Категория: Александър Александров

С яхта през Егейско море, Дарданелите и Босфора 2

Александър Александров / о.Лемнос / Плаване Егейско/Бяло море

От Егейско море към Дарданелите и Босфора (От Лефкада до Варна – Пътешествие с яхта през няколко морета (2))

Завършваме плаването с яхта от Йонийско през Егейско до Черно море. Миналия път минахме Коринтския проток, а днес през о.Лемнос ще стигнем до Дарданелите и Босфора. Приятно четене: От Егейско море към Дарданелите и...

Коринтски канал – Плаване с яхта из Бяло море – Егейско море, Гърция 1

Александър Александров / о.Егина / о.Егина / Плаване Егейско/Бяло море / Плаване – Йонийско море / Плаване – Средиземно море

От Лефкада до Варна – Пътешествие с яхта през няколко морета (1): От Йонийско в Егейско море

Започваме едно плаване с яхта – от Йонийско до Черно море. Приятно четене: От Йонийско в Егейско море част първа на От Лефкада до Варна – Пътешествие с яхта през няколко морета  Във Фейсбук...

1

Александър Александров / Париж

Щрихи от Франция: Панаир на независимите винари в Париж

Продължаваме тазседмичната ни френската поредица Щрихи от Франция.   Вили ни води до Бретан, Росица започна една разходка из селата на Париж, а днес Сандо ще ни води на Панаира на независимите винари в Париж....

Балканският лъв vs. Галския петел – опит за сравнение 1

Александър Александров / Другата България / Другата Франция / Народи

Балканският лъв vs. Галския петел – опит за сравнение

„Булгаар, булгаар“ крещи Бай Ганьо. Има ли той основание да се гордее и имаме ли ние основание да се срамуваме. Нека прочетем едно сравнение между българите и французите, написано от Сандо. Приятно четене:

Балканският лъв vs. Галския петел

опит за сравнение

Пантеонът… „На великите хора от благодарната родина“
…

Наскоро ми зададоха интересен въпрос за общото и различията между двата народа, които познавам най-добре — българския и френския. Въпреки постоянния допир с двете култури никога не ми се беше случвало да ги съпоставям или противопоставям. И дори напротив, в желанието си да се интегрирам възможно най-добре, винаги съм се стремял да ги слагам под общия знаменател на европейската история и съм ги намирал еднакво близки, симпатични, дразнещи, интересни или скучни.

Само че в действителност не е така…
Загледах се първоначално съвсем непринудено, а след това и доста втренчено, при което се оказа, че всъщност става дума за два коренно различни биологически вида — балкански лев и галски петел!

За да се направи обаче сравнение (или поне така ме учеха в лекциите по сравнителна литература), трябва да се намери обща основа, върху която двата обекта да бъдат поставени на равна нога. В случая общата платформа е европейският континент и затова първото нагледно сравнение е от чисто географски характер — двете страни са диаметрално противопоставени на европейската карта. Франция е разположена на атлантическото крайбрежие, Ла Манша и Средиземноморието, докато България е на източната граница на континента. Освен това териториалното съотношение е 5:1 в полза на французите, а демографското — 8,42:1 (на 1 януари 2009 Франция наброява 64,3 милиона жители, а през 2007 в България живеят 7,64 милиона). Французите живеят също така с десетина-петнадесет години повече от българите, което пък е показателно за качеството на живота им. Огромна е разликата и по отношени на раждаемостта — Франция се приближава до положителния естествен прираст на населението, защото на жена се падат средно по 2,02 деца, а в България средно жените раждат едва 1,48 деца и съответно прирастът е отрицателен.

Тук ще престана да ви затрупвам със скучни статистики и ще премина към интересните подробности, набили ми се волю-неволю на очи в моя петнадесет годишен емигрантски стаж.

….

Всички французи трудно биха могли да влязат в една категория — било то по характер, физика, кулинарни предпочитания или хумор. Така например един парижанин би си допаднал много повече с един белгиец, отколкото с един марсилец… А във Франция можете да срещнете и елзасци, щи (северняци), нормандци, бретонци, корсиканци, баски, каталонци, савоаяри, провансалци…. И ако не беше френската революция, сега всяка една от тези общности щеше да говори собствен език и може би да претендира за независимост. Северняците са руси и високи, докато марсилците са дребни и мургави, нормадците пият кафе с ябълкова ракия на закуска, а елзасците похапват свинско с кисело зеле, савоаярите са весели и спокойни, а парижаните са нервни и заядливи…

Четете по-нататък>>>

Круиз из Средиземно море 4

Александър Александров / Барселона / Венеция / Другата Гърция / Другата Испания / Другата Италия / Дубровник / Истанбул / Монако / Плаване – Средиземно море / Средиземно море / Тоскана

Круиз из Средиземно море

В днешния работно-почивен ден искам да поздравя всички работещи с един круиз из Средиземно море. Ясно е, че ще чукате цял ден клинци, докато стане 6 часа и да си тръгнете, но поне да прекарате приятно днешната работна събота. Наш водач из Средиземно море ще бъде Сандо. Иначе днес...

Париж: за един урок по демокрация 0

Александър Александров / България / Париж

Париж: за един урок по демокрация

Май вече ви споменах, че миналата неделя редакцията реши да участва в изборите за Народно събрание и като член на секционна избирателна комисия. Сигурно в другия блог някой ден ще ви разкажа как мина всичко, но сега мога да ви споделя, че когато видях четвъртата (!!!) бременна за деня да идва да гласува, разбрах, че някои хора сериооооозно са го закъсали (и за да избегна излишни въпроси — секцията се намираше в обичаен софийски немалцинствен квартал).

Днес ще прочетем как е минало гласуването в Париж — в крайна сметка българските избори са интересно събитие — не само концертите на AC/DC 🙂

Приятно четене:

Париж: за един урок по демокрация

Сутринта започна чудесно! Жена ми дори хлъцна от учудване, когато ме завари да гладя с ожесточение ризите си — всичките сини ризи… След това щях да реша коя да облека.
Не ме свърташе на едно място, приготвих закуската, кафето, изстисках цяла кана портокалов сок и запрепирах да тръгваме да гласуваме. Жена ми обаче реши да се възползва от корупцията в изборния процес — „Трябва“ казва „да ми купиш гласа!“
Е, как така? Да пусна прахосмукачката ли? Готово, и пода избърсах даже, след това отидохме на пазар, сготвихме, обядвахме…
Четете по-нататък>>>
Дъблин или за вкусните рекорди на Гинес 1

Александър Александров / Ирландия

Дъблин или за вкусните рекорди на Гинес

Ето как ще открием една нова за нашия сайт страна — чрез бирата ѝ. Особено, ако бирата се казва… Гинес. Та исках да кажа, че Сандо днес ще ни покаже столицата на Ирландия — Дъблин. Приятно четене:

Дъблин, Ирландия

или за вкусните рекорди на Гинес

Отново е ваканция!

При наличие на свободно време човек най-добре си почива не с безделие, ами с разнообразие, и затова при всеки удобен случай (а такива има доста, защото жена ми работи в туризма) заминаваме „семейно“ на пътешествие.

Какво по-хубаво и чисто усещане може да има от срещата с други култури и хора. Какво по-приятно от това да бъдеш приет с усмивка от непознати, да видиш техните къщи и начин на живот, да пробваш вкусни манджи и напитки… И след това да си тръгнеш с убеждението, че „целият свят е хубав и всички хора са добри“, че и ти си толкова част от тази човешка смес, колкото и всяко едно човешко създание.

Първата спирка от пътешествието ни е Дъблин

Пристигнахме в ирландската столица по обяд. Летището е голямо, а наоколо продължават да строят и уголемяват. Ориентирането става най-вече с питане — автобусът за центъра на града са уж на всеки десет минути, обаче злите английски езици твърдят, че тук автобусите тръгват или по-рано, или по-късно, но никога по разписание. Е, ние тръгнахме навреме де, а закъснението ни се дължеше на огромна манифестация срещу кризата и произтичащите от нея неудобства — манифестантите носеха старателно подготвени от синдикатите лозунги „Дайте ни пенсиите, платили сме си ги“, „Децата трябва да играят, а не да плащат“, „Спасете работните ни места“, „Налагайте с данъци дебелите котараци“ и т. н.

Четете по-нататък>>>

Надежда в края на света 0

Александър Александров / ЮАР

Надежда в края на света

Днес ще стигнем до края на света — за да съзрем и там една надежда. Надежда за какво? — четете до края пътеписа на Александър:

Надежда в края на света

Човек трудно може да си даде сметка до каква степен мирогледът му е изтъкан от стереотипи, именно защото чувството му за обективност е основният предразсъдък, който служи за гарант и катализатор на всичко останало. Въобразяваме си, че знаем повече от средностатистическия индивид, че сме единствени и неповторими, че жените не могат да паркират автомобил, че успелите мъже са дебели и арогантни, че китайците са дребни, че руснаците си имат представа какво искат и че щастието се материализира чрез закупуване на рекламираните по телевизията продукти. Е, понякога наистина се получават злощастни съвпадения, но можете да сте сигурни, че светът рано или късно ще стане по-добър! Аз лично имах известни съмнения по този въпрос, обаче едно пътуване до края на света ме направи оптимист.

Онзи ден тръгнах на работа и както обикновено се затичах, за да хвана метрото — следващото влакче щеше да дойде чак след две минути, а това ми изглеждаше толкова… уютно! Вратата се затвори автоматически зад мен и аз застанах неподвижно — все едно, че никога не съм тичал. Обикновено хората в метрото са услужливи и с охота се правят, че не са те забелязали, обаче този път срещу мен грейнаха две усмихнати лица. Датчиците на стереотипите мигом светнаха и аз разбрах, че не са „тукашни“. Сведох поглед към куфарите им — по етикетите беше видно, че хората идват чак от ЮАР. Тогава се усмихнах и аз, защото си спомних за тази чудесна страна.

Ниагара, благодаря ти за снизходителността! 4

Александър Александров / Канада / Ниагара / САЩ

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

Наскоро отговарях на една анкета за ролята на блоговете в днешното общество. Една от тезите ми беше, че блоговете са преди всичко писане, а какво техническото средство за достигане до читателите е по-маловажен въпрос (дали е печатница или интернет — важното е писането и свободния дух). Та волно или неволно всички блогове, хеле пък всички пътеписи, се сравняват с вероятно първите български блогъри Захари Стоянов и Алеко. Пък за сайт за пътеписи — Алеко е вечната мерна единица.

Горното дървено-философско разсъждение трябва да ни въведе в днешния разказ на Сандо за Ниагара. Разказът може да се нарече и „Ниагара — 120 години по-късно“, защото… абе, ще разберете защо. Приятно четене:

Ниагара, благодаря ти за снизходителността!

От малък мечтая да видя Ниагара — онова чудо на природата, за което всеки е чувал и чел. И само при споменаването на иначе странното и звучно име във въображението гръмват хиляди фонтани, адският тътен натиска слепоочията и кара земята да трепери, а облаците водни пръски се издигат към небесата и обливат пейзажа в мокър прашец.

Сред семейните реликви и пожълтели спомени баща ми грижливо пазеше визитната картичка на негов колега-плувец. Дори и името му се е запечатало в паметта ми — Джордж Парк от Торонто. Според легендата въпросният плувец е предложил на баща ми да отиде при него в Канада, за да тренира на спокойствие. Баща ми обаче вежливо отказал, защото не е искал близките му в България да си имат неприятности с вечната дружба и универсалното щастие на другарите болшевики. Върху визитката на канадеца можеше да се види една вълшебна снимка на ниагарския водопад, която на всичкото отгоре беше цветна!

И така, от една миниатюрна картинка въображението ми изплете около митичния водопад цяла мечта, символ на свободата и шарения живот. А когато се отвори възможност за пътуване до Ниагара, с жена ми не се подвоумихме нито за миг. Представяте ли си? Та това е най-известното и посещавано природно чудо на света!

До Бъфало отидохме със самолет, а след това трябваше да се придвижим

до канадската страна на Ниагара,

където се намираше и нашият хотел. Оказа се, че има няколко възможности за придвижване — бусът-такси струваше 110 щатски долара и щеше да ни закара пред вратата на хотела, докато обикновеният междуградски автобус излизаше по 2 долара и нещо на калпак, но щеше да спре малко по-далече… Сигурно вече се досещате какъв беше изборът ни.

След около 40 минути път из американските пейзажи любезната шофьорка ни остави близо до граничния пост, намиращ се на брега на реката. За да се стигне до канадската част, трябва да се мине по моста (Rainbow Bridge), прекрачил Ниагара и стъпил в две държави. Американските граничари ни пуснаха да вървим нататък, след като за миг провериха паспортите ни. Беше студено, наоколо нямаше почти никой, а ние бързахме с куфарите към хотела. И тогава видях на живо водопада и станах свидетел на една наистина апокалиптична гледка, в която за съжаление природната стихия играеше второстепенна роля.

Реката беше покрита с дебел лед, а отсреща се виждаха канадските хотели, огромната китара на Hard Rock Cafе и разни други модерни заведения за обществено хранене и пиене; вляво, т. е. срещу течението на реката и в посока на водопадите, изпъкнаха на фона на залязващото слънце друга група хотели-небостъргачи, които с огромните си футуристични форми създаваха впечатление за марсиански пейзаж от научно-фантастичен филм със зелени човечета, говорещи на развален английски с албански акцент. И чак тогава погледът съзира облаците водни пръски на водопадите, а сърцето се свива в недоумение от гротеската урбанизация на природната забележителност. Жалко! Чувството за изненада комай е окончателно затрупано от купищата железобетон на канадския хотелиерски бизнес.