много го обичам тоя Истанбул, бе!

И винаги ме удивлява – всеки път го виждам още по-голям. С какви темпове само строят тези хора! Ашколсун!  🙂

Истанбул от магистралата

Истанбул от магистралата

 

Истанбул от магистралата

Истанбул от магистралата

Небостъргачи, Истанбул

Предния път, преди около година и малко като идвах в Истанбул, тези красавци ги строяха

Лалета, Истанбул

Лалетата покрай магистралата

Лалета, Истанбул

Лалетата по улиците на Истанбул

 

Автобусът най-после се паркира. Мустакатият стюард или какъвто се води там, от 5 минути стърчи прав, разправя нещо… Оп, всички като по команда се изправят и се почва една бутаница, една гърченица, едно измъкване на чанти и торбички – леелее, къде ги бяха заврели досега?
Слизам последна – така и така нямам друг багаж, само чантата, която ми изпълнява функциите на ръчен багаж в самолетите и с която си пътувам за по 2-3 дена.
Истанбул централ отогар. Най-голямата в Европа, казват. Мии… като гледам, почти като софийското летище е 😉
Тарапана, въпреки ранния час. Суетня. Багажи всякакви, купища. Мъкнат ги насам-натам… Посрещачи. Изпращачи. Мирише на кафе и бюрек…
Ориентирам се. Даже намирам откъде да си купя карта Истанбул пас.
Инфо:

Истанбул пас

е нововъведение, целящо да замести електронния Акбил. Тенденцията е тази карта да бъде като европейските и с нея освен да се пътува по градския транспорт, да се ползват намаления или безплатни билети за някои от забележителностите. За момента обаче, се използва само за пътуване в градския транспорт. Важи за всички трамваи, метрото, крайградските влакове, всички автобуси, всички градски фериботи, важи за Носталджик трамвай, за фуникулярите, за телефериците (лифтовете) “Еюп джами-Пиер Лоти кафе” и в парка “Мачка” – не знам той към Бейоглу ли се води или към Бешикташ. Някой, ако е в час, нека ни каже 🙂
За долмушите /маршрутките/ мисля, че не важи, и цената в тях май е 3 лири. Не съм се качвала на маршрутка все още.

Билетът за градския транспорт е 2 лири. Ако се използва карта Истанбул пас, едно пътуване излиза 1,75 лири.

(Ако картата се ползва за отиване и връщане с ферибот, връщането се таксува по 1,25 лири. Не знам при другите видове транспорт дали важи – бел.Ст.)

Самата карта има депозит. Бях чела в един пътеводител, че депозитът е 10 лири. На мен ми взеха 6 лири. Когато върнах картата пък ми върнаха като депозит 5 лири + 2,35 лири, които ми бяха останали неизразходвани… Ама нямах желание да се разправям защо 5 лири вместо 6. Апропо, когато купувате картата, задължително ви дават касов бон. Пазете си го, там пише колко е депозита и с каква сума сте заредили. Касов бон дават и когато презареждате картата. Аз си пазех боновете, но не се сетих да ги покажа, когато върнах картата. Е, една лира – нека пият един чай от мен, айде 😉
Та, така – този депозит се връща при връщането на картата, както и каквито пари са останали в нея, ако са ви останали. Картата се купува от будките за вестници (но не от всички) или определените за целта будки на възловите спирки, каквито са Еминюню, Султан Ахмет (спирката при Св. София и Синята джамия), Бешикташ, Кабаташ, Таксим, автогарата, летището и др.
Съвет: Много е удобна!
Но, когато се качвате в превозното средство, в автобусите само от първа врата и се маркирате пред очите на шофьора, за трамваите и фериботите е на въртележките на входа (както при метрото) – поглеждайте на дисплея колко пари ви остават, за да не се окаже в някой момент, че не ви стигат и трябва да заредите още лири, а в момента сте на място, където няма будка за карти – там става и презареждането. Будките за карти работят до 22ч. Жетони за градския транспорт се купуват от автоматите на спирките. На автоматите надписите са на турски, но има бутон за език, т. е. натискате го и излиза описание на английски. Съжалявам, не обърнах внимание дали има и на други езици (Има също немски и френски, не помня за испански или руски. Ако ги пускате със звук (да ви „говорят“) имайте предвид, че звукът е доста силен и  околните веднага ще ви угадят, че сте чужденец 😉 – бел.Ст.)

Aksaray, Kemal Paşa Mh., 34122 Fatih/Истанбул, Турция

Продължавам.
На Аксарай се прехвърлям от метрото на трамвая, който ми се вижда учудващо пълен за този ранен час. И точно от Аксарай вече се чувствам като у дома си – тази част от Истанбул ми е от силно познатите 🙂
Слизам на спирка Баязид и след само 50 метра съм в хотела. Е, браво на мен – хотелът, който съм избрала, е на много удобно място и изглежда екстра.

 

Лалета, Истанбул

Лалетата по улиците на Истанбул

Лалели, Истанбул

Истанбул - стария град и по-точно в Лалели

джамия Баязид, Истанбул

И джамията Баязид на спирка Баязид

 

Добро утро, добре дошла, и без никакви въпроси ме настаняват веднага. Браво и на тях! 🙂
Човекът на рецепцията (около 40-те) се усмихва и ми пожелава приятен престой в Истанбул. Ако имате някакви желания, ще бъдат изпълнени веднага, мадам. – Провиква се: Мехмед!
Идва въпросният Мехмед (въйй… скоро не бях виждала толкова кльощав мъж – коя ли кобретина му пие кръвчицата?), онзи му казва нещо и той плътно ме придружава до стаята, която е на третия етаж. И през цялото време ми се усмихва и ми говори на… италиански… ама с мноого добър турски акцент – за малко да го разбера какво ми приказва 😀
Всъщност, единствена дума, която включих, беше “сорпреза”…
Моля? К’во? К’во рече?… К’ва сорпреза, бе човек?… Тука?!… И в Истанбул ли бе?!?

Следва продължение.

Всъщност нямам търпение да си покажа лалетата. Ето 2-3 снимки, а още – в следващата част  😉

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета, Истанбул

Паркът Гюлхане

 

 

*Анджело (или ТОЙ, НЕГО) – жива легенда от предишни приключения на Вили в Италия – бел. Ст.

Очаквайте продължението:

Автор и снимки: Вили

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Едно приказно езеро в Калифорния – езеро Моно 1

Едно приказно езеро в Калифорния – езеро Моно

Христос воскресе, мили наши читатели 🙂 Пожелавам ви да сте живи, здрави и щастливи и падне ли път, да не му се плашите! 🙂

Днес Вили е събрала снимки и материал, за да ни води до едно красиво езеро – езерото Моно в Калифорния.

Приятно четене:

 

 

Едно приказно езеро в Калифорния – езеро Моно

В източната част на Калифорния, на около 20 км източно от Национален парк Йосемити, се намира едно от най-необичайните и по своему красиви езера на Северна Америка – езерото Моно.
Името му идва от наименованието “Monachi” на местни племена, които някога живеели в Сиера Невада.
Мястото е с удивителни контрасти – пустинята тук се среща със заснежените планински върхове.

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

 

Езерото Моно е на възраст приблизително 760 хиляди години,

което го прави едно от най-старите езера на Земята. Намира се на 1944 м надморска височина. Дължината му е 21 км, а в най-широката си част е 15 км, максимална му дълбочина е 48 м, а средната – 17 м. Поради променливото ниво на водата му, площта му е  около 182 кв. км. Тъй като водата в него не се оттича, концентрацията на сол е висока, почти три пъти по-солена от морската и е високо алкална (pH=10)

Mono Lake, Mono South, Калифорния, Съединени американски щати

 

 

 

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

 

Най-големият остров в езерото се нарича Паоха

и се намира почти в средата му. Появил се е вследствие изригване на вулканична магма. Вторият по големина e Негит, който е на възраст 2 хиляди години и също е дело на вулканични процеси. В резултат на изпаряването, езерото ставало все по-плитко, и в средата на 20 век Нагит се превърнал в полуостров.

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Но най-интригуващи са може би варовиковите натрупвания над водата, известни като “туфи”. Те постепенно са се натрупвали от богатата на калций прясна вода от извор на дъното на езерото, която се смесвала с езерната вода, съдържаща калиев и натриев карбонат. Колоните престанали да растат, когато водата спаднала и върховете им излезли над повърхността.

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Съвсем близо до брега извират и горещи извори, а в южната част на езерото тъмните породи скали потвърждават вулканичния произход на местността. Заради тези тъмни скали, понякога наричат Моно и “Черното езеро”.
Езерото се захранва от пресноводни източници и топящия се планински сняг. Солеността му се дължи на солите и минералните вещества, разтваряли се във водата в продължение на много хиляди години.

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

През 1941 г. водата в езерото спаднала с почти 12 метра. Това се случило, защото четири от седемте планински реки захранващи езерото, били отклонени за водоснабдяването на Лос Анжелес, който се намира на 450 км на юг (по права линия). Така езерото Моно било лишено от повече от половината си водни ресурси. Нивото на водата в езерото спаднало и то станало още по-солено.
Заради високата му соленост, в него не живеят риби, а опитите за развъждането им били неуспешни. В същото време водите му са много успешна среда за скаридите Артемия, които могат да съществуват във води със соленост до девет пъти над океанската. Тези скариди са важен елемент в изхранването на птиците, обитаващи около езерото.
Цялата хранителна верига на дивата природа при езерото Моно се основава на едноклетъчните водорасли, които фотосинтезират в по-плитките и по-топли води  – с тях се хранят скаридите, със скаридите – птиците и т.н.

По бреговете на Моно гнездят до два милиона от не по-малко от 35 вида птици.

Сред тях са американските саблеклюни и ибисите. Освен това, черношийният гмурец, американският бекас и някои други птици използват езерото за почивка при ежегодните си миграции за зимуване в тропическите региони.

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

През 2009 г. учени от НАСА открили в езерото Моно микроорганизъм, който може да съществува в токсична среда. Моно било избрано за изследвания, благодарение на необичайния химически състав на водата – в него високото ниво на сол, алкали и арсен се дължи на факта, че то е лишено от приток на прясна вода в продължение на 50 години.
И в момента езерото Моно е геологически активна зона в северния край на веригата кратери Моно-Иньо и е близо до Лонг Вали Калдера. В близост до езерото вулканичната дейност продължава – последното изригване е било преди 350 години, в резултат на което се е образувал остров Паоха.
През септември 1994 г. Калифорнийският държавен съвет за контрол е издал заповед за защита на езерото Моно и неговите притоци, и от този момент досега нивото на езерото непрекъснато се покачва и възстановява.

Още снимки:

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно

Езеро Моно, Калифорния

Езеро Моно - снимка от сателит

 

Автор: Вили

По идея и снимки от  loveopium.ru

 

 

 

 

Други разкази свързани с Калифорния – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!